Един разказ за белогвардейците в Търново

На снимката- група командири на 1-ри армейски корпус във Велико Търново, 2 април 1922 г.
В центъра е ген. Александър Кутепов

След Европейската война Търновският край е свързан с Белогвардейската колония. Около 3000 били белогвардейците, настанени в Търново, Г. Оряховица, Елена и манастирите край Търново с разрешението на търновския владика Филип. Сред тях имало инвалиди от Руско-турската освободителна война и техни потомци, избягали от болшевишкия режим. Търновци ги посрещнали радушно, като освободителите. Търновските ветерани от войните Петър Шекеря (Шекерения) и особено търговецът Христо Тереев, голям общественик, чрез комитети, обикаляйки града и околните села, често събирали помощи за тях. Това съвпаднало с кампанията за издигане паметник на Шипка. Както било по традиция, включили се и жените от дружество „Радост“. Много деен бил д-р Константин Георгиев (имал рентгенов апарат), баща на д-р Янко Георгиев. Той бил обществено ангажиран - Червен кръст, борба срещу алкохолизма и туберкулозата. Като руски възпитаник съдействал богатите търновски лекари да предоставят вилите си на Качица на руските бежанци. Така била разкрита руска болница, ръководена от д-р Трейман. В друга вила бил устроен Руски дом за срещи, на които присъствали и българи. На Татянинден през зимата в Руския дом се събирали българи - руски възпитаници. През цялото време на чай се говорело на руски по най-различни теми. Търновци се справяли добре с руски език. В мъжката гимназия езикът се изучавал и по учебника на Петко Гъбюв. Той преиздавал много пъти учебника си. Освен това този учител се занимавал с издирване на хубави български изрази, поговорки и пр., които публикувал в Сборника за народни умотворения. П. Гъбюв имал идея и я предложил: българската азбука да се пригоди за турски език. По повод на руския език баща ми разказваше още, че в домашните библиотеки на търновски семейства имало руски книги и списания. Учителите в мъжката гимназия, включително и тези, завършили на Запад, ползвали руска литература и препоръчвали на учениците си да четат руски книги по различните предмети. В кооперативната библиотека на беляковските ученици имало няколко книги на руски език по стара история. Едно писание на д-р Чернев във вестник за гонене на белогвардейците баща ми считаше за „тесняшка акция“. Действително, търновци се оплаквали от изстрели (стрелби) през нощта около казармите, но не можело да се разбере кой стреля. Доста оръжие било изнесено от казармените складове след демобилизацията съгласно Ньойския договор. В Беляковец например имало скрито оръжие, понеже беляковчанин бил на работа във военен склад. След 9 юни 1923 г. започнало изземване на оръжието, но не всички го предали доброволно. Белогвардейците съчувствали на българите. Друга можело да бъде съдбата на България, ако Александър II не бил убит. Синът му Александър III, ориентиран към Запада, станал българомразец. Търновци споделяли пред руснаците, че цяла България плакала за Царя-Освободител, а ликувала след кончината на сина му. По обноски и облекло си личало, че белогвардейците са възпитани и културни хора, някои с благородническо потекло. Имали свой свещеник, организирали си хор. Търновската митрополия привлякла на работа техния свещеник Подубний. Доста били руските инженери, лекари, художници, учители. По това време нашите инженерни кадри били голяма рядкост. Белогвардейците помогнали за електрифицирането на града. Търновският общественик Александър Пенчев се свързал с тях. С негово съдействие и това на Земеделската катедра в града руски землемер се включил в организирания курс по землемерие в Беляковец през 1922 г. Д-р Трейман открил тубдиспансер на Света гора. Голям познавач на класическите езици бил Иля Кожин, учител в мъжката гимназия. Той често помагал на Й. Кулелиев и Ив. Йорданов при разчитане на старогръцки текстове. На днешната ул. „Пиколо“ руски лекар открил лаборатория срещу бяса. По това време доста били случаите на ухапани от скитащи се в града бездомни кучета. През 1924 г. Сговористкото правителство на Ал. Цанков отпуснало със закон пенсии на участниците в Освободителната война и на техните вдовици. На голяма почит били белогвардейците през 1928 г., когато се чествала 50-годишнината от освобождението на България. Те подарили на кмета Раев нарисувана от техни художници картина, която окачили в Общината. Заради тежкото финансово положение общо взето съдбата на белогвардейците не била лека. Мнозина от тях били принудени да извършват груба работа. Популярно станало четиристишието: „В Русия - княгиня./ В България - слугиня./ В Русия - с пагони./ В България - тикал вагони.“ 

Из книгата "Търновски кметове (1919-1945)- Олга Цанкова
Прочетете още- Из живописна България- Александър Дехтерев за Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Превземането на гр. Драма от българските войски

Ето какво пише архимандрит Кирил Рилски за превземането на гр. Драма от българските войски.. В понеделник рано се чуха топовни гърмежи откъм Гюреджичкото дефиле. Аз и драмският гръцки митрополит веднага отидохме в правителствения дом, за да молим мутесарифина да освободи затворниците от драмския затвор, които бяха повече от 400 души. Мутесарифина не искаше да послуша нашата молба, като избягваше от нас в правителствния дом от една в друга стая. Ние се бояхме да не би турците да запалят затвора при отстъпването и да изгорят затворниците. В правителствения дом се събраха драмските първенци: турци и християни и се започна да се обсъжда въпроса: какво да прави местното население, щом наближат българските войски в Драма. Някои предложиха да излезе населението по драмските височини и там да стои докогато трае сражението. Други предложиха, че това не е удобно, защото не може да се знае до кога ще трае сражението и заради това по-добре ще бъде местното население да се разотиде по околните близки драмски села и там да стои, докогато трае сражението. Това мнение се прие от всички, като най- доброто. Драмският гръцки митрополит и аз взехме решение да поканим драмското християнско население и отидем в гръцкото с. Чаталджа, което се намира на разстояние 1 час далеч от Драма, по шосето за Кавала. Докогато се разсъждаваше помежду гражданите в правителствения дом, като какво да се прави, щом наближат българските войски града Драма, то захванаха да хвърчат над гр. Драма български гранати. Изплашиха се правителствените чиновници и избягаха по железницата за Солун. В правителствения дом стана една голяма суматоха помежду гражданите и правителствените чиновници. Аз и гръцкият митрополит, с риск на живота си, слезнахме долу в затвора, който се намираше в същия двор, счупихме вратите и пуснахме затворниците, за да избягат. Аз взех учителиите, учителките и учениците от икономическия пансион в Драма и избягахме по полето за с. Чаталджа, където пристигнахме в 8 ч. вечерта. Установихме се в двора на селската черква под открито небе. Гостолюбивите гърци селяни, като ни видяха в църковния двор под открито небе, веднага се разпоредиха и отведоха учителките, учителите и учениците на квартири по селските къщи, а мен отведоха в една богаташка къща, където подир малко пристигна и гръцкият драмски митрополит. Тази нощ прекарахме в това гръцко село Чаталджа много добре у тези гостолюбиви селяни. Тъй като с. Чаталджа се намира на самия път от Драма за Кавала, то грозеше опасност да не изколят озверените турци, при бягството си, християнското население. Заради това се въоръжиха всички млади момчета от селото, които са способни да владеят оръжие, и заобикаляха селото цяла нощ да го пазят от турските тълпи, които напускаха Драма и бягаха за Кавала. На утрешния ден се превзе града Драма от победоносните български войски. Подир обед пристигнаха българските войски и в с. Чаталджа, от които разбрахме и ние с гръцки митрополит, че вече гр. Драма е превзет от победоносните български войски. Гръцкото население на с. Чаталджа посрещна българските войски с голяма радост, като окичи пушките им с цветя и зеленини. Драмският гръцки митрополит и аз се завърнахме от Чаталджа в Драма и отидохме направо в квартирата на г-н генерал Ковичев, за да го поздравим с победата, защото когато бяха влезнали победоносните български войски в Драма, ние с гръцкия митрополит не бяхме в Драма, за да ги посрещнем. Българите от околните драмски села, които бяха влезнали в гр. Драма наедно с българските войски, бяха отишли веднага в българската митрополия да видят като какво е станало с мен. Като видели, че нашата митрополия е затворена, всички помислили, че аз, учителите и учениците от Иконом. пансион сме изклани от турците, преди да се превземе Драма от българските войски. Някои даже от селските свещеници бяха отслужили панахида за нас. Никому и на ум не идвало да помисли, че аз, наедно с учителите и учениците, съм отишъл в чисто гръцкото село Чаталджа, при съществуващата голяма омраза между българското и гръцко население в гр. Драма. Подир превземането на гр. Драма, българските военни власти поставиха едно временно градско управление от граждани, в числото на които влизахме както аз, така и драмският гръцки митрополит. При превземането на гр. Драма българските военни власти бяха арестували, по указанието на драмските гърци, повече от 600 души от турското градско население в една тютюнева фабрика. Временното драмско правителство, членовете на което бяха всичките от драмските търговци-гърци, с изключение само на мен, бяха съставили един списък от арестуваните по първи турски търговци, като най-лоши турци, за да го представят на военните български власти, за да бъдат изклани. Този списък ми поднесоха и мен за одобрение като член на временното драмско правителство. Като прочетох този списък, останах поразен, като видях в него записани най-видните и честни драмски турци, драмски търговци. Аз познавах лично всички тези турци, като най-честни граждани в Драма. Аз заявих на членовете на временното драмско правителство, че записаните в списъка турци- търговци са най-почтените и честни граждани в Драма и заради това аз няма да допусна нито едно влакно да падне от главата на тези честни граждани. „Причината, която ви е заставила да представите този списък на тези честни турци-търговци за лоши, за да бъдат изклани от българските военни власти, е да мине цялата търговия на гр. Драма във ваши ръце“, заявих аз натъртено на временното драмско правителство. Направих нужната постъпка, където беше нужно, пред военните власти, и всичките арестувани турски граждани бяха освободени. Аз не исках да знаят самите драмски турци за тази подла постъпка на драмските гърци спрямо тях, като се задоволих само със свършеното: че можах о време да предотвратя злото. Но градският кмет българин от Драма, който знаеше подробно всичката история за тази подла постъпка на драмските гърци спрямо драмското турско население, не бе можал да се въздържи и бе казал отсетне на някои от драмските турци, които дойдоха при мен със сълзи на очи и ми поблагодариха, че съм ги защитил от клеветите на драмските гърци. При превзимането на Драма, местното гръцко население разграби турските къщи и българските военни власти на всичко това гледаха хладнокръвно. Когато се завърнаха драмските турци в къщите си, намериха разграбени и разорени, без врати и прозорци. Много плачевно и мизерно беше положението на драмското турско население. Богати хора, които са имали всички удобства за живеене, сега бяха останали на улицата гладни, голи и боси. В това нещастно положение, в каквото се намираше драмското турско население, подир превзимането на гр. Драма от българските войски, се притекоха на помощ на местното турско население благородните англичани, Братя Бъкстонови, които дойдоха в Драма в 1912 г., за да раздават помощ на пострадалото от войната местното турско население. Братя Бъкстонови се настаниха на квартира в Драма в зданието на нашата българска митрополия, където местното турско население идваше да получава помощ от благородните англичани. Братя Бъкстонови престояха в Драма 20 дена и обиколиха лично всички околни села на Драма, където раздаваха помощ на пострадалото от войната местно турско население. Те всичко видяха и чуха от самото турско население: в какво плачевно състояние се намираше то подир войната, така също те чуха от самото турско население във време на войната какво е вършено над него от българските доброволчески чети и редовни войски при превземането на драмските места. До превземането на Драма ние, българите, имахме в този град един малък параклис, който беше достатъчен за малкото българско население в града, което се състоеше от 32 къщи, наскоро заселени от околните български села. С превзимането на Драма от българските войски, населението вече се увеличи. Малкият молитвен дом, какъвто имахме в Драма, вече не беше достатъчен да удовлетворява религиозната нужда на увеличеното българско население в града. Трябваше да се намери средство, за да се удовлетвори тази нужда на увеличеното драмско българско население. Гръцкото население в Драма имаше само една църква, която беше нужна за самото гръцко население в тоя град. Турското население в Драма имаше много молитвени домове (джамии), от които някои бяха съвършено излишни за него, като повече. Помежду многото джамии в Драма имаше 2, за които беше се запазило предание помежду драмското население, че са били православни църкви, които са били обърнати в джамии от завоевателя на драмските места — турския султан Баязид. Едната от тази джамии се намираше в чаршията, при драмските извори, която носеше названието ..Ески-Джамия“, а другата се намираше близо до гръцката махала, която носеше названието „Св. София". На джамията "Св. София", старото здание, което е служело за православна черква в старо време, беше се запазило цяло, а зданието на „Ески-Джамия“, което служило в старо време за православна църква, беше паднало от земетресение и самите турци бяха въздигнали ново здание върху същите нови основи. Джамията „Св. София", която беше близо до гръцката махала, на която зданието беше много малко — само с едно кубе, дадохме я на драмските гърци, които я обърнаха в православна църква под старото историческо название „Св. София“, а джамията „Ески-Джамия“, която се намира при драмските извори, я обърнахме ние, българите, в православна църква под старото историческо название „Св. Георги“. Този молитвен български дом в Драма, по своята солидна, здрава, с 7 кубета сграда, напълно удовлетворяваше религиозната нужда на увеличеното драмско българско население. Когато посети града Драма Негово величество Царя на Българите Фердинанд I, то в този величествен български храм в Драма отслужихме благодарствен молебен Богу, в Негово присъствие. Посетиха Драма и Техни Царски Височества Княз Борис Търновски (сегашният цар на българите) и Княз Кирил Преславски, които дойдоха и посетиха нашата българска митрополия в Драма, на които за спомен подарих две древни златни монети от византийско време, които бях купил от един турчин в гевгелийското село Стояково, който беше ги намерил, копаейки в своето лозе. До превземането на гр. Кавала ние, българите, в тоя град нямахме нищо. Аз отворих в Кавала Архирейско Наместничаство, обърнах една от кавалските джамии в православна българска църква, за която се беше запазило предание помежду кавалското християнско население, че тази джамия в старо време е била православна църква с името „Св. Праведни Лазар“. При правенето на необходимите приспособления за църква на тази джамия, се потвърди местното предание, че е била православна църква в старо време, като се намериха християнски знаци при поправките, като кръстове и др. християнски знаци. Интересното е, че се е запазил старият обичай и до наше време на площада около тази древна православна църква да става панаир от християнското и турско население на „Св. Праведни Лазар“. Във време на моето стоене в Драма, като управляющи епархията, аз няколко пъти обиколих цялата епархия и се запознах отблизо с нуждите на местното драмско българско население. Откакто се превзеха драмските места от нашите български власти, аз подканих някои първенци от българското драмско селско население, които припознаваха духовната власт на цариградската патриаршия, за да минат под духовното ведомство на своето родно духовно началство св. Българска Екзархия, като чисти българи. Те ми заявиха чистосърдечно, че са чисти българи и такива ще си останат завинаги, но драмският гръцки митрополит ги уверявал, че драмските места щели да останат непременно под гръцка политическа власт и заради това нека още да почакаме, като как ще се развият политическите обстоятелства и тогава ще да минем под духовното ведомство на Българската Екзархия, като чисти българи. Аз виждах, че това тяхно мнение е много разумно и ги оставих на спокойствие, за да се чака по-нататък да се закрепи нашата власт в Драмско, а тогава ще да преминат под духовното ведомство на своето родно духовно началство — св. Екзархия. Аз самият, като гледах със собствените си очи какво вършеха нашите военни и граждански власти в Драмско, то и аз самият се съмнявах дали ще да се закрепи нашата българска власт в драмските места. Правдата и истината е най-здравата основа на всяка една власт, а тези главни добродетели, за голямо съжаление, не съществуваха в нашето чиновничество, в Драмско и заради това не можеше да се очаква никакво закрепяване на нашата българска власт в Драма. Българските доброволчески чети, при превзимането на драмските места, много турско население ограбиха и избиха. Бъдещият безпристрастен историк ще да каже своята авторитетна дума на всяка православна народност от Балканските държави: българската, гръцката, сръбската и румънската, ще се даде на всяка народност заслуженото. Бъдещите поколения на балканските православни народности: българите, гърците сърбите, румъните, и албаните ще да четат историята и ще да се червят от срам, като четат какви зверства са вършели техните деди и прадеди, всички православни чада на православната Христова църква. Много справедливи са казаните думи преди няколко века от Негово Блаженство Охридския Българския Патриарх Атанасий за своите духовни чада: българите, гърците, сърбите, румъните, и албанците, които са населявали неговия обширен диоцез — на Охридската Патриаршия, който казва: „че неговите духовни чада, православните народности: българите, гърците, сърбите, румънците и албанците“ се мразят помежду си и се отнасят един към други, като диви зверове“ (руския писател Будилович). Нагледно се оправдаха думите, казани от Негово Блаженства Охридския Български Патриарх Атанасий, преди няколко дена от извършените зверства на балканските православни народи в последно време от междусъюзната Балканска война насам, които извършени зверства са още пресни в паметта ни. Но пита се сега: къде лежи самият корен на това голямо зло за съществующата голяма омраза помежду православните балкански народности: българите, гърците, сърбите, румънците и албанците, всичките духовни чада на една православна Христова църква? Коренът на това голямо зло, голямата омраза, която съществува помежду православните балкански народи, лежи в цариградската фелистическа патриаршия, която се е предала да служи всецяло на елинистическите интереси на елинската народност. Подведомствените митрополити на цариградската фелистическа патриаршия са станали прости политически агенти на елинската народност, са занемарили своите високи пастирски обязаности към православоия народ и православната Христова църква, която не прави никаква разлика помежду своите духовни чада — православните христиани, съгласно учението на великия апостол на езичниците св. апостола Павла, който казва, че няма никакви привилегировани народности в Христовата църква, а всички са равноправни членове в нея (Кол. III, 11), Епископите на цариградската елинистическа патриаршия, която е престанала да бъде център на православието, а се е обърнала на чисто елинско учреждение, всецяло служат със своето високо пастирско звание на елинската народност, като преследват всичко неелинско и притесняват другите православни народи: българите сърбите румънците, албанците и др. православни народности, които се намират под духовното ведомство на Цариградската елинистическа патриаршия. Лошият пример на цариградските елинистически епископи подражават духовенствата и на другите православни народности: българите, сърбите, румънците и албанците. Тук е източникът на голямото зло: шовинизма и голямата омраза, която съществува помежду православните балкански народи. Всяка православна балканска народност си има своята минала история, своите народни традиции, от които не така лесно може да се откаже в полза на елинизма или на др. каквато и да била народност и не трябва да се отказва. Православните духовенства на балканските православни народи: българите, гърците, сърбите, румъните и албанците са длъжни като пастири на Христовата църква, да насаждат християнските добродетели помежду православния народ, а не да се занимават с някаква си политика и някакви си национални интереси на отделните православни народи на Балканския Полуостров и с това да насаждат помежду тях омраза. Този велик грях за тази голяма омраза на балканските православни народи, която съществува между тях тежи на цариградската елинистическа патриаршия и тя е главната виновница за съществуващата голяма омраза помежду всички православни балкански народности, която се е преобърнала от православна-вселенска патриаршия на елинистическо шовинистическо гнездо. 
В 1913 година, в края на м. юний, се получи заповед от българското наше правиталство до всички драмски държавни чиновници да приберат архивите и ценностите и заминат за Стара България, защото драмските места щели да останат под гръцка политическа власт. Всичките държавни чиновници, съгласно тази заповед, напуснаха гр. Драма и заминаха за Стара България. Аз заявих на военния комендант, че няма да напусна града Драма и подир заминаването на нашите български власти за Стара България, а ще остана при своето духовно паство в града, като помолих военния комендант да направи нужното разпореждане до всички свои подведомствени чиновници: военни и цивилни, щото при отстъпването на редовните войскови части и доброволчески чети, да не правят никакво изстъпление над драмското население. Моята цел беше, загдето останах в Драма, подир отстъпването на нашите български власти от гр. Драма постигната, за да запазя местното население, за да не стават над него изстъпления, както що стана на други места при отстъплението на войсковите части и доброволческите чети, които бяха опожарили градове и села и бяха изклали местното население. Както, напр., при отстъплението на българските войскови части и доброволчески чети от гр. Сер бяха опожарили трите части от тоя град. Така също бяха опожарили и драмското голямо с. Доксат, което броеше повече от 800 къщи, като бяха изклали местното население, и др. Такава съдба очакваше да постигне местното население на Драма, ако ли аз не бях се решил да остана в Драма и моля военния комендант, за да се запази местното население при отстъплението българските войскови части от Драма и заминаването им в Стара България, то щеше да постигне същата участ и Драма. На 1 юлий утринта на 1913 г. дохождаха в митрополията да вземат сбогом военният комендант, окръжният управител и градският кмет, които последни заминаха по железницата в Стара България. В същия ден на 1 юлий 1913 г., в 2 ч. подир обед пристигна в Драма гръцката войска...  Подир дохождането на гръцките власти в Драма, българските драмски села, които припознаваха духовното ведомство на българската екзархия, преминаха под духовното ведомство на гръцката патриашия. Аз, откато престоях в Драма един и половина месеца, подир дохождането на гръцките власти в Драма, си заминах в Стара България. При стоенето ми в Драма, постоянно дохождаха гръцки и турски драмски граждани в нашата митрополия и ми предлагаха своите услуги от каквито имах нужда, за да ми услужат. Особено турското драмско население беше много разположено към мен и имаше голямо доверие. Драмските турци, всичко каквото виждаха да вършат гръцките власти в Драма и околността над българското и турско население, дохождаха в митрополията при мен и всичко подробно ми съобщаваха. Аз от драмските турци узнах, че гърците са извадили очите на височанския наш български свещеник Атанас и сетне са го убили. Така също от драмските турци се научих, че гръцките власти са убили нашите тежко болни войници, които бяха останали в драмската болница, подир отстъпването на българите от Драма, както и много други зверства, които са извършвали гръцките власти над населението в Драма и околността на града, за каквито зверства можах да узнавам само от местните турци.
Сега вече нямаше смисъл да стоя в Драма, тъй като българските драмски села, които припознаваха духовната власт на българската Екзархия, преминаха под духовната власт на цариградската патриаршия, защото не можаха да противостоят на натиска на гръцките власти в Драма.
Из "Назначението ми управляващ Одринската епархия"
Прочетете още...

Книгата в оригинал от Библиотека"Срумски"

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Назначаването ми за председател на Гевгелийската църковна община

архимандрит Кирил Рилски

В 1900 година бидох назначен от Св. Екзархия за председател на Гевгелийската българска църковна община, която длъжност заемах цели осем години. В 1902 година 24. IV присътствувах на 25-годишния юбилей на Негово Блаженство Българския Екзарх. господина Иосифа в Цариград от встъпването му на екзархийския български престол, като поздравих юбиляра от страна на духовенството, учителството и православния български народ от градеца Гевгели и околността му, като му поднесох с една кратка приветствена реч ликове на тримата труженици и обновители на православната ни българска поместна църква блаженопочившите митрополити: Иларион Макариополски, Авксентий Бележки и Паисий Пловдивски в една художествено изработена местна сребърна рамка. Негово Блаженство юбиляр ми отговори на приветствената реч, като държеше ликовете на приснопаметните борци за църковната ни самостоятелност, трогнато каза: „Тех съм имал за образец всякога в моята деятелност, и в минути на спънки и напасти от тяхната преданост към делото и неустрашимост в борбата съм черпил сили и насърдчение. Препоръчвам ги и на Вам Ваше Всепреподобие, за образец, защото и Вас жребието е определило да се подвизавате в един край, обстрелван и от гръцка, и от сръбска, и от католишка пропаганди“, (Юбилен сборник стр. 53. София, 1904 год.). В 1900 година, като поех управлението на Гевгелийската црковна община, то от приемането на тази важна длъжност от 1900—1908 година до провъзгласяването на конституцията от младотурците в отоманската империя, гевгелийското православно българско население от града и околията се намираше в най-трудно положение. Гевгелийския затвор, подир станалата афера в селото Баялци (Гевгелийско), беше препълнен от българско население от града и селата, където най-безчеловечно се изтезаваха от властта. Писъците нощно време на нещастните затворници, които се изтезаваха, се слушаха много надалеч. Мъченията и изтезанията на тези нещастници бяха неописуеми и сърцераздирателни. Насилията и безчестията, които се вършеха от султанските чиновници и от аскера по гевгелийските села, в околията, над нещастното и беззащитно българско население, бяха неописуеми. Картината на този мрачен период време на моето духовно управление на Гевгелийската българска църковна община от 1900 до 1908 година, до 9 юний, до деня на провъзгласяването от младотурците на конституцията в турската отоманска империя за нашето православно гевгелийско българско население беше непоносимо. Като кога самото Провидение беше ме хвърлило в този прекрасен кът на красивата страна Македония, за да гледам пред очите си, като как немилостиво и безчеловечно се изтезават и мъчат от властта нашите беззащитни българи и като как те без никакъв разбор се арестуваха от властта, без никаква вина, само защото бяха българи. В моето осемгодишно стоене в Гевгели, като председател на Гевгелийската българска църковна община, станаха много сражения помежду султанския аскер и много войводи българи, които юнашки се сражаваха за свободата на своето отечество и проляха своята юнашка кръв. В този период време паднаха юнашки в сраженията в Гевгелийско българските войводи: Сава Михайлов, Никола Гърков, Иван Карасулията и Леонид с многото им отбор юначни четници, които юначно паднаха в сраженията за сдобиването на свободен человечески живот на своите братя съотечественици. Всеки може да си представи, като каква е била моята скръб, като духовен пастир на това нещастно българско население, когато ми се предаваха от властта юначните мъртви тела на тези избити за свободата юнаци-войводи наедно с техните отбор млади момчета четници, на които телата лежаха мъртви пред очите ми, неоплакани от техните близки до сърцето домашни. Моята скръб беше неизказана, като гледах цветът на милото ми отечество как гине в борбата за придобиване человечески правдини. Аз няма да се впускам и описвам до подробност всички насилия и изтезания от правителствената власт, извършвани над нашето беззащитно българско население, защото те не могат да се опишат и изкажат, а ние ще да укажем само на няколко от тях по характерни, по които ще да може читателят да си състави ясна представа в какво плачевно положение се е намирало нашето българско население през този мрачен осемгодишен период време на моето духовно управление на българското население в Гевгели. В 1901 година подир Баялската афера арестуванията на свещеници, учители, граждани и селяни от властта бяха масови. В Гевгелийския затвор се намираха със стотици българи, над които се извършваха нечувани изтезания. Някой от тези нещастници измряха от големите изтезания а някои от тях, при всичко и да останаха живи, бяха осакатени и останаха негодни за някаква работа. Гевгел. правителствена власт, за да прикрие тези свои зверства пред вънкашния свят, извършени от нея над нашето нещастно българско население пред очите на образования свят, прибягна до фалшивото средство, за да прикрие своите зверства, както е прибягвала турската власт при такива обстоятелства всякога. Местната гевгелийска турска власт беше съставила един лъжлив писмен документ, в когото се говореше, че властта не е извършила никакви насилия над гевгелийското селско и градско християнско население. Този лъжлив писмен документ на властта беше подписан от гевгелийския турски мюфтия и от гръцкия гевгелийски архиирейски наместник. Този лъжлив документ на властта, който беше нарочно съставен, за да се изтръгне моя подпис, като духовен началник на нещастното гевгелийско българско население, над което беше властта извършила безчеловечните зверства, ми се поднесе от властта и аз да го подпиша. Аз освен, че не го подписах и го отхвърлих, а още най-енергично протестирах пред властта за извършените от нея безчеловечни зверства над нашето българско население. С моето неподписване на този лъжлив документ на властта биде безпредметен и унищожен, защото той беше съставен от властта нарочно за да се изтръгне моя подпис, като на духовен началник над българското население, над което властта беше извършила своите зверства. В 1903 година в Гевгели биде арестуван мачуковския свещеник Христо, който от големите изтезания, като биде горен с нажежени железа от чиновниците в самия правителствен дом, умря мъченически в ръцете на самите правителствени мъчители-чиновници. Аз в това време се намирах в Солун по служебна работа. Щом е умрял свещеника Христо, то веднага верният ми гавазин Неврус Таиров дойде в Солун и ми доложи всичко за починалия свещеник Христо. Аз изпратих гавазина обратно в Гевгели, като му казах да съобщи на градските свещеници, че докато не дойда в Гевгели, да не погребват починалия мачуговски свещеник Христо. Аз отидох веднага при руския генерален консул в Солун господин А. Гирса и му доложих подробно за мъченическата смърт на починалия мой подведомствен селски свещеник Христо в Гевгели в ръцете на самите правителствени чиновници в правителствения дом, като го попитах дали той ще да ме поддържа да направя постъпки пред Солунския валия за извършените от гевгелийските чиновници изтезания над селския свещеник Христо. Руският генерален солунски консул господин А. Гирс ми обеща: че ще да ме поддържа и ми каза да направя постъпки пред Солунския валия против гевгелийските чиновници, които бяха извършили такова едно голямо престъпление, като бяха уморили свещеника Христо вътре в правителствения дом. Аз замолих господин Христо Далчев, учител при Солунската мъжка гимназия по турски език, за да ми напише на официалния турски език нужния такрир до Солунския валия в три екземпляра, като му продиктувах на български език съдържанието на такрира, от които един екземпляр дадох на руския генерален консул в Солун, втория екземпляр дадох на нашия търговски агент в Солун господин А. Шопов, за да снеме копие от него на французки език и да даде по един екземпляр на всички иностранни консули в Солун, а третия екземпляр занесох аз сам на солунския валия Хасан Вехтми Паша. Буквалното съдържание на подадения ми такрир до валията беше със следното съдържание: „Един от моите подведомствени селски свещеници, а именно свещеника Христо, от селото Мачуково, който биде арестуван от гевгелийската власт и горен с нагорещени железа в самия правителствен дом от царските чиновници, в ръцете на които е починал от големите изтезания. Моля, Ваше Високопревъзходителство, Паша Азретлери, да назначите една безпристрастна комисия, която да се състои от европейски християни, а не от турци, които да скрият извършеното злодеяние от царските чиновници на починалия свещеник Христо от селото Мачуково, която комисия да разгледа измъченото тяло на починалия свещеник Христо, да накажете виновниците за това злодеяние и да заповядате занапред на царските чиновници да не вършат такива зверства над християните“. Солунският валия като прочете в мое присъствие подадения ми такрир, не му стана добре и, като се понамръщи малко, ми каза: „Само вие, българите, ли имате душа? Другите нямат ли? Какво направиха вашите комити в селото Мачуково, които изклаха, избодоха с щиковете на пушките цялото семейство на рибаря от това село?“ Аз отговорих на валията: „Паша Азретлери, това злодеяние са извършили в селото Мачуково, за каквото ми говорите, комити, които, ако им, се паднем на ръце, и тебе и мене ще да ни заколят, защото те са излезнали комити, за да отмъщават и убиват. На мен ми се струва, Паша Азретлери, комитите не могат да се сравняват със султанските чиновници, които са поставени да пазят реда, честта и живота на верните поданици на Негово Императорско Величество Султана. Затворите в държавата служат за изправлението на поведението на провинилите се затворници, които, като излязат от затвора с поправено поведение, за да бъдат добри и почтени граждани, с поправено поведение, а не да се умъртвяват, както стана с нещастния мачуковски свещеник Христо, който умря в ръцете на царските чиновници вътре в правителствения дом от големите мъчения и изтезания. „От къде знаеш ти, че този свещеник не е умрял от своя смърт, а е бил горен с железа от чиновниците и, вследствие на това умрял, когато ти от четири деня насам се намираш тук в Солун“? Аз отговорих на валията: „Действително, аз от четири деня насам се намирам тук, в Солун, по служебна работа, но аз си имам поставен в Гавгели свой заместник, който ми долага всичко, що става в Гевгели в мое отсъствие“. Валията почна да се заканва на моя заместник, който уж ме е въвел в заблуждение и че свещеникът е умрял от естествена смърт. Аз тогава излязох из търпение, уверен във всичко казано от мен за смъртта на починалия свещеник, донесено ми от верния ми гавазин Невруз Таиров, който беше видял със собствените си очи покойния свещеник и който никогаж не беше ме лъгал, и казах на валията: „Паша Азретлери, никогаж не трябва да се скрива и изопачава истината. Всичко, доложено мен от моя гевгелийски заместник за мъченическата смърт на починалия мой подведомствен свещеник в Гевгели, е вярно и не подлежи този печален факт на никакво съмнение. Ето аз ви давам писмен документ, ако ли това желаете, в който да се говори, че, щом се разгледа мъртвото тяло на починалия свещеник от една безпристрастна комисия и се укаже, че този свещеник е починал от своя естествена смърт, а не от извършените над него изтезания от царските чиновници, имаш право да ме обесиш и никой да няма право да протестира за моята смърт“. Солунският валия, като чу този мой решителен отговор, омекна и понижи своя тон, като ми каза да отида в Гевгели и да погреба починалия свещеник. Аз отидох в руското генерално консулство в Солун и разказах на руския генерален консул господин А. Гирса, задето подадох своя такрир на солунския валия и за водения разговор с валията по въпроса за мъченическата смърт на подведомствения ми свещеник. Гирс ми каза да отида в Гевгели и да погреба починалия свещеник съгласно заповедта на валията, като му известя отсетне, като какво е направила властта в случая по повод подаването на такрира ми. Аз отидох в Гевгели и погребах починалия свещеник-мъченик най-тържествено зад олтарната стена на гражданската ни църква в Гевгели „Св. Кирил и Методий" и още същата вечер по железницата се завърнах в Солун и доложих на руския генерален консул, че властта нищо не е направила по повод подадения ми такрир за мъченическата смърт на починалия свещеник от с. Мачуково. Солунският генерален руски консул А. Гирс ми каза да подам друг такрир със същото съдържание до валията, когото да моля да се откопа мъртвото тяло на погребания вече свещеник и да се изследва от една безпристрастна комисия, какъвто такрир веднага подадох на Солунския валия, копия от който се раздадоха на всички иностранни консули в Солун. На следующия ден, пак по съветите на руския генерален консул, бих телеграма до Негово Величество Султана, в която се оплаках от Солунския валия, че той нищо не е направил по повод подадения ми до него такрир за смъртта на починалия изтезаван свещеник от гевгелийските правителствени чиновници. Копие от тази телеграма подадох на Негово Блаженство в Цариград за сведение. На четвъртия ден от смъртта на починалия свещеник, всички иностранни консули се явиха при Солунския валия, когото запитаха, защо той не е направил нищо по повод подадения от мен такрир за мъченическата смърт на гевгелийския свещеник Христо, като съобщили на валията при това, че те имат точни копия от съдържанието на двата ми подадени от мен до него такрири, а така също и от телеграмата до Негово Величество Султана против него. Солунският валия Хасан Вехтми Паша е останал поразен от отиването на всичките солунски иностранни консули при него по повод на мъченическата смърт на гевгелийския български свещеник Христо. Валията не е могъл да каже нищо за свое оправдание пред иностранните консули, защото не е могъл да се оправдае при наличността на самото злодеяние, което бяха извършили гевгелийските царски чиновници вътре в самия правителствен гевгелийски дом. В същата 1903 година гевгелийските офицери, като заобикаляха гевгелийските села с аскер, за да търсят комити, бяха отишли в гевгелийското планинско село Конско, което се намира на 6 часа разстояние от Гевгели в планината Кожух. Но като не могли да намерят в това село комити, хванали селския кмет, селянина Вангел, като го съблекли гол, като от майка роден, запушили му устата и го турили да се пече жив на огъня. Домакинката му подир малко време влезнала в къщи и извадила нещастния си мъж от огъня, където бил турнат от офицерите, които са били излезли в това време на двора, за да не гледат жив как се пече на огъня. Цялата задна част — от главата до нозете беше изгоряла. Дойдоха селяните в Гевгели и ми съобщиха за станалата нещастна случка в селото им Конско. На селяните казах да донесат на носилки нещастния жив печен кмет в Гевгели, за да го видя сам с очите си. На следующия ден биде донесен този нещастник в Гевгели, когото отнесохме в правителствения дом, за да го види Гевгелийския околийски началник (каймакамин). Гевгелийският началник, като го видя, остана поразен от ужасното грозно зрелище. Отнесохме сетне нещастника в хана на българина Христо Ковачев, гдето му се даде една малка помощ. Аз, като видях живия изгорял човек от главата до нозете от гевгелийските офицери, веднага съобщих в Солун на генералния руския консул господин Я. Гирса, че в Гевгели има жив печен человек от царските офицери. Солунският руски генерален консул, на основание моето съобщение, телеграфически съобщи на руския посланик в Цариград господин Зиновиева, че в градеца Гевгели има жив печен человек от турските офицери. Цариградският руски посланик господин Зиновиев, на основание официалното телеграфическо съобщение на солунския генерален консул господин А. Гирса, отива в двореца на Негово Императорско Величество Султана и му съобщава, че в градеца Гевгели има жив печен человек от офицерите. Негово Императорско Величество Султана назначава една комисия от четворица души белгийци, която дохожда в Гевгели, за да види и провери извършеното престъпление от страна на гевгелийските офицери. Назначената от Негово Величество Султана комисия от четири души белгийци, като дойде в Гевгели и видя нещастния жив печен кмет на селото Конско, остана поразена от ужасното и сърцераздирателно зрелище, която комисия, ръководима от человеколюбиво чувство, веднага взе нещастния жив печен кмет на носилки по железницата в Солун, за да му се даде медицинска помощ, който нещастник, за голямо чудо оздравя. Подир няколко месеци, като дойде в Гевгели и го видях жив, аз не можах да повярвам на очите си. Нещастният селянин ми разправяше, че при леженето му е паднало всичкото печено месо и му е пораснало друго ново. За голямо чудо, остана жив този нещастник, благодарение на человеколюбивите белгийци, които от състрадание взеха грижата, за да изцерят този нещастник, който дължи своя живот на тях... В 1905 година, на втория ден на Великден, щеше да бъде изклано от турците цялото християнско население в градеца Гевгели, ако ли не успех да предотвратя злото още за няколко минути. Същността на работата се състоеше в следующето: Съществува древен местен християнски обичай в градеца Гевгели, щото цялото християнско население на втория ден Великден да отива с църковна процесия покрай реката Вардар на един рид, където се свети вода, ръсят се, закусват и се повръщат пак с църковна процесия обратно в градеца Гевгели в църква и от там се разотиват по домовете. В Гевгели християнското население се дели на две духовни ведомства: патриаршисти и екзархисти, и заради това се образуват на втория ден Великден две църковни процесии, които отиват на един и същи рид покрай реката Вардар. Както на отиването, а така на завръщането, църковните процесии отиват по различни пътища. Гевгелийските турци бяха използувани този древен местен християнски обичай, за да се скарат тези християнски едноверни народа: патриаршисти и екзархисти помежду им и се даде причина, предвид на омирение, за да изколят християнското население и пак вината да падне върху последното. Този скроен план от турците, начело с военния Гевгелийски командант Етем Паша, е бил скроен през страстната седмица, както това се узна отсетне. Както всяка година, така и в настоящата година на втория ден Великден се образуваха двете църковни процесии: патриаршистка и екзархийска, и по различни пътища отидоха на рида покрай реката Вардар, които, църковни процесии, и се завърнаха пак обратно в града по различни пътища. В самата среда на градеца, на главната улица пътищата се кръстосват на двете църковни процесии. Турците нарочно спират гръцката процесия на това място да не върви, докато подир малко пристигна и българската църковна процесия на това място. Нашата църковна процесия искаше да помине по правата улица, но гръцката процесия не позволяваше на нашата българска процесия да мине по правата улица, като й показваше да мине по една друга улица. Тук стана и скарването помежду тези две многолюдни църковни процесии, които бяха готови да се нахвърлят в своя разгар една на друга и да се избият. Караницата се продължи повече от половина час. На това място пристигна Етем Паша, команданта на гевгелийския аскер, с много войници, които бяха турили щиковете на пушките си и чакаха заповедта на своя командант да се нахвърлят на християните. Етем Паша взе страната в спора на гръцката процесия и захвана най-грубо да напада българската процесия, като хулеше всичко българско и с това той искаше да предизвика българите да дадат причина. В това време някои наши наелектризирани младежи, възползувани от времето на препирнята, бяха се измъкнали от тълпата незабелязано, които бяха взели от домовете си динамитни бомби и пак незабелязано бяха влезнали в тълпата. В това време дойде в квартирата ми джандармерийския юзбашия Неджи Бей, който ми каза, че българите искат да вдигнат бунт и не искат да се покоряват на команданта Етем Паша. Аз веднага съобразих в що се състои работата и с голяма бързина търчишката отидох на това съдбоносно място; като наближих, захванах да викам с висок глас: „Бягайте, братя гърци и българи, защото сега ще бъдете всичките изклани от царския аскер!“ Като чуха моят изплашен глас, и двете църковни процесии моментално се разбягаха по домовете си, като остана на това съдбоносно место само военният командант Етем Паша с неговия аскер, с турнатите щикове на пушките си. Както се установи отсетне, че този план на турците е бил скроен още през страстната седмица и във време на спора е била пълна гевгелийската чаршия с въоръжено турско население от селата, за да разграбят християнските маази, както това твърдяха отсетне по-наивните турци, че аз съм им побъркал на плана, за да могат те да се награбят с християнската стока от гевгелийските християнски маази. Като се установи положително отсетне, че действително е имало скроен план от гевгелийското турско население, начело на който предварително скроен план през страстната седмица е стоял гевгелийския военен командант Етем Паша, за да скарат двата християнски народа и се подаде повод, за да бъде изклано гевгелийското християнско население и пак вината за това да падне на самото гевгелийско население, аз подадох един енергичен такрир на Хилми Паша в Солун против гевгелийския военен командант Етем Паша, в който се говореше и молеше Хилми Паша, генералния инспектор на румелийските вилаети, за да посъветва Гевгелийския военен, командант Етем Паша да бъде по-благоразумен и се отнася еднакво в неговата област къмто всичките народности верни поданици на Негово Императорско Величество Султана: това се изисква от времето, в което живеем. От този ми такрир копие дадох на руския и австрийския цивилни агенти в Солун против гевгелийския командант Етем Паша, като им казах устно цялата история за скроения план от гевгелийското турско население, за да се изколи христианското гевгелийско население и пак вината да падне над самото христианско население. Цивилните агенти в Солун, руския и австрийския, другари на Хилми Паша, генералния инспектор на румелийските вилаети, с голямо внимание изслушаха целия мой устен разговор и се произнесоха, че действително, ако да не съм побързал, за да осуетя този пъклен план на гевгелийското турско население, начело на когото е стоял самия гевгелийски военен командант Етем Паша, то гевгелийското христианско население щяло да бъде изклано и ограбено и пак вината щяла да бъде хвърлена на самото християнско население. От изложените тук няколко примери читателя може да си състави ясно понятие в какво плачевно положение се е намирало нашето българско население в Гевгели и околията при осемгодишното мое стоене там, като духовен началник на православното българско население. Аз бях зрител на всиички негови мъки и страдания, причинявани нему от тираническата турска монархическа власт, но и аз бях най-щастливия да дочакам светлата дата 9 юни 1908 година, да известя пръв радостната вест на моето любимо и измъчено духовно паство падението на тираническия монархически режим в отоманската империя, който тровеше живота на любимото ми духовно паство, и провъзгласяването на конституцията в обширната отоманска империя, която дава равни права на всички народности, без разлика на вяра и народност. На 9 юни, тъкмо въ 6 часа по турски, през деня градската ни черковна камбана биеше, като известяваше на всички равнини, долини и хълмове на гевгелийската околност, оросени с юначната кръв на борците за свободата, на чийто юначни кости изникна свободата в отоманската империя. Новият и красив градец беше щастлив да получи палмата на първенството помежду всички градове на обширната отоманска империя, и той пръв издигна своя глас за падането на монархическото управление в отоманската империя и провъзгласяването на конституцията. Казвам, пръв получи палмата на първенство градеца Гевгели заради това, защото в града Гевгели биде провъзгласена конституцията на 9 юний, един ден по-рано, когото в Солун биде провъзгласена конституцията един ден по-късно, на 10 юни. Това не беше случайност, а беше паднало жребието от младотурците на кой град се падне то — той пръв да провъзгласи конституцията. Жребието се падна на градеца Гевгели и там за пръв път биде провъзгласена конституциита в обширната отоманска империя. Тъкмо въ 6 и половина часа по турски през деня на 9 юний отидох в градската ни черква св. Кирилъ и Методи, заварих препълнена черквата с народ. Аз пръв известих радостната вест на моето духовно паство, че падна вече тираническия монархически режим на султан Хамида и се провъзгласи пълно равенство помежду всички народности, без разлика на вяра и народност, в обширната отоманска империя. Картината беше неописуема, как православното наше българско гевгелийско население сияеше от голяма радост, като разбра, че тираническият режим на султана Хамида е вече паднал, който тъй много тровеше неговия живот. Аз описах в една кратка реч като какви злини е направил тираническия монархически Хамидов режим на гражданите в отоманската империя, като е завлекал той най-добрите и интелигентни синове на нашето отечество. Свидетели на това са дълбините на Цариградското море, което е погълнало най-интелигентните синове на нашето отечество от турската и арменска народности, а така също са свидетели планините, долините и полетата на красивите и живописни страни Македония и Тракия, които са оросени с юначната кръв на падналите за свободата борци от българската народност. Обърнах вниманието на любезното ми духовно паство, че тази свобода е сдобита с големи жертви, като са положили своя живот за нея най-добрите синове на нашето отечество, без разлика на вяра и народност, и заради това тази свобода, която е изникнала от костите на най-интелигентните синове на нашето отечество, трябва да се цени скъпо и да се защитава от всяко посегателство на нея, от където и от когото и да би било то. Прочетете още...

Книгата в оригинал от Библиотека"Срумски"

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Назначаването ми за преподавател при Цариградската бълг. духовна семинария през 1898 — 1899 учебна година

архимандрит Кирил Рилски
След изгонването ми от гр. Ксанти през 1897 година, св. Българска Екзархия, като видя, че е невъзможно повече моето връщане в Ксанти, назначи ме преподавател, надзирател и чреден свещеник при цариградската духовна семинария, която длъжност изпълнявах две години. От 1 септемврий 1900 учебна година бях назначен председател на Гевгелийската българската църковна община. По служебна работа на Гевгелийската църковна община през 1904 год. отидох в Цариград. На връщане за Гевгелий, по поръка на Негово Блаженство, отбих се в Ксанти да се видя с бившото ми любимо духовно паство. На 22 юний пристигнах благополучно и се установих на квартира в къщата на ксантийския първенец Киряк Кудев. Същия ден дохождаха при мен мнозина от нашите православни ксантийски българи, за да ме посетят и да изкажат своето съжаление, загдето не може да се направи нищо от страна на св. Екзархия за отварянето на параклиса ни „Св. Иоан Рилски". На следующия ден 23 юний, около 4 часа преди обед по турски, дохожда в квартирата ми един полицейски, който ми съобщи, че ксантийският каймакамин ме викал да отида да ме види, комуто казах, че сега ще да отида, като казах на хазайката да направи едно кафе на полицая. Додето се направи кафето една трихилядна и повече тълпа от гръцко население се доближи до квартирата ми и викаше из едно гърло: „Като!“ (долу). Тая тълпа изпочупи с камъни всичките стъкла на прозорците, седем души младежи гърци се изкачиха в горния етаж на къщата, където се намирах аз, сграбчиха ме и ме свлякоха по стълбата долу, изкараха ме на улицата в средата на многохилядната тълпа гърци, заобиколен с голи ками и револвери, ме поведоха по горния път, покрай турските гробища, за да ме водят някъде. Аз попитах по гръцки, къде ме водят. Отговори ми се, че ме водят при ксантийския гръцки владика, за да ме обръснат. Тълпата се предводителствуваше от някой си грък, на име Карло, италиански поданик. Като наближихме да поминем от горната страна на правителствения дом, излезнаха въоръжени войници и разпъдиха тълпата, а мен заведоха в правителствения дом при ксантийския каймаканин, който започна да се извинява за нанесеното ми оскръбление от ксантийските гърци, но аз, като знаех, че това не е станало без негово знание, не приех неговите лъжливи извинения, а протестирах, че пред очите му в турската държава той допуска да се разпореждат ксантийските гърци, като да се намират в Гърция, и да нанасят оскръбления на верните поданици не Н. В. Султана, пред очите на неговите турски чиновници. Аз съм турски поданик, който си притежава тук в Ксанти собствена къща, за която съм дошъл да си заплатя царския данък. Каква разправия имат с мене ксантийските гърци? Къде остава честа на нашата турска държава, като се допускат да дигат такива скандали пред очите на султанските власти в града Ксанти? Ксантийският каймамамин, като видя голямото възбуждение помежду нашето българско ксантийско население от нанесеното ми оскръбление от ксантийските гърци, уплаши се да не би българите, оскърбени, да се нахвърлят на гърците и се избият едни други; той захвана да ме моли да се съглася да се повърна по железницата обратно за Гюмюрджина, където да пренощувам и утринта от Гюмюрджина по железницата да си отпътувам направо за Солун. Като му казах за втори път своето съжаление за неговата некадърност да тури ред в града, се съгласих да се повърна обратно по железницата в Гюмюрджина, където и се завърнах и от там за всичко подробно рапортирах в св. Екзархия. Така също от Гюмюрджина протестирах пред гюмюрджинския окръжен управител и пред одринския валия за нанесеното ми от ксантийските гърци оскръбление пред очите на ксантийския околийски началник. На следующия ден, 24 юний, отпътувах по железницата от Гюмюрджина направо за Солун. Св. Екзархия, като видя, че турската власт не позволява да се отвори ксантийския български параклис и не е възможно вече моето завръщане обратно в Ксанти, ме назначи за преподавател, надзирател и чреден свещеник при Цариградската българска духовна семинария, каквато длъжност изпълнявах две години до 1 септемврий 1900 г. Прочетете още...
Книгата в оригинал от Библиотека"Срумски"

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Почетни и благодетелни енориаши

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.

 

Почетни и благодетелни енориаши
В Заамвонната молитва, която свещеника чете в края на литургията, слушаме, между другото, и думите:
„Всяко добро даване и всеки дар е от Бога". Благодарение на тази църковна и историческа истина, виждаме за делото на Бога през всичките времена и народи да са се явявали ревностни служители на Божието дело и достойно оценени от Него и вероющите братя християни. На такива, според думите на Иисуса Христа: имената са написани на небесата. „Радвайте се, каза Той на 70-те ученици, че имената ви са написани на небесата" (Ев. Лука, гл. X, ст. 20).
И ние тук на земята, скромните служители на Божието дело, следваме Неговата повеля и отбелязваме имената на тези наши енориаши, които са имали възможност и по волята на Бога са поднесли в повече пред Божия олтар било нравствени усилия, било материални жертви.
Едните са записани като почетни енориаши, а другите
—като благодетелни.

Почетни енориаши
Към почетните енориаши на първо място поставяме строителите на новата църква през 1872 година. Те са: Иванчо С. Пипев, Сава х Иоргов, Илия Иванов, Колю Фичето и х. Димитъръ х. Станев. 

Иванчо С. Пипев

Той е роден в В. Търново през 1840 г. Неговите родители Стоян и Анастасия Пипеви, са били видни търновски граждани, богати казанджии. Те са имали 5 сина и една дъщеря, на които дали подходящо образование и религиозно възпитание. Посадената от рано религиозност дала отпосле добри плодове: единият син (Петър) става благодетелен енориаш, а другият (Иванчо) - почетен енориаш. При избора на лица, строители на новия храм, енориашите първо посочват него. И тази своя привързаност към църквата той е продължавал да носи в сърцето си до последния ден на земния си живот, починал през 1202 година. Той е бил задомен за Мариола Танкова Иванова, от който брак са имали 8 деца: 5 момчета и 3 момичета. Син му Петър е бил нотариус в Добрич и убит през Балканската война, името му е записано в паметната плоча при църквата. Александър бе секретар при Търновското окръжно управление, сега пенсионер. Анастасия (Сийка Пипева) е десетки години общественица в разните благотворителни организации, в които заема отговорни постове, и е ревностна религиозна енориашка.
За Сава х. Иоргов дадохме сведения на стр. 45 и 46. Той е бил търговец на колониални стоки и е бил неженен.
За Илия Иванов знаем, че бил бирник в градската община, църковен певец на левия клир, а на десния е бил Г. Мазаков и е бил зет на Радана Николов от Патрик махала. Той е писал всичко във водените по време на строежа книги и кондики, защото записаното е на хубав и четлив почерк. 

Четвъртият от строителите е самият майстор Колю Фичето. Неговото име и дела са исторически. Той е бил гордост за града Търново и за енорията, живял е в Патрик махала и днес една от уличките (тази под аптеката на Воденичаров) носи неговото име— Фичева уличка. Името му става известно още от 1836 год,, когато е била строена и осветена църквата „Св. Никола", църквата в „Преображенския манастир“. После с хана на Хаджи Николи.

На голямата снимка на В. Търново от 1850 година, намираща се в кабинета на кмета, хана на х. Николи заема видно място.
През 1865 година той построява Беленския мост. Бележитият унгарски пътешественик и писател Феликс Каниц ето що пише за него: „На случайността се дължи, че аз в 1872 г. се запознах лично в Фидабей, близо при градеца Килифарево, с майстора на тоя мост. Там, в голямата еснафска стая на хана, седеше той, Никола Фичоглу, един простичък българин от Балкана, който нито по облекло, нито по нещо друго се отличава от обикновените селяни. Но той говореше с оправдана гордост за своето дело (Беленския мост); като изтъкваше особено че е струвало 700,000 гроша, сир 70,000 гулдена, за България грамадна сума. Тази постройка, като се изключи Цариград, трябва да бъде назована най-съвършената хидротехническа- постройка в Турция и естествено служеше за почит дори на способни техници".
Както Беленския мост много говори за неговото строително дело, така убедително и внушително ежедневно на нас говори и общинското здание (Полицията), строено от него между годините 1870-1875.

И днешното здание е вярно копие на старото. То е на три етажа с 56 стаи. В най-горния етаж е открито на 10. II. 1879 г. Учредителното народно събрание, което изработи Търновската конституция. На 17 април 1879 год., е открито в същото здание Първото велико народно събрание, което избра княз Александър Батемберг. В него той положи клетва. В същото здание през 1884 г. заседава IV. О. Н. Събрание. А през 1885 год. от тук бе издаден манифеста по съединението на С. и Ю. България. Стореното от Коля Фичето за града ни е твърде много и той е заслужил признанието от всички за почетен и именит гражданин на В. Търново.

Биографични бележки: Майстор Колю (Никола) Фичето е роден в Дряново през 1806 г. Дошъл в Търново през 1830 год. Бил е женен за Марина и е имал дете Иван. После в Търново му се раждат и други деца. Имал е всичко 4 сина: Иван, Сава, Нено и Никола и 4 дъщери. Живял е в днешната „Фичева“ уличка. Починал е на 18. XI 1881 год., точно преди 60 години, (баба Марина починала на 26 XI 1883 г. ) Опелото му е извършено в църквата „Св. Константин“. Има фотографическа снимка, поместена във в. „Велико-Търново“, год VII бр. 24 от 4. X. 1930 год., с обяснително писмо от покойния бивш нотариус Георги Ганчев, кои лица са фотографирани с покойния и друго обяснително писмо от бившия генерал Фичев, поместено в бр. 26 за фотографираните лица. За него е писал в общ. вестник „Велико-Търново“, год IX, бр. 19 и 2б от 16 II 1933 г., и инж. архитект Т. Козаров, следното: „Уста Колю Фичето застрои в Търново църквите: Св. Никола, Св. Богородица, Св. Атанас, Св. Спас, Св. Цар Борис, Полицията, в Лясковец- Св. Димитър; в Горна Оряховица- Св. Никола; в Свищов- Св. Троица; мостовете в Бяла и Ловеч и пр. За същия има писано и в книгата „Пътеводител на В. Търново", издание на В. Търновското туристическо др-во „Трапезица" — 1907 год., стр. 25, 26, 76, 78. В „Пътеписи от Тодор Янков, стр. 62, 153, и църквата "Св. Марина“ в Марино поле е строена от него.
  За х. Димитър х. Станев ще кажем, че той е продължавал да бъде епитроп в старата църква и всички суми, които постъпвали на пангара, е събирал и предавал на строителите. И след направата на църквата той е проявявал жив интерес към църквата и нейния живот. Неговата жена Мариола х. Димитрова, бивша учителка в девическото училище в Горна Оряховица през годините 1858—1860, е била ревностна християнка и общественичка. По примера на своя покоен мъж и тя е съдействувала много за възстановяване съборената от земетръса църква като неведнъж е правила парични дарения на църквата. В памет на сина си Полковник Стефан Димитров тя е подарила през 1919 год 5000 лева на старопиталището „Аника и Ангел Ангелови“. Дъщеря им Люба Михайлова, известна наша голяма общественичка, бивша председателка на женското дружество „Радост“, продължава да следва-примера на своите родители.
В летописната книга при църквата, заведена от 1927 год., покойният свещеник Елефтер поп Димитров е записал: „Предстоятели за построяване на църквата в 1873 год. са били: х. Димитър х. Станев, Алекси Ст. Калпакчиев х. Петко Косев, х. Петър х Колев, Г. М Мазаков, Илия Иванов, Недялко Смилов. Никола Димитров, Иван С. Пипев“. Имената на тези хора ще се помнят от църквата ни и енориашите на вечни времена.
Най-новите почетни енориашки, провъзгласени за такива от църковното настоятелство в заседанието му на 14. XII. 1941 г. (прот. № 17) са сестри Досеви: Марийка и Невянка. Те произлизат от заможен и именит род. Къщата на баба им, „Баба Мота“, на ул. „Гурко“, гдето живее Цаню Хараламбев е била средище на търновските революционери и тук са се крили В. Левски, О. Матей-Миткалото, гдето на тавана са стояли и книгите му; Анг. Кънчев, Ст. Стамболов. Един от основателите на търновския революционен комитет и най-верния другар на Стеф. Стамболов е бил вуйка им Христо Караминков-Бунито. Той е бил един от водачите на поп Харитоновата чета в Дряновския монастир. Брат им Ив. Халачев беше също другар на Стамболов, опълченец, бивш министър и пр. Имайки това предвид, и техните лични качества, като интелигентни и почтени госпожици, става ни понятно, защо подетите от тях инициативи, да събират помощи и снабдят енорийската ни църква с нова плащеница и килим, са увенчани с успех. Всичко това църковното настоятелство има пред вид и изрази голямата си почит и благодарност към тях, като ги провъзгласи за почетни енориашки.
Благодетелни енориаши

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енориаши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Възпоменателни плочи

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.

Както е стар обичая да се поставят надгробни плочи над погребаните мъртъвци, така също е стар обичая да се издигат възпоменателни каменни плочи, които на вечни времена да напомнят за станалите случки и събития. И тук ние ще припомним повеленията на Господа към Моисея: 9. „И вземи два ониксови камъка и издълбай на тях имената на Израилевите синове: 

10. шест от техните имена върху единия камък и шестте останали имена върху другия камък, по реда на рождението им; 

11. с помощта на резбар, който изрязва печати, издълбай на двата камъка имената на Израилевите синове и вложи ги въ златни гнезденца; 

12. и тури тия два камъка върху нарамниците на ефода (горна къса дреха): това са камъни за спомен на Израилевите синове; и нека Аарон носи имената им пред Господа на двете си рамена за спомен“ (книга Изход глава XXVIII). 

И от тези далечни библейски времена и до наши дни човечеството си е служило с такива възпоменателни плочи, каменни стълбове, каквито виждаме в църквата „Св. 40 мъченици“ и каквито в изобилие има из разните краища на Родината ни. Стореното опущение от строителите на параклиса „Св. Константин и Елена“ да поставят една възпоменателна плоча или каменен стълб е било съзнато от строителите на новата ни църква през 1872 год, и виждаме единият - от тези строители, Илия Иванов, църковен певец при старата църква, да подарява каменната плоча, поставена сега над входните външни врата, а тогава над „церковните средни големи врата със златните букви надписан“.

Тази каменна плоча има следното съдържание: „Благоволением Отца, поспешением Сина и содействием Св. Духа возобновися сей свещений храм во имя святих Равноапостолов и благовенчаних царей Константина и Елени, Св. 40 мученици и Святого Велико мученик Димитрий трудом и прилежаше жителей помощию же трудолюбивих еснафов сего града Тернова, собствено же махлени принадлежащи на Святаго храма сего в лето от Рождества Христова — 1873 октомврий 7.Снимка

Поставеното съдържание е достатъчно да ни даде необходимата историческа истина по възобновяването на храма в чест на Св. равноапостоли Константин и Елена, на Св. 40 мъченици и Св. великомъченика Димитрия. Че това издигане е станало чрез трудовете и прилежанието главно не махлените и то в 1873 г., 7 октомврий (неделя), т. е. когато тя е била осветена и се почнало служенето в новата църква. От двете страни на каменната плоча има две скулптурни фигурки —ангелчета, пазители на божия храм, а отстрани на новата врата зазидани дълги въртящи се каменни цилиндри, останали са от издигнатата през 1872 година църква. Новата врата е солидна двукрилча врата с резба, направена от майстора Борис Тодоров Колев на сума 3,700 лева (прот. № 3 от 5. II. 1939 г.) Виждайки тази паметна плоча, останала да свидетелствува за издигане на храма, възобновителите на същия храм, след катастрофалното земетресение, станало на 1. VI. 1913 год., и те пожелали да оставят един такъв спомен за станалото и извършеното след земетресението и още през 1925 год. с прот. № 10 от 25 X., църковното настоятелство в състав: Д. Багрилов, Дим. поп Михайлов Ж. Н. Георгиев, Алекс. х. Цанев и Тод. С Калпакчиев решават да се постави на лично място циментова или друга плоча с подходящо съдържание. Това решение на настоятелството е изпълнено и възпоменателната плоча е зазидана в западната стена в артиката зад пангаря. Тя има следното съдържание: В памят Възобновение храмът „Св. Св. Константин и Елена“ след разрушението му от землетреса на 1 юний 1913 г. При строителен комитет: Свещ Елефтер п. Димитров, Димитър Н. Багрилов—художник, Д-р Георги Бояджиев, Жоржо Георгиевич, Димитър и Олга Михайлови — журналист, Алекс х. Цанев, Петър Рашков, Хараламби Кулелиев, Тодор Калпакчиев, Марийка Д. Смилова и Зойка Станева. Храмът наново се освети от Н В. Пр. Търновски Митрополита Филип на 2 май 1923 год и се преименува на името на „Св. Цар Борис“. За чест и вечна прослава Амин". 

От вложеното съдържание в тази историческа плоча научаваме, че църквата е била разрушена от станалото земетресение, че за нейното възстановяване е бил избран строителен комитет и че името на храмът е променено при новото освещаване, извършено от покойния Търновски Митрополит Филип. От същите чувства на почит и благодарност към всички лица, които, било чрез личен труд или чрез подарени материални средства, са сторили услуга на църквата за нейната украса, благолепие и пр. църковното настоятелство в състав: Енор. свещеник Д. Радев и членове: Стоян Гроздев, Йорд. Кулелиев, Петко Александров, Ив. Зелков и Никола Георгиев провъзгласи за почетни и благодетелни енорияши и постави имената им във възпоменателни плочи. На поставената в ляво на входната врата в църквата плоча са вписани имената на следните благодетелни енорияши: 

„Благодетели и дарители на храма „Св. Цар Борис“: Митрополит Панарет Рашев, Хаджи Николи х. Минчев, Благоговейни иконом х. поп Сава, х. Паскал х. Славчев, Д-р Павли Марков, Ангел Камбуров, Д-р Янаки Златев, Аника П. Камбурова, Пеню Стойнов,, Димитър Янулов х. Петко х. Косев, Станчо Симеонов, Петър С. Пипев, Георги М. Мазаков, Димитър Багрилов, Генерал Ив. Фичев, Д-р Кируш Рашев, Иванка Хр. Ботева, Катина Томова, Иван Зелков, Евдокия Кирова Генова, Марийка и Димитър Н. Йончеви. Полковник х. Тодор Ив. Попов, епитроп Кою Бонев Мутафчи и съпругата му Стефани. За почетните енорияши ще има отделна плоча, която после ще се постави на подходящо място. Ако църковните настоятелства при църквата ни заслужено са оценили и отдали необходимата почит към всички, които, с каквото са могли, са били полезни на Божия дом и са поставили имената им за вечно помнене във възпоменателни плочи, то не по-малко църковните настоятели са ценили делото и подвига на всички онези свои енорияши, които са загинали за освобождението на братята роби и обединението на поробените земи в майката Отечество. За тази проявена любов Иисус Христос казва: „Няма по голяма любов от тази да даде човек душата си за другите" (Ев. Иоана, гл. XV, ст. 13). Знаейки всичко това, църковното настоятелство още на 1 август 1920 год. (прот. № 5) е решило да се поставят в артиката плочи с имената на падналите по бойните полета наши енорияши. Това решение е било наново подигнато и настоявано да се приведе в изпълнение от църковното настоятелство през 1934 год. (прот. № 11 от 12 XII.). Най-после този свят наш дълг се изпълни от сегашното църковно настоятелство воглаве със свещ. Димитър Радев. За да се узнаят всички загинали по бойните полета наши енорияши, делото на църковното настоятелство биде подпомогнато от следните наши ревностни енорияшки: Люба Михайлова, Венета Петкова, Марийка П. Драгостанова, Марийка Симеонова. Цветана Л. Лазарова, Марийка Лаз. Филипова и Г-ците Невена и Марийка Досеви. Те посетиха всички къщи и събраха необходимите сведения и в общо заседание се определиха загиналите за Родината махалени, имената на които се поставиха в каменната плоча, поставена в дясно от входната врата в църквата (наоса). 1) Настоятелството в заседанието си на 1. XII. 1940 г. (прот, №13) е възложило изработката на плочата с имената на благодетелните енорияши на каменоделеца Петър Батестути от с. Арбанаси. 

Те са офицери: Митрофан Пошев, Стефан Димитров, Константин Досев, Стефан Н. Бояджиев, Тодор Недев, Васил Гаврилов, Методи Стоянов, Димитър Севриев, Никола Витанов, Радослав Кръстев, Милко П. Карачоров 

подофицери: Петър Ив. Пипев 

войници: Боню Станчев, Димитър Хр. Бояджиев, Димитър Дончев, Михаил Пиронков, Михаил Дим. Мянков, Михаил Янков, Никола Станчев, Пею Иванов, Стефан Иончев, Стилиян Йорд. Цветков. 

Двете възпоменателни плочи — за дарителите на църквата и падналите убити за Родината—са изработени от Петър Сакети от с. Арбанаси — декемврий 1941 година. 

На лицевата страна на църквата, в дясно от входната врата покойният Митрополит Панарет Рашев е поставил следната възпоменателна плоча: „От Митрополита Панарета Рашева Погониански за памет на родителите си Пенча и Иванка и на сродниците си“. 10 май 1874 год. — Търново. 

Също в дясно пред входа на църквата е поставена възпоменателна плоча, която има следното съдържание:

Тук почива Иван К. Фичев 1825 год. — 1877 г. настоятел —строител на този храм. Син на майстор Колю Фичето—строител на храма и в памет на съпруга 1830 - 1896 Кръстина, СИН 1857 г. - 1931 г. о: з. Генерал Фичев. От синовете му Константин и Георги. 

Със заявление от 10 XII. 1932 г. братята Константин и Георги са поискали от църковното, настоятелство (прот. № 18 от 11 XII. 1932 г.) да поставят и една надгробна плоча върху гроба на починалия им баща, заровен на 12. II. 1877 г. в двора на църквата, понеже е починал като църковен епитроп (от 1. VI. 1874 год. до 12. II. 1877 г.) и една възпоменателна плоча — паметник с горното съдържание.

Внесли дарение на църквата 4000 лева. Синът, Ив. Ив. Фичев о. з. Генерал, и внук на Коля Фичето, който като поручик от Търновския полк на 14. IV. 1885 г. се е венчал в църквата Св. Константин с Поликсена Панайотова, гимназиална учителка, е благодетелен енорияш.

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Забравеният д-р Ганчо Ценов

Когато за първи път срещнах името на д-р Ганчо Ценов (някъде из трудовете на проф. Бешевлиев), ми направи впечатление, че ставаше въпрос за единствения български учен, който твърдял за българите, че имат "тракийски" произход. Разпитах мои познати историци и археолози, дали знаят нещо за този български историк. От тях не можах да изкопча абсолютно никаква информация. Започнах да търся книгите на Ценов. Повечето открих много трудно. Оказа се, че в Народната Библиотека "Св. Св. Кирил и Методи", на мястото на неговите изследвания са поставени рецензии на други учени върху трудовете му. Най-интересните му книги намерих в частни библиотечни сбирки на мои познати и приятели. Когато се запознах с изследванията на професора, осъзнах, че Ганчо Ценов е заслужено инкриминиран от "историците". Неговите трудове бяха толкова Български, че нито един академичен "учен" не би допуснал този човек в университетските висши среди. Както е и станало. Опитите на Ганчо Ценов да защити докторат в Университета и да учи Българската Младеж на Българска История са ударили на камък. Научната си титла (доктор по история) Ганчо Ценов е получил в Берлинския университет.
В своите научни дирения д-р Ценов допуска и не малко грешки. Но пътят към истината е труден и неравен за всеки изследовател, още повече за този, който сам с много труд се бори срещу клишетата в науката.
Ще ви представя част от послеслова на Ганчо Ценов към книгата му "Кроватова България и покръстването на Българите", издадена в 1937 година.
Глава II, Наука и политика. Двете обществени течения в България.
Турската и гръцката тирании бяха свели българския народ до най-ниското стъпало на човешка култура, но българизма му те не можаха да изкоренят. Под съзнанието на народа все още бяха останали зародиши от национален усет. Българският народ съзна, че е бил народ и е имал своя самостоятелна държава и успя даже да си извоюва своя народна църква. Русия освободи една част от българския народ. Освободените българи се повикаха за самостоятелно управление, но те се разделиха по атавизъм на два дяла. Херодот разправя за нашите прадеди кимериите или скитите следното: Веднъж персите ги нападнали. Те се събрали на съвет да решат, какво да правят. По-имотните казали, че трябва непременно да се защитават, та ако и всички би погинали. "Ако избягаме от тук , къде можем да идем и каква ще бъде нашата съдба" казали те. Другата партия била на мнение да не се бият, а да бягат. И понеже била по-многобройна и по-силна, тя се нахвърлила върху оние, които искали да се бият и ги избила. Тогава нахлули персите и безпрепятствено заели кимерийската земя. Избягалите отишли да си търсят прехрана у други народи. Херодот ги нарича "доулои" т.е. слуги , роби , което латинците отсетне нарекоха склавени (слуги, роби), а по-новите писатели ги нарекоха славени.
След освобождението българският народ се разделил на два дяла. Единият дял, който се наричаше славянофили, бе на мнение, че България трябва да се постави под протектората на Русия , защото тя сама не могла да се управлява. Другата партия, която се наричаше патриоти, беше за една самостоятелна България. Ожесточените борби между тези две партии пълнят историята на България от освобождението до световната война. Русофилите се засилиха от разните модерни течения , като комунисти, социалисти и други исти, които за народност и отечество лула тютюн не даваха. Отечестволюбието се счете за порок , за назадничавост. Тежко тому, комуто излезеше дума, че е патриот. Когато в 1907 година аз издадох моята книга "Праотечеството на Българите", от която излизало, че българите са били нещо по-добро от онова, което се мислеше досега за тях, аз бидох обявен за патриот и, следователно, за човек, който стои извън законите. Всички, които ме критикуваха, критикуваха ме не по съдържание, не защото посочените от мен данни са неверни, а защото съм бил патриот, който изнасял факти, че българите са били и храбри и културни, когато според мнението на моите противници било очевидно, че българите са създадени от природата за тор на чужди ниви... Моят шовинизъм, като доказвал, че Тракия и Македония са стари български земи, заплашвал от една страна Русия, която аспирираше за Южна Тракия, като хинтерланд на Дарданелите, а от друга страна - панонските славяни , които аспирираха за Солун.
В книгата си "Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят" Д-р Ганчо Ценов казва: "От Възраждането до днес се водят препирни по народността на българите, без обаче да се е дошло до окончателно разбиране. Причините за това са двояки: теоретични и политически. От една страна, има трудност за разрешаване на проблемата, а от друга - политиканствуване в историята. Към това се присъедини и наивността, и незаинтересоваността на българското общество, за което е безразлично каква българска история учат децата му в училище: работата за него е, само да се каже, че се е учило българска история. Мнозина даже я считат за ненужна тежест в училищната програма, защото не донасяла никаква полза: нейното учене и знание не давало хляб на знаещия я. Не е тук мястото да влизаме в теоретични разсъждения върху значението на историята за един народ. За да могат обаче четците ми да си съставят що-годе понятие за значението на историята за един народ, ще посоча само два практически примера. В Щаба на Германската етапна инспекция, в която служех през време на Голямата война, се запознах с главния равин в германската армия. Веднаж го запитах какво значи думата равин. „Учител”, ми отговори той и ми обърна вниманието на Новия завет, гдето Христос бива назоваван равин, учителю. Макар че знаех това от училището, все пак ми направи това обяснение впечатление, защото считах еврейския равин за еврейски свещеник, та го запитах: „Е, каква е Вашата религия тогава?” „Ние нямаме религия - ми отговори той. - Нашата религия е нашата история.”. И това е тъй, си помислих аз, защото Старият завет не е нищо друго, освен еврейска история. Евреите прочее, които са пръснати по целия свят, които са изгубили отечеството си и езика си, се държат като народ против ударите на целия свят само въз основа на историята си. Друг пример ни дават българите. Българите, които имаха своя държава и своя църква, а най-главно - свое писмо, което ще рече и своя литература и култура, които бяха запазили езика си и земята си, след като бяха покорени от друг народ, забравиха историята си и вследствие на това, забравиха също, че са имали и своя държава, че са били политически народ, та се считаха за роби, рая, които били създадени от провидението да слугуват на други народи. От тези два примера се вижда, че не земята, не богатството, не езикът даже, но историята прави от известна група хора народ и че без история няма народ. Прочее има история, има народ; няма история, няма народ. Това нашето общество не проумяваше. Думите: „О, неразумни юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин?”, които Паисий отправяше към своите сънародници, се споменават в училището само като куриоз, като романтично увлечение, а не да се извлече от тях поука, че народ, който няма истинска история, не може да се задържи като политическа единица. Тази истина ме накара да посветя живота си и състоянието си за уяснение на питането, що са българи и какво е тяхното минало, но тук се сблъсках с един манталитет от времето преди Паисия. След като се позанимах с това питане, аз установих, че тук се борят две противни тези. Защитниците на едната теза излизат от предположението, че нашите прадеди са били способни за културен живот, а на другата, от гледището, че нямат добродетелите за самостоятелно управляване. До Паисия българите не знаеха, че са имали своя самостоятелна политическа държава, считаха се за роби и затова си мислеха, че те не са способни за самостоятелен политически живот. Паисий им откри, че и те са имали своя държава със свои царе и патриарси; всели им по тоя начин самоуверение и тъй предизвика възраждането на българския народ. След Паисия започнаха да се занимават и други хора с българската история. Те обаче погледнаха другояче на българското минало. Според тези учени, и прадедите на днешните българи са били роби, защото тяхната държава е била основана от някакъв си чужд народ; без тоя народ те щяха да си останат византийски роби. И за да подсладят на българите тая си идея, те казаха, че турци са били ония, които основаха българската държава. Живял българинът столетия под турско робство, той се почувствува поласкан от това „откритие”, защото считаше всеки турчин за благородник и си помисли, че поради това той е нещо по-добро, отколкото другите славяни. Но и в културно отношение прадедите на днешните българи не са се отличавали от днешните. В християнство те били въведени от гърците; писмото им изнамерили гърците Кирил и Методий, които им превели и светото Писание. Без гърците българите биха си останали и до днес безкултурни диваци. Положението им прочее и в старо време не се е отличавало много от това, в което се намираха сега (в турско време). Логическият извод от всичко това е, че българите напусто се стремят за духовна и политическа свобода, защото такава и в старо време не са имали и защото то противоречи на културното им предразположение. Това е основната разлика между Паисия и основателите на днешната българска история. 
„Не земята, не богатството, не езикът даже, но историята прави от известна група хора народ и без история няма народ. Прочее има история, има народ; няма история, няма народ.” Д-р Ганчо Ценов
Прочетете още: Защо се разпокъса българското племе

Списък на книгите, писани от Ганчо Ценов:
1. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Ebering, Berlin, 1900. Reprint:Kraus, Waduz, 1965
2. Праотечеството и праезикът на българите. - 1907 г.
3. Българите са по-стари заселници на Тракия и Македония от славяните. - 1908 г. Чететете онлайн 
4. Критически разбор на българите. - 1910 г.
5. Произход на българите и начало на българската държава и българската църква. - 1910 г. Четете онлайн

6. Първите религиозни борби в България. - 1912 г.
7. Покръстването на българите - обяснение. - 1914 г. Четете онлайн
8. Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента? - 1915 г. Четете онлайн 
9. Кой е Климент Охридски? - 1915 г.
10. Произход на хуните. - 1915 г.
11. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. - 1915 г.
12. Goten oder Bulgaren. Leipzig, Dyk, 1915
13. Geschichte der Bulgaren. Steiwetz, Berlin, 1917
14. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. - 1930 g.
15. Geschichte der Bulgaren und der anderen Subslaven. - 1935 g.
16. Препирните по народността на българите - в що се състоят и защо се водят. - 1936 г.
17. Кроватова България и покръстването на българите. - 1937 г. Четете онлайн
18. Прокоповите хуни и Теофановите българи. - 1938 г. Четете онлайн
19. Народността на старите македонци. - 1938 г. Четете онлайн
20. Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство. - 1940 г.
21. (статия) Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните. сп.Преглед, 1907 г.
22. (статия) Das wissenschaftliche Leben in Bulgarien. "Minerva" (WdeG), Berlin, 6 Sept., 1924.
Източник: https://web.archive.org/web/20080411105403/http://ziezi.net/online.html

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ