Хаджи Николи Хаджидимов Минчоолу- изтъкнат търговец, активен борец за независима българска църква.

Хаджи Николи Хаджидимов Минчоолу е роден на 17 февруари 1826 година в известното търновско семейство на хаджи Димо Кожухаря – търговец на кожи. Той е един от дарителите на града и името му фигурира в спомоществователните списъци. Неговата сестра Анастасия Хаджидимова /починала през октомври 1860/ става съпруга на видния търговец Павли х. Иванов. От брака се ражда Димитър х. Павли Иванов, основател на търновското Народно читалище "Надежда". Благодарение на своя заможен баща, малкият Николи успява да получи солидно за времето си образование. Един от неговите преподаватели е поп Евтим, който е върл противник на гърците и успява да насади своята омраза към гръцките владици у младежа. Хаджи Николи става ревностен родолюбец и отявлен враг на гърцизма. Николи изразходва до края на живота си цялото си богатство в борбата за църковна независимост и има огромен принос за това, днес да се радваме на независима българска църква. Хаджи Николи наследява занаята на своя баща - занимава се с търговия на кожи. Голямото търсене на кожи по онова време и успешно сключените сделки го превръщат в един от най-богатите търновски търговци и влиятелни хора в града. Поради тази причина му е дадена титлата „капунекия”. Ползвал се с влияние и пред турските власти. Хаджи Николи се сдружава с търговеца Евстати Салвели и хаджи Минчо хаджи Цачев. Фирмата им разкрила търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Цариград, Одеса. След изгонването му по настояване на гръцкия митрополит Неофит от Търново през 1857 г. той създава нова търговска фирма в Цариград заедно с русенеца Костаки Маринович и шуменеца Петър Николаев. През 1846 г. се жени за Пенка - дъщерята на хаджи Минчо хаджи Цачев, заможен търговец, откупвач на данъци (ушур), бегликчия и дарител на българското класно училище към църквата "Свети Никола" в Търново. Бива убит от турци, на които отказва съдружие при откупването на данъците, и възпят в песента "Хаджи Минчо от Търново". Кум на семейството е Никола Златарски. От брака се раждат 6 деца, но всичките измират още съвсем малки. Накрая и съпругата Пенка почива. Втори брак х. Николи сключва през 1862г. с Мария, дъщерята на Пенчо Тревналията. Имат две деца - дъщеря Бонка и син Христо, които доживяват до Освобождението. Мария заболява от холера и умира през 1865 г.  На 48 години, през 1874 г. сключва трети брак с Катинка, дъщеря на търновеца Янко Минчов Беленски. Раждат им се дъщеря - Маргарита, по мъж Хараламбиева и син - д-р Иван Николиев. Въпреки сполетелите го нещастия хаджи Николи не спира нито търговията, нито участието си в църковно-народните борби. Търговската кантора на хаджи Николи в Търново e посетена от секретаря на Митрополията Мегавулис. Срещата започва с разговор за българските училища, религията и гръцкото духовенство. Разговорът прераства в разгорещени спорове и накрая завършва с побой. В яростта си да защитава българщината, хаджи Николи толкова се увлякъл, че нанесъл побой над гърка и отваряйки касата на фирмата, пълна със злато се заканил, че ще даде всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има! Останал верен на клетвата си и не пожалил своето имане. Изразходил 500 000 златни лева наличен капитал в борбата за черковна независимост. Семейството и ненавистта към гръцките духовници мотивират хаджи Николи да застане начело на борбата срещу търновския владика Неофит Византиос. Богатството, извоюваният авторитет и дълбоко загнездения в душата патриотизъм, му дават нужния кураж и сила да започне една такава явна битка в името на българската духовност и черковна независимост. Става член на черковно – народния събор и Временния смесен съвет на Екзархията. В края на 1853г. хаджи Николи заминава за Цариград да защитава интересите на българите пред Гръцката патриаршия. През 1856г. е избран в делегацията, упълномощена от Търновската епархия да отстоява исканията на българското население за отстраняване на гръцкия владика и назначаване на Неофит Бозвели за Търновски митрополит. Това налага да се установи в Цариград, за да може да участва още по-активно в черковно-националната борба за независимост като пълномощник на търновци. Съвместно с Гаврил Кръстевич, Христо Тъпчилещов, Димитър Иванов Гешов, подпомаган от владиците Иларион и Авксинтий, хаджи Николи води енергична борба срещу гръцкото духовенство. Взема участие в Събора, който се състоял на 20.12.1857г. Съборът не приел исканията на българите, а нашите представители отказват да подпишат протокола. Между декември 1858 г. и февруари 1860г. Николи Минчоолу е един от тримата българи, допуснати до Вселенския събор в Цариград - заедно с Петко Р. Славейков и Георгаки Стефанович Чалоглу. През 1860г. хаджи Николи получава ново пълномощно от търновци. Използвал своето влияние пред турските управници, той се явява пред Високата порта, за да иска помощ в борбата срещу гръцките владици. Тази борба го издига като един от най-активните дейци за църковна независимост.

В борбата той изгубва почти цялото си състояние и имущество, но оставя името си чисто. През 1879г. се завръща в България в тежко материално състояние и завършва земния си път в бедност на 03.09.1892г. Неговият гроб е в двора на църквата "Свети Константин и Елена" във Велико Търново. Любопитно е, че Хаджи Николи е кръстник на Васил Карагьозов. Кръщенето се е състояло на 24 юни 1856г. в църквата "Свето Възнесение Христово" в Търново. Светото кръщение е извършено от поп Стерю Хаджипетров.

В началото на Самоводската чаршия, издига снага Ханът на хаджи Николи, построен от майстор Колю Фичето през 1858г. Здрава, каменна сграда, използвана за склад. По онова време търновци правели дървени постройки, които били уязвими и изгаряли при пожар. А новопостроеният хан станал най-представителното здание в Търново по онова време. Днес ханът е реставриран и е превърнат в културен център. Но само това е останало в наследство за поколенията, което да ни напомня за свободолюбивия и родолюбив търновец, както и неговият безкраен принос, днес да се радваме на независима българска църква и да отправяме молитвите си към Всевишния на роден език! Елена Колева и Ивелина Колева  Източник

Прочетете още: Из архива на хаджи Николи Минчев- Т. Янков

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Евстати Хаджиниколов Селвели (1801-1871)

През Възраждането Търново е един от най-добре развитите занаятчийски и търговски центрове в българските земи северно от Балкана. Съществено значение за стопанския просперитет на града и региона в края на ХVІІІ и първата половина на ХІХв. има разширяването на търговските отношения и връзки с европейските държави, които се активизират осезаемо след Кримската война. Заслуга за това имат някои от най-големите търговски къщи в старата столица, ръководени от будни и предприемчиви българи.

Един от тях е Евстати Хаджиниколов Селвели (1801-1871). Той е не само един от най-видните търговци в града, но и член на Търновската градска община, председател на местното търговско съдилище, активен участник в борбата за църковна независимост.  Роден в семейството на стария търновски род Селвелиеви, получил образование в гръцко и българско училище, той развива мащабна за времето си търговска дейност, като работи самостоятелно и в съдружие с редица изявени търновци като хаджи Минчо х. Цачев, хаджи Николи Минчев, Атанас Михайлов и др. Основаното от тях съвместно търговско дружество функционира от 1841 до 1865г. и открива свои постоянни представителства във Виена и Цариград. Евстати Селвели ръководи Виенската кантора и седалището в Търново. Търговската къща поддържа активни контакти с Австрия, Русия и Англия, внася разнообразни манифактурни и колониални стоки и изнася местни земеделски произведения. Търговска фирма „Никола Минчоолу & Евстати Селвели и съдружие” е една от най големите търговски фирми в България през Х1Х век. 

Тъй като бил избран за член на Търновската градска община през 1858—1864г., запазил прозвището „депутатинът“. Член е на българската народна партия при изгонване на гръцките владици от Търново. Когато през 1849г. търновци изпращат делегация в Цариград с искане за повторното изгонване на Неофит, Селвели поема издръжката на двама от делегатите: дядо Пено и Петко Рачов Славейков. Заради участието си в борбата срещу гръцките владици лежи шест месеца в затвора. През 1860г. е избран за делегат в Цариград по църковните въпроси. След това се премества във Виена, откъдето ръководи търговската дейност на фирмата. Последните години от живота си прекарва във Виена, където ръководи делата на търговската фирма. Свидетелство за материалното благополучие и изискания европейски вкус на Евстати Селвели са съхраняваните в търновския исторически музей негови лични вещи.  

Прочетете още: Развитие на търговска фирма “Н. Минчоолу & Е. Селвели и съдружие” и търговията им през ХІХ век Автор: Юмико Хаясака, из списание "Епохи"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТЪРГОВСКА ФИРМА „Н. МИНЧООЛУ & Е. СЕЛВЕЛИ И СЪДРУЖИЕ"

Търговска фирма „Никола Минчоолу & Евстати Селвели и съдружие” е една от най-големите търговски фирми в България през ХIХ век. Основното ѝ седалище е в град Търново и името на Никола Минчоолу е останало и досега като название на известния хан „Хаджи Николи” на Самоводската чаршия.

Самата сграда на хана е построена около 1858г. от великолепния възрожденски майстор Колю Фичето. Фирмата е основана 1841г. от Хаджи Минчо хаджи Цачов, който е тъст на хаджи Никола Минчоолу и от още един човек на име Евстати Селвели. Организацията на фирмата се състои от членовете на две семейства, но след няколко години се включват и външни съдружници. През 50-те години на ХIХ век фирмата постепенно развива търговията си. Никола Минчоолу наследява фирмата през 1855г. от тъста си Хаджи Цачов, който е бил убит на 22 май същата година. Иванчо Радювич се включва във фирмата от ранните ѝ години като чирак и работи докато фирмата се разпада в началото на 1865г. Фирмените документи са съхранени в държавния архив на Велико Търново, фонд 82к., опис 1 и 2 „Търговска фирма „Никола Минчоолу & Евстати Селвели и съдружие” - В. Търново.” Те са 247 архивни единици, съдържащи хиляди страници. Включват търговски писма, търговски тефтери, контракти, документи за недвижими имоти и други. Голямо количество фирмени документи са написани или съхранени от Иванчо Радювич. От запазените документи личи, че той е работил много отговорно и прилично, може да се разбере от неговите ръкописни документи, в които са описани много неща до най-малките детайли. Тяхната търговия се характеризира първо, с формиране на търговска мрежа. Търново е основното място, но те търгуват и в много други градове в България. През 40-те години на ХIХ век главните предприемачи Хаджи Цачов и Е. Селвели изпращат Иванчо Радювич в Русе, който почти постоянно пребивава там до 1856г., като от време на време посещава по търговски дела Видин, а по-рядко Плевен, Свищов, Никопол и Лом. Има запазено едно писмо от фирмата до Иванчо Радювич в Русе, от февруари 1851г., в което става дума за „Илиова хан”. Вероятно той е ползвал този хан за търговия или за пребиваване. В Русе е имало голямо пристанище и по река Дунав са минавали редовни австрийски параходи. Той получава стоки най-вероятно от Западна Европа и ги изпраща основно към Търново, Видин и други градове. Там също така са се продавали стоки на различни търговци. Вследствие от разрастването на търговията им, те са мигрирали и основали клонове на няколко места. През 1856г. Хаджи Никола Минчоолу се премества в Цариград, а Евстати Селвели във Виена. Същата година Иванчо Радювич се връща в Търново. Атанас Михайлов, който е съдружник на фирмата отскоро, също заминава за Виена. Разширяват търговската си мрежа, като самите те се установяват в най-значимите търговски центрове. А в други градове, като Свищов, Букурещ и Цариград, те си имат своите агенти. Хаджи Никола Минчоолу е притежавал къща в Цариград. Това е доказано от едно писмо от 1882г. През тази година той вече се е бил върнал в Търново и е искал да продаде своята къща в Цариград. Те често комуникират чрез писма, много от които са се запазили и досега. Повечето са написани на български, а от време на време на гръцки език. През ХIХ век българските едри и заможни търговци имат високо образование и използват няколко езика- български, гръцки, османотурски и други европейски езици. Когато комуникацията е по-интензивна, за един месец има по 10 изпратени писма. Тези писма са пращани понякога по пощата, но повечето са носени от кираджиите. Професията на кираджията е да превозва стоки между градовете. Особено между Търново и Русе те постоянно ползват кираджиите, които транспортират стоки и носят писма. Между двата града, в едната посока, пътят отнема два дена. Таксата за превоз се нарича кирия. Между Видин и Русе ползват параходи по Дунава. От Цариград се пътува през пристанището на Варна или по суша. За да се измине пътят в едната посока, е трябвала около една седмица. В писмата от фирмата в Търново до Иванчо Радювич в Русе или Видин е пълно с инструкции за събиране на вересия (кредит), за уреждане и продажба на стоки и за изпращане на пари. Фирмата се занимава с внос и износ, но вносът и към вътрешния пазар на османската империя е по-голям от износа. Внасяните стоки са предимно всякакви платове, прежди, фесове, кожи, конци и метални изделия. А износните са зърнени храни, вълна, пашкули, кожи и други. Продавали стоките в големите градове на Северна България, както и на няколко големи панаира, като например Узунджовския панаир, Карас панаир и панаирът на Джумая (Търговище). При тях идват клиенти от далечни места. В писмо от 12 септември 1853г. пише, че евреи са идвали от Видин до Търново и са си купили стоки за десетина хиляди грошове. Има интересен начин на продаване - „вересия”. Това е тогавашна кредитна система, а думата все още се използва макар и рядко. В писмата от Търново до Иванчо Радювич в Русе или Видин много често пише да съберат вересиите, за да не овехтеят. И в търговските тефтери често се появяват сметки на вересиите, - от кого и каква сума има да се взема. В едно писмо от фирмата в Търново до Иванчо Радювич във Видин на 19 юли 1853г. пише, че „.....и ние дадохме до осем хиляди гроша на вересия 61 ден ваде.” Събраните пари от търговията се ползват за купуване на стоки, за заплати и може би за спестяване. В едно писмо от 12 януари 1856г. от Търново до Иванчо Радювич в Русе пише, когато събере дадена сума пари, да я изпрати до Цариград. Не пише за плащане на някаква сметка или за купуване на стоки, а пише само да я изпрати. И в писма до Букурещ понякога става дума за същото. Фирмата има връзка с известния български търговец Христо Тъпчилещов в Цариград. През ХIХ век търговците ползват различни монети, заради нестабилността на турските монети. В писмата и тефтерите се споменават грошове, рубли, махмудии, карбованци, меджидии, реали, руски империали, пенди, франги, икилици и други. С писмата от Виена съдружникът Атанас Михайлов почти всеки път е съобщавал обменният курс. Съдружниците внимателно наблюдават курса и много често обменят валута.Намерих няколко свидетелства за търговските им сгради. Има една снимка на маазата на Хаджи Цачов, която се намира на главната улица в Търново, близо до площадното пространство Баждарлък, до която се слиза на изток откъм Самоводската чаршия.

Маазата му е каменна, здрава двуетажна сграда, на подземния етаж има голяма маза на стръмния терен към река Янтра. За тази мааза съществуват две снимки и в едната пише името на хаджи Цачов, а в другата пише „Маазата на Хаджи Славчо.” През април 1863 година те вече са затворили въпросната мааза и има вероятност тя да е била продадена или отдадена под наем. Съдружниците ползват няколко дюкяна в Търново. В записа на 29 март 1860г. се пише: „Продавам на Г-да Н. Минчоглу и Е. Селвели собствения дюген лежащ в Баждарлук срещу джамията и разположен от една страна до манастирския дюген св. Апостол Петра и Павла, от друга страна и изотзад дюгена на Петра Велчов, а отпред големия път, сас условена цена за грош двайсет и две хиляди и петстотин 22,500.” Но, за същия дюкян на 23 април условията са се променили, като вместо за продаване, е бил обявен за отдаване под наем 1500 гроша годишно. Там в съседство се е намирала маазата на хаджи Цачов. От едно писмо на 31 ноември 1863 година се знае, че и Иванчо Радювич също има един дюкян в града. Самата сграда на големия хан в Самоводската чаршия е триетажна, с много помещения, има вътрешен двор настлан с калдъръм и дюкяни, гледащи към улицата. На 21 декември 1859г., както се казва в едно писмо, стоките са дошли в този хан от Севлиево, което доказва, че ханът вече е бил активиран. Хаджи Никола инвестирал парите за няколко строежа освен на собствените му сгради под формата на дарение или помощ. През 1858 година той е дал 10 900 гроша, за да се построи българската църква в Цариград. Преди това е дал през 1856г. за строежа на Капиновския манастир като помощ 2935 гроша, а за църквата “Св. Константин и Елена” в Търново - 13 000 гроша. Фирмата създава търговски връзки с членовете си между Цариград, Търново и Виена и разширява търговията си. Както и при други едри български търговци, това е типичен начин на търговия през ХIХ век. Постройките на собствените им търговски сгради, маазата на хаджи Цачов и ханът на хаджи Николи в центъра на града, както и инвестирането в строежи или реставрации на религиозни сгради, дават импулс за развитието на града..

Из "Развитие на търговска фирма “Н. Минчоолу & Е. Селвели и съдружие” и търговията им през ХІХ век"

Юмико Хаясака- Япония 

Източник: http://journals.uni-vt.bg/epohi/bul/vol20/iss1/15

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ХАДЖИ МИНЧО ХАДЖИ ЦАЧЕВ (1800-1855)

Роден в Дряново през 1800 г., почти едно­временно с Колю Фичето, с когото били добри приятели от детинство. Прадедите му са били състоятелни и влиятелни хора. Занимавали се с обществени работи. Хаджи Минчо Цачев се заселил през 1837 год. в Търново и станал сандък емения на царската хазна, защото тогава имало обичай всеки търговец да служи по две години на тази длъжност. По-после, благодарение на трудолюбието му, присъщо на всеки българин, той разширил търговията си в Австрия, Англия, Влашко, Цариград и други големи градове на турската държава. По това време търговията в Търново е била в своя разцвет, а борбата срещу гръцките владици в своя разгар. Формират се две партии. Начело на народната българска партия застава Хаджи Минчо заедно с Евстати Селвели. Заради смелата му борба срещу гръцкия владика и за това, че е застанал на страната на бедните, той е уважаван от българи и от турци. За него старите търновци казвали: „Той крепеше сиромашията, когато изпадаше в нужда и не оставяше нито един занаятчия без помощта си“; "„Той залягаше за образованието, помагаше на бедните ученици и защитаваше раята“. Дълги години след смъртта му, дори след Освобождението, се носел споменът за него като за най-влиятелния българин, най-силния човек в града, на когото турците правели поклон. Достигнал до длъжността сандък-еминия на турската хазна, получил орден от султана, бил нафузия. В съдружие с Евстати Селвели и с хаджи Николи има фирма и основава кантори освен в Търново и Свищов, още в Цариград и Виена. Търгувал с различни стоки. Известно време откупувал беглика. През 1844г. става хаджия, заедно с Пандели Кисимов и баща му. Според М. Москов къщата на Хаджи Минчо била под църквата "Св. Спас". По-късно я купува Карагьозов и я продава на хаджи Славчо. След като умира първата му жена се жени за дъщерята на челеби Янка- Кина.
През 1846 г. Хаджи Минчо омъжва дъщеря си Пенка за Хаджи Николи, собственик на хан "Хаджи Николи". Хаджи Минчо забогатял, но не се срамувал от своя български род и име, не се отказвал от народността си, не се гърчеел, както започнали да правят някои богати българи от тази епоха. Той изцяло, със средства и на дело, подпомагал все повече засилващата се борба с гръцките фанариоти и станал водач на българската национална партия в Търново. Той бил един от ония българи, които започнали да действуват настойчиво по църковния въпрос. След големия пожар в града през 1849 г., когато изгоряло училището при църквата „Св. Никола“, той дал средства за построяването на ново училище. Хаджи Минчо бил много богат и милостив човек и много пъти кредитирал свои съграждани българи. Това събуждало омразата на турските търговци. Най-много го ненавиждал Тюджари Хаджи Мехмед ага – Караманлията, който бил един от най-силните кандидати, за да вземе беглика и да използува с този данък населението, но след като станало наддаването на беглика от каазалиите в мезлиша и след като дошъл тефтердаря от Цариград и съобщил султанската заповед, че се възлага събирането на беглика на Хаджи Минчо, Тюджари Хаджи Мехмед ага Караманлията, решил да премахне своя голям противник. Хаджи Мехмед се наговорил с наемателя на баш хамам Ибраим ага Капиновлията, един от членовете на мезлиша в Търново, за да се намерят убийци, които да премахнат хаджи Минча. Наговорили се за убийството и на убийците арнаути от баш хамам Елмаз, Абдулрахман и още други двама служащи в банята им били обещани 30 000 гроша, от които им били броени 4 000 в предплата. Убийците решили да прострелят хаджи Минчо по Петрови заговезни в 1855 г., когато той ще заговява в колибата на бабалъка си Челеби Янко Евстатиев, която се намирала в местността Мармалия при Търново“.

Звезделин Цонев цитира дописка в „Цариградски вестник“, изпратена от Търново на 24 май 1855 г. и поместена в два последователни броя през юли:„На 22-рий мая, ден неделний, първий наш търновец знаменитий Х. Минчо Х. Цачев беше на лозето си, на лятната си къща, излязъл с всичката си челяд, гдето, както и много други пъти, закъснял да се върне в града. На 2-та часа нощний той се качил на бричката си заедно със съпругата си и две слугини. Трийсет разкрача от вратата на лятната къща на тъста му чорбаджи Янка, гдето били, конете се запрели, сплашени от препречен на пътя дървен клон и гръм ужасен от двете страни на пътя разкръстосал се върху им. Теллия куршум пронизал уплашенаго х. Минча от дясната плешка и дребни сачми пробиха дясната му страна, други откъснали ставицата на лявата ръка на нещастната негова съпруга и се запрели в разпръснатата ѝ гърда. А третий ударил в главата на една от слугините и там мъртва от бричката паднала. Бодрият бричкарин върнал бричката назад, без да оставил време на убийците да довършат таз адска си мисъл. Но уви! Раненият х. Минчо едвам 10 минути живял...“ Това е било първото политическо убийство у нас. Много интересно описва убийството Тодор Янков в своите "Пътеписи и спомени"- I част от 1939 г. - прочетете "Убийството на хаджи Минча".

Макар злосторниците да били наказани, това събитие дълго време вълнувало гражданството на Търново. То станало причина да се създаде песен, която по-късно била обработена от учителя Никола Златарски, а мелодията стъкмил търновският аптекар Никола Я. Златев. Причината за подлото убийство е разкрита още в първата строфа:
Във Цариград бегликът се продава,
Хаджи Минчо от Търново наддава,
Хаджи Мехмед иска да сортачи,
Хаджи Минчо турчин ортак не рачи.
Хаджи Мехмед люто му се заканя,
Хаджи Мехмед люто му се разсърди.
Кат' е дошло празник света неделя,
Кинка Хаджи Минчо продума:
- Хайде, Хаджи, да отидем на лозе,
хай да идем на серянлък с файтона.
Хаджи Минчо Кинка дума продума:
- Ах, не мога, Кинке, нийде да ида -
утре ми е делник, Кинке, понделник,
голям мизлиш ще имаме в конака,
а без мене мизлиш, Кинке, не става.
Ах какъв съм съня лошав сънувал!
Черно ме е куче, Кинке, хапало.
Викнала е Кинка виком да плаче:
- Бог да убий мойта майка и татко,
гдет ме мене на вдовеца дадоха!
Хаджи Минчо ясно с вик се провикна:
- Скоро файтон пригответе, впрегнете;
че на серян ще да идем, отидем.
Вървели са много-малко, вървели,
дор три ми са пушки, холам, пукнали,
Хаджи Минча ударили в гърдите,
а пък Кинка във ръката вмерили,
и тяхната ратайкиня в главата...
Различни варианти на песента
Аудио изпълнение на песента 
Не минавала гощавка на търновци без да запеят песента за хаджи Минчо. Търновецът Моско Москов определя песента „Хаджи Минчо от Търново” като най-популярната песен едно време в Търново. Може да чуете част от нея..
Цялата песен е изографисана върху стените на известната механа „Хаджи Минчо” във Велико Търново зад „Паметника на обесените”. 

Първата жена на хаджи Минчо-Гуна, умира преди мъжа си. В кондиката на църквата "Св. св. Константин и Елена" ето какво е пишело на надгробната плоча на "покойната поклоница Гуна, която е на х. Минка жена."

„Земния свой животъ като премина

Благочестиво като небожителъ

Възнесе се въ небесна обитель

ПОКЛОНИЦА ГУНА.

А тѣломъ тукъ довременно почива

Като предаде Богу духъ безгрѣшний

И насъ остави въ сълзи, въ скръбь горчива

Съпругъ, чеда, роднини неутѣшни.

В. Л. Г. 1852, ноемврий 26.

Читателю добросердечний,

Речи — спаси я Боже Вѣчний!

 А ето какво пише за хаджи Минчо: "В артиката на западната страна, до самата входна врата и срещу статуята на Митрополита Панарет Рашев е зазидана и надгробната плоча на именития наш съгражданин и съмахленин х. Минчо, убит от наемници-турци.

„За споменъ здѣ почивающаго Раба Божия х. МИНЧА х. ЦАЧОВА, перваго въ Тьрново гражданина, роденъ въ Дряново. Въ возрасть же 55 год. Бѣше человѣкъ добродѣтеленъ, родолюбивъ, трудолюбивъ и съ сичкитѣ благодетелни свойства накитенъ. Оубѣжденъ оубо отъ любородства поднови отъ основания собственимъ своимъ иждивениемъ Славяно-Болгарско оучилище за народно просвещение. Заради щастното пужена преднуванье завистливи иновѣрци неприятели отъ животъ го лишиха (убиха).

Въ лѣто господне 1855, майя 22.

Буди ему Вѣчная память

Хаджи Мехмед Караманлията подкупва турците Ялмуз и Абдулрахман, теляци на банята Баш хамам, които и го убиват, убиват и слугинята му, а жена му нараняват. На 22 май 1855 г. — на Петрови заговезни— х. Минчо отишъл да заговява в колибата на бабалъка си Челеби Янко на Мармарлия. След вечеря х. Минчо, жена му и слугинята си тръгнали с файтон и из пътя, така били нападнати и убити. Съдът осъдил наетите убийци 8 години затвор, а интелектуалния убиец — 7 години.

Александра Попова, родственичка на хаджи Минчо прати тази снимка, на която седнала е втората жена на хаджи Минчо- Кина, прегърнала сина на хаджи Минчо- Атанас. Дъщерята на хаджи Минчо Пенка, на снимката е изправена със сина си. Вероятно синът на хаджи Минчо е отгледан с помощта на хаджи Николи, съпруг на Пенка, която умира също млада като майка си, Гуна.

Атанас хаджи Минчов, син на хаджи Минчо от втората му жена е бил също търговец. След убийството на хаджи Минчо, хаджи Николи взема малкия Атанас под своя опека и му помага, както някога хаджи Минчо помага на него самия. 

Веднага след Освобождението той се жени за Екатерина хаджи Аврамович. Тя е от семейство на преселници българи след Велчовата завера в Галац. Баща ѝ също е въртял търговия. По сведения на неговата потомка Александра Попова той с двете си най-малки дъщери купува къща в Оряхово и създава първата в България електрическа мелница в с. Букьовци (около Оряхово). Умира през 1910 г. 
Прочетете още: ХАДЖИ МИНЧО ОТ ТЪРНОВО- СВЕТИЛНИК НА БЪЛГАРЩИНАТА- Змей Горянин

Прочетете още: ЧЕЛЕБИ ЯНКО и ХАДЖИ МИНЧО

- Убийството на хаджи Минча- Тодор Янков

-Сортачването на хаджи Минчо с хаджи Николи в Търново 
-Хаджи Минчо-спасител на Търново от голям пожар и създател на първата аптека в града
Историческа повест за Хаджи Минчо от Търново- "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин
ХАДЖИ МИНЧО- пиеса от Ст. Чилингиров

Източници: Звезделин Цонев- „Хаджи Минчо и песента му от 1855 г.“, https://www.fakel.bg , книгата "Бележити търновци"- Цветана Генчева, Тодорка Драганова, Йордан Димитров
Грета Костова-Бабулкова
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Михаил Кефалов - един от първите благодетели на Велико Търново

Паметник на Михаил Кефалов във Велико Търново 

 

 

 

Роден е в Тетевен през 1810 или 1812 г. Възпитаник е на руско висше училище и дълги години е губернски секретар в Одеска губерния. Високото служебно положение, завидното му материално състояние и родолюбивото му сърце го карат да завещае имотите си за създаване освен на училище в родния Тетевен, но и на болница и училище във Велико Търново, тъй като, според него това е един голям град, многолюден, разположен в средата на държавата, с по разумни и учени хора и най-вече е старата столица на България. 

5 януари 1855г. “Во имя Отца и Сина и Святаго Духа! Къмто пресвещеният Митрополит на Голямото Търново в Болгария, къмто тамошните почтени народни старци и къмто сичкият Български народ. От Руския поданик, Губернский Секретар Михаил: СМИРЕНО ПИСМО ИЛИ ДУШЕЗАПОВЕД Долуподписаният, заради че вярвам, според нашата християнска вяра, че человеческата душа е безсмертна и Спасителят наш Иисус Христос във второто свое присуствие ще да ище отговор от всякого, какво е правил в живота си и за добрите работи ще го помилува, а за лошите ще го мъчи и като смятам, че най-големи человечески благодеяния са: церкова, болница и училище и за това ми гореше душата, че нямам доста имот да помогна и аз на такива благоприятни заведения. И като мислех това, ми доде на ум за оная сиромашка вдовица из Евангелието, която даде последната си пара в церковното сокровище и получи тя благодат от Иисуса Христа, който гръмогласно говори: “Отдадите Богу Богови и Кесарию Кесареви”. Това смятам, че ни повелява да дадеме на благодеяние колкото се пада Богу от неговият имот, който ни помогна, че го добихме, а колкото се пада на человеците, да дадеме помощ един другиму, а не да оставяме сичкия си имот роднини на роднините си и прочие, а за душите си не трябва ли да дадеме най-малко четвъртият дял от него. Тази мисъл, почтени мои съотечественици, ме подкани да отрядим со здрав ум малкият си имот, който се намира во Влахия, в град Букурещ и са брои в две продавници (дюгени), в две къщи, пари и прочие и да ви се моля горещо да го вардите подир смъртта ми... От годишния приход на този мой имот, който се сбира сега до десят тисячи (хиляда) влашки гроша да благоволите...да правите десят дялове, от които седем да дадете на Болницата с параклисът ѝ , които имат да са направят в горереченият град Търново, с мой доде съм жив и на други ревнители отечественици наши, според сила и воля годишна или отведнъж помощ, близо до река за чистота с надпис: ”Човеколюбива болница на светите Безсребреници церители Косма и Дамиян” и на влазанието ѝ отдясно да е образът на Святаго Косми, който прегледва болните, дето влазят, а от ляво образът на Святаго Дамияна, който им отредява церовете и да е отворена за болни от всякой род и Вяра, два дяла на тамошното общонародно училище и един на Тетевенското. Всяко от тези заведения да пастри в икономия десетият дял от годишния свой приход за да си купят здания (Освен колкото подарят и други добролюбци наши единородци и милостиви человеци от всякой род и вяра, които дарби ради вечна памят на подарителите ще се записват в законни кондици на тези здания) и да са изпращат ученици в чужди държави да се учат и прочие. От тази последна моя воля ще се напечатат на два язици Български и Гръцки 3000 книжки, които подир смъртта ми ще се изпратят безплатно во всите Держави къмто Родолюбци, Отечестволюбци Българе”. Благодарение на инициативата на Михаил Кефалов и други родолюбиви българи във Велико Търново през 1867г. е създадена Великотърновската болница, а през 1880г. мъжката гимназия “Св. Кирил”

Посветил живота си на върховния идеал - преуспяването на Отечеството, М. Кефалов се насочва към реализацията на проекта за болница, като се обръща от страниците на “Цариградски вестник” към по-богатите български търговци. Заразен от Ренесансов хуманизъм и родолюбие, завладян от религиозен плам и проумял, “че най-големите человечески благодеяния са църква, болница и училище”, този кротък българин се гнети от мисълта, че няма достатъчно имот , за да помогне и той на “такива благоприятни заведения”. През януари 1858г. прави всенародна подписка за събиране средства за построяване на българска болница в Търново. В същия този вестник, бр. 374 от 12 апр.1858г., Кефалов за да онагледи своите намерения публикува завещанието си. Колко се отзовали на призива му не става ясно. По - късно в своите завещания трима по - заможни българи обръщат внимание на това благородно негово начинание. Двама от тях - Козма Тричков, който дарява 500 австрийски жълтици на Ефорията в Букурещ и габровецът Силвестър Пенов, завещал половината от къщите си на ул. “Св. Иван” го правят през 1867г., а търновецът Петър Керемекчиев , предопределя други 20 000 лева през 1879г.  Прочетете още за болницата.

Източник: http://bg.theoldcapital.eu, Тихомир Тонков, Юлия Денчева- гл. експерт в Териториален държавен архив Велико Търново,  снимка: Грета Костова-Бабулкова  

 

  ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ДЪРЖАВНА МЪЖКА ГИМНАЗИЯ "СВ. КИРИЛ"

Из колекцията на Иван Панайотов

На 8 октомври 1898г. започва строежът на новата училищна сграда, разположена на площада под историческия Царевец. През 1909г. е открита тържествено новопостроената сграда на гимназията. На 21 октомври 1909г. там е пренесена и плочата с имената на дарителите. Създадени са условия за нормални учебни занятия, тъй като в последните няколко години часове са се водели освен в Евтембейовия конак в още десетина къщи, което е налагало на ученици и учители непрекъснато да се местят от една сграда в друга. Благодарността към първите дарители, спомогнали за създаването на мъжката гимназия “Свети Кирил” е изразена в поставената мемориална плоча на гимназията в памет на първите благодетели. Златният надпис върху мраморната плоча, поставена при дирекцията на гимназията гласи: "Тази гимназия Святаго Кирила се учреди на 20 септемврия 1880 година, съгласно с дневника на Ефорията в Букурещ и е снабдена със средства за поддържане чрез завещанието на почившите нейни завещатели, живущи в Букурещ: Михаил Кефалов, родом от Тетевен, по завещанието му от 1856 год. Силвестър Пенов, от Габрово, по завещанието му от 1863 година. Козма Тричнов, от Враца, по завещанието му от 1868 година. Епитропията на тая гимназия, движима от дълбока благодарност, и в името на учениците, които се учат и ще се учат в нея, постави тая табла за вечен спомен. Ефори покойни: Христо Георгев, Д-р П, Протич, Д-р Н. Василиади и Паскал Кантарджиев; живи: Митрополит Погониянски г. Панарет Рашев, Евлогий Георгиев, Д-р Атанасович и Е. Станкович.

От Пътеводителя на В. Търново от 1907г. научаваме, че в „началото на 1885-86 учебна година е бил открит VII клас при гимназията, и от тази година последната става вече пълно средно учебно заведение. Пръв зрелостен изпит в гимназията бил произведен в края на учебната 1886-87 год., на който изпит се явили само двама абитуриенти. В началото на 1888-89 учебна година гимназията става държавна, каквато е и до днес. През учебната 1905-1906 година е имала 34 души преподаватели (с директора). В края на годината са минали в по-горен клас 195 ученици, останали да повтарят класа 139 ученици, да държат поправителен изпит 196 ученици, неправили изпит 5, напуснали по разни причини училището 77. Зрелостни свидетелства в края на годината са получили 23 абитуриенти. Библиотеката и кабинетите на гимназията са богати с книги и помагала. За издържането на гимназията държавата е изразходвала 121797,82 лв. В края на годината фондовете са били: за подпомагане бедни ученици 22460,58 лева, за помагала и книги — 508,20 лв., за поощрение на учители и ученици — 2886,70 лв. През 1909г. най-после е открита тържествено новопостроената сграда на гимназията. На 21 октомври 1909г. там е пренесена и плочата с имената на дарителите. На 1 юни 1913г., около 11 часа през деня, катастрофално земетресение разтърсва В. Търново. Срутват се изцяло двата горни етажа на южното крило на гимназиалната сграда, погребвайки под руините си ранените войници, настанени там. Ремонтът започва едва през 1925г. и продължава до 1930 година. През 1930 се навършват 50 години от създаването на мъжката гимназия и 75 години от основаването на първото класно училище във В. Търново. Пак през 1930г. е поправена малката историческа несправедливост, наложена още с предложението на Михаил Кефалов, училището да носи името на св. Кирил. Знае се, че заслугите по отношение на славянската просвета на неговия брат и пръв славянски архиепископ св. Методий никак не са по-малки. Обикновено навсякъде двамата братя се споменават заедно. Така че от тази година насетне гимназията носи името Великотърновска държавна мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий”.  

Из семейния архив на сем. Костови

Любопитно: По спомени на Николай Евстатиев Мартинов, син на търновския кмет Евстати Мартинов, Туристическата хижа е построена там, където е щяла да бъде построена гимназията, като се използват основите ѝ за основи на хижата.

 

В "ПЪТЕВОДИТЕЛ ПО ФОНДОВЕТЕ НА ДЪРЖАВЕН АРХИВ –ВЕЛИКО ТЪРНОВО 1944–2012г." пише следното: ПЪРВА ПОЛИТЕХНИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ „КИРИЛ И МЕТОДИЙ“- До 1953г. е мъжка гимназия, след което се слива с Първа прогимназия и началните училища „Никола Михайловски“ и „Митрополит Панарет“ в Пълно смесено средно училище „Кирил и Методий“. От 1956г. се разделя на Основно училище „Христо Ботев“ и Смесена гимназия „Кирил и Методий“. От 1957г. гимназията се именува Първа политехническа гимназия „Кирил и Методий“.

Със заповед на Министерство на културата, науката и просветата от 1988г. в гимназията експериментално е разкрит хуманитарен профил на обучение и тя придобива статут на ЕСПУ с хуманитарен профил.

Из Пътеводител на В. Търново от 1907г. http://www.hg-vt.com

  Подкрепи и виж: ДАРИТЕЛИТЕ НА ВЕЛИКОТЪРНОВСКАТА МЪЖКА ГИМНАЗИЯ “СВЕТИ КИРИЛ”   

 

 

МЪЖКА ГИМНАЗИЯ „СВ. КИРИЛ“ в ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ДАРИТЕЛСТВОТО

Грета Костова- Бабулкова

Старо Търново

 

До родителите и настойниците на учениците от В. Търновските слети гимназии- 1935 г.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Най-старата учителка във Велико Търново

Йордан Кулелиев
В брой 15 от 6 юлий 1928 год. на общ. вестник "ВЕЛИКО ТЪРНОВО“ аз изнесох срещата си с учителките ТЕОДОРА И ЕВГЕНИ ИЛ. ПЕТКОВИ. Te са известни на търновското общество под името „Сестри Петкови". И двете са били учителки във В. Търново. Малцина са, които знаят, че Теодора Ил. Петкова е една от първите наши учителки в девическото класно училище, открито след Освободителната война през 1878/79г. и помещаващо се в къщата на Паница, гдето сега е търговската гимназия. На 1. XI. 1879 год. се открива в града ни девическата гимназия, която се помещава в зданието на Етем-бея, гдето е днес първа прогимназия. Първите учителки в новооткритата Държавна девическа гимназия са били: РАЙНА ФУТЕКОВА (Райна Княгиня, известната Панагюрска учителка, която шила революционното знаме), МАРИЙКА ФЕРАДОВА И ТЕОДОРА ИЛИЕВА ПЕТКОВА. Първите две са руски възпитаници и днес са покойници, а третата е румънска възпитаница, учителствувала 18 години в девическата гимназия и продължава до наши дни да изживява последните дни от своя земен живот. Родена е на 24. X. 1862 год. в гр. В. Търново, гдето и добива първоначалното си образование. Първо при църквата "Св. Никола“, а после в училището при църквата „Св. Константин" от учителката Еленка х. Ангелова, дошла от Севлиево. През 1870 год. свършва първи клас, а през 1871 год. по препоръката на ЕВГЕНИЯ КИСИМОВА, основателка на женското д-во „Радост“, и по застъпничеството на нейния брат ПАНТЕЛИ КИСИМОВ, пред румънските училищни власти, тя била приета за ученичка в Букурещ в девическия институт „АЗИЛ ЕЛЕНА ДОМНА“. Тук се учила седем години. Поради показан отличен успех и примерно поведение, румънската училищна власт ѝ предложила на държавни разноски да я изпратят в Италия да следва рисувание под условие, че след завършване образованието си, ще бъде учителка в Румъния. Семейни и патриотични чувства вземат връх над предлаганата примамлива перспектива, от която тя се отказва и завръща в България и става учителка. Първото писмо за назначаването ѝ учителка № 7 от 19. XI. 1879 год. е писано от тогавашния директор на гимназията Негово Преосвещенство Митрополит Климент с годишна заплата 1500 лв.х Второто писмо за назначение учителка със заплата 4000 лева годишно № 11. от 11. IX. 1880 год. е писано от директора НИК. КОНСТАНТИНОВ. В първите години на своето учителствуване е преподавала предметите: бълг. език, история, география, алгебра, рисувание, ръкоделие, френски и краснописание. До излизане на живковия закон по нар. просвещение през 1891 г. и след него тя е била волнонаемна учителка и е останала като преподавателка по ръкоделие и рисувание. Между запазените ѝ писма има и писмо № 182 от 18. II. 1892 год., с което дирекцията на гимназията ѝ съобщава, че е назначена член в комисията, която има за цел да приготви някои ХУБАВИ РАБОТИ по ръкоделие и рисувание, съгласно окр. предписание на Г-на Министра на народ. просвещение от 9. XI. м. г. под № 10199 за ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ИЗЛОЖЕНИЕ в гр. ПЛОВДИВ. „Като член в комисията, Вий трябва да вземете най-живо участие за приготвянето на казаните неща, щото нашата гимназия, като най-стара от всичките девически гимназии в княжеството, да се представи в изложението с подобающия ней авторитет. За председател на комисията е назначен учителя Д. Стоилов. Директор (п.). С. И. Сирманов.“ По случай венчаването на Н. Ц. Височество княз Фердинанд, с писмо № 299 от 16. III. 1893 директорът Сирманов ѝ съобщава, че по решение на учителския съвет е избрана за председателка на комисията за изработване подарък за Т. Ц. В. „Приканвам Ви да имате добрината да вземете още от днес нужната грижа за по-щателното приготвяне на поменатия подарък." А с писмо № 547 от 4. V. 1893 год, директорът Сирманов ѝ пише: „Приканвам Ви да съберете най-хубавите неща по ръкоделие, изработени от ученичките, и да ги наредите в салона за показ при посещението на гимназията от ТЕХНИ ЦАРСКИ ВИСОЧЕСТВА".
Най-после, с писмо № 337 от 7. IV. 1893г. г-н директора Сирманов пише на г-ца Т. Илиева, волнонаемна учителка при Търновската Държ. Девическа гимназия, че е назначена председателка на комисията, която ще разгледа и даде мнение върху проекта за програма на основните училища в България по предметите: Пение, Гимнастика и Ръкоделие.
Цитираме горните писма, за да се види, че учителската ѝ дейност е оценявана от управата на гимназията и ней са възлагали задачи, свързани с общественото реноме на гимназията. След 18 годишно учителствуване, през 1897 год. тя бива уволнена и се пенсионира. По-малката ѝ сестра Евгения, на която тя е била учителка и която през 1883 год. завършва V-то класната дев. гимназия, от 1885 год. също се предава на учителската професия, в редовете на която е била до 1900 година. Двете сестри, поели рано кръста на народното учителство, понесоха и еднакъв обществен кръст.
Еднаквата им участ ги свързва и направи неразделни. Но, жестоката съдба раздели неразделните в живота. Навред и всякога тe бяxa заедно. Като отдадоха своята младост, своите физически и духовни сили за образованието и възпитанието на подрастващото поколение, в края на своя живот раздадоха за обществено използуване и всичко онова, що беше за тях мило и скъпо. Из общинска вестник "Велико Търново"   

Грета Костова- Бабулкова  
Старо Търново

Описание	Сума
Дарение	BGN