Красивата природа на местността Гарга баир

Панорама от Гарга баир

Местността Гарга баир се намира близо до хълма Трапезица, до Велико Търново. Навремето, западно от хълма е имало кланица, поради което над него са се виели ята гарги, откъдето произлиза и името му. В югозападната част на Гарга баир през 19 век е съществувало турско укрепление (табия) с квадратна форма със страна около 40 м. Укреплението е било част от турска отбранителна линия, включваща още едно укрепление на връх Картала и каменна стена между двете, преграждаща Дервентския пролом на река Янтра. Целта на двете укрепления е била да защитят Търново от настъпващите руски войски на генерал Гурко. Очакванията са били той да настъпи по пътя край поречието на река Янтра от към Дервеня. В такъв случай двете батареи са щели буквално да разкъсат войниците в пролома. Родолюбив българин от село Самоводене обаче предупредил настъпващите войски и те с лек обход навлезли откъм село Беляковец, като след кратка престрелка на 7 юли 1877г. освободили старата столица. Регионалният исторически музей настоява мястото да бъде обявено за защитено, тъй като се предвижда в близко бъдеще застрояване му. От там се открива чудесна гледка към Велико Търново, Царевец и Трапезица. От снимките ще видите уникалната природа на тази местност, която трябва да бъде опазена! 

Използвана е информация от http://strannik.bg

Снимки и видео: Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

На поклонение до Божи гроб в миналото

Много любопитство сред гражданството предизвиквали за­връщащите се след Великден от Божи гроб най-знатни търновци. Градът се славел с многото си хаджии и дори богатата махала Св. Богородица наричали още Хаджийската махала. Подготовка­та за поклонение на Божи гроб в онова време е била строго уточ­нена. Трябвало да се изплатят и най-малките дългове, искала се прошка от всички скарани, няколко дена поред „се слагала тра­пеза" за роднини, близки и духовни лица. Пътуването до Йеруса­лим си било чисто изпитание. Подготовката с провизии, дрехи, завивки и всички потребности за това почти авантюристично пътешествие траели дълго и се изпипвали детайлно. Пътуване­то с кервани биволски коли траело доста време и било изпълнено с приключения. Изпращачите съпровождали тръгващите поклон­ници чак извън града, където те са им давали дар по няколко пари, а на роднините по един-два гроша. Връщайки се от светите мес­та, поклонниците били посрещани тържествено от роднините и духовенството. Те давали угощения, на които раздавали донесе­ните божигробски подаръци. Задължително носели икони и щам­пи от светите места, които подарявали на църквите в Търново. Били честити, щастливи и благодарни, че успели в навечерието на най-големия празник Великден да се завърнат живи и здрави в родното Търново като хаджии.

В началото на XX век вече се появяват и първите туристи­чески агенции, които организират първите пътувания с кораб до далечните Божии земи. Търновци ползвали услугите на Хаджий­ското бюро „Балкан", собственост на Йордан Михайлов, със се­далище в София, както и туристическото бюро „Палестиня". В централния и местния печат се срещат реклами на тези бюра, които по великденските празници уреждали екскурзии за поклонници и любители дo Йерусалим и дo светите места в Палестина на „промоционални цени".

Из книгата „Споменъ за Търново“ на Катя Митова-Ганева Прочетете още: 

• Спомени за хаджийското пътуване и поклонение до Йерусалим на търновеца Пандели Кисимов
• ПОКЛОНЕНИЕ ДО БОЖИ ГРОБ НА БАБА ЦАНКА/моя прабаба/-1927год.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! /поздрав от Търновски митрополит Софроний- 1946 г./

 

 Из "Търновски епархийски вести"- 1946 г.

 

Защо търсите Живия между мъртвите?

Няма Го тука, но възкръсна

(Лука 24, 5 — 6).

Иуда Го предаде. За тридесет сребърника Го продаде. Еврейският Синедрион Го осъди на кръстна смърт. Предателят- ученик отиде и се обеси. Пилат си уми ръцете пред еврейския народ, като каза: „невинен съм за кръвта на Тоя Праведник: вие му мислете!“. И целият народ отговори и рече: „Неговата, кръв нека бъде върху нас и върху нашите чеда“ (Матея 27, 24 - 25). 

 Оттогава, и до днес кръвта на Праведника тежи върху тоя народ и върху всички, които продължават да вършат делото на тогавашния Синедрион с Анна и Каяфа, и продължават да Го търсят между мъртвите! 

А Той е жив, Той възкръсна. Милиони души, които повярваха и вярват, възкръснаха от мъртвилото на неверието и се спасиха. Спасяват се и днес милиони страдни човеци по света. 

Продаден, осъден, погребан, Той възкръсна в третия ден, според Писанията, и се възнесе на небесата, и седна отдясно на Отца, и пак ще дойде със слава, за да съди живите и мъртвите, и Неговото царство не ще да има край. 

Това е нашата вяра. Българският народ изповядва тая вяра повече от хиляда години. В дни на тежки изпитания човеците и народите обръщат по-често очите си към небето, от гдето иде помощ. Възкръсналият Христос Бог, към Когото отново са обърнати милиони човешки очи за спасение, и днес дарява просветление на разума, облагородяване на сърцата и закрепване на добрата воля у човеците за мир и любов, за правда и свобода между народите.

На всички духовни и мирски наши чеда във В. Търновска епархия от все сърце пожелаваме възвестения от Възкръсналия Животодавец благодатен мир на апостолите и възторжена радост на мироносците, които се удостоиха да чуят ободрителните думи: „защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна!“. ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

 

Търновски Митрополит СОФРОНИЙ.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Как са се подготвяли за Великден търновци

Твърде много били и празниците, които се празнували съобразно църковния календар. От пролетните най-големи били Великден, Трифон Зарезан и Георгьовден. Великден се празнувал не само три дни, а цяла неделя. Страстната седмица се посрещала с всеобща радост. Извършвало се коренно почистване на къщите, изтупвали се черги и покривки, измивали се съдове. В четвъртък се червели яйцата, а в петък се изпичали козунаците, колачета по търновски, които се нареждали грижливо в килера между чисти и дебели подложки, за да запазят свежестта си. Първият ден на Великден започвал с разнасянето на насипани със захар козунаци и червени яйца на роднини, започвайки от кръстника. Към 12 часа всички тръгвали към църквите, облечени в празнични дрехи, а жените с копринените си венчални рокли. В предвеликденската суетня много заети били и сладкарите, защото предлагали ароматни козунаци, козуначни кифли и краваи. 

Целият град ухаел на тези вкусотии, разрешавани само и единствено по време на великденските празници. Най-прочути били козунаците в сладкарницата на братя Цветкови и в сладкарница „Виктория", собственост на Кръстьо Тонев.

 Престиж за всяка добра домакиня било собственото производство на тези великденски сладкиши, а търновки умеели да се състезават в приготовлението им. Предвеликденска суетня се наблюдавала и по пазарищата и най-вече на прочутата месарска чаршия, където сръчните месари окачвали по ченгелите току-що заклани агнета и всеки можел да си закупи по избор агнешко месо, което задължително присъствало на великденската трапеза. Особено популярни били агнешките шишчета, считани за търновски деликатес.

Една като че ли забравена вече традиция било изпращането на красивите великденски картички. Дори в трудните военни години търновци изпращали и получавали великденски поздравления по военните фронтове на българската армия и така стопляли душите на своите ближни - защитници на отечеството. Най-щастливи били децата. В Търново на Лазарица (предшестващия празник) шетали красиви лазарки, събирали яйца за боядисване, пеели лазарски песни, изпълнявали традиционния обичай „лазаруване" и хвърляли цветни венци във водите на Янтра. Във всички училища се организирало причастие на възпитаниците след изпълнените пости. 

Собствениците на фирми, сладкарници, магазини, книжарници и др. се надпреварвали да засвидетелстват своето внимание към клиентите си, като задължително ги поздравявали в местния търновски печат.

 Организирали се и поклоннически пътувания до Божи гроб.

На самия ден Великден, под звъна на църковните камбани, цяло Търново се стичало на църковна служба. Всички били весели и честити, пременени в нови одежди, носели писани яйца и козунаци. Поздравявали се с „Христос Воскресе" и се молели за Божието благоволение да бъде мир и благоденствие на старопрестолния град и неговите достойни жители.

Из книгата "Велико Търново през вековете" - Тодорка Драганова, Йордан Димитров 

Прочетете още: На поклонение до Божи гроб в миналото
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Три епохи — три паметника във Велико Търново

Из общински вестник "Велико Търново" от 1935г.

Културата на едно селище, на един град, едно общество или на един народ не се създава лесно. Нужни са десетки и стотици години, и създадената веч култура не се унищожава бързо. В. Търново, столицата на Второто българско царство, бе 207 години (1186—1393) център на културната и политическа мисъл на България. Два века най-красивият кът от земното кълбо бе духовно най-високо стоящ и справедливо бе наричан „Царевград Търнов“, „Богоспасний Цариград", "Царица на градовете". Върху тази светиня за българския народ и българската държава на 17 юли 1393 год. чужденецът нахлу и се помъчи с огън и меч да разруши и заличи всичко от паметта на поробения народ, но остана излъган. Блясъкът от миналото величие, спомените от миналата военна слава, родната реч и християнска вяра невидимо, неуловимо се предаваха от род в род, и при всеки удобен случай бързаха да предявят своите права на свободен и независим национален живот. Тъй, и само тъй, можем да си обясним честите въстания през време на робската епоха, имащи за свой център В. Търново — старата българска столица.
Последното от тези въстания носи името "Велчова завера", станало през м. април 1835 г. То е и последното от големите и широко замислени въстания, имащи за цел със свои собствени усилия да извоюват политическата свобода на българския народ.

Това велико народно дело, изкупено със скъпи кървави жертви, днес се увековечава с издигането на паметника- обелиск, освещаването на който става на 5 май 1935г. и който неуморно ще разказва на днешните и утрешни поколения за голямото национално съзнание у роба—българин да подготвя големи народни въстания и готовността му на саможертва пред олтара на отечеството. Увиснали на бесилката те възпламениха подрастващите поколения и не след много ние ги виждаме да вземат участие в четите на дядо Никола (1856 г.), в х. Ставревото въстание (1862 г.), в четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, хаджи Димитър и Стефан Караджа, Белочерковската чета на поп Харитон и Бачо Киро, Христо Ботев и пр. и всички въодушевени от същата мисъл и същото желание: свобода за поробения български народ. Една част от взелите участие в тези чети бяха избити, други пратени на заточение, а трети увиснаха на бесилките. Иван Панов, Даскал Бачо Киро, Цанко Дюстабанов и др, увиснаха на дараджата/бесилката/, издигната от турците на края на града, през м. май 1876 год.

За постоянно напомняне на тази мила и трогателна революционна епоха и за вечен спомен на загиналите революционери—поборници, признателно Търново още през 1883 год. им издигна паметник на самото лобно място и с това го направи свято за търновци и за българския народ.
Най-после, дойде и най-великият ден и час за българския народ — желан и чакан цели 500 години — политическото освобождение. Февруари 19/3 март 1878 година ще остане най-светлата дата в нашата история. Велика и неописуема бе радостта на нашия народ след подписване С. Стефанския договор. По волята на нашата Освободителка, свобода се даде на целокупния български народ. Слънцето на свободата огря всички покрайнини на многострадална България. Но след великата радост настъпи и голямо разочарование. За голямо съжаление, освен турският народ, врагове на нашата свобода се показаха и други народи, които наново окачиха на големи български покрайнини робските вериги.
Настъпи тежка, двойна задача на освободена България. Тя трябваше да урежда политически, стопански и културно новата държава и да мисли и работи за наново поробените братя, които също имаха право на свободен живот. И за обединението на целокупния народ се заредиха войните през 1885, 1912—1913, 1915-1918 години, които също така погълнаха мили и свидни синове. Това народно желание не е постигнато. Извършеното от свободна България за освобождение на брата роб и обединението на българския народ не бива да се забравя. То трябва ежедневно и ежечасно да се напомня. И това напомняне не може нищо друго да върши тъй мощно и внушително, както издигнатият специален паметник.

И такъв с усилията на Търновци и населението от окръга се издигна на Марино-поле, наречен Паметник на падналите войни, чието освещаване става на 6 май 1935 година. С издигнатите паметници В. Търново и населението от окръга, заявяват на всички, че духът на Асеневци живее в тях и че, подобно на своите далечни деди и прадеди, те са готови, начело с любим български венценосец, Н. В. Цар Борис III, на всяка саможертва за славата и величието на България и на целокупния български народ.

Йордан Кулелиев 

Картички из колекцията на Павел Енчев

Грета Костова- Бабулкова  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

По Велчова завера

По Велчова завера
Общински вестник "Велико Търново" от 1935г.

Прочутият войвода Филип Тотю в своята, книга по Велчовата завера на страница 98 казва следното: „Старата ми майка, сега жива, 90 годишна дъщеря на Велчевия брат Вълчо, и двамата родом от с. Килифарево, разказва следното: Велчо Джамджията често отивал за стоки вън от България и се срещал с Георги Мамареца, който му открил плана и Велчо го одобрил и приел да стане апостол за осъществяването му. Дошъл си в Търново, събрал своите познайници, открил им предложението на Георги Мамареца и те всички го одобрили и положили "вярна клетва". Бунтовният комитет или, както бил наречен тогаз „Тайно дружество“, бил съставен от първенците българи в Търново, от които майката на пишущия помни: Ганю Витанов, Силистралията, Момчил Налбантина, Стоян Добруджалията, Цаню Бабукчията, (нейни комшии) Стоян поп Николов, (Симитя, нейн мъж), Колю Гайтанджията, Момчо Казасина, Никола Бояджията, хаджи Петър Бояджията, Димитър Софиялията, Желязко Бакърджията, Никола Стамболоолу, Георги Кабакчоолу, Димитър книжарина (Варената), хаджи Петър Бояджията, Стария хаджи Юрдан Кръстев (Брадата) от Елена, хаджи Сергий, хаджи Теодосий (игумен на Килифарския монастир) Георги Мамареца, Петко (Велчов зет) хаджи Сергий (игумена на Плаковския манастир) и много други още от Габрово, Лясковец, Дряново, Ловеч, Русчук и пр.“
Ганю Силистралията избягал. Велчо Джамджията претърпял най-ужасни мъки, каквито надали е търпял някой от първите християни в Рим: късали и скубали ноктите му, стискали и усуквали месата му с нагорещени клещи, окачвали му конска торба на главата с негасена вар и я тупали отдолу и пр. и като не изказал нищичко, най-после му претрошили свирките на краката и му смазали главата с дървета и, почти мъртав, го изнесли от затвора рано сутринта и го обесили пред дюкяна му, „Интен гечсин" (през въже да мине), Колю Гайтанджията уловили и заедно със стария хаджи Юрдан обесили ги на „дараджата". Димитра Софиялията обесили на „Дервенските порти", а Иванаки Йонков закарали в Ловеч и там го обесили. Избесените в Търново горепоменати мъченици са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Варуша, над църквата св. Атанас. Хаджи Сергий и хаджи Теодосий, като ги мъчили и тях най-страшно, заточили ги в Мала-Азия. За назидание на разбунтувалата се рая телата на обесените висели три дни на бесилките, след това са изхвърлени на боклука, вън от града – над днешната църква „Св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“). Зурли и тъпани събрали всички турци от града и селата, за да видят „хаирсъзите гяури“. Всеки е трябвало да пипне с пръст трупа, да плюе и прокълне. За гавра циганите съблекли труповете и ги оставили съвършено голи  за поругаване. По сведения на П. Р. Славейков, който като дете лично е ходил да види обесените, през нощта кучетата от турските гробища изяли до колене краката на оставените на бесилките въстаници. Труповете били заровени в боклука над бесилките, при долния окоп край западната граница на тогавашно Търново. След време добри християни и роднините на обесените ги прибрали, опели  и  положили в гробове на хорището на Варуша, под местността „Поличката“. Днес там е Поборническият паметник. Преданието разказва, че в знак на несъгласие с репресиите от страна на турската власт търновските граждани решават да не се черкуват на връх Великден. И става нещо небивало и нечувано – на връх Великден във всички търновски църкви светели запалени кандила, но останали пусти, без хора. Само владиката Иларион и  някои гръкомани, отправяли молитви в църквите.. Това може би е първият мълчалив протест в българската история.
Така трагично завършва първият самостоятелен опит за организиране на освободително движение вътре в страната. Жестоките и крайно сурови мерки, който турската власт предприема спрямо заловените съзаклятници, свидетелстват  красноречиво за мащабите на подготвяното въстание, което си поставяло за цел да отхвърли вековното османско владичество и да възстанови българската държава.

Прочетете още: Първият български книжар- Велчо Джамджията

 ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА И ПРЕОБРАЖЕНСКИЯ МАНАСТИР

 Паметник "Велчова завера" ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

Източници: Общински вестник "Велико Търново" от 1935г. http://www.razkazvachite.com

Грета Костова- Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

Из Общински вестник "Велико Търново“ 1935г.

Ст. Н. Коледаров (Реч, произнесена на 5 май 1935 година)

И след падането на българското царство под турското иго, всички добри българи, които са вярвали в светлата звезда на своето племе, винаги са устремявали погледи към старата българска столица, този единствен духовен център на българщината, и от там са очаквали зов за борба и изгрев за свобода. И наистина, потомците на Асена и Шишмана всякога са пазили честта на тъпкания пет века буден народ, който безспирно вдига бунтове и метежи, макар винаги потушавани най-жестоко и страшно. От друга страна, и свободолюбивото население от двете страни на Балкана първо се раздвижи в отговор зова на Паисий и подкачи борба за свободен и човешки живот. Неколцина българи—смели и издигнати мъже, любящи своето отечество и желаещи да го видят свободно и честито — вдигнаха първи глави, тъкмо преди сто години. Ала тоя хубав блян се осуети от едно предателство. Въпреки всичко, борбата се повела и води от герои безчет, които воюваха дори за свободата и на съседни земи — Гърция и Сърбия. А тия герои следва да се посочват и тачат от младите поколения, ако последните искат да се окажат достойни за саможертвата на своите прадеди—великани, и защото народ, който не тачи своето славно минало и великите си будители, е обречен на упадък и забвение.

Измъчванията на българите от турците из ден в ден ставали по-тежки. Българите викали за защита хайдути, ала това още повече влошило живота им. Появили се даалии, делибашии, кюрди и крайове, които измъчвали и ограбвали раята, като й налагали и диш-парася (зъбен налог)- такса, плащана от домакина, загдето „правоверният“ си е хабил зъбите с неговата „гяурска“ (друговерска) храна, нещо нечувано в световната история. В Търновско на българите много дотегнало. Много села били изгорени. И будните люде пак замислили въстание. Начело на тия бунтовници застава Велчо Атанасов Джамджията. Той зарязва своята охолност и с верни другари обикаля Елена, Трявна, Габрово, Дряново, Г. Оряховица, Лясковец и други околни места. Запалва най-будните хора: еснафи, търговци, учители и духовници, за да извоюват самостоятелността и независимостта на родна земя, и то на местна почва, със свои сили, току под окото на потисника.

Кога е основал във В. Търново Велчо революционен комитет или както тогава се наричало "тайно дружество", и дали то не е продължение на ефорията от 1821 год. — не е известно, но през есента на 1834 година тоя комитет е функционирал. В него са взели участие още: Иванаки Йонков Враджалията (Врачанеца), Желязко Бакърджията, Колю Гайтанджията, Ганю Витанов — всички от гр. В. Търново, майстор Димитър Софиянеца, еленчанина хаджи Йордан Брадата, игуменът на Плаковския манастир хаджи Сергей, игуменът на Килифарски манастир хаджи Теодосий и учителя Антон Никопит от Македония. Освен тях, членували са и следните търновци първенци: Момчил Налбантина, Стоян Добруджалията, Цаню Бабукчията, Стоян П. Николов Симитя, Момчо Казасина, хаджи Петър Бояджията, Никола Стамболоолу (баща на големия българин Ст. Стамболов), Георги Кабакчиоолу, Димитър Варената и много още други от Габрово, Лясковец, Дряново, Ловеч, Горна Оряховица, Русчук и пр., чиито имена почти се знаят. 

На събранията, които ставали в дома на Велча, било решено да се прибегне до следната хитрост:

Димитър Софиянеца, под предлог, че ще поправя Варненската крепост, разрушена от русите при бомбардировката във войната на 1828г. (При бомбардировката на Варна е присътствувал император Николай I, който наблюдавал боят от висотата над Евксиноград), тръгнал да събере работници. За поправка на тая разрушена крепост били нужни около две хиляди здрави момчета, които ще се съберат из търновско. Като стигнат те във Варна, ще нападнат и разграбят намиращите се там складове с оръжие и бойни припаси, ще се въоръжат и ще въоръжат също и населението в другите градове. Въстанието щяло да бъде обявено през есента на 1834г., но в това време капитан Мамарчев съобщил от Силистра да се отложи за през пролетта на 1835 год., когато сам той щял да дойде във В. Търново да го ръководи.

Когато работата била напреднала и почти организирана, през пролетта на 1835 год. пристигнал и капитан Мамарчев. За да се избегне всякакво подозрение, събранията почнали да стават в Плаковския манастир (между Търново и Елена). В едно от събранията през април, х. Йордан предложил да се приеме в комитета и неговият кръщелник хаджи Йордан Кисьов, който бил деятелен момък. На великия четвъртък 1835 год. по нареждане на комитета, в Плаковския манастир било свикано последно комитетско събрание, в което щели да се дадат не само последните разпореждания, но и да се определи деня на въстанието. Тук присъствувал и младия хаджи Йордан, когото обвиняват, че издал заверата на гръцкия владика. Когато получил известие от владиката за готвещото се въстание, търновският аянин изпратил войска, която заобиколила манастиря. Там били игумена Сергей и капитан Мамарчев, които били докарани вързани във В.Търново. Останалите заверажии: Велчо Джамджията, Иванаки Йонков, Димитър Софиянеца, Колю Гайтанджията и даскал Антон били заловени в Търново. Желязко Бакърджията и Ганю Витанов избягали във Влашко. В това време град В. Търново административно бил подчинен на Видинският вилаят, дето губернатор бил Хюсеин-паша. Той заповядал да се обесят бунтовниците. Набързо съставения полеви съд разгледал делото. Велчо със смазана глава — полумъртав, бил обесен тъкмо пред своя дюкян на 5-ти май 1835г. (пазарен ден), на един железен стълб в източния край на "Баждарлъка“, дето днес 5-ти ще се освети въздигнатия паметник—обелиск, пред сегашната Земеделска банка. Преди да бъде откаран на бесилото, Велчо Джамджията претърпял най-ужасни мъки, каквито надали е търпял някой от първите християни в Рим: късали и скубали ноктите му, стискали и усуквали месата му с нагорещени клещи, окачвали му конска торба на главата с негасена вар и я тупали отдолу и пр. и, като не изказал нищичко най-после му претрошили свирките на краката и му смазали главата с дървета и, почти мъртъв го занесли от затвора рано сутринта и го обесили: "иптен гечсин" — „през въже да мине“. Димитър Софиянецът пък бил обесен при входа в града откъм Дервента; Колю Гайтанджията и стария х. Йорадан — при горната порта на входа от Марино-поле в града, дето сега е паметника. Хюсеин-паша искал да види най-смелия бунтовник, отличаващ се със своите смели отговори — Иванаки Йонков, затова заповядал да му го изпратят в Ловеч, за където сам заминал. В Ловеч Иванаки Йонков бил обесен, също след дълги изтезания.

След като преседели три дни на бесилото, за да ги видел народа, телата на бунтовниците били вдигнати от бесилките и изхвърлени на боклука вън от града, дето сега е махалата "св. Атанас". Двамината игумени — х. Сергей и х. Теодосий, изтезавани страшно, били изпратени от затвора в Мъглишкия манастир, дето първият наскоро (на 30 януарий 1836г.) починал. Неколцина търновци били изпроводени също във Видинския затвор, а зетят на Велча — Петко стоял 6 месеца в затвора, отдето бил освободен срещу откуп 4,000 гроша. Даскал Антон след като стоял некое време в цариградския затвор, бил освободен, защото Мамарчев заявил, че той бил негов слуга. А самият Мамарчев — заловен с офицерската си униформа — турците не посмели да обесят. Той бил изпратен във Видин при Хюсеин-паша, който пожелал да го види, а от там в Цариград при султан Махмуда, който също пожелал да го види. Султанът, като изслушал бунтовника, заповядал да го заточат в гр. Кония, като му дали всички удобства за живот, право да носи военната си униформа и месечна пенсия от 1500 гроша. Там той прибрал и семейството си. В 1845 г. преместват Мамарчева от Кония на о. Самос при тогавашния управител на острова, неговият съгражданин — котленец Богориди, обаче заместника на Богориди — Гавраил Кръстевич, пак котленец, отнел пенсията и Мамарчев починал, на 60 год. възраст, в голяма мизерия.

Така, „Велчовата завера" не е могла да успее, обаче, нейното значение не се намалява. Макар и безуспешна, тя е напълно народополезна. След нея великите сили се заинтересуваха за потиснатия български народ, и две години след туй турският султан, който лично обходил гр. Велико Търново, чието население пак продължавало да се бунтува, биде принуден от великите сили да даде на раята права. Така "Велчовата завера" разчисти пътя за величавата църковна борба подета горещо от българите.

Поклон и вечна слава на дейците отпреди сто години за тяхната саможертва за род и родина! Накрай нека цитирам и песента, запазена по "Велчовата завера":

Голямо чудо станало,
В Търново града голяма,
Велчу Мариаци думаше:
Мариацо, първо венчило,
Дрехите да ми извадиш,
Венчалната ми премяна,
Та в Цариград ще ида
На царя да се оплача
Че от турци мира нямаме.
Марияци Велчу думаше:
Не ходи, Велчо, в Цариград,
Че ви се турци заканят,
Заканят да ви затрият.
А ходи, Велчо, на черква,
На Бога да се помолиш
Дано ви Господ запази
От тази вяра юрушка.
Туку туй Мариаца издума,
Пълен се двора напълни
С турци, билюк-башии.
Че ми Велча фанаха,
Та ръцете му вързаха
И ту в тъмница запряха
Дуде се заря зазори
Те ги петтима събраха:
Велчу ми, Велчу Джамджия,
И хаджи Йордан Брадата,
Иванчо Вражалията,
Никола Гайтанджията,
И Йоргето Арбанасчето,
През Търново ги караха.
Хаджи Юрдан жално плачеше,
А пък Велчу го миреше:
Я мълчи дедо Хаджия,
Твоите деца са възрастни,
А моите деца—дребнички.
Та не ще баща запомнят.
Кат ги на даража закараха!
Четирмата обесиха,
А Велча назад върнаха,
И му порта отвориха.
Тогаз се Велчу провикна:
Мариацо, първо венчило,
Лозето да си продадеш,
Лозето зад колибата,
И казана ракаджийския,
Та децата да ми отгледаш.
Туку туй Велчо издума
И на портата го обесиха.
Ето как нашият добър народ възпява и предава от едно поколение на друго подвига на тия мъченици за днешната наша свобода. Още веднъж: да пребъде вековечно тяхната свята памет!
 

Прочетете още- Важна историческа бележка за съдбата на Велчовата завера 

ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА И ПРЕОБРАЖЕНСКИЯ МАНАСТИР
По Велчовата завера 

Как се роди Велчовата завера
Паметник "Велчова завера"     
Първият български книжар- Велчо Джамджията

Грета Костова- Бабулкова
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.