НА НОЖОТ

/страница из войнишкия ми дневник/

Змей Горянин

Рано сутринта над Бабуна-планина се повдигна розова мъгла. Ние се изплашихме:

-        Ще вали цял ден!

Старите балканджии се засмяха:

-        Хайде-де! И днес ако вали - чудо ще бъде!

-        Ами мъглата? - запитахме ние.

-        Остави мъглата настрана, сине! - отсече дядо Спиро. - По нея си знаем ние, че дъжд не пада кога да е! И тогава имаше мъгла!

-        Кога тогава, дядо?

-        Едно време... Нали ще отидем там - ще видите! Още го помня- момчерлак беше...

-        Кой, дядо Спиро? -

Старецът махна с ръка, избърса една сълза от лявата си буза и бързо започна да пълни малката си глинена луличка. Това беше знак, че няма да разказва повече. Познавахме го вече отдавна и бяхме свикнали на обичаите му.

Започнахме да се стягаме бързо. А войнишкото стягане е лесно: щом си лъснеш ботушите и запашиш на кръста си широкия ремък с ножа - вече си готов. Жените донесоха да закусим: проста и богата българска закуска - мляко, мед, сирене и широки порезници пшеничен хляб.

-        Да вървим!

Дядо Спиро очука луличката си в каменния перваз на огнището, тикна я в пояса си и тръгна пред нас.

Догонихме го до пътната порта.

-        Има два пътя - рече той. - Единият е по-хубав, но е далечко. А другият е козя пътека, но по него ще стигнем преди да се издигне високо слънцето и да напече. Хайде да побързаме!

Лек е пътят и планината. Гърдите дишат бързо, сърцата бият в самите слепи очи, но очите се пълнят с красотата и прелестта на пролетното утро. Сгушена в храстите птичка с пъргави звуци изказва радостта си от изгрялата свобода. Едно орле подскача на една скала и се опитва да лети.

В немощния плясък на крилата му се долавя:

-        Аз ще стана голяма и силна птица. Ще летя над планините на свободна Македония и на всички ще разказвам, какво съм видял.

-        Е, какво си видял? - пита го една весела катеричка и подскача от клон на клон.

-        Видях войната! - изплясква с криле орлето.

-        Аз бях на най-високите клоне и пак не я видях! - отвръща катеричката. - Ти лъжеш!

-        Не лъжа! - обижда се орлето. - Нашата скала е по-висока от най-високите дървета! От там видях войната... Донесоха я на крилете си железните орли. Сега вярваш ли?

Не чухме отговора на катеричката, защото ни подвикна дядо Спиро.

-        От тук, момчета!

През една едва забележима пътека се измъкнахме на самия връх - прочутия връх Ножот.

Дядо Спиро почтително свали калпака си, набожно се прекръсти и промълви едва чуто:

-        Бог да го прости!

Ние го наобиколихме.

- На това място се води боят. Утрото беше пак такова розово, и Бабуна пак беше покрита с мъгли. А като се издигна слънцето, небето се прочисти и проясни. Припече. Сякаш и самото небе се готвеше за бой... Сутринта четата излезе из нашето село, а по стъпките ѝ вървиха турците. Водеше ги Енвер-бей - прочутият генерал. Вие навярно сте го чували.

Мълком кимнахме. Дядо Спиро обгледа малкия гол връх и въздъхна:

-        Четниците бяха петдесет и четири души, а Енвер бей идваше с три хиляди войници... Цялото село изтръпна. Знаехме какво щеше да стане... Ах, ако можеха да избягат!...

-        Турците накараха селяните да излязат с колите си към върха, за да пренасят куршуми, храна и вода.... Аз бях с първите коли, ей там до онази падинка... Към обед един офицер изпрати мен и още двама селяни да донесем писмо на войводата да се предаде. Тогава го видях: толкова години вече, а още го помня, като че е било вчера.

-        Ами какво отговори войводата? - запита един от другарите.

-        Какво ли? - стрелна го с очи дядо Спиро.

-      Какво може да отговори един лъв? Изсмя се и каза да кажем на Енвер бея: "Ние не сме разбойници, а борци за свобода!" - Тъй му кажете, каза, и ни гледа засмян... Тогава му целунах ръка и заплаках. Запитах го:

-        Как се казваш, войводо?

-        Петко Койчев. Кажи на селяните името ми!

Да поменуват моята дружина!

-        Ние се върнахме при турците. Почна се боят. А от върха всички чувахме да се носи само един вик: "Да живее България!". После изведнъж затихна всичко... Турците помислиха, че борците са избити, а не било то! Нашите момчета, като си свършили куршумите си, възпламенили последните си бомби и легнали над тях... Ех, ех!... страхотия!

Ние стояхме като попарени! Нима е възможно такова самоубийство?

Дядо Спиро сякаш разбра мислите ни и се усмихна:

-      Чудите се защо се самоубиха тези момчета ли? Да ви кажа! Защото свободата е сладка! Който е бил роб - знае горчилката на робството. С тази горчилка живяхме до днес!

Старецът тръсна глава:

-     И аз едва от няколко дни разбрах защо се усмихваше Петко Койчев, когато му целунах ръка. Той знаеше, че ще дойде време да му благодарим всички за свободата.

***

Бабуна-планина сияе, огряна от слънце. Катеричката е повярвала на орлето и лакомо гризе някакво клонче. Птичката, сгушена в храстите, продължава да пее волна песен, а малкото орле разперва слабите си още крила и крещи:

-        Аз ще стана могъща птица, голяма птица и силна птица и ще се боря за свободата.

май, 1941 г. Велес

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН
Източник

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

В ОСВОБОДЕНАТА ЗЕМЯ НА ДОБРОТИЧ

Змей Горянин

17 септември 1940 г.

 На път

Всяко пътуване е придружено с повече или по-малко нервност. Човек се суети около хиляди празни неща, като в тази суетня се мъчи да позабрави главното. Ще му се, от една страна, пътуването да стане веднага, а от друга, иска му се то да бъде неусетно и незабелязано, направо да се отзове там, за където е тръгнал, за да се наслади непосредствено на впечатлението, което донякъде се помрачава от приготовлението за пътуване.

Така е и с мене. Така е, вярвам, и с всички, които като мене имат рядката радост да влязат с първите български войски в Добруджа - старата българска Добруджа - освободената земя на Добротича.

В суетня изтиквам деня, хапвам само от приличие, оглеждам багажа си, който е събран в едно куфарче, и тичам към трамвая.

Струва ми се, че всички с полуусмивка гледат на моята забързаност, на спортните ми дрехи и на куфарчето, с етикет от германски хотели.

А тъй ми се иска да отвърна на тези полуусмивки с едно простичко:

- Аз отивам в свободна Добруджа!

Край влака тичат железничари, раздават се команди, един работник в синя блуза старателно почуква колелата и масльонките, някакъв закъснял изпращач повдига букет.

- На добър час! На добър час!

Наистина, часът е добър. Няма по-добър час. Не може да има по-добър час от този, който удря, когато се поправя една неправда и се измива едно безчестие.

Виждам влажен блясък в очите на жена си и се усмихвам:

- Не плачи, малката. Някога баща ти и баща ми отиваха към тази земя с блестящи щикове. Сега ние отиваме с песни. Сега ние отиваме да получим това, което те припечелиха с кръвта си: правото и честта.

Влакът се поклаща. Протегнати ръце сподирят движението на колелата, остават за малко издигнати, сякаш ни сочат пътя, а после потъват в матовата дрезгавина на перона.

Още малко гледаме в далечината гаснещите електрически лампи, а сетне сядаме на креслата и отдъхваме:

- Най-после!

- Антоне, помниш ли?

Един от спътниците в купето говори с разширени очи:

- Помниш ли градината в Силистра? Тогава, през 1918 година? Бяхме се събрали в градината петнайсетина деца. Играехме на войници. И тъкмо играта ни беше най-хубава, когато с песен освобождавахме родния град, дойдоха истинските войници. Румънските. Те имаха щикове на пушките и вървяха тъй, като че ли нападаха не децата, а техните юначни бащи. Помниш ли, Антоне?

Антон поклаща тъжно глава:

- Помня.

А после изведнъж се развеселява:

- Тогава аз още носех войнишките си дрехи. И когато видях малките да играят на войници - не се стърпях. Извадих фотографския апарат и ги фотографирах. Тогава дотърчаха румънските войници. И знаете ли какво стана? Две момченца, които инстинктивно съобразиха, че за мен опасността е най-голяма, хванаха ме за ръце и ми показаха една пътечка, за да избягам на брега на Дунава и оттам у дома.

- Милите - възкликва един възрастен колега, - милите!

- Чуйте нататък - продължава Антон. - На следния ден аз мислех, че първият човек, който ще почука на портата ни, ще бъде стражар. А то - бащите на децата. Идваха да искат снимки от последния героичен жест на българска Силистра.

- А помниш ли знамето, Антоне?

- Помня го. Има го и на снимката.

- Това знаме го вееше Кирил Божанов. Половин час се бори с истинските войници. Като видя, че няма да може да го запази, скъса го, скри го в пазвата си и избяга с него.

Аз затварям очи и се мъча да не мисля за тази величава картина. Нарочно не искам да мисля за нея, защото знам, че няма да мога с мисъл да възстановя цялата й прелест.

Но и през затворените си клепки виждам малкия силистренски храбрец, застанал пред другарчетата си с развят избелял трицвет, да се бори с истински войници.

Този образ расте, засенчава слънцето, превръща се в страхотна кървава мрежа, която ляга над цялата равна златна Добруджа.

18 септември

Във Варна

Слънцето е твърде голямо, за да се нарече есенно. Сякаш и то се радва на предстоящия празник, та весело заблестява в стъклата на вагона:

- Добро утро, господа!

Ние се размърдваме, наскачваме и бързо започваме да събираме багажите си.

Перонът на гарата, самата гара и площадът пред нея са същите.

А градът?

Десетки пъти съм ходил във Варна и никога не съм я виждал такава.

Ето: улиците - същи, хората - същи. А във въздуха шества празникът. Някаква мистична сила витае над града: силата на Провидението, което забавя, но не забравя. Четвърт век бяхме забавени, но не бяхме забравени.

Макар че е делник, по улиците снове поток от хора. Те са все същите стари познайници, а днеска изглеждат съвсем други. Или на мен ми се струват така?

- Ние изживяваме нещо ирационално - казвам на Боян Болгар.

Той ме поглежда съсредоточено, а сетне поклаща глава:

- Тъкмо това мислех. Тъкмо тази дума най-добре покрива сегашното ни състояние.

Един стар приятел - индустриалецът Борис Каназирев -предлага на Владимир Полянов и на мен да ни заведе с автомобила си до „Златните пясъци“.

- Искам да ви покажа нещо. Искам вие да видите нещо, а аз да погледам вас.

Разсмива ни неговата недомлъвка, но с удоволствие приемаме поканата, защото с тази разходка ще намалим част от нервното очакване.

- Откъде го имаш това коте?

- От казармата си го нося. Майка му се окоти тъкмо когато и нашите министри отидоха в Германия. Аз си взех това котенце- и си го отгледах. Кръстих го Добруджанка. То е късметът на ротата. Цялата рота го обича. И командирът. И фелдфебелът.

После казва доверително:

- Решил съм да го подаря на някой добър добруджанец: да го има за спомен от Шумен.

И от ротата - прибавя друг войник. - Да помни, че е взел късмета на четвърта рота.

На поста има едно куче. Подвикнах му и се приближих да го помилвам. То не се помръдна.

- Не чува, господине, - казва ми граничарят. - То е много старо. Вече не вижда и не чува. Погалете го.

Потупах старото куче по гърба. То повдигна главата си, взря в мене безцветните си очи, а сетне пак се протегна и задряма.

- Хей, Мечо! - викна граничарят. - Я виж какви гости са ни дошли, а?... Не ме чува, сиромахът... Много е стар. През 19-а година дошъл на поста отсреща от Влашко. Тогас бил малко кученце. Войниците го отгледали и го направили баш граничар. До миналата година още ходеше с патрулите... После вече запря Ех, хайванче... И то сякаш разбра, че си е свършило вече работата на тази граница. Сега селото му е свободно. Може да умре спокойно.

Слънцето залязва в червени облаци. Затова и маковете по синорите изглеждат по-червени от други път: като кървави капки.

Автомобилът прави един широк завой и излиза току пред траката. Обръщаме очи към север - Балчик.

Белите му къщи се смеят:

- Чакаме ви утре. Тази вечер за първи път ще спиме, без да слушаме стъпките на вражески пандури. Не! Няма да спим. Само ще ви чакаме. Ще ви чакаме с широко отворени очи. Тъй ви чакахме 22 години. Но тогава очите ни бяха пълни със сълзи, а сега греят от радост.

Помахваме ръце към белия град:

- Утре сме при вас, непознати братя!

А нетърпението ни пораства все повече и повече. Горят душите ни от нетърпение.

- Ще влеземе, разбира се, в Балчик.

- Ще се напия, братя, с извинение, щом видя вътре български войник.

- Нима ще се напиеш, брат поете? Та аз съм непрекъснато пиян от радостта, която ни сполетя и от сбъднатия вече гален блян.

21 септември

Към Балчик

Трябваше да бъдем на пристанището в 10 часа, а още в 9 сме там.

Пристигаме тъкмо в момента, когато българските войници преминават граничните камъни. Този момент се ознаменува със свиренето на всички параходни сирени и с писъка на всички локомотиви, намиращи се на гарата. Шумът е невъобразим. За да се разбираме, с всички сили викаме в ушите си.

Панчо Михайлов реве:

- Това е невъзможно! Сякаш сме в ада!

- Не. Сравнението не е добро. В ада е тихо, защото всички грехове стават мълчешката. Не си ли спомняш как мълчешката ни бе взета Добруджа?

- Да не би да речеш, че сме в рая? - пресича ме Боян Болгар.

- Предполагам, че там е по-тихо. „

- Тогава сме в чистилището - забелязва Владо п. Найденов.

- Приемам и съм готов да пречистя всичките си грехове, за да отида в свободния Балчик без слободната наслойка от София.

В 10 часа сме на палубата на „Бургас“. Едва сега виждаме как изглежда пристанището, където бяхме допреди няколко минути.

Никога не съм виждал толкова много хора и толкова много цветя на едно място. И съм сигурен, че никой не може да опише достатъчно силно тази картина. Както съм сигурен, че не може да бъде описан възторгът, който искри в очите и на изпращани, и на изпращачи.

Полека „Бургас“ се откъсва от кея. Сега зрелището е още по-интересно: морето от кея до парахода е станало огромна лазурна ваза, с безброй цветя.

Още едно „ура“, още един акорд на „Добруджански край и преминаваме вратите на пристанището.

Последен ни изпраща строгият поглед на цар Фердинанд от барелефа на фара.

На парахода винаги е приятно. Особено когато на него има толкова избрани хора и когато офицерите от флота са толкова любезни, че те поставят в неловкост, да не знаеш как ще им се отблагодариш.

Пръв по своята любезност е началникът на флота капитан I ранг. Той обхожда всички свои гости и с любезна усмивка пита дали всеки има достатъчно удобство.

Вторият ни домакин е стар приятел. Той е председателят на параходното дружество - офицер, адвокат и писател Лука Доросиев. За него употребявам три професионални прилагателни. И ще докажа, че ги употребявам с пълно право.

НАМ, инв. №8458/12, л. 3-11. Машинопис, оригинал- https://www.libruse.bg
ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Следете публикациите на страницата- Змей Горянин- незабравими творби

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

МАСОНСТВОТО И ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

 Из вестник "Пастирско дело" от 1936 г.

Туряйки началото на тази двойна и опасна основа за вътрешна и външна политика в своята държава, Фридрих Велики не забрави да остави едно тайно политическо завещание на своите наследници, в което им дава подробни съвети, как да използуват ложите за своята външна политика и как същевременно да неутрализират тяхното отровно действие. Ето защо, да не ни се вижда чудно, че няколко души пруски крале, след Фридриха, бяха велики майстори на ложите. Друг е въпросът, дали те съумяха да използуват това оръжие с два остри върха, както им бе завещал Фридрих. За това ще говорим друг път. Засега ще кажа само едно, както беше казано в началото на тази глава, че либералните и масонски теории се плъзгаха, като че ли, по повърхността на немския мозък, или засягаха само областта на знанията му, без да оказват каквото и да е влияние върху чувствата и убежденията на добрите немци, които поставиха най-високо от всичко идеята: „Deutschland uber alles". Това явление е подобно, например, на онова, когато убеденият християнин изучава будиската или мохамеданска религии. Той напълно разбира и усвоява цялото тяхно учение и всичките им догми, но неговата душа си остава към тях хладна и той не чувствува никакво влечение към тази религия. Нещо повече, в известни случаи той даже може да чете лекции по тези религии, но сам не се съблазнява от тях. Така ли е у нас? Достатъчно е да се яви някакво протестантство, адвентизъм, теософия, масонство, марксизъм и пр., за да захапем въдицата и да станем по-големи папи от папата, да станем люти врагове на бащината си православна вяра, да се опълчим и озверим срещу всички, които бранят народните традиции, обичаи и достойнство заради възприетата от нас, подхвърлена ни чужда идея, предназначена да служи на чужди, противоположни нам интереси. И ние достигаме до такова озверяване, че братската кръв проливаме за тези чужди, убийствени за нас интереси. В петдесет годишния свободен живот третото българско царство има достатъчно доказателства за тази наша слабост да възприемаме чуждото, да му служим и да го браним с фанатизъм, игнорирайки и подценявайки своето.
Религията на социалното разрушение, създадена от Карл Маркс (Мордохай) също така е чужда за душата на съвремения добър немец. Даже в работническите среди, гдето проповедта на либерализма и класовата омраза и завист, — водена изключително от евреи, намираше добра почва, даже там бунтовническите настроения на болшинството не носят онзи отровен характер, както между другите народи. Тази е причината, че евреите не можаха да разрушат Германската империя, макар че употребиха за това всички усилия и средства. Но да оставим другите подробности и да се спрем малко и върху европейската война. Как се дойде до тази война, ще имам случай да пиша други път. Войната, обаче, се разгоря. За хората, които знаеха истинския смисъл на събитията и които бяха запознати с тайните ръководители на световната политика, беше отначало ясно, че ще победи тая страна, с която е Англия, а следователно и оная скрита световна сила, която си служи обикновено с Англия в качеството на свой авангард.
Когато вече Германия беше разгромена и понесе възмездието за своята „измяна“ на масонството, в което тя беше ангажирана от Фридрих Велики и другите короновани след него, то интернационалната сила почти вече не се скриваше и взе в своите ръце браздите на по-нататъшната съдба на европейските държави - и победители и победени.
Естествено е, че тази сила, която провокира войната и която тайно я ръководеше, трябваше да играе доминирующа роля при уреждане и на резултатите ѝ. Тъй като тези резултати трябваше да се излеят именно в ония форми, които ѝ бяха нужни и които трябваше да бъдат нищо друго, освен ново звено във веригата, кована от нея за заробването на света.
И действително, ние виждаме, че главната роля, диктаторската роля, при изработването на мирните договори, играха масоните от високи степени Уилсон, Лойд-Джордж, Клемансо, чиито фигури, като видни представители на масонството са изяснени вече с достатъчна пълнота не само от невъздържаната откровеност на близките им сътрудници, но и от цялата същност и от смисъла на предизвиканите от техните действия в политическия живот на Европа последствия. Вярно е, че почти всички останали участници в мирната конференция бяха повече или по-малко големи функционери на ложите, зад гърба на които стои диригентът „Великият интернационал“, но без съмнение е, че Уилсон беше много по-дълбоко посветен в тайните планове и цели на Световното свърхправителство, отколкото който и да е от неговите сътрудници, кроили заедно с него новата географическа карта и диктували на света новите политически и стопански условия на живота. Общността, обаче, на идеологическите основи, с които бяха пропити всички действуващи лица на Версайската конференция и подготвеността им да възприемат директивите, които изхождаха от общия за всички ложи невидим център, облекчаваха на Уилсон задачата му. А тази задача се състоеше в това, да се създаде от Европа един кипящ котел от политически, национални и всякакви други страсти и да я подготви за хаоса, който ще трябва да настъпи, като пореден етап по победоносния път на Великия интернационал.
В частност, на Германия в тази-стратегическа задача беше предназначена специална роля, която никъде досега в световната история не се е срещала. От всичко до тук казано става ясно, какъв е тайният план на Интернационала. За да възтържествува неговият империализъм, необходимо е било постепенно или чрез силни удари, какъвто удар се явява войната и революцията, отначало да се разрушат всички основи на съществующия държавен ред и народен бит и след това вече върху техните развалини да се създаде онзи общ строй, при който всички народи ще бъдат подчинени на един общ център, съставен от Сионски мъдреци. Една подобна работа беше свършена вече в Русия, която първа падна под властта на Интернационала, който там бе надянал върху своите агенти маската на комунистите и болшевизма. В Русия се започна първата част на разрушителната програма, след една усилена работа в света, в продължение на няколко столетия. Останалите народи, обаче не бяха още достатъчно подготвени за инфектирането им с болшевишката зараза, т. е. за превръщането им в едно побесняло стадо от двуноги животни, унищожаващи един другиго и всичко около себе си по наставленията на третия интернационал. Макар, по това време, объркванието на умовете на „културните“ народи да бе достигнало големи размери и самото понятие „културност“ не означаваше друго, освен мъгла и хаос в умовете на самите управници на народите, почвата за паневрейския болшевизът още не бе назряла. Потребно беше още да се натори и обработи. Наложените от Версайския, Сенжерменския, Трианонския и Ньойския договори репарации, права на меншенства, обединяване на народите, които никога не са били обединени, разединяване на народите, които дотогава мирно, благополучно, обединено са живели и образували едно цяло, отнемане от народните територии, без които не могат да съществуват, присъединяване към други народи на територии, с които те не са в състояние да се справят — всичко това представляваше такова наторяване с ферменти, които неминуемо трябваше да предизвикат ферментиране и събиране на избухливи газове. При това особено сериозни грижи бяха употребени за създаването на такова положение, при което стопанската (икономическата и финансовата) страна на живота у народите неизбежно трябва да дойде до разстройство, но и до безизходност и да ги накара да се отчаят и озлобят, усилвайки чрез това напъна на избухливите елементи.
Всичко това става пред очите на целия свят и световната дипломация мълчи и се прави, че не вижда дейността и маневрите на скритите ръководители на световните събития. Пресата, която още не е в ръцете на синедриона, високо вика и сигнализира за приближаващата световна катастрофа, но всички, от които зависи да се вземат мерки за избягването на тази катастрофа, мълчат и не предприемат нищо, като че ли да са сковани от една страшна клетва.

 Разгледайте в голям размер

 РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА МАСОНСТВОТО
(Австрия, Унгария, Швейцария и Испания)
В Австрия франкмасонството е проникнало в 1726 г. и първата му ложа е била основана в Прага. Във Виена и около Виена то се е появило в 1742 г. покровителствувано е било от император Франц I, който бил посветен в първата Виенска ложа ,,Zu den drei kanenen“. Издаденият в 1764 г. от императрица Мария Терезия указ за разтурянето на ложите не е бил изпълнен. В 1870 г. ложи е имало в Инсбург, Грац, Герц, Клагенфурт, Линц, Насау, Триест, Зибунбюрген, в Унгария, Буковина и другаде. Всички тези ложи в 1784 г. се подчинили на „Австрийската имперска ложа и известно време вършили своята пакостна разлагающа роля при слабото управление на император Йосиф II. Този монарх не е бил масон и на 11 декемврий 1785 г. е бил издаден указа, с който се запрещавали всички тайни сдружения, които насаждали разврат. В 1785 г. последвал втори указ от император Франц II и ложите били принудени да се скрият от повърхността. Както навсякъде, така и в Австрия, в ложите са били привличани видни и влиятелни хора и чрез тях масонството е наблюдавало, какво става в правителствените кръгове, а в същото време е прокарвало своите желания и своя план, без да могат да усетят това ония, които са запрещавали масонството и които са вземали всички вънкашни мерки, за да предпазят обществото и народа си от зловредното му влияние. Като правило, масонството винаги е превземало крепостите отвътре — с помощта на „Троянския кон", а наивниците са били убедени и са вярвали, че като издадат указ и като вземат известни мерки, злото е отстранено. Хайден и Моцарт също са били масони и чрезъ музиката са пропагандирали масонството. Моцартовата „Вълшебна флейта“ е музикален израз на масонските идеи, според самият Моцарт. Масонството е заглъхвало на няколко пъти в Австрия, но то никога не е прекратявало своето съществуване там. 
Първата ложа в Унгария е открита през 1763 г. в гр. Пресбург. Въстанието в Унгария в 1849 г., водено от Людвиг Кошут, е чисто масонско дело. След смазването на въстанието — Кошут, Клайка, Пулски и другите сътрудници-масони, избягали в Италия, Франция, Англия и Швейцария, гдето вземали живо участие в политическата и бунтарска работа на масонските ложи.
Първата ложа в Швейцария е била основана от англичани в Женева. В 1740 г. се открива ложа в Цюрих, а в 1745 г. тайните сдружения и масонството биват запретени в Швейцария. Масоните е трябвало да разтурят своите ложи. Но окончателно да се унищожи масонската дейност не се е удало тук, както и в другите страни. Когато едни ложи уж биват закривани, други изниквали. С най-голямо влияние в Швейцария се е ползувало французкото масонство със своите висши степени. И няма защо да се чудим тогава, че през целия деветнадесети век Швейцария е била средище и свърталище на анархисти, комунисти, социалисти и всякакъв вид революционери и терористи. Всичката тази сбирщина, чрез невидимо влияние, е била покровителствувана от масонството в нейната неприкосновеност, като ѝ била осигурявана спокойна съзаклятническа работа. Много революционни планове са изковани тук. Тук, в кафенетата на Женева, е бил обработен, усъвършенствуван и шлифован от агентите на Кaгала — Владимир Илиич Улянов, (Ленин), както и една голяма част от водачите на Руското революционно стадо. Тук пак е останало посвещаването в масонството на Троцки (Борнщайн), Зиновиев (Апфелбаум), Каменев (Розенфелд) и другите подпалвачи на Руската революция. Ложите в Швейцария са менили послушенствата доста често, докато в 1845 г. се основава великата ложа „Алпана“, под послушенството на която се събират почти всички швейцарски ложи. Тази велика ложа е играла значителна роля на посредничество при признаването на великата ложа на България от великата ложа на Франция през време на войната в 1917 г. Успоредно с „Алпина“ работи в Лозана и „Supreme Conseil pour la Suisse“.
Още в 1728 г. изниква в Испания масонска ложа под покровителството на Английската велика ложа. В 1740 год. крал Филип V изгонил от Испания всички франкмасони, а някои от тях, за революционна дейност, изпратил на заточение. Макар Фердинанд II в 1751 г. и да потвърдил указа на Филип V и най-строго да преследвал масоните, много ложи продължавали да съществуват под най-голяма тайна и като къртици са ровили под трона на испанските крале и на черквата. А в 1807 г. след навлизането в Испания на революционните французки войски, те изведнъж високо заявили за своето съществуване и умножили числото си. През ноемврий 1809 г. те демонстративно и символично събират на заседание „Grand Orient de Ispana“ в двореца на инквизицията, в Мадрид. В 1815 г., когато Фердинанд VII се връща на престола, масоните отново се изпокриват в своите дълбоки скривалища, за да излязат на повърхността след изгонването на кралица Изабела. В 1885 г. изниква „Националния Велик Изток на Испания. От него се е отделил в 1889 г. „Испанският Велик Изток" в 1893 г. се основава „Иберийския Велик Изток“, успоредно с който съществуват още три провинциални велики ложи: в Галиция, Малага и Мурсия. Масонството в Испания изигра главната роля при изгонването на Алфонс XIII от Испания, при разпалването на революцията, палежите на черквите и образуването на „Единият фронт“, както в Франция.
 
 (Гърция и Турция)
В Гърция масонството е занесено от англичани в 1814 г. Покойният Венизелос беше масон от висока степен и използуваше тази своя принадлежност в политиката. Той си послужи с масонството в 1913 г. при сключването на Букурещкия мир, както и през световната война. Масонството закара гърците в Мала Азия през 1921 г. и то им строши главата там. Не малка роля играха ложите и във вътрешните борби между републиканци и монархисти. Ние знаем, че масонът Венизелос поддържаше републиканското движение и с него извърши бунта през 1935 год.
 В Турция масонството се е появило в 1769 г. Едни твърдят, че то е занесено там от англичаните, други доказват, че основателите му са направо евреи, а трети, че е било основано като клон на Швейцарската велика ложа. Знайно е, че в 1784 г. в Цариград е била основана още една ложа от Полския Велик Изток. Знае се също така положително, че преди Кримската война, когато тя се е подготвяла политически, Великата Ложа на Англия е основала ложи в Цариград, Солун, Янина, Смирна, Ефес, Алепо и Йерусалим. В тези ложи, освен привлечените вътре турски големци и влиятелни в политиката хора, са влизали много евреи и разни други чужденци, живущи в Турция. На някои от тези евреи и чужденци е било възложено от командния център да насочват работите на Турция, чрез влизащите в ложите „братя“ турски сановници така, както това е било необходимо на този център.
От 1900 г. Grand Orient de France започва да проявява към вътрешните работи на Турция не по-малък интерес, отколкото Английската Велика Ложа. Поради запрещаването и преследването от Абдул Хамид на тайните сдружения изобщо, ложите стават още по-скрити. В този период до 1910 г. в Солунските и някои други турски ложи биват посветени като масони и няколко български генералщабни офицери които, впоследствие стават възобновители на третото масонство у нас. Успоредно с масонските ложи в Турция, създава се зад границата, при съдействието на европейските масонски ложи младотурският таен комитет „Единство и напредък", водачите на който са изключително масони. Този комитет, с помощта на масонските ложи вътре в Турция, революционизира страната и извърши през м. юлий 1908 г. дворцовия преврат.
Най-главната роля в тази революционна дейност играят Солунските ложи, усилено подпомагани от европейската масонска дипломация (главно италианска и английска). Тук, в Солун се образува революционното огнише: гнездото на младотурските масонски ложи, препълнени с евреи, отчасти гърци, арменци и малко българи. Най-активният деец по подготовката на преврата се явява италианският евреин, „брата“ Емануил Карасо. Пропагандата на "новите освободителни идеи" се насочва във войските на турската македонска армия и цариградския гарнизон.
Между офицерите се образуват "петорки" съзаклятници, които са били озарени от „светлината на истината“. Урежда се специално следение от „братята“ на висшия команден персонал, т. е. на ония големи военноначалници, които не са масони и които не влизат в лигата. Комитетът „Единство и напредък“, — водачите и местата за събиране на който никому не са били известни е бил голяма тайна сила. Така казва председателят на балканския революционен комитет, английският масон „брата" Н. Б., името на когото споменавам изцяло, защото е още жив и продължава да играе специална роля на балканите, сега с още един „брат“ — англичанин, който му помага в работата и се школува при него — Е. Б., защото тази работа без заместници и помощници никога не остава.
През юлий 1908 г. станаха открити безредия в македонската турска армия Австрия присъедини Босна и Херцеговина, България обяви своята независимост, Абдул Хамид се отрече от престола, а журналиста-масон „братът“—Ахмед Риза стана първия председател на новоучредения турски парламент. И всичките висши военни и административни длъжности в турската държава се заеха от „братя“ масони.
След това дойде Триполитанската война. След нея балканската, мира в Лондон, междусъюзническата война, мира в Букуреш, убийството на Австрийския престонаследник насъсквания на Германия против Русия и Русия против Германия, общоевропейската война, разгромяването на Русия и Германия почти едновременно, Версаският и Ньойиският договори, с взаимно-озлобено и непримиримо славянство, разпределено във взаимно-враждуващи лагери, подпомагане на болшевизма и съюзи с него. И ръководството на целия този добре обмислен и строго приложен план, отначало и до край, беше изключително в масонски ръце.
Днес отново се следва по един строго установен план. Втората част на тоя план води към подготовката за едно грандиозно сражение между духа и материята, или както е прието да се изразяват сега, между фашизма и марксизма, между еврейския и арийския мирогледи. Масонството и еврейството внимателно и пресметнато заемат команднате пунктове във всички страни и си подготвят съюзници-роби, пушечно месо.
А всички ние недоумяваме, какво става и в системата и планомерността сме наклонни да виждаме хаос.
Колко сме лекомислени и наивни!

Прочетете още:

• Що е МАСОНСТВО

• Масонството в Русия срещу православната църква

• Масонството в България, публикувано 1936 г.

• "КАКВО СА НАПРАВИЛИ ЕВРЕИТЕ ЗА БЪЛГАРИЯ"- М. Варшавски(псевдоним на Л. Владикин), изд. 1933 г., забранена и унижощена след 1944 г. 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

СВЕЩЕНИ СТАРИНИ

„О, минало незабравимо, о, пресвещени старини!...“ — се провиква поетът-философ Стоян Михайловски. Застанал на Царевец, тези негови думи изпъкнаха в съзнанието ми.
Наистина, свещени са за родолюбивото сърце старините, които напомнят къде е бил кипежът на народната верова просвета, на книжовността, на изкуствата, къде е цъфтяла военната мощ и отгде се е прославило българското име пред външния свят.
Разгледах старините. Дворците на югоизточния край на хълма са в развалини. Мраморни колони с художествено изработени капители и пиедестали са ги красили. Постлани били с лъскави мозаични плочи. До тронната зала личат основите на дворцовата черква „Св. Петка“, където са стояли мощите на светицата. По-навътре са били покоите на владетелите, водовместилищата, царската съкровищница, хранилището на държавния печат, складовете на оръжия, съестни продукти и други. От симетрично наредените камъни по запазените дебели зидове, украсени с червени тухли, личи с какъв замах се е строило. Величави, блестящи били дворците и във външния си строителен вид, и във вътрешната си украса и наредба. Всичко блестяло в злато и мрамор. Колко строители са се старали да оставят изкуството на ръцете си за векове! Колко художници са изписвали стените на залите с мечтата да се запазят трайни следите на техните четки! Сега от всичко са останали да стърчат недосъборени стени и повалени и потрошени колони — неми свидетели на борческия дух на българина в миналите векове. И ако днес не се полагаше старание за тяхното запазване, те щяха да бъдат напълно заличени от ръждата на вековете...
Свещени старини — защото свято са пазили българщината през вековното робство. Свещени и мили старини са и днес за всяко българско сърце.
Каква ли щеше да бъде съдбата на българския народ, ако не бяха погромът на Търново и мракът на черното робство?...
Стана ми тъжно. Говорете поне вие, о, камъни студени — ще изтръгна вик от свилото се от мъка в гърдите ми сърце — говорете, кажете къде се крие причината за злощастната съдба на родината ни в онова време? Тишина.
Загледан в руините, дочух ехидния смях на раздора, враждата, злобата и жаждата за власт.
Единствена противоотрова срещу тях, единствен светъл лъч, разсейващ тъмата, е саможертвата: съзнателното приношение на собствения живот върху жертвеника на братската и отечествена любов.
Из "Древни хроники за Търновград"- Траянополски епископ Иларион

  ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

"Силата на робите"- Змей Горянин

Из "Силата на робите"- Змей Горянин
/исторически роман за баба Тонка от Русе/

От две години тази дума се носеше из обширната отоманска империя. Епохите създават нови хора. Новите, хора си измислят свой език. Новите хора от робска България, тия хора, които правеха бунтове и с високо издигнати чела заставаха под бесилките бяха измислили само една дума: комита. Тя обясняваше всичко. Тя разкриваше нов хоризонт, сочеше нови пътища в живота... учеше, че смъртта е страшна само за богатите сребролюбци и грешниците, убеждаваше, че от височината на бесилката по-ясно се вижда правдата.

Комита!

Турската власт научи тази дума почти веднага след измислянето ѝ, но дълго не можа да проумее нейната, страшна сила и значимост. Властта се силеше да хване „този" или „тази“ комита, търсеше някакъв човек с таково име, някакъв особен бабаитин, като Канатлъ Филип-Тотю Войвода, или като Кючук Стефан Караджата, някакъв смахнат хайдутин, който не събира чета, да се бие по Балкана с царския аскер, ами тихичко, мълчешката се явява тук и там и избива най-верните хора на падишаха.

Сетне изведнъж стана ясно, че комитата не е един човек, защото се явяваше и в Ловеч, и в Хасково, и в Орхание, и в Русчук. В един ден поразяваше на четири места и поразяваше винаги сполучливо, пресметнато, верно и неотменно, като съдбата. Тогава властта разбра, че всички, или почти всички гяури са комити.

От четири месеца Димитър Атанасов носеше с гордо достойнство прозвището комита. Вечер рано-рано бързаше да затвори дюкяна си, да отиде в читалището и до сред нощ да разговаря със запалените глави, които скромно и безшумно пишеха най-новата история на България. Читалището си бяха кръстили „Зора“, защото в неговата сграда бавно изгряваше зората на свободата. Защото там се палеше фитила на бомбата, която робът щеше да хвърли под трона на Абдул Азиса. Защото, най-сетне там се чуваха честни и смели думи и можеше спокойно да се поплаче над народната мъка...

Прочетете цялата книга-  
 ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПОРТРЕТЪТ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО

На Царевец, подпрян на клонесто дърво, зареях мисъл в далечното минало на Велико Търново. Листопад! Есен, листи се стелеха по земята. Ненужни бяха вече за стъблото на дървото. Вятърът ще ги разпилее и, тъпкани, ще изгният без следа. Но клоните на дървото завинаги не ще останат голи: „Твоите листи горо, сестро, пак ще да покарат...“ — тъй пее народът ни, според песента на Любен Каравелов. Ще пукне пролет, листи пак ще покарат и дървото, покрило се със сочна зеленина, отново ще зарадва поглед.
Нещо подобно става и с историческия живот на народите. Миналото е живителен сок на настоящето. Безспорно, миналото не се връща, но то се помни, записва и изучава от поколенията тъй че не умира! И ако то се записва със светли щрихи - ще възкресява мили спомени и ще дава подтик за живот и плодоносна дейност...
Янтра извива сребърна снага по дълбоко врязаното си корито и лъкатуши надолу. Тъй живописно е навлязла тя в околните хълмове, че възвишенията Царевец, Трапезица и Света гора изглеждат като три полуострова, обградени от нейните води. Велико Търново наистина представлява трикорабие — tri navis. Други извеждат името на този чуден град от трън, тъй като представлявал крепост, твърдина, здрава като трън - не-превземаема. Но по-правдоподобно е името Търново да е производно от „три нови крепости“ - три крепости по трите хълма, обновени и обединени под един скиптър в един царствуващ град.
Като град Велико Търново е единствен по местоположение в Европа. Едва ли другаде в света ще се намери град по-живописен. Пътешественици казват, че само един град — гр. Константин, старата римска крепост Цитра на северноафри-канския бряг в Алжир, заобиколен от река Румел, приличал на Велико Търново.
Чуден град! Къщите му са надвесени една над друга, сякаш се преварят коя да излезе по-напред. На пръв поглед градът изглежда като грамада струпани наедно стари къщи с почернели керемиди. На места, ниско под скалите, едва закрепени о тях, те се оглеждат в кристалните води на Янтра и в пълноводието ѝ придават чаровна красота. Влакът изсвирва. Показва се, бързо префучава над реката, забива се право в скалите и изчезва под града. Мерне се пак и отново се изгубва; после, наново излязъл от скалите, подгонва водите на реката из Дервентската клисура. Янтра ли — с песента на водите, с отблясъка на слънчевите лъчи върху тях денем или с разлелите се нашироко струи, оглеждащи бледата луна и неизброимите трепкащи звезди нощем — е вдъхновила бойната ръка на войнствения хан Крум да възмечтае да засели нейните брегове? Или този верен син на волжкокамските българи е прозрял величието на средновековна България, че е пожелал да основе тоя град на неговите хълмове като естествени крепости?! Несъмнено и едното, и другото.
Небето синьо цяло се оглежда във водите. Слънцето високо се дига. Златните му лъчи се плъзгат по покриви и дървета; заблестяват по прозорци и църковни куполи. Къщите, доскоро в силуети, се очертават с нависналите стрехи, с извитите корнизи и малки натрупани прозорци по наддадените им катове. Стари, от времето прегърбени, като благородни старици изглеждат търновските къщи, но те са тъй живописни, красиви и пълни с живот! В слънчевия блясък на изгрева градът се явява пред погледа в чаровна красота.
Величествена панорама!
А каква ли възхитителна гледка е представлявал той в далечното минало — със своите величествени църкви, великолепни дворци, бойни кули и стени?! И какъв ли живот е кипял тогава в него — в Царевград Търново, градът на блясъка, славата, героизма, мечтите, градът на поезията, романтиката, вдъхновението?! Кой българин не е пожелавал да го види и да му се порадва искрено и чисто? Кой художник не е проверявал четката на своето изкуство пред търновската панорама? И кой майстор на перото не се е вдъхновявал от привлекателната красота, величието и славното минало на този град и не се е опитвал да го изведе от вековете в художествени творби?
Минало!... Далечно минало, а тъй близко и скъпо за сърцето на всеки истински родолюбец!

Картина на Борис Денев

 Из "Древни хроники за Търновград"- Траянополски епископ Иларион
 Грета Костова- Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Протопсалт Давид Хаджипенков Тулешков- даскал, просветител, музикоучител и родолюбец

Протопсалт Давид Тулешков е роден в Търново на 27 септември 1840 г. в семейството на хаджи Пенко Тулешков и Венета Дончева. Учи в родния си град, в класното училище при църквата „Св. Никола”. Там негови учители са известните българи Никола Златарски, Никола Михайловски, Никола Момчилов и Петко Рачов Славейков. Още 9-годишен поема левия клирос самостоятелно, като на десния пее Никола Златарски, който го определя за свой заместник. През 1858 г. първенците от с. Къпиново (Търновско) спазаряват с бащата хаджи Пенко да вземат за учител сина му Давид в селото им срещу заплата 1200 гроша годишно, а на следващата година първенците от с. Ресен (Търновско) му надбавят заплата 1500 гроша и го вземат в селото си. През 1860 г. го изискват в Търново, където става учител и псалт (църковен певец). След това учителствува в Дряново, Севлиево, а от 1870 г. до 1893 г. е учител в Търново. Светият Синод го цени и когато Петропавловската семинария е предадена към Търновската мъжка гимназия като специално духовно училище, назначава Давид Тулешков като превантивен преподавател по пеене, като тук учителства от 1888 г. до 1890 г. От 1898 г. до 1900 г. той преподава в монашеското училище при Рилския манастир.

Давид Тулешков нотира много църковни песнопения на учителя си Никола Златарски, изградени върху основата на народни мотиви. Даскал Тулешков е един от добрите помощници на Иларион Макариополски, П. Р. Славейков и други по църковния въпрос. 

Протопсалт Давид Тулешков почива на 28 януари 1918 г. По повод 40 години от смъртта му неговият син Никола Тулешков пише през 1958 г. следните думи: „Скромен и трудолюбив, даскал Давид Тулешков е учителствувал 34 години, а църковен певец – доскоро на смъртта си (около 68 години), като е погребан в двора на църквата „Св. Атанасий („Св. св. Кирил и Методий”) в Търново, гдето последните години е бил псалт.”

Известен в Търново още от младини с прозвището Давид Псалмопевеца търновският музикоучител не е бил чужд и на революционното движение. През 1876 г., след разгрома на Априлското въстание, участници в четата на Цанко Дюстабанов като Никифор Симеонов и Стефан Груев от Севлиево се укривали в дома му, където било изградено специално скривалище за нуждите на революционерите. Даскал Давид бил и активен читалищен деятел в Търново, като през 1870 г. бил библиотекар и член на ръководството на местното читалище „Надежда”. След Освобождението бил главен инициатор за построяването на новата читалищна сграда. През 1880 г. се жени за Ксанти Николова Бостанджиева от Търново, с която имат шест деца – трима сина и три дъщери, които имат сериозен принос в различни области на родната история, култура и обществен живот.

Давид Тулешков е част от възрожденското учителско съсловие, което заедно с духовенството е формирало облика на тогавашната българската интелигенция. Тогавашните учители са били запознати не само с православната вяра, но и с богослужебния ред. Те са преподавали и богослужебни книги като Часослова и Псалтира. Затова, когато се е търсел учител за някое населено място, от съществено значение е било той да познава църковната служба, в която е вземал участие и като църковен певец. Съществува сведение, че даскал Давид и даскал Никола Златарски са първите в страната, започнали да употребяват и съвременната европейска нотопис.

Освен добър певец и музикоучител, даскал Давид Тулешков е автор и на псалтикийни ръкописи. Композициите му, изписани с Хрисантово-Хурмузиева нотация, съставят седем ръкописа, които се намират в Държавния архив на Велико Търново. Основно място между тях заема сборникът му в две части с предговор „Черковен цвят”. Върху този сборник Тулешков работи 40 години. Първата част на сборника представлява Октоих, предхождан от теоретична част, а втората част е антология с включени песнопения на известни гръцки протопсалти, Никола Златарски и на самия Давид Тулешков. Макар и официално одобрен за печат от Св. Синод на Българската екзархия през 1885 г., сборникът не е издаден по финансови и технически причини.

 
Източник- https://www.pravoslavie.bg  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ