В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ share buttonYouTube channel- Veliko Tarnovo СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

Спомени на търновеца Васил Пенчев за детските му години и бомбардировките над Търново

Из "Безумен роман"от Васил Пенчев, първа част (1939 - 1953)
Родната ми къща беше до училището, в което по- късно учих от първо отделение до трети прогимназиален клас. Казваше се „ Екзарх Йосиф І ” През 1946 г. тръгнах на училище. Видя ми се срамота да не знам на кого е кръстено. Махнаха това име, училището го прекръстиха на „Никола Вапцаров”. Поне за него знаех от майка ми доста неща. Познавала го е лично. Вапцаров и брат ѝ (вуйчо ми ) са били близки приятели... Като завърших четвърто отделение, преминаването ми в прогимназията (пак на същото място), ми даде самочувствието, че съм пораснал и не е необходимо някой да ми казва какво трябва да чета, какво да знам (извън училището, разбира се). Мина ми веднъж през ума, че ако някой ме попита къде съм учил, как се е казвало първоначално училището ми, на кого е кръстено то, ще мълча като пукал за екзарх Йосиф І... Градската библиотека беше сравнително близо до нас. Прекрачих прага ѝ за първи път. Една много учтива възрастна жена, първо ме попита не съм ли син на еди кого си и след като дадох утвърдителен отговор, разбра какво ме интересува- нещо за екзарх Йосиф І. След известно време тя успя да ми даде едно книжле, но нямах право да го изнасям. Майка ми не знаеше къде съм. Помолих я да ми запази книжката, да прескоча до нас, да се обадя къде съм и пак щях да се върна. Да си призная, не винаги съм казвал истината на майка си къде съм, но съм казвал, че ще отсъствам известно време. Старал съм се да съм точен. Все пак тези години са били тревожни (следвоенни) и сме се съобразявали с притесненията на нашите родители. (Горе, на Картала, говореха, че някои са намирали „детски играчки“, останали от войната, които гръмват в ръцете и те убиват... Американците ги били пускали от самолетите си през войната).
Знаете ли какво ми е останало в главата, след като прочетох книжката: Този и български екзарх се е родил в Калофер, помагал е на бащата на Ботев в училището, някои от богатите калоферци видели, че младият момък е много умен, заложили на него, за да е полезен на българите един ден, пратили го в Цариград да завърши френски колеж. После той постъпил в Литературния факултет на Сорбоната (Париж), преместил се в друг факултет и накрая завършил право. Мина ми през ума, че ако един ден ме оценят и мен по акъла, може да ме пратят някъде... Стараех се да имам повече акъл, но... Боже, колко съм бил наивен и за двете работи...
В къщи имахме една страхотна книга на Любомир Владикин (1891- 1948) -„Царевград Търнов”. Тази книга бях я изял с кориците. И също така, какх ще се родиш във Велико Търново и няма да знаеш историята на родното си място? Отдавна тази книга е изчезнала от погледа ми. Вероятно от нея съм запомнил някои легенди за столицата на Второто ни царство. През 1951 година сестра ми завърши с отличие Девическата гимназия и се готвеше да кандидатства медицина в София. Мечтаеше за медицина от прогимназиалните класове! Обядвахме и аз я попитах: „А бе ти защо не отидеш да учиш в Сорбоната?” Първо настана тишина, после избухна смях. Било невъзможно- каза баща ми. „Как няма да е възможно?”- възразих и продължих: „Патронът на моето училище е завършил право в Сорбоната по време на турското робство, ти си завършил финанси и право в Гренобъл по време на фашисткото (или някакво подобно) робство, а сега, когато сме свободни, сестра ми не може...”. Правех се на... Децата така добре усещат нещата, че просто човек, като порасне, не трябва да ги заблуждава с нищо заради нещо си...
Преди да стана ученик, помня германски войници, настанени временно в училището. Не можехме да си играем на двора. Но ги гледахме през оградата. Всеки ден се бръснеха и миеха, голи до кръста. Интересно ми беше откъде вземаха вода. В града пускаха водата само сутрин от 4 до 6 часа. Родителите ми пълнеха всевъзможни съдове за през деня. А от покрива на къщата ни, дъждовната вода се оттичаше (през водосточните тръби) в специално направена от бетон щерна, под нивото на двора ни. С тая вода се къпехме, ама я смесвахме с оцет, иначе сапунът не вършеше работа. Не помня да съм ходил мръсен. Вероятно тия години не са били сушави. Нямам спомен да завъртя крана вкъщи и да потече вода. Един ден, както си стоях на оградата на училището и наблюдавах какво правят германците, при мен дойде един от тях, името му беше Фриц, запомних го с лекота- нали имаме една дума „фръц”, която се отнася за сърдитковци. Той ме научи с език да имитирам жаба, да си издувам бузите и да ги удрям с юмручета през кратки интервали. После разбрах: Фриц бил идвал вкъщи да иска единия етаж за някакъв генерал. За щастие, знаел френски и се разприказвали с баща ми. Не съм разбирал разговора по понятни причини. Фриц се отказал да ни безпокои повече. Запомнил съм, че Фриц е бил против войната, ама... През една нощ германците изчезнаха. Не оставиха никаква следа в училището и по двора. Чудил съм се, как тия мъже, чисти и обръснати, са били такива зверове. Война! (Много късно научих, че след Първата световна война, немците са били заставяни да се кланят на французи и англичани... А това явно е трупало злоба в душите им. Ей, не е лесно да съдиш, трябва много да знаеш, ако искаш да си справедлив. Разбира се, злодействата не могат да се оправдават. Но отмъщението как да го спреш?)
Ято бомбардировачи на ВВС на Англия или САЩ над София през април 1944 г.
Почнаха едни сребърни самолети, подредени като птиче ято, да прелитат над града ни и казваха, че отивали да бомбардират Плоещ - в съседна Румъния. Били американски и английски. Бомбардировките над България от 1941 до 1944 г. са поредица от нападения срещу София и други български градове и села. Участвали са ВВС на САЩ и Англия, на Югославия и СССР. Руснаците са хвърлили по няколко бомби над Силистра, Русе, Добрич, Казанлък... Май са ни щадяли. Чел съм, че Георги Димитров е посъветвал Сталин да не разрушава страна, която в бъдеще ще е под влиянието му... Леле, какъв патриотизъм!
Моите родители и наши близки нощем се качваха на високо, на Картала. Оттам се виждали пламъците, по- скоро сиянието от горящите рафинерии в Плоещ. Беше ми чудно как така ще се вижда толкова надалече. Имахме една релефна карта на България, търсех нашия град Велико Търново, Дунав, Плоещ... Търсех ги, ама друг път, молех по- голямата ми сестра да ми помогне. Имахме и глобус, имахме и радио. Рядкост беше това. Марката му я помня - „Опта- Льове” (немско, с много лампи!). Когато нямаше ток, свиреше с едни големи батерии, като кутии, подобни на днешните кутии със сокове, но черни. Често нямаше ток. Военно време. Идваха много хора в нас за да слушат разни работи. Един ден, по обяд, едно ято пак мина над нас, връщаше се от Румъния. Гледахме го с интерес, а то взе, че хвърли няколко бомби в лозята, близо до града. Трясъкът беше ужасен! Та да видиш ти - почнаха да се правят окопи в самия град. А това не е лесна работа – същинската част на града по това време бе изцяло построен на скалите. В нашия квартал имаше една стръмна част, обрасла с бъз, салкъми и кумбули, близо до болницата за туберкулозни. Никога не ходехме там да си играем, може би от някакъв страх от болните, които стояха при хубаво време по оградата. В тази стръмна част направиха окопи на зиг- заг. Тесни, трудно се разминаваха двама души, а дълбоки по 2-3 метра. Като погледнеш нагоре, небето се виждаше. Събираха се около 30-40 човека. След войната си стояха доста време, играехме си в тях на какво ли не, основно на „доктори”... Освен това, закачиха и едни големи шарени завеси на ж.п. тунела, минаващ под града. Все едно, че железните мостове на влака се забиваха в скалите, без дупка в тях. Когато големите чуеха по радиото „Първа-Пета!”, по някакъв начин разбирали, че „Първа” е София, а „Пета”-Велико Търново и че това е посоката на самолетите, идващи от някъде си. Свирваха сирени, спираха тока и всички тръгвахме към тунелите. А за да се стигне до тях не беше никак лесно, не за нас, а за възрастните хора. Пътеката за тунела, по която се движихме, почваше от Баждарлъка, където е паметникът на Велчовата завера, беше стръмна, с лошо оформени стъпала. Някой разправял, че тези бомби са ей -така хвърлени, на връщане от Плоещ, останали, да не им тежат, ама като не знаеш точната истина... В нас, по това време, живееше вуйчо Милчо от Скопие, аптекар, мобилизиран. Милчо беше син на баба Фимка, сестра на моята баба Eлена (баба ми по майчина линия). Елена избягала от неосвободената още от турците Македония с дядо ми Васил, а Фимка си останала в неосвободената част на България. Скопие през 1941-1944 г. си е било върнато в пределите на България - Велика България! Вуйчо Милчо не идваше с нас в тунела. Според него Велико Търново бил толкова сложен град в план, гледано от самолет, че нямало да могат да го уцелят, пустите му американци и англичани. Може и да е бил прав, но ние изпълнявахме заповедите на официалните власти. Имаше отговорници, които проверяваха дали хората се изнасят в тунелите. Времето не е било достатъчно, тъй като тревогата са я обявявали, щом самолетите са били минали над София. До нашия град им е трябвало още около 25- 30 минути (така си мислех аз). Ние се оправяхме за това време, защото бяхме близо, а по-отдалечените? Ами по-възрастните? Ами болните? Ами инвалидите?... То и капацитетът на двата тунела не е бил в състояние да поеме целия град. Повечето хора бяха с раници на гърба, пълни с храна, вода, пари, документи... Имаше хора, които се криеха в окопите на кварталите. Те бяха без покрив. Вероятността да ги уцелят явно е била също много малка. Абсурдно е било двата тунела да поберат гражданите и техните гости. Много хора, за по- дълъг период, се бяха изнесли в околните села. Но не смееха да бъдат по колибите си край града (тогава така се казваха крайградските къщи, на които сега им казват вили). Нали точно върху такива колиби сред лозята хвърлиха три бомби и това паникьоса хората... Освен това, преди трите бомби, софиянци са приели града ни за безопасен- имаше доста, дошли за по- сигурно. И не само софиянци. Враца и Дупница също бяха пострадали доста...  При влизането и излизането от тунела има стоманени ж.п. мостове. Отворите бяха покрити с маскировъчни завеси. В тунела беше тъмно и задушно. Имаше хора, които питаха със сигурност ли са спрени влаковете от Русе за Ст. Загора и обратно. Иначе... щеше да е по- добре бомба да ни удари. На мене ми беше интересно, защото толкова ми е било пипето...Сега мога да си представя какво им е било на майка ми и на по- възрастните от нея, баща ми е бил тогава в Битоля). За София знаехме всичко. Трагедия! На майка ми там ѝ беше родата, там винаги е искала да живеем, ама баща ми, от шеф на сметната палата в Бургас, го назначили за такъв във Велико Търново. Мислех си, че не е било добре да живеем в София, както е искала майка ми. Нашият град се напълни с хора от столицата. То и ние сме били столичани, но вероятно американците не са знаели нищо по този въпрос. Затова са пуснали тук само три бомби, а в София- стотици! Смътно си спомням всичко, останали са ми в главата отделни сцени. После, от приказките на големите, съм попълвал празните места с техните разкази. Веднъж бяхме на лозето до близкото село Малък чифлик- от края на града на около пет километра. Не е било време за гроздобер. Беше много горещо. Може и да е имало вече някоя узряла чепка, не помня. С майка ми и сестра ми се прибирахме по прашното шосе. От него се виждаше градът. Въздухът потрепваше. В града имаше май само един черен форд, караше го бащата на една моя съученичка- Блажка Куртева. Имаше заможни фамилии, като Карачорови, Астарджиеви, Севриеви, Фъсеви, Газуркови, Георгиеви, Цанкови...това не са всичките, но не помня да са имали автомобили. (Изселените Цанкови са имали форд, по- мощен от този на Царя). Ние ползвахме много файтони (главно до гарата с куфари). Автобуси нямаше. Ходехме много пеша. Изведнъж се чу познатото бучене – в небето видяхме сребърото ято. След малко по шосето заплющяха куршуми. Майка ми ни завря в едни крайпътни храсталаци. Откосите вдигаха камъчета и прах по шосето. Отминаха, а ние почти бегом се запътихме към Света гора, през нея - към Стамболовия мост... Боже, много късно разбрах какво е преживяла майка ми...
Сякаш не мина много време, училището се напълни пак с войници. „Руснаците пак дойдоха!” –викаше Стефана Чернайката. Тя живееше високо над нас, зад училището... Дворът на училището беше постлан със слама. А руските войници нямаха коне. Спяли на сламата. То в града, да се движи кон по стръмните калдъръмени улици, си беше опасна работа. Пак не можеше да си играем в училищния двор, пак надзъртахме само през оградата. Предишните бяха видимо по-чисти. Новите не ме научиха на нищо. В нас дойдоха едни руснаци - двама мъже и една жена, във военни униформи. И те искаха етажа за някакъв генерал. Явно е било глупаво да живееш в къща до училище ( както вече установих, че е опасно да живееш и в София). Беше тъмно. Не съм чул разговора им с баща ми. Предполагам, че не е бил на френски, но съм запомнил, че им е обяснил как германците не са ни посегнали и вярвал, че и те няма. Нали са братушки! (О, Вазов, Вазов, въпреки, че си писал хубаво за братушките, ако знаеш какво те чака... Това го споменавам, за да ви заинтригувам. Ще видите по- късно какво става с патриарха на българската литература... в края на четирсте години на миналия век).
Руснаците ми откраднаха фенерчето. Помня, че нашите ме накараха аз да ги изпратя. Светех им по външните стълби. Поискаха ми фенерчето и викаха „Есчьо маленка, есчьо маленка” и го отнесоха със себе си в училището. За това фенерче плаках. То можеше да си сменя цвета на лъча: червен, зелен, бял. Другите деца нямаха такова фенерче. За това не съм споменавал по- рано никъде. Знаех, че съм можел да попреча на сестра ми да следва в София. Баща ми ме успокояваше. Това фенерче можело много да помогне на руснаците при прогонването на Хитлер. Успокоих се...
С любезното съдействие на г-н Цветан Сапунджиев

Няма коментари:

Ако Ви харесват моите публикации, подкрепете ме с дарение-
Описание Сума
Дарение BGN