Из общински вестник "Велико Търново" от 1935 г.
Културата на едно селище, на един град, едно общество или на един народ не се създава лесно. Нужни са десетки и стотици години, и създадената веч култура не се унищожава бързо.
В. Търново, столицата на Второто българско царство,
бе 207 години (1186—1393) център на културната и политическа мисъл на
България. Два века най-красивият кът от земното кълбо бе духовно
най-високо стоящ и справедливо бе наричан „Царевград Търнов“,
„Богоспасний Цариград", "Царица на градовете". Върху тази светиня за
българския народ и българската държава на 17 юли 1393 год. чужденецът
нахлу и се помъчи с огън и меч да разруши и заличи всичко от паметта на
поробения народ, но остана излъган. Блясъкът от миналото величие,
спомените от миналата военна слава, родната реч и християнска вяра
невидимо, неуловимо се предаваха от род в род, и при всеки удобен случай
бързаха да предявят своите права на свободен и независим национален
живот. Тъй, и само тъй, можем да си обясним честите въстания през време
на робската епоха, имащи за свой център В. Търново — старата българска
столица.
Това велико народно дело, изкупено със скъпи кървави жертви, днес се увековечава с издигането на паметника- обелиск, освещаването на който става на 5 май 1935г. и който неуморно ще разказва на днешните и утрешни поколения за голямото национално съзнание у роба—българин да подготвя големи народни въстания и готовността му на саможертва пред олтара на отечеството. Увиснали на бесилката те възпламениха подрастващите поколения и не след много ние ги виждаме да вземат участие в четите на дядо Никола (1856 г.), в х. Ставревото въстание (1862 г.), в четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, хаджи Димитър и Стефан Караджа, Белочерковската чета на поп Харитон и Бачо Киро, Христо Ботев и пр. и всички въодушевени от същата мисъл и същото желание: свобода за поробения български народ. Една част от взелите участие в тези чети бяха избити, други пратени на заточение, а трети увиснаха на бесилките. Иван Панов, Даскал Бачо Киро, Цанко Дюстабанов и др, увиснаха на дараджата/бесилката/, издигната от турците на края на града, през м. май 1876 год.
Най-после, дойде и най-великият ден и час за българския народ — желан и чакан цели 500 години — политическото освобождение. Февруари 19/3 март 1878 година ще остане най-светлата дата в нашата история. Велика и неописуема бе радостта на нашия народ след подписване С. Стефанския договор. По волята на нашата Освободителка, свобода се даде на целокупния български народ. Слънцето на свободата огря всички покрайнини на многострадална България. Но след великата радост настъпи и голямо разочарование. За голямо съжаление, освен турският народ, врагове на нашата свобода се показаха и други народи, които наново окачиха на големи български покрайнини робските вериги.
Настъпи тежка, двойна задача на освободена България. Тя трябваше да урежда политически, стопански и културно новата държава и да мисли и работи за наново поробените братя, които също имаха право на свободен живот. И за обединението на целокупния народ се заредиха войните през 1885, 1912—1913, 1915-1918 години, които също така погълнаха мили и свидни синове. Това народно желание не е постигнато. Извършеното от свободна България за освобождение на брата роб и обединението на българския народ не бива да се забравя. То трябва ежедневно и ежечасно да се напомня. И това напомняне не може нищо друго да върши тъй мощно и внушително, както издигнатият специален паметник.
И
такъв с усилията на Търновци и населението от окръга се издигна на
Марино-поле, наречен Паметник на падналите войни, чието освещаване става
на 6 май 1935 година. С издигнатите паметници В. Търново и населението
от окръга, заявяват на всички, че духът на Асеневци живее в тях и че,
подобно на своите далечни деди и прадеди, те са готови, начело с любим
български венценосец, Н. В. Цар Борис III, на всяка саможертва за
славата и величието на България и на целокупния български народ.
Йордан Кулелиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар