Главният изглед на В. Търново

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.) 

"Търново по своето положение е истински уникум в Европа." Иречек 

Отивайки за града по стръмен извит път, погледът е изненадан от картинния изглед, който неочаквано му се изпречва. Върху продълговата скалиста височина се редят притиснати една до друга и награмадени една над друга сгради — една вълна от най-разнообразен вид къщи, стремително ливнала от нейде и спряла се до самия крайчец на скалите, като със своите архитектурни издадености се е надвесила над самата пропаст с извиващата се в дъното ѝ Янтра. Срещу града, на десния бряг на реката, се издига покритата с гора висока стръмнина — Светата гора, дробът, чрез който диша и се освежава старата столица. Възхитен, погледът ненаситно се плъзга по този пъстър амфитеатър, всред който се издигат църкви и камбанарии, стари и своеобразни къщи, в съседство с нови — една грамада от постройки, достигаща небето, в която сякаш липсват улици, площади и проходи. Тук е мястото да се отклоня за малко и отбележа възторженото впечатление от Търново, поместено в най-големия вестник на света „Таймс", от неговия балкански кореспондент, след посещението му на града, което заемам от в. „Зора", 18. IV. 1931 г. „В България — казва той — има един град, който като да е излязъл от някоя вълшебна приказка, в ония книги, които добрите деца получават като коледни подаръци и в които вълшебните приказки са разказани в картини от художници с въображение, градовете са с къщи, натрупани една върху друга, а замъците са покатерени върху високи скали, блъскани от пенести реки и достъпни само по тесни пътеки, където може да мине само един рицар с коня си. Тъкмо такова е Търново, старата столица на България". И в заключение на статията си, уважаемият кореспондент най-похвално се произнася за търновци като хора спестовни и практични. Продължавайки пътя си за града, минаваме край великолепно, построено от Окр. постоянна комисия, здание, прилично на замък, което живописно се издига на западния край на Светата гора. Навалявайки и извивайки в югозападна посока, минаваме по леко колебаещия се висящ железен мост, под единствената дъга на който протича — то се знае — все неуловимата в своите причудливи извивки Янтра. Погледът е отново изненадан от новата част на града и красивите казарми, разположени в грамаден полукръг и тънещи в растителност. ➡ Продължение

Снимка из колекцията на Иван Панайотов 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Влизане в Търново

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939г.)

Мек, сребрист слънчев лъч леко разведрява сивото априлско утро, поздравявайки входящия влак в Дервентския пролаз. Гръмолежът му пробужда спящите възвишения, склоновете на които пролетта е покрила вече с прясна зеленина, а челата им вековете са украсили с посивели скали. Янтра с тих ромолеж се провира под надвисналите клонаци на стари върби, а над нея, по-горе, белее шосето, водещо към Дунава, посред плодородни простори, изпъстрени с китни и богати села. Ето и картинният изглед на Преображенския манастир и срещу него, на десния бряг на реката, горе до самите скали, изпъкват полуразрушените сгради на пострадалата от земетръса в 1913г. обител „Св. Троица". Подобно на грамадни орли, във висенето плуват бели и сиви облачета. На североизток се откроява Арбанашката плоска височина с потъналия в растителност девически манастир „Св. Никола", върху най-южния ѝ склон. На десния бряг на Янтра, изпъква Трапезица, прилична на огромна трапеза, а на югоизток се очертава Царевец с неговия конусообразен връх и отбелязващата се по-долу, на самия южен край на височината, Балдуинова кула. След минутен престой при приличната на вила спирка „Трапезица", унизана с влачуща растителност влакът отново се носи напред. Насрещу му внезапно се изправя мощен, висок масив, покрит с гъсто прилепени една до друга сгради и лъкатушещата в пропастта под него Янтра. Тракайки оглушително, влакът прелетява железния над реката мост и потъва в мрачното отверстие на тунела под града, отдето скоро се показва и, изминавайки втори мост, бързо изчезва във втори тунел — под Светата гора. След малко той е отново на открито, намалява ход и спира пред Търновската гара. ➡Продължение

Картички из колекцията на Павел Енчев 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Петър Дабков- щедър дарител

В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише:"Петър Дабков е един от родолюбивите търновски граждани, който е оставил добър спомен между съгражданите си със своето щедро завещание. Той, като вижда, че страда от неизлечима болест и че наближава краят на живота му; като вижда, че няма наследници — деца, които да продължат рода му, написва си сам 1884г. завещанието, според което дарява за училищата в града 100000 гроша или 20000 лева, къщата и покъщнината си, с условие, докато бъде жената му жива, тя да живее в къщата и за издържането ѝ градската община да дава 2/3 от лихвите на завещаната сума. Освен това, той завещал на махленската си църква Св. Константин и Елена 6000 гроша (300 рубли), за да се купи един полилей за сред църквата. Дабков е бил по занятие кундурджия, имал е първоначално образование, но бе един интелигентен мъж със здрави идеи. На времето си той е бил първият най-добър майстор на разни обувки."

Според "Енциклопедия Дарителство" след смъртта на жена му годишните приходи на капитала се предоставят за подпомагане на бедни ученици от Мъжката гимназия „Св. Кирил“ и за „издържането“ на един учител в нея. С правото да се разпорежда със средствата П. Дабков натоварва училищното настоятелство в Търново, под надзора и с одобрението на Търновския митрополит. Не е известно кога и с какъв основен капитал е образуван благотворителният фонд. Управлява се от училищното настоятелство и по неизяснени причини предназначението на дарението се променя. Приходите се употребяват за помощи на бедни деца от началните училища в града, а не за подпомагане на възпитаниците на Мъжката гимназия „Св. Кирил“. Недвижимите имоти са продадени и в началото на 1937г. капиталът възлиза на 90 хил. лв.
Други данни за фонда не са открити.

В Пътеводителя пише още, че със своя труд и пестеливост Петър Дабков е могъл да натрупа богатство и чрез него да си въздигне един добър паметник в града: едно от градските основни училища (Марнополското) е наречено на неговото име - „Петър Дабков“.

По време на Втората световна война училище „Петър Дабков” временно прекратява дейността си, тъй като е превърнато в квартира на немска войскова част. Немците унищожават архива. Част от него после се възстановена по чернови. През 1949 година народната власт преименува училището на „Бачо Киро”. Името на дарителя Петър Дабков се забравя. През 1963г. е построен втори етаж на училището поради увеличения брой на учениците и паралелките. С разрастването на Велико Търново на запад през 1968/1969г. е построено основно училище „Вела Пискова” (сега „Св. Патриарх Евтимий”). В него се преместват 180 ученика от старото маринополско училище, което обаче продължава да е сред авторитетните местни учебни заведения. През 1970-те години Основно училище „Бачо Киро” се премества в днешната си сграда. Старата, построена в чест на Петър Дабков, е предоставена за нуждите на спортното училище в града. След политическите промени от 1989г. по време на демокрацията през 90-те години на XX век, сградата на бившото училище „Петър Дабков“ е съборена, за да бъде построена банка, фалирала през 1996г. Днес на това място се намира градския мол- „Скай Център”.

Петър Дабков според Пътеводителя не е останал без последователи. По неговия пример са завещали за училищата в град Търново и други търновски граждани: 

а) Ганчо Тодоров, ханджия, завещал хана си, с вснчките принадлежности към него, на главната улица в града, в прихода на църквата Св. Кирил и Методий. Освен това, той дарил и малки суми (20—100 лева) на манастирите около Търново и на горномахленските църкви в града. 

б) Константин х. Тодоров абаджи — псалт (Даскал Косю), завещал 10000 гроша (2000 лева) на градската община, която от годишния приход на завещаната сума да поддържа в училището по едно бедно момче, предпочтително сираче.

в) Анастас Цанев, чохаджи, завещал 400 лева на градската община, която да харчи приходите от тази сума за нуждите на първоначалните училища.
г) Владиката Панарет Рашев
Чуйте писменото завещание на Петър Дабков

Източници: Пътеводител на В. Търново и околностите му-1907г.,https://bg.wikipedia.org  http://daritelite.bg 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТЪРНОВСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ И ПРЕДПРИЕМАЧ ХАДЖИ ПЕТКО КОСЕВ

Балканджията х. Петко Косев бил от стар заможен тревненски род. Баща му, уважаван търговец, често се присъединявал към кервани, които пътували за Цариград. Оттам донасял гайтани, сърма, фини вълнени, копринени, памучни, ленени и дори златни конци и много други галантерийни и пасмантерийни стоки, търсени от абаджии, франктерзии и чохаджии. Сред тях бил и търновският майстор-абаджия и търговец, член на градската община хаджи Георги Кисима. След реформите в Османската империя той имал много поръчки за униформите на административните служители и военните в Търновска каза, от което забогатял. Той и съпругата му (арбанашка кокона) отгледали 4 деца – един син Пандели (Пантелей) и три дъщери Евгения, омъжена за книжаря Димитър Владов, Мариола, омъжена за д-р Васил Берон и Теодора, която дал за жена на хаджи Петко.

Теодора ходила с баща си на хаджилък. Там тя изучила тънкостите на църковната везба, за която преди имала най-обща подготовка от съседите в насрещната арменска махала. Тя изучила на това изкуство сестра си Евгения и по-късно дъщеря си Кина. От тях били изработени икони, плащаници и др. църковни принадлежности. Семейството на х. Петко и Теодора живеело първоначално в дома на Кисимови, който бил в началото на днешната ул. „Ив. Вазов“ при разклона с ул. „Н. Пиколо“. Със съдействието на тъста си х. Петко купил дюкян на видно място на Баждарлък, стопанския център на града. Галантерийният магазин привлякъл много купувачи от казата. Семейството отгледало 3 деца – двама сина Кирил и Методий и дъщеря Кина. От малък Методий помагал на баща си. Придружавал го по пазарите в Търговище, а като пораснал уреждал закупуване на стоки от Цариград, Букурещ и Виена. След Освобождението той поел бащиния дюкян изцяло. Купувал стоките за него лично от чужбина. Често пътувал до Берлин, Хамбург, Нюрнберг, Франкфурт и други градове в Германия, Италия и Русия. Посетил всемирните търговски изложения в САЩ. Бил в Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия и на Ниагарския водопад. В Чикаго се запознал с Алеко Константинов.

На връщане купил бициклети, английско производство. През 1885г. с тях основал колоездачна група в Търново с участието на сестра му Кина и жена му Недялка. Той ръководел подготовката на първия колоездачен събор в България, състоял се в Търново през есента на 1901г. Участвал в основаването на туристическото дружество в града, активен читалищен деятел. По негова инициатива като общински съветник започнало залесяването на хълмовете. Неговият магазин, наречен „Торино“ до смъртта му (1933г.), бил средище на окръжната земеделска дружба. Баща му х. Петко го научил да бъде с лице към болките на хората и той не забравял тази заръка. След Първата световна война подпомогнал десетки земеделци да укрепят стопанствата си – давал им кредит, изкупувал продукцията на лозарите и дори сам започнал да произвежда вино, изкупувал и продавал тяхно вино. Отворил и содо-лимонадена фабрика, която произвеждала и различни плодови и зеленчукови сокове, разноцветни мастила и синилна книга (индиго). Хаджи Петко Косев, синовете и внуците имат траен принос в строителството и новия архитектурен облик на Велико Търново. Тревненецът се установил в града през втората четвърт на XIX в., когато се разгръщало мащабно обновяване на къщи, обществени сгради и църкви. След 1858г. Търновската градска община ползвала за консултант по благоустрояването, своего рода градски архитект, установилия се тук дряновски майстор Никола Фичев. Около всяка построена от него църква се оформяла нова махала. Заедно с него работел Станю Марангозина от Трявна, негов родственик и приятел, изкусен резбар. Хаджи Петко Косев и Станю Марангозина били съседски момчета, израснали заедно. И така дюкянът на х. Петко се превърнал и в кантора на неговата голяма и твърде печеливша дейност строителното предприемачество. Той наел през 1872г. строежа на къщите в съседство – на Константин Сарафов, на търговеца Петър Константинов и на финансиста Михаил Ст. Михайлов. Тези три къщи имат интересно архитектурно решение. Фасадите им са откъм главната улица в два етажа и лежат на ръба на скалата, върху която е разположен целия градски център Баждарлък. В този участък скалата се стеснява и оставя място само за улицата. От двете страни къщите с пълната си тежест буквално висят над пропастта, опрени на укрепителни съоръжения. Под трите къщи, 50 стъпала по-ниско от главната улица и 14 стъпала по-високо от църквата „Св. Спас“, Н. Фичев строи църквата „Константин и Елена“. Това е друга скална площадка с денивелация от 18 метра. Затова за него не е без значение стабилността на надвисналите къщи върху този невероятен и опасен терен. Счита се, че в тяхното проектиране и строителство е участвал пряко или косвено Н. Фичев. Потвърждава го единната укрепителна система от гивгири, тераси, колони, стълбища и контрафорси. Синовете на х. Петко Косев станали също предприемачи. Макар, че Кирил бил военен, фирмата „Братя Хаджипеткови“ наела строежа на къщите вляво по днешната ул. „Иван Вазов“ – от родната им къща до църквата „Рождество Богородично“. Тук теренът е обратен на гореспоменатия. Фасадите са добре и импозантно разгърнати и оформени красиво, а в задната част са на един етаж или до покрив в скали. Внукът на х. П. Косев инж. Никола Методиев проектира редица къщи и обществени сгради, които имат свой специфичен стил. Дюкянът на баща си, преди на дядо му, той събаря и на негово място си построява триетажна къща с магазин (дълго време аптека). Насрещната сграда на окръжното инженерство също е по негов проект. През 1939г., когато семейството се преселва в София, инж. Н. Методиев дарява своята къща и тази на фамилията на ул. „Ив. Вазов“ на Съюза за закрила на децата. В първата се настанява ръководството (по-късно Окръжен пионерски дом временно), а във втората – Образцова детска градина, която съществува и сега. Това е дирята, която балканджията х. Петко Косев и неговото потомство оставят във В. Търново. 

Магазин „Торино“ на Методи х. Петков, на „Баждарлък“,
сн. 1922г.

Автор: Надка Василева 

Източник - https://www.etar.org

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Григорий Цамблак, митрополит Киевски

Григорий Цамблак (ок. 1365-1420) един от най-значителните славянски църковни проповедници, писатели и химнографи. Роден е в Търново в знатно болярско семейство. Бил е ученик на патриарх Евтимий Търновски. Смята се, че е племенник на Киприян Цамблак. Около 1390 г. Григорий Цамблак живее в Цариград, където се замонашава. Бил е при духовенството на Цариградския патриарх, а после става игумен на Дечанския манастир в Сърбия. Между 1401 и 1406 г. е презвитер на Великата църква на Молдова и Влахия със столица Сучава. Там той написва Житие на Йоан Нови Сучавски по поръка на молдовския господар Александър Добри. С това той слага началото на литература с румънска тематика и налага в Румъния българския език като книжовен. Малко преди смъртта си (1406 г.) митрополит Киприян го извиква в Русия, възможно за помощ при споровете между Литовското и Московското княжества. На път за Москва Григорий научава за смъртта на Киприян и остава в Литовското княжество (в чиито граници е Киев тогава). Там през 1413 или 1414 г. с поддръжката на княз Витовт е ръкоположен за Литовски митрополит. Цариградският патриарх е против това назначение. През 1415 г. по желание на Витовт е хиротонисан от западно-руските епископи без съгласието на патриарха. Участва в църковния събор в Констанц в Германия през 1418 г. едновременно с посланиците на византийския император. Приет е там тържествено от папата, но отхвърля унията с Рим. Отношението на Москва към Григорий Цамблак е двояко. Понеже стои на страната на княз Витовт в спора с московския митрополит Фотий е обвиняван като разколник, скрит папист и т.н. От своя страна Григорий пише на Цариградския патриарх, след като е избран на събора в Новогрудек за Киевски митрополит, по повод на изпратените от Москва: "Църкви не са строили, но събираха църковни данъци, митрополитите изнасяха грошовете в Московско, църковните вещи и святини, Христовите мощи и сандали на Богородица, икони, оковани в злато,... цялата църковна украса на Киевската митрополия, това, което князете бяха подарили в чест и за спомен, да не говоря за сребро, злато и църковни прибори,... всичко изнесоха!" Още в Молдова Григорий Цамблак изявява своя голям ораторски и литературен дар. Написва над 25 поучителни слова и поучения за църковните празници, Житие и Служба на Йоан Нови Сучавски (Белгородски), с когото се запознава в 1401 г. в Белгород, Молдова (днес Белгород Днестровски, Украйна). Като митрополит на Киев пише "Стих на целование" за празника "Успение Богородично". Известни са негови автографи и преписи на служебник, требник и др. Въвежда в южна и западна Русия т.нар. "болгарский распев", който скоро става популярен и в североизточна Русия. Участва дейно в съставянето на Московския летописен свод. Съществуват множество редакции от 16-17 в. на неговите произведения. В Никоновската летопис за 1419 г. като важно събите е написано: "Тази зима умря Григорий митрополит Цамблак, в Киев, по рождение българин, книжен много, защото научен беше на всякаква книжна мъдрост от детство, и много писания сътвори и остави". Източник: http://www.slovo.bg 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Св. Роман Търновски

Немалък принос в разпространение на синаитско-исихастското движение в България внесъл преподобни Роман Търновски – приятел и съученик на преподобни Теодосий Търновски. Преподобни Роман произхождал от знатен и богат род. Родил се през 1310 година в Търново. Той познавал преподобни Теодосий от ранни години. Когато свети Теодосий по поръчение на преподобни Григорий Синаит пребивавал за втори път в Търново, преподобни Роман започнал да го моли да го вземе със себе си в Парория. Преподобни Теодосий склонил на молбата на свети Роман и го завел при блажения старец Григорий, който го приел сърдечно и го причислил към своето братство. Там Роман покорно изпълнявал възлаганите му послушания и прекарал доста време, докато игуменът го изпратил по манастирски дела при българския цар. В негово отсъствие великият Григорий Синаит починал, а след неговата смърт Теодосий не намирал смисъл да остава повече в Парория. Затова той отишъл в Сливенската планина, гдето по онова време се намирал Роман. Оттук двамата отпътуват за Света гора, но заради турските нападения са принудени да я напуснат. Роман се завръща в манастира при Сливен, докато Тедосий посещава Бер и Константинопол. Двамата се събират отново, като известно време пребивават в манастирите край Несебър. Търсейки ново прибежище, те се установяват в Кефаларево, защото околността на столицата била добре охранявана срещу разбойнически и турски нашествия и създават обител по образеца на Синаитовата. Тук св. Теодосий развил своята просветна и духовна дейност, в която св. Роман бил един от първите му ученици и сътрудници. Когато обстоятелствата наложили в България да се брани чистотата на православието от еретическа проповед св. Теодосий, заедно с единомисления свой сподвижник Роман присъствали на Търновския събор през 1360г. А когато през есента на 1363г. - малко преди смъртта си – заминава за Цариград с четирима свои ученици, св. Теодосий оставя Роман за свой заместник в игуменството на новия си манастир в местността "Устие", още по-близко до столицата откъм Дебелец. Свети Роман е известен и като църковен писател, но, за съжаление, неговите съчинения не са се запазили. Когато преподобни Теодосий в началото на 1363 година се отправил в Константинопол, за предстоятел на обителта – наставник и възпитател на братята – той оставил преподобни Роман. Приел игуменството, преподобни Роман усърдно поучавал братята и се стараел във всичко да бъде ревнител на божествения Теодосий, „затова всички, които живееха наоколо, дохождаха често при него за полза и молитва. Св. Роман години наред страдал от тежка кашлица (вероятно туберколоза), но благодарение на силния си дух надмогва страданието. Пред кончината си той, както пише свети Калист, „като разбра, че ще премине отвъд, заповяда да се съберат братята, всички утвърди в Божия страх, всичко добро нареди за светата обител”. Преподобни Роман починал вероятно, 1370 година. Свети патриарх Калист в житието на преподобни Теодосий характеризира преподобни Роман „като човек добродетелен и знаменит, ревнител на духовния живот, във всичко подобен на блажения Теодосий, истински пустиножител и постник, изпълнител на всички Господни заповеди”. 

Източници: http://www.pravmladeji.org www.pravoslavieto.com  

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Илия Бешков за християнските добродетели, вярата и спасението

Из „Черната тетрадка“- дневникът на Илия Бешков

30 ноември 1950 г.

  За материалистите материята е всичко, всичко „друго” е нейно производно, „вторично”. Понеже материята (до известна степен) е познаваема, те смятат света за непогрешимо и абсолютно познаваем. С това изпадат в гордостта, в самонадеяността и непогрешимостта (на партията и водачите ѝ). Така както деистите направиха (обявиха) Бога „напълно” познаваем и изпаднаха в гордостта на евреите и непогрешимостта на Църквата през инквизицията. Мисълта за пълна познаваемост на света (на материята и духа) е най-съблазнителната и най-зловещата. Никакво престъпление не може да се сравни с нея. Хора, обладани от тази мисъл (от този бяс), са разрушители и убийци. Шекспир казва: „Простакът не знае само това, което още не се е случило.” Смирението, като добродетел през християнските векове, е именно онзи предпазител от опасната мания. Смирението е съзнание за нашите немощи и несъвършенства. В смирението лежат всички нравствени и морални ценности и прояви на човека. То е най-дейното състояние на човешкото съзнание и затова пълното и искрено смирение е истинското пълно познание. Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам”. Кой днес е смирен и кой не е побеснял от гордост, дързост, непогрешимост? .....
***
Спасението на човека и човечеството е у Христа, това никой на думи и открито не е отрекъл, но враговете, не-християните не желаят да допуснат това спасение. И те воюват срещу него непрекъснато и по хилядите начини на азиатската и еврейската изобретателност.
Християнският свят брои 500 милиона срещу 2 милиарда – какъв неравен двубой по численост и каква слава и чест за Христа Иисуса, тъй като Неговият свят е истински силният, победител вчера, днес и во веки веков. Православна Русия се откъсна от корена и падна на дъното на безбожничеството и атеизма и такава тя стана челник на антихристите. За каква друга война може да се говори? Голготските страдания не са привършили и светлината, която протече оттам, не може да бъде погълната от мрака. Божествените думи на Христа ще се изпълнят първи, а не лъжливите. Колко е скръбно неразбирането на тези истини? Допустима и възможна ли е някаква победа над Евангелието Христово?
Старо Търново
АЛБУМ

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ