Илия Бешков за страданието- януари 1951г.

Из дневника на Илия Бешков
Януари 1951г.
Спасението на християнския човек започва и минава през страданието. Това страдание се изповядва, възпява и желае дори, за да се сдобием със спасението. Ако няма спасение, за което говори Иисус, и страданието е ненужно. Новата религия, която отрича спасението, което вдъхновява християнския човек и го прави открит и радостен пред страданието, отрича и страданието в своя свят (режим). Но понеже страданието съществува и вечно ще съществува, новата религия, като не може да го премахне и като не е в естеството ѝ да го изкупи с възкресенското спасение, го "забранява", като ни принуждава да го наричаме радост, гордост, слава и хиляди други думи, откраднати от словото и хвърлени да запълнят тази отворена пропаст - страданието. Оттук нататък, до края на тази религия, всички сили, жизнени сокове и кръв ще бъдат прахосани в прикриване на тази лъжа. Всичко, което носи белега и от печатъка на страданието, е забранено днес: самата дума, горчивата усмивка, въздишката, сълзите, просяците, любовното страдание, утехата, милувката, състраданието, минорната гама в музиката, индивидуалността като състояние в картината, а в литературата и предимно в поезията всичко пее -- трактори, колела, лопати, трансмисии и пушечни комини.

Затворниците, подсъдимите, обесените- всички са освободени от страданието.

Тази дума е изтръгната от земята и на нейно място в отворената пропаст са погребани всички човеци, "освободени" от страдание.. и като зловещо изпарение се издигат от общия труп песенно славословие и нескончаемо скандиращо име..

Старо Търново

АЛБУМ

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из „Черната тетрадка“ на Илия Бешков-7 август 1950г.

Из „Черната тетрадка“ на Илия Бешков

7 август 1950г.

Шабаш. Преизподня. Щастливи са тези, които не виждат, не чувстват, не усещат целия този ужас. Години, години, хиляди дни и нощи – безкрайното време е отровено с мерзост и зловоние; всяка дума е извратена, всеки глас – лъжлив, всеки поглед – смърт. Зная те кой си ти, велики мерзавецо, и твоите ангели зная. Опустошавате човека, за да огорчите Бога, но Неговото Слово ще блесне и вие с вашия мерак ще се продъните в земята. От думите ви няма да има следа, утъпканата земя ще цъфне отново. Вашето бездарие ще засуши като пепел зловещото ви гърло, безчестието ви ще ви направи страхливи, а страхът ще се вплете в краката ви. Сълзите на молещите се ще ви издавят като гадаринското свинско стадо. Не за себе си се моля Богу, а за тези, които ти си обзел – ти, княже на този свят, за да ги хвърлиш опозорени пред лицето на Бога, а не за да им помогнеш. Защото кому си помогнал, Сатана! Зная чудовищната ти сила, но молитвата на детето е по-могъща от теб. Страхлив си, мерзавецо, затова всяваш страх у другите, затова не откриваш името си пред човеците, а стоиш зад псевдоним. Защото кръщението е огън под езика ти, а истината – слепота за коварния ти поглед.
Знаеш ти сърцето ми, където си вплитал нечистите си пръсти, и мислите ми си развихрял, и тялото ми си изгарял със страст и болести. Ти заля света, съблазни и бедните с полузнание и им даде пушки в ръцете, за да прострелят сами Божията милост в сърцата си, ти им създаде от човека враг и положи тази вражда в тях, за да им отнемеш всяко спасение. След богатите ти погубваш и бедните. Като вълча глутница твоето слово – измамно и зло – разкъсва човешкия род. Но кръвта и смъртта няма да осмислят твоята ненаситност, няма да просветлее тъмната ти гордост, защото дори погиващите в теб не изричат твоето име – ненавистно и тъмно, а (мнозина) – Божието – любимо и светло. И мъртвите са против теб! Напразно запазваш мъртвото тяло от изтление. Твоето „чудо“ е гнусно и празно. Казваш: „Ето го човека, балсамиран! Това е краят, значи – това е и началото и нищо друго няма у него.“ И си го завардил със стража и шмайзери. Но човешката душа не вярва на твоята насилническа измама, тя знае своето безсмъртие и възкресението на тялото ѝ ще спаси душата на твоя пленник и ще изкупи греховете му, и ще предаде тялото му на тление и възкресение. Защото има дар в човешката душа – могъща Божия сила – дар да страда за себе си и (за) другите, и да ликува в спасението. Какъв дар имаш ти, ненаситни бездарнико! Покажи ми един твой живот, едно твое трайно дело, една песен, една рисунка, едно слово, един звук дори! Но ти си навсякъде (мерзост и винаги мерзавец) измамник и подражател – всичко у теб е бездарие и убийствено подражание: словото ти, жертвите ти и ангелите ти. Дори гадаринските свине, които спасиха обзетия от твоите ангели, като погинаха заради него, стоят несравнимо по-горе от теб. Сам Бог посочи тях за жертва за спасението на човека, обзет от теб. Сам Бог себе си пожертва за спасението на човека и твоята мрачна сила превърна в студена пепел.

Старо Търново
АЛБУМ 

Незабравимият Илия Бешков

Словото и перото са неразривно свързани в художествения свят на Илия Бешков. Неслучайно Емилиян Станев го нарича „малко чудо“ и предупреждава, че „ще направи всички ни излишни“. 
Журналист и публицист от най-висока класа, Илия Бешков оставя блестящи образци не само в карикатурата, но и в сферата на философско-есеистичната и морализаторската проза. Незабравимият Илия Бешков неведнъж посещава Търново. Сред неговите приятели има доста търновци, един от тях е и моят дядо. Рисувал е от терасата на нашата къща и имаме подарени два негови сборника с карикатури,  надписани от него. 

„Свободата иде по пътя на истината“ - слова, изписани от художника Илия Бешков (1901-1958) на последната страница (15 август 1951г.) в т. нар. Черна тетрадка. Те изразяват скелета на неговата творческа и духовна същност. Илия Бешков, талант, гениалност, но магията да изобразиш неизобразимото, да изразиш неизразимото е рядкост. Обяснението откриваме в самата „Черна тетрадка“: „Чудно нещо са мисленето, писането и изобразяването - равни са по сила и обем на Вселената. И все пак, всичко написано и изречено досега е само откъсналите се и паднали метеори. Огромната, безкрайна стройна цялост Бог крие за Себе си и своя Син. Нищо по-хубаво от това, да им станем приятели.“ (май 1950г.) Кой може да спре „метеорите“? Бешковото слово се издава и големите тиражи (20 000) се разграбват. Първо издание 1965, второ - 1973... после в 1981 - друго... и т.н. Дневникът обхваща кратък период от време - май 1950г. до 15 август 1951г. Кратък, но значим. В "Черната тетрадка" присъства Илия Бешков - свободният човек. Насладете се на неговите мисли: " Ноември 1950г.
Шест години изминаха и всеки ден е година. Случиха се с мен хиляди неща. Видях безкрайно много неща, които съставляват пълната истина на това време. Но те не могат да се изразяват и запишат. И най-дребното и незначително събитие, и най-едрото и важното са еднакво лишени от смисъл. Словото отказва да ги приеме, то се пази от тях като от лоша храна. Наистина, невъзможно е да изразиш каквото и да е от това време, без да поквариш и опустошиш самото слово. Всичко тече като река, пълна със злина. Абсолютната лъжа е станала въздух и климат, проникващ и дълбоко във веществения мисловен свят. Печално и непоносимо е да гледаш човека, лицето, тялото му, умъртвената му мисъл, устата му, обезобразена от лъжа и принуда. И все пак хората живеят, търсят храна и подслон, треперят от страх, останали без всякаква надежда и упование, те живеят само по инстинкт, залагат живота на всекиго, дори на близките си. Лишени завинаги от всичко свое, те са станали хищни към всичко чуждо. И понеже никой не може да помогне никому с нищо, хората са станали абсолютно ненужни и чужди един другиму, всеки мрази другия поради страха си от него. Животът е някак си пълен, хората се женят, макар и по особени начини и съображения, децата се раждат и ги регистрират, мъртвите изчезват тайно, с изключение на видни първенци, пред които поклонението е задължително. Какво става с мен - бдя непрекъснато и тъгувам, жал ми е за всичко и за всички, за гонените и за тези, които ги гонят. Колко сълзи са изплакани пред мен и колко хулни думи съм чул!
Изтощиха ме неотменимите страдания на хората, мрачната радост на мъчителите. В тези безкрайни дни без капка радост, без топъл лъч си ме оставил, Господи. Само мрачините и греховете ми са се сгъстили в душата ми. И кой ще разпръсне този мрак, освен Твоя поглед? Всичко е в Теб, Господи, и ти ми отреждаш справедливост, а аз жадувам за твоята милост. 

Моралната и духовната недостатъчност на тези, които не можеха да станат друго освен мохамедани. В този смисъл мохамеданството и марксизмът (атеизмът) са реални. Те напълно покриват действителните възможни схващания и идеи на своите последователи. Но както мохамеданството, така и марксизмът не могат да разчитат на пълна победа, макар че те, за разлика от християнството, имат за основна и върховна цел именно победата над целия свят - победа със сила, с оръжие, със „смърт на врага". Но мохамеданството се разпростря само дотам, докъдето хората бяха на този именно уровен - нравствен и морален. Дори народи и хора, хиляди години поробени от тях, не станаха мохамедани. Никакви икономически условия не промениха тези факти. Така и марксизмът, който е неомохамеданство и който носи същия цвят (червения), същия знак - сърп и звезда, същия лозунг (смърт на гяурите - чрез смърт на фашизма) и същата псувня на майка, ще засегне само тези хора и народи, които имат този манталитет. Впрочем желязната завеса днес е същата, географическа и морална, на мюсюлманския свят. Християнският запад от 2000 години се съхранява по особен начин, свойствен за него и непознат за Изтока и за (марксизма) атеизма. Именно мохамеданството и марксизмът (особено руският) не познават същината, многовековна и дълбока, на християнския запад и в това непознаване лежат техният неуспех и тяхното поражение. А не грози ли същата опасност и Запада? Не. Защото християнинът не може да бъде изненадан, той е знаещ, той е интелигентен, той познава истината, пълната и цяла истина за битието и небитието. И тази истина не е заучена теория, изповядвана шумно и дръзко, а негова плът и кръв, негово спасяване, негов стил от 2000 години насам. Или както Халифакс я нарича - християнска цивилизация. А цивилизацията е една, няма и не е имало две. А не може ли комунизмът да замени християнската цивилизация, така както последната замени предшестващите? Може, ако Маркс, Енгелс или Ленин включват и надхвърлят по ум, морал и съвършенство водачите преди тях. Но марксизмът не установява никаква приемственост - обратно, изключва всичко преди него и по този начин всъщност изключва сам себе си от живота и от вечната и трайна човешка мисъл. Критиците и промените в управленията са неизбежни, но не са смъртоносни - чрез тях тя живее, обновява се и върви напред. Тя притежава безсмъртие, което се състои в свободата на личността. Интересен е подходът срещу европейската цивилизация, всъщност срещу християнството. Откъде идва този подход? Първо от Чингис хан, Атила, Мохамед, Арий, Богомил, Толстой, Ганди (Рабиндранат Тагор), Ленин, Сталин, Мао Дзъдун. С други думи - Азия. Атила кървав, а Толстой - зловещ: отрече Шекспир и Бетовен и това ще рече всичко. В името на какво става този поход хиляди години? Не е ли поход на азиатската сатрапия срещу християнската свобода? Робът - срещу свободния? Деистът, атеистът и фетишистът срещу свободно вярващия и любящ Богочовека Христа. Не е ли сгъстеният азиатски мрак срещу светлината и духовната зрялост? Какво разбираме под свобода на личността и мисълта? Това означава да се задължиш сам към най-изпитаните и съвременни прояви на човешкия дух през вековете. Чрез своята свободна воля и съвест да подчиниш тази своя воля на повелите на разумната човешка воля през вековете. Във всяка цивилизация цъфтят всички цветя на човешката мъдрост и опитност. С други думи, всяка нова цивилизация включва всички предшестващи я. Така че извън цивилизацията не съществува нищо ценно и заслужаващо внимание, освен завистта, заплахата и безплодието, каквито са репеят, щирът и паразитът за живота.
Личността със свободна мисъл е доброволен роб на културата, за да не стане никога принудителен роб на насилника и сатрапа. „Игото ми е сладко и бремето ми леко" (Евангелието). А каква е съдбата на хората и народите извън цивилизацията? Безспорно, тежка. Те трябва да я догонят, да се влеят в нея или да я унищожат. Но нито едното, нито другото е възможно, остава само непрестанният опит за едното и за другото. И с тези непрекъснати кървави опити е пълна историята. Цивилизацията е винаги нападана преди богатствата и благоденствието ѝ, които са използвани за пропаганда срещу хилядите ѝ слабости и грешки (естествени и неизбежни за един свободно развиващ се свят). И тя е била винаги в отбрана, а икономически и духовно я владяла народите извън нея и не е респектирала тяхната свобода, защото свобода според речника на цивилизацията не съществува в тези народи. И тя смята тези народи не за свои роби, а за хора с робско състояние. И е убедена, че когато тя ги владее и (gouverner) управлява, им дарява свобода, защото ги поставя в допир със себе си. Естествено, това съвсем не изглежда така от страна на тези народи. И освен бедността и лишенията, тези народи изпитват обидата, срама и най-после ожесточението срещу тази доминация и започват освободителните войни, действия, ходове, идеи, оспорване на права, на постижения в областта на културата, науката, философията; започват самохвалства, заплахи, фалшификации на фактите и историята. Реалната истина е изоставена като недостатъчна, неудобна и вражеска. Лъжата добива огромна цена. Всяка дума добива още едно, и то противоположно значение. И двубоят настава. А какво друго означава това, освен потвърждение на истината, че народите извън цивилизацията нямат и не могат да имат дял в нея? Ще воюва ли цивилизацията срещу тези нападения или ще се отбранява? Естествено, само ще се отбранява, защото тя няма какво да търси и да получава от тях. В какво се състои победата на цивилизацията? - Само в успешната отбрана. Опасна ли е конкуренцията на тези народи за цивилизацията? Всички варвари са нанасяли удари само с плененото оръжие, само със заграбеното и откраднатото. Но как може един човек, който взема заем от банка, да унищожи с този заем банката? Цивилизацията воюва помежду си, и то основателно, за да бъде центърът на капитала и културата тук или там, но спрямо народите извън нея тя взема само превантивни мерки, провежда наказателни експедиции, икономически натиск и културно проникване. Тя е убедена в това свое надмощие, затова не може и не отнема свободата на словото и печата. Тя търси свободен достъп до ухото и окото на човека, за да нанесе само по този начин победата. Каква е задачата на нейния противник? Да запуши и затвори ухото и окото на човека.
Справедлива и чиста ли е в морално и нравствено отношение цивилизацията, не съдържа ли в себе си всички пороци от обществен и личен характер, въобще има ли зло, което да ѝ липсва? Всичко това е вярно. Но цивилизацията се състои от хора, свободно и доброволно избрали нейния път и свободно и доброволно задължили се да я осъществяват и бранят. Това е същината ѝ и силата ѝ.
В тази самоограничаваща се свобода се намира регулаторът на живота ѝ, който представя с абсолютна сигурност спирането на машината или пукването на казана. Тя има своя "еsprit" и своята "mesure" и това не са членове или параграфи от основния или наказателния закон, за да бъдат нарушавани, а са същина и климат (дух и мярка - непреводими!), мярка за творческата проява, сеизмограф на духа, усет за потребното. Там е позволено всичко, но остава само добре направеното. Там човекът се шегува, за да изрече сериозната истина, а ние ставаме сериозни, за да изречем и извършим глупостта. Там хората са годни, затова работят, а ние работим, за да станем годни. Там търгуват, без да лъжат, а ние лъжем, без да търгуваме.
Но нима аз утвърждавам с тези думи капитала и неговото господство, буржоазията във всичките ѝ прояви? Не буржоата и капиталистът носят в себе си греха и порока на разложението и от тях боледува цивилизацията, но тя е нещо много по-голямо, обширно и могъщо, за да погине от тези пороци и от още много други, или пък, за да дойде отречена и осъдена заради тях. Няма „здрав" и „непорочен“ човек, но умира и получава пълна смърт само този, който хули Светия дух. Цивилизацията е огорчила и оскърбила Бога, но не Го е похулила и отрекла. Те започнаха своя ден с Бога и докато не се отрече от Него, нейният ден няма да се свърши. Това обяснение е ненаучно, но е лесно проверимо на практика и от опита. От „ненужната и ненаучна вяра в Бога“ имаме в резултат безспорни научни и реални дела: църковната архитектура, всички стилове, цялата живопис, литература и музика, отношенията между хората като отражение на отношението към Бога и оттук всички прояви на хората - обреди, търговия, индустрия, живот, раждане, съжителство и погребение - произтичат от вярата в Бога или по-право от Евангелското Слово, което осигурява безкрайни и неизчерпаеми въплъщения и форми..."
Из "Черната тетрадка"-Александър Бешков, Савка Чолакова
Прочетете още:  
Из „Черната тетрадка“ на Илия Бешков- август 1950г.
Из „Черната тетрадка“ на Илия Бешков- ноември 1950г.
Из „Черната тетрадка“ на Илия Бешков- януари 1951г.

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПЪРВИТЕ АВТОМОБИЛИ В СТАРО ТЪРНОВО

Първият автомобил  в България е внесен точно на Великден през 1896 г. от чеха Август Шедеви и е с парен двигател, дървени колела и плътни бандажни гуми. През 1902 г. Министерството на войната поръчва първият в България бензинов автомобил, снабден с едноцилиндров двигател от 8 к с., който също както и автомобилът на Шедеви е изработен от компанията De Dion Bouton.

Д-р Сава Русев в спомените си пише, че първият частен автомобил в Търново бил на Янко Шопов, притежател на най-реномирания по това време хотел „Борис I“. Съпругата му Хермина, която е австрийка съдейства от Виена да се достави марка «Форд», с бандажни гуми, това се случва 1911 - 12 година.
"Ръчната му спирачка и скоростният лост бяха вън от купето. Имаше брезент само отгоре, а отстрани бе открит. След време го купи Здравко Стоенчев и го ремонтираше непрекъснато. Беше ли в изправност, нещо, което рядко се случваше, бай Здравко събираше махленските деца и отиваше да го мие на Качица. Скоростта бе такава, че по нанагорнището децата я изпреварвахме. Возенето на автомобил тогава бе голямо събитие и след това обсъждахме с другарчетата си по цяла седмица."

Във фонда на Регионален исторически музей е запазена уникална снимка, запечатала момента на посрещането на това специално возило. Зад волана е собственикът Янко Шопов, а до него - съпругата му Хермина, заобиколени от момичета в национални костюми. Няколко граждани дори са добили куража да се качат на модерното возило. То било истинска атракция за старата столица, а когато вървяло из стръмните улици на града, рояци с деца го съпровождали.
През 1925г. в съседния град Горна Оряховица бил открит Българският мострен панаир, който е изключително събитие за страната и региона. Колкото и невероятно да звучи, световноизвестният автомобилен концерн „Форд“ изпратил представители за участие в това търговско изложение. Още в първото му издание участвали 124 фирми, 18 от тях чуждестранни и сред тях били също представители на автомобилните компании „Фиат“, „Круп“ и „Сименс“.

Празнуване на Св. Спас, покровител на шофьорите, някъде през 30-те години, снимка из семейния архив на сем. Костови

За това, че великотърновци са имали голям интерес към автомобилите, говори фактът, че още през 1929г. в града е открит клон на Международното акционерно автомобилно дружество „Стрела“ - София, което било генерален представител на България, както и на всеизвестната автомобилна марка „Шевролет“, производство на мощната американска фабрика „Дженерал мотърс“. Дружество „Стрела“ било едно от първите в България за продажба на автомобили, ползващо се с международна известност. Представената от него марка „Шевролет“ е най-добре пласираната в България американска машина, притежаваща всички качества на една модерна кола, със здрава каросерия, мощен мотор, икономична на бензин и масло; и най-вече пригодена съвършено добре за нашите пътища.

Спасовден - празник на шофьорите. 
Снимка: Красимира Василева

Малко известен е фактът, че най-големият вносител на реномираните френските марки коли „Пежо“, „Рено“ и „Ситроен“ в България - парижкият фабрикант на автомобили Жан Жансен, е великотърновски зет. Той е съпруг на Дора Кинтиигева от известния великотърновски род Хаджипенчеви. Нейна майка е Живка д-р Стефан Пенчева, която след завършване на колежа „Нотр Дам дьо Сион“ в Букурещ се омъжва за електроинженера Борис Кинтишев (бащата на Дора Жансен).
От страниците на общински вестник „Велико Търново“ научаваме, че е сключен договор между Общината и фирма „Форд“ за доставяне на автомобилна пожарна помпа-миячка и поливачка, по силата на който най-късно до 18 октомври 1935 г. тя ще бъде предадена на Общината. Доставката възлиза на обща сума 572 000 лв., която ще бъде изплатена в продължение на три години от сумите на специалния фонд „Пожарно дело“ при Общината. И действително в началото на 1936г. великотърновската пожарна команда е модернизирана. Тя е снабдена с мощна автомобилна пожарна кола - гордост за града. Доставката е от дружество „Комерциум“, автомобилно представителство за България, и е система „Форд“. Резервоарът й само за три минути се пълни с 2750л вода. Колата е с дължина 6,30м и ширина 2,10м. Направена е по специална поръчка, за да може да обслужва по криволичещите и стръмни улици на старата столица. За да се констатира нейната изправност, била свикана компетентна комисия, която след дълги изпробвания вътре и извън града категорично доказва изправността на новата машина. Но освен за пожарникарски нужди, новата кола имала още една функция - служела и за поливачка на улиците. Била с мощно приспособление за четири работещи едновременно линии, като всяка една давала по 45м водна струя. Така превръщала Велико Търново в един много хигиеничен град, снабден със супермодерна поливачка.
В края на 1938г. в старата столица се зародила идеята за създаване на градска автобусна служба. На 1 септември 1939г. се открива първата автобусна линия. Започва да се движи нова 25-местна автобусна кола „Ханза Лойд“ (внос от Германия) по маршрут гара Трапезица - чешмата „Качица“. Тя била собственост на дружество „Царевец“, чиито капитали били притежание на търновските граждани. Времетраенето на движението било от 6,30 сутрин до 21,47 часа вечер с общо 28 обиколки при стриктно спазено разписание.
Великотърновската главна улица преди десетилетия имала честта дори да притежава магазин, зад чиято лъскава витрина винаги стоял последният модел американски автомобил „Форд“.

Колата на дядо ми, една от първите десет в града...
  из семейния архив на сем. Костови

Източници: книгите "Спомени и анекдоти за великотърновци"- Д-р Сава Русев, "Споменъ за Търново"- Катя Митова -Ганева

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Йордан Кулелиев- търновски учител, общественик и краевед

Йордан Кулелиев - 4-то отделение около 1925г.

Йордан Кулелиев е роден в Търново на 4. 01. 1877 г. в многодетното семейство на Елена Рашкова Кулелиева и Христо Белчев. Като най-малък син той постъпва за първи път на училище в родния си град през учебната 1884/1885 година в първо отделение. По-късно през 1895 г. завършва Духовната семинария в Търново. Още тогава Кулелиев прави впечатление на своите учители със своя интелект и е изпратен като стипендиант на Светия Синод в Русия да следва Киевската духовна семинария. През 1898 г. се завръща в България и става учител. Като такъв той практикува цели 32 години, 17 от които в близките до Търново села, а останалите 15 години -в родния си град. Първо започва като учител в Трънска околия, където преподава една година. След напускането си е първоначален учител в село Поликраище, където се жени за учителката Мария Кълева. Йордан Кулелиев взима участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, за което получава грамоти от Министерството на войната и е награден с орден за гражданска заслуга.
Постепенно Кулелиев се издига като авторитет сред учителската среда в старопрестолния град: става председател на Търновското околийско учителско дружество, ръководи педагогически конференции, изнася реферати и пробни уроци, сътрудничи на в. „Съзнание”, орган на Българския учителски съюз. Пише редица статии и доклади на педагогически теми. Един от най-значимите му трудове е книгата “Девическото образование във В. Търново преди Освобождението (1822-1877 г.)”. Дълги години събира материали и пише по темата „Историята на училищното дело във В. Търново преди и след Освобождението”. 
Йордан Кулелиев сътрудничи и редактира в-к "Надежда”, "Общински вестник В. Търново”, в-к "Противоалкохолен лист”, "Великотърновски епархийски вести” в  продължение на половин столетие. Като търновски краевед се нарежда сред най-заслужилите познавачи и изследователи на миналото на Търново. Църковното настоятелство на църквата "Св. Цар Борис/Св. св. Константин и Елена" му възлага да води летописната книга към църквата и да събира исторически материали за църквата и дарителите. Издирванията му за личности и събития са печатани предимно в регионалния периодичен печат. Йордан Кулелиев е автор на 8 книги, които обобщават  краеведческите му занимания. Първата от тях излиза през 1904 г. - "Търново и сегашното правителство”. През 1927 г. по повод 100-годишнината от рождението на именития наш съгражданин, писателя Петко Р. Славейков, се появява друга негова книга - "Петко Р. Славейков (1827-1927)”. Йордан Кулелиев издава за родния си град и  "История на църквата Св. Цар Борис (бивша Св. Константин и Елена)”. Наред с тези издания, са включени други, сред които "Дружество "Здравец” в гр. В. Търново”, издадена 1935 г." Девическото образование във В. Търново преди Освобождението” от 1936 г. "Нашето село: Пътни бележки”, "Малките добротворци във В. Търново”. Той е автор на повече от 150 статии по различни въпроси, намерили място в централния и местен печат. В своите произведения Йордан Кулелиев не подминава и темата за дарителството, което по онова време е било характерна черта на българина. Писал е и за  читалищната дейност в града.  
Обществената дейност на Йордан Кулелиев е твърде широка. Той е един от основателите на Учителския въздържателен съюз (основан през 1922 г.), десет години е секретар на клона на Съюза за закрила децата в България; бил е и секретар - касиер на Окръжния читалищен съюз, както и председател на Просветния комитет. Кулелиев умира на 23. 03. 1966 г. в Кюстендил.
Документалното наследство от творческата и проучвателна дейност на търновския просветен деец днес се съхранява в Държавен архив - В. Търново. Материалите от фонда - № 931 К, са дарени лично от Й. Кулелиев през 1964 г. и допълнени от негови близки през 1969 г. Обособени са в 602 архивни единици, а архивните документи обхващат периода от 1858 до 1964 г. Документите са подредени в няколко раздела: Документи от биографичен характер; Творческа и проучвателна дейност; Служебна и обществена дейност; Кореспонденция; Илюстративен материал; Документи за други лица, свързани с фондо-обраувателя; Документи, свързани със събирателната и творческа дейност.
Снимки и документи от богатия личен фонд на Йордан Кулелиев се съхраняват  в държавен архив – В. Търново.

Източници: Юлия Симеонова- СВЕДЕНИЯ ЗА УЧЕБНОТО ДЕЛО В ТЪРНОВО ПРЕЗ XIX ВЕК СПОРЕД АРХИВИ НА ЙОРДАН КУЛЕЛИЕВ  http://focus-radio.net   
Снимка- Красимира Василева‎ 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старата плащаница

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.

Казваме „старата плащаница“,защото църквата ни има нова, за която на друго място в книгата даваме сведения за нея. Тази плащаница е шита от х. Теодора х. Петко Косева, дъщеря на х. Георгя Кисима, който през 1845 година е ходил на Божи гроб. Според разказите на дъщеря ѝ Нина х. Петкова, тя още от Йерусалим, когато ходила на Божи гроб с мъжа си, накупила някои неща, които ще ѝ са необходими за ушиването на плащаницата. Тук тя си купила и 12 книги подвързани — жития на светиите, със славянски шрифт и подарени от нея преди смъртта си на девическия монастир с. Мерданя. Тази плащаница е шита със злато, а не със сърма и затова и до днес изглежда като нова, жълта е, а не почерняла. Тя е релеф. Има следните размери: на дължина 140см., а на широчина 110см. Дълги години църквата си е служила със нея и то през време на страсната седмица и 40 дни след Възкресение Христово, а от 1940 год.—с новата. Но по време на земетресението, станало на 1. VI. 1913г., между пострадалите църковни съдове, одежди и вещи, е била и тя. Църковното настоятелство я дало на дъщерята ѝ Кина х. Петкова да я поправи. Дали ѝ кадифе и изрязани части от непотребен филон, които пришила по четиритех краища на плащаницата. По кадифето тя е ушила следния текст: "Благообразният Иосифь сне от дървото Твоето пречисто тело, обви го с чиста плащаница и, като го намаза с благовонни , масла, положи го в новъгроб". 

Търново, 1916г. 8 ноемврий К. х. П. 

А средината, шита от майка ѝ, си остава същата. На нея са ушити: Иисус Христос, около него майка му Мария, Магдалина и Мария Иосиева и мъже: Иоан Богослов,, Иосиф Ариматейски и Никодим, 2 ангели с криле, над тях, балдахин с 4 кандила, а по четиритех страни четирмата апостоли-евангелисти с техните символистични отличия. Тази плащеница е от голяма стойност и управата на църквата има всичкото желание да я запази на вечни времена. Подобна плащаница, шита през 1858, октомврий 10 от същата х. Теодора х. Петкова, притежава църквата „Св. Никола“ — В. Търново. Тази плащаница е дълга 2 метра и широка 1,50 метра. На четирите краища завършва с халки и големи пюскюли от сърма. Ако и да е старинна, но разгъната, тя изглежда нова, с най-финна изработка. Дълго погледът е привлечен от нея и не може да се нагледа и на художествената изработка и на вярното изображение на най-великия и трогателен момент от живота на Иисуса Христа—неговото погребение. Положеното тяло на Господа и обвито в плащаница, както и всички образи са шити със злато, със златен ореол и са все релеф. Има 3 жени: Св. Дева Мария, Мария Магдалина и Мария Иосиева, и 3 мъже: Св. Иоан Богослов, Иосиф Ариматейски и Никодим, 2 шестокрили херовими, 2 ангелски образа, над тях Кивот (балдахин) с 4 кандила, кръст по средата им, копие и тръст със гъба. По четиритех ъгли образите на четиритех евангелисти със символистичните им знаци. Наоколо най-художествено ушит с едри букви от злато следния текстъ: „Благообразният Иосиф с древа снема пречистое тело Твое плащаницею чистотою обвив“.

Подобна на тази плащаница има и „Св.Преображенския монастир“ при В. Търново, шита също от нея и със същия материал. И църковната завеса в монастирската църква, представляваща Възкресение Христово, също е шита от нея. Шила е иконата „Св. Никола", която се пази в дома на о. з Генерал Никола х. Петков. Също е шила и иконата „Св. Кирил и Методий“. Всичко ушито от нея трябва да се види, за да се почувствува непосредствено нейното голямо изкуство и ненадминато религиозно вдъхновение. След смъртта на мъжа си х. Петко Косев — 21. VII. 1897г., тя приема монашеството, под име монахиня Теодосия. Монашеският живот е водела вкъщи х. Теодора х. Петкова. Тук чела своите религиозни книги, молила се е на Бога, даже нощем е ставала да чете и се моли на Бога пред домашния си иконостас. Ходела е всякога на църква. И най-после, през 1907 год. и тя напуща този земен живот, през който най- преданно е служила на дом, на семейство, изгледала е 3 сина и 3 дъщери, на близките и на Бога. Нека е вечна паметта ѝ. 

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1.VI.1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЖП ПАНСИОНЪТ И МЪЖКАТА ГИМНАЗИЯ - ДВА АДРЕСА НА ЛЮБОЗНАНИЕТО

Иван Тодоров
За гимназията е писано доста. И стара, и славна е историята ѝ, дни черни и бели има в хрониката ѝ, разбира се, и сред печалните е земетръсът от 1913-та. Снимките от полуразрушените помещения - като илюстровани пощенски картички - се разпространяват из цяла България, намират се още и днес. Били необходими петнадесет години, за да бъде възстановено училището към 1928 - 1931-ва...

Много по-малко известен (особено сред хора, които не са от града) е т.нар. „Железничарски пансион“ на левия бряг на Янтра, досами гимназията. А тя била и е един от търновските ориентири. Имаше я до неотдавна отбелязана и на туристическите карти, ала малцина знаят повечко за нея. Преди няколко години излязоха в няколко тома „Спомени“ на неповторимия професор-историк Николай Генчев. Той живее като гимназист там и за по-добър гид из пансиона и по-добър познавач на неговите обитатели, учители и директори не може и да се мечтае. Затова - да се вслушаме в сладкодумния му разказ, който започва от 13 септември 1945-та:
„...Пансионът имаше дълги коридори, постлани с черен и бял мрамор, просто човек да не смее да стъпи по тези лъскави камъчета. На първия етаж бяха занималните - обща за малките ученици и отделни за горните класове и за абитуриентите. В мазето се намираше кухнята, баните и една огромна трапезария, подредена изрядно. На втория етаж бяха спалните за по 10-15 ученици с войнишки изпънати легла и големи бели шкафове за всеки пансионер.“
Триетажната сграда - поясняват хронистите - била построена през 1932-ра година. Излизащият тогава общински вестник известява: „Солидността на това здание-пансион с думи не може да се опише. То трябва да се види. Засега то е най-здравата и красива постройка в града. (Твърдението за хубостта е много преувеличено, но да го отдадем на еуфорията на мига - бел. моя, Ив. Т.). За нея е похарчено повече от пет милиона лева.“
Ала да се върнем при спомена на нисичкия мургав пансионер Никола (тъй било изписано малкото име в кръщелното му свидетелство) Генчев, родом от Николаево - Казанлъшко.
„...Животът в пансиона имаше стари традиции, съобразени със стила на най-добрите европейски заведения от този род. Тук цареше абсолютен ред и изрядна чистота. За едно неизмиване на зъбите сутрин можеше да получиш „тежко“ наказание или най-малкото да те направят за резил пред строя на вечерната проверка. Цикълът на ежедневието от ставането в 5.30 часа сутринта до лягането в 10 часа вечерта беше разпределен по часове и минути. Утринната ведрина на двора беше задължителна и в най-лютите зимни дни. Пансионерите, които не бяха наказани, също като войниците получаваха неделен отпуск от 14 до 18 часа и по войнишки се проверяваха, преди да излязат, дали са чисти и с изрязани нокти, дали са с лъснати патъци и дали имат носни кърпи. За селските деца този ред и хигиена, миенето на зъбите с четка и паста, седмичната баня и редовната смяна на бельото, подреждането на нощните шкафчета и установеният ритуал за общуване с възпитателите и с директора бяха незаменима школа за битова култура, която бързо ги превръщаше от свободни и мръсни дивачета в изтупани пансионери, с чувство за превъзходство над останалите ученици в гимназията, повечето от които бяха от търновските села.“ Ала не само всекидневният ред правел впечатление на железничарския син.
„(...) това, което най-много ми е допадало през първата година в пансиона, бяха съботните дискусии на литературни и културни теми, организирани и ръководени лично от директора Христо Кулов (де ги тия директори днес, замислям се - бел. моя, Ив. Т.). Откровение за мен бяха и концертите, които даваше в неделя вечер на виолончело възпитателят Христов, млад и прегърбен мъж, завършил френска филология. Той беше твърде неловък като дежурен възпитател, защото нито умееше да командва, нито пък да скастри някои от палавниците. Литературните дискусии ни подтикваха сами да търсим литература, да четем непрекъснато, да се готвим за споровете, които бяха горещи и откровени, да се учим да говорим и спорим публично. Най-после имах възможност да изпълня обещанието си от Николаево, т.е. да прочета „всички книги на света“.
Пансионът разполагаше с богата библиотека (откъде ли са се намирали пари, за да бъдат купувани всички интересни и нови заглавия? - бел. моя, Ив. Т.), която наброяваше точно 10 009 книги. Помня като ден-днешен, че под номер 1 беше заведена, "Чичовци“ на Иван Вазов, а под 10 009 - „Емил“ на Ж. Жак Русо. Реших да прочета по ред на номерата всички тези книги. И тъй като бързо научавах уроците си, после с часове четях навсякъде - в столовата, в занималнята, в тоалетните. Вечер беше разрешено на желаещите да остават до късно в една от занималните и аз се възползвах от тази възможност. И непрекъснато четях и пишех, водех бележки. Десетки тетрадки изпълних със ситни и равни редове, където предавах съдържанието на прочетеното, моите впечатления и въпросите, на които търсех отговор. Този интерес към книгата се стимулираше не само от дискусиите в пансиона, от духа на надпревара, който цареше между пансионерите, но и от престижа на Търновската мъжка гимназия. За мен поне, селското момче, тази гимназия беше нещо повече от Кеймбридж. Тя респектираше със своите традиции и най-вече с учителския си състав. Няколко души от нашите преподаватели бяха „доктори“ на Виенския университет - Косьо Николов, Драидаров и др. Повечето от учителите по чужди езици бяха също завършили в чужбина. Другите, макар и учили в София, се оказаха сериозни и умни хора, със собствена физиономия и почерк. Всички гледаха на работата си като на свещенодействие. Никога не може да се забрави сладкодумецът Т. Николов по история. Аз от него съм научил повече за историята на Египет, отколкото от проф. Данов. Физикът К. Николов, който можеше така да онагледи физическите явления, че просто да ги запечата в главата ти, преподавателката по френски език Шаранкова, която смесваше своето очарование с непреодолима воля да накара всеки ученик да произнася добре френските думи, руснаците Парманин и Соломахин, които познаваха руската литература, особено Пушкин, по-добре от българските преводачи и критици, географът Христов -Лабавото, който беше обиколил света и всеки урок онагледяваше с „лични впечатления“. Нито един от нашите учители не приличаше на останалите си колеги по маниери, всеки беше личност, познавач на материята, майстор по своему.“
Идва обаче буреносната 1944-та, изнизват се още една-две и в Търново започва разрушаването, преносно казано, на „буржоазното училище“. Изгонени са нарочените за „фашисти“ учители, през 1948-ма е махнат и директорът на пансиона Христо Кулов. Наследява го на длъжността единственият партиец - възпитателят Герганов. Когато уволненият директор гордо напуска, новият нарежда на учениците да го освиркат от прозорците... Била тъжна и жалка гледка.
Николай Генчев завършва гимназиалното си образование през следващата - 1949-та година. Като първенец на випуска. При завършването в пансиона организирали тържество, на което били поканени и родителите на учениците. Бай Генчо Генчев пристигнал пременен като за парад в железничарската си униформа и грейнал от радост, когато разбрал, че на сина му се отпуска от министъра на транспорта стипендия да следва каквото сам си избере. Това обаче е вече друга история.
Най-славните години и на Пансиона, и на гимназията били (да ме извинят днешните преподаватели и дано открият как да ме опровергаят) вече в миналото...
А дано тия редчета ви помогнат да погледнете с други очи строгата сграда край Янтра, когато се случи да минете близо до нея.
Все по-старият „Железничарски пансион“. Досами гимназията с учителите, завършили науките си във Виенския университет или Швейцария далеч-далеч преди на някой скудоумен нашенски чиновник да му било хрумнало да заговори за щуротии от рода на „интеркултурен обмен“, „лингвистичен дискурс“ или пък „дистанционно виртуално обучение“.
Прости ги, Боже, те просто наистина не мислят, преди да почнат да говорят.

Из книгата "Старо Търново- духът и ликът на времето" на Иван Тодоров 

Снимка из колекцията на Павел Енчев

 

 ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ