Спомени на Васил Пенчев за времето след 9-ти септември

Съвсем скоро разбрах, че на 27 декември 1947 г. е влязъл в сила „Законът за национализацията…”.  На тази дата през 1947 г. са иззели фабриките от собствениците и  и са ги предали на народа. Отделно са изваждали богати или царски хора и политици от къщите им, с право само на ръчен багаж. В опразнените къщи са влизали борци за правда и свобода, а сигурно и за равенство. Велико Търново се изпълни с фамилии, изгонени от столицата. През няколко къщи от нас се настани на квартира семейството на ген. Михов, регент на цар Симеон(чо): майка със син и дъщеря. За генерала веднага се разбра, че е ликвидиран. По- далече беше семейството на вътрешния министър преди 9-ти Габровски (без него, разбира се...). Дончо Папазов и сестра му Беба, (тя ходеше с конска опашка и я пратиха в Белене), с родителите им - имали една работилница за сапун, мисля че е била в Казанлък - и те покрай големите богаташи. Дора Гъдева, моя съученичка, с родителите си, бяха настанени далече в лозята, до колибата на прочутия социалдемократ Габровски. А в къщата на г-жа Тотева (срещу нас) се настани чичо Тошко с жена си, леля Кера и трите им деца. Най-малката Бойка, ми беше съученичка. Най- големият –Иван, беше колкото сестра ми. И имаха една сестра, Елена- по средата. Чичо Тошко никога не се е занимавал с политика, учил бил до трети клас, занимавал се е с печелене на пари, но с много акъл, даден му от Господа. Той е бил много умен и практичен … и това го разбрах по- късно и няма да пропусна да ви дам доказателства, които са ме впечатлили страшно много! Имал е осем фабрики, но по нищо не можеше да се разбере от държанието на цялото семейство, колко много са имали. И децата и леля Кера излъчваха скромност, никакво парадиране с абсолютно нищо, по- скоро изглеждаха бедни, но усмихнати. По- голямата част от изселените бяха тихи хора. Някои работеха на гарата като хамали , разтоварваха вагоните с въглища или лигнит. Нали трябва да се яде! А който не работи… Не отричам, че съм си мислил, как чичо Тошко е изхранвал семейството си. Той беше доста възрастен за децата си, не работеше, рядко се разхождаше из града и то обикновено вечер. Бяхме много близки. Често се събирахме у нас. И никога не се е говорило за политика. През 1956 или 1957 г. почти всички останали живи от изселените, получиха разрешение да се върнат в София. Имаше някакво разведряване. Априлското, вероятно!
След 1947 г., всяко лято през месец юни, майка ми и ние тримата (баща ни оставаше във Велико Търново да работи), пътувахме до София. Там беше големия род на майка : брат, сестра, нейни вуйчовци и вуйни, първи братовчеди …не мога да ги изброя. Но дядо ми Васил живееше още сам в Горна Джумая и съм чувал, че много е страдал за баба ми Елена. Баща ми ни изпращаше до гара Горна Оряховица, настаняваше ни в първа класа и аз през целия път гледах през прозореца. Просто не можеш да не забележиш: по дългите червени покриви на едноетажните постройки край ж.п. линията, виждащи се от влака, с големи бели букви пишеше : СТАЛИН- ТИТО- ДИМИТРОВ. Готвили са се Пиринския край да го предадат на СФРЮ (Социалистическа Федеративна Република Югославия). Пиринска Македония уж не била българска територия, хората в тоя край не били българи, в училищата не трябвало да учат български, а македонски (измислен) език. Спомням си, че през юни 1947-ма бях за седмица сам при дядо си Васил в Горна Джумая. Майка ми ме остави при него и се върна в София. Една сутрин на вратата на къщата на дядо някой чукаше като на пожар. Аз се събудих и реших, че трябва да се крием от американски самолети. Дядо отвори външната врата. Попита човека, който тропаше, какво е станало. Разбрах, че го познава, покани го в хола. Чух ясно: „Бай Василе, знам те като харен човек, молим те да ми върнеш капарото, оти не сакам да имам имот у Сръбско. Ке ти бъдем благодарен цял живот! Молим те!”... Те излязоха от къщата, не знам какво са говорили и правили, аз набързо си измих очите и зъбите, облякох се, отворих едно долапче, закусих набързо каквото е имало и зачаках пред къщата да се върне дядо. Къщата беше в центъра, на два етажа, срещу градския хотел „Волга”. На тротоара имаше чешма без кран и течеше непрекъснато топла минерална вода, която миришеше на запартъци ( на сяра ). Дядо ми се върна, заключи къщата, хвана ме за ръка и ме поведе по улицата. Спря ме пред един голям плакат. На него пишеше с едри букви: „Пиринска Македония- в СФРЮ!”. На плаката- портретите на Георги Димитров и на Тито. Нямаше го Сталин, беше останал на покривите покрай ж.п. линията. Не мога да кажа кога е било точно, но великотърновци (и ние, децата), пеша през Арбанаси, трябваше да отидем на гарата в Горна Оряховица (6 км.) и да махаме на бавно пътуващ влак, в специален вагон, един до друг бяха Димитров и Тито (пак без Сталин, чудех се защо го няма). Махахме знаменца!

Та дядо ми продавал едни четири декара овощна градина, човекът от сутринта искал много да я купи и дал част от парите. Аз си знаех, че дядо ми е „харен” човек, върнал му парите. И така разбрах, че е решил да продаде и къщата (горният етаж бил отчужден след 9-ти) и градината, и да отиде да живее при вуйчо ми Кирил в София, като му даде пари за по-голямо жилище. „Ама - каза дядо ми, - стана тя каквато стана!” И още същия ден ме заведе в София при майка ми. На следващата година, пак през юни (няма да давам повече обяснения, тъй като това ставаше всяка година през юни, като свършим училище), пак на влака за София. Я, гледам - от покривите изтрит Тито. Останали Сталин, празно място (или както казваха пътниците- дупка) - Димитров. След няколко години стана: дупка, дупка Димитров и т.н. Интересно как ставаха тия работи, но видях (в нас винаги се е купувал вестник „Стършел”). Тито нарисуван като звяр, със сатър в ръка, окичен с медали, изпръскан с кръв! Ужас ! През март 1948-ма Сталин и Тито „скъсали”. Тито и Димитров били големи дружки, искали да правят балканска федерация, ама забравили да питат другаря Сталин и …така. Слава Богу, Пиринска Македония си остана в България. Но местното население дълго е било мачкано - ту да се пише българско, ту- македонско. Много време никой не поиска да ми обясни какво е ставало. Но издебвах удобни моменти, открих на кои вълни мога да слушам „Радио Горяни” или „Свободна Европа”. Този факт и чутото не споделях с никого. Явно е бил насаждан някакъв страх. А много деца са били предупреждавани да не споделят навън чутото вкъщи. Сега, години по-късно, продължавам да се питам станали ли сме ние нормални хора, или сме тотално повредени от случващото се тогава...
Аз много внимателно съм разглеждал снимки на моите родители - на баща ми от Франция, после с майка ми от 32-ра година, докато съм се родил аз (в началото на Втората световна...). То са ресторанти, балове, то са тоалети, то са чудесии. А и техните близки, при общите им снимки. Вечерни тоалети, дневни, спортни... Майка ми с шапки, с мрежичка отпред (има специално име- воалетка!), през зимата- дамските ръце в маншон, мъжките- в ръкавици. Баща ми- с колосани яки и ръкавели, с бомбета, с папионки... Пардесюта, манта, пелерини... И какво става след войната?
Каскети и ватенки! Изтръгнали са ни държавата от Европа и са я запокитили в Азия. Нека да не си крием главата в пясъка! Трябва да се говори открито за България в навечерието на войната. Да не се крие нещо, което мислещите хора на България знаят - през 1939 г. сме били на осмо място в Европа по икономически показатели. А след войната, след  управлението на... сме на последно място!

Една от най-срамните страници в българската история

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ