„О, минало незабравимо, о, пресвещени старини!...“ — се провиква поетът-философ Стоян Михайловски. Застанал на Царевец, тези негови думи изпъкнаха в съзнанието ми.
Наистина, свещени са за родолюбивото сърце старините, които напомнят къде е бил кипежът на народната верова просвета, на книжовността, на изкуствата, къде е цъфтяла военната мощ и отгде се е прославило българското име пред външния свят.
Разгледах старините. Дворците на югоизточния край на хълма са в развалини. Мраморни колони с художествено изработени капители и пиедестали са ги красили. Постлани били с лъскави мозаични плочи. До тронната зала личат основите на дворцовата черква „Св. Петка“, където са стояли мощите на светицата. По-навътре са били покоите на владетелите, водовместилищата, царската съкровищница, хранилището на държавния печат, складовете на оръжия, съестни продукти и други. От симетрично наредените камъни по запазените дебели зидове, украсени с червени тухли, личи с какъв замах се е строило. Величави, блестящи били дворците и във външния си строителен вид, и във вътрешната си украса и наредба. Всичко блестяло в злато и мрамор. Колко строители са се старали да оставят изкуството на ръцете си за векове! Колко художници са изписвали стените на залите с мечтата да се запазят трайни следите на техните четки! Сега от всичко са останали да стърчат недосъборени стени и повалени и потрошени колони — неми свидетели на борческия дух на българина в миналите векове. И ако днес не се полагаше старание за тяхното запазване, те щяха да бъдат напълно заличени от ръждата на вековете...
Свещени старини — защото свято са пазили българщината през вековното робство. Свещени и мили старини са и днес за всяко българско сърце.
Каква ли щеше да бъде съдбата на българския народ, ако не бяха погромът на Търново и мракът на черното робство?...
Стана ми тъжно. Говорете поне вие, о, камъни студени — ще изтръгна вик от свилото се от мъка в гърдите ми сърце — говорете, кажете къде се крие причината за злощастната съдба на родината ни в онова време? Тишина.
Загледан в руините, дочух ехидния смях на раздора, враждата, злобата и жаждата за власт.
Единствена противоотрова срещу тях, единствен светъл лъч, разсейващ тъмата, е саможертвата: съзнателното приношение на собствения живот върху жертвеника на братската и отечествена любов.
Из "Древни хроники за Търновград"- Траянополски епископ Иларион
Наистина, свещени са за родолюбивото сърце старините, които напомнят къде е бил кипежът на народната верова просвета, на книжовността, на изкуствата, къде е цъфтяла военната мощ и отгде се е прославило българското име пред външния свят.
Разгледах старините. Дворците на югоизточния край на хълма са в развалини. Мраморни колони с художествено изработени капители и пиедестали са ги красили. Постлани били с лъскави мозаични плочи. До тронната зала личат основите на дворцовата черква „Св. Петка“, където са стояли мощите на светицата. По-навътре са били покоите на владетелите, водовместилищата, царската съкровищница, хранилището на държавния печат, складовете на оръжия, съестни продукти и други. От симетрично наредените камъни по запазените дебели зидове, украсени с червени тухли, личи с какъв замах се е строило. Величави, блестящи били дворците и във външния си строителен вид, и във вътрешната си украса и наредба. Всичко блестяло в злато и мрамор. Колко строители са се старали да оставят изкуството на ръцете си за векове! Колко художници са изписвали стените на залите с мечтата да се запазят трайни следите на техните четки! Сега от всичко са останали да стърчат недосъборени стени и повалени и потрошени колони — неми свидетели на борческия дух на българина в миналите векове. И ако днес не се полагаше старание за тяхното запазване, те щяха да бъдат напълно заличени от ръждата на вековете...
Свещени старини — защото свято са пазили българщината през вековното робство. Свещени и мили старини са и днес за всяко българско сърце.
Каква ли щеше да бъде съдбата на българския народ, ако не бяха погромът на Търново и мракът на черното робство?...
Стана ми тъжно. Говорете поне вие, о, камъни студени — ще изтръгна вик от свилото се от мъка в гърдите ми сърце — говорете, кажете къде се крие причината за злощастната съдба на родината ни в онова време? Тишина.
Загледан в руините, дочух ехидния смях на раздора, враждата, злобата и жаждата за власт.
Единствена противоотрова срещу тях, единствен светъл лъч, разсейващ тъмата, е саможертвата: съзнателното приношение на собствения живот върху жертвеника на братската и отечествена любов.
Из "Древни хроники за Търновград"- Траянополски епископ Иларион
Няма коментари:
Публикуване на коментар