Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година

Из книгата "Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година" Е. Стателова, А. Пантев 

 

Княз Александър получава във Варна телеграмата на Временното правителство и веднага влиза във връзка с П. Каравелов, който се намира в Търново. Със съгласието на министър-председателя той издава два указа — за обща мобилизация и за свикване на IV Обикновено народно събрание на извънредна сесия на 10 септември 1885 г. След като Съединението е провъзгласено, П. Каравелов не се поколебава да приеме извършения акт и да се заеме с неговата защита. Противното би означавало да постави страната пред опасността от тежка криза и катастрофа. „Веднъж фактът станал — заявява Каравелов, — трябва да се вземат всички мерки, за да се спаси положението." В този дух министър-председателят говори на свикания в Търново митинг, председателстван от Ст. Стамболов. Вестта за Съединението обикаля България още на 6 септември. Навсякъде тя предизвиква бурен възторг и въодушевление. И сякаш никой не се бои от опасностите, които надвисват над страната. На 7 септември в много градове на княжеството — София, Русе, Шумен, Дупница, Тутракан и други, се провеждат масови тържествени митинги в подкрепа на извършеното дело. На многолюдно събрание в столицата старият обществен деец и поет Петко Р. Славейков произнася вълнуващо слово. Той призовава народа на борба за защита на независимото политическо съществуване на България. „Нашите братя зад Балкана — казва Славейков — смело изпълниха своята си длъжност, като решително отхвърлиха неприятелския хомот, а сега наша длъжност е тук да им се притечем на помощ, да им дадем братска ръка, да се покажем като народ, вечно съединен, достоен за борба и способен за политическо съществуване. Ние не трябва да се плашим пред нищо." 

До председателя на БТЦРК са изпратени поздравителни телеграми от много градове на княжеството — Враца, Плевен, Луковит, Свищов, Видин, Тутракан, Радомир, Дупница, Русе, Шумен и др. В тях се декларира всеобщата радост и солидарност с извършеното дело. П. Р. Славейков телеграфира до З. Стоянов: „Дерзайте, симпатиите на целий народ са с вас! Делото е патриотическо, надявам се да бъде успешно!" Съединението предизвиква невиждан национален подем. В страната се създава доброволческо движение за защита на съединеното отечество. То се ръководи и направлява от поборническо-опълченските дружества, които отново се проявяват като най-активната обществена организация.

На 8 септември 1885г. князът пристига в Търново, където го очакват министър-председателят П. Каравелов, председателят на Народното събрание Ст. Стамболов и изпратените от Временното правителство делегати К. Хаджикалчев и д-р Г. Янкулов. Тук той издава манифест към българския народ, с който официално признава Съединението и призовава нацията да защити „светото дело". На 9 септември, придружен от П. Каравелов, князът влиза в Пловдив. Жителите на града му оказват радушен прием, виждайки в негово лице олицетворение на идеала за национално единство. В периода от 6 до 8 септември временните власти в областта успяват без усилия да „задържат" в неутрално положение съдбата на Съединението, докато от София бъде възприето неговото по-нататъшно ръководство. Те налагат траен контрол върху положението и така предотвратяват както появата на допълнителни антипатии отвън, така и предварително отнемат друга причина за незабавна намеса на Турция, чиито териториален статут в Европа, търговско-стратегически интереси и престиж са отново поставени на изпитание. След пристигането на княз Александър I в Пловдив Временното правителство се разпуска. Неговите функции се поемат от „комисарство" в състав: д-р Г. Странски, П. Р. Славейков, Й. Груев. Запазени са всички учреждения в областта, като е премахната само митницата между княжеството и бившата Източна Румелия. Дават се разпореждания с оглед отбраната на южната граница. Опиянението от първите дни отстъпва място на трескавата и многостранна подготовка за защита на извършеното дело... Прочетете още
Известна легенда описва България като три неразделни сестри, но поробени. Двете успяват да се освободят, а третата, най-малката – Македония, остава под робство. Трите сестри са символ на единството на България и изразяват вековния стремеж за оцеляването на нашия народ. Както се пее в една народна песен “Една вера имаме, един живот живееме, България цела да е, секой да я знае"!

“Съединена България” – литография от българския художник Николай Павлович (1835-1894), син на видния възрожденски деец Христаки Павлович и брат на лекаря Димитър Павлович. След приключване на Сръбско-българската война през 1885г. художникът отново рисува алегорична политическа картина, след като през 1881 г. Павлович рисува с масло върху платно композицията „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес в 1878 г.”, наричана още „Разделена България”. През 1881 г. и е тиражирана също като литография. Картината за СЪЕДИНЕНИЕТО ни е позната в два варианта – живопис с масло и литография. Втората е тиражирана в 1886 г. като е отпечатана в Държавната печатница в София. Тракия, наименована вече Южна България, стои плътно до по-голямата си сестра Северна България, подслонена под нейната ръка. И двете са облечени в пищни военни униформи и здраво държат меч в дясната ръка. На главата на по-малката сестра освен венец вече има и корона. Под краката им скъсаното знаме със счупена дръжка и виждащите се на него крак и крило на орел (сръбския герб), както и строшените пушка и топ, насочват към отминалата Сръбско-българска война – сръбското знаме с орела е стъпкано в краката на двете Българии-победителки. На щита на по-малката сестра в литографията няма вече лъв, а е изобразен гербът на присъединената към България бивша автономна област, наричана след Съединението Южна България. На лентите, веещи се от върха на знамето, са отбелязани датите на Съединението и края на славната Сръбско-българска война, както и местата на паметните сражения и български победи. Коронованият лъв е заел мястото си на български символ върху знамето. Друг лъв свободно реве долу. На заден план, вдясно, се вижда образът на опечалена девойка, чрез която художникът представя съдбата на македонските българи, които към 1885 г. все още са в пределите на османската държава. 

Националният девиз „Съединението прави силата“ за пръв път е изписан върху фасадата на търновското читалище "Надежда".

Източници: http://macedonia.kroraina.com 

https://bg.wikipedia.org 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Комитет "Единство", който поставя началото на Съединението е учреден в Търново

Комитет "Единство" - 1878 - Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, Bulgaria - Public Domain. https://www.europeana.eu/item/9200336/BibliographicResource_3000095549257

Комитет „Единство“ е организация, подпомагаща българското население от Тракия и Македония, останали в рамките на Османската империя след разделението на Санстефанска България по решение на Берлинския договор. Първият комитет "Единство" е учреден на 29 август 1878 г. в Търново. Неговата главна цел е записана в Учредителния протокол: "Единство на всичките българи и улучшението на тяхното днешно положение." 

 Малка плоча, закачена върху фасадата на Старата поща, напомня, че от Велико Търново реално започва подготовката за съединението на Княжество България и Източна Румелия и обединението на всички българи в разпокъсаните ни земи.  Върху парче от мрамор е посочено, че на същото място някога е била къщата, в която е основан комитетът „Единство“.
 

Сред учредителите се открояват имената на участниците в „Славянското благотворително дружество“ - Любен Каравелов, архимандрит Стефан Хаджирадков, д-р Стат Антонов, Стефан Стамболов, Методий Кусев, Жоржо Момчев, Георги Живков, Ангел Попов, Димитър П. Иванов, Никола Икономов, Христо Караминков, Пандели Аврамов, Петър Цоков, Петър П. Димов, Атанас Андреев, Сава Фичев, Георги Попиванов, д-р К. Абаджиев, Н. Смилов, Атанас Бабев, Михаил Сарафов, Георги Златарски, Георги Киселов, д-р Д. Сарафов, Иван Кавалджиев, Цани Гинчев, Т. Василев, Н. Лазаров, Н. Момчев, Панайот Хаджирадков.
Ръководство: Архимандрит Стефан - почетен председател, Д-р Стат Антонов - председател, Цани Гинчев- подпредседател, Стефан Стамболов, Димитър П. Иванов, Никола Лазаров - секретари
На 31 август 1878г. Комитетът подготвя писма за Габрово, Елена, Русчук и Варна, с които канят тамошните патриоти да си направят подобни комитети. На 9 септември 1878г. на поредното заседание вече присъстват делегати от няколко града:
Севлиево - Христо Спиридонов, Сава Яков;
Ловеч - Димитър Пъшков, Минко Радославов;
Омуртаг - Киро Стоянов, Денчо х. Пулев;
Габрово - Цончо Пенчов - бащата на д-р Петър Цончев, Никола Христов;
Трявна - П. Икономов;
Дряново - Теофил Икономов;
Елена - Йордан П. Тодоров, Милан Радивоев;
Берово - Иван Моллов.
В този разширен състав са изслушани Уставът и допълнителните обяснения на Стефан Стамболов и Димитър П. Иванов: "Всички представители одобриха началата и целта на комитета, признаха нуждата за работене и се задължиха като се върнатъ всякой на местата си, да съставятъ подобни комитети, като се водятъ от Устава на Търновския комитетъ, от когото взеха и преписъ."
Целите на Комитет "Единство" са насочени към освобождаване на Македония и старопрестолният град да оглави борбата за целокупност на българските земи. Приканват останалите градове да събират средства и да издирват хора, готови да тръгнат по нелегалните пътища на съпротивата. От цялата запазена документация ясно проличава динамичната и активна дейност, която развива Комитет "Единство".
Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Наришкин, Георги Живков и останалите дейни и ентусиазирани членове намират израз в организираното през есента на 1878 година Кресненско-Разложко въстание, потушено по-късно през 1879 година. Това е един от най-първите опити да се институциализира общонародният порив за целокупна България.
Източници: https://bg.wikipedia.org Радев Иван, "История на Велико Търново XVIII - XIX век", "Слово", В.Т., 2000, стр. 650-653 

Прочетете още: Д-р Стат Антонов (1844 - 1926), един образцов лeкар и общественик

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПОКЛОНЕНИЕ НА АСЕНЕВСКАТА СТОЛИЦА

ИВАН ВАЗОВ
Из пътеписа „Велико Търново“
Загърнат добре в колата си поради нощната хладовина, аз пътувах лани с един другар към Търново, след като напуснах Горнооряховската станция, изчезнала с червените си светлини зад тъмното бърдо. Шосето едвам личи в мрака на септемврийската нощ, ла­зейки на левия бряг на Янтра, невидима в тъмнината, но познавана по шума, приличен на глухо ридание. Високите черни ридове, които по наглите очертания в небето изглеждат да са увенчани с канари, се тъмнеят и протакат от две страни на Янтрината клисура. Аз отивам, пръв път на Търново, за чието живописно местоположение тъй много бях слушал. Отивам нарочно да видя Асеневската столица, да се поклоня на бледните останки на ед­но величаво и бурно минало... Затова душата ми е особено настроена и в напрегнато състояние пред непознатото, пълно с мъглява вълшебност за мене. И вече моята фантазия е на ра­бота и аз си мисля, че из това също усте някога са минували български царе, войводи, боляри, при такова също звездно не­бе и са гледали същите тия скали и черни ридове, при същия тоя шум на Янтра; виждам в ума си ту войските на Асеневците, ту пълчищата на татарите и на куманските конници, вървей­ки шумно из клисурата, ту бягството на пропъдени царе в дъл­гите междуособици — цялата тая настръхнала с кървави и бурни перипетии драма, която се нарича: второто българско царство. ..
След един завой файтонът неусетно се озовава в тъмна ули­ца, между бедни, дрипави къщи, по изхълмен калдъръм.
— Търново! — обажда ми другарят. Той забелязва разочарованието ми и прибавя, че от тая страна Търново не поразява с нищо пътника и че то е величествено ноще само от юг, от Га­бровския път, с безбройните светлини и къщята, разсипани по склоновете на Янтра. След малко спираме пред гостилница „Борис”.
По изгрев слънце се разбуждам, след един кратък, но дълбок сън, населен със смутни блянове, и излазям на балкона, обърнат към изток. Първото ми впечатление от гледката, която се откри внезапно пред очите ми, е силно, поразително. Един великолепен рид въз Янтра, с циклопски отвесни стени въз дълбоките завои на дола ѝ. Под мене, в подножието на стръмната урва, тече мътна реката, обхващайки от три страни една дива, скалиста чука като полуостров. Пресечения ѝ връх образува равна, наведена на юг плоскост. Надясно, срещу тоя рид — други рид, по-висок, също опасан от Янтра, с накацали по гърба му къщи, живописно натрупани над пропастта. Най-високото място на тоя рид е една стръмна коническа чука, полузатънала сега в белизнявата мъгла, с пирамидата на някакъв паметник. Зад тоя рид други висини, голи, диви, бягат и се губят вече в завесата на утринния думан. Един железен мост през Янтра, направен долу за железницата, съединява двата рида. Писъкът на паровоза, който отива да се пъхне в тунела, буди зачудените екове... От чуваното и четеното аз разбрах вече пред какво се намирам: чуката полуостров е Трапезица, а по-високият рид, който се съединява с града, е Царевец, чието име само показва, че там са се издигали царските дворове на българските господари. Цял час стоя захласнат пред тия две исторически висоти, моето въображение иска да види високите крепостни зидове на Трапезица, за които говори преданието, и църквите с византийските сводове и блестящи кръстове, издигнати от благочестието на българските царе по темето, сега преобърнато на трапища от археологическите разкопки. Уви, от зидовете нищо не останало, а трапищата не откриват, поне досега, някакви забележителни следи от зодчество: само зидове на малки параклисчета и гробници. Аз ги виждам от моята висота и, разочаровано, моето българско сърце скърби, почти негодува на тия разкопки, които прокуждат една мила илюзия за величаво минало на Трапезица. При се това тая могила е пак мила и покрита с обаянието на една светиня, като близка свидетелка на велики исторически съдби, извършвани пред нея, може би — на самата нея... И аз с жалост гледам на грозните рани, нанесени на челото ѝ, толкоз векове дрямало спокойно под гъстата трева на забвението. Една още по-грозна рана зее в хълбока ѝ долу, направена от динамита, разкъсал безжалостно мъховитата сива скала, за да изкарат камъни за строящата се в полите ѝ железница.
Въпреки това аз искам да ида на самата Трапезица, да се поклоня на тия скромни гробници, жилища на праха на старите български светци, патриарси, владици и боляри; но излиза, че това ми благочестиво желание е неизпълнимо: посещение разкопките на външни лица е забранено. Зад мене, в улицата, гърми живота на пробудения град. Но аз не искам да ида в него, боейки се,, че прозата на действителността и срещите ще накърнят моето строго, почти благоговейно настроение на поклонник на една българска светиня, и се спущам по стръмната пътека на буренясалия склон долу при Янтра. Долът е пуст, необитаем, влажен... Издигам очи нагоре и изглеждам ридът, от който слязох: къщите във вид на полувенец са обточили върха му, висят над ямата, сякаш всяка минута ще политнат и паднат от скалистите си основи. Вървя нататък край Янтра към подножието на Царевец, вслушвайки се в нейния странен шум, който сякаш ми разказва тайнствена история от миналите времена на овдовялата столица. И колко тъга има в тоя шум! Сякаш Янтра плаче, че не приема вече в себе си отражението от кулите и дворците.
По-нататък върхът на тоя рид се освобождава от къщи — само една жълта гигантска стена, прилична на крепостна, венчава гърба му, по който се откроява в небето дървена заграда, дето се мяркат минувачи. Виждам продължението на ридът, който завива на север, обгръщан от Янтра, пустинен, див, скалист, покрит с храсти. По отсамния му склон само пъплят къщици. Напущам дола и се изкатерям при заградата. Аз се озовавам на един тесен, широк едвам четири метра ръб, по който се отива от града за Царевец. Спирам се на тая висота прехласнат, възхитен. Картината прилича на блян, на феерия вълшебна и неописуема. Боже мой, каква хубост има това Търново, което сега се разстила в по-голямата си част с една чудна живописност, разлазило се по склоновете, закатерило се по върхове, накацало над шеметни пропасти, плъзнало се до вълните на Янтра! А тя, като една колосална, блестяща на слънчевите зари земя, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север, тук под настръхнали скали, там под прозорците на къщята, залепени една въз друга по склона, там край зелената поляна на Светата гора. Знаял ли е Асен I, че като е избирал, по стратегическото му положение, Търново за столица, той си е избрал за столица и една от най-оригиналните местности на света? Царствената чука е наблизо, но и там стават разкопки и е забранено посещението. Освен паметника, издигнат на темето и в спомен на дохождането на първия ни княз, и малко ,по-ниско — една мечет, остатък от срината при освобождението на Търново турска махала, никакви здания няма на Царевец и никакви следи от старите дворци. Само на южния край на Царевец стърчи над Янтра полуразрушена кула. Минува ми през ума — в нея ли са стояли в плен цариградския император Балдуин I и солунския император Кир Теодор? Е, видът на тоя пустинен сега хълм пробужда в ума ми спомени за славната древност на българската столица. От този акропол, гордо и усамотено стърчащ над Янтра, някога увенчан с царските каменни палати на Асеневци и с величествени хълмове, люлка на съдбоносни събития, българският държавен гений, заедно със славата на оръжието, е простирал властта си към Адриатическо море, до Сава и Карпатите! ... От този връх се е повелявало при Ивана Асена II на една България с граници почти дваж по-широки от границите на Санстефанската!... Величие изчезнало и не оставило днес никакви следи. И една тиха тъга обзема душата, препълнена с видения, величествени и тайнствени, и стояща пред грозната действителност на пустоша и смъртта. И въпреки това, аз пак впивам неутолени погледи в голата чука, като очаквам да ми се мерне сянката там на някой цар със златен шлем, с огърлица бисери на врата и с прав кръстообразен меч на бедрото, слазяйки по склона за поход или за лов из ближните гори, или — да изпъкне някоя прекрасна царица — гъркиня, маджарка, сръбкиня или еврейка — в златоткана багреница и корона, като царицата на Боянския манастир, каквито са се редували и красили през два века царските покои на Царевец.
И като гледам тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мене стои видение, сън, измама за очите! Надали има в света град с подобно живописно местоположение. Мисля си какво чудо-град би станало Търново, ако бе избрано столица на нова България; ако и стотиците милиони, изсипани за съзидане и украшение на София, биха употребени да окичат с богатите и великолепни здания, дворци, улици, градини, булвари, мостове, тия ридове, склонове, чуки, под които се вие змиевидно и лъщи пълноводната Янтра! Това щеше да бъде град вълшебен, цял свят щеше да се стече да се учудва на възхитителната и едничка гледка, дадена от дружните усилия на своенравната природа и човешкото изкуство. . .
Двама приятели, с които се намирам тук, ми посочват долу при реката черквата „Свети четиридесет мъченици“. Спущаме се в дола и след малко сме пред историческата светиня. Тя е съградена, както гласи и нововремския надпис над вратнята, от Иван Асен II в годината на победата му над Кир Теодор при Клокотница в 1230-та. Здание, вдънено в земята, ниско, тясно, с дебели зидове, с малки железни прозорци над буренясал двор. Храмът е извътре подновен след Освобождението, когато от мечет пак е бил превърнат в черква. Той е скромен, с размери малки, скудно осветлен. Каменните колони, що поддържат свода, са с различни дебелини и корнизи и очевидно са донесени от някои покорени византийски градове. Една колона е турена наопаки, с капитела надолу, та е останал обърнат и гръцкият надпис! Нарочно или по невежество! ... На друга колона е славният надпис в памет на Клокотнишката победа, след която границите на България се тикнаха до Адриатическо море. . . Аз прочитам с трепет и благоговение това гранитно въплъщение на царевата мисъл, изразена с величествена простота, безхитростност и смирение на ония времена на вяра и благочестие. И свещени тръпки обхващат душата ми в това покойно място,, дето са се молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край йоническата колона, при която стоя, е минувал гологлав; Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, дошла да се венчае с трагическия Ивайло; звякали са сабите на Светослава и Михаила, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и горди царе, мнозина от тях угаснали в заточение, в изгнание или под меча. .. И искам да видя ясно» тия старовремски българи с безпокоен дух и стихийни страсти; да проникна в техните мисли, в техните глави, в техните мировъзрения, тъй различни от нашите; да си представям тяхното битие, ядове и радости, неоставили дири в нямата история. . . Мнозина от тях спят сега в земята под този храм.,, И чини ми се, чувствувам духовете им, като витаят в мълчанието. . .
Отвъд реката, в подножието на Трапезица е пък храмът „Свети великомъченик Димитрий“, основан от Асеня I, дето пръв се е венчал. И той е скромен, но много по-малък и по-убог, със съвсем оголели и изкъртени стени. . . Като всички досега посетители и мене обхваща недоумение за първобитното, непридирчиво зодчество на нашите прадеди, инак играли важна роля в съдбините на старопланинския полуостров, през два века. Или именно тоя напрегнат политически живот, разклащан от безчислени войни за завоевание и отбрана, е отнел време и възможност за по-високо културно развитие? Тъй или инак, българинът излиза оттука с тежко впечатление. . . Много, много бедно и жалко е това, което е останало от старината, тъй драга в нашите илюзии. (В Българските паметници Търново е кичено с бляскави епитети „Цариград-Търново“, „Богоспасаемий Цариград“, „Царица на градовете“, „Царствено-преславен град“, „Наистина вторий след Константинопол“!)
Тука полите на Трапезица, мити от буйната Янтра, са застроени с ред кожарски фабрики (табахани), които развалят въздуха и мърсят реката. В тази „Асеновска махала“ между другите жалки жилища стоят ниски, потъмнели каменни къщици, остали от времето на българското царство, които са били къщи на болярите. Връщаме се в полите на Царевец и посещаваме митрополията — старата българска патриаршия. Дворът е обрасъл с трева. Черквата ѝ, също тясна и тъмна, като по чудо е запазена от разорение. Железните и изваяни украшения на вратата; сводът, стените, плочите, зографиите, потъмнели от времето, носят печата на дълбоката старина. Какъв свещен мир и прохлада владеят тук! Единият прозорец, с железни пречки, гледа в коридорът на митрополията. Преданието казва, че отвъд него са седели престарелите патриарси да слушат божествената служба. И тука нахълтват сноп възпоминания и тайнствени образи от миналото. На излизане виждаме по урвата една стръмна пътека, която съединява таз махала с Царевец. По тая пътека са слизали на кон нашите царе, когато са отивали на богомолие. Пътеката сега е зарасла с бурен, царюве не се явяват там, нищета, пустош вее от царствения връх, оголял от своята слава, задрямал в непробуден сън под благоговейната покривка на спомените си. . .
Новото Търново е на югозапад от Царевец. Тук е шум, движения, кипи живот из новите улици. Един друг железен мост над Янтра съединява тунела, който минува под бърдото, въз което стои половината град, с поляната Марно поле. Тя е едничка равнинка около него. За жалост, построените там казарми грозят и пречат на разпространението на града. Оттук виждам добре и цял южния му склон. Той представлява извънредно оригинална гледка, покрит амфитеатрално с разноцветни къщи. Другарите ми казват, че когато се гледа вечер от Габровския път, тоя склон с осветлените си прозорци прилича на колосален и фантастичен запален полиелей, провиснал от небето. Но и при дневната виделина картината е величествена и наумява най-живописните подобни части на Цариград. Това ще се изкупува обаче с много несгоди за жителите, принудени да се катерят по върлите улици и да се притискат в тесни, нездравословни жилища, без дворища, без въздух, без простор. Често няколко къщи, качени една въз друга, ти се струват като катове на само една къща. Разказаха ми за недоумението на един руски офицер през окупацията, когато видял, че из най-горния прозорец на такава многокатна къща се подала главата на един кон.
— Чорт возми! Каким образом взлезла зта лошадь на верху, да глядит в окно? — извикал той поразен.
 Кога отишел горе да си обясни това, той видял, че прозореца бил обор, чиито врати стоят наравно с улицата!
Ние дочакахме великолепната гледка на заник слънце при брега на Янтра, под Света гора, възхищавайки се без насита на чудната панорама, добила ново вълшебство под последните румени зари на слънцето. По мръкнало си тръгнах назад за София, новата столица, отнасяйки в душата си неизлечими впечатления от фантасмагорията на старата.

Източник: http://www.znam.bg
Картичка из колекцията на Павел Енчев

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Стани благодетел!

Васил Хаджистоянов Берон- лекар, просветен деец и археолог

Д-р Васил Берон се установява в Търново като лекар през 1856 г. и се захваща със завидно усърдие да изучава миналото на града. Д-р Васил Берон е роден през 1824 г. в Котел, племенник е на автора на Рибния буквар д-р Петър Берон. Учил е в Карлово, Цариград, Одеса, Мюнхен и Вюрбург. Един от първите българи, завършили медицина. Наред с докторската си дейност се занимавал с философия, психология, история, образование и археология. Автор е на първата Българо-немска граматика, на учебници по Естествена история и Логика. Специализирал е в болниците във Виена, Париж и Берлин. Практикува в Букурещ до Кримската война, когато се включва в руската военно полева болница. След неуспешния за Русия край на войната се установява във В. Търново. Тук се утвърждава като лекар и аптекар и започва първите археологически разкопки на историческите хълмове Царевец и Трапезица. В годините след Кримската война ведно с развитието на историческата наука се проявява истинска страст към издирване и обнародване на археологически паметници. На страниците на възрожденския ни печат се появяват стотици съобщения за старинни крепости, пътища и надписи, ръкописи и находки на ценни вещи. Д-р Васил Берон още през 1856 г. обходил Трапезица, влизал в църквите "Св. Петър и Павел" и "Св. Димитър" в Асенова махала, с голям страх успял да посети и старата търновска крепост Хисарят, населена по това време само с турци (Царевец). На следващата година с разрешението на турския управител той проникнал и в две джамии, за които още преди идването си в Търново знаел, че са стари християнски църкви ("Св. Четиридесет мъченици" в Асенова махала и "Св. Параскева" на Царевец). Тридесет години по-късно в част първа на своите "Археологически и исторически изследования" Берон обнародвал впечатленията си от първия досег с търновските старини. На Трапезица, сред високо стърчащи зидове и купища камъни, той видял няколко ями, които народното предание свързвало с порутени от турците християнски църкви. През 1856 г. иманяри разкопали една от ямите и открили старинна църква, която по нареждане на турските власти веднага била затрупана. Издадената от турския управител забрана за разкопки попречила на Берон да проучи още тогава Трапезица и да «извади на бял свят» старинните ѝ паметници. Берон заварил църквата "Св. Димитър" почти напълно разрушена. Само в олтара и личали два слоя живопис: горният е гръцки надписи, а долният «с изображения на светии и чисто български надписи». В Хисарят той влязъл по подвижния мост, поддържан от дебели синджири, заловени в горния си край за дебела дъбова греда. Била запазена и макарата, посредством която се вдигал мостът, захваната в каменния градеж над прохода на входа.
През 1864 г. става директор на Болградската гимназия. През 1872 г. се завръща отново в Търново, за да поеме отново училищното и църковното настоятелство и да възстанови лекарската си практика. Учредява и Археологическо дружество. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание, първи председател на Общинския съвет и временно изпълняващ длъжността кмет на В. Търново. Три години е директор на мъжката гимназия "Свети Кирил", сега Хуманитарна гимназия, без да получава заплата и издържа многолюдното си семейство от лекарска практика.
След Освобождението издава книгата „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г., в която намират място всички негови изследвания.
През нощта на 18 май 1901 г. от оставен незагасен мангал се запалва дъсчената барака- кафене до къщата на д-р В. Берон. В разразилия се пожар, който обхваща и дома на енциклопедиста, изгарят редки старобългарски ръкописи, музейни предмети, библиотеката, личният архив и цялата покъщнина. След пожара в Търново битува една версия за умишлен палеж. Споменава се името на княз Фердинанд, който при посещението си в Търново, отсяда в дома на д-р В. Берон. Князът е впечатлен от музейната сбирка и се обръща с молба към домакина да му подари някои от предметите. Васил Берон отказва с аргумента, че това е невъзможно, защото експонатите принадлежат на целия български народ и тяхното място е в бъдещия музей. Не по-малко категорично отклонява и предложението дъщеря му да стане придворна дама. Тази безспорно любопитна версия за съществувал между княз Фердинад и д-р В. Берон конфликт, довел и до опожаряването на дома му, остава в сферата на догадките и предположенията. Веднага след пожара д-р Берон заминава със семейството си за София, където остава до смъртта си на 25 септември 1909 г.
Единcтвeнoтo бългapcкo yчилищe, кoeтo нocи имeтo нa бeлeжития бългapин е търновската Пpoфecиoнaлнaтa гимнaзия пo тypизъм "д-р Васил Берон
Прочетете още: Васил Берон за първите разкопки на хълма Трапезица и основаване на Археологическото дружество в Търново
 Фердинанд гони първите археолози

Източници: Книгата "Царевград Търново"- Любомир Владикин,  https://dariknews.bg

Тук може да се запознаете с неговите изследвания

 

 Образът на д-р Васил Берон оживява посредством анимация посредством Deep Nostalgia на MyHeritage

 

 

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Градското средище- Т. Янков

Картичка из колекцията на Павел Енчев

 

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)

По-нататък попадаме на разширената средищна част на града — Баждарлък, който, с изключение на няколко сгради, е цял изменен. В турско време тук имаше, освен български и турски дюкяни, главно свещарски, в които се продаваха употребяваните тогава лоени свещи, и един голям, с разни колониални стоки — канела, сакъз (дъвка), син камък и т. н. — принадлежащ на Хаджи Мехмед Караманлията, който е устроил убийството на първенеца Хаджи Минчо. Тук е бил и дюкянът на Велчо Джамджията, основател и вдъхновител на тъй наречената полит. организация „Велчова завера", заради която му дейност бил преследван и обесен пред самия му дюкян на връх разпетия петък в 1835г. Днес на същото това място се издига паметник за спомен на това събитие — един обелиск от бял камък с меч от лицевата му страна.

Ето повече сведения за този бележит търновски гражданин и народен деец. Велчо Атанасов, наричан още поради търговията му с манифактура, стъклария и джамове, „Болтаджията“ и „Джамджията“ — последното прозвище му останало завинаги — е роден през 1778 г. във В. Търново. Двадесет годишен, той се спречкал с едно турче и бил принуден да избяга в Букурещ, дето успешно се заловил за търговия, която по-сетне продължил в Брашов и Будапеща. След това се завърнал в родния град, продължил търговията и се задомил. По искане на наши духовни лица, той доставлявал от Русия и църковни книги за заместване на изхабените по църкви и манастири. Първи той внесъл в турската държава още през 1809 г. такива книги, каквито в значително количество имал в дюкяна си, тъй че той е турнал началото в това далечно минало на първата книжарница в България. Пречайки с това на владеещия тогава елинизъм, търновските гръцки владици започнали да го преследват и клеветят пред властта. Това го накарало да се отдаде и на политическа борба. В една среща с Георги Мамареца, мечтаещ за освобождението на България, последният му открил плана си за постигане на тая цел. Решен да стане апостол на това дело, като се завърнал в Търново, Велчо съставил комитет, наречен „Тайно дружество“, членовете на което дали „вярна клетва“ да работят за освобождението на България. Така възникнало движението под название „Заверата“...
Властта подушила приготовленията, заловила Велча и мнозина от членовете на комитета, някои от които били изпратени на заточение, а някои избесени. Избесените в Търново са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Вароша, над църквата „Св. Атанас“. Но най-много е пострадал Велчо. Той претърпял нечувани мъки — теглили му ноктите, късали му месата с нагорещени клещи и т. н. — но нищо и никого не издал. Най-сетне, една утрина го извлекли полумъртав и го обесили, както по-горе се каза, на великия петък — 5 април 1835 г. — пред дюкяна му на Баждарлък „интен чексин“ — през въже да мине. Велчо Джамджията е турил началото и на първото българско училище в Търново през 1822 г. Открил го в къщата си за своите, роднинските и близките по съседство деца. И това негово дело може да се счита за подвиг в оная епоха, когато в Търново е било преследвано всичко българско и не е имало, освен обучение на гръцки.
В самото начало на Баждарлъка, на разкола на две улици, се издигаше една бяла джамия, днес вече не съществуваща, в която през 1878 г. Любен Каравелов бе открил своя, първата в града, печатница. През това време той живя известно време в нашата къща. Жена му ни остави следния лош спомен. Баща ми много почиташе народните хора, с някои от които, като Бачо Киро, например близко се познаваше. Той е гостувал няколко пъти у нас. Познат от по-рано и с Любен Каравелова, последният, по негова покана, влезе да живее в къщата ни. Той зае един етаж с отделен вход, а ние се ползувахме от втория, излезващ на друга улица, тъй като къщата е на две улици. Още доволно млад, с буйни коси, голяма черна брада и големи, с благ поглед очи, той беше внимателен и добър към всички. Тогава 12—13 г. момче, често му услужвах: занасях понякога в печатницата разни книжа. И това вършех с готовност, знаейки от баща си, кой и какъв е той. Но съпругата му, сръбкиня по народност напротив, беше зла жена, което впрочем, няма нищо общо с народността ѝ. Във всеки народ има и добри и лоши хора. Едра, кокалеста и намръщена, тя силно напомняше известната от древността Ксантипа. Една от стаите бе превърнала в курник, по който повод беше в непрекъсната война със слугинята ни. Не дружеше с никого, не правеше и не приемаше никакви посещения. Но все пак и тя имаше своята добра страна: не държеше слугиня, сама ходеше на пазар, сама готвеше и сама си вършеше всичката домашна работа.

От мястото на споменатата джамия се отива по дълга една улица, която извежда в северния край на града —Дервент. Отивайки, минаваме край най-големия хотел в града „Цар Борис" с тераси, гледащи към Трапезица. По-нататък се трупат къщи, които отляво висят над улицата, а вдясно—над пропастта, в дъното на която, то се знае, минава Янтра. В края на улицата има площад. Но ето един по-раншен и много по-интересен спомен. През един хубав септемврийски ден в 1872г. градът се раздвижи, както рядко по-рано. Трябваше да пристигне новият владика—българин Иларион Макариополски, комуто се готвеше небивало тържествено посрещане. 

Прочетете за- Посрещането на митрополит Иларион Макариополски в Търново 

Прочетете за- Убийството на хаджи Минча

➡Продължение

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Гостоприемството на търновеца

Едни от най-забележителните черти на търновци били изключителното им гостоприемство и безупречна чистота. В спомените си Киро Тулешков е описал интересен случай — семейна разпра между баба му и дядо му затуй, че последният е изпратил госта им, без да го нахрани. Според тогавашните разбирания това било грях. Вярвало се, че при подобно изпращане на гост берекетът щял да се вдигне от къщата. Кореспондент на „Цариградски вестник", посетил Търново през 1859г., споделя впечатленията си: „Разведоха ме по много търновски къщи, в които всички ме приеха с радушно българско гостоприемство. Като влезехме в някоя къща, по-напред ни посрещаха мъжете, а после жените с вежливо поздравление, което се съединяваше с поклон и скоро, по обичаите, подаваха сладко и кафе..." В спомените си за Руско-турската война 1877— 1878 год. Прерадович също отбелязва тези черти: „Не бях успял да се разположа и ето че се яви стопанката на къщата със сладко, вода и ракия. В кухнята се заеха с приготовление, а привечер започнаха да ме гощават с овнешко, кокошка, боб и обикновени бонбони." По-нататък, относно чистотата в търновския дом той отбелязва: „Чистотата в къщата е безупречна. Въобще, доколкото забелязах, българинът стопанин се отличава със забележителна чистота в поддържане на жилището си. Стаите се метат и праха се обърсва по няколко пъти на ден. И това се прави както от прислугата, така и от стопаните, с педантизъм. Почистването не е както казват у нас „да пребръскваш праха". За гостоприемството на търновци съобщава и генерал Гурко. Уведомен за опасенията на Главната квартира относно осигуряването на продоволствието на отряда, той докладва: „Живея за сметка на града. Три дни ме храниха даром. В Балкана отивам с петдневен запас от сухари и тридневен от фураж, под формата на неприкосновен запас за черни дни."

Из книгата "Велико Търново през вековете"- статия "Принос към проучване бита на Велико Търново през епохата на Възраждането", стр. 249 с автори: Тянка Минчева и Маргарита Спиридонова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Последният бей

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.

 
Само Янтра дели Леденик от Шемшево, ала това никак не пречи жителите на тия две села да се гонят най-ожесточено. А някога не беше така, защото леденишкият бей здраво натискаше вратовете на корави селяци, та не им оставаше време за селски крамоли. Живееше богатият бей над селото в здрава и четвъртита каменна кула, чийто развалини и до ден днешен напомнят на забравили селяци черното турско тегло.
Имаше си той, старият бей, нежни ханъмки, една от друга по-красиви и по-очарователни. Едно тежеше само на строгия турчин: от толкова жени имаше само едничка рожба, мургавото бейче, което, кой знае защо, беше твърде слабо и болнаво. Ала след време то почна със своя вран кон и двама слуги да обикаля лозята по Шюкюр-баир, нивите по Пушевския път и бостаните в шемшевско землище. Заякна тогава бейският син, зарумене и изглеждаше, че ще бъде достоен наследник на строг и богат баща. Но как понякога съдбата е жестока? (О, Аллах, Аллах...).
Случи се веднъж, че красивият бейски син от своя вран кон съгледа още по-красивата българка гяурка, която работеше бостаните на бея. Загледа се младежът, опияни се от чудната гяурска хубост и сякаш, че сърцето се му превърна в разтопен восък. Захласна се той, та охранен кон едва не го изтърси от позлатено седло. И тръгна на утрото момъкът да обикаля пушевското землище, ала, кой знае как, конят го отвлече към шемшевска страна. И влюби се момъкът тъй силно в бялата и румена Неда, както могат да се влюбват само люде с източна кръв. Реши той да я вземе за първо либе с добро или зло, та ако ще и през трупове гяурски да мине.
Тъга, грозна неволя покри лицата на Недините родители, защото те имаха само син и дъщеря и не искаха по никой начин да си почернят детето с поганска вяра. Най-сетне на помощ им дойде старата знахарка от селото, умната баба Мина. Ще даде тя на девойката чудни опивни билки, ще заспи бледосмъртна цял ден и ще я окичат с цветя като мъртва. Из селото ще разпръснат мълвата, че девойката изпила змия, и от това последвала внезапната ѝ смърт. В гробищата ще занесат празен покрит ковчег, а през някоя тъмна нощ братът ще забегне със сестра си към полето отвъд Търново, гдето ще я остави при далечни роднини. Такава красива девойка лесно ще намери съпруг, макар и беден, но от родна вяра. Така и станало. Тайната знаели само родителите и бабата. На утрото, към обяд, дошъл бейският син, паднал пред ковчега и запроливал горчиви сълзи. След това станал като замаян, извадил пищови, насочил ги към сърцето си и се застрелял пред любимата... Лек дим от барут изпълнил стаята. Настанала грозна залисия. Дошъл след малко старият бей, видял свидна рожба и сбрал вежди, за да не ги оправи никога вече. След това хвърлил шепа жълтици и запалил свещ по християнски. Подир малко той се качил на буйния си жребец, прегърнал трупа на скъпото си чедо, въздъхнал издълбоко и полетял към кулата. (О, Аллах, Аллах... Защо щастието човешко е тъй мимолетно?).
Погребението било извършено точно според плана. Още на другата вечер девойкините дружки ѝ съставили песен, която почнали да пеят по тлъки и седенки. Ала, когато след няколко дни, в една тъмна като в рог нощ, братът и сестрата заминавали към Търново, залаял буден пъдък, и те били познати от някои съселяни. Съмнението се предало от уста в уста, докато стигнало до ушите на опечаления бей. Гробът бил разровен, и измамата открита. Ярост, дива ярост закипяла в гърдите на стария бей. Отмъщението скоро последвало. Беевите въоръжени люде уловили родителите на девойката, вързали бабата, оковали във вериги много техни роднини и ги повлекли под селото към Янтра в местността Аша-чаир. Тук, всред нивите, те били изклани веднага. На утрото, след една нощ, изпълнена със светкавици и гръмотевици, телата били открити от съселяни шемшевчани и погребани по християнски.
Какво е станало по-нататък, малко се знае. Братът станал хайдутин, събрал дружина и дълго време пазил стария турчин, за да го хване, кога отивал на лов с хрътките си. Това не му се отдало. Веднаж, обаче, съвсем ненадейно разпилява беевите въоръжени люде на един харман и там застрелва самия господар. Така се свършил родът на богатия и всеизвестен турчин от Леденик. А на мястото, гдето се е проляла толкова невинна българска кръв, днес расте царевица с цял метър по-висока от другата из землището на селото. Защото благословена е навеки земята, върху която се е проляла невинна българска кръв. Остане ли пък мястото неорано, из напоената с кръв земя почват да се олюляват чудни огненочервени макове и бледосини незабравки, защото не се забравят никога мъките на един поробен народ.
* Ето и текстът на народната песен, посветена на мнимата Недина смърт:
Пила Неда снощна вода,
Снощна вода кладенчева,
Че изпила пъстра змия,
Пъстра змия усойница
Със две глави, три опашки.
На сърце ѝ зимувала,
А в' коса ѝ летувала.
От тогази страх набрала,
Страх набрала, разболяла.
Запитва я стара майка:
— Мари, Недо мила щерко,
Я кажи ми, я обади,
Защо ми си тъй кахърна,
Дет' отидеш, все ми плачеш,
Да н' ти бея нещо сторил,
Ил' си трудна с мъжко дете?
Отговаря бяла Неда:
— Нито бея нещо сторил,
Нито трудна с мъжко дете,
А съм пила снощна вода,
Снощна вода кладенчева,
Че изпила пъстра змия,
Пъстра змия усойница.
В коса ми гнездо свила,
И в него до три яйца,
До три яйца пъстрикови,
И от тях се излюпиха
До три млади пъстри змея. 

Ето как изглежда днес реставрираната Кула на Шемши бей

 
ПОДКРЕПИ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ