Наводненията в старо Търново

В Пътеводителя от 1907 г. четем: 

"Река Янтра, която обикновено през пролетните месеци силно приижда, макар да опасва града откъм разни посоки, много рядко причинява пакости на града."
Наводнението от 2 и 3 юни 1897 г. е едно от най-тежките бедствия за Велико Търново. Щетите били огромни. Водната стихия поглъщала всичко по пътя си. Толкова мощни и силни били вълните, че успели да откъснат строения четири века по-рано от Феруз бей мост. Буйната вода успяла да събори огромното скеле на строящия се тогава железопътен мост между двата тунела и го стоварила чак до Владишкия мост. И той бил изкъртен и заедно с насъбралите се греди връхлетял върху другия строящ се железопътен мост до хълма Трапезица. В Пътеводителя на В.Търново от 1907г. пише:
„... Търновчаните помнят две „големи води”, именно на 1858 г., 15 юний и на 1897 година, 2 юний, когато водата на Янтра се бе издигнала много високо, два метра по-високо от Владишкия и Турския мостове. При тия наводнения много къщи край реката са били съборени, хора и добитъци са били издавени, воденици, язове и мостове са били отвлечени и съборени...”
Toвa гoлямo бeдcтвиe e ocтaвилo тpaeн oтпeчaтък в живoтa нa хopaтa oт peгиoнa. Дopи e oтпeчaтaнa пoщeнcкa кapтичкa. Нa нeя e изпиcaнo: “Жaлeн cпoмeн зa нaвoднeниeтo, 3-тий юний 1897 гoд.” Tя e дeлo нa гopнoopяхoвчaнинa Ивaн Димитpoв и мaкap и пpимитивнo и нaивнo нapиcyвaнитe yдaвeни хopa и дoмaшни живoтни нa нeя пpeдизвиквa интepec, зaщoтo e oт мaлкoтo pиcyвaни cъбитийни пoщeнcки кapтички.

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Пожарите в старо Търново

Амфитеатралното разположение на къщите, слепени една о друга, позволява да стават в града чести и ужасни пожари. Ето и спомени на някои от тях, според както се намират в някои черковни книги на известното до Търново село Арбанаси:
- 1680 г. 20 март. Изгоря градът. 1680 г. март 25. Цялото Търново изгоря. Само една къща остана, къщата на стария Ибрахим-ага.
- 1818 г. На Великден, в четвъртък по 3 часа вечерта, изгоря целият Баждарлък (главната чаршия).
- 1825 г. Изгоря Баждарлъкът в Търново.
- 1845 г. 28 юний. Запали се град Търново ноще сахатя по 3 и изгоря града. Огънят почна от брашованския дюкян, от джамията на Баждарльк, и стигна до църквата „Св. Богородица“. На другата година, като дойде Султанът, пометоха пепелищата и наредиха от двете страни дъски, за да няма изгорялата улица „Баждарлък“ грозен вид. Тогава изгоря и гръцкото училище.  
В 1846 година. Този пожар се подхванал от един дюкян, който се намервал срещу днешната кантора на Тодор Лазаров на Баждарлък. Там имало липискански дюкяни. Пожарът стигнал до къщата на Никола х. Петков, но турците го спрели да не изгори полицията им, която била една стара арменска къща, в която се намервал и харемът на пашата или войводата, както са наричали тогава пашата, а конакът му — войводница.
- 1847 г. 8 юлий. Запали се Търново и изгоряха 5 къщи и една фурна.
Друг пожар станал през 1848 година. За този пожар се запазила следната бележка: „На 4 юлий 1848 год. избухна пожар през нощта около 3 часа и направи на пепел 600 къщи, 400 дюкяна, 7 хотела или хана, 1 джамия и 1 човек. Огънят се подхвана от джамията на Баждарлък, стигна до църквата "Св. Никола" и повърна до бояджиите. Двете български училища не можаха да се спасят от този пожар“. Тогава изгоряло училището при „Св. Никола“ и сетне го възобнови х. Минчо. Пожарът се подхванал от едно дюкянче на Фичето. Като майстор, носили му талаж, с който напълнили една стая. Двама души работници живеели в друга стая. Единият взел фенерчето и отишъл да дири стомната с вода в стаята с талаша. Като запалил талаша, затекъл се да търси вода да гаси пламъка. Докато се върне, огънят обхванал стаята и цялото здание. Другарят му изгорял вътре. Пожарът стигнал до Лефтеровия сокак, който се намервал там, гдето е сега амболаторията на д-р Игнатов, към „Св. Спас“, а нагоре до къщата на Никола Живков, баща на бившия министър Георги Живков или днес до къщата, бивша на д-р Стоянчев, която купи преди няколко време П. Олеков, терзия. Под тази къща се намерва дюкяна на Бр. Недялкови. Къщата на Живков била направена от тухли и спряла пожара. Казах, че пожарът стигнал до бояджиите. Техните дюкяни се намерваха там, гдето е днес популярната банка. Там имаше две улици, сега е само една. На долната уличка имаше около 40 дюкяна бояджийски, малки, ниски, с капаци, които се издигаха нагоре. След освобождението се унищожиха тези две улици и стана една. По повод на този пожар П. Р. Славейков написал една елегия във Враца като ученик. В тази елегия от страна на един млад търновчанин се оплаква от нещастието, което постигнало града. Младият търновчанин се намервал в "Светата гора“ и тъжи горчиво за дюкяна си и за богатството си, което изгуби от този пожар.
- Ханът, който се намерва зад хотел Борис по шосето към Русе, принадлежал на Пейча Самсаря и се нарича днес „Батак хан". Той изгорял през 1841 година на 7 юлий на св. Неделя или св. Кириаки. Гърците изтълкували, че пожарът станал, защото не се празнува този ден, който се падал на 7. VII. или днес на 20 същи месец, и наредили да се празнува този ден. Ханът бил терзийски. Турците не позволявали на калфите да спят в къщите на господарите да не се покварват нравите, и ги задължавали да спят в хана. В този хан се побирали работниците на няколко терзии. 
-1849 г. 5 юлий. На 1 часа във вторник запали Търновото и стана такъв голям пожар, че изгоря надолу до Баждарлъка, а нагоре до самарджиите. Изгоряха 6 хана, около 610 къщи и дюкяни и българското училище до църквата Св. Никола“. -Пожарът на 1879 г. юний 26., след пристигането на първия български княз Александръ I., уничтожи целия западен край на Търново, като изгоряха около 30 къщи и 40 дюкяна."
Последният пожар, при който градът нямаше пожарна команда, накара градското общинско управление да купи толумби и да състави пожарна команда, като нареди няколко години по-късно и две наблюдателни кули, от които чрез телефон се дават на началника на пожарната команда съобщения за избухването пожар в някоя част на града. От това време насетне пожарите в града станаха редки и не опустошителни, благодарение на пожарната команда, разширението на улиците и снабдението на града с малко-много достатъчно вода.

Източници: "Пътеводител на В. Търново и околностите му" от 1907г., Йордан Кулелиев- Общински вестник „Велико-Търново“ Брой 26 1932г.
Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Неповторимият Търновград

 Из "Пътеводител на В. Търново и околностите му" от 1907г.

Местоположението на Търново е особено и според туй по формата си градът не може да се сравни и уподоби на нищо, нито пък може да се сравни с някой други град в Европа. През миналото и сегашното столетие градът е бил посещаван от много видни чужденци и наши българи, които възторжено са го описвали. Ето как К. Иречек в своята книга „Пътувания по България“ го описва: „Търново в Европа е истински уникум по своето положение... „В цяла Европа няма нищо подобно... Само един африкански град — според казването на един негов приятел — много приличал на Търново: този град е Константин (римската Cirta) в Алжирско, който лежи върху мощна скала със стръмни склонове, заобиколени от реката Румел, що тече в дълбок дол. Ала това сравнение е в сила само при пръв поглед отдалече, тъй като Търново не лежи на една скала, ами на цял ред трапезовидни скали, проплетени от Янтра“ — Молтке в пътните си бележки казва: „... Нийде и никога още не съм видял по-романтично положение от положението на Търново. Представете си една тясна долина, обиколена от планини, гдето р. Янтра си е изкопала едно дълбоко легло между мекокаменни стени и продължава каприциозното си и по-криволично от криволичането на една змия течение. Едната страна на града е покрита с дъбрави, а другата с къщи. В средата се издига конична височина, на която е невъзможно да се качиш откъде ребрата ѝ, а това уподобява височината на естествена крепост. Реката се обвива като около остров. Насреща гледам покрита с гора стръмна планина, гдето славеите пеят на дебела сянка; зад дърветата се протакат, колкото могат високо, покритите със сняг балкански върхове“. — А нашият поет Вазов в своята книга „Пъстър свят“ пише: „Боже мой, каква хубост има това Търново, което сега се разстила в по-голямата си част с една чудна живописност, разлазило се по склонове, закатерило се по върхове, накацало над шеметни пропасти, плъзнало се до вълните на Янтра! А тя, като една колосална блестяща на слънчовите зари змия, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север, тук под настръхнали скали, там под прозорците на къщята, залепени една в друга по склона, там край зелената поляна на Светата гора. Знаел ли е Асен I , че като е избирал, по стратегическото му положение, Търново за столица, той си е избрал за столица и една от най-оригиналните местности на света?“

„И, като гледам тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мене стои видение, сън, измама за очите! Надали има в света град с подобно живописно местоположение. Мисля си, какво чудо—град би станало Търново, ако бе избрано столица на нова България; ако стотината милиони, изсипани за съзидание и украшение на София, бяха употребени да окичат с богатите и великолепни здания, дворци, улици, градини, булвари, мостове, тия ридове, склонове, чуки, под които се вие змиевидно и лъщи пълноводната Янтра! Това щеше да бъде град вълшебен, цял свят щеше да се стече да се очудва на възхителната и едничка гледка, дадена от дружните усилия на своенравната природа и човешкото изкуство “ Особеното местоположение на града и струпаността на къщите му върху описаните три полуострова, оградени някак особено от криволичането, завоите и лъкатушенето на реката Янтра, която трябва да проследиш, за да разбереш как обикаля града, отгде иде и накъде тече, не позволяват на човека с един поглед и от едно място да обхване целия град. Човек трябва най-малко от три места да изгледа града, да проследи разположението на къщите му, които откъм реката се представляват 4—5 етажни, а откъм улиците 1—2 етажни, за да добие едно по-ясно и пълно представление за Търново. Затова чужденецът без друго трябва да огледа града от върха на „Светата гора“, отвън „Картала“ при местността "Поличката" и от върха на „Хисара“/Царевец/ — от „Чан тепе“/Камбанен връх, на български/. Трудът му по изкачването на тия три доста високи пункта от града бива предостатъчно възнаграден от хубавите, почти фантастични гледки, които неговият взор обхваща. Когато се проследи и изгледа градът от тези три точки, тогава само се разбира как върви и се извива Янтра, както и образуването на трите полуострова, върху които е сложено Търново. Най-после, денем отгдето и да се гледа на града, гледката отвсякъде е нова и омайна: струва ти се, че все нещо ново гледаш. Вечерно време пък, когато свещите са запалени във всяка къща, гледката на града, особено откъм „Светата гора“ и откъм „Марно-поле“, е феерична. На пътника, идещ в града за пръв път откъм тия местности, хилядите огньове, които блестят отпреде му като окачени върху една стена, която прави продължение от звездния небосвод, струва му се, че небето се е откъснало и във вид на завеса е увиснало върху земята. На места огньовете понякога биват тъй разположени по тая фантастична завеса, щото ясно отличаваш съзвездията: „Голямата мечка“, „Ралицата“ или „Кокошката с пилците си“. Ето как описва К. Иречек в същата своя книга впечатлението си от виждането на града при запалени свещи: „В Търново пръв път пристигнах късно вечер откъм „Устието“ — тесен боаз, който води вече до самия град. Тихо вървяхме из тъмнината напред по широката бяла бразда на шосето, съпровождани от шуртението на водите и особения шум на високо израсналата суха царевица, който много прилича на шумтението на лекия летен дъжд, когато пада върху листата на широколистните дървета. Най-после покрайнината се отвори и ето пред нас нощна картина със съвършено магически ефект! Стори ми се, като че непосредствено над звездното небе на известна далечина бе окачена във въздуха огромна продълговата мрежа от трептящи светила, които чудно бяха разположени нагоре и надолу и при всяко завиване на шосето променяха своето положение като игривите искри на светулките“. 
Картичка из колекцията на Павел Енчев
Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За името и основаването на гр. Търново, местоположение и климат

Из "Пътеводител на В. Търново и околностите му" от 1907 г.

От що е получил името си градът Търново, точно не се знае. Самото название Търново (Тръново, Терновъ) навежда всекиго на мисълта, че то е славянско и че произхожда от думата трънъ (тернъ). И наистина, старите хора казват, че мястото, върху което е застроен градът, цялото е било обрасло с тръни и бодливи храсти. И сега по хълбуците на близкоседните около града ридове растат подобни тръни и храсти. Покойният български родолюбец, П. Р. Славейков, в своите „Разни бележки", като споменува името на града Търново, поставя до това последното Стриново в скоби: „Тръново (Стриново)“. /Прочетете за крепостта Стринава/. Отгде Славейков е взел името Стриново и какво е тълкуванието му, не обяснява. Не можахме и ние да си го обясним, макар да правихме справка у разни стари търновски граждани. Твърдението на старите хора за произхода името на града от трънъ (тернъ) намира подкрепа: 1) в имената на градове и села близкостоящи до Търново (Габрово, Дряново, Оряховица, Буковец, Сливово и др.) — имена, които са били дадени на тия градове и села от името на онзи род растения, що са преобладавали в техните землища; и 2) в срещането почти във всички славянски земи на градове и села с това име (Тръново, Тернов, Тарново). С подобно име славяните са наричали всяко запустяло и обрасло с тръни селище, което е бивало наново заселвано.
Кой е основал и кога е основан градът Търново, положително не може да се каже. За основаването му обаче има две предания. Според едното, Търново е било построено от исполини или великани, наричани житове или жидове, които били много високи хора и лесно се спъвали, особено у стъблата на къпините. Според другото предание, градът е бил застроен от българския цар, Крум Страшний, след като византийският император, гордият Никифор, му бе опустошил и изгорил столицата Преслав (811 г. след Хр.). Съществуването на тези две предания е обяснимо. Първото предание говори за старостта на града, който под вид на голямо или малко селище ще да е съществувал още в незапомнени времена; второто пък предание ни сочи възникването на града в по-ново историческо време върху запустялото място на това селище. Както и да е, кога първоначално е изникнал градът Търново, не се знае; обаче големите каменни блокове, които се виждат и днес в остатъците от зидовете при входа в „Хисара („Царювец“) и на срещуположния нему източен рид, наричан Къс-хисар, свидетелствуват, че тука е съществувал град още през време владичествуването на римляните върху полуострова (II. в. след Р. Хр.). Какво е представлявало от себе си Търново през онова време, в съществуващите старовремски паметници не се споменава нищо. Може само да се предполага, че през него време градът е бил най-малко едно селище с първостепени бойници (кули), отгдето са били пазени пътищата, водещи от Балкана за полето към главния римски град Nikopolis ad Istrum, развалините на който и днес се виждат близо до сегашното село Никюп, 19 километра на с.-з. от Търново. Търново е станало град след разорението на Nikopolis, както ни показват това разните архитектонически фрагменти, изкопани при разкриването на старите църкви по „Трапезица“, и пренесени тука от разорения римски град.
Градът Търново се намира на 43° 5 9" с. ш. и на 23° 18' 15" и. д. по парижския меридиан (изчислено за църквата Св. Никола в града). Той лежи между Дунава и Балкана, при северните поли на последния, в една живописна котловина, оградена с най-разнообразни гребени, ридове и чуки, които правят продължение от планината и които, незабелезано като се снишават, постепенно се превръщат в равнина. Реката Янтра на протежение около два часа път прорязва тази котловина, като образува откъм юг, при вливането си, и откъм север, при излизането си от нея, две твърде красиви дефилета, увенчани отстрани със скали. Южното дефиле се казва "Устето".

То има дължина от 900—1000 метра. Надясно, под неговите скали, расте гъста люлякова горичка — „Княгинината горичка", приятните и миризливи цветове на която още с идването на незабравимата наша покойна княгиня Мария-Луиза в Търново привлякоха вниманието ѝ и я караха често да я посещава през първия месец на живеенето ѝ в града. По полите на тази горичка сега се врязва платното на железопътната линия Търново—Борущица. Низко, в самото дъно на дефилето, се протака реката Янтра, която втисната в своето скалисто корито, с едно приятно ромолене бърза да се измъкне от теснината и като гигантска змия да опаше града. Наляво от Янтра, наспоред с нея, се извива шосето, водещо от Шипка—Габрово, Трявна—Дряново, Хаин-боаз— Килифарево, Твърдица—Елена, Сливен —Елена за в града. От това дефиле пътникът, идещ откъм Балкана, като през прозоречен отвор зърва Търново, което след няколко стъпки величаво се изпречва напреде му.

Другото дефиле, северното, се казва „Дервенето“ („Дервент“). Това дефиле, дълго около 7 километра, е богато с орехови, дъбови, липови, дрянови и други дървеса, както и с най-разнобразни цветя и треви. Със своите живописни изгледи то е докарвало във възторг много западно-европейски пътешественици, както и много от руските кореспонденти и военачалници през освободителната война. Сега това дефиле е изгубило множко от своята красота поради безжалостното и безразборно изсичане на горите, разпоположени по урвите от едната и другата му страни.

Отляво на дефилето, на значителна височина от реката, криволичи шосето за Свищов и Русе, а отдясно, право срещу шосето, се простира платното на железопътната линия Русе—Търново и новопроектираното шосе за монастира Св. Троица. На 5 километра от града, прилепени в скалите на това дефиле, се гушат двата богати и хубави монастири: Св. Преображение и Св. Троица. По кубетата и кръстовете на тия две обители зарите на слънцето игриво се отражават и блещат надалече, като канят пътниците да споходят тия светилища, останали от времената на Шишмановци и чудесно запазени от еничери, кърджалии, делибашии и други орди, допустими само в турско.
В самата котловина Янтра криволичи, като прави най-разнообразни извивки по всички посоки, докато незабелязано, възпирана и препречвана от язове и мостове, най-сетне се измъкне из северното дефиле (Дервенето) и при голямото село Самоводене кривне и се изгуби негде из полето, за да се влее заедно с посестримата си Росица в Дунава.

Със своите завои в Търновската котловина Янтра прорязва и заобикаля няколко бърда и чуки, които мие от няколко страни, като им дава форма на полуострови, от които три обръщат вниманието на туриста... 
Нивото на р. Янтра в чертата на града има следната височина над морското равнище: при гарата Търново 150м., при банята „Баш-ханам“—146м., а при църквата „Успение Пр. Богородици“ в Долна-махала— 140м., сир. при излизането си водата на реката образува падане от 10м. височина. Янтра (от старото име Iatrus) е изобщо плитка река, тук-таме с вирове, дълбоки 3 и повече метра. Водата ѝ през лятото обикновено значително намалява, но през есента и пролетта бива изобилна. Цветът на водата ѝ е зеленикав. 
Климатът на Търново и в близките му околности е умерен, мек, приятен. Освен лятото, което в самия град е горещо (температурата на сянка достига до 40° С.), останалите три годишни времена са отлични. През летния сезон Янтра служи за къпане на любителите на студени бани. Есента е топла, умерено дъждовита, рядко мъглява, и дните обикновено се съпровождат с поетични вечери и приятни нощи. Разните плодове, с които пазарите на града изобилстват през този сезон, правят прекарването това време в града още по-приятно. През есенните дни стават и големите пазари в града. От есента, която понякога продължава да стои топла и до първите числа на м. декември, незабелязано се преминава към зимата. Последната трае до края да м. януари или до половината на м. февруари, при което острите студени дни (с температура  -15°, -20, -25° С) са редки. Дни с такива температури биват обикновено 3-5 подред, след което настъпват дни с приятна зимна температура (от +1° до -7° С ). Често през зимата духа южен вятър, който през м. януари очиства снега и накарва дори плодовите дървеса да цъфтят. Реката Янтра, която лесно замръзва поради маловодието си, доставя на гражданите лед за през горещите летни дни и прави хубава пързалки с кънки през зимата. Много от покритите със сняг градски улици поради стръмнината си служат за пързалки на децата. Най-хубавото годишно време е пролетта, която се почва от 1 март и трае понякога до юни. През това време гледките около Търново са очарователни, възхитителни. Пеенето на славеите в Светата гора, в горичките и храсталаците по близоседните долове и ридове, извикват веселост у хората и желание към разходка на открит въздух. Песните на хорове, съставени от младежи, и свирните на окарини, флейти и мандолини, сливат се през пролетта с чуруликането на птичките, и будят живота у гражданите. През всички годишни сезони гражданите имат близки и приятни разходки. Човек трябва да направи само няколко крачки, за да се озове вън от града, на открито пространство.
Прочетете още: Старо Търново- местоположение и махали
Неповторимият Търновград 

Произход на името и тракийски корени- Л. Владикин

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из „Цар Иван Александър“- ВАСИЛ ДРУМЕВ

Беше последната нощ на търновските празненства. В Тър­ново и по цялата тогавашна България празнуваше се сватбата на царювът син Михаила с дъщерята на гръцкия император — Мария. Тази сватба беше следствие от една упорита война между българите и гърците и плод на славна победа, която българите под предводителството на своя цар Александра-Асеня удържаха в тази война над гърците през 1333 година в Айтоските полета. Поради този почти напълно политически харак­тер на царската сватба празненствата бяха продължителни и веселбите големи. Цели две недели в царските палати, особено през нощите, следваха почти непрекъснато гощаванията на разни високи гости — свои и чужди. Българският двор искаше да накара да се учудват на българското гостоприемство многото надошли с младата княгиня — снаха вече на българския цар и бъдеща царица — гръцки велможи. Цели две недели улиците на Търново, та и всички къщя бяха окичени със зна­мена, а нощем многочислени огньове, които горяха навсякъде по търновските хълмове и по улиците, придаваха на този град чудно фантастически образ. През цели тези две недели на на­родът се даде пълна свобода да се весели, доколкото може — на царската хазна и на царско здраве. За да можем да си съставим по-ясно понятие за простата, но в същото време ве­ликолепна разкошност и особеност на това царско и народно празненство в градът Търново, който най-повече по негово вре­ме, като царствующия град, е бил главното средоточие на дър­жавния и народен живот, трябва да си представим тогавашно Търново. Тогавашно Търново не приличаше на сегашното. Градът се е простирал само до онова място, което е известно под името „Демир Дирек“, т. е. до сегашният Баждарлък. Баждарлъкът, махалите „Св. Никола“ и „Св. Танас“ нямало ги е тогава. Ка­то наченеш от този „Демир Дирек“ — всичкото пространство, в което сега се намира „Новата махала“, Девическата гимна­зия, Окръжната болница, горе баирът над тая болница и над махалата „Св. Танас“, който се нарича „Картал“ и дето се намира тъй нареченият „Жидов гроб“, та чак до Дервентът — всичкото това пространство беше покрито с гъста букова гора, която съставляваше част и продължение от онази гъста гора, що покриваше тогава целият Дервент и през двата бряга на река Янтра. Тук-таме в тази гъста гора имаше тогава тъй наречени кули на велможите, но техните високи върхове с острият железен шиш най-отгоре се изгубваха между върховете на високите дъбове. Само дългият остър шиш над кулата, която се намираше на онзи баир, дето сега е тъй наречената Стамбулова колиба, само той се издигаше малко нещо над гората и блещеше. Откъм Дервента нямало е път за в Търново. Откъм тая страна в Търновото можело да се влиза само по една тясна пътека, която от Самоводене е кривулила долу по каменистите кривини на Янтра и е отвеждала отважният пътник край сегашната църква „Свети четиридесет мъченици“ чак през портите на Хисарът откъм Долна махала за в града горе. Също големите сега полегатости, които се спущат един срещу други от Трапезица и Хисарът към Янтра, бяха покрити с гъста гора, тъй щото мъчно можеше човек да види от Трапезица друго нещо в Хисарът освен позлатените кубета на Съборната църква и на царските кули, особено прелет и лете, когато се раззеленяваше гората. Цялата Трапезица, както и отсрещният на нея бряг, който сега се нарича „Гарга баир“, беше обиколена с гъста гора. Пътят, който сега води от Долна махала за градът горе — нямаше го тогава. То беше канара, обрасла с храсталак и гора. И откъм тази страна Долна махала не можеше да има никакво съобщение с горната част на града.. Истина, имаше една тясна пътека измежду гъсталака, но поради стръмнината на мястото и поради гъсталака и камънака, никой почти не ходеше по нея; освен туй там горе, дето сега се казва Кая-баш, пътеката се катереше с тънка ивица по канарата и извеждаше горе на Кая-баш. Самото разположение на градът беше съвършено друго, отколкото сега. Главни части на града се считаха Хисарът, Трапезица и сегашния Баждарлък. Но тези главни части се населяваха само от болярите и велможите. Простото работно население заселяваха преимуществено тъй наречената сега махала „Св. Троица“ заедно с оная част под Хисарът, която е срещу нея на другия бряг на Янтра и която е известна под името Френк Хисар, и Долната махала. Самата Долна махала не беше, както сегашната. От левият бряг на Янтра под Хисарът, като наченеш от „Свети четиридесет мъченици“ и чак до тъй наречената сега „Митрополска ледница“ — всичкото това пространство беше гъсто натрупано от къщя, които от брегът на реката като че бяха сложени една върху друга по рътлината. Най-горните къщя като че се криеха под нависналите Хисарски канари. При всичко туй освен къщята край брегът можеше да познае човек, че и другото пространство по рътлината е натрупано с къщя, особено лятно време, защото всяка къща се подсланяше под високи клончести дъбове и орешаци, които покриваха и дворищата. Стръмните улички бяха толкова тесни и криви, щото дърветата от съседните дворища преплитаха над тях клонищата си и образуваха над тях един добър покрив. Всичко това придаваше една особена фантастическа прелест на тази част на градът. Лете там не се усещаше горещина, а лъчите на слънцето, които през гъсталака на дъбовете, орешаковите и други листи достигваха до покривите на къщята, до дворищата и до улиците, образуваха един чудесно пъстър килим, небрежно разхвърлян с разни гънки над къщята, дворищата и улиците. Отсрещната под Трапезица страна на десният бряг на Янтра тъй също имаше друг изглед, отколкото сега. Там, като наченеш от сегашният мост и до закривяванието към тъй нареченото сега място „Чернишакът“, къщята вървяха като тънка ивица покрай реката, като се деляха само с една паралелна тясна уличка от единия до другия край. По рътлината там нямаше къщя. Тая рътлина беше покрита с гъста гора, както и сега е отчасти. Но тъй нареченият сега „Чернишак“ беше покрит с къщя. Страната оттатък мостът, дето са сега развалините на църквата „Свети Димитрий“ и чак додето водите от Арбанашката чушма се вливат в Янтра, беше гъсто натрупана с къщя, които покриваха цялото пространство до сегашният широк, макар и стръмен път, който води от Търново за Горна Оряховица и Лясковец. И тогава, както и сега, тези две части на Долна махала се съединяваха с мост през Янтра, но тогава мостът беше друг. Той се начеваше от църквата „Свети Димитрий“ и извеждаше близо до митрополията към запад. Тази част на Долна махала, от левия бряг на Янтра под Хисарът, както и тази част от десния бряг на Янтра, която вървеше от църквата „Св. Димитрий“ на възток — тези две части бяха населени изключително с българи, а останалата част на тази махала, именно — от моста към запад на десния бряг на Янтра под Трапезица и заедно с Чернишакът беше заселена с евреи. Само около църквите „Свети Георги“ и „Света Парскева“ се намираха по няколко християнски къщя. Всичкото население на Търновото не се ползуваше с еднакви права. Болярите, велможите и църковните сановници съставляваха отделна, привилегирована каста. Те бяха стопани на себе си и на другия прост работен народ. Цялото просто работно население на Търновото беше разподелено между болярите, велможите и църквите. Такова беше Търновото по времето на цар Александра-Асеня. Както казахме, беше последната нощ на празненствата. Едвам къде среднощ веселбата на простия народ по улиците утихна съвършено. Всякой се прибра у тях си. Само в палата още се продължаваше веселбата, но и там малко по малко високите гости наченаха да се разотиват, докато най-после утихне и там всичко.

Нощта беше от онези хубави зимни нощи, каквито начесто се случват у нас. Студ имаше силен, но времето беше ясно. Беше пълнолуние. Снегът, замръзнал, покриваше и баири, и полета, и целият град. Луната, почти над самият зенит, разливаше бледнавата си светлина върху покритата със сняг земя, отдето милиони искри се отражаваха. Търновото в такива ясни лунни зимни нощи представляваше чуден изглед — ту величествено засмян, ту величествено мрачен. Върховете на баирищата лъщеяха се на месечината, но разхвърлените от тях сенки в разни направления и под разни форми представяха една картина чудновата. Някъде сянката на някоя надвиснала и попукана канара образувала нещо като пещерна мечка, над която се е надвесила някаква си белокосмата глава на някакво си гигантско чудовище, а вътре в нея като че се е свил някой змей с огнени очи и обвит с люспи, от които излизат ту искри, ту огнени езици; другаде, пак в такава също пещера, като че си показал из нея голата длъгнеста и островърха глава някой си караконджо и се блещи и кикоти на някой свой отсрещен събрат. На друга страна гледаш, че се е облегнал нашироко и надалеко някой си гигант богатир и спи дълбоко, безгрижно; таме, като че ли се е изправил някой великан и прострял гигантската си ръка над спящата столица, като че ту я заплашва, ту й предсказва велико бъдеще; по-нататък изправил се юнак на гигански кон с разперена левска грива и дигнал сули-ца, като че защищава Търновото от грозни неприятели. Около Хисарът и Трапезица сякаш че са се наредили гигантски старци, обвити изцяло с тъмнопепелява мантия и с открита беловласа глава, с разпуснати дълги бели коси, богато разхвърляни по широките могъществени рамене, умислено приковали поглед в спящия град и в окръжността му, като че съдбините, сегашни и бъдещи, на този град и на цялата страна са някак тайнствени, непонятни за тях и те напрягат всичките си усилия, та дано някак донякъде поне вникнат в тия съдбини, да ги узнаят, да си ги разяснят. Под покритите със сняг клончести дървета, както над дворовете и къщята, така и в околните гористи местности, особено като повяваше сегиз-тогиз вятър и се сипваше от клонищата снежно брашно, сякаш че хиляди светулкави пеперуди играеха по покритата със сняг земя и по въздухът своето нескончаемо хоро, като постоянно биваха съпровождани от хиляди скокливи искрици. По околните малки полета вдигаха се сегиз-тогиз малки снежни вихрушки, които, като вървяха в разни направления и изпущаха светлина, представляваха се като светлини, обвити една около друга змии. А Търновото спеше вече дълбоко. Тишината нощна се нарушаваше само от еднообразното викане на стражарите в кулите „Вардя!“, на което сегиз-тогиз като че нарочно отговаряха из канарите бухалите със своето меланхолично и някак зловещо „бух“, а понякогаж идеше отдалеко-далеко виенето на вълци, прилично на ясно звънтящ и продължителен тръбен глас.

Но Търновото спеше. След веселбите търновското население, като че уморено от тези веселби, предаде се на безгрижно спокойствие, на безгрижен сън, без да мисли за другия ден.

Но в тази нощна тишина, която след безгрижните веселби се показа някак по-дълбока, по-безгрижна, ставаха в Търновото мълчешката бурни работи, работи такива, които бяха следствие или продължение от по-напрежни събития и които, ако не предрешаваха, но без друго подготвяха особени съдбини и за Търново, и за съществуванието на българската държава.

Не спеше царицата. Тя беше жена още млада — около 35— 37 години, но който я видеше през това време, не можеше да не каже, че тя е много по-стара. Отдавна нея захвана да я гризе една дълбоко скрита скръб. Дъщеря на гордия влашки войвода Бесараба, тя беше наследила от татка си и неговата гордост, и неговият независим характер; майка й пък, извънмерно хубава влахиня, беше й дала своята разкошно богата и дълга коса, и своите черни и запалени като разпален въглен очи, и своите тънки сключени черни вежди, и своето малко мургаво, но твърде приятно лице с алени като светлив мержан устни, и своите бели като Маргарит зъби, и своята едра с пълни разкошни форми снага.. В едно надминуваше тя своите родители, именно по умът. И тя беше тъй също извънмерно остроумиа, но нейният ум беше по-положителен, по-някак практичен, многостранен и някак прозорлив. Каквото и да обмислюваше, тя го обмислюваше от много страни, а най-повече от практическите плодове, които би дало за настоящето и бъдещето делото, което обмислюваше. Така също нейната вродена гордост и независимост на характера се изказваха някак не тъй, откакто у родителите й. Тя беше горда, но в дълбочината на душата си. Когато се докачаше от каквото и да е нейната гордост, тя умееше да скрива това, макар и тайно много да страдаше. Нейният широко практически ум даваше й сила много пъти, особено пред важни обществено полезни цели, да накара да мълчи гласът на вродената й гордост и да се обуздава независимостта на характера й. В такива случаи тя страдаше много, но пренасяше тези страдания с твърдост и спокойствие. При най-големите и горчиви за нея лични обиди тя можеше да скрие своите вътрешни мисли и усещания и не само с пълно спокойствие, но и с едно особено женствено добродушие да разисква с оскърбителя си въпроси, от решението на които зависеше доброто на други. В такъв случай тя прекланяше глава и на часа забравяше обидите. Но оставаше тя непреклонна и твърда, когато виждаше, че зло се докарва било на частни хора, било на общи работи. В такива случаи тя тъй също забравяше личните за нея обиди, но не отстъпваше, а безсилна пред по-силните от нея лица и обстоятелства, тя тайно скърбеше и скърбеше дълбоко.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из „Зиналата стена“ - ЦАНИ ГИНЧЕВ

Преди сто и повече години от днес между високите стени на Петро-Павловския манастир и Костимял се простираше ед­на великолепна и разлата долина, на която двете ребра бяха окичени с всякакъв вид овошки и хубави родовити лозя. През тази долина преминуваше пътят, който води от гр. Велико Търново за гр. Шумен. От пътя на изток, долу, в най-ниското място, течеше една малка водица, която се събираше от изво­рите от околните бърда и потоци. На нея, от двете ѝ страни, се виждаха няколко малки опачници воденички с по един ка­мък, а това показваше, че водата ѝ може да върти един воденичен камък. Тази вода, догде още не е преминала пътя, който я пресича под долината на Брода и води към селото- Драгижево за гр. Елена, се зовеше Костимялска вода, a oт брода надолу — Чертовчица, защото минуваше покрай селото Чертовец, което вече не съществува. Тя слязваше на Велевата воденица; завиваше се малко на юг, после — на изток и при Рибарево, над хаджи Цоневата воденица, се сливаше в Песчанската вода. Оттам течеше към селото Добри дял на лъкатушки и при селото Козаревец се вливаше в р. Янтра. В Костимялската разлата долина казахме, че имаше различни плодовити овошки и лозя, но не сме казали още чии са тези лозя.

Тези лозя бяха на търновските турци и яничарите. Тук във всяко лозе имаше по една къща — колиба. Като казахме ко­либа, да не си помисли читателят, че тези колиби са като ов­чарските и пъдарските, ще кажем, че те бяха къщи на един и два ката с по няколко одаи, оджаци, кьошкове и големи каменни мази (зимници). В тези къщи стояха на стопаните всички потребни неща за лозето като: мотики, лопати, каци, бъчви, делви с маджун и грозденица, съдове за готвене, постилки, по­кривки, джезвета, гюгуми и проч. Лятно време тука летуваха на търновските аги и яничари харемите, като дохождаха от май — когато узряваха черешите, — не се махваха, догде не се оберат лозята и не си сварят маджун, мастакулки, догде не си направят шубеци и грозденица. Около къщите бяха насадени различни овошки и гъсти кло­нести дървета, които обградяваха колибата да не им се видят отдалеч ханъмите, кога ходят около къщи. Около къщята има­ше насечени различни гюлове и трендафили, всякакви цветя и зеленчук за ядене. На тези високи и клонати дървета лятно време висяха люлки от багдатски шалове, на които легнишком се люлеяха най-прекрасните ханъми. Песните на ханъмите се разливаха и се отекваха по цялата Костимялска долина и като се отражаваха в стенето и пещерето, от двете страни, изчуваха се като двойни и тройни и като се разлеяха надолу в равни­ната, към Чертовец и Драгижево, най-после изчезваха в дале­чината на поляните към Лесичи дупки и към Косорака. Цяло лято тук ехтяха песни, даарета, таламбази и тъпани. Гърменето на пушките и пищовите не примлъкваше ни денем, ни но­щем, дори което се чуваше продължителното „а-а-а-а-х!“

Пътят, който минуваше през тази долина за Търново, беше от двете страни обграден с шипки, сливи, брястове и диви кру­ши, заградени със саморасъл жив плет, прорастен и обвит с диви лозини и белоцветна повойна скребър и гориц (хмел) — нищо не можеше да мине през него освен куршумът. Пътникът, като вървеше из този път, от овошките и кичестите дървета, не можеше да види ни къща, ни человек. А ако се намереше някой свободен и любопитен да поиска да погледне накъде се бият дааретата, де се чуват зюлювите и отде дохождат слад­ките упоителни песни на нежните ханъми, куршума твърде лесно го получаваше в челото...

Всеки, който минуваше през райска долина из пътя — тур­чин бил той или християнин, на всяка крачка го побиваха тръ­пки, догде я измине и стигне в селото Шеремет, което беше на южния край на долината на пътя над Търново. Когато убиеха някого в Костимялските лозя, никой не го потърсваше и не смееше да попита за него. Като се отвореше някога дума в търновските турски кахвенета, че някого убили в лозята, всеки отговаряше: „Каквото е търсил, намерил го.. .“ Който ходи да гледа чуждите хареми — куршум му е запла­тата!. . .“ Освен ханъмите тук цяло лято правеха мохабети и търнов­ските аги, а най-вече яничарите. Когато правеха мохабет мъ­жете, жените — харемите — преминуваха на другата страна на долината — на срещните колиби. Мъжете разиграваха кючеци, гърмяха постоянно с пушки и пищови по цели недели; пущаха кьор-фишеци нощно време, а денем често ходеха за зайци из шумака по Арбанашкото бърдо и из силихорските лозя. А ка­дъните от срещната страна пеяха такива песни, които стопяват сърцето и на най-безчувствения хладнокръвен флегматик.. . Не само жена, но и млад мъж или момче не смееше в това време да мине през пътя на долината. Който се излъжеше по незна­ние или по глупост; ставаше жертва на азиатското сладострастие на яничарите... Жените от Лясковец, Драгижево и другите околни села, ко­гато отиваха в Търново на пазар, минуваха съвсем през други пътища, които са далеч от тази долина на сладострастието.

Освен това яничарите, като се напияха с ракия амберия и хардалие, често извличаха кадъни от Търново и ги държаха по цяло лято по лозята, за които често се случваше да се из­секат на късове. Хардалие и басма се намерваше във всяка колиба в маазата. . .

„Икък-канара“ или „Зиналата стена“, както я зъвяха в оно­ва време българите от околните села, се намярваше на югоиз­ток от града Търново, срещу Асеневата крепост, която тогава се зъвеше Хисар, когато обикаляше вечно шумящата Янтра ка­то сребърна извита змия. Махалата под източната страна на Хисаря, която беше сре­щу Икък-канара, беше населена в онова време с яничари, с киришчии и с кечеджии и беше чисто турска махала: там хри­стиянски крак не смееше да стъпи. Тя беше чисто турска махала. Нея я зъвяха още и Френш Хисар, според преданието, от името на френеца Балдуина, ко­гото Иваница (Калоян) посякъл под кулата над Фреиги Хи­сар и му хвърлил тялото в една яма в копривака. Край тая махала, край реката Янтра, на завоя на равната лъка, в онова време бесеха злодейците и набиваха на кол по­литическите престъпници. Същата зяпнала канара е една висока, стръмна, право от­весна стена, на която камъкът е глинясто-песчан, наглед сиво-пепелив и мек за дялане. Под тази стена земята е глиняста и има подземни водни жили, на които водата се стича в реката Янтра. Тези извори в много продължително време — векове, измили и подкопали подножието на тая стена, на които са по­магали и дъждовните порои, и кой знае от какво землетресение се е пръснала и се отделила от венеца на общата стена, която стои и до ден-днешен между отделния ръб и празното пространство на пукнатината. В онова време отцепената ивица беше цяла и имаше на нея една дивачка круша, на която плодът не се береше от никого,, защото никой не можеше да премине през широката пукнати­на, нито пък да се изкачи отдолу по отвесната висока стена на отцепения венец. Широчината на зиналите уста тогава беше около двайсет-трийсет лакти, а дължината повече от двеста и отдолу под ивицата на дъното имаше дупки, през които може­ха да влязват само табашките псета и да дохождат чак до ця­лата стена. Дълбочината от горе до долу, додето влязваха псе­тата, беше в онуй време повече от 20 растези. Любопитните пътници, които се отбиваха понякога от пътя, що води от Шу­мен за Търново, да видят тая отцепена стена, не смеяха да се приближат до устните на вечно зиящите уста, защото щом се подхлъзнеше человек по гладките листа на гъстата белизина, която растеше тогава около стената и се белеше като бял гу­бер, смъртта го прибираше в обятията си начаса. Яничарите, които искаха да очистят някого от тоя свят, яничарин бил той, ерлия турчин или българин, блъсваха го в нена­ситното гърло на зиналия камък и нищо не се знаеше за него.

Цялото произведение 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Отчет за 25 годишната дейност на просветителния комитет при читалище „Надежда“

 Из общински вестник "Велико Търново"-1935г.

В. Търновското читалище „Надежда“ се създаде в 1869 година. То е рожба на проявените от народа ни върховни усилия за духовен подем и национално самосъзнание.

В чл. 1. на първия му устав от същата година се определя назначението на читалището по следния начин:

„Съставянето на читалището "Надежда" в Търново има за цел: а) да спомага за разпространение на просвещението между съгражданите ни и народа ни изобщо и б) да са труди за развитието на вкуса за прочитание помежду ни“.

За постигане на поставените цели, както личи от запазените от онова време протоколни книги за общите читалищни събрания и заседанията на настоятелствата му, още през първата година от неговото съществувание се уреждат неделни сказки урежда се библиотека с читалня, за която се доставят, освен излизащите тогава български вестници и списания в Цариград, но и два на френски език; открива се неделно училище за възрастни; раздават се полезни книги като награда за добър успех на ученици от българските училища в града; подпомагат се бедни деца от същите училища с учебници; отпущат се парични помощи на бедни, но способни млади търновци да продължат образованието си в чужди училища, полагало грижи да се уредят читалища в близките села и градове, а с уредените вече поддържало връзки, като ги снабдявало с книги и периодически издания, изпращани до него от централното народно читалище в Цариград.

Между средствата за обществена просвета, сказките, държани от по-образованите читалищни членове пред членове на читалището в общите негови събрания, били поставени на първо място. В XII общо събрание на читалището, държано на 12 юлий 1870 год., било възложено на настоятелството да се грижи такива сказки да се изнасят всяка неделя. От това личи, какъв интерес са будели тези сказки у интелигентните търновци от онова време. Първа читалищна сказка била изнесена от Д-р Иванчо х. Тодоров на текст: из областта на естествознанието. След него се споменуват в читалищните книжа като най-дейни просветители чрез живото слово от катедрата на читалището тогавашните учители от главното училище: Тодор Н. Шишков, Георги Смилов, Богдан Горанов, а от Петропавловската семинария Недьо Жеков и др.

Редовно е давана тази обществена просвета до 1876 г., когато читалището било затворено, понеже някои от неговите ръководители били подозрени от турската власт в бунтарство.

След освобождението ни читалището възобновява просветната си дейност в 1879 г., като поддържа пак библиотека и читалня и като урежда сказки, представления и литературни забави. До 1887 г. читалищното настоятелство се е занимавало непосредствено с тези клонове на просветната дейност на читалището покрай грижите за общото му управление, обаче, от тази година почва да функционира като спомагателен институт при него театрален комитет, съгласно чл. 15 от устава от същата година, и специална комисия за избор на библиотечни книги, съгласно чл. 16. Това се наложило от разширената дейност на читалището по поддържане културна просвета чрез сцената на новото си здание, направено през 1885 год. и за обогатяване на своята библиотека. Пак при значително нарастване на читалищната просвета чрез катедрата през 1910 година се налага да се предвиди в устава на читалището: нов спомагателен институт — комитет за сказки, който през 1923 година бива преименуван на просветителен комитет. През същата 1923 година нарасналия интерес към запазване старините в града и около града, както и за добро уреждане на съществующия при читалището археологически музей налага да се създаде и археологически комитет с уредник на музея и пазители на старините. В чл. 23 на устава от 1910 година се предвижда в общото годишно събрание да се избира специален 5 членен комитет, на който се възлага да се грижи за уреждане публични неделни сказки. В правилника за вътрешния ред на читалището, изработен през 1912 година въз основа на този устав, сказките вече не се наричат неделни, види се защото се намира за удобно да се уреждат и през други дни на седмицата, както става и досега. В този правилник се предвижда още в началото на читалищната година комитетът да си начертава общ план за предстоящата просветна дейност през годината, а в началото на всеки месец — програма за сказките през месеца. С устава на читалището от 1923 год. дейността на просветния комитет се разширява: в т. б на чл. 20 се нарежда този комитет да се грижи за уреждане на публични сказки и народен университет. Да се прокара системност в изнасяните от читалищната катедра сказки до степен да се дават закръглени курсове по разни клонове от науката, литературата и изкуствата беше идеал за просветния комитет и читалищното настоятелство; обаче, оказа се на практика, че тази идея не може да се приложи при нашите условия. Направиха се опити в тези посоки при участие на лектори местни сили, защото за задържане външни лектори за по-дълго време в града за изнасяне един такъв курс липсваха нужните средства, но се оказа, че липсват слушатели, които да се ангажират редовно да посещават тези цикли от сказки: аудиторията менеше състава си при отделните сказки.

Това наложи да се изостави идеята за уреждане народен университет за по-благоприятно време, а засега читалището да се задоволи с даваните и през миналите години сказки за разпространена просвета, налагана от интереса на посетителите и предложенията на избраните лектори. Затова в устава на читалището от 1931 год. задачата на просветителния комитет наново се ограничава, като съгл. чл. 54, му се възлага да се грижи за уреждане публични сказки, беседи и изобщо за организиране и ръководене на просветителната дейност на читалището. В кръга на тези задължения просветителният комитет от тази година насам се погрижи да уреди, покрай съществуващите от създаването на читалището библиотека и читалня за възрастни, специална библиотека и читалня за деца, за които се учреди и специален фонд. Вън от това той взема редовно участие в уреждане празника на книгата, като устройва изложба на стари и най-нови книги при читалището. Миналата година се направи опит да се открие детската читалня със съдействието на г. г. учителите от първоначалните училища, като се използуват набавените дотогава книжки от детската литература; обаче, неудобствата, на които се натъкна тогава и за премахването на които не можа и досега да се направи нужното, попречиха да се повтори този опит. Срещу това пак при съдействието на г. г. учителите при първоначалните училища се очертаха нови перспективи за дейност в тази посока.

Дейността на просветителния комитет при читалището се прояви по-интензивно от 1921год. насам, макар неговото съществуване да се беше наложило още в 1910 година, от която той навършва до днес 25 годишна дейност. За годините около двете войни, Балканската и Общоевропейската, в книжата на читалището не се отбелязва нищо особено по неговата дейност, пък не можеше и да се прояви през самите военни години.

Според събраните сведения от читалищните книжа, през годините 1921—1934 са изнесени катедрата на читалището 575 народни четения (сказки) и четения на собствени произведения от наши писатели и поети. В тези четения са взели участие 299 лектори, местни и външни, които по професия се разделят на: 75 професори, 61 писатели, 29 общественици и журналисти, 19 лекари, 50 учители, 5 свещеници, 5 инженери и архитекти, 6 офицера, 7 художници и 43 от разни други професии. Общият брой на посетителите се движи от 4222—82520. Имало е години, когато интересът на публиката значително е пораствал. От посетителите болшинството винаги е бивало из средата на училищната младеж, а от възрастните — мъжете винаги са били повече от жените. По години сказките са вървели така: 1921/2—29 1922/23-46, 1923/24-47, 1924/25—39, 1925/26-35, 1925/27-56, 1927/28-57, 1928/29-27, 1929/30-58, 1930/31—47, 1932-41, 1933-43, 1934-50.

През последната отчетна година 1934 (от 1/I—31/ХII са изнесени 48 сказки и две литературни четения. Сказките и литературните четения са изнесени от 33 лектори, които по професия са: 6 професори, 9 писители, 2 общественици, 5 лекари, 5 учители, 1 художник, 5 от разни други професии: чиновници, търговци и др. От началото на 1935 година са изнесени още 8 сказки и 1 литературно четене от 3 писатели, 3 лекари, 1 инженер електротехник, 1 учител, 1 чужденец професор. Тези народни четения, обаче, влизат в кръга на дейността на просветителния комитет за 1935 г.

Голяма стъпка за правилния ход на дейността на просветителния комитет през изтеклата 1934 г. се яви обстоятелството, че на лекторите, които по покана на читалището идеха отвън, като лектори на читалищния съюз, се отне правото за безплатно пътуване, каквото имаха до миналата година. Канени са външни лектори, съгласно начертаната програма на просветителния комитет за дейността му през есента на 1934г. и първите месеци на 1935 година, обаче, не се отзоваха на поканата, като по разни причини я отклониха. Дано скорошното застъпване от страна на управата на Върх. читалищен съюз пред Министъра на просветата помогне за възвръщане досегашното положение за подобрение условията за дейността на комитета. 

Грета Костова-Бабулкова  
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ