В ОСВОБОДЕНАТА ЗЕМЯ НА ДОБРОТИЧ


Змей Горянин
17 септември 1940 г.
 На път
Всяко пътуване е придружено с повече или по-малко нервност. Човек се суети около хиляди празни неща, като в тази суетня се мъчи да позабрави главното. Ще му се, от една страна, пътуването да стане веднага, а от друга, иска му се то да бъде неусетно и незабелязано, направо да се отзове там, за където е тръгнал, за да се наслади непосредствено на впечатлението, което донякъде се помрачава от приготовлението за пътуване.
Така е и с мене. Така е, вярвам, и с всички, които като мене имат рядката радост да влязат с първите български войски в Добруджа - старата българска Добруджа - освободената земя на Добротича.
В суетня изтиквам деня, хапвам само от приличие, оглеждам багажа си, който е събран в едно куфарче, и тичам към трамвая.
Струва ми се, че всички с полуусмивка гледат на моята забързаност, на спортните ми дрехи и на куфарчето, с етикет от германски хотели.
А тъй ми се иска да отвърна на тези полуусмивки с едно простичко:
- Аз отивам в свободна Добруджа!
Край влака тичат железничари, раздават се команди, един работник в синя блуза старателно почуква колелата и масльонките, някакъв закъснял изпращач повдига букет.
- На добър час! На добър час!
Наистина, часът е добър. Няма по-добър час. Не може да има по-добър час от този, който удря, когато се поправя една неправда и се измива едно безчестие.
Виждам влажен блясък в очите на жена си и се усмихвам:
- Не плачи, малката. Някога баща ти и баща ми отиваха към тази земя с блестящи щикове. Сега ние отиваме с песни. Сега ние отиваме да получим това, което те припечелиха с кръвта си: правото и честта.
Влакът се поклаща. Протегнати ръце сподирят движението на колелата, остават за малко издигнати, сякаш ни сочат пътя, а после потъват в матовата дрезгавина на перона.
Още малко гледаме в далечината гаснещите електрически лампи, а сетне сядаме на креслата и отдъхваме:
- Най-после!
- Антоне, помниш ли?
Един от спътниците в купето говори с разширени очи:
- Помниш ли градината в Силистра? Тогава, през 1918 година? Бяхме се събрали в градината петнайсетина деца. Играехме на войници. И тъкмо играта ни беше най-хубава, когато с песен освобождавахме родния град, дойдоха истинските войници. Румънските. Те имаха щикове на пушките и вървяха тъй, като че ли нападаха не децата, а техните юначни бащи. Помниш ли, Антоне?
Антон поклаща тъжно глава:
- Помня.
А после изведнъж се развеселява:
- Тогава аз още носех войнишките си дрехи. И когато видях малките да играят на войници - не се стърпях. Извадих фотографския апарат и ги фотографирах. Тогава дотърчаха румънските войници. И знаете ли какво стана? Две момченца, които инстинктивно съобразиха, че за мен опасността е най-голяма, хванаха ме за ръце и ми показаха една пътечка, за да избягам на брега на Дунава и оттам у дома.
- Милите - възкликва един възрастен колега, - милите!
- Чуйте нататък - продължава Антон. - На следния ден аз мислех, че първият човек, който ще почука на портата ни, ще бъде стражар. А то - бащите на децата. Идваха да искат снимки от последния героичен жест на българска Силистра.
- А помниш ли знамето, Антоне?
- Помня го. Има го и на снимката.
- Това знаме го вееше Кирил Божанов. Половин час се бори с истинските войници. Като видя, че няма да може да го запази, скъса го, скри го в пазвата си и избяга с него.
Аз затварям очи и се мъча да не мисля за тази величава картина. Нарочно не искам да мисля за нея, защото знам, че няма да мога с мисъл да възстановя цялата й прелест.
Но и през затворените си клепки виждам малкия силистренски храбрец, застанал пред другарчетата си с развят избелял трицвет, да се бори с истински войници.
Този образ расте, засенчава слънцето, превръща се в страхотна кървава мрежа, която ляга над цялата равна златна Добруджа.

18 септември
Във Варна
Слънцето е твърде голямо, за да се нарече есенно. Сякаш и то се радва на предстоящия празник, та весело заблестява в стъклата на вагона:
- Добро утро, господа!
Ние се размърдваме, наскачваме и бързо започваме да събираме багажите си.
Перонът на гарата, самата гара и площадът пред нея са същите.
А градът?
Десетки пъти съм ходил във Варна и никога не съм я виждал такава.
Ето: улиците - същи, хората - същи. А във въздуха шества празникът. Някаква мистична сила витае над града: силата на Провидението, което забавя, но не забравя. Четвърт век бяхме забавени, но не бяхме забравени.
Макар че е делник, по улиците снове поток от хора. Те са все същите стари познайници, а днеска изглеждат съвсем други. Или на мен ми се струват така?
- Ние изживяваме нещо ирационално - казвам на Боян Болгар.
Той ме поглежда съсредоточено, а сетне поклаща глава:
- Тъкмо това мислех. Тъкмо тази дума най-добре покрива сегашното ни състояние.
Един стар приятел - индустриалецът Борис Каназирев -предлага на Владимир Полянов и на мен да ни заведе с автомобила си до „Златните пясъци“.
- Искам да ви покажа нещо. Искам вие да видите нещо, а аз да погледам вас.
Разсмива ни неговата недомлъвка, но с удоволствие приемаме поканата, защото с тази разходка ще намалим част от нервното очакване.
- Откъде го имаш това коте?
- От казармата си го нося. Майка му се окоти тъкмо когато и нашите министри отидоха в Германия. Аз си взех това котенце- и си го отгледах. Кръстих го Добруджанка. То е късметът на ротата. Цялата рота го обича. И командирът. И фелдфебелът.
После казва доверително:
- Решил съм да го подаря на някой добър добруджанец: да го има за спомен от Шумен.
И от ротата - прибавя друг войник. - Да помни, че е взел късмета на четвърта рота.
На поста има едно куче. Подвикнах му и се приближих да го помилвам. То не се помръдна.
- Не чува, господине, - казва ми граничарят. - То е много старо. Вече не вижда и не чува. Погалете го.
Потупах старото куче по гърба. То повдигна главата си, взря в мене безцветните си очи, а сетне пак се протегна и задряма.
- Хей, Мечо! - викна граничарят. - Я виж какви гости са ни дошли, а?... Не ме чува, сиромахът... Много е стар. През 19-а година дошъл на поста отсреща от Влашко. Тогас бил малко кученце. Войниците го отгледали и го направили баш граничар. До миналата година още ходеше с патрулите... После вече запря Ех, хайванче... И то сякаш разбра, че си е свършило вече работата на тази граница. Сега селото му е свободно. Може да умре спокойно.
Слънцето залязва в червени облаци. Затова и маковете по синорите изглеждат по-червени от други път: като кървави капки.
Автомобилът прави един широк завой и излиза току пред траката. Обръщаме очи към север - Балчик.
Белите му къщи се смеят:
- Чакаме ви утре. Тази вечер за първи път ще спиме, без да слушаме стъпките на вражески пандури. Не! Няма да спим. Само ще ви чакаме. Ще ви чакаме с широко отворени очи. Тъй ви чакахме 22 години. Но тогава очите ни бяха пълни със сълзи, а сега греят от радост.
Помахваме ръце към белия град:
- Утре сме при вас, непознати братя!
А нетърпението ни пораства все повече и повече. Горят душите ни от нетърпение.
- Ще влеземе, разбира се, в Балчик.
- Ще се напия, братя, с извинение, щом видя вътре български войник.
- Нима ще се напиеш, брат поете? Та аз съм непрекъснато пиян от радостта, която ни сполетя и от сбъднатия вече гален блян.

21 септември
Към Балчик
Трябваше да бъдем на пристанището в 10 часа, а още в 9 сме там.
Пристигаме тъкмо в момента, когато българските войници преминават граничните камъни. Този момент се ознаменува със свиренето на всички параходни сирени и с писъка на всички локомотиви, намиращи се на гарата. Шумът е невъобразим. За да се разбираме, с всички сили викаме в ушите си.
Панчо Михайлов реве:
- Това е невъзможно! Сякаш сме в ада!
- Не. Сравнението не е добро. В ада е тихо, защото всички грехове стават мълчешката. Не си ли спомняш как мълчешката ни бе взета Добруджа?
- Да не би да речеш, че сме в рая? - пресича ме Боян Болгар.
- Предполагам, че там е по-тихо. „
- Тогава сме в чистилището - забелязва Владо п. Найденов.
- Приемам и съм готов да пречистя всичките си грехове, за да отида в свободния Балчик без слободната наслойка от София.
В 10 часа сме на палубата на „Бургас“. Едва сега виждаме как изглежда пристанището, където бяхме допреди няколко минути.
Никога не съм виждал толкова много хора и толкова много цветя на едно място. И съм сигурен, че никой не може да опише достатъчно силно тази картина. Както съм сигурен, че не може да бъде описан възторгът, който искри в очите и на изпращани, и на изпращачи.
Полека „Бургас“ се откъсва от кея. Сега зрелището е още по-интересно: морето от кея до парахода е станало огромна лазурна ваза, с безброй цветя.
Още едно „ура“, още един акорд на „Добруджански край и преминаваме вратите на пристанището.
Последен ни изпраща строгият поглед на цар Фердинанд от барелефа на фара.
На парахода винаги е приятно. Особено когато на него има толкова избрани хора и когато офицерите от флота са толкова любезни, че те поставят в неловкост, да не знаеш как ще им се отблагодариш.
Пръв по своята любезност е началникът на флота капитан I ранг. Той обхожда всички свои гости и с любезна усмивка пита дали всеки има достатъчно удобство.
Вторият ни домакин е стар приятел. Той е председателят на параходното дружество - офицер, адвокат и писател Лука Доросиев. За него употребявам три професионални прилагателни. И ще докажа, че ги употребявам с пълно право.

НАМ, инв. №8458/12, л. 3-11. Машинопис, оригинал- https://www.libruse.bg
ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН
Следете публикациите на страницата- Змей Горянин- незабравими творби

 

Няма коментари:

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Последвайте блога