Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание

Иван Пастухов (1878-1961г.) в своята "БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ" пише: "Турците са искали да наложат твърдо властта си в българските земи. Те унищожавали всичко, напомнящо тяхното свободно минало, и гледали да хванат здраво в ръцете си голямата маса от населението, като я поставят под своята пълна икономическа зависимост. Затова именно обявили, както гласят приведените фетви, всичките земи в Румелия, най-голямата част от които били български, за държавни, а раята българи по тях за крепостни... Ясно е, че съгласно тези фетви, постановленията на които са легнали в основата на земевладелското законодателство на Турция, селяните-българи са останали в онова крепостно състояние, в каквото ги заварило турското завоевание, но господари на земите не били българските боляри, а турските спахии и аристократи. Навярно само онези боляри са могли да запазят земите си, които са побързали да приемат исляма, защото това водело към унищожение на зимство и кяфирство и към пълно приравняване с мюсюлманите. В Босна земевладелците-боляри и самият бан приели мохамеданството и запазили своите имоти. В България положението е по-малко ясно в това отношение. Но от познатите факти може да се заключи, че от голямото множество на болярите едни са били избити още в началото на турското нашествие, а други отведени из Анадола в плен. За това свидетелствува Григорий Цамблак. Той говори за избиването на 110 български първенци от престолния град Търново и за заточението в Мала Азия на още много други из между най-видните и най-красивите търновски граждани още при падането на града. Че някои от заточените и други още са последвали примера на Шишманова син Александър, който приел исляма и умрял в бой за защита на султана, е твърде вероятно. Французкият пътешественик Бертрандон де ла Брукиер срещнал през 1433 г. при Фере румелийския бейлер бег, който бил „из България“, с дружина от 120 души. „Той беше роб на господаря си, но като имаше способност да пие добре, господарят му даде управлението на Гърция (Румелия) с 50,000 желтици доход ... Между войските му имало много българи, албанци и от други земи“. Явно е от тези думи, че бейлер-бегът бил българин и влякъл със себе си на военна служба и други българи. Но те са били незначително малцинство. Голямото мнозинство са загинали през боевете и земите им са минали в ръцете на султана. За избиването на боляри и близки до царя първенци говори и Синодика на Борила. Там се проглася и „Вечная память“ за „протокелиатин Приезд и за воевода Балдю, които бяха убити за вярата на своя господин.“ Също и за „Семира, Ионча, Добромира, Иваниша и всички, които с тях заедно се бориха мъжествено с проклетите турци и проляха своята кръв за православната християнска вяра“....  

Из "Похвално слово за св. Евтимий" на Григорий Цамблак: "Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им. Жертви одушевени, словесни жертви, изгорени изцяло, кръстили се повторно в своята кръв; пролели посред църква кръвта си към кръвта на пророк Захарий, та заедно с Авел да се провикнат от земята към Господа; те, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от любимците на Бога, които със своята кръв удавиха всички вражи пълчища, както тристатите на гордия фараон! О, свято опълчение! Не един по-напред, а друг по-после, но всички вкупом застанаха пред мъчителя, оплюха го и като се представиха на Христа, веднага се увенчаха! Мъчителят хвърли техните трупове за храна на птиците небесни, а Господ причисли духовете им към най-кротките ангели. О, воини, които вярата опазихте и броя си не намалихте! Чуйте и броя им: сто и десет бяха те, чиято кръв обагри църквата. И макар че бяха толкова много, не се разкъса мрежата на вероизповеданието. Такива бяха чадата на блажения Евтимий, така запазиха учението му, така въздадоха почести заради многото трудове, които този мъж положи за тях, като не само се лишиха от имот, дом, деца и сродници, но и до кръв се подвизаваха за благочестието, което получиха от него като отечески жребий. Достатъчна е тяхната честна и за ангелите похвална смърт, за да се достигне върхът на похвалите за Евтимий, за да не са нужни повече думи към разказа за неговите подвизи."

Съвременникът на падането на Търново, видинският митрополит Иоасаф, като констатира, че още тогава се почнал този процес/потурчването/, го обяснява така: ,О позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни, като се изпоплашиха и от страх, някои, като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете, като поради простотията си се подмамваха с писма и хитрост“. С тези няколко думи наблюдателният митрополит изчерпал и основните причини, които подбудили маса българи да се „присъединят към враговете“. Патриарх Евтимий бил забелязал това и направил опит по време на заточението си да му попречи. Както казва Григорий Цамблак, под негово влияние „едни се освобождаваха от различни ереси, като от язви; други напускаха тъмата на сарацинското нечестие (т. е. мохамеданството); трети напускаха безумния си живот, като отърсена дреха“.
На снимката "Борилов синодик", Палаузов препис

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Спомени на Васил Пенчев за времето след 9-ти септември

Съвсем скоро разбрах, че на 27 декември 1947 г. е влязъл в сила „Законът за национализацията…”.  На тази дата през 1947 г. са иззели фабриките от собствениците и  и са ги предали на народа. Отделно са изваждали богати или царски хора и политици от къщите им, с право само на ръчен багаж. В опразнените къщи са влизали борци за правда и свобода, а сигурно и за равенство. Велико Търново се изпълни с фамилии, изгонени от столицата. През няколко къщи от нас се настани на квартира семейството на ген. Михов, регент на цар Симеон(чо): майка със син и дъщеря. За генерала веднага се разбра, че е ликвидиран. По- далече беше семейството на вътрешния министър преди 9-ти Габровски (без него, разбира се...). Дончо Папазов и сестра му Беба, (тя ходеше с конска опашка и я пратиха в Белене), с родителите им - имали една работилница за сапун, мисля че е била в Казанлък - и те покрай големите богаташи. Дора Гъдева, моя съученичка, с родителите си, бяха настанени далече в лозята, до колибата на прочутия социалдемократ Габровски. А в къщата на г-жа Тотева (срещу нас) се настани чичо Тошко с жена си, леля Кера и трите им деца. Най-малката Бойка, ми беше съученичка. Най- големият –Иван, беше колкото сестра ми. И имаха една сестра, Елена- по средата. Чичо Тошко никога не се е занимавал с политика, учил бил до трети клас, занимавал се е с печелене на пари, но с много акъл, даден му от Господа. Той е бил много умен и практичен … и това го разбрах по- късно и няма да пропусна да ви дам доказателства, които са ме впечатлили страшно много! Имал е осем фабрики, но по нищо не можеше да се разбере от държанието на цялото семейство, колко много са имали. И децата и леля Кера излъчваха скромност, никакво парадиране с абсолютно нищо, по- скоро изглеждаха бедни, но усмихнати. По- голямата част от изселените бяха тихи хора. Някои работеха на гарата като хамали , разтоварваха вагоните с въглища или лигнит. Нали трябва да се яде! А който не работи… Не отричам, че съм си мислил, как чичо Тошко е изхранвал семейството си. Той беше доста възрастен за децата си, не работеше, рядко се разхождаше из града и то обикновено вечер. Бяхме много близки. Често се събирахме у нас. И никога не се е говорило за политика. През 1956 или 1957 г. почти всички останали живи от изселените, получиха разрешение да се върнат в София. Имаше някакво разведряване. Априлското, вероятно!
След 1947 г., всяко лято през месец юни, майка ми и ние тримата (баща ни оставаше във Велико Търново да работи), пътувахме до София. Там беше големия род на майка : брат, сестра, нейни вуйчовци и вуйни, първи братовчеди …не мога да ги изброя. Но дядо ми Васил живееше още сам в Горна Джумая и съм чувал, че много е страдал за баба ми Елена. Баща ми ни изпращаше до гара Горна Оряховица, настаняваше ни в първа класа и аз през целия път гледах през прозореца. Просто не можеш да не забележиш: по дългите червени покриви на едноетажните постройки край ж.п. линията, виждащи се от влака, с големи бели букви пишеше : СТАЛИН- ТИТО- ДИМИТРОВ. Готвили са се Пиринския край да го предадат на СФРЮ (Социалистическа Федеративна Република Югославия). Пиринска Македония уж не била българска територия, хората в тоя край не били българи, в училищата не трябвало да учат български, а македонски (измислен) език. Спомням си, че през юни 1947-ма бях за седмица сам при дядо си Васил в Горна Джумая. Майка ми ме остави при него и се върна в София. Една сутрин на вратата на къщата на дядо някой чукаше като на пожар. Аз се събудих и реших, че трябва да се крием от американски самолети. Дядо отвори външната врата. Попита човека, който тропаше, какво е станало. Разбрах, че го познава, покани го в хола. Чух ясно: „Бай Василе, знам те като харен човек, молим те да ми върнеш капарото, оти не сакам да имам имот у Сръбско. Ке ти бъдем благодарен цял живот! Молим те!”... Те излязоха от къщата, не знам какво са говорили и правили, аз набързо си измих очите и зъбите, облякох се, отворих едно долапче, закусих набързо каквото е имало и зачаках пред къщата да се върне дядо. Къщата беше в центъра, на два етажа, срещу градския хотел „Волга”. На тротоара имаше чешма без кран и течеше непрекъснато топла минерална вода, която миришеше на запартъци ( на сяра ). Дядо ми се върна, заключи къщата, хвана ме за ръка и ме поведе по улицата. Спря ме пред един голям плакат. На него пишеше с едри букви: „Пиринска Македония- в СФРЮ!”. На плаката- портретите на Георги Димитров и на Тито. Нямаше го Сталин, беше останал на покривите покрай ж.п. линията. Не мога да кажа кога е било точно, но великотърновци (и ние, децата), пеша през Арбанаси, трябваше да отидем на гарата в Горна Оряховица (6 км.) и да махаме на бавно пътуващ влак, в специален вагон, един до друг бяха Димитров и Тито (пак без Сталин, чудех се защо го няма). Махахме знаменца!

Та дядо ми продавал едни четири декара овощна градина, човекът от сутринта искал много да я купи и дал част от парите. Аз си знаех, че дядо ми е „харен” човек, върнал му парите. И така разбрах, че е решил да продаде и къщата (горният етаж бил отчужден след 9-ти) и градината, и да отиде да живее при вуйчо ми Кирил в София, като му даде пари за по-голямо жилище. „Ама - каза дядо ми, - стана тя каквато стана!” И още същия ден ме заведе в София при майка ми. На следващата година, пак през юни (няма да давам повече обяснения, тъй като това ставаше всяка година през юни, като свършим училище), пак на влака за София. Я, гледам - от покривите изтрит Тито. Останали Сталин, празно място (или както казваха пътниците- дупка) - Димитров. След няколко години стана: дупка, дупка Димитров и т.н. Интересно как ставаха тия работи, но видях (в нас винаги се е купувал вестник „Стършел”). Тито нарисуван като звяр, със сатър в ръка, окичен с медали, изпръскан с кръв! Ужас ! През март 1948-ма Сталин и Тито „скъсали”. Тито и Димитров били големи дружки, искали да правят балканска федерация, ама забравили да питат другаря Сталин и …така. Слава Богу, Пиринска Македония си остана в България. Но местното население дълго е било мачкано - ту да се пише българско, ту- македонско. Много време никой не поиска да ми обясни какво е ставало. Но издебвах удобни моменти, открих на кои вълни мога да слушам „Радио Горяни” или „Свободна Европа”. Този факт и чутото не споделях с никого. Явно е бил насаждан някакъв страх. А много деца са били предупреждавани да не споделят навън чутото вкъщи. Сега, години по-късно, продължавам да се питам станали ли сме ние нормални хора, или сме тотално повредени от случващото се тогава...
Аз много внимателно съм разглеждал снимки на моите родители - на баща ми от Франция, после с майка ми от 32-ра година, докато съм се родил аз (в началото на Втората световна...). То са ресторанти, балове, то са тоалети, то са чудесии. А и техните близки, при общите им снимки. Вечерни тоалети, дневни, спортни... Майка ми с шапки, с мрежичка отпред (има специално име- воалетка!), през зимата- дамските ръце в маншон, мъжките- в ръкавици. Баща ми- с колосани яки и ръкавели, с бомбета, с папионки... Пардесюта, манта, пелерини... И какво става след войната?
Каскети и ватенки! Изтръгнали са ни държавата от Европа и са я запокитили в Азия. Нека да не си крием главата в пясъка! Трябва да се говори открито за България в навечерието на войната. Да не се крие нещо, което мислещите хора на България знаят - през 1939 г. сме били на осмо място в Европа по икономически показатели. А след войната, след  управлението на... сме на последно място!

Една от най-срамните страници в българската история

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ФАМИЛИЯ ХАДЖИЦОНЧЕВИ

За своя забележителен дядо Евстатий Мартинов увлекателно разказва Живка Лазарова:  

„Роден е на 20.03.1857 год. и починал в 1932 год. Родната му къща, където съм родена и израснала е на ул. Максим Райкович 18. Там сега живее първият ми братовчед Евстатий доста години по- малък от мен. В рода му се преплитат няколко известни възрожденски рода – на поп Стойко от Елена, на поп Мартин от Разпоповци, Хаджидаскаловият род от Трявна и Априловият род от Габрово. Роден е в занаятчийското семейство на Анастасия и Мартин Анастасов Хаджицончев. Дядо ми е бил широко скроен човек, пътувал много по Европа, учител, юрист, общественик с много интересни познанства и приятелства между които Ст. Стамболов и Алеко Константинов. 

И така да започнем с любовта между Евстатий Мартинов и Екатерина Анастасова- Манолова. Къщата на баба ми Катинка се е намирала точно до несъществуващата вече църква "Св. Спас". Отчуждават я когато общината решава да строи на това място градска библиотека и музей. Но тъй като теренът се оказва неблагоприятен за сериозно строителство плана се премества малко по- надолу към „Царевец“ където е и до днес. Къщата на дядо ми е била точно  през улицата под нейната. Бащата на Екатерина Манолова е бил заможен човек с чифлик от 1000 дк. в с. Дъскот и дюкян на Баждарлък, където е и до днес. Занимавал се е с търговия и е имал чиновници при него. Единият се е казвал Никола Манолов. Бил е хубавец, прабаба ми също хубавица и се залюбват, родителите ѝ не са били съгласни с брака им, но в крайна сметка любовта побеждава. От брака има 5 деца две момичета и три момчета. Момчетата завършват Роберт колеж в Истанбул, а момичетата учат френски колеж в София. За съжаление Никола почива твърде млад и Катинка сама започва да управлява търговията и чифлика. И тримата и сина умират твърде млади. Двамата се поболяват от туберкулоза придобита от войните, в които са участвали. Единият чува разговор между майка си и лекар, че състоянието е безнадеждно и се самоубива. Случката става в колибата на лозето което са имали. Третият, който имаше семейство почина през 1940 год. Отварям скоба бях научена да се обръщам към баба ми със „стара майко“ и към прабаба ми „бабке“. Синовете са се наричали Христо, Димитър и Емануил. Емануил беше високо образован икономист и известно време е бил търговски консул в Ню-Йорк. Когато той почина бабка вече е в напреднала възраст, и близките се чудят как да ѝ съобщят. Когато разбира казва: "Аз съм стара на погребението в София ще отидат Живка и Николай /баща ми/, а една от снахите т.е. майка ми или стринка ми да дойдат да ми четат „Ана Каренина“." Каква жена нали? Съчетание на мъдрост и твърдост, а кой знае как я е боляло. Истина е, че стари търновци говореха, че след овдовяването и между нея и Евстати е имало нещо. /Както е написано в статията на К. Митова. Останала е вдовица само на 34 години. Но тя беше твърде морална, за да позволи някаква интимност, по скоро се е съветвала с него по управлението на делата си.  Прозвището на бабка между приятелки беше „Чистата Катинка“. И тъй като съм роднина по майчина линия със съпругата на Дончо Смилов- Минка от нея зная, че свекървата Марийка Смилова, като е виждала, че по ул. Дондуков се задава бабка викала на слугинята „бързо обръщай чергата чистата Катинка идва.“ Това е един обичай от едната страна на чергите да се зашива бяло парцалче, което говори, че това е лицевата част и се обръща само при идване на гости. Къщата на Смилови и досега е там, братовчедите ми я продадоха и сега там е малко частно хотелче.

Когато Живка /дъщеря на Екатерина/ е на 16 години получава от майка си известие да напусне колежа и да тръгне за Търново. Пътуването е било с карета. В Севлиево тя вижда, че я чака съседа Е. Мартинов, който е със собствен файтон, като казва ,че е изпратен от майка ѝ да я посрещне. По време на пътуването тя си изтървава кърпичката и той галантно се навежда вдига я и я подава. От този му жест тя разбира че той е кандидат за съпруг.. Всичко това стара майка ми разказа когато бях на 16 години с цел да ме запознае с чистотата на нравите и обичайте. Били са едно много задружно семейство и той е бил изключително внимателен съпруг въпреки голямата разлика в годините. Ще разкажа и две много ведри случки от началото на брака им. Живка като млада съпруга винаги е питала какво иска да приготви за обяд, веднъж той ѝ поръчва да направи лозови сърми. Дотогава тя никога не е правила това ядене и въпреки, че майка ѝ живее през улицата тя не пита, а свива сърмите без да попари листата и завързва всяка сърма с конец. Съпругът не и прави забележка, а деликатно и казва, че листата преди готвене се попарват с топла вода. Други път изпраща по слугата раци да ги приготви, ама тя е виждала само приготвени раци, и като ги вижда сиво-зелени, а ги знае червени решава че са развалени и ги хвърля на боклука. Семейството е живяло патриархално и материално добре осигурено. Дрехите дори за децата са изписвани от Самаретен- Париж. Снимката публикувана в статията на К. Митова на трите деца са точно с парижки дрехи. Имаха 20 декара лозе с къща на 2 етажа и осем стаи, но я наричаха колиба. А сега малко за мене, родена съм в 1936 г. и живях трайно във В. Търново до 1945 г. Настъпилите събития и угрозата баща ми да попадне като зам. прокурор в народния съд  принудиха родителите ми да напуснат града и се преселят в София и въпреки всичко, баща ми беше уволнен за "грубо проявена фашистка дейност" и не му разрешаваха да работи като юрист, а на мене ОФ не ми даваше бележка да следвам. Трябваше да започна да работя  за да мога да започна да уча задочно право.

Снимката е направена малко преди той да почине. От ляво на дясно седнали: баба ми Живка Мартинова в скута ѝ братовчед ми Димитър Абаджиев, дядо ми Евстатий, дъщеря му Венка Абаджиева; прави- баща ми Николай Мартинов - зам. обл. прокурор до 9.09 1944 г., брат му Георги също юрист, съпругът на Венка- Петър Абаджиев адвокат, убит от така наречения народен съд. Както виждате и четиримата мъже от снимката са юристи. Фамилната професия продължих аз и сина ми Николай Лазаров, който е адвокат."  

Живка Лазарова

 

 

 
 

Старо Търново

За древността на бащината земя и за българските дела

  През 1692 г. във Венеция е публикувана една стара географска карта, където има изключително подробни сведения за Кипровец (Чипровци), родното място на Бакшев. На картата има следната легенда до Кипровец: „Кипровец или Шепровац, с 600 къщи, половината католически, другата гръцки (т.е. православни – бел. Б.Д). Има един манастир на отците на Св. Франциск, посветен на Света Мария, който е резиденция на Архиепископа на Сардика“ (с. 82, пак там). Над града е нарисуван и хералдически правоъгълник, над който е нанесен надпис Bulgaria, с изправен лъв. Над главата на лъва е поставена царска корона и петолъчна звезда, а при краката му има полумесец. Символиката едва и се нуждае от коментар. Ще отбележа, че този български герб се появява точно половин столетие преди считания доскоро за първи герб на България в „Стематографията“ на Христофор Жерафович и приликата му с герба на България от книгата на Петър Богдан. Ето тук „Стематографията“ в оригинал http://macedonia.kroraina.com/hzh/gal/index.html
Много ценен урок как да се пише българската история ни дава през ХVІІ в. Петър Богдан Бакшев. Този урок може да залегне в една бъдеща „История на България“. След като в гл. І Бакшев дава сведение за българската прародина в Азиатска Сарматия, в гл. ІІ той подробно описва старото население на Балканите, тракийските провинции и обяснява, че траките стават християни много рано, още във времената на апостолите Павел и Андрей. Едно такова сведение е много важно за една обективна българска история. А сведенията на Бакшев за ранното християнство по Балканските земи, ни отваря нова страница в българската история... 

Атаките на българите на юг от Дунав започнали при византийския император Анастасий (491-518), който така бил наказан от Бога, понеже „отказал да се подчини на предупрежденията на папа Симахий да не защитава еретиците“.

"България сега се нарича всичко онова, което по-рано се изричало Горна Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега около Галиполското море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цяла Морава до Охрид и до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море; от север пък Дунав я дели от Влашко и Молдова, някога наричани “стара Дакия оттатък Дунава” и прочие. Петър Б. Башев продължава: Схизматиците разказват, че царското седалище първом е било в Охрид, и потвърждават с това, че сега има Охридска патриаршия, а древните люде не са поставяли патриаршия там, гдето не е било царско седалище. По-късно, като бил изгонен българския цар от Охрид, той се установил в Търново и в този град завършило неговото царство по времето на турците. Това царство има много архиепископства и епископства, както сега държат схизматиците. Те дори твърдят: “Нашият патриарх никога не поставя епископ на едно място, гдето не е имало (такъв) от старо време.” Казват, че само българското царство е по-голямо, отколкото цяла Сърбия, Босна, Далмация, Хърватско и Унгария и има толкова градове, области, паланки и села, че не могат да се преборят."

 Интересно, че в първата българска история пише, че първата българска столица е била не Плиска, а Охрид. И докато древни и възрожденски историци ни осведомяват, че Плиска и Преслав са били антични градове, които са превъзхождали дори Константинопол по своята площ и монументалност нашите български историци избрали да повярват на чужденеца Карел Шкорпил, който заедно с Успенски ще остане печално известен с опита си да манипулира и фалшифицира резултатите от първите археологиески разкопки в Плиска от 1899-1900 г. Игнорирани са намерените при разкопките антични монети, които противоречат на тяхната теза, в т.ч. римска монета с женска фигура (т.е. антична) открита на територията на двореца, а самият дворец е почти точно копие на двореца на император Диоклециан край Салона. Строежът на Голямата базилика трагикомично е датиран по времето на цар Симеон и затова не са ползвани архелогически и канонични данни, а логическото съждение, че Симеон е единствения владетел, който е имал способността да построи такава монументална сграда. Пренебрегнати са античните строителни материали, носещи печатите на няколко римски легиона, както и резултатите от техническата експертиза на вещо лице, доказваща, че античните керамични строителни материали с печати на римските легиони са произведени от местни глини, изкопани в близката околност на Плиска и много други. За първи път руините на Плиска се споменават от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г., като "останки от древни времена". Не е случайно, че именно строителството на градове се описва в много от старите хроники и документи. От тях научаваме, че на мястото на стария Византион Константин Велики е изградил нова столица на Римската империя. Пак на Константин Велики Псевдо-Кодин приписва основаването на градовете Дористол (Силистра), Плиска и Преслав (ДЯК ком. с. 207). Същото пише и във възрожденските истории "Царственик" на Христаки Павлович, "История Блъгарска"- Гаврил Кръстевич и много други, но всичко това за съжаление е пренебрегнато от официалната историография..

Из история на Гаврил Кръстович- 1869 г.

Прочетете повече на тази тема.

 Но нека продължим с Петър Богдан Бакшев и неговата история: "Това царство България е прекрасно и е украсено с ширни поля, високи планини, хълмове, приятни гори и дъбрави, напоено от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакъв вид житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово, има риба, която се лови от Дунава и от други реки; произвежда различни плодове освен “морските плодове”, треви за добитъка, всякакви цветя; изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа. .."
В следващата глава Бакшев ни разкрива значението на Сердика, град избран за Вселенски събор. Ако ние нямаме пълна представа за миналото на София, няма да разберем защо именно нея избират нашите възрожденци след 1878 г. за столица. Миналото на София изпъква в портрета на Бакшев със значението на вселенски събор, понеже не във всеки град, пише Бакшев, се е свиквал вселенски събор.
"Немалко влияние и авторитет за древността на християнската вяра в тези области допринасят седалищата на епископите, с каквито нашите провинции и градове са били украсени от самото начало. (Обичайно нещо е било) да се назначават епископи на всеки град и наистина е трябвало да се грижат в полза и на другите църкви и заместници и са били (...) на апостолите (...) достатъчно е  видно от писмото на Анаклет или от друг автор, ако искате, но древен. Христос установил начина на избор по градове на много епископи. Епископите, наместници на апостолите, приемали от Иисус Христос пожизнено наместничество в църквата, а на тяхно място ги наследявали епископите. И наистина из Тракия, Илирия и съседните области, по свидетелството на Патриарх Никифор, пръв апостол Андрей основал византийската (църква), която е част от Тракия - бил прогласил евангелието във византийската държава, въздигна храм, в който с благочестиви молитви да се призовава Бога. Във вътрешните части на Дакия Климент (наследил) сардикенската (църква) по свидетелство на св. мъченик Доротей, епископ на Тир, комуто принадлежат следните думи: “Помня – казва – думите на този Павел във Филип, г. 4 с Климент и останалите ми сподвижници. Пръв Климент от човеците повярва в Христа и бе направен епископ на Сардика”, на което ще се спрем по-подробно после."
Изобщо, структурата на написването на една „История на България“, каквато ни предлага Бакшев, е нещо, което ще разчупи старите схеми на писане на българската история, наложени от Иречек и Златарски и повтаряни монотонно и до днес от БАН… Урокът на Бакшев е „съставих малка история, която не съдържа нищо друго освен защита на бащината земя“ (писмо от 15 ноември 1667 г.).

Източници: http://letopisec.blog.bg , http://macedonia.kroraina.com , http://gutenberg.swu.bg/prints/, https://iliyanv.blog.bg/history

България

Светъл лъв на черно поле се изправя. Греши онзи, който черното за светло поставя. Моето собствено име е от Болга река. На лов изпитателен се разбира човекът какъв е. 

 Македония

Златен щит червен лъв прикрива, и символ на царска чест се явява.

Отнел е турчин короната на лъва.

Така кат гледам, без чест оставам.

 Мизия

В светло поле Мизия с царски венец е силна, златна земя и с хляб винаги изобилна.
Един венец на царска чест низко е паднал сама днес хляб сее, но не го изяжда.

 Римска Тракия

Кръгът земен гордо носи на плещи Лъв златен, на врагове се опълчва и в нозете си ги поваля.
Би се с Римския, Тракийският лъв люто рани Римското тяло златно жълто.

 

Превод: Грета Костова -Бабулкова
„Стематография”-Христофор Жефарович (1741)
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Иконното богатство в църквите и манастирите на Великотърновския край

Икони от църквата "Св. св. Константин и Елена"

Предстоящо е разкриването на „Музей  на българската икона от Търновския край“ в църквата „Св. Спас“, която е в процес на реставрация.

Ех, да беше така..., но за съжаление това е цитат от статия на Стефан Цонев- 1985 г. Защо обаче е хубаво да има такъв отделен музей във Велико Търново, ще разберете като прочетете част от нея.. 

Исторически обвързана и зависима от строгия канон на църквата, българската икона е своеобразен феномен на живописното изкуство. Като епохално дело на народния творчески гений през вековете, тя заема достойно място сред националните реликви в културната ни съкровищница.

В издадения си през 1848 г. пътепис „Очерк на едно пътуване по европейска Турция“ видният руски археолог, литературовед славист и пътешественик Виктор Григорович отбелязва, че тук има шест действуващи църкви. Те са: „Св. Петър и Павел“, „Успение Богородично“, „Св. Георги“, „Св. Параскева“, „Св. Никола“ и току-що издигнатата нова голяма средищна църква „Рождество Богородично“, изградена от майстор Колю Фичето през 1842—1844 г. При посещението си на тази църква Григорович „се любувал“ на иконите, изписани от бележития тревненски бароков майстор образописец Захарий Цанюв Стефанов (1816—1886). Не е известно дали двамата са се срещнали и разговаряли за творбите му, но за тези икони той пише следното: „В тях привлича вниманието новата българска живопис, която е самородна и трябва да признаем, че е и твърде забележителна. Тя е чужда на грубостта и тромавостта на формите и оттенъците на боите придават на изображенията едно спокойно човеколюбиво изражение. Нима тя не е признак на характера на българите? Считам, че не е излишно да съобщя тук и името на художника Захария от Трявна, на чието изкуство аз се любувах в църквата .„Рождество Пресветая Богородица“.; От Захария Цанюв в тази църква има 5 икони, работени в различни години, с надпис: „Иконописец Захария Цанюв от Трявна“. Допустимо е да ги е рисувал на място, тук, в града, както са постъпвали повечето от тревненските майстори, особено когато се наемали на работа в някой манастир.
Най-старата търновска възрожденска църква „Св. Никола“ била започната в 1836 г. от майстор Иван Давдата, но тъй като се разболял и починал наскоро, строежа поема най-способният му калфа Колю Фичето, който я завършва на следващата година. Това е и първата самостоятелна творба на бележития майстор, който според преданието получил специална кожена престилка и майсторското си звание за тази църква. Иконостасът, дело на тревненски майстори резбари, се отличава с фината си ажурна резба по царските врата и венчилката. Забележително произведение на резбарското изкуство е и владишкият трон с двата подлакътни изправени лъва и обвитите около тях черни змии, които са ги захапали за езика, една смела алегорична трактовка на двойния робски турски и гръцки гнет. Не е излишно да отбележим, че на същия трон са стояли по време на църковната служба търновските гръцки владици Иларион Критски, Атанасий, Неофит Византиос и Григорий по време на непримиримата борба за църковна независимост, в която търновци вземат най-активно участие. Най-старите икони по иконостаса (53 броя) са от Иоаникий (Йонко) Папавитанов (Попвитанов) (1790 — 24 март 1853 г.) от Трявна. Освен горния ред на иконостаса, който се състои от 35 апостолски и празнични икони, Иоаникий е нарисувал и големите царски икони на Св. Никола, Благовещение, Св. Димитър Солунски, Св. ап. Андрей, Св. Новозаветна Троица, Св. Архангел Михаил, Три Светители, Св. Богородица, Иисус Христос, с надпис: „рука Ион. 1837“, Св. Йоан Кръстител, Св. архидякон Стефан (на входната врата към дяконикона), Св. пророк Илия, Св. Харалампий и следващите по реда — Въведение Богородично (от 1839), Иисус Христос, Св. Екатерина, Св. Иларион Мъгленски и Св. Никола. Последните четири икони са разположени на иконостасната половина около царските двери на параклиса. С този си жест търновци се отблагодарили за оказаната им помощ при издействуваме на разрешението за строеж на църквата от страна на тогавашния гръцки владика Иларион Критски, но  го посветили на българския пустиножител и отшелник Иларион Мъгленски, основател на Мъгленския манастир в Македония. Така че в църквата „Св. Никола“ са се запазили общо 53 творби от зрелия период на големия тревненски майстор живописец Иоаникий Папавитанов, от когото са и царските икони: Новозаветна Троица, Исус Христос, Св. Богородица и Йоан Кръстител от 1843 г. на иконостаса на църквата в Килифаревския манастир „Рождество Богородично“. Те са монументални шедьоври със спокойна графична линия, с богат колорит от светли тонове и.злато. Образите са изящни, изразителни с естествения телесен цвят на лицата и ръцете и с много изискана анатомия.

Втората голяма средищна църква, издигната от майстор Колю Фичето на Рибния пазар в Болярската махала, в средата на възрожденско Търново, през 1842—1844 г., е „Рождество Богородично“. Макар че тази църква днес е заличена напълно от земетресението през 1913 г. много от старите икони са запазени. Освен от Захария Цанюв в нея има икони, рисувани от вещия тревненски зограф и образописец поп Димитър Кънчов (Кръстев) (1815—1885). Едната е Св. Теодор Стратилат, 155x73 см, с подпис „рука поп Димитър и син его (хаджи) Христо в Трявна“ и ктиторски надпис „Благодетел (ктитор) Доктур Тодур поп Димитров от Трявна 1875“. Другата запазена икона от същата църква е на Св. Йоан Предтеча, със същия подпис, в който пак фигурира името на сина му хаджи Христо, което показва, че петият син на поп Димитър също е живописец. Поп Димитър е имал седем сина, но само трима от тях работели с него. Професията на останалите не е известна. От поп Димитър Кънчов е и великолепната икона „Св. Георги с житийни сцени“ от църквата „Св. Георги“ в с. Арбанаси. Негови творби са и иконите на „Св. Трифон“ и „Св. Димитър“ от 1873 г. в църквата „Св. Димитър“ в гр. Лясковец. На някои свои творби той се подписва с фамилното прозвище „Коямжиолу“, което показва, че баща му Кънчо (Кръстю) бил майстор златар (коюмджия). Иконите му се отличават с прецизната си майсторска рисунка и богат колорит, който варира в различни гами, с тъмнокадифени дълбоки тонове, а фоновете му, наподобяващи небето, са в синьо-зелено, като към хоризонта изсветляват в жълтеникави и златисти оттенъци, като че слънцето отива на залез или се сипва зората. Лицата са в светло-охров тон и с лека естествена руменина. Светлосенките и бликовете са убедителни, което допринася много за стилизацията на формите, които той грижливо очертава като голям майстор рисувач.
Третата поред църква, построена от Колго Фичето в Марнополската махала през 1850 г., е „Св. Марина“, разширена през 1931—1934 г. Старите икони по иконостаса в храма са от неизвестни тревненски майстори, а 86 броя малки икони са рисувани през 1935 г. от Атанас Велев, известен търновски живописец, чийто произход е от Одрин. Стенописите са изработени през 1940 г. от художника от руски произход Николай Ростовцев. Старите икони са без подпис и само на Св. Богородица фигурира гръцки надпис с годината — 1870.
През 1859 г. майстор Колю Фичето издига четвъртата си търновска църква „Св. Спас“, която също пострадала от катастрофалното земетресение през 1913 г. Иконите ѝ били пренесени в митрополията и по-късно поделени между останалите действуващи търновски църкви. Някои от тях са останали в новия катедрален храм и в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“, а оттам са прибрани в музейния иконографски фонд.
В 1860—1861 г. майстор Колю Фичето построява петата си църква „Св. Св. Кирил и Методий“ от Кошарската махала, в западния край на Вароша, на която, според запазената летописна книга, той е ктитор. Иконите са от най-различни тревненски майстори без подпис. Само храмовата, „Св. Св. Кирил и Методий“, носи датата 1861 г. Отначало църквата се е наричала „Св. Атанас“, а по-късно била посветена на славянските просветители Кирил и Методий, което име носи и до днес.
Последната и шеста поред църква „Св. Константин и Елена“, майстор Колю Фичето издига в Гръцката махала (Патрик махала), близо до конака, в административния център на града, през 1872 г. Тя е най-представителната му архитектурна творба с високо извисени колони, просторна и светла. Пак в 1872 г. за същата църква видният академично школуван възрожденски художник Николай Павлович нарисувал около тридесет икони с големи размери, които красели стария иконостас. От земетресението пострадал и този храм. Повредени били и някои икони, които към 1926 г. друг художник изписал наново по старите сюжети и образи. Сега те са в процес на реставрация и консервация. За по-старата църква „Константин и Елена“, която се е намирала югоизточно от сегашната, на местото до икономическия техникум „В. Коларов“, Николай Павлович рисува големи иконостасни икони още в 1863 г. След събарянето ѝ и издигането на новата той отново е поканен да изпише иконостасните царски икони, от които с протокол № 4 от 6 май 1937 година били подарени за иконостаса на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ по молба на видния музеен деятел Тодор Николов четири негови творби — „Св. архидякон Стефан“, „Св. Четиридесет мъченици“, „Св. Архангел Михаил“ и „Три светители“. Те са рисувани с маслени бои върху платно, апликирано на дървени плоскости. Тези икони сега се съхраняват във фонда на ОИМ. Последната от тях е изписана още в 1863 г. Образите на тримата велики богослови и литургисти Св. Василий Велики, Св. Йоан Златоуст и Св. Григорий Богослов са изписани фронтално с тъмни тонове в стила на Мюнхенската академична школа. Лицата им са много изразителни и одухотворени, анатомично изискани, но художникът не е достигнал майсторството на потомствените тревненски и самоковски образописци. Тримата светители стоят статично сковани, суховато и тромаво, обременени от богато украсените си архиерейски одежди.
През периода 1868—1870 г. Н. Павлович рисува 72 икони за новопостроената църква „Св. Троица“ в родния си град Свищов, които спадат към по-зрялото му творчество и имат определени качества на иконографски творби. Тази църква била изградена от майстор Колю Фичето в 1867 г. Навярно е съществувала някаква връзка между двамата бележити възрожденски творци, защото Н. Павлович е украсил с икони иконостасите и на няколко други църкви, строени от него.
В най-новата търновска църква „Св. Троица“, построена в 1936 г. в бившата Турска махала (сега кв. „Св. гора“), се пазят десетина икони от стария параклис от 1862 г. Те са изписани от голям тревненски майстор, но са без подпис. Сегашните царски иконостасни икони заедно с апостолските и празничните са рисувани през 1936 г. от един от последните потомствени майстори образописци. Това е Георги Димитров Петров Минев (1869 — 7. IV. 1937 година), който живее във В. Търново до смъртта си.
През 1929 г. настоятелството при църквата „Константин и Елена“, която била възстановена от земетресението през 1923 г. и преименувана при освещаването ѝ през 1926 г. от търновския митрополит Филип на „Св. цар Борис“, организирало чрез подписка енориашите да дадат необходимите средства за подновяване на иконостаса и иконите по него. Новият иконостас бил направен от търновските майстори дърводелци братя Коларови, а иконите изписал в 1931 и 1934 г. по договор с настоятелството художникът иконограф от грузински произход Арчил Йосифов Кикодзе. Още тогава някои от старите икони били предадени па съхранение по настояване на уредника на музейната сбирка при читалище „Надежда“ Тодор Иванов Николов и двамата видни общественици Йордан Кулелиев и Леон Филипов. През 1937 г. тези трима стари музейни деятели вече с официален протокол на настоятелството получават още четири големи царски икони и ги поставят на иконостаса в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“, които сега се пазят в иконографския музеен фонд. Окръжният исторически музей притежава ценна сбирка от около 500 броя икони. Повечето от тях са от арбанашките исторически църкви, а известна част са придобити чрез периодични откупи от частни лица от селищата на окръга.
Началото на иконографския музеен фонд е поставено в миналото от основоположниците на музейното дело в града и в окръга д-р Васил Берон, Моско Москов и Тодор Николов, който има особени заслуги, тъй като е събрал и съхранил чрез дарения над 200 икони и много щампи. През 1971 г. е създаден отдел „Художествени паметници и старо изкуство“ при музея. Ценни икони от църквите на окръга се пазят и експонират и в художествените галерии в Елена и Лясковец.  Статията завършва: "Предстоящо е разкриването на „Музей на българската икона от Търновския край“ в църквата „Св. Спас“, която е в процес на реставрация. "

Така и не се осъществява този замисъл... През май 1988 година е сключен договор с 20-годишна давност между Митрополията, чиято собственост остава имотът, и Регионалния музей във Велико Търново за възстановяване на сградата в първоначалния ѝ вид по проект на НИПК” и използването ѝ за експозиционна площ за колекцията от икони на музея. Строителните работи започват през лятото на 1988 година, когато е разрушен покривът, демонтиран е подът и са изпълнени стоманобетонните стъпки на колоните. Политическите промени от 1989 година и произтичащата от тях липса на средства за финансиране слагат край на строежа. През 1998 година са поставени частични защитни покрития над каменните пластики на трите входа. Останалата част от зидовете е изложена на атмосферните влияния и оставена да се руши към днешна дата повече от тридесет години. Съдбата на сградата остава нерешена и до днес - като отворена рана в сърцето на стария град. 

Старо Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Become a Patron!

Малко информация за направеното в териториите на Царство България в периода 1941-1944 г.

За въздигането на новоосвободените земи, Царство България увеличава бюджета си от 8,46 милиарда лева в 1940 г., на 14,39 милиарда в 1942 г. (1,7 пъти) и на колосалните 27,58 милиарда в 1943 г. (3,3 пъти), при относително еднакъв курс към долара през 1941-44 г. С тези десетки милиарди на българския народ се преобразяват изостаналите под чуждо управление (след Ньойския договор-27.11.1919 г.) области - построяват се нови училища, болници, гари, пристанища, ж.п. линии, граждански и промишлени обекти, отводняват се блата, прокарват се пътища, изграждат се канали за напояване на Сярското поле, корабостроителници в Кавала и на о. Тасос, благоустрояват се селищата, залесяват се голите баири, оставени от чуждото управление. Само през 1941 година са залесени 500 декара при 650 декара за цялото сръбско управление между 1918-1941 година. За укрепване на пороищата в Битолско за 1942 година са предвидени 82 128 000 лева, предвидено е построяване на 84 км нови горски пътища и ремонт на 70 км съществуващи горски пътища. Началото на реорганизацията на културния живот започва с празнуването на 24 май. На 23 май 1941 година в Скопие пристигат Добри Немиров, Елисавета Багряна, Стилиян Чилингиров и професор Никола Стоянов, заедно с множество ученици, културни дейци и други. Там пристига и бившият деец на ВМРО, тогава председател на Илинденската организация - Лазар Томов, който донася знамето на дружеството „Вардарски юнак”, закрито през 1918 година от сръбските власти. Денят на българската азбука и писменост се празнува в много градове на Вардарска Македония -Битоля, Велес, Прилеп, Охрид, Ресен и други. До края на 1941 година в Скопие са създадени 64 културнопросветни, спортни и други дружества, между които хор „Борис Дрангов“, спортните клубове „Вардар“ и „Македония“, дружество на запасните офицери и други. В Прилеп е създадено дружество на македоно-одринското опълчение, а в Битоля - хор „Георги Сугарев“. От 1 септември в Скопие са открити Народна библиотека с 206 000 тома българска и чужда литература и народен музей. За директор на библиотеката е поставен Георги Шоптраянов. На 3 октомври 1941 година Скопския народен театър поставя първата си постановка, написана специално от писателя Кирил Христов. През лятото на 1941 г. в Битоля се създава читалище „Пейо Яворов“. Още от самото начало в по-големите градове на Вардарска Македония започват да се създават клонове на БНБ, Българска земеделска и кооперативна банка, Македонска народна банка, Популярна банка, Банка български кредит и други. Българската земеделска и кооперативна банка до 30 ноември 1943 отпуска заеми в размер на 24 650 000 лв. Пак чрез банката до края на 1941 година са раздадени 365 плуга, 270 брани и други. Започват да се образуват земеделски задруги в Скопска област . В Битоля и Скопие са създадени Областни стопански камари и областни стопански дирекции, които да отговарят за събирането на реколтата. Пречистени и обезпаразитени са 10 млн. кг пшеница. В края на юни от България пристига Иван Странски, който провежда беседи с местни специалисти за подобряване на почвите и други. Във връзка с изселените сръбски колонисти, които наброяват 36 451 души, е създадено Върховно аграрно наместничество. Освободените от тях земи са раздадени на безимотните и малоимотните селяни. Към края на 1941 година в Скопска област са раздадени 1 500 000 дка земи, а през 1942 още 280 500 дка на 12 020 семейства. Създадени са 72 кооперации (до началото на 1943) в Скопска област: 15 в Гевгелийска околия, 12 в Скопска околия, 7 в Струмишка околия, 6 в Беровска околия, 2 в Щипска, 2 в Охридска и по 1 в Радовишка, Ресенска, Светиниколска околии. На 25 май 1941 година е създадено дружество на инженерите и архитектите начело с Димитър Чкатров. Започва да се изгражда жп линията Гюешево-Куманово с дължина 105 км. Започва прокопаването на тунел Гюешево-Крива Паланка, който остава недовършен със 100 м. Трудовите части на българската армия, в които участват и български младежи от Македония, построяват 262 км теснолинейна жп линия Горна Джумая-Кочани, Кочани-Щръбце. В строежа участват 12 000 работници. Отделно са прокопани 259 км напоителни канали и са залесени 13 692 дка гори в Скопско, Велешко и Дебърско. Прокарана е телефонна линия София-Скопие-Битоля. Започват да пътуват редовни автобуси по направленията Скопие-Кюстендил-София, Сурдулица-Валандово - гара Удово, Дойран-Валандово, Щип-Радовиш-Струмица, Струмица-Петрич. От държавните финанси са отделени 20 400 000 лв. за строителство на пътища. Отделно от това са запланувани 6 шосета, свързващи областта с България, за които се изразходват 77 000 000 лева. Създадено е Главно комисарство за Македония, което разпределя хранителни запаси за населението. Към 31 май 1941 комисарството внася в Скопие 145 000 кг захар, 13 000 литра олио и десетки тонове брашно, жито и други. В края на годината Битолското областно комисарство раздава значителни количества брашно, захар, олио, месо, цървули, дърва за огрев. В края на 1941 година в Битолско са изпратени 1 500 000 тона храни, а в Скопско 2 000 000 тона за прехрана на населението. Прочистени са 10 100 тона пшенично семе, а 40 000 овощни дръвчета са подготвени за засаждане. Наред с тези мероприятия са открити и обществени кухни в Скопие, Велес, Битоля (2 кухни за 400 бедни семейства) и Щип. В Битолска област има 90 ученически трапезарии, в които се хранят общо 60 000 ученика. Открити са дневни детски градини в Битоля, Прилеп, Охрид и Ресен. В Скопие са открити детски сиропиталища, 2 старчески дома, 2 детски дома. Обърнато е внимание и на лекарската помощ. На 18 юни 1941 е създаден Български лекарски съюз за Вардарска Македония. В периода май-декември са създадени в Скопска област 37 държавни амбулатории. Открити са болници в Скопие с 400 легла, Щип с 100 легла, Куманово с 80, Враня с 90 легла и други. Учреден е воден синдикат в Кочани и се преминава към отводняването на Скопското и Струмишкото полета, започва и опит за ограничаване на маларията. На 2 февруари 1943 година е приет „Закон за отпускане на народни пенсии на особено заслужилите в освободителните борби дейци“, чрез който се отпускат пенсии на доказани революционери от Македония, Тракия, Добруджа, Поморавието и Пиротско. През четирите години на Българско управление в Македония постоянно се провеждат тържества и помени за събития и личности, с особено значение за българската история. През 1943 година по време на честванията на 40 годишнината от Илинденското въстание, Антон Кецкаров, Кирил Пърличев и Асен Каваев създават фонд Охридска общогражданска фондация „Св. Климент“, чиято цел е построяването на Македонски културен дом в Охрид (по подобие на домовете в София и Варна). За целта Българското правителство отпуска 10 млн. лева. На 4 май 1943 година в село Баница се провежда панихида по повод 40 години от смъртта на Гоце Делчев, на която присъстват редица български общественици от Стара България и от Македония. Издигната е паметна плоча на лобното му място и е основан дарителски фонд с първоначален капитал 100 000 лева, чрез който да бъде построен паметник на Гоце Делчев на това място. За построяването на паметник в Рашанец, Охридско, където през Илинденското въстание става голямо сражение, започва набирането на сума в размер 100 000 лева...

 

 Александър Гребенаров. Българското управление във Вардарска Македония през Втората световна война

Българското управление във Вардарска Македония (1941 – 1944). Кн. № 63 от поредицата „Архивите говорят“ на Държавна агенция „Архиви“. Съставители: Александър Гребенаров, Надя Николова. С., 2011, 512 с.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Become a Patron! © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Спомени на търновеца Васил Пенчев за детските му години и бомбардировките над Търново

Из "Безумен роман"от Васил Пенчев, първа част (1939 - 1953)

Родната ми къща беше до училището, в което по- късно учих от първо отделение до трети прогимназиален клас. Казваше се „ Екзарх Йосиф І ” През 1946 г. тръгнах на училище. Видя ми се срамота да не знам на кого е кръстено. Махнаха това име, училището го прекръстиха на „Никола Вапцаров”. Поне за него знаех от майка ми доста неща. Познавала го е лично. Вапцаров и брат ѝ (вуйчо ми ) са били близки приятели... Като завърших четвърто отделение, преминаването ми в прогимназията (пак на същото място), ми даде самочувствието, че съм пораснал и не е необходимо някой да ми казва какво трябва да чета, какво да знам (извън училището, разбира се). Мина ми веднъж през ума, че ако някой ме попита къде съм учил, как се е казвало първоначално училището ми, на кого е кръстено то, ще мълча като пукал за екзарх Йосиф І... Градската библиотека беше сравнително близо до нас. Прекрачих прага ѝ за първи път. Една много учтива възрастна жена, първо ме попита не съм ли син на еди кого си и след като дадох утвърдителен отговор, разбра какво ме интересува- нещо за екзарх Йосиф І. След известно време тя успя да ми даде едно книжле, но нямах право да го изнасям. Майка ми не знаеше къде съм. Помолих я да ми запази книжката, да прескоча до нас, да се обадя къде съм и пак щях да се върна. Да си призная, не винаги съм казвал истината на майка си къде съм, но съм казвал, че ще отсъствам известно време. Старал съм се да съм точен. Все пак тези години са били тревожни (следвоенни) и сме се съобразявали с притесненията на нашите родители. (Горе, на Картала, говореха, че някои са намирали „детски играчки“, останали от войната, които гръмват в ръцете и те убиват... Американците ги били пускали от самолетите си през войната).
Знаете ли какво ми е останало в главата, след като прочетох книжката: Този и български екзарх се е родил в Калофер, помагал е на бащата на Ботев в училището, някои от богатите калоферци видели, че младият момък е много умен, заложили на него, за да е полезен на българите един ден, пратили го в Цариград да завърши френски колеж. После той постъпил в Литературния факултет на Сорбоната (Париж), преместил се в друг факултет и накрая завършил право. Мина ми през ума, че ако един ден ме оценят и мен по акъла, може да ме пратят някъде... Стараех се да имам повече акъл, но... Боже, колко съм бил наивен и за двете работи...
В къщи имахме една страхотна книга на Любомир Владикин (1891- 1948) -„Царевград Търнов”. Тази книга бях я изял с кориците. И също така, какх ще се родиш във Велико Търново и няма да знаеш историята на родното си място? Отдавна тази книга е изчезнала от погледа ми. Вероятно от нея съм запомнил някои легенди за столицата на Второто ни царство. През 1951 година сестра ми завърши с отличие Девическата гимназия и се готвеше да кандидатства медицина в София. Мечтаеше за медицина от прогимназиалните класове! Обядвахме и аз я попитах: „А бе ти защо не отидеш да учиш в Сорбоната?” Първо настана тишина, после избухна смях. Било невъзможно- каза баща ми. „Как няма да е възможно?”- възразих и продължих: „Патронът на моето училище е завършил право в Сорбоната по време на турското робство, ти си завършил финанси и право в Гренобъл по време на фашисткото (или някакво подобно) робство, а сега, когато сме свободни, сестра ми не може...”. Правех се на... Децата така добре усещат нещата, че просто човек, като порасне, не трябва да ги заблуждава с нищо заради нещо си...

Преди да стана ученик, помня германски войници, настанени временно в училището. Не можехме да си играем на двора. Но ги гледахме през оградата. Всеки ден се бръснеха и миеха, голи до кръста. Интересно ми беше откъде вземаха вода. В града пускаха водата само сутрин от 4 до 6 часа. Родителите ми пълнеха всевъзможни съдове за през деня. А от покрива на къщата ни, дъждовната вода се оттичаше (през водосточните тръби) в специално направена от бетон щерна, под нивото на двора ни. С тая вода се къпехме, ама я смесвахме с оцет, иначе сапунът не вършеше работа. Не помня да съм ходил мръсен. Вероятно тия години не са били сушави. Нямам спомен да завъртя крана вкъщи и да потече вода. Един ден, както си стоях на оградата на училището и наблюдавах какво правят германците, при мен дойде един от тях, името му беше Фриц, запомних го с лекота- нали имаме една дума „фръц”, която се отнася за сърдитковци. Той ме научи с език да имитирам жаба, да си издувам бузите и да ги удрям с юмручета през кратки интервали. После разбрах: Фриц бил идвал вкъщи да иска единия етаж за някакъв генерал. За щастие, знаел френски и се разприказвали с баща ми. Не съм разбирал разговора по понятни причини. Фриц се отказал да ни безпокои повече. Запомнил съм, че Фриц е бил против войната, ама... През една нощ германците изчезнаха. Не оставиха никаква следа в училището и по двора. Чудил съм се, как тия мъже, чисти и обръснати, са били такива зверове. Война! (Много късно научих, че след Първата световна война, немците са били заставяни да се кланят на французи и англичани... А това явно е трупало злоба в душите им. Ей, не е лесно да съдиш, трябва много да знаеш, ако искаш да си справедлив. Разбира се, злодействата не могат да се оправдават. Но отмъщението как да го спреш?)

Ято бомбардировачи на ВВС на Англия или САЩ над София през април 1944 г.

Почнаха едни сребърни самолети, подредени като птиче ято, да прелитат над града ни и казваха, че отивали да бомбардират Плоещ - в съседна Румъния. Били американски и английски. Бомбардировките над България от 1941 до 1944 г. са поредица от нападения срещу София и други български градове и села. Участвали са ВВС на САЩ и Англия, на Югославия и СССР. Руснаците са хвърлили по няколко бомби над Силистра, Русе, Добрич, Казанлък... Май са ни щадяли. Чел съм, че Георги Димитров е посъветвал Сталин да не разрушава страна, която в бъдеще ще е под влиянието му... Леле, какъв патриотизъм!
Моите родители и наши близки нощем се качваха на високо, на Картала. Оттам се виждали пламъците, по- скоро сиянието от горящите рафинерии в Плоещ. Беше ми чудно как така ще се вижда толкова надалече. Имахме една релефна карта на България, търсех нашия град Велико Търново, Дунав, Плоещ... Търсех ги, ама друг път, молех по- голямата ми сестра да ми помогне. Имахме и глобус, имахме и радио. Рядкост беше това. Марката му я помня - „Опта- Льове” (немско, с много лампи!). Когато нямаше ток, свиреше с едни големи батерии, като кутии, подобни на днешните кутии със сокове, но черни. Често нямаше ток. Военно време. Идваха много хора в нас за да слушат разни работи. Един ден, по обяд, едно ято пак мина над нас, връщаше се от Румъния. Гледахме го с интерес, а то взе, че хвърли няколко бомби в лозята, близо до града. Трясъкът беше ужасен! Та да видиш ти - почнаха да се правят окопи в самия град. А това не е лесна работа – същинската част на града по това време бе изцяло построен на скалите. В нашия квартал имаше една стръмна част, обрасла с бъз, салкъми и кумбули, близо до болницата за туберкулозни. Никога не ходехме там да си играем, може би от някакъв страх от болните, които стояха при хубаво време по оградата. В тази стръмна част направиха окопи на зиг- заг. Тесни, трудно се разминаваха двама души, а дълбоки по 2-3 метра. Като погледнеш нагоре, небето се виждаше. Събираха се около 30-40 човека. След войната си стояха доста време, играехме си в тях на какво ли не, основно на „доктори”... Освен това, закачиха и едни големи шарени завеси на ж.п. тунела, минаващ под града. Все едно, че железните мостове на влака се забиваха в скалите, без дупка в тях. Когато големите чуеха по радиото „Първа-Пета!”, по някакъв начин разбирали, че „Първа” е София, а „Пета”-Велико Търново и че това е посоката на самолетите, идващи от някъде си. Свирваха сирени, спираха тока и всички тръгвахме към тунелите. А за да се стигне до тях не беше никак лесно, не за нас, а за възрастните хора. Пътеката за тунела, по която се движихме, почваше от Баждарлъка, където е паметникът на Велчовата завера, беше стръмна, с лошо оформени стъпала. Някой разправял, че тези бомби са ей -така хвърлени, на връщане от Плоещ, останали, да не им тежат, ама като не знаеш точната истина... В нас, по това време, живееше вуйчо Милчо от Скопие, аптекар, мобилизиран. Милчо беше син на баба Фимка, сестра на моята баба Eлена (баба ми по майчина линия). Елена избягала от неосвободената още от турците Македония с дядо ми Васил, а Фимка си останала в неосвободената част на България. Скопие през 1941-1944 г. си е било върнато в пределите на България - Велика България! Вуйчо Милчо не идваше с нас в тунела. Според него Велико Търново бил толкова сложен град в план, гледано от самолет, че нямало да могат да го уцелят, пустите му американци и англичани. Може и да е бил прав, но ние изпълнявахме заповедите на официалните власти. Имаше отговорници, които проверяваха дали хората се изнасят в тунелите. Времето не е било достатъчно, тъй като тревогата са я обявявали, щом самолетите са били минали над София. До нашия град им е трябвало още около 25- 30 минути (така си мислех аз). Ние се оправяхме за това време, защото бяхме близо, а по-отдалечените? Ами по-възрастните? Ами болните? Ами инвалидите?... То и капацитетът на двата тунела не е бил в състояние да поеме целия град. Повечето хора бяха с раници на гърба, пълни с храна, вода, пари, документи... Имаше хора, които се криеха в окопите на кварталите. Те бяха без покрив. Вероятността да ги уцелят явно е била също много малка. Абсурдно е било двата тунела да поберат гражданите и техните гости. Много хора, за по- дълъг период, се бяха изнесли в околните села. Но не смееха да бъдат по колибите си край града (тогава така се казваха крайградските къщи, на които сега им казват вили). Нали точно върху такива колиби сред лозята хвърлиха три бомби и това паникьоса хората... Освен това, преди трите бомби, софиянци са приели града ни за безопасен- имаше доста, дошли за по- сигурно. И не само софиянци. Враца и Дупница също бяха пострадали доста...  При влизането и излизането от тунела има стоманени ж.п. мостове. Отворите бяха покрити с маскировъчни завеси. В тунела беше тъмно и задушно. Имаше хора, които питаха със сигурност ли са спрени влаковете от Русе за Ст. Загора и обратно. Иначе... щеше да е по- добре бомба да ни удари. На мене ми беше интересно, защото толкова ми е било пипето...Сега мога да си представя какво им е било на майка ми и на по- възрастните от нея, баща ми е бил тогава в Битоля). За София знаехме всичко. Трагедия! На майка ми там ѝ беше родата, там винаги е искала да живеем, ама баща ми, от шеф на сметната палата в Бургас, го назначили за такъв във Велико Търново. Мислех си, че не е било добре да живеем в София, както е искала майка ми. Нашият град се напълни с хора от столицата. То и ние сме били столичани, но вероятно американците не са знаели нищо по този въпрос. Затова са пуснали тук само три бомби, а в София- стотици! Смътно си спомням всичко, останали са ми в главата отделни сцени. После, от приказките на големите, съм попълвал празните места с техните разкази. Веднъж бяхме на лозето до близкото село Малък чифлик- от края на града на около пет километра. Не е било време за гроздобер. Беше много горещо. Може и да е имало вече някоя узряла чепка, не помня. С майка ми и сестра ми се прибирахме по прашното шосе. От него се виждаше градът. Въздухът потрепваше. В града имаше май само един черен форд, караше го бащата на една моя съученичка- Блажка Куртева. Имаше заможни фамилии, като Карачорови, Астарджиеви, Севриеви, Фъсеви, Газуркови, Георгиеви, Цанкови...това не са всичките, но не помня да са имали автомобили. (Изселените Цанкови са имали форд, по- мощен от този на Царя). Ние ползвахме много файтони (главно до гарата с куфари). Автобуси нямаше. Ходехме много пеша. Изведнъж се чу познатото бучене – в небето видяхме сребърото ято. След малко по шосето заплющяха куршуми. Майка ми ни завря в едни крайпътни храсталаци. Откосите вдигаха камъчета и прах по шосето. Отминаха, а ние почти бегом се запътихме към Света гора, през нея - към Стамболовия мост... Боже, много късно разбрах какво е преживяла майка ми...

Сякаш не мина много време, училището се напълни пак с войници. „Руснаците пак дойдоха!” –викаше Стефана Чернайката. Тя живееше високо над нас, зад училището... Дворът на училището беше постлан със слама. А руските войници нямаха коне. Спяли на сламата. То в града, да се движи кон по стръмните калдъръмени улици, си беше опасна работа. Пак не можеше да си играем в училищния двор, пак надзъртахме само през оградата. Предишните бяха видимо по-чисти. Новите не ме научиха на нищо. В нас дойдоха едни руснаци - двама мъже и една жена, във военни униформи. И те искаха етажа за някакъв генерал. Явно е било глупаво да живееш в къща до училище ( както вече установих, че е опасно да живееш и в София). Беше тъмно. Не съм чул разговора им с баща ми. Предполагам, че не е бил на френски, но съм запомнил, че им е обяснил как германците не са ни посегнали и вярвал, че и те няма. Нали са братушки! (О, Вазов, Вазов, въпреки, че си писал хубаво за братушките, ако знаеш какво те чака... Това го споменавам, за да ви заинтригувам. Ще видите по- късно какво става с патриарха на българската литература... в края на четирсте години на миналия век).
Руснаците ми откраднаха фенерчето. Помня, че нашите ме накараха аз да ги изпратя. Светех им по външните стълби. Поискаха ми фенерчето и викаха „Есчьо маленка, есчьо маленка” и го отнесоха със себе си в училището. За това фенерче плаках. То можеше да си сменя цвета на лъча: червен, зелен, бял. Другите деца нямаха такова фенерче. За това не съм споменавал по- рано никъде. Знаех, че съм можел да попреча на сестра ми да следва в София. Баща ми ме успокояваше. Това фенерче можело много да помогне на руснаците при прогонването на Хитлер. Успокоих се...

Прочетете още- Спомени на Васил Пенчев за времето след 9-ти септември

С любезното съдействие на г-н Цветан Сапунджиев

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.