Баща ми се наканил да иде на хаджилък /1844-1845/. В онова време той водеше търговия с абаджилък в Гяур-Измири (Смирна), гдето имаше и недвижимости. Намислил да иде в тоя малоазиатски град за търговската си работа и оттам на Йерусалим, като заведе само големия си син, брата ми Димитра. Научават се съседите ни за това намерение на баща ми, сговарят се един ден помежду си и решават да му дадат един колегиален комшийски съвет: да отиде семейно на хаджилък. Това е било причината на събиранието им у дома и сполучили да наложат съвета си на баща ми.
— Не бива да идеш самичът на Божи гроб: ний не та оставяме, земни и жена си, и двете си момчета семейно иди, послушай съвета ни — му говорили. И той послушал съвета им. Така сварих тоя въпрос решен за моя най-голяма радост, ще ида и аз на хаджилък!
Предстоеше, скоро в първите числа, на септември 1844 г. да потеглим за Божи гроб -така беше тогива терминологията на това пътувание и аз трябваше да зарежа школьото и да се приготвям за път. И важно беше моето приготовление. Първо, взех, та си направих един остен — пръчка с железен бод, за да карам биволите на колата, и второ да си съшия едно тефтерче от няколко листа бяла книга, за да записвам имената на градовете и селата, през които ще минаваме. Хаджийското пътувание имаше тогива своя особен характер. То ставаше с кервани, по десетина или повече биволски кола, според числото на хаджийските семейства, пълни с всевъзможна провизии, като на преселение. Освен всички нужни дрехи за носение, постилки и завивки хаджиите от онова време из България трябваше да носят и храна достатъчно за няколко месеци, като че отиват да се затварят в обсада: чували с брашно, сухари, пастърма, качета с риба и туршия, толум сирене, сол, пипер и тая домашна българска тригя за подкиселяване на пословичната рибена чорба не липсуваше. И донейде тая предвидливост се оправдаваше. Двадесет дни пътувахме от Търново до Калипол с биволските кола, нощувахме и пладнувахме по полето, дето завчас огънят се накладваше и с примитивните менчета и гърнета трапезата беше готова с прясна гозба в няколко минути, било от провизията в колата, било от набавена по пътя из селата. Биволите пасат по зелената морава, а хаджиите, насядали на същата морава, обядват или вечерят. Живот катунарски, но и приятен колкото щете, още че и хаджийски. Отгдето минавахме, с пръст ни сочаха: отиват на Божи гроб, на хаджилък! Едното от приготовленията ми — остеня — не влезе в употребление; остенът на кираджията беше достатъчен, хем и по-дълъг. За второто ми приготовление, нашитото тефтерче, идеята сам си дадох. Хаджилък! Божи гроб — то беше толкоз далеч място и отвъд морето, ще минаваме през толкова свят, где ще помня аз кое как се казва, толкоз села и места, ами докато знам да пиша — аз пишех трисагито (поменика) на майка си, да го чете попът на задушница — защо да не записвам едно подир друго имената на села и градове. Детински ум, но това сериозно ме занимаваше тогива, само че небрежих редовното му изпълнение. Но затова пък всичко помнях. Когато две години подир завръщанието ми от хаджилък аз научих граматическо правописание, да пиша славеноболгарски при даскал Пеня на новооткритото българско училище в двора на църквата св. Николая, написах колкото щете с детински стил хаджийското си пътувание с неговите премеждия, надрасках и някои рисунки от приумица на видени местности, градове, гемии и вампори. Някои от тези писмени забавления в подвързани книжки се намират спазени в книжата ми, доказателство дори и пред моите очи за наклонността ми още от детинство да се занимавам с книгата.
А имаше и за какво да описвам хаджилъка си. Тогавашното пътувание за Божи гроб, през гори и поля с биволски кола и през море на гемия, беше рискована работа. От опасности по сухо и по море не беше лишено и нашето хаджийско пътувание. В Тракийското поле, отвъд гр. Димотика, се случи полски пожар: цяло денонощие пламъците помитаха сухата трева на полето и на горите, с каквото друго попадваше напреде им, та бяха доста загащени и колата ни от тях, и едва ли не ги запалиха. Цялата нощ прекарахме върху пепела на изгореното поле и гледахме на пожарните пламъци, които се простираха по целия видим хоризонт. А в морето друга беда. Параходът ни, на който се канихме от Калипол — Триести-вам-пору, както чувах да го наричат, — заседна на миса при Пафос —на северозападния край на острова Кипрос — и не беше малка опасността да се издавим в морето. И колко още предмети и паметни събития имаше моят хаджилък, който съм описал с детинско впечатление и ученическо перо във всичките им подробности за отиване и връщане. Но ази, единадесетгодишен, най-малкият от всичките хаджии, имах между тях известно значение. В целия хаджийски керван, състоящ се от десетина коли, само аз един знаях гръцки и са бивали случаи, щото в някои гръцки села и къщи да бъда драгоман за споразумение между незнающите друг язик гъркини и нашите българки. И гордеях се аз със знанието си. В Йерусалим не питайте; аз знаех да канерхвам и да казвам Апостола по гръцки — бях цял анагност. Говорих малко и слабо, но чисто книжовния гръцки език, не като островитените и други гърци.
— Не бива да идеш самичът на Божи гроб: ний не та оставяме, земни и жена си, и двете си момчета семейно иди, послушай съвета ни — му говорили. И той послушал съвета им. Така сварих тоя въпрос решен за моя най-голяма радост, ще ида и аз на хаджилък!
Предстоеше, скоро в първите числа, на септември 1844 г. да потеглим за Божи гроб -така беше тогива терминологията на това пътувание и аз трябваше да зарежа школьото и да се приготвям за път. И важно беше моето приготовление. Първо, взех, та си направих един остен — пръчка с железен бод, за да карам биволите на колата, и второ да си съшия едно тефтерче от няколко листа бяла книга, за да записвам имената на градовете и селата, през които ще минаваме. Хаджийското пътувание имаше тогива своя особен характер. То ставаше с кервани, по десетина или повече биволски кола, според числото на хаджийските семейства, пълни с всевъзможна провизии, като на преселение. Освен всички нужни дрехи за носение, постилки и завивки хаджиите от онова време из България трябваше да носят и храна достатъчно за няколко месеци, като че отиват да се затварят в обсада: чували с брашно, сухари, пастърма, качета с риба и туршия, толум сирене, сол, пипер и тая домашна българска тригя за подкиселяване на пословичната рибена чорба не липсуваше. И донейде тая предвидливост се оправдаваше. Двадесет дни пътувахме от Търново до Калипол с биволските кола, нощувахме и пладнувахме по полето, дето завчас огънят се накладваше и с примитивните менчета и гърнета трапезата беше готова с прясна гозба в няколко минути, било от провизията в колата, било от набавена по пътя из селата. Биволите пасат по зелената морава, а хаджиите, насядали на същата морава, обядват или вечерят. Живот катунарски, но и приятен колкото щете, още че и хаджийски. Отгдето минавахме, с пръст ни сочаха: отиват на Божи гроб, на хаджилък! Едното от приготовленията ми — остеня — не влезе в употребление; остенът на кираджията беше достатъчен, хем и по-дълъг. За второто ми приготовление, нашитото тефтерче, идеята сам си дадох. Хаджилък! Божи гроб — то беше толкоз далеч място и отвъд морето, ще минаваме през толкова свят, где ще помня аз кое как се казва, толкоз села и места, ами докато знам да пиша — аз пишех трисагито (поменика) на майка си, да го чете попът на задушница — защо да не записвам едно подир друго имената на села и градове. Детински ум, но това сериозно ме занимаваше тогива, само че небрежих редовното му изпълнение. Но затова пък всичко помнях. Когато две години подир завръщанието ми от хаджилък аз научих граматическо правописание, да пиша славеноболгарски при даскал Пеня на новооткритото българско училище в двора на църквата св. Николая, написах колкото щете с детински стил хаджийското си пътувание с неговите премеждия, надрасках и някои рисунки от приумица на видени местности, градове, гемии и вампори. Някои от тези писмени забавления в подвързани книжки се намират спазени в книжата ми, доказателство дори и пред моите очи за наклонността ми още от детинство да се занимавам с книгата.
А имаше и за какво да описвам хаджилъка си. Тогавашното пътувание за Божи гроб, през гори и поля с биволски кола и през море на гемия, беше рискована работа. От опасности по сухо и по море не беше лишено и нашето хаджийско пътувание. В Тракийското поле, отвъд гр. Димотика, се случи полски пожар: цяло денонощие пламъците помитаха сухата трева на полето и на горите, с каквото друго попадваше напреде им, та бяха доста загащени и колата ни от тях, и едва ли не ги запалиха. Цялата нощ прекарахме върху пепела на изгореното поле и гледахме на пожарните пламъци, които се простираха по целия видим хоризонт. А в морето друга беда. Параходът ни, на който се канихме от Калипол — Триести-вам-пору, както чувах да го наричат, — заседна на миса при Пафос —на северозападния край на острова Кипрос — и не беше малка опасността да се издавим в морето. И колко още предмети и паметни събития имаше моят хаджилък, който съм описал с детинско впечатление и ученическо перо във всичките им подробности за отиване и връщане. Но ази, единадесетгодишен, най-малкият от всичките хаджии, имах между тях известно значение. В целия хаджийски керван, състоящ се от десетина коли, само аз един знаях гръцки и са бивали случаи, щото в някои гръцки села и къщи да бъда драгоман за споразумение между незнающите друг язик гъркини и нашите българки. И гордеях се аз със знанието си. В Йерусалим не питайте; аз знаех да канерхвам и да казвам Апостола по гръцки — бях цял анагност. Говорих малко и слабо, но чисто книжовния гръцки език, не като островитените и други гърци.
В дългото ни хаджийско проживявание — близо до 6 месеца —в Йерусалим, между обикновените приключения, които съм описал в ученическите си книжки, заслужава тук да спомена един епизод. Беше в края на 1844 или в началото на 1845 г., когато йерусалимският патриарх умря в Цариград и Св. Синод на Сионската църква избра за негов наместник св. Лидийския митрополит, преосвящ Кирил, човек около 50 год. възраст тогива, доста образован и благовъзпитан. В деня на ръкоположението му в съборний храм на божигробската църква, вътре в широкия олтар, когато дванадесетте владици в архиерейските си одежди, насядали на дванайсете наредени около полукръг съставляющата задня стена на олтара, а посред тях на патриаршеския престол ръкополагаемий нов патриарх изслушваше обредните църковни песни и словословия от пеющите владици, аз като анагност, облечен с одежди на анагноста, стоях от дясната му ръка, за да поемам патерицата от него в известни минути, припадна му, та донесоха стомна с вода да го припръскат, за да се съвземе. По физически причини, било от голямата в олтара и пълната с народ църква горещина, било от душевно вълнение, но това припадение се случи с ръкополагаемия йерусалимски патриарх Кирил. Само по себе си това не би заслужило тука да го спомням, ако не беше сподирено от друго подир 30 години и което ще трябва да разкажа тука. Позната е историята на българската схизма от какви причини се извика и как стана. Само йерусалимският патриарх, тоя именно Кирил, остана на особено мнение, в полза на правото ни дело и не подписа несправедливото решение на гръцкия събор в Цариград, вследствие на което гърците го афоресаха и го смениха от престола му. На 1873 г., като бях в Цариград, придружен от В. Манчева, отидохме да му благодарим като българи, загдето поддържа правото дело на българския народ. Низвержений патриарх живееше в частна своя къща на Бейоглу. Прие ни много любезно и понеже знаяхме гръцки и двама, аз и г-н Манчев, един след други твърде изразително му благодарихме, загдето е подкрепил правото дело на православния български народ, на който принадлежим.
— Ваше светейшество! — почнах тогива да му говоря. —Двояка длъжност дойдох да изпълня и да целуна светата ви десница, едно като българин и друго, каго ваш анагност, който съм присъствувал на ръкоположението ви в йерусалимски патриарх на 1845 г. в олтара на божигробската съборна църква.
Тогива му разказах епизода от припаданието му и че аз бях детето — диагностът — от дясната му страна да държа патриаршеската му патерица. Моя разказ с подробностите му блажений Кирил изслуша с възрастающе душевно умиление. Сълзи се появиха на очите на стария беловас патриарх. Задължи ме да го посещавам по-често, докато бъда в Цариград, което аз с готовност приех и изпълних и много пъти бивах гощаван на трапезата му.
Казано е, който пътува, много вижда и научава, особено като е наблюдателен, макар и в детска възраст, какъвто бях аз. Помня следующия епизод, даже невероятен, който спазих и разбрах. Щом стигнахме в Йерусалим в края на октомврия 1844 г. и по приетия ред се установихме временно на квартира — за 2—3 дни — в патриаршеското здание, баща ми и х. Минчу х. Цанов, един от другарите ни, един ден почнаха да си шушукат. „Абе, туй е той, нашето попче ог Габрово, познах го добре, и то ме позна“ — шепнеше х. Минчу на баща ми. „Той е същият, нали го знам, като влачеше прангата в Търново, ама да си мълчим, защото работата му не ще да е чиста. — шепнеше и по-ниско баща ми. Аз ги прислушвах познах за кого е думата и видях тайнствения човек. Той беше богато облечено духовно лице, с църковен сан и име: Архимандрит Митрофан - бейзаде от Русия, както се показвал, сир. от княжески род. В други един интимен разговор аз подслушах пак, когато х. Минчу думаше на баща ми: „Кого ли е пак изгорил, кой ли манастир пак е обрал!“ И тоя разговор се сключи помежду им с решение на строга неутралност. „Не е добре за нас, думаше баща ми, да казваме на хората каква е стока, зере и ний сме българи, срамота е, нека от другиго да намери!“
И наистина тоя отец Митрофан, дали защото подозираше да не го изкажат познавшите го хаджии що за цвете е, или подуши от друга страна опасност, не след много избяга от Йерусалим, като остави смаяни старците в тамошната Патриаршия с блясъка и богатството си. Скоро след избягванието му пристигна пратеник от Света гора да дири обирача на един светогорски таксидиотин, идящ от Румъния със сандък желтици. Всичко аз слушах от разговорите на баща ми с х. Минча с всичките подробности на тоя обир, които обаче са излишни в разказа на моя хаджилък.
От знанието си на гръцки имам и следующия си спомен. Това беше и божигробския метох на Яфа, един вид казарма, гдето преседяват по няколко дни хаджиите, догдето заминат за Йерусалим, с кервани по ред. Огнището общо край една стена под покрив; всяко семейство там си приготвеше обеда. Един ден х. Пенка, дъщерята на х. Минча, обиварява яйца, вади едно по едно и като ги слага отстрани, подухва си пръстите и изговаря: пари! До нея друга жена, гьркиня, складва си огъня и току-що не пресегне да вземе извадените топли яйца.
— Ша ти вземе яйцата, казвам на х. Пенка; на гръцки: пари ще кажи вземи; ти ѝ ги даваш!
— Уф! Да я парят, та да се не види! — И смейшком прибра яйцата в престилката си.
Преди да свърша със спомените си за моя хаджилък, ще кажа още и за едно обстоятелство, което остави впечатление в детинския ми ум. Казах, че духовните лица и служители в манастирите казваха ми вместо всяко име: то вулгараки и се чудеха на книжовния ми гръцки говор. Случи се веднъж, един духовник в присъствието на други духовник да ме попита на гръцки език: „Ти като знаеш тъй чисто гръцки, какъв си: вулгарос ли, или ромеос?“ Съвсем ново беше за мене това питане и ме озадачи: Какъв да се кажа? Най-сетне отворих уста и почти несъзнателно казах на гръцки: „Аз съм румелиотис!“
Този мой отговор като че помири двамата духовници, защото тоя, който дотогива мълчеше, каза: „Право отговори; ти си от Румелия и си румелиотис, ама ти си по род българин и затова ти казват: то вулгараки.“И тоя духовник почна тогива да приказва с мене по български. Това беше за мене първият урок, първата искра на чувство и съзнание в народността ми, на патриотизма ми, да река, и това ми дойде от един български духовник. Кой и отгде беше той, малко се грижех това да науча тогива. Инак бих запомнил и името му, както и случая. Манастирите ни — църквата и вярата — са съхранители на народността и отечеството ни, те са и възкресителите му! Още оттогаз научих да почитам служителите на тая църква... Изпращанието и посрещанието на хаджиите в ония времена беше едно цяло тържество, с църковни обреди и шествия на цялото градско население, особено ако хаджиите биваха от по-горня ръка хора, от каквито се състоеше нашия хаджийски керван от десятина биволски кола — все богаташи и чорбаджии. Главното, ний се завърнахме благополучно живи и здрави, когато една гемия хаджии цели семейства — все из Тракия — се издавиха при острова Митилин...
Из "Книга за българските хаджии"- Светла Гюрова, Надя Данова
— Ваше светейшество! — почнах тогива да му говоря. —Двояка длъжност дойдох да изпълня и да целуна светата ви десница, едно като българин и друго, каго ваш анагност, който съм присъствувал на ръкоположението ви в йерусалимски патриарх на 1845 г. в олтара на божигробската съборна църква.
Тогива му разказах епизода от припаданието му и че аз бях детето — диагностът — от дясната му страна да държа патриаршеската му патерица. Моя разказ с подробностите му блажений Кирил изслуша с възрастающе душевно умиление. Сълзи се появиха на очите на стария беловас патриарх. Задължи ме да го посещавам по-често, докато бъда в Цариград, което аз с готовност приех и изпълних и много пъти бивах гощаван на трапезата му.
Казано е, който пътува, много вижда и научава, особено като е наблюдателен, макар и в детска възраст, какъвто бях аз. Помня следующия епизод, даже невероятен, който спазих и разбрах. Щом стигнахме в Йерусалим в края на октомврия 1844 г. и по приетия ред се установихме временно на квартира — за 2—3 дни — в патриаршеското здание, баща ми и х. Минчу х. Цанов, един от другарите ни, един ден почнаха да си шушукат. „Абе, туй е той, нашето попче ог Габрово, познах го добре, и то ме позна“ — шепнеше х. Минчу на баща ми. „Той е същият, нали го знам, като влачеше прангата в Търново, ама да си мълчим, защото работата му не ще да е чиста. — шепнеше и по-ниско баща ми. Аз ги прислушвах познах за кого е думата и видях тайнствения човек. Той беше богато облечено духовно лице, с църковен сан и име: Архимандрит Митрофан - бейзаде от Русия, както се показвал, сир. от княжески род. В други един интимен разговор аз подслушах пак, когато х. Минчу думаше на баща ми: „Кого ли е пак изгорил, кой ли манастир пак е обрал!“ И тоя разговор се сключи помежду им с решение на строга неутралност. „Не е добре за нас, думаше баща ми, да казваме на хората каква е стока, зере и ний сме българи, срамота е, нека от другиго да намери!“
И наистина тоя отец Митрофан, дали защото подозираше да не го изкажат познавшите го хаджии що за цвете е, или подуши от друга страна опасност, не след много избяга от Йерусалим, като остави смаяни старците в тамошната Патриаршия с блясъка и богатството си. Скоро след избягванието му пристигна пратеник от Света гора да дири обирача на един светогорски таксидиотин, идящ от Румъния със сандък желтици. Всичко аз слушах от разговорите на баща ми с х. Минча с всичките подробности на тоя обир, които обаче са излишни в разказа на моя хаджилък.
От знанието си на гръцки имам и следующия си спомен. Това беше и божигробския метох на Яфа, един вид казарма, гдето преседяват по няколко дни хаджиите, догдето заминат за Йерусалим, с кервани по ред. Огнището общо край една стена под покрив; всяко семейство там си приготвеше обеда. Един ден х. Пенка, дъщерята на х. Минча, обиварява яйца, вади едно по едно и като ги слага отстрани, подухва си пръстите и изговаря: пари! До нея друга жена, гьркиня, складва си огъня и току-що не пресегне да вземе извадените топли яйца.
— Ша ти вземе яйцата, казвам на х. Пенка; на гръцки: пари ще кажи вземи; ти ѝ ги даваш!
— Уф! Да я парят, та да се не види! — И смейшком прибра яйцата в престилката си.
Преди да свърша със спомените си за моя хаджилък, ще кажа още и за едно обстоятелство, което остави впечатление в детинския ми ум. Казах, че духовните лица и служители в манастирите казваха ми вместо всяко име: то вулгараки и се чудеха на книжовния ми гръцки говор. Случи се веднъж, един духовник в присъствието на други духовник да ме попита на гръцки език: „Ти като знаеш тъй чисто гръцки, какъв си: вулгарос ли, или ромеос?“ Съвсем ново беше за мене това питане и ме озадачи: Какъв да се кажа? Най-сетне отворих уста и почти несъзнателно казах на гръцки: „Аз съм румелиотис!“
Този мой отговор като че помири двамата духовници, защото тоя, който дотогива мълчеше, каза: „Право отговори; ти си от Румелия и си румелиотис, ама ти си по род българин и затова ти казват: то вулгараки.“И тоя духовник почна тогива да приказва с мене по български. Това беше за мене първият урок, първата искра на чувство и съзнание в народността ми, на патриотизма ми, да река, и това ми дойде от един български духовник. Кой и отгде беше той, малко се грижех това да науча тогива. Инак бих запомнил и името му, както и случая. Манастирите ни — църквата и вярата — са съхранители на народността и отечеството ни, те са и възкресителите му! Още оттогаз научих да почитам служителите на тая църква... Изпращанието и посрещанието на хаджиите в ония времена беше едно цяло тържество, с църковни обреди и шествия на цялото градско население, особено ако хаджиите биваха от по-горня ръка хора, от каквито се състоеше нашия хаджийски керван от десятина биволски кола — все богаташи и чорбаджии. Главното, ний се завърнахме благополучно живи и здрави, когато една гемия хаджии цели семейства — все из Тракия — се издавиха при острова Митилин...
Из "Книга за българските хаджии"- Светла Гюрова, Надя Данова
Няма коментари:
Публикуване на коментар