Из историята на българската светиня „Трапезица“

Из Общински вестник "Велико Търново"- бр.5 от 30 юни 1904 г.

Българските царе от второто българско царство, подпомогнати от боляри, висшето духовенство и народа, за да придадат по-голяма светост, значение и важност на Търново като на нов престолен град след освобождението на българския народ от византийското робство, се стремели да пренесат в столицата мощите на повечето светци и светици. С тая дейност най-много се отличил Асен I, Калоян и Иван Асен II.

1. Мощите на св. Иван Рилски, чутовният пустиножител, най-великият патрон и светец на българския народ, били пренесени от Средец (София) в престолния град през 1195 год., по заповед на Асен I (1).

2. Мощите на преподобния Иларион, епископ Мъгленски били пренесени от град Мъглен в Търново, по заповед на Калоян. По после през времето на Иван Асен II били поставени в църквата "Св. Четиридесет мъченици" (2).

3. Мощите на свети и праведен българин Михаил воин, от някогашната крепост Потук били пренесени в престолния град, по желанието на Калоян. През царуването на Калоян или Иван Асен II били поставени във великата патриаршеска църква „Възнесение Христово“, майка на всички църкви в българското царство. (3)

4. Мощите на преподобна Филотея били пренесени в столицата през времето на Калоян. По после били поставени в църквата на пречистата Богородица истинска Божия майка и приснодева Мария, наречена Темниска, при девическия манастир „Св. Богородица“. (4)

5. Мощите на св. Гавриил Лесновски, пренесени от Лесновския манастир в престолния град през XIII век, вероятно от Калоян или Иван Асен II и поставени в църквата св. Апостоли на Трапезица. (5)

6. Мощите на св. Петка (св. Параскева) били пренесени от Епиват(сегашният малък рибарски градец Боядос на Мраморно море между Силиврия и Цариград) в столицата, по заповед на Иван Асен II и със съгласието на латинския император Балдуин II и неговите съветници през 1237 год. По-после поставени в новосъградената църква „св. Петка на Царевец. (6)

7. Мощите (или част от тях) на преподобната царица Теофана, вероятно са били пренесени от Цариград в Търново през царуването на Иван Асен II. Мощите на царица Теофана са били поставени в църквата „св. Петка", заедно с тия на св. Параскева. Така можем да си обясним, че службите на тези две светици са се намирали в един ръкопис. (7)

Така, престолният град се издига като свещен град за източно православния свят, предимно български свещен град (Български Йерусалим), подобно на свещените градове: Рим, Цариград, Антиохия, Иерусалим, Александрия и др., в които се намирали мощите на много светици и светци. В памет на някои от светиите били съградени нови и великолепни църкви и манастири в престолния град. Например, в чест на св. Иван Рилски, Асен I издигнал манастир с църква на Трапезица. Иван Асен I, в памет на св. Параскева построил църквата „Св. Петка" на Царевец и т. н. За най-голяма светиня от престолния град се смятала Трапезица. Първо, защото тук били поставени мощите на чутовния пустиножител, най-големият патрон и светец на българския народ — св. Иван Рилски и останките на св. Гавраил Лесновски. Второ с многото си църкви. Имената на повече от църквите не са известни, поради липса на данни. Благодарение само на житията на св. Иван Рилски и на св. Гавраил Лесновски се знаят имената на две църкви, в които били поставени останките на двамата светци. Според първото приложно житие на св. Иван Рилски църквата, в която било поставено тялото на светеца била построена през 1195 г.. по заповед на Асен I и посветена на името на св. Иван Рилски. Във второто приложно житие на светеца се споменава, че Асен I съградил на Трапезица не обикновена църква, а манастир в чест на св. Ивана Рилски и там били поставени мощите на светеца. Вероятно останките на светеца са били на Трапезица от 1195 до 1393 година— до началото на турското робство. Каква е била съдбата на църквата „Св. Иван Рилски след падане на столицата под турска власт, по липса на исторически данни не може да се отговори. Според повестта за възобновлението на Рилския манастир и за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир от Владислав Граматик, мощите на светеца се съхранявали в Търново до 1469 година. Димитър Кантакузин в краткото житие и похвала на св. Иван Рилски, посветени по случай тържественото пренасяне мощите на светеца от Търново в Рилския манастир споменува, че мощите на светеца се намирали не в самия град Търново, но в съседния му славен град Трапезица. (8)

От житията на св. Гавраил Лесновски се уверяваме, че една от църквите на Трапезица се наричала св. Апостоли в нея били положени останките на светеца. На въпроса, кои са били тези две църкви в които лежали мощите на двамата светци от шестнадесетте (сега основите им са запазени от 1—3 м. височина) не може да се отговори. В житията на двамата светци не се известява местоположението на тези две църкви. В подкрепа на твърденията ми, че останкитe на двамата светии били пренесени в престолния град и поставени в две от многото църкви на Трапезица от една страна, а от друга, че църквата, в която били положени мощите на св. Иван Рилски била не обикновена църква, а манастир; превеждаме първо и второ приложни (кратки) жития на св. Иван Рилски и приложното житие на св. Гавраил Лесновски от 1330 г. -http://starotarnovo.blogspot.bg/2017/10/1330.html

Приложено към статията:

1. (Срв. Първо приложно житие на св. Иван Рилски, намиращо се в два зографски пролога №47 и № 48 отъ XV в. Второ приложно житие поместено след шестата песен на канона, в службата на св. Иван Рилски на 19 октомврий. Службата се намира в Драгановия миней, български извод от XII век. Живот и подвизи на нашия преподобен Иван Рилски. Написано от господина Евтимия, патриарх Търновски. Житието се помества в листове 93-та -104-та, на зографския препис от XIV в. Йордан Иванов, Български старини из Македония София 1908 стр. 110 — 114 и стр. 116 — 133, Йордан Иванов, Български старини из Македония. Второ, допълнено издание София 1931 стр. 365.

2. (Срв. Кратко (приложно) житие на св. Илариона Мъгленски, намиращо се в Зографския пролог №88. Последният се съхранява в Зографската манастирска библиотека. Йордан Иванов, Български старини из Мекедония, София 1908 страници 142 — 143. Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир София 1902 стр. 39 — 2/19 и стр. 42 — 2/21, ръкописи от XVI век. Живот и подвизи на преподобния наш отец Илариона, епископ Мъгленски, чиито (мощи) бяха пренесени в преславния град Търново. — Написано от Евтимий патриарх Търновски. Проф. Емилиан Калужняцки, „Съчиненията на българския патриарх Евтимий". Виена 1901 (Prof. Emil. Kaluzniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien. 1901). Евтимий патриарх Търновски, житие на св. Илариона Мъгленски. Запазено в сборниците на Владислава Граматика, ръкопис 4/8 (61) от 1479 г. Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. София 1902 стр. 104.

3. (Срв. Житие на Михаила воина, по охридския ръкопис № 196, български извод отъ XIV — XV в. Йордан Иванов, Български старини из Македония. Второ, допълнително издание София 1931 стр» 422 — 424. Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир 2/20 (24) пролог за цяла година от XII в. стр. 41. Похвално слово на св. Михаила воин. — Написано от св. Евтимий, патриарх Търновски. Словото се намира в ръкописната сбирка при св. Паваловския манастир в св. Гора (Атон). То е издадено въ Tpyды Kieв. дух. Якадемiи 1870 октябр стр. 220 — 229. Хр. Ив. Попов, Евтимий последен Търновски и Трапезицки патриарх Пловдив 1901 стр. 178.

4. (Срв. живот и подвизи на преподобната наша Филотея. — Проф. Емилиан Калужняцкий, съчиненията на българския патриарх Евтимий. Виена 1901. — Prof. Emil Kalurniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien 1901. Похвално слово и отчасти чудесата на нашата преподобна и преблаженна майка Филотея. — Написано от господин Иосифа, митрополит Видински. Запазено в сборниците на Владислава Граматика, ръкопис 5/8 (61) от 1479 г. Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир стр. 108.

5. (Срв. Кратко Гавриилово житие от 1330 год., написано от известния български книжовник Станислав през 1330 год. в Лесновския манастир. Намира се в пергаментния синаксар, № 51, в Белградската академия на науките. По-нов препис от пространното житие на Гавриил Лесновски в руска редакция, въз основа на по-старо пространно житие, занесено в Сърбия от поп Христа в 1862 год. Преписът е направил Иван Поп Христов, син на поп Христа в 1868 г. — Йордан Иванов, Северна-Македония исторически издирвания. София 1906 стр. 100—105. Препис от второ пространно житие направил даскал Стефчето, Ефрем Каранов, Материали по етнографията на някои местности в Северна Македония, които са смежни с България и Сърбия. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, книга IV стр. 308—309.

6. (Срв. живот и подвизи на нашата преподобна майка св. Петка (Параскева,) и как били пренесени (мощите) в преславния град Търново. Написано от господина Евтимия, патриарх Търновски. Проф. Емилиан Калужняцкий, съчиненията на българския патриарх Евтимий. Виена 1901. (Prof. Emil Kalurniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien 1901. Служба на св. Петка Епиватска или Търновска в ръкописния минеи 2/9 (90) отт XVI в. Проложно житие в ръкописните минеи 2/18 (27), 2/9 (90) и ръкописния пролог 2/21 отъ XVI в. Е. Спространов, Опис на ръкописните в библиотеката при Рилския манастир стр. 35 и стр. 42. Евтимий патриарх Търновски житие на св. Петка, запазено в сборника на Владислава Граматика, ръкопис 4/5 от 1483 г. Григорий Цамблак, Слово за пренасянето на св. Петка от Търново във Видин и в Сърбия, запазено в Владислава Граматикова сборник, ръкопис 4/5 от 1483 год. Е- Спространов, Опис на ркописите в библиотеката при Рилския манастир. София 1902 стр. 86.

7. (Срв. Сырку Евтимiя пaтpiapxa Терновскаго, служба преподобной царице Теофане. С. Н. Б. 1901. Хр. Из. Попов, Евтимий последен Търновски и Трапезицки патриарх. Пловдивъ 1901 стр. 221 — 225.

8. Владислав Граматик „Сборници — панегерици, ръкопис 4/8 (61) от 1479 год. и ръкопис 4/5 отъ 1484 г. Е Спространов, опис на ръкописите в библиотеката при Рилския монастир. София 1902 Стр. 84 и стр. 104.

Владиславъ Граматик, сборник — панегирик, ръкопис 4/8 (61) от 1479 год. Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. София 1902 стр. 107, Неофит Рилски, Описание болгарскаго священнаго монастыря Рылскаго. София, 1879, Стр, 33—34. Т. Николов

Грета Костова- Бабулкова​
Прочетете още: ТРАПЕЗИЦА

 

​ ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЦАРЕВЕЦ

Хълмът Царевец след Освобождението

 

В статия от 8 май 1928 г. четем: "Погрешно е да се нарича Хисарят Царевец. Старобългарското име на тази местност е било крепостта. Така изобщо са се наричали онези укрепени места, на които са живели царете, или владетелите изобщо. Българите са ги наричали „градове” от думата „градя” - оградено място, запазено с яки стени против неприятелите. Населението от околните на Търново места наричат Търново град. Рядко старите хора ще кажат Търново. Между старите арбанасчани Търново се наричал Кастрон – крепост. Като дошли турците в Търново, превели думата „крепост” на арабски и почнали да наричат това място Хисар, което значи пак крепост, укрепено място. След нашето освобождение менихме името му и почнахме да го наричаме Царевец съвсем неоправдано.” Името Хисар било в употреба до Освобождението, пък и по-късно, когато благодарение на известния ни възрожденец Цани Гинчев, хълмът получи новото си име „Царювец” или „Царевец”, като означение, че някога е бил престолнината на древните български царе. Названието „Царевец” бе възприето от чеха К. Иречек в неговата „История на българите” и оттам то получи широката си популярност.” Господстващото положение на хълма Царевец и естествената му непристъпност са предопределили избора тук да бъде центърът на върховно управление на държавата. Ето как се описва в Пътеводителя на града от 1907г.: "И Хисарът, и Трапезица са били оградени с дебели хорусанлии зидове, остатъците на които личат и днес. Насред Хисара върху най-възвишеното място — на Чан-тепе/от турски- Камбанен връх/, се е издигала патриаршеската църква „Св. Спас“ или „Възнесение Господне“— "Матер всех болгарских церквей". Тая църква е имала висока звънарница (камбанария), от която се наблюдавала цялата околност на града. Тя се е виждала от далече и със своето блещене на слънцето правела е силно впечатление, като е извиквала трепет в сърцата на българите. На север от нея се е намирала царската църква „Св. Петка“, а между тия две църкви — царските палати, украсени с равни видове мозайки, остатъци от които наоколо се намират и днес. В тази крепост се намирали разните правителствени учреждения и къщите на знатните родове, както и на членовете от царския род. Тук се е намирал и затворът, който и днес стърчи на Хисаря, известен под името Балдуинова кула. До тази кула е бил изходът за онази покрита каменна стълба, по която се е доставяло за крепостта вода от кладенеца при реката Янтра. Следи от тази стълба има и сега, а стари турци по предание от бащите си са ни разказвали за нея. Крепостта е била, па и сега е, природно недостъпна от всички страни, освен откъм „Кая-баш“; но и от тука тя е била направена недостъпна, като са изсекли скалите на около 2 метра по протежението им и по този начин е бил образуван един прелез, в сегашно време наричан „Дупката“ или „Сечената канара“. Над така образуваната пропаст бил поставен подвижен мост, който във време на външна опасност се е дигал. Този мост е бил заменен от турците с камък, сводообразно съзидан. През „Сечената канара“ гражданите от Асеновата махала са се свързвали с ония от махалата, разположена на югозапад от Хисара. Крепостта се затваряла с пет врати, за които споменува и турския географ Хаджи Калфа: две врати са водили за Асеновата махала, и едната от тях сега е най-запазена (на първата скица), а другата, която не съществува вече, е била над самата сегашна митрополия. Третата врата е водела към Френк-хисар и полусрутена се вижда и днес.

Четвъртата е била главната входна врата и тя съществуваше до скоро време, като един най-голям и най-важен остатък от крепостта (на втората скица). Понеже грозяла уж опасност, тази врата бе срутена, вместо да бъде ремонтирана. Според други е била съборена, за да влезе Фердинанд с каляската си. Отстрани и над нея се надигаше яка сграда, която, по всяка вероятност, е била един вид казарма на войниците, които са пазили входа. Подобна сграда, само че по-малка, е имало и при вратата, водеща за Френк-хисар. Петата врата е била зад подвижния мост върху „Сечената канара“. Тази врата е била унищожена от турците наскоро до освобождението ни. Тези пет входа се затваряли с яки врати, отвътре подпирани с дебели напречни железни лостове, заключвани с големи куфари (катинари), както това се види при най-запазената днес врата, водеща от Хисара за Асеновата махала.

Сред народа има предание, че направо от Хисара е имало мост, по който се отивало за крепостта Трапезица и обратно; обаче няма никакви признаци, по които може да се съди за прекарването му. Монастирите около града и многото църкви в града са давали право да бъде Търново наричано „Богоспасаем Цариград“. Освен евреи, латинци и дубровчани, в града са живели малко гърци и арменци, мнозина от които са успели да влязат и в роднински връзки с българския двор. Един от евреите, види се, доверено лице на двора, е успял да влезе в сношение с турците и да им предаде крепостта Хисар. На 17 юли 1393 година градът бил превзет от турците и опожарен, както ни показват това разкритите развалини. След това видните граждани били избити или изселени в Мала Азия." Това събитие покъртително описва Г. Цамблак: "Изгониха от църквите свещениците, а на тяхно място поставиха безсрамни хора; в ръцете на чужденците попадна кивотът на Завета, а тайнствата хвърлиха на кучетата.” Патриаршата черква „Възнесение Христово” била преобърната в джамия; останалите пък черкви претърпели същата участ или били обърнати на бани и конюшни. Мощите на светците били изхвърлени и изгорени. Всички дворци и черкви на Трапезица били опожарени и срутени до основи. Същата участ постигнала и царските дворци на Царевец, обаче стените и кулите им стърчали чак до XVII в." Сведения за Царевец по време на турското робство ни дава отново Пътеводителят на града от 1907 г.: "След превземането на града и ограбването на крепостите Трапезица и Хисара последните били изгорени от турците и сринати до основи. Трапезица, оголена от постройки, със слаби остатъци от последните, обрасла в тръни и бурени, представляваше само жалък спомен от минало величие. По нея пасяха коне, крави, овци и др. добитъци. Рядко биваше посещавана от българи, защото турците на подобни посещения не гледаха с добро око. — Върху развалините на Хисара възникна цял квартал от турски къщи, много от които бяха съзидани върху основите на стари български сгради и върху дворците на българските царе. Къщите, които възлизаха на брой от 100 — 150, бяха малки и с градинки от плодоносни дървета. Те бяха разположени на северо-западната и юго-западната страна на Хисара, околовръст Чан-тепе, което като гол конус обрасъл в трева, се издигаше над къщите, без да напомня с нещо за съществуването върху него на сега откритата църква и пристройките към нея. Върху основите на царската църква „Св. Петка“ е била издигната в 1435год. джамия с високо минаре (викало), която без викалото и днес съществува и служи на войската за склад на амониции. По източния склон на Хисара къщи нямаше,— там бяха гробищата на турците от тази махала. Хисарът през цялото владичествуване на турците бе недостъпен за българин." 
25-31 май 1964 г. - По иронично съвпадение, в годината на приемане на Венецианската международна харта за консервация и реставрация на паметниците, в България е прието Постановление на Министерския съвет за развитие на Велико Търново като исторически, културен и туристически град. Поставена е задачата за цялостно възстановяване на Царевец и тя е подкрепена от интелектуалци – неспециалисти по опазване на културното наследство. Един от най-големите инициатори е Емилиян Станев. На възражението на археолозите да се консервира само запазеното, Ем. Станев реагира недвусмислено, че трябва да се построи Патриаршията и Двореца. По този въпрос той пише статията „Възстановете Двореца и Патриаршията!“. Този текст е всъщност обръщението му към българския народ за възстановяването на старините във В. Търново. Прочетете повече.. Въпреки принадлежността ни към световната научна общност в сферата на културното наследство, на експертната общност е поставена задачата да се реставрират средновековните паметници на Царевец. Партийното разпореждане не подлежи на коментар - патриаршеската църква в Търново да се възстанови не каквато е била, а каквато трябва да бъде. Специалистите са принудени да разберат, че възстановяването на паметниците на Царевец не е дискусионен въпрос – той е вече решен със самото партийно и правителствено постановление. Обясняват им, че социалистическата държава не е длъжна да се съобразява с Венецианската харта, а в. Пулс направо я обявява за идеологическа диверсия. На националното съвещание от 1969, водено от Пенчо Кубадински, те са принудени да приемат наложеното хипотетично възстановяване на крепостни стени и порти. А колкото до Патриаршията – нейната хипотетична реконструкция и дори изписване се осъществява след директно нареждане на Пенчо Кубадински… Все пак, идеята за цялостно възстановяване на Царевец не се осъществява. Редица автентични археологически ценности са реставрирани в съответствие с международните принципи; работата на опитни специалисти по възстановените обекти носи печата на техния професионализъм. Въпреки това, извършените хипотетични реконструкции на Царевец изключват завинаги шансовете му за включване в Световното наследство.

Обективът на фотографа Панайот Бърнев е запечатал интересни кадри от мащабното строителство за възстановяване на Царевец, което стартира към края на 60-те години.. Фотографският архив на Панайот Бърнев е от 1967 г. и е качен в https://visualarchive.bg, дарител е неговата дъщеря Милена Николова.

Единствено в църквата „Св. Параскева“ в град Роман, Румъния, е съхранена фреска от 1550 г., която представя посрещането на мощите на Св. Петка в Търновград през 1238 г. Ето как е изглеждал Царевец, изобразен на нея.

За повече информация- http://www.kultura.bg/bg/article/view/22251 

Източници: "Пътеводител на В. Търново" от 1907г. http://www.kultura.bg

Прочетете още: Васил Берон за Царевец
В полите на Царевец- Любомир Владикин
Моско Москов разказва за Хисаря /Царевец/ и за неговите тайни

Тодор Янков за Трапезица и Царевец

Как търновските първенци в миналото подаряват хълма Царевец

Съборената църква "Св. Параскева- Петка Търновска" и вярата на търновци
Римски артефакти на Царевец 

По въпроса за водоснабдяването на старите крепости Царевец и Трапезица, 

За Балдуиновата кула, Царевец- основно градско ядро на Търново

Из историята на патриаршеската църква „Възнесение Христово" на Царевец

Патриаршията- из "Царският дворец и патриаршията на Царевец"- Никола Ангелов

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Археологически находки на Трапезица

Из Общински вестник „Велико Търново“ 1935г.

II. Просфорник (вула).
Втората археологическа находка е един просфорник (вула), направен от добре изпечена глина. Това е уред с който се украсява нафора (просфора) или жертвените хлябове на задушница. Сега такива се срещат, направени от дърво, четвъртити и с буквите И. X. N. К., което значи — Иисус Христос Ника (Победител). Намерената вула има кръгла форма с диаметър 10 см.(дебелина 2 см.). На горната страна имало малка призматична дръжка, с височина около 2 см. и която е счупена и изгубена. Интересна е долната лицевата страна. Тук се изобразява най-първо един кръг от маслинени листи, разположени в края на кръжилото. На някои листи личат и дръжките, които са обърнати навън. Вътре в кръга се вижда една комбинация от следните плодове и цветя:
В ляво житен клас, а в дясно — грозд. Това са две растения, които показват не само най-главното национално богатство на българите, но още имат и символично значение. Житото (хлябът) е символ на тялото Иисусово, а гроздето(виното) — на кръвта Христова. Между тях се изправя клонче от роза, едно от най-разпространените растения в България. От двете му страни се разклоняват два стилизирани розови цвята. Те имат по четири венечни листи. Над тях са изправени два дъбови желъда, които приличат и на неразтворени розови цветове. Дъбът, подобно на житото, розата и гроздето, се среща твърде често в нашето старо резбарско изкуство. Той е символ на трайността, на дълголетието. Клончето завършва с други три плода, които по всичко изглежда да са също желъди, само че средното е малко, а страничните по-големи. Тук-таме по клончето се забелязват розови тръне или розови листа. До грозда е поставена четирилъчеста звезда. В случая розата е символ на чистотата в Христовото учение.
Находката е намерена на Трапезица през 1913 година от търновския гражданин Марин Чоканов. Открита била в една ниша (позюл в църква № 6.) Вулата представлява вдлъбнат негатив на тези растения, който, като се натисне о тестото или пепела, дава хубави изображения на посочените предмети. Тя, макар и от глина, има значение не само за българската етнография, но частно и за българското изкуство.
Притежание е на Търновския археологически музей.
Със сигурност можем да твърдим, че тази находка е от края на XIV век.
Ив. Йорданов
Вижте още: Археологически находки на "Трапезица"-първа част
 Из историята на българската светиня „Трапезица“

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Археологически находки на "Трапезица"

Из Общински вестник „Велико Търново“- 1935г. 

Кръстът на севаст Берислав

През 1915 година почина великотърновският гражданин Никола Селвели на известния търновски общественик и борец по черковния въпрос Евстатий Селвели Депутата. Той беше един твърде интересен и самотен човек. И досега се говорят за него твърде забавни анекдоти, обаче едно е вярно: той беше човек крайно недоверчив. Този стар ерген — юрист, носеше винаги със себе си един голям вързоп, ключета и ключенца, повече от 40 на брой и на тежест около 2 килограма. Сега те се пазят при втори мирови съдия. Разказват, че никога не се е отделял от тях и че дори в банята, когато влизал да се къпе, този възнисък и въздебел тих човек. препасвал на гол корем своя ремък (каишка), на който отстрани се мъдрели и въпросните ключове. А говореше се, че притежавал вкъщи интересни книги, ръкописи и някакъв си стар златен кръст.

И наистина, през 1926 година беше назначена една комисия, която приведе в известност неговата покъщнина, разграбена преди това от злосторници, против които било заведено дело. Една част се занесе в общинското управление, касата — в музея, а трета остана на мястото си. Днес вече всичко е разграбено, двете къщи (намиращи се точно срещу музея) почти съборени. Общинската власт би трябвало да влезе веднага в ролята си и отчужди мястото за някое обществено учреждение, защото предполагаемите наследници едва биха се наели да платят натрупалите се големи данъци за сметка на едно несигурно наследство. Както и да е, отвори се желязната каса в присъствието и на негови роднини и в нея се намериха лъжици от сребро, алпака, и желязо, броеници, цигарета и пр., но без голяма стойност. Загънат във вестници се откри търсения кръст. Преди няколко дни, по разграбени от децата книги, се откри и неговата библиотека в четири ковчега, които се пренесоха в Търновската Народна библиотека. Кръстът е надкуполен, направен от мед, като при малкото време, с което се разполагаше (около четвърт час), не можеше основно да се проучи, например, неговата тежина и прочие. Висок е, без изгубената долна част, 1 метър, а широк, с изгубеното дясно рамо, 50 см. По всяка вероятност, когато църквата на Трапезица е била разрушавана, той е паднал и се е счупил на пет или шест части. На лице сега са само три от тях. Изгубени са дясното рамо, най-долната част и друга една малка такава. Краят на всяка една страна е разширен, с рогове, които от своя страна свършват с кръгове. Отдолу на лявото рамо личат три дупки за теловете, които прикрепяли кръста в страните на кубето, което срещаме сега по църквите. По-отдолу кръстът е прикрепен към друг по-малък кръг, в чийто среда се държи друг по-малък кръст. Най-отдолу кръстът чрез един меден прът, с две извити уши, се прикрепял към купола. Ако приемем, че прътът е бил най-малко 50—60 см., ще излезе, че целият кръст ще е бил висок метър и половина, или приблизително един човешки ръст.

Нека разгледаме сега надписите по него.

Най-напред отгоре се чете на гръцки: агиoc; отдолу; константинос; в лявата част: оенконстантiс, съкратено, сигурно от о ен константi (нополеi)с. Преведено на български това значи: Свети Константин, който е от Цариград. . . До гръцкия текст се намира друг по среднобългарски, който гласи: Свят Костадин, в три хоризонтални реда; в лявата част на кръста се чете: от Цариграда, в два вертикални реда. Тук сричките "ра" и "да" са предадени чрез лигатури (слети букви), а сричката цар се предава като монограм, който се среща по монетите от второто българско царство. Най-отдолу на кръста се намира най-важната част на надписа, която гласи: На помощ севаста Бериславе в пет хоризонтални реда. Комбинирани тези три части, дават: Свети Константин от Цариград на помощ севаста Бериславе. Сравнени двата текста, гръцкият и българският, те са еднакви по съдържание, само че липсва съответният гръцки текст на думите: на помощ севасте Бериславе. Сигурно те ще са писани на дясната страна, която е изгубена.

 Някои общи заключения

Най-първо, неизвестният за историята севаст Берислав от второто българско царство си е построил на Трапезица своя домашна църква — мавзолей с името свети Константин. А известно е, че повечето църкви на това място са посветени на светци — войни. Като благославя — пожелание той е поставил въпросния надпис. Не е невъзможно, той да е получен от Цариград като подарък от някое високо-поставено лице или църква със същото име. И днес в Търново казват като благословия: св. Константин (Иван или други) да ви е на помощ, сиреч, да ви помага в живота.

Второ. Както споменахме, двата паралелни текста допускат донякъде предположението, че кръстът е изпратен от Византия. По вероятното, обаче е, че тук гръцкият текст има официален характер, както латинският в западна Европа, и както френският в настоящо време. Един вид, дава се по-голяма тържественост и значение на кръста и храма.

Трето. Името Бериславе е чисто българско (в повелително наклонение — Берислава) както Борислав (човек, който се бори за слава) Владимир (човек, който владее мира — все в заповедно наклонение. Името Бераславе е умалително от Берислав. И днес в Търново се среща име Славе.

Четвърто. Титлите в стария български царски двор не са добре познати. Знае се, обаче, че севастите изпърво са изпълнявали висши съдийски длъжности. Най-главният севаст се е казвал Протосеваст (първи севаст), нещо като днешния министър на правосъдието. И тук българите са копирали византийския двор. В последствие севастите заемат и военна длъжност при царския двор или вън от него. Така в един каменен надпис, намерен в с. Божица, Орханийско, се казва: "Азъ севастъ Огнян бях при цари Шишманъ кефалия и много злопатихъ. Вто време турци воювахъ. Азъ се държахъ (благовернаго) Шишмана царе."

Пето. По сведения на лица, близки на Н. Селвели, този кръст е намерен на Трапезица. Сега там са открити 16 църкви, от които само за една можем да кажем, че е обществена („св. Иван Рилски). Другите са били семейни и са служили за мавзолеи—гробници на българските боляри. Жалко е само, че тази находка не стана известна на науката още през живота на Н. Селвели, за да знаем името поне на една от 16-те църкви, или най-малкото, где се е намирал домът на този болярин. Днес в Търново има църква с такова име, ала тя е строена едва към средата на миналия век.

Шесто. Днес се срещат и собствени имена от женски род, като Севаста, Севастица, Севасти под гръцко влияние и във връзка с титлата на старите византийски и български боляри.

Находката сега е заключена и запечатана в желязната каса на Н. Селвели, която се пази в Търновския археологически музей. Тя чака своето основно и всестранно проучване. Тъй красив, тъй интересен със своите надписи, нам не ни са познати други български надкуполни кръстове от тези, които се пазят сега в Софийския археологически музей. Колкото се отнася до неговата старинност, ние можем да го отнесем към XIV век по липса на други по основни проучвания.

Ив. Йорданов

Археологически находки втора част 

Из историята на българската светиня „Трапезица“

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТРАПЕЗИЦА

В "Пътеводителя на В. Търново от 1907 г." се казва, че в старо време Търново е наричано „Цариград Търнов, богоспасаем Цариград, царица на градовете, царствен православен град, наистина втори подир Константиноград. За да бъдат дадени такива хубави епитети на старото Търново, трябва наистина тогавашният град да е представлявал нещо, което го е издигало в очите на хвалителите му. Основите на бляскавото състояние на Търново са положили братята Асен и Петър, като са избрали този град за столица на новосъздаденото българско царство в 1186 год. Какво е представлявало до това време Търново, точни сведения няма, но като се съди по сегашните остатъци от църкви, както и от преданията, градът се е ограничавал само с Трапезица където, по всяка вероятност, е бил построен замъка на Асеня и Петра. По-рано Трапезица, Хисарът/Царевец/ и Къз-хисар /Момина крепост/ са представлявали само римски крепости с малки или големи пристройки за жилища около тях. При първите Асеновци градът е бил съставен от постройките на Трапезица и от къщите, които са били съградени около нея покрай реката Янтра — дясната половина на сегашната Асенова махала. Когато станало столица, Търново почнало да расте: построили се къщи и на левия бряг на Янтра — лявата половина на Асеновата махала. Тъй разположен по двата бряга на реката, градът е носил две имена; на десния бряг се е казвал "Трапезица" или „Трапезонд“, а „новият град на левия бряг на Янтра, се е нарекъл Търново. Със създаването на новия град възстановила се е и старата римска крепост „Хисарът“, и тази последната е станала крепост на новия град, както Трапезица на стария. Двата града — Трапезица и Търново, са били съединени с мостове, за два от които, като се проследят старите пътища, водещи от Хисаря към Трапезица и обратно, може да се каже с положителност, че са съществували. Единият сега носи името „Владишки мост“, а другият е водил от зазиданата откъм реката входна врата на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ към срещуположния бряг на реката. Мястото на този мост и днес личи: виждат се устоите на моста върху двата бряга на Янтра. Градът е растял бавно, тъй че при завладяването му от турците, в един период от 207 години, той е включвал в своите очертания: Трапезица със сегашната Асенова махала, Хисаря с Френк-хисар, сегашната Болярска махала и махалата между левия бряг на Янтра и Хисара, именно от Турския мост до банята Баш-хамам и от там по права линия на север до зданието на сега изоставеното училище „Св. Кирил“—малко по на запад от сегашната съборна църква „Св. Богородица“. Че тази последна махала е съществувала по онова време, свидетелствува съборената каменна конюшна в един от турските дворове над Средната баня, която конюшня по всичко напомнеше на църква, а също и запазеното от народа предание, че банята Баш-хамам е била някога си църква. От направените разкопки по Хисара и Трапезица може да се каже, че Търново с право се наричало „Царица на градовете“. Не ще е имало по-хубав град от него. И Хисарът, и Трапезица са били оградени с дебели хорусанлии зидове, остатъците на които личат и днес. Сред народа има предание, че направо от Хисара е имало мост, по който се отивало за крепостта Трапезица и обратно; обаче няма никакви признаци, по които може да се съди за прекарването му. Трапезица, както казахме, е била от всички страни оградена с хорусанлии каменни зидове, широки повече от един метър. Тука в разните ъгли на местността се издигали яки кули, откъдето е можело да се вижда на всички посоки. Основите на две от тия кули са хубаво запазени при северния край на Трапезица. По на юг, върху възвишеността, се издигат основите на сгради, които навярно са били дворците на братята Петър и Асен и на първите техни наследници, тъй като право под тези сгради, при полите на Трапезица, е съградената от тях църква „Св. Димитър“, откъдето е бил даден сигналът на въстанието против гърците. Трапезица е била украсена още с многобройни постройки, както свидетелствуват многото открити основи на големи и малки църкви с изградени гробници — катакомби. Съществуването на църквите, разнообразно изпъстрени с фрески, които след откриването почти се измиха от дъждовете и изпокъртиха от неумеещият да цени старините българин; яките зидове околовръст, трапезовидната възвишеност; кулите по тия зидове, всичко ни кара да предполагаме, че Трапезица на времето си е представела българската столица онова, което руския „Кремъл“ за Москва. Гробниците с намерените в тях човешки скелети показват, че някои от тия църкви са били домашни църкви на болярите, които се живели в тази крепост . Числото на входните врати за крепостта точно не се знае, но според както личи по каменната крепостна ограда, може да се каже, че не са били по-малко от пет: двете врати са били на северната страна и от тях едната към гара „Трапезица“, гдето е сега главният вход за крепостта, а другата над църквата „Св. Димитър“. Другите три врати са били на срещуположната страна, и от тях едната срещу църквата „Св. Четиредесет мъченици“, втората по посока на сегашната съборна църква „Св. Богородица“, а третата към железния мост. Тези врати също здраво се затваряли и пазели, както вратите на Хисара. М. Москов в своята книга разказва: "Трапезица е едно издигнато място между града и Хисаря. То е като полуостров, който само от север се съединява от сушата. В старо време това място било заобиколено с яки стени които се издигали няколко метра над повърхността му. Имало е само един вход и то откъм юг, гдето се намирала яка желязна врата на местността "Царева стъпка". От друго място не можело да се влезе на Трапезица. Към днешния мост в Асеновата махала се спущала стена; тази стена от която е останала една малка част била дебела около 2 метра и висока около 5 метра. Такава също стена имало и от другата страна, гдето е днес кантонът. Тази стена, на която основата се откри когато копаха за спирката, се спущала чак до реката и отделяла града от еврейската махала, която се почвала приблизително от днешната спирка и отивала към Дервенето. Към тази страна се намирали махалите, които били населени с бедно население. Тези две стени пазели да не може да се идва под крепостта към днешния квартал на Асеновата махала. Трапезица не е била населена, тъй както са били населени другите части на града. Там имало място за черкви, където се погребвали богатият елит на деня, велможите и техните семейства. Там била и черквата "Свети Иван Рилски", в която пазели мощите на този светец, след като били пренесени от черквичката на същото име и която се намирала до черквата "Св. Св. Петър и Павел". До черквата "Свети Иван Рилски" се намирал и "съдният" дом, т.е. едно здание в което българските царе и българското духовенство съдели нашите еретици, които безпокоили тогава държавата и черковата ни. Там са станали и други събори и официални срещи. Имало много килии в които живеели калугери, които Бог много наспорил в тези времена. Трапезица с една дума била място, където се пазели мощи, скъпи черковни предмети и религиозно средище като Света гора за гърците, като Кремъл за руснаците от които не малко примери сме вземали. На северната страна на Трапезица имало яка укрепена кула, гдето живеели войници и пазели укритието, щото от там била най-лесно уязвима тази крепост. И досега още личат основите на тази кула, която както изглежда била здрава и голяма. Там се помещавали войниците, които пазели крепостта. Около дуварите на цялата крепост имало бойници или малки кулички в които войниците следели да не би да се приближи неприятел до подножието на самата крепост та да се покатери на нея със стълби както се изкатерили по царската крепост и превзели Цариград в 1453 година. Такива бойници имало най-вече по ъглите. Следи от тях са останали и до днес. По време на обсадата околното население се прибирало освен в Хисаря и в Трапезица. До черковата "Свети Иван Рилски имало цистерна, която се пълнела с вода от покривите на тази черкова и на близките здания. Когато турците заобиколили града, в Трапезица имало няколко хиляди българи от които по-голямата част били изклани. Останалата част били изселени или изпратени на заточение. Същинският вход към Трапезица е обрасъл с тръни и бодили, като е станал непроходим. На тази местност се иде от към северната страна по оня път, който направиха за да може цар Фердинанд да излиза с кола. Входът при Царева стъпка се забрави и остана в бурени. Едничката врата, която стърчала на този вход била свалена преди 80-90 години и това мило и скъпо на старите българи светилище обрасло с див треволяк и са пладнували по него дръгливите махленски крави. Като разказах така накъсо за историята на Трапезица, искам да спомена за преданието което гласи, че там има закопани богатства. Още преди освобождението, когато аз обхождах людете, една старица на около 90 години ми разказваше, че е чувала от баба си като била малка, че Дербхането, т.е. Тарапаната (изкривено от арабски дербхане) било на Трапезица и там секли старите българи своите пари. Самото дербхане се намирало в едно дълбоко подземие и в него се пазело българското държавно богатство. Когато напущал царят града и отивал да се бори с турците, проклел парите и казал да могат да се вземат само когато се освободи отново България, ако случайно изпадне от турците. Царят заминал и тарапаната останала пълна с пари. Турците обсадили града, превзели го и се явили на Трапезица пред подземието, което било отворено и пълно с монети. Като видели победителите толкова пари пред очите си хвърлили се в подземието и почнали да грабят парите. Обаче когато щели да излизат вече вратата се затворила - тя била само от желязо. За да се видят на свобода, турците трябвало да оставят парите. Щом пуснели парите, вратата се отваряла тутакси - зер царят ги бил проклел и никой не можел да ги вземе. Един турчин поискал да се изхитри и влязъл в подземието да си вземе за харчлък, но вратата се затворила и той останал в земята жив погребан. Чакали го техните, него го няма. Най-сетне се подсетили, че може да е в подземието. Отиват там, повикват го и той се обадил, ала не може да излезе. - Изуй си Цървулите! - извикали неговите хора. Може да са се скрили някои монети там! Нещастникът си изул цървулите, монетата дръннала на пода и вратата се отворила. Турчинът излязва от там и не помисля повече да се връща да дири скрити пари в подземието, гдето щял да намери без малко смъртта. Като се уверили турците, че не могат да вземат парите и разбрали, че са "проклети" решили да заровят страшното подземие. Така се забравило това богатство. "Но се освободи България!" - прибави тогаз бабичката. "Може да се вземе, защото тъй казал тогавашния български цар. А тя ще се освободи: Виждаш ли там онова дърво? То е вече зелено" - бяха последните думи на бабичката като посочи към дървото до джамията в Хисаря. Като дойдох в Търново преди 35 години и си спомних за това предание, залових се да разпитам неколцина стари турци за него. Те ми разказаха горе-долу, току-речи същото с много малки изменения. Те прибавиха, че техният Коран забранявал на свои последователи да търсят имане или да събират скъпи предмети. Имало нареждания в турско време да заравят места, дупки, пещери в които се предполагало да има нещо от стари времена. Пътувах преди няколко години из Тревненско и стари хора ми разказваха, че чували от дедите си да се говори, че старите наши царе секли парите си в Търново. Там им била тарапаната/богатството/. Питах и стари българи в града и те ми разправяха, че старите наши царе секли парите си на Трапезица. Тарапаната се намирала към южния край, пред входа на Трапезица, като се влиза през "Царевата стъпка", място, гдето се вижда нещо като следа от човешки крак; уж там бил стъпил някой си наш цар, когато камъкът бил мек като восък. Подземието служело да се складират парите. Над самото подземие имало здание, в което се секат парите. Цялата Трапезица била заобиколена със стени. Желязната ѝ врата се заключвала с три кофара, колкото една конска торба всеки един от тях. Не мога да кажа колко е вярно всичко това нещо, разказвам го като предание, което е останало да съществува между народа. Това предание карало малджиите да копаят по Трапезица преди да започнат там разкопките, като предполагали, че ще намерят парите. Защото България се била освободила. Наистина важен въпрос е, где са секли царете своите монети. Някои предполагат, че са ги секли в Западна Европа, в Италия. Това може да е било при някои, но не всички царе са били добре със Западна Европа, не всички са имали възможност. Не може ли да се предположи, че са идвали от Западна Европа монети в България и са намервали достъп при българските царе? При това, като се вгледа човек в направата на българските монети вижда, че някои са с много проста направа, а това показва, че нашите българи не са ходили много далеч от Трапезица да секат своите монети. Така, щото преданието не ще е много далеч от историческата истина..."

⭕Колкото до името Трапезица, винаги съм смятала, че идва от думата "трапеза". А знаете ли, че думата "банка" на гръцки е "τράπεζα", trápeza. В старогръцкия език τραπεζα (трапеза) има смисъл на съкровищница. Според горната легенда на Трапезица е била Българската монетарница/банка/, но думата има и духовен смисъл.. В християнските храмове в центъра на олтарното пространство се намира действителният олтар, по-точно светата трапеза, жертвенникът, Божият престол. В християнската традиция трапезата служи за извършване на безкръвната жертва (евхаристията с хляба и виното – кръвта и тялото Христови, завещани от Христос). Даровете са свещени, не самата трапеза, както са обяснявали християните на езичниците, обвиняващи ги, че се покланят на олтари.  При християните трапеза означава антиминс или олтар, който до 4 век представлява подвижна маса. Свещената трапеза, заемаща центъра на олтара, се превръща по-късно в неподвижна и става свещен предмет. Поради многото църкви на хълма Трапезица, той се явава една духовна олтарна Господня Трапеза.

През 2019 год. имаше изложба „Стенописите от Трапезица през погледа на художника Васил Димов". Седем големи маслени копия на стенописи от църквите на Трапезица, които художникът изработва през 1903-1904 г., непосредствено след приключване на разкопките на хълма през 1900 г. Освен тях има показани и акварелни рисунки, свързани с художествената украса на разкопаните по това време 14 църкви. Тук може да разгледате целия албум със снимки от изложбата.

Прочетете още:  Васил Берон за Трапезица

Имало ли е еврейски квартал на Трапезица
Археологически находки на "Трапезица"-първа част   Археологически находки- втора част 
Из историята на българската светиня „Трапезица“

По въпроса за водоснабдяването на старите крепости Царевец и Трапезица

Тодор Янков за Трапезица и Царевец

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Софийните храмове свидетелстват за автохтонния произход на българите

Защо ли пренебрегват историците историята на българските възрожденци, като точно там е указана истината за произхода на българите. Именно в тях пише, че древните градове Плиска и Преслав са били антични, а не средновековни селища и са свързани с древните илирийски българи. Тези антични градове са превъзхождали дори Константинопол по своята площ и монументалност. Дори турското име на Преслав е Ески Стамбул, което значи Стари Истанбул, Стари Цариград или Стари Константинопол. Тези древни селища са градени с квадри. Разкопките от последните години доказаха, че квадровата изодомна зидария е позната и широко употребявана в Тракия преди македонското завоевание.  В "Царственик или История болгарская" на Христаки Павлович дори пише за император Константин следното: "Въ това време дойдоха Сармати и Скити на Дунай, и Константинъ воинствова на нихъ и победи ги, и направи на Дунавъ мость на място, което се называ желязная врата, въ лето Господне 325. Тога создаде Никополская крепостъ на Дунавъ, и искаше да направи тамо градъ на своето си име, и повеле на народа да носатъ камене, запрещенно му быде обаче во сне, и не направи, а каменете стоятъ и до днесъ на онова място, кое то беше весма красно, и имаше градъ от Иллирика созданъ, именемъ Преслава." Йеросимонах Спиридон пише: За Илирик, първия български крал- "Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Илирик, и този Илирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Илирик - илирийци." Златка Генова в статията си история на проучванията, в книгата "Царствуващият Търновград- от 1985г." на стр.20 пише: "Запазеният до третата порта на Царевец рустициран зид е сходен по материал и начин на градеж със зидове от Плиска и Преслав.. , а в скоби, всъщност зидът е от ранновизантийската епоха :)
Според статията "Кръглата църква В ПРЕСЛАВ– НОВИ ПРОУЧВАНИЯ"на Ангел Манев, Таньо Танев, Венера Иванова и Веселин Ташев, много по-отдавна гръцкият летописец Исихий Милетски пише в своята „Световна хроника на града Византия от основаването му до 330г.”, че затова, че готите/българи/ са помогнали на Константин Велики да победи Лициний, той им построил четири града: Преслав, Плиска, Дръстър и Констанца. Книгата на Исихий Милетски е издадена през 1901г. в Париж. На Исихий Милетски трябва да се вярва, тъй като той пише много близо във времето до събитията, които описва – хронологията му е писана около 410г., а Константин разбива Лициний през 324г. Следователно имаме неопровержимо доказателство, че Преслав е създаден много скоро след 324г. Подценяваните от българските историци възрожденски истории дават същата информация. Вероятността хрониката на Исихий Милетски да е ненадежден източник отпада поради факта, че през XIV век друг гръцки хронист записва същата информация за Плиска и Преслав. Георги Кудин в своята хронография повтаря записаното от Исихий Милетски. По необясними причини тези два източника се подминават от българските историци. Нещо повече, мнозина от тях дори не знаят за съществуването на Исихий Милетски. А той е достатъчно надежден и неоспорим. Чрез тази хронология историята на градовете Плиска и Велики Преслав се „дърпа” съответно с 570 до 580 години по-рано от общоприетото. Първото нещо, което се изгражда, когато се строи град на празно място, е построяването на храма. Градът Преслав е създаден някъде около и малко след 324г., християнството е вече официално признато. Налице са всички условия да се построи християнски храм в новосъздадения град. Започва да се изгражда хипотезата, че Кръглата църква е построена около 325 година…. Съществуват още множество доказателства за това, че Кръглата църква е храм, построен през IV век. Такива могат да се намерят при анализа на вида на капителите на колоните, на основите им, на корнизите, на подовата мозайка и други. И накрая, броят на сега откритите християнски църкви от IV век на територията на България е повече от 260. Кръглата църква не е самотна, тя се вписва в общия процес на строеж на християнски църкви през IV век. Както пише в "Кръглата църква В ПРЕСЛАВ– НОВИ ПРОУЧВАНИЯ": "Невъзможността на историческата наука да обвърже логически множеството доказателства за произхода и принадлежността на Кръглата църква дава основание на учени от Югославия и Румъния да градят теории, чрез които се отхвърля творчеството на българите на Балканите дори и през IX век. Тази битка се започва през 60-те години на миналия век. За съжаление нашите историци, не приемайки автохтонната теория за произхода на българите, не успяват да защитят истинската история на българите на Балканите. Ако не съществуваше наложената парадигма за „Симеоновата златна църква”, много от изследователите биха стигнали естествено до извода за датиране на Кръглата църква от III-IV век и да стигнат до неоспоримото присъствие на българите на Балканите много преди идването на Аспарух, с наличието на реални исторически факти за уникалното творчество на тези българи." Същото се отнася и за Голямата базилика в Плиска. Според Асен Чилингиров историческите извори сочат към датировка на Голямата базилика към IV век по времето на император Константин Велики. След разрушаването и още в края на IV или началото на V век, камъните над основите са използвани за построяването на други монументални сгради в близост на базиликата. Разстоянието от единия край на църквата до другия е 102,5 метра, а е широка 30 метра и се е казвала също "Св. София". През IX-X век тя бива престроена с тухли и отново разрушена в края на X век, което съвпада с присъединяването на цяла източна България към Византия.
А изследванията върху главния раннохристиянски паметник в сегашните граници на България, Голямата Базилика в Плиска, построена според данните на историческите извори и археологическите изследвания от Константин Велики, ще продължат да бъдат манипулирани от историците и археолозите, които не само представят тази църква за „прабългарски“ паметник, но започват нейната реконструкция във вид, какъвто тя никога не е имала, като затрупват неизследваните и недокументирани основи на предшестващите дохристиянски монументални постройки на същото място и по този начин правят невъзможни всякакви бъдещи изследвания.
Църквите, построени от древните илирийски българи се явяват свидетели за древното християнство на нашите деди.
В публикуваната през 1930 година книга “Българската Самостоятелна Църква в Илирия” архимандрит Кирил Рилски казва: "Древнитѣ илирийски българи, които сѫ населявали старата класическа България в Македония, в Илирия, на Балканския полуостровъ, сѫ принадлежали къмъ древнитѣ трако-илирийски племена и са живели в Илирия от незапомнени доисторически времена, като езичници преди Христа, тѣ сѫ имали политическа самостоятелна държава в стара България, въ Македония, но сѫ били завладѣни от римлянитѣ и сѫ станали свободни римски граждани, които сѫ се ползвали съ всичкитѣ привилегии, като просвѣтен и културенъ народъ, на римски граждани.“ От тази книга  разбираме, също че "Една част от Илирийските древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуостров и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските, древни Илирийски българи са били съвършено подчинени политически под Византия и ославянени, то камските българи се притекли на помощ на своите едноплеменици- Балкански илирийски българи. Като дошъл Аспарух с една дружина Камски българи, които се заселват в провинцията Горна Мизия, те се обединили с Балканските Илирийски българи, със своите съплеменници в едно. По такъв начин е било турено основата на първото българско царство... От племенната тяхна връзка помежду илирийските ославянени българи християни и дошлите от далечния север камски българи езичници се обяснява и този исторически факт, че камските българи езичници не са разрушили, като езичници, много древни християнски храмове, които са били построени в първитe векове на християнството от древните иллирийски българи, когато са били просветени с евангелското Христово учение от св. апостола Павла в Иллирия (Римл. XV, 19), които древни християнски храмове са оцелели и до наше време. Такива древни християнски храмове, които са били построени в първите векове на християнството от нашите прадеди древните илирийски българи, има много по цялата Илирия на Балканския полуостров, построени в първите векове на християнството от нашите прадеди древните илирийски българи, праотци на сегашните ославянени българи, които са оцелели и до наше време. В древния илирийски град на Средиземна Дакия Сердика (София) е именно величественият древен храм в Сердика—Св. София, който е бил построен от първия християнски император Св. Константин Велики над гроба на любимата му покойна дъщеря София, който храм по своята здравина и величина удивлява и сегашнитe съвременни архитекти. Самият храм е построен кръстообразно и от страна самия ъгъл на кръста, средната част на храма, се намира самата надгробна плоча на покойната дъщеря на Св. Константин Велики София, която е зазидана в самата основа. Плочата е от син камък и е малко издадена откъм средната част на храма, за да се вижда; на самата плоча има изкусно изваяни две фигури, от които едната е на Св. Константин Велики, облечен в царска багреница, а другата е на любимата му покойна дъщеря София. Зазиданата надгробна плоча с издълбанитe изображения на Св. Константин Велики и любимата му покойна дъщеря София е обърната да гледа към север къмто любимото родно място на Св. Константин Велики, древния илирийски град Ниш. Самият храм е бил построен накрай града, където са били гробищата на древните илирийски българи християни, където са се събирали на молитва, защото римскитe закони са покровителствували гробищата на покойниците, и християните от първите векове там са се събирали на молитва, за да не бъдат обезпокоявани от римските езически власти. Храмът Св. София е построен от Св. Константин Велики, подир провъзгласяването за официална християнската религия в римската империя в 313 година. "
Принципът на Божествената Мъдрост като основа на Христовото учение е заложен в ранното християнство и е свързан с древната Българска Илирийска църква. Храмове посветени на Божествената Мъдрост, са Охридската, Софийската и Несебърската „Света София“, построени по сходен план и от подобен архитектурен тип.  Предполага се, че първите църкви, посветени на Божията премъдрост строи император Константин Велики. Това са Константинополската и Софийската църква, може би и Преславската. Император Юстиниан от род на романизирани траки, прави опит за създаване на независима трако-илирийска архиепископия, наследник на древната Българска Илирийска църква, която да обслужва диоцезите разположени между източната цариградска и западната римска църква. Той отделил седем провинции от илирийската римска префектура, а именно Горна Македония, Втора Македония, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Дардания, Превалитания и Горна Мизия, от които съставил нов църковен диоцез на апостолската първо-юстиниановска самостоятелна църква. На тази църква Юстиниан дал пълна църковна самостоятелност и я поставил на трето място след римската и цариградската. Това негово решение било утвърдено на петия вселенски събор от 553 в Цариград. Той продължава делото на своя предшественик и строи още Софийни храмове- в Охрид/неговото родно място/, в Солун, в Месембрия и в днешен Сливен, където бе открита златна монета от негово време. Старинни артефакти, вградени в стените на църквата "Света София" в Сливен, свидетелстват за ранния произход на храма. Според проучванията на Мери Радева от Сливенския исторически музей източната част на храма е построена върху североизточна част на абсидата на стар храм, съборен вероятно по времето на Второто българско царство. Явно е, че настоящият храм е много по-малък от предишния, който е бил с големината на старите храмове на Юстиниан Велики. Единствено в Сливен е запазен т. нар. Софиин ден или празникът на Божията премъдрост, който се празнува в понеделника на Томина неделя или осем дни след Великден. За това говори и д-р Симеон Табаков, като свидетелства, че този Софиинден се е празнувал от старо време. Храмът "Света София" в Сливен е бил единственият храм, който е запазил богослужението си през турското робство, когато не е имало развитие на българското богословие и всичко се е правело по предания. Църквата в Сливен е била единствената в областта /Византия, България Македония и Сърбия/, която не е била обърната в джамия. 
Източници: "Царственик"-Христаки Павлович, Зографска история, "Българска самостоятелна църква в Илирия" архимандрит Кирил Рилски, "Кръглата църква В ПРЕСЛАВ– НОВИ ПРОУЧВАНИЯ" на Ангел Манев, Таньо Танев, Венера Иванова и Веселин Ташев, http://andorey.blog.bg/
книгата "Град Св. София" от Георги Тодоров
Изображение: Кръгла църква. Надлъжен разрез. Реконструкция на Б. Игнатов
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Средновековният Темнишки девически манастир и мощите на св. Филотея

  Патриарх Евтимий Търновски пише в житието на св. Филотея: "И веднага взеха тялото и го пренесоха в славния град Търново, и го положиха в църквата на Пречистата Богородица Мария, наричана Темнишка, гдето дори до днес лежи и върши дивни чудеса безброй на всички, които пристъпват към нея с вяра и любов."

В околностите на Търново има старо селище Темниско (сега част от с. Първомайци) със средновековни руини до него. Средновековното селище според някои се наричало Темниград. Съществува мнение, че манастирът „Св. Богородица Темнишка” е бил до това селище, но само евентуални разкопки биха изяснили този въпрос. Единствената приемлива хипотеза за епитета „Темнишка” би била, че той идва от чудотворна икона на Св. Богородица, която се намирала в близкия манастир край с. Темниско. Но не само тази икона, а и св. Филотея, чийто мощи са пренесени от цар Калоян в старата столица също се наричала Темнишка.. Това ни води до предположението, че мощите са обитавали точно този Темнишки манастир. Според легендата също през 12 век по тези места, в днешното село Първомайци, образувано от обединението на две села — Темниско и Сергювец се е намирала конюшнята на Асеневци от Старопрестолния Търновград. В конюшнята освен, че местните са отглеждали конете на царя, са съхранявали и технически поддържали богатата, пищно украсена царска колесница. За тази каляска легендата разказва, че е скрита някъде по тези именно места, но никой не знае точното място. А легендата е препредавана само от уста на уста, няма никакъв ръкопис или пък карта. Тук беше намерено и острието на стрела от онова време. В околностите на село Темниско по посока на гр. Горна Оряховица се е намирал манастирът "Света Богородица Темнишка" - името на село Темниско идва от тъмно и ниско, дори в преданието се казва, че е имало тъмница и може би затова се е казвало Темниско... Та там в посока Г. Оряховица, в полите на билото на Стара Планина в местността "БЪРДОТО" е имало манастир "Света Богородица Темнишка", който бил опожарен от турците през османското нашествие, но от който манастир местните са спасили и запазили иконите и черковни книги и до днес. Тези стари икони по разказа на една възрастна попадия са именно в местната църква "Свето Възнесение Господне", намираща се в с. Първомайци. Може да се предположи, че старата икона на св. Богородица, запазена и до днес в тази църква е именно чудотворната Темнишка икона..

Според Росица БОНЕВА /Народна библиотека "Кирил и Методий" - София/ за наименованието на селото има две предположения:

а) На юг от сегашното селище, в хълмистата местност "Св. Петка", там където е минавал стар римски път, е имало чисто славянско селище наречено Теменград (Тъмен град). Неизвестно кога, навярно след турското нашествие, за да се запазят от золумствата на отоманците или привличани от полето, теменградското население се заселило северно от р. Янтра в местността "Селището" - сегашният северен нов квартал на селото. Тук са живели близо 200 години, като постепенно са се заселили на сегашното си местоположение близо до р. Янтра преди около три века. Тези хора се наричали теменисци и оттам - Темниско.

б) Други мислят, че когато Теменградци се преселили в равнината, останалите горе казвали за долните: "Там е низко", който израз езиковото благозвучие изменя в Темниско. В южната хълмиста част на землището на селото на около 1 км от селото има една височина, остра и скалиста, наречена "Средно бърдо". Тук са развалините на "Рахова крепост". Старите хора я наричат "Калето", а някои - Цар Константиново кале. Зидовете ѝ наподобяват тия на "Царевец" във Велико Търново. Вероятно крепостта е строена през II българско царство за предохрана и наблюдателница на престолния град. В крепостта е вземана вода от местността "Св. Петка", сега чешма, посредством глинени кюнци - водата е идела от по-висок хълм. Преданието гласи, че при обсадата на "Калето" от турците, последните искали да прекъснат водата и за да намерят тръбите си послужили с един катър. Катърът разхождали около водоснабдителните съоръжения и той с крак ритнал три пъти там, където в земята били тръбите. В източните склонове на "Средно бърдо" живущите сега старци са запомнили зидовете на старинната черква "Света Богородица Темнишка". И сега си личат темелите на този, според историята, девически манастир. Навярно манастирът е строен през царуването на Асеневци - началото на XIII век и е имал важна просветителна роля по времето на св. Теодосий Търновски и патриарх Евтимий Търновски и се е включвал в техните просветни школи. Не ще да е била друга, освен тази черква "Света Богородица Темнишка", за която се говори в житието на патриарх Евтимий за преподобна мати Филотея. В него се казва, че монахините от тази черква молели Калояна да пренесе мощите на мати Филотея от Памфилия (Гърция) в Търново. В началото на съчинението си той пише: "Нека ни помогне да довършим добре докрай измоленото от вас за нея това слово... В края — на тази добра майка подражавайте и вие, монахини млади, средновъзрастни и стари, които живеете в манастира, пренесете и вие чистото и неосквернено девство."

Някои дори мислят, че тук е прекарала заточението си и починалата Теодора, в монашество Теофана- първата жена на Иван Александър. Той я оставя, за да се ожени за еврейката Сара, покръстена като Теодора ІІ и това е една от големите му грешки, която води до тежки последствия за България.  През 1395 г., мощите на преподобна Филотея, заедно с мощите на вечнопомнимата и всесветата преподобна Петка и тия на триблажената Теофана били пренесени от Търново във Видин от княз Константин и митрополит Иоасаф. Може само да се предположи, че мощите на св. Филотея след разрушаването на манастира от турците са били пренесени за малко в храм "Успение Богородично" в града. Чудотворната икона в този храм, запазена и до днес в него не е средновековна и не е чудотворната икона "Св. Богородица Темнишка". За съжаление малко са сведенията за тази църква "Успение Богородично" и може би понеже е имало памет за манастира "Св. Богородица Темнишка", разрушен от турците тя започва да се споменава така. Д-р Васил х. Стоянов Берон дава следните кратки вести за църквата "Успение Пресветая Богородица": "Тая церква е тоже много вета и се намира на левия бряг на река Янтра към cевероисток от церквата Св. 40 Мъчеников; ние споменахме и по-горе мимоходом, че тая церква може да е принадлежала на монастиря св. Лавре /Св. 40 мъченици/, но за жалост ниe не намерихме в нея никакви писмени останки, понеже вътрешната ѝ повърхност на зиданите стени е покрита с бяла варяна мазанка и не съществуват никакви изображения на светци. Кубето ѝ е тоже развалено и таванът ѝ е нов и от дъски."

Из книгата на ИВАНКА ГЕРГОВА "ЧУДЕСАТА НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА В КУЛТУРАТА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ", Из историята на родния край ТЕМНИСКО И СЕРГЮВЕЦ (ПЪРВОМАЙЦИ)- Росица БОНЕВА, Народна библиотека "Кирил и Методий" - София.
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 

 

Видео на Кина Павлова, направено на чудотворната икона "Св. Богородица Темнишка" в църквата "Св. Възнесение Господне"- с. Първомайци

 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.