Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
За духовната борба на българите в черковноуправително (не догматическо) отношение и за въстанията им по тая борба или въобще - за черковния въпрос, възбуден и подигнат във В. Търново със съдействието на цялата му епархия в XIX век
ОБЩИ ИЗГЛЕД
Под общото название Черковен въпрос не трябва да се разумява (както до сега е ставало) домогванията на българите да се освободят от духовното черковно управление на гръцката Цариградска патриаршия и нейните владици, но трябва да се разумява освобождението на българската народност от сливането ѝ с гръцката. Тая духовна борба впрочем на българите с гръцката патриаршия и с гръцките владици се е поченала още преди около 1000 години. Преди следователно да пристъпим към разказа си за духовната революция, приготвена и подигната тук, в Търново, към края на 1856 година, ние трябва по напред да споменем за причините и за историческите събития, които са породили тая духовна борба.
Християнската церква от Запад и Изток по догмите и обря-дите беше една неразделна, когато цар Борис или Богорис прие християнската вяра в 861 година и след него и българският народ. Престолният град на християнската церква на Запад беше Рим като пърственствующий, а на Изток беше Цариград, като второстепенний. Свещеноначалникът на Запад се е називавал и още се називава папа, а свещеноначалникът на Изток - патриарх. Това впрочем не е станало случайно и самопроизволно, но се основава на решенията на Св. събори. За доказателство на това служат преимуществено Халкидонския вселенски събор, събран в Цариград в 341 година; според решението на тоя събор Цариград се е назвал нов Рим (и митрополит цариградски да има първенство над другите гръцки митрополити). В 541 година же цар Юстиниян е заповядал и определил да се провъзгласи тогавашният веч Цариградски патриарх за вселенски, но да бъде второстепенен след папата. Вижда се, че Цариградската гръцка патриаршия, като се е намервала по близо към Българското царство, е имала със съдействието и на тогавашния гръцки цар разновидни сношения с българския цар и с българския народ; освен това къде полвината на IX век в царския гръцки двор в Цариград била живяла една сестра на цар Бориса, която била заробена още като е била дете в 845 година, която покръстили в християнската вяра (тя е била езичница); и я кръстили Тодора, на името на гръцката царица. Тя се завърнала в Преслав при брата си цар Бориса в 860 година; заедно с нея дошли и двамата братя Методий и Кирил, родом българи, но изучени в цариградските гръцки училища. Тая Цар-Борисова сестра и с помощта на двамата тия братя сполучила да убеди брата си да приемни християнската вяра, на което той се и съгласил и в 861 година се кръстил от Методия на името Михаил, както се е називавал тогавашният гръцки цар и комуто цар Борис по отпреди за това си покръстание бил и писал. Тогавашний же гръцки патриарх Фотий писал на цар Бориса да покръсти и българския народ, което полека-лека се извършило. А за по успешно разпространение на християнската вяра между българите двамата братия Кирил и Методий най-напред се принудили и съставили българската азбука и на новосъставената тая азбука те и превели Свещеното писание. Разумява се, че като четяли нашите праотци Евангелието и другите свещени книги на говоримия тогавашен език, като слушали при това и в церквите Божествената служба на същия език, те и много по с драго сърдце и по бърже приемвали християнската вяра. От гореизложеното става явно, че гръцката Цариградска патриаршия е придобила и е имала голямо влияние връх българския народ в духовно-управително отношение. Всичко това впрочем възбудило у тогавашния римски свещеноначалник папа Никола I голямо завистливо съперничество и според това и сношенията между римските папи и гръцките цариградски патриарси взели да стават от ден на ден, от година на година по-натегнати и по- неблаговолни. Тъй възбудените обаче техни съперничества поставили Българското царство и въобще българския народ в едно най-затруднително положение. Тия съпернически стълкновения между римските папи и гръцките патрици са ставали в продължение на повече от 100 години - до превземането на Българското царство от гръцкия цар Ив. Цимисхия — много по-натегнати.
В 869 г. цар Борис е предложил и молил римския папа да ръкоположи архиепископ на България, но папата се отнесъл лукаво към цар Бориса и му отказал. Тая е била най-главната причина, задето цар Борис възнегодувал срещу папата и в 8-я вселенски събор в Никея в 870 година той изпратил за това нарочно посланици със заповед да се присъедини българската черкова към гръцката Цариградска. Това и станало със силното съдействие на патриарха Фотия. Вероятно е, че в тоя вселенски събор между другите подбудителни важни причини, вследствие на които се е разделила дотогава едната християнска черкова на две - на Западня и Източноправославна - била е и тая, дето България се е присъединила с Цариградската гръцка черкова. В същата тая година патриарх Фотий е назначил за пръв български архиепископ Йосифа, но по неизвестни (вероятно лукави) предначертателни намерения, не му е означил да живее в престолния град Преслав, но му означил Силистра за катедрален град на българската черкова. От това време се увеличила твърде враждебната ненавист между вече разделените две християнски черкови - Западна, католическа, и Източна, православна. Римските папи са се трудили отсетне всячески, за да придумат българите да се присъединят с Римската черкова и затова те са издействовали понякога да се основе поне уния (присъединение), а не свършено подчинение, но по разновидните исторически събития тя не можала да трае за дълго време. Наследникът Борисов, цар Симеон, вздумал след великата си победа при Ахило и Месемврия в 917 година да се превъзгласи за цар самодържец (император), но за това се изисквало благословението и потвърждението на римския папа или на цариградския патриарх. Той бил обаче по него време във враждебни сношения с гръцкия цар Романа и по това взел да моли папата да възобнови прекъснатите с него приятелски сношения; папата се склонил, благословил го и му изпратил царски венец и проч.; при това и тогавашният български архиепископ се провъзгласил за патриарх на българската черкова. В царствоването на сина му Петра обаче гръцкият цариградски патриарх с помощта на гръцкия цар пак успял да отблъсне влиянието и могущественото намесване на папата в черковните работи на българите и за да се утвърди свършено и на яки основи духовната власт на гръцката патриаршия над българите и за да може в следствие на това духовно подчинение по-лесно цариградският гръцки цар да подчини българския народ под своята светска власт, решило се било в Цариград да се слей българската народност с гръцката и това решение е станало преди 550 години. Това решение на гръцкия цар и на гръцкия патриарх в Цариград е било, даже и до скоро време беше заветно у гърците, а за нас, злочестите българи, е било най-пагубно даже и за дълго време убийствено. А за достигването и сполучването на тая си заветна цел гръцкият тогавашен цар Никифор Фока, а особено наследникът му Иван Цимисхий, решил да привзъомни и завладее България, да унищожи българската самостоятелна черкова, да назначи за граждански управители в България гърци и да се отредят гръцки владици, за да управляват духовно България. Решено и точно извършено; а от наследникът на Ивана Цимисхия — Василя III Българоубиеца — точно довършено. Тоя цар в 1014 година съсипал и останалото Западно българско царство с престолния му град Охрида, унищожил и тамошната Българска патриаршия. Това светско и духовно поробване на българите от гърците е траяло близо 200 години; и в това дълго време, разумява се, че на гърците е било много лесно да слеят, ако не съвсем, то поне донейде българската народност с гръцката, понеже са имали и светската, и духовната власт в ръцете си; те са доволно следователно приготвили и изравнили пътят, по който да могат да постигнат след време своята заветна цел да слеят свършено българската народност с гръцката. След освобождението на България от гръцката светска и духовна власт към края на ХII-я век и даже в ония времена, когато Българското царство е било в най-цветущо състояние, когато гръцките царе са плащали дан на по силните от тях български царие, заветната им цел обаче е била една и съща и за най-бляскаво доказателство на това служат многобройните примери, изложени в историята, и за които ние по-горе в приличното му място разказахме. След падането на Гръцкото царство в Цариград в 1453 г. гърците пак не са напуснали любимата си заветна идея да слеят българската народност с гръцката, и за да си постигнат тая заветна цел те са употребили останалата и припозната от турския завоевател Махмуда II тяхна духовна власт, съсредоточена в ръцете на гръцкия цариградски патриарх. А за по успешно достижение на тая си цел гръцката патриаршия издействовала след превземането на Цариград от турците да се припознае гръцкият патриарх за глава на всичките гръцки (вместо православни) поданици на султана. Значи лукавия гръцки патриарх изнамерил друго по-сгодно и по-
могуществено средство, за да слее българската народност с гръцката, да измени името православен, с името грък и таковим образом името българин да се съвсем веч не чува и да се заличи от земната повърхност. Според тая лукава измама на гръцкия цариградски патриарх спрямо турското централно правителство в Цариград това последното се излъга и прие за начало да се припознаят всичките православни християни, подчинени под новата Турска империя, за гърци и че следователно всички оние, които изповядват православната християнска вяра в Турското царство, са от гръцка народност (урум миллети). От това се разумява, че турското правителство, ако и да знаеше много добре, че преди 60 години (в 1393 г.) беше завладяло едно обширно Българско царство, ако и да знаеше следователно най-добре, че в новата Турска империя се нахождат многобройни православни християни българи, но нему бе изгодно и идеше му на сметка да се слей българската народност с гръцката. В съображение на това то беше заповядало всичките общински български правителствени печати в градовете и селата да носят надпис Урум миллети и за духовнополитическа глава на общините на православните българи в Турското царство да бъдат гръцките владици (Миллет Баши). Според това и гръцката патриаршия не рачаше да ръкоположи в продължението на цели 450 години владици от българска народност, а за оправдание тя правеше възвание, че според гореизложеното това е противозаконно. Тая е най-главната причина, според която се възбуди и подигна духовната борба между българите и гръцката патриаршия в Цариград или тъй називаемия Черковния вопрос в ХIХ век и най-напред званично тук във Велико Търново, както и по-долу ще разкажем.
От всичко гореизложено се ясно уразумява, че след падането и завладяването на Българското царство от турците българският народ е бил изпаднал в двойно робство и под светската неограничена власт на турците, и под злонамерената и народоубийствена духовна власт на гръцката патриаршия и на гръцките ѝ владици. Вследствие на това двойно поробване на злочестите наши прадеди, т.е. вследствие на телесното им и умствено заробяване, което трая цели 4 1/2 века, положението им бе станало най-унизително и най-несносно, понеже те трябваше да предприемнат и да водят една физическа борба с турците и една духовна борба с гърците, но това е било много мъчно даже и невъзможно по най-главната причина, че от една страна, гръцките владици, които управляваха България, всякога са се трудили да подкупуват, да развратяват и да привличат към своя страна най-влиятелните и по-първите български челяди не само в градовете, дето те живееха, но и в селата, и чрез тях те всякога узнаваха всичко, що се понякога кроеше и вършеше между по-любородните и по-развитите им съжители по въпроса за физическата борба срещу турската светска власт и за духовната борба срещу гръцката патриаршия, а от друга страна, гръцката патриаршия, а след нея и гръцките владици, що живееха из България, твърде много се спомагаха и от многобройните духовници, родом гърци, които бяха се нагнездили навред из България, и под религиозното им було тям бе най-лесно всякога да узнават не само делата, но и предначертателните замисли на доверчивите наши прадеди; при това тия духовници и нравствено развращаваха злочестите им челяди и според това се вмъкваха в тях раздори, несъгласия, междуособни враждебни гонения и омрази с най-отвратителните им последствия. Турците съзнаваха твърде добре адските замисли и злонамерените чувства на гръцката патриаршия и на подведомствените ѝ гръцки владици към българите и всячески се трудеха да са те най-добре от тях възползват, а за тая си цел турското централно правителство в Цариград и местните правителства навред из България най-деятелно и най-усердно ги подкрепяха във всяко едно отношение и според тая им силна подпорка и защита гръцките владици, гръцките духовници и техните привърженици правеха най-големите беззакония даже понякога и най-големите и непростителни престъпления над злочестите и беззащитните наши прадеди в многовидни отношения. При това гръцката патриаршия в Цариград и подведомствените ѝ духовници, разпръснати из България, убеждаваха простодушните и доверчиви българи, че гръцкият език е само способен и сгоден, за да се человек просвети и образова, а за да си постигнат тая адска цел, те подкупуваха, както и по-горе споменахме, най-влиятелните и най-първите българи в градовете и градовцете и чрез тия техни привърженици и развратни българи беше се въвел гръцкият или тъй називаемия елинският език в училищата на всичките градове из България и бедните българчета бяха принудени да се мъчат и да си губят златното време в изучването на елинския език. За осветление впрочем на сегашното българско поколение ние прибавяме, че в ония тъмни и злочести за българския народ времена, даже и до преди 30-40 години, никоя почти наука не се преподаваше на българчетата, но всичкото им учение състоеше в изучването само на елинския или старогръцкия език и нищо повече. А за по-успешно постигване на заветната си адска цел, за да слеят час по-скоро и по-основателно българската народност с гръцката и да изчезне по тоя начин съвършено името българин от тоя земен свят, гръцките владици и гръцките духовници с помощта на българските изроди, погърчените българи, бяха и успели да се въведе гръцкия език и в черковите във всичките градове, градовце даже и в много села из България, тъй щото матерният наш български език беше заместен в училищата и в черковите с гръцкия. Но това, вижда се, не е било достатъчно и удовлетворително, за да се напълно осъществи заветната идея на гърците, и според това те се всячески трудеха и донейде бяха успели да въведат българския език и в домовете на българите и да стане гръцкия език един обществен говорим език и тъй да замести навсъде българския език. Тая предначертателна велика идея на гърците е била най-гибелна за българската народност и според нея пробуждането на нашите злочести прадеди от дълбокия им робски сън, в който те бяха приспани от гръцките владици и от гръцките духовници, беше не само мъчно, но и невъзможно. От всичко гореизложено се ясно види и се ясно разумява, че лукавите гръцки патрици, владици и духовници, за да слеят съвършено, успешно и основателно българската народност с гръцката, бяха най-напред употребили езика, това силно оръдие за претопяването на една народност в друга. И действително гръцкият език, въведен в българските училища, в черковите и в домовете на гражданите българи, беше завзел едно най-почтено и предпочтително място в обществения живот у българите, в разновидните им занятия и отношения. Това же предпочтение на гръцкия език между българите не се отдаваше единствено и просто на езика, но на гръцката народност. А кои бяха неизбежните гибелни следствия за българите от това предпочтение на гръцката народност и на гръцкия език? Презрението, даже намразяването на българския език и на българската народност от страна на самите българи. Според това намразяване що произлезе по-отсетне? Българският народ бе се разделил на две изкуствено предначертателни съсловия или партии - на българи и гърци, когато съществено и естествено едните и другите бяха чисти българи. За да могат же погърчените вече българи из градищата да привличат по-много от своите съграждани към своята гръцка партия, те бяха ги разделили на махали и се називаваха гръцки и български махали, и жителите на техните гръцки махали се предпочитаха всякога от жителите на другите махали, като уж по-образовани и по-благородни. С една дума, погърчените българи бяха един вид привилегировани аристократи, а другите, непогърчени техни съграждани, бяха като един вид простолюдие, плебеи или, както въобще ги називаваха погърчените българи, просяци. Според това разцепление на българите на гърци и българи, което бе станало преимуществено в градовете, околните селяни и бяха почнали да називават жителите на централния град гърци, а жените им гъркини. За по-ясно впрочем уразумение на всичко, което по-долу ще изложим, трябва да разкажем, че погърчените българи или въобще българогърците бяха всички най-усердните изпълнители на предначертателните кроежи на гръцката патриаршия и на подведомствените ѝ гръцки владици и духовници за унищожението и изтреблението на българската народност и на сливането ѝ с гръцката. А който българин се бе по него време осмелил да издигне гласа си против тия и такивато гибелни за българската народност адски замисли, то той се обвиняваше от погърчените българи пред турското правителство като уж бунтовника обществен злосторник, вредителен следователно за обществото, дето той живееше; а ако не им е бивало възможно да го обвинят и наклеветят пред турската власт като въстаник против Турското царство, те молеха с общеобвинителни прошения (махзари) турското правителство поне да се изпъди от града или градеца, дето живееше такъв злосторник, да се изпрати на заточение в Азия или, ако можеха да му прикачат и грозното име въстаник, да го даже и обесят... Такивато примери има много и ние ще приведем по-долу няколко от тях. Същото изпатихме и ние в 1857 година и малко бе останало да ни изпратят в Азия или да ни обесят. За това тоже по-долу пространно ще разкажем. Такова беше положението на злочестото ни Отечество в продължението на цели почти 500 години! Българският народ беше се почти преобърнал под удушителния натиск на двойното му заробване и светско-физически, и духовно-умствено на едно стадо от животни...
Какво можеше следователно да се очаква от такъв един съвсем отпаднал духом народ? - Нищо повече, освен едно вечно робуване на турците и на гръцките патрици, владици и духовници или пък да се произведе между тоя, тъй дълбоко заспал народ, едно силно потресение и един силен и може би опасен преврат, който впрочем да може да стресне дълбоко заспалите и в най-голямата простота и сиромашия потънали българи и след това да се почне малко по малко великото дело за свършеното му освобождение от двойното му робство. Но най-мъчното беше да се реши кое трябваше по-напред да се предприемни - освобождението на българския народ от турската светска власт ли, или освобождението му от духовната власт на гръцката патриаршия и от гръцките владици?
За да се реши тоя въпрос, ставаха много препирни и разисквания, но не толкова в самата страждуща България, колкото в другите, съседни ней държави, в които живееха българи, каквото в Русия, в Румъния и в Сърбия. В тях едни поддържаха, че трябва по-напред да се образуват и да се подигнат въстания против светската турска власт, за да се освободи българският народ от нея, а други поддържаха, че българите трябва по-напред да се трудят да си отварят по възможности по-много училища и да се просветят и образоват, доколкото ще им бъде възможно, и да бъдат уверени, че само по тоя начин те ще могат по-лесно да се освободят от турското владичество и пр. Никому впрочем не идеше на ума, че доро се намират българите под задушителния натиск на гръцката патриаршия и на гръцките владици, всичко ще бъде напразно сторено и всичко ще бъде ощетено ... Напротив, мнозина от тия в странство живущи българи са уверявали и са убеждавали, че ако българският народ се присъедини с въстаническите предначертания на гръцката патриаршия и на гръцките владици (преди освобождението на Гърция), то и он ще да сполучи да се освободи от турското иго. А за да се уверят българите в тия и в такивато уверения и убеждения, прогласило се беше навред, че православните християни в турската империя трябва да въстанат против турската власт за вярата си и според това и във времето на вече проектираното въстание на гърците в 1820 година много българи, даже и някои търновци, бяха ввзели деятелно участие в това проектирано въстание, както и в онова на 1836 г. под общото название за Вяра, (за това ние по-горе разказахме). Ония обаче родолюбиви българи, които живееха в тогавашната Турска империя и опитно съзнаваха действителното мъчно положение на българския народ, бяха дошли до заключение, че доро българите не се освободят от духовната власт на гръцката патриаршия, от гръцките владици и от заразата на безмерната им любов и обич към гръцката народност, към гръцкия език и въобще към всичко, що е гръцко, дотогава не ще им бъде възможно ни да се освободят от турския ярем, ни да се просветят и образоват. Но за да се освободят българите от това си духовно робуване на гръцката патриаршия и на нейните гръцки владици, беше много мъчно даже и невъзможно, понеже, както и по-горе споменахме, въпросът за освобождението на българите от гръцката патриаршия беше тясно и изкуствено сплетен с въпроса за освобождението им от светската власт на Турция и, разумява се, че тъй изкуствено бяха го сплели и тъй го представляваха гръцките патрици и владици. Вследствие же и според това двойно робуване на злочестите наши прадеди, те бяха твърде много изпаднали духом и бяха изгубили всяко чувство не само за свобода, но и за народност. Тежестта впрочем и натискът на светската власт на турците и на духовната власт на гръцката патриаршия според разновидни обстоятелствени случки взеха да стават нетърпими и несносни за по-развитите и по-чувствителните българи, но нямаше кой да ги насърчи и донейде да им помогне. Продължение
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар