/страница из войнишкия ми дневник/
Змей Горянин
Рано сутринта над Бабуна-планина се повдигна розова мъгла. Ние се
изплашихме:
- Ще вали цял ден!
Старите балканджии се засмяха:
- Хайде-де! И днес ако вали -
чудо ще бъде!
- Ами мъглата? - запитахме ние.
- Остави мъглата настрана,
сине! - отсече дядо Спиро. - По нея си знаем ние, че дъжд не пада кога да е! И
тогава имаше мъгла!
- Кога тогава, дядо?
- Едно време... Нали ще отидем
там - ще видите! Още го помня- момчерлак беше...
- Кой, дядо Спиро? -
Старецът махна с ръка, избърса една сълза от лявата си буза и бързо започна
да пълни малката си глинена луличка. Това беше знак, че няма да разказва повече.
Познавахме го вече отдавна и бяхме свикнали на обичаите му.
Започнахме да се стягаме бързо. А войнишкото стягане е лесно: щом си лъснеш
ботушите и запашиш на кръста си широкия ремък с ножа - вече си готов. Жените
донесоха да закусим: проста и богата българска закуска - мляко, мед, сирене и
широки порезници пшеничен хляб.
- Да вървим!
Дядо Спиро очука луличката си в каменния перваз на огнището, тикна я в
пояса си и тръгна пред нас.
Догонихме го до пътната порта.
- Има два пътя - рече той. -
Единият е по-хубав, но е далечко. А другият е козя пътека, но по него ще стигнем
преди да се издигне високо слънцето и да напече. Хайде да побързаме!
Лек е пътят и планината. Гърдите дишат бързо, сърцата бият в самите слепи
очи, но очите се пълнят с красотата и прелестта на пролетното утро. Сгушена в
храстите птичка с пъргави звуци изказва радостта си от изгрялата свобода. Едно
орле подскача на една скала и се опитва да лети.
В немощния плясък на крилата му се долавя:
- Аз ще стана голяма и силна
птица. Ще летя над планините на свободна Македония и на всички ще разказвам,
какво съм видял.
- Е, какво си видял? - пита го
една весела катеричка и подскача от клон на клон.
- Видях войната! - изплясква с
криле орлето.
- Аз бях на най-високите клоне
и пак не я видях! - отвръща катеричката. - Ти лъжеш!
- Не лъжа! - обижда се орлето.
- Нашата скала е по-висока от най-високите дървета! От там видях войната...
Донесоха я на крилете си железните орли. Сега вярваш ли?
Не чухме отговора на катеричката, защото ни подвикна дядо Спиро.
- От тук, момчета!
През една едва забележима пътека се измъкнахме на самия връх - прочутия
връх Ножот.
Дядо Спиро почтително свали калпака си, набожно се прекръсти и промълви
едва чуто:
- Бог да го прости!
Ние го наобиколихме.
- На това място се води боят. Утрото беше пак такова розово, и Бабуна пак
беше покрита с мъгли. А като се издигна слънцето, небето се прочисти и проясни.
Припече. Сякаш и самото небе се готвеше за бой... Сутринта четата излезе из
нашето село, а по стъпките ѝ вървиха турците. Водеше ги Енвер-бей - прочутият
генерал. Вие навярно сте го чували.
Мълком кимнахме. Дядо Спиро обгледа малкия гол връх и въздъхна:
- Четниците бяха петдесет и
четири души, а Енвер бей идваше с три хиляди войници... Цялото село изтръпна.
Знаехме какво щеше да стане... Ах, ако можеха да избягат!...
- Турците накараха селяните да
излязат с колите си към върха, за да пренасят куршуми, храна и вода.... Аз бях
с първите коли, ей там до онази падинка... Към обед един офицер изпрати мен и
още двама селяни да донесем писмо на войводата да се предаде. Тогава го видях:
толкова години вече, а още го помня, като че е било вчера.
- Ами какво отговори войводата?
- запита един от другарите.
- Какво ли? - стрелна го с очи
дядо Спиро.
- Какво може да отговори един
лъв? Изсмя се и каза да кажем на Енвер бея: "Ние не сме разбойници, а
борци за свобода!" - Тъй му кажете, каза, и ни гледа засмян... Тогава му
целунах ръка и заплаках. Запитах го:
- Как се казваш, войводо?
- Петко Койчев. Кажи на
селяните името ми!
Да поменуват моята дружина!
- Ние се върнахме при турците.
Почна се боят. А от върха всички чувахме да се носи само един вик: "Да
живее България!". После изведнъж затихна всичко... Турците помислиха, че
борците са избити, а не било то! Нашите момчета, като си свършили куршумите си,
възпламенили последните си бомби и легнали над тях... Ех, ех!... страхотия!
Ние стояхме като попарени! Нима е възможно такова самоубийство?
Дядо Спиро сякаш разбра мислите ни и се усмихна:
- Чудите се защо се самоубиха
тези момчета ли? Да ви кажа! Защото свободата е сладка! Който е бил роб - знае горчилката
на робството. С тази горчилка живяхме до днес!
Старецът тръсна глава:
- И аз едва от няколко дни
разбрах защо се усмихваше Петко Койчев, когато му целунах ръка. Той знаеше, че ще
дойде време да му благодарим всички за свободата.
***
Бабуна-планина сияе, огряна от слънце. Катеричката е повярвала на орлето и
лакомо гризе някакво клонче. Птичката, сгушена в храстите, продължава да пее
волна песен, а малкото орле разперва слабите си още крила и крещи:
- Аз ще стана могъща птица,
голяма птица и силна птица и ще се боря за свободата.
май, 1941 г. Велес
Няма коментари:
Публикуване на коментар