ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ХРИСТО ЯНКОВ НЕДЯЛКОВ

(23.12.1864 - 27.10.1930)

Роден е в Търново на 23 октомври 1864г. След началното си образование продължава да учи в Петропавловската духовна семинария. Постъпва във ВНВУ и завършва през 1884г. Произведен в първи офицерски чин на 30 август 1884г. Една година по-късно като доброволец участва в Сръбско-българската война в сраженията при Трън, Сливница и Пирот. След войната е произведен в чин поручик на 30 август 1886г. Христо Недялков става капитан на 1 януари 1889г., майор-на 1 януари 1901г., подполковник-на 1 януари 1905г., полковник - на 21 февруари 1912г. Той взема участие в Балканската война в сраженията при Бунар Хисар, Чаталджа и Одрин. През Междусъюзническата война се сражава при Щип, Кочани и Брезник. По време на Първата световна война участва в боевете при Пирот, Лебене и Тутракан. От 1917 до 1918г. участва в атаката на Кубадинската позиция на Добруджанския фронт, при Черна вода, Букурещ и други. За особени заслуги е награден с ордени за храброст I и II степен, с орден “Св. Александър” и други военни отличия. Христо Недялков става генерал-майор на 20 май 1917г., а генерал-лейтенант 7 януари 1919г. Служи в 4-ти пехотен полк, 21 -ви пехотен полк, 18-ти пехотен полк, комендант на столицата, началник на 1-ва пехотна дивизия, началник на пограничната стража. Генерал Христо Недялков е уволнен на 27 октомври 1919г. Генерал Христо Недялков е автор на редица книги, посветени на войните за национално обединение и освобождение, в които взема лично участие: “Причини за поражението на нашата армия и критически очерк на септемврийските събития”, “Първа пехотна Софийска дивизия на Македонския фронт през втората половина на месец септември 1918г.”, “Чаталджа. Спомени и впечатления на участник”. Генерал Христо Недялков умира на 27 октомври 1930г.

Димитър Азманов отбелязва, че

в цялата си продължителна бойна служба, Недялков можеше да се похвали, че не е изгубил, подобно на Суворов, нито едно сражение... Неговият девиз беше „Всичко за България“ и той ѝ даде най-скъпото, което един баща има.

Генерал Недялков е баща на дееца на Вътрешната македонска революционна организация Михаил Недялков, загинал на 24 юли 1924 година в сражение със сръбски части в Царевоселско. В съболезнователно писмо до Христо Недялков Тодор Александров отбелязва:

Докато българското племе създава храбреци като Вашия син, непрежалимия наш другар – Мишо, Македония няма да остане дълго време под чуждо робство и българската нация я очаква светло бъдеще.

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Старо Търново

ГЕНЕРАЛ- МАЙОР РАШО ГЕОРГИЕВ ГЕОРГИЕВ (1863 - 1939)

Рашо Георгиев е роден на 15 юли 1863 г. в Търново, в семейство на свещеник. Първоначалното си образование получава в класното училище “Св. Кирил”, а след това учи в Петропавловската духовна семинария край Лясковец. През 1880г. постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище, завършва завършва в 4^-и випуск и на 30 август е произведен в чин подпоручик. Назначен е на служба в Раховска №12 пеша дружина. Взема участие в Сръбско-българската война (1885) в която командва 13^-а рота от 6^-и пехотен търновски полк.  Поручик на 24 май 1886 г., капитан на 1 януари 1888 г. майор - на 1 януари 1889 г., подполковник - на 1 януари 1904г., полковник - 15 октомври 1908 г. Рашо Георгиев става генерал-майор на 25 октомври 1918 г. Служи в 12-та пехотна дружина, 6-ти пехотен полк, 17-ти пехотен полк, 34-ти пехотен полк. Полковник Рашо Георгиев взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913) в които командва 34^-и пехотен троянски полк, като е на тази длъжност до 1914 година. През Първата световна война (1915 – 1918) е командир на 1^-ва бригада от 5^-а пехотна дунавска дивизия, за която служба съгласно заповед № 679 от 1917 г. „за бойни отличия през войната“ е награден с Орден „Св. Александър“, III степен с мечове в средата. През 1917г. е уволнен от служба. На 23 октомври 1918 г. е произведен в чин генерал-майор. Генерал-майор Рашо Георгиев умира през 1939 г. и е погребан в Централните софийски гробища.

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Старо Търново

Полковник Петко Цанев

Има личности, произлезли от стари великотърновски родове, които отдават целия си живот в служба на Отечеството и чиито имена не трябва никога да бъдат забравяни. Един от тях е героят от Балканските и Първата световна война - полковник Петко Цанев. Той е роден през 1870г. във Велико Търново в семейството на търговеца на кожи Цаню Тодоров и Мария, произлизаща от стар търновски род. За съжаление нейното фамилното име засега остава неизвестно. Знае се, че родът на Петко Цанев има общи родови корени с рода на д-р Марин Русев, както и с този на светлия възрожденски писател и деец - Цани Гинчев. В семейството, в което Петко е израсъл, цари дух на висока нравственост, възрожденски патриотизъм и отговорност, стремеж към образование. Къщата, в която е живял с родителите си и двете си сестри- Евгения/ 1874-1956г./ и Кинка Цаневи, се е намирала в района на читалище "Надежда", има сведения, че е запазена и до днес. Гимназиалното си образование той получава във Велико Търново. Полковник Петко Цанев Цанев постъпва на служба в армията на 9 ноември 1888г. Завършва  Военното училище с XIV-ти випуск, произведен е в чин подпоручик на 2 август 1892г. Произведен е в чин поручик на 2 август 1895г. На 1 януари 1901г. е произведен в чин капитан. Служи на длъжност взводен командир в 18-ти пехотен Етърски полк в Търново. През 1907г. е назначен на длъжност ротен командир в 20-ти пехотен Добруджански полк в Търново. По време на Балканската война (1912-1913) се сражава срещу турските войски за овладяването на подстъпите към Лозенградската крепост при Алмаклар на 8 октомври 1912г., при Инджеклер и Колиби на 15 октомври 1912г., при реките Соуджак-Дере, Караагач-Дере и селата Тузаклий, Пуралия при Бунар-Хисар на 16, 17 и 18 октомври 1912г., при Чаталджа, в участъка Софас и Тарфа на 4 и 5 ноември 1912г. и след подновяването на войната при Ортакьой от 3 до 31 март 1913г. Произведен е в чин майор на 18 май 1913г. в деня на подписването на мирния договор с Турция. През Междусъюзническата война (1913) се сражава срещу сръбските войски при Дъсчен кладенец, Мирославци, Тумба, Църни връх, Чука,  Пост Кебапов и  Букова Глава на 24 и 25 юни 1913 г., при височина 582, до село Извор на 30 юни 1913г., при Милевска планина на 1 – 3 юли 1913г., при връх Китка и Любатска чука на 6 и 7 юли 1913г., при връх Близнак, Дукатска чука и Дукат на 7, 8 и 9 юли 1913г.

По време на войната със Сърбия (1915) се сражава в боевете при река Хаиновци от 22 до 24 октомври 1915г.,  за овладяването на левия фланг на Гилянската позиция при село Божевци от 25 до 31 октомври 1915г., при атаката на Божевските височини на 31 октомври 1915г., при села Босфат и Ропотово на 1 и 2 ноември 1915г., на линията Ново Бърдо - Бостан на 3 ноември 1915г. и в долината на река Вардар от 12 до 29 ноември 1915г. През зимата на 1916г. участва в изграждането и укрепването на отбранителната линия Суха Рупа - Кота 626 - река Вардар.

Произведен е в чин подполковник на 30 май 1916г. и е назначен на длъжност дружинен командир в 8-ми пехотен Приморски полк. На 30 май, 1918г. е произведен в чин полковник. По време на войната с Румъния (1916) се сражава срещу румънските, руските и сръбските войски в боевете при Стожер, Геленджик и Добрич ( 1-7 септември 1916 г.) при отбраната на Кьоселерската позиция от 25 септември до 11 октомври 1916г., за овладяването на Кубадинската позиция при Топра-Хисар, Узунлар, Омурча, Назарча, Деринкьой, Доробанци и Тузла от 19 до 27 октомври 1916г. и по време на настъплението към Баш-Бунар и Кьор-чешме от 28 октомври 1916г. до 11 ноември 1916г. След прехвърлянето на полка на Македонския фронт на 22 ноември 1916г. е назначен е за командир на 3-ти Планински полк със Заповед № 785 от 8 април 1917г. (Полкът е формиран към Македонската Областна Военна Инспекция със Заповед по Действащата армия № 576 от 5 ноември 1916г.) След прехвърлянето на Планинската дивизия на Вардарския фронт в участъка Даутли - Вардар се сражава срещу английските и гръцките войски до края на войната през септември 1918г. След подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918г. и демобилизацията на армията служи като началник на резервния интендантски магазин във Варна. Уволнен е от армията на 29 август, 1919 година.

Участва в тържествата при обявяване на Независимостта на България през 1908г. във Велико Търново. На по-късен етап, около 1912-таг. се изселва най-напред в Шумен, където живее със своята съпруга Райна Захариева Жандова. Впоследствие семейството му отива във Варна и там остава да живее до края на живота си. Имаме някои данни за неговото участие в определени битки на нашата войска, но точните сведения за тези събития би трябвало да се съхраняват във Военен архив, би трябвало да бъдат открити и публикувани в бъдеще. Засега данните, с които разполагаме, са преди всичко по думите на неговата дъщеря Лиляна Жандова и някои негови родственици. Петко Цанев е притежавал изключителни морални и физически качества, бил е много уважаван на постовете, които е заемал и се е ползвал с беззаветната любов и преданост на войниците. Те са спасявали много пъти живота му в боевете, следвали са го безпрекословно в сраженията. За него се разказва, че е бил изключително силен и пъргав, както и че е бил най-добрият гимнастик в полка, където е служел. Прескачал е големи препятствия, а като си опънел ръката, на нея можело да се играе като на лост. Запазен е спомен на неговия ординарец. Когато Петко се разболява от холера по време на Балканската война, войниците са го носели на ръце, всеки ден са отделяли от оскъдните си дажби за него, за да го спасят, не са го изоставили. Ботушите му били редовно запълвани с покълнал ечемик, за да бъдат краката му винаги топли. Трогателно мили грижи по време на война, когато всеки един живот е бил изложен на риск. До края на живота му тези войници са идвали да го посещават в дома му и не са преставали да изказват своето възхищение и обич.
Знае се, че Петко Цанев е участвал при превземането на Одрин през 1913 година. По време на Първата Световна война е участвал в сраженията на Северния и Южен фронт. Бил е в състава на Осми приморски полк. Имал е пет ордена за храброст и железен кръст, бил е "Кавалер на бойците", притежавал е най-високото отличие за храброст. В сраженията е бил винаги на първо място, проявявал е изключително безстрашие. В един момент, когато в боевете били избити много командири, на него е било възложено ръководството на полка, с която задача той се е справил превъзходно. През 1917/18-та година е бил Командир на Трети планински/ 67-ми пехотен полк/. При пробива на Добро поле е бил един от малкото командири, които са успели да върнат успешно войниците във Варна, без да се дават никакви жертви. Описана е една случайна семейна среща след много години между него и цар Борис. Петко поправял лодката, с която семейството му било тръгнало на излет в района на Евксиноград. До него се приближил цар Борис в работни дрехи и поискал да му помогне. Веднага си спомнил за полковник Цанев, с когото се е срещнал на фронта при Дойран и го назовал по име, въпреки, че тогава той бил по-млад, с мустаци и е изглеждал доста по-различно. Тогава Петко Цанев бил изразил несъгласие с действията на Царя, но независимо от това, явно в същото време е бил оценен по достойнство. При настоящата им среща цар Борис проявил много почтително отношение към него.
Поради дългото си участие във войните, болести и наранявания, здравето му било силно увредено. След войната е бил пенсиониран и до края на живота си останал да живее със съпругата и дъщеря си във Варна. Проявявал се като изключително добър родител и благороден човек в отношенията си към всички близки, много внимателен и грижовен. Знае се, че с риск на живота си успява да издири и спаси брата на своята съпруга, който е бил пленен от французите по време на войната. Добротата и благородството остават отличителен белег на неговата личност, всички, които са го познавали, говорят за това. В знак на уважение към него под прозореца на къщата им на ул. "Славянска" на Гергьовден е изпращана да свири военна музика, което е трогвало до сълзи безстрашния български герой. Почива на 19-ти юли, 1948г. в дома си в град Варна на 78 годишна възраст.
На снимките виждаме Петко Цанев в различни периоди от живота му във Велико Търново и Варна, както и снимка с неговата сестра Евгения Цанева.
Подготвила: Евгения Гунчева, внучка на Евгения Цанева
Старо Търново

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ГЕНЕРАЛ- ЛЕЙТЕНАНТ ИВАН ИВАНОВ ФИЧЕВ

(15.04.1860-18.11.1931)

На 15 април 1860г. в семейството на прочутия възрожденски майстор Колю Фичето се ражда неговият внук Иван. Баща му е френк-терзия (майстор-шивач), и е най-възрастният син на възрожденския самоук архитект Колю Фичето. Има двама братя Коста и Георги. Учи в родния си град, първоначално при известния тогава учител и изтъкнат педагог даскал Георги, след което продължава в подготвителния клас на даскал Петър, след това в класно училище, в което преподаватели са Цани Гинчев, Ангел Границки и др. След това Иван Фичев напуска Търново и продължава обучението си в Априловската гимназия в Габрово. Две години по-късно заминава за Цариград, където постъпва в Робърт колеж. Не завършва колежа, тъй като през март 1877г. почива баща му и му се налага да прекъсне образованието си и да се завърне в Търново. По-късно същата година в България се формират новите 6 дружини от българското опълчение (т.н. второ опълчение) и 17-годишният Иван Фичев постъпва като доброволец в 8^-а опълченска дружина. Благодарение на доброто си обучение бива забелязан от руското командване, изтеглен от частта и назначен последователно за преводач на габровския окръжен управител, преводач на търновския губернатор и секретар на търновския окръжен началник, като на последната длъжност е до април 1880г. На 26 май 1880г. постъпва като юнкер във Военното на Негово Княжеско Височество училище в София, на 30 август 1882г. завършва (девети по успех от 62 випусници), произведен е в чин подпоручик и зачислен в Варненска №20 пеша дружина. На 2 октомври се явява в частта си и е назначен за младши офицер във 3^-та рота, а през 1883г. е назначен за и.д. адютант на дружината. Подпоручик Фичев служи в дружината до август 1884г., когато е изпратен на служба в Търновската №17 пеша дружина. На 15 април 1885 младият подпоручик Фичев встъпва в граждански брак с Поликсена Панайодова (известна по-късно като Сенка Фичева) – произхождаща от видно търновско семейство, сестра на министъра на правосъдието в 3 правителства Константин Панайодов), завършила образованието си в Загреб и след освобождението учителствала в девическото училище в Свищов и в родното Търново. Почива на 8 март 1907г.
На 30 август 1885г. Фичев е произведен в чин поручик. Няколко дена по-късно, поради обявяването на Съединението и изтеглянето на руските войски от България, той е назначен за търновски воински началник, но веднага във връзка с избухналата Сръбско-българска война (1885) е командирован в Северния отряд, където поручик Фичев е назначен за командир на 2^-ра рота от 5^-а запасна дружина на 5^-и пехотен дунавски полк с който участва в защитата на Видинската крепост (12 – 16 ноември). След сключването Фичев е върнат на предишната си служба като търновски воински началник, на която длъжност става до 1 април 1886г., когато е назначен за командир на рота от 9^-и пехотен пловдивски полк. През същата година поручик Фичев е редактор на първия български военен вестник „Народна защита“, чийто първи брой излиза на 30 май 1886 в Търново. По време на преврата срещи княз Александър Батенберг, Фичев е командир на 3-та рота от 6^-и пехотен търновски полк и като приближен на премиера Стефан Стамболов е част от групата, която посреща княз Батенберг след успешния контра-преврат. В Русе Стамболов представя поручик Фичев на княза и го аташира като адютант на княза. В това си качество Фичев придружава княза от Русе до София. След това се завръща на служба в 6^-и пехотен търновски полк. При избухването на бунта на русофилите в Русе, за потушаването му от Търново е изпратена сборна рота под командването на поручик Фичев. След бързото възстановане на реда Фичев се завръща в частта си. На 1 април 1887 е произведен в чин капитан. На 1 март 1888г. е командирован в София за преглеждане на преведените на български език руски устави, след което е назначен за член на комисията, натоварена с редактирането на уставите. По същото време Фичев работи по монографията си „Материали по Сръбско-българската война през 1885 година“. През 1889г. капитан Фичев е командирован във висшата италианска военна школа „Scuala di Guerra“, която завършва на 10 август 1891 година. След завръщането си в България е назначен за командир на рота в 6^-и пехотен търновски полк, малко след това е преместен на служба в щаба на 1^-ва пеша бригада, където изпълнява длъжността офицер от генералния щаб. През 1892г. е произведен в чин майор, а година по-късно е назначен за преподавател по тактика в дивизионната учебна команда на 1^-ва пехотна софийска дивизия. Същата година е назначен за началник на новообразуваното учебно бюро при Министерството на войната, създадено с цел съсредоточаване на просветната дейност на българската войска. На тази длъжност на капитан Фичев е поверена редакцията на списание „Военен журнал“, а самият той поставя началното на списание „Войнишка сбирка“, съдържащо общообразователни и военно-възпитателни разкази и повести.
През октомври 1894г. майор Фичев е отстранен за два месеца от длъжност и от генералния щаб по политически причини, като е преведен в пехотата и назначен за командир на дружина от 17^-и пехотен доростолски полк. Като дружинен командир през 1896г. издава справочна книга, която представлява наръчно помагало при практическата работа на офицерите в полеви условия. През 1897г. е върнат в София и назначен за инспектор на класовете във Военното на Негово Княжеско Височество училище, където също така преподава военна история в училището и тактика на старшия офицерски курс. Към края на годината е назначен за член на комисията за преглеждане на строевите устави. През 1898 завършва Военната академия в Торино, Италия, а след завръщането си, през 1899 е произведен в чин в чин подполковник и назначен на служба в Оперативното отделения на армията, а през 1900г. е привлечен в Генералния щаб. По-късно в продължение на една година подполковник Фичев командва 6^-и пехотен търновски полк, след което е началник на Оперативното отделение в щаба на войската, където служи цели 3 години. През 1903г. е произведен в чин полковник и като такъв е началник-щаб на 1^-ва пехотна софийска дивизия, на която служба е една година. На 9 януари 1905г. полковник Иван Фичев е назначен за помощник на началник-щаба на армията, на която служба е до началото на 1907г., когато е назначен за командир на 2-ра тракийска пехотна дивизия с щаб в Пловдив, на която служба е до 1910 година. След като през януари 1908г. протестира пред княз Фердинанд, че е пропуснат в повишението в чин, на 15 октомври 1908г. все пак е произведен в чин генерал-майор. На 23 март 1910 е назначен за началник на генералния щаб на Българската армия, като съгласно Указ №1 от 22 септември 1912 година е назначен за началник-щаб на Действащата армия, която длъжност заема по време на двете Балкански войни. Неговият най-крупен принос като началник-щаб на армията е разработването на новия военно-оперативен план за война с Турция.
През Балканската война (1912 – 1913) ръководи военните операция на Тракийския боен театър, белязали победоносното настъпление на българските армии до Чаталджанската укрепена линия, когато изпада в немилост и остава на заден план в ръководството на войната. В знак на протест на 13 май 1913г. подава оставката си (макар фактически и неприета) от поста началник на Щаба на действуващата армия. Взима участие в конференцията в Букурещ и подписването Букурещкия мирен договор. След Междусъюзническата война, той продължава да е началник на Щаба на армията. На 14 януари 1914 е повишен в чин генерал-лейтенант и назначен за началник на Трета военноинспекционна област със седалище в Русе. С указ № 5 на Министерския съвет от 14 септември 1914 е назначен за министър на войната, на който пост встъпва на следващия ден. През февруари 1915г. в Атентата в Градското казино в София загива дъщеря му Мара Фичева-Багарова. На 17 август 1915г. по собствено желание и съгласно височайша заповед №29 генерал Фичев преминава в запаса. През 1921 година генерал Фичев приема предложението на земеделското правителство и е назначен за пълномощен министър на България в Румъния, на която длъжност работи до 1923 година. След завръщането си в България се отдава на историографска дейност. Иван Фичев е автор на редица монографии в областта на военното дело. Сред тях са: “Балканската война 1912 - 1913, преживелици, бележки и документи”, “Висшето командване през Балканската война 1912 от началото на войната до Чаталджа включително”, “Военната история и методът за нейното изучаване”, “Военно-исторически очерк на Българо-сръбската война през 1885г.”, “Лични спомени за всеобщата Европейска война”, “Ляоян. Военно истор. стуция според рус. и япон. офиц. сведения”, “Планинска война”, “Планинската война. Упътване”, “Ръководство за редовите и унтерофицерите в българската войска”, “Справочна книжка за тактическите занятия в полските поздки и маневрите”, “Справочна книжка и упътвания при решаването на тактически задачи на плановете в полето и на маневрите”, “Тактика. Курс за дивизионните учебни команди” и “Чаталджа. Такт. Стуция”. За принос в областта на военната история и наука Иван Фичев е удостоен със званието “академик”. Наред с това генерал Иван Фичев е редактор на първия военен вестник “Народен защитник”, издаван в Търново през 1886 година, както и на списание “Военен журнал” и вестник “Народна защита”. За воински заслуги Иван Фичев е награден с много отличия, включително орден “Св. Александър” V степен (1888г.) и сребърен медал за наука (1897г.). Уволнен от военна служба на 17 август 1815г. При атентата в „Св. Неделя“ през 1925г. е тежко ранен – когато го изваждат изпод отломките, близките му помислили, че е мъртъв, защото липсвала част от черепа му. Въпреки влошеното здраве до края на дните си не престава да пише. Умира на 18 ноември 1931г. Пред църквата “Св. Константин и Елена” се намира паметна плоча на семейството.

Прочетете разказа на неговия потомък Константин Фичев

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Старо Търново

ГЕНЕРАЛ- МАЙОР ИВАН ГЕОРГИЕВ ПАСКАЛЕВ (26.02.1860 - неизв.)

Иван Паскалев е роден в Търново на 26 февруари 1860 година. Завършва местното класно училище. Продължавала учи във ВНВУ с III випуск. Произведен подпоручик на 30 август 1882г., поручик - 30 август 1885г., капитан - на 1 януари 1887г., майор - на 14 февруари 1892г., подполковник-на 1 януари 1901г., полковник-на 1 януари 1905г. На 31 декември 1935г. Иван Паскалев става генерал-майор.  Служи в 7-ма пехотна дружина, 17-та пехотна дружина, 13-ти пехотен полк, 6-ти пехотен полк, 10-ти пехотен полк, 7-ми пехотен полк, 1/3 бригада. По време на Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913) полковник Иван Паскалев е командир на 1^-ва бригада от 3^-та пехотна балканска дивизия. На 7 ноември 1915г. е уволнен от служба. През Първата световна война (1915 – 1918) запасни полковник Манов е Паскалев е мобилизиран и назначен за председател на Tръжната комисия в Главното интендантство, за която служба съгласно заповед № 463 е награден с Народен орден „За военна заслуга“, III степен без военно отличие. На 31 декември 1935г. е произведен в чин генерал-майор. Уволнен е на 7 септември 1915г.

Генерал-майор Иван Паскалев умира през 1941г. и е погребан в Централните софийски гробища. Генерал-майор Иван Паскалев е женен и има 5 деца. Синът му капитан Светослав Паскалев е кавалерийски офицер и участник в Първата световна война (1915 – 1918), носител на два ордена „За храброст“ и орден „Св. Александър“.

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Старо Търново 

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ДИМИТЪР ПЕТРОВ НЕДЯЛКОВИЧ (25.10.1858-04.01.1928)

Димитър Недялкович е роден в Търново на 25 октомври 1858г. Начално образование придобива в родния си град. Продължава да учи във ВНВУ София. Произведен в чин подпоручик на 10 май 1879г., поручик - 29 август 1882г., капитан -30 август 1885г., майор - на 17 април 1887г., подполковник - на 2 август 1891г., полковник - на 2 август 1895г. Димитър Недялкович достига чин генерал-майор на 31 октомври 1918г. На същата дата е уволнен от армията. Военната му кариера е свързана с 11-та пехотна дружина, 6-ти пехотен полк, 17-та пехотна дружина, 18-ти пехотен Етьрски полк. Димитър Недялкович работи и в министерство на войната, помощник-началник е на Главното интендантство, председател на ликвидационна комисия. Уволнен е на 31 октомври 1918г. Умира на 4 януари 1928 г.

Източник: Търновските генерали- Горазд Чолаков

Старо Търново 

ГЕНЕРАЛ- МАЙОР ИВАН КОНСТАНТИНОВ САРАФОВ

Иван Сарафов е роден в Търново, в семейството на търговеца Константин Сарафов. Произхожда от многолюдно семейство. Брат му Михаил е член на революционния комитет в Търново, министър и дипломат. Стефан е виден лекар в Румъния и Париж, дарител на родния си град. Георги е лекар в Букурещ, участник в Сръбско-турската и Освободителната война. След Освобождението е главен лекар на българската армия, кмет на София и председател на БЧК. Иван Сарафов първоначално учи в класното училище в Търново. През 1876г. завършва VI клас на гимназията в Загреб. По време на Освободителната война е доброволец в 10-та дружина на Българското опълчение. Сражава се при Шипка и Шейново. След Освобождението постъпва в Одеското пехотно училище. След завръщането си в България той служи в Стара Загора, Търново, Пловдив, Тетевен и Варна като ротен командир. През 1885г. поема командването на 8-ми Приморски полк. На 4, 5, 6 и 7 ноември 1885 година с този полк извършва труден поход от селата Малък и Голям манастир до Търново Сеймен, от там с влак до Саранбей, а след това до Сливница пешком. Този негов поход влиза във военната история и се изучава в различни военни академии. Иван Сарафов командва 8-ми Приморски полк в победоносните сражения при Драгоман, Цариброд и Пирот. Поради участие в детронацията на княз Батенберг емигрира в Русия. Там завършва генералщабна академия. Завърнал се в България, заема следните военни длъжности: началник на административно отделение във военното министерство, началник-щаб на 1 -ва пехотна Софийска дивизия и 10-ти пехотен Родопски полк. След 1904г. командва 8-ма пехотна Тунджанска дивизия. На 18 май 1905г. е произведен в чин генерал-майор. През Балканската война е начело на 3-та Балканска дивизия и се сражава при Чаталджа. На 7 ноември 1912 г. е ранен в гърдите с шрапнел. В Междусъюзническата война се сражава при връх Руен, Качево, Симитли и други. Получава орден за храброст III и II степен, втори клас. Първата световна война го заварва в Русия, където постъпва в руската армия като командир на дивизия и корпус. Награден е с руския орден “Св. Георги”. След 1917г. се завръща в България. Умира на 24 ноември 1935г. 

Ген. Иван Сарафов (в средата) и полк. Бурмов (вдясно) Нач. щаб на 3-та Българска армия

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Старо Търново 

ГЕНЕРАЛ- МАЙОР САВА АТАНАСОВ МУТКУРОВ, ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛ

(4.12.1852-03.03.1891)

 Националните ни герои често тънат в забрава. Такъв е и случаят с първия български генерал и първият български носител на ордена "За храброст" I степен - Сава Атанасов Муткуров. Роден е в Търново, в семейството на богатия бакърджия Атанас Муткуров. Първоначалното си образование получава във взаимното и класно училище в родния си град. Продължава да учи във военномедицинското училище в Цариград. През 1868г. го завършва. От 1870 до 1872г. се обучава в пехотното военно училище в Одеса. Постъпва на служба в руската армия. Участва в сръбско-турската война от 1876г. в редовете на българските доброволци. По време на Освободителната война се сражава в боевете на Шипка. Награден е с ордени “Св. Станислав” и “Св. Ана”. След войната остава в България и е зачислен в 21 -ва пехотна Пловдивска дружина. На 12 август 1881г. е произведен в чин “капитан”. На следващата година е директор на администрацията и жандармерията в главния щаб. Активен участник в Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На 25 юли 1885г. участва в тайния съвет за обединение на българските земи. На 30 август 1885г., а заедно с Димитър Ризов отива в Шумен, където уведомява княз Батенберг за готвеното съединение. След Съединението майор Сава Муткуров става командир на Айтоската дружина. Избран е за член на Временното правителство начело с д-р Странски. По време на Сръбско-бьлгарската война подполковник Сава Муткуров се сражава при Цариброд и Пирот и съществено допринася за успеха на българската армия. Поема командването на 5-та пеша бригада. След детронацията на княз Александър Батенберг 1886г. участва в контрапреврата. Начело на своята войскова част пристига в София и арестува детронаторите. Определен е от княза за главнокомандващ. След абдикацията е избран в регентството заедно със Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Като министър на войната в правителството на Стефан Стамболов извършва реорганизация на българската армия и я снабдява със съвременно оръжие - “Манлихер”.

Сава Муткуров е първият български генерал, произведен през 1891 година. Сава Муткуров умира в Неапол, където се лекува от тежка форма на ангина на 3 март 1891г..

Погребан е в църквата “Св. Спас” в двора на църквата “Св. Спас”, частично разрушена от бомбардировките през 1944 г. и напълно съборена през 1971г. Тогава гробът на Сава Муткуров е отворен и след проучване от проф. Йордан Йорданов тленните останки са пренесени в централните софийски гробища.

В деня на Съдинението, на 06.09.2019 г.  във Велико Търново бе открит паметник на първия български генерал- Сава Муткуров, който участва активно в осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Старо Търново 

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ИВАН ТОДОРОВ ТОДОРОВ (27.07.1886 - неизв.)

Иван Тодоров е роден на 27 юли 1886 г. в Търново. През 1906 г. завършва в 26-и випуск на Военното на Негово Княжеско Височество училище и на 19 септември е произведен в чин подпоручик. На 22 септември 1909 г. е произведен в чин поручик. Взема участие в Балканската (1912–1913) и Междусъюзническата война (1913), като след края им на 5 август 1913 г. е произведен в чин капитан. 

През Първата световна война (1915–1918) капитан Иван Тодоров първоначално служи като началник-щаб на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия, за която служба съгласно заповед № 355 от 1921 г. е награден с Военен орден „За храброст“ IV степен, 1 клас. На 30 май 1917 г. е произведен в чин майор. През третия период на войната е началник на секция в Щаба на действащата армия, за която служба съгласно заповед № 464 от 1921 г. е награден с Народен орден „За военна заслуга“ IV степен с военно отличие. 

В периода от 4 септември 1924 до 3 юни 1925 г. подполковник Тодоров командва Тринадесети пехотен рилски полк. На 6 май 1926 г. е произведен в чин полковник, а през 1929 г. със заповед № 173 по Министерството на войната (МВ) е назначен началник на пехотния отдел в Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири (ШРБЕК). През 1930 г. със заповед № 65 по МВ е назначен за началник на Военната академия, през 1934 г. съгласно заповед № 105 по МВ е назначен за командващ на 3-та пехотна балканска дивизия, а по-късно същата година със заповед № 106 е назначен за командващ на 5-а пехотна дунавска дивизия. В началото на 1935 г. е произведен в чин генерал-майор и на 10 февруари приема дивизията си.
През 1935 г. със заповед № 70 по МВ е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област, а по-късно същата година със заповед № 357 по МВ е назначен за офицер за поръчки в кабинета на министъра на войната, а с царска заповед №51 през 1936 г. е уволнен от служба. В ранната си военна кариера служи в Дисциплинарната рота и във Военното училище.
Генерал-майор Иван Тодоров е женен и има 1 дете. Написва следните трудове, отнасящи се до обща тактика: “Обща тактика и задачи, съобразени с новия правилник за бойната служба”, “Тактически задачи”, “Флангов маньовър. Действия за местни предмети”.

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР РАШКО АТАНАСОВ АТАНАСОВ

(13.08.1888 - 1.01.1945)

Роден в Търново на 13 август (25 август нов стил) 1888 г. Постъпва на военна служба на 8 септември 1900 година. Завършва ВНВУ през 1905 г. Първи офицерски чин подпоручик получава на 6 август 1905 г., поручик - на 15 октомври 1908 г., капитан - 1 ноември 1913 г., майор - на 16 септември 1917 г.,подполковник- на 28 август 1920 г., полковник- на 1 януари 1928 г. Рашко Атанасов е произведен в чин генерал- майор на 1 януари 1935 г. Служи във ВНВУ през 1927, 3-та пионерска дружи на, 5-ти пограничен сектор в 1930 година, 1 -ва военна инспекционна област в 1931, началник-отдел в щаба на армията 1934, инспектор на пехотата 1935, офицер за поръчки в кабинета на военния министър 1935 г.   

Полковник Рашко Атанасов, като началник на гарнизона през годините 1926 и 1927, дава идеята да се разиграе голяма парична лотария, чрез която да се съберат необходимите средства за изграждане на военния музей, читалище и дом. Прочетете повече

През 1935 г. Рашко Атанасов се уволнява в армията и през следващите години се занимава със спортна дейност. Той е председател на съюз „Юнак“ от 1935 до 1940 г. и председател на БОК от 1941 г. Заради Втората световна война през този период не са провеждани олимпийски игри. 

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. БОК прекратява дейността си.

Като запасен офицер е министър на вътрешните работи и народното здраве в кабинета на Андрей Тошев от 21 април 1935 до 13 ноември 1935 г. По това време генерал Рашко Атанасов съдейства Търново да стане областен град, председателства на комитета за честване на 100 години от Велчовата завера. Този комитет издига паметника на Велчовата завера, поставя паметна плоча в Плаковския манастир, издава юбилеен сборник и организира всенародни тържества.

Избран е за народен представител в 25-то народно събрание.

Генерал-майор Рашко Атанасов е осъден на смърт от Народния съд, заедно с останалите народни представители от 25-то обикновено народно събрание и разстрелян на 1 февруари 1945 г. Присъдата е отменена с Решение №243 от 1996 г. на Върховния съд.

Източници: Търновските генерали- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ АТАНАС СТЕФАНОВ АТАНАСОВ

(13.09.1891 - 12.09.1944)

Атанас Стефанов е първороден син в семейството на Кръстина и Стефан Атанасови Кинови. Майката – Кръстина е родена в Златарица на 2 март 1874 година. Дядото по майчина линия, свещеник Иван Иванов Хаджиев Златарски, е типичен представител на селската възрожднеска интелигенция. Роден е през 1848 г. в Златарица. Той е учител, свещеник, председател на местния революционен комитет.  

Бащата на Атанас Стефанов е Стефан Атанасов Кинов, родом от село Миндя, Еленска околия. Роден е на 19 декември 1864 г., а от 1900 година работи като данъчен и финансов началник в различни градове. По време на Първата световна война е финансов началник в Гюмюрджина – Беломорска Тракия, в Щип и Тетово – Македония.

През 1890 г. Кръстина поп Иванова и Стефан Атанасов Кинов се венчават. На 13 септември 1891 година се ражда синът им Атанас в Търново, а на 20 май 1893 – Иван. Двамата постъпват като кадети във Военното на Н. В. Училище през 1905 година и са зачислени в 32-ри Царски випуск. При завършване на Военното на Н. В. Училище с височайша заповед № 30 от 2 август 1912 година са произведени в чин подпоручик.  

Венчална снимка на Кръстина Стамболова и кап. Атанас Стефанов, Търново, 23 ноември 1919 г.

На Кръстовден 1919 г. Атанас Стефанов се сгодява за Кръстина Атанасова Стамболова, родом от Търново от известния Стамболов род. Венчавката се извършва в църквата „Св. Марина“ на 23 ноември 1919 г. в Търново. Срещу Коледа 1921 г. се ражда единствената им дъщеря Кръстина.

 Атанас участва в Балканската война като командир на 6-та рота от 18-ти пехотен Етърски на Н. В. полк. Сражава се при Бунар Хисар и Чаталджа, а в Междусъюзническата война в боевете при Тумба, Черни връх, Милева планина, Кървав камък, връх Бобик и др. По време на Първата световна война отново е командир на 6-та рота от 18-ти Етърски полк и участва в сраженията при Гиляне, село Бостан, Кулата, Гевгели, Демир капия и др. Атанас Стефанов е произведен в чин капитан на 20 юли 1917 г. През 1919 - 1920 г. е командир на Нестроевата рота в Търново, в Плевен 1921 - 1922 г., Неврокоп - 1923 г.. 

През януари 1923 г. завършва първи по успех щабофицерския курс при ВНВУ. Произведен в чин майор на 27 ноември 1923 г. От 1923 до 1926 г. следва във Военната академия София и кара стаж във военната авиация. Майор Стефанов лети за първи път на 2 септември 1924 г., а сам пилотира самолет на 2 февруари 1928 г. В периода 1928 - 1933 г. Стефанов е командир на учебната дружина при Пехотната школа в Княжево, а по-късно в Търново. От 1933 до 1935 е началник-отделение в щаба на войската.

Подпоручик Атанас Стефанов води 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк, 1912 г.

След това е началник-щаб на IV-та Плевенска армейска област, началник на Търновската пехотна школа. На 1 ноември 1936 г. поема командването на 5-та Дунавска дивизия в Русе. През 1937 г. участва в големите “Царски маневри” в Поповско като командир на “синята армия”. По време на службата си Атанас Стефанов разработва редица теоретични въпроси в областта на военното дело и авиацията. През 1935 —1936 г. полковник Стефанов е ръководител на сп. “Съвременна пехота”. 

В различни години той преподава: артилерия, оръжезнание, методика, обща тактика, наблюдателна служба и др. На 1 януари 1940 г. Атанас Стефанов се повишава в чин генерал-майор, от 25 септември 1940 г. поема командването на Прикривающия фронт на южната граница, а от 11 август 1941 до 25 декември 1943 г. е назначен за командващ IV-та армия (началник на армейска област). С височайша заповед № I от 1 януари 1943 г. Атанас Стефанов се повишава в чин генерал-лейтенант. 

Атанас Стефанов съдейства за построяването на войнишки паметници, на паметника “Майка България”, военния клуб във Велико Търново, за честването на 100 години от Велчовата завера и др. През 1931 година става председател на Комитета за постройка на Военния клуб  и основава аероклуб в Търново.

 През 1935 година е подпредседател на Изпълнителния комитет за честване 100 години от Велчовата завера. Прави лични дарения и открива войнишки паметници на загиналите във войните за национално обединение. Генерал Стефанов подема и друга инициатива – издигане на паметници по пътя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 година. Прави лични дарения за селата Вардим – 1000 лева; Хаджидимитрово – 1000 лева; Караисен – 1000 лева и Бяла черква – 1000 лева. Поддържа оживени контакти с организации, комитети, сдружения, духовници, с местните власти и институции, среща се с фелдмаршал фон Макензен, майор Годлей – председател на Британския легион, английския адмирал Търл и много други. Името на генерал Стефанов се обсъжда за министър на войната в трите правителства на България през 1944 година, но това не се реализира. 

На 12 септември 1944 г. ген. Стефанов е убит без съд и присъда от партизанката Митка Гръбчева в Луковит. 

В смъртния акт като причина за смъртта се посочва: кръвоизлив от рани, причинени от огнестрелно оръжие. Опелото се извършва в църквата “Св. Марина” в Търново на 13 септември. С Царска заповед № 117 от 14 септември 1944 г., подписана от новите отечественофронтовски регенти, убитият ген. Стефанов се уволнява поради навършване на 25-годишна служба. Убитият генерал Стефанов е осъден с присъда № 2 от 2 април 1945 г. Плевенският народен съд, II състав: “присъжда всички имоти посмъртно на починалия генерал-лейтенант Атанас Стефанов в полза на държавното съкровище”. 
След 1990 г. присъдата му още веднъж е “потвърдена“ за срам на “демократичния“ съд. Единствената му дъщеря Кръстина Атанасова Чолакова подава молба за преглед по реда на надзора на издадената присъда, вх. № 14651/ 1993 година – VI на Главна прокуратура. На 12 юни 1997 г. Главна прокуратура внася във Върховния касационен съд предложение. На 28 януари 1998 година Върховният касационен съд – I наказателно отделение “оставя без уважение” предложението на главния прокурор срещу влязлата в сила присъда... 

Генерал-майор Стефанов със семейството си, Русе, 1940 г.

 Книга за генерал Стефанов: Генерал-лейтенант Атанас Стефанов (1891 - 1944) Личен архив

Източници: "Търновските генерали"- Горазд Чолаков, https://bg.wikipedia.org

Генерал Никола Недев и Дойранската епопея

Първи братовчед на ген. лейт. Никола Михов и ген. майор Иван Иванов – тримата са потомци на търновския род Моллови. Ген. Никола Недев и първият чу братовчед - ген. Никола Михов са кръстени на един дядо. Роден е на 7 юли 1886г. в Търново в семейството на Димитър поп Недев Попмихов и съпругата му Мария поп Константинова Недева. Бащата е възрожденски учител и дългогодишен секретар на Н.В. Преосвещенство Търновски Иларион Макариополски, а след неговата кончина през 1875 г. и на Митрополит Климент Търновски – Васил Друмев. 

Никола Недев завършва основно образование в родния си град. Увлича се по рисуването и скулптурата като мечтата му е да учи архитектура. Учителската заплата на Димитър Недев се оказва недостатъчна за издръжката на седемчленното семейство (Никола има един брат – Сава, и три сестри – Стефана, Милица и Анка) и обучението му в чужбина, тъй като по това време в България не е имало факултет по архитектура. Младият Никола се насочва към желаната и модерна по това време професия на военен записва Висшето военно училище в София. Юнкерът Недев завършва Военното училище като отличник на 27-ми артилерийски випуск на 15 август 1907 г. С първи офицерски чин - подпоручик е назначен за взводен командир на 5-ти артилерийски полк в Шумен. На 1 януари 1908 г. е назначен в Софийския крепостен батальон на длъжност взводен командир. Воден от стремежа си за самоусъвършенстване Никола Недев решава да продължи образованието в елитна европейска военна академия. През септември 1911 г. печели с отличие конкурсен изпит във Висшата военна академия „Екол д’ьо Гер“ в Брюксел, Белгия. Същата година и месец сключва брак с Цветанка Гаврилова Грозданова (1892-1984) – дъщеря на народния представител, юриста и запасен майор Гаврил Грозданов. Двамата заминават за Брюксел, където той следва в Генерал-щабната академия, а тя в музикалната академия – пиано като извънреден студент. От този щастлив брак са родени две деца: дъщеря Руска Недева Куцуоглу (1915-2010) и син Димитър Недев (1916-1980). През 1912 година се връща в България заради началото на Балканската война. Служи в артилерията при обсадата на Одрин. След края на Между-съюзническата война продължава обучението си в Брюксел, където се дипломира през 1915 г.

През Първата световна война Никола Недев командва последователно батарея и артилерийско отделение.  След края на войната служи в Софийския крепостен батальон, Софийския артилерийски арсенал, в Бреговата охрана и в 9-та пехотна дивизия. През 1925 г. е назначен за началник на секция в Щаба на армията, през 1927 г. – за началник на щаба на 1-ва пехотна дивизия, през 1930 г. – за командир на юнкерска дружина във Военното на Н. В. училище. В периода  1931 –  1932 г. е военен аташе последователно в Рим, Атина и Анкара. През 1932 г. е назначен командир на 14-ти пехотен полк. На 6 май 1935 г. е произведен в чин генерал-майор. Назначен е за началник на 4-та военно-инженерна област.
През 1936 г. Никола Недев се уволнява от армията. От 1937 до 1938 г. е председател на Военноисторическата комисия при Министерството на войната. От 14 ноември 1938г. до 15 февруари 1940г. е министър на вътрешните работи и народното здраве в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов. Награди: Царски Орден Св. Александър II ст. , НО” За военна заслуга” II ст. ВО”За Храброст” IV ст. I кл. и мн. др. 
В периода 1923 – 1940г. Никола Недев се изявява като военен историк и изследовател и публикува над 10 научни труда и статии за войните за национално освобождение и обединение.

Генерал Никола Недев разказва за епичните боеве при Дойран в книгата си „Дойранската епопея 1915-1918“, която е отпечатана през 1921 г. Генералът, като военен историк, не пише просто история на боевете при Дойран. Той е и пряк участник в тях последователно, като командир на батарея, началник на Оперативната секция в Щаба на дивизията и адютант на дивизията. Тази книга отдавна е заела своето място като една от най-добрите книги за Първата световна война и нейната известност е прекрачила границите на Отечеството. Определено трябва да се подчертае, че тя е и сред най-добрите книги и в световната военна история. Той  подробно описва съотношението на силите, подготовката на позициите, хода на боевете, помества списъци на жертвите. На около 230 снимки са запечатани укрепления, свалени аероплани, походни кухни и болници, погребения, панихиди за загиналите...  Ако попитате някой ученик обаче за Дойранската епопея, той няма да знае. Тя е забравена, а победата в нея е от важно значение за Първата световна война. При Дойран се разбиват обединените войски на Съглашението, там се сражават френски, английски, гръцки, сръбски и руски сили срещу нашите войници. И българските войници под командването на генерал Владимир Вазов успяват да отблъснат тези войски, въпреки тяхното тройно или четворно надмощие в численост и въоръжение. Дадени са много жертви, но въпреки всичко са опазени българските позиции. Българската победа при Дойран се изучава във всички военни академии. Зловещата статистика от защитата на Дойранската позиция е доказателство за военния гений на ген, Владимир Вазов. Резултатите: над 60 хил. убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. 7 дивизии напълно унищожени от една…  Прочетете повече
След комунистическия преврат от 1944 г. генерал Никола Недев е преследван от новата власт. През 1951 г. е изпратен в концлагера Белене, където прекарва повече от 3 години. Той е един от онези представители на българското офицерство, които въпреки, че са поставени в изключително тежкия режим на концлагера "Белене" в напреднала възраст, запазват своето човешко достойнство. След като е изнемощял, болен и с отнета пенсия, генералът отива в храм "Св. Александър Невски" и казва: "Отивам да благодаря на Бога, че ме спаси от този ад и да Му се помоля да прости на палачите комунисти- те не знаят какво правят." Умира на 27 април 1970 г. в София.
Източник:  https://edinzavet.wordpress.com
Прочетете още: Н. Михов, Н. Недев и Ив. Т. Иванов – трима генерали от една търновска фамилия

Последната вечерна проверка на генерал Никола Михов

Никола Михов е роден на 29 ноември/11 декември нов стил 1891г. в Търново. 

Завършва ВНВУ на 21 септември 1911г. с 31 -ви випуск. На същата дата е произведен подпоручик, поручик - на 11 ноември 1913г., капитан - на 30 май 1917г., майор - на 15 март 1923г., подполковник - 1 април 1927г. Като командир на батарея взема участие в Балканските и Първата световна война. Награден е с два ордена "За храброст", орден "Св. Александър" и германския "Железен кръст". На 6 май 1933г. е произведен в чин полковник. Последователно е командир на 6-и артилерийски полк, на 3-та пехотна Балканска дивизия и на 5-а армия, начело на която влиза на 20 април 1941г. в новоосвободена Македония, посрещнат навсякъде с неописуемо въодушевление от населението. На 11 април 1942г. вече генерал-лейтенант, става военен министър, а след смъртта на цар Борис III е избран за регент. 

Късно следобед на 1 февруари 1945г. кървавият конвент, т. нар. "Народен съд", произнася присъдите. Между осъдените на смърт са тримата регенти на царство България - проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов и принц Кирил. В тяхната килия, разположена в приземния етаж на Съдебната палата, цари гробно безмълвие, характерно за хора в последните часове на своя земен живот. Генералът видимо е спокоен. Неведнъж по бойните полета е срещал смъртта. Мислите му се реят в някакво безтегловно пространство на спомените. Ето, току-що е произведен подпоручик от 31-ви випуск на Военното училище и отива да се сбогува с техния любим ротен командир подполковник Борис Дрангов, който го изпровожда с думите: "Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвувание!" 

Този съвет на прославения военачалник ще следва до края на своя живот. Като командир на 2-ра батарея от 5-и артилерийски полк спомените го отвеждат по време на епичните боеве и победи през Балканската война. Зареждат се имена, нечути, отхвръкнали изведнъж в аналите на историята: Лозенград, Ескиполос, Петра, Караагач, Чонгора, Люлебургаз. Спомня си как населението на Лозенград възторжено ги посреща с цветя, чемширови клонки, вино и хляб. Но едно име не можа да пропусне - Айвазбаба. Име, осеяно с ореола на нечут героизъм и неувяхваща слава. От три месеца Одринската крепост, считана за една от най-силните и непревзимаеми в света, е стегната в стоманен обръч. На 11 март 1913 г. командващият Източния сектор на обсадата ген. Георги Вазов събира офицерите и се обръща към тях с думите: "Подгответе се вътрешно за великото дело, което ни предстои да извършим. Вдъхновете сърцата си с ония на своите подчинени със свещения огън на любовта към отечеството, който не знае никакви спънки, никакви прегради!"

  Малко преди полунощ на 12 срещу 13 март земята около Одринската крепост затреперва. Дъжд от гранати се изсипва върху нейните фортове. Скоро артилерийската канонада затихва - знак за атака. Шурмоваците от 23-ти Шипченски полк се насочват към Айвазбаба, най-мощната опора на крепостта. Но техните редици започват да редеят под унищожителния огън на бранителите, който не им позволява да се придвижат напред. Командирите на 1-во артилерийско отделение и на 2-ра батарея майор Друмев и подпоручик Михов напрегнато следят развитието на щурма. В този момент пристига заповед техните батареи да се придвижат в непосредствена близост до форта и да окажат помощ на пехотата. С викове "Ура" и "Напред!" първа заема позиция батареята на подпоручик Михов и от 300м разстояние, почти от упор, започва да обстрелва вражеската твърдина. Шипченци се надигат и, сякаш добили свръхсили, сливат своя боен вик с тоя на артилеристите. Ужасени, останалите живи турски защитници с викове "Аллах" се спускат да бягат към града, за да се спасят от помитащата ги вълна. На 13 март 1913 г. в 6 часа и 25 минути сутринта над Айвазбаба се развява българският трибагреник, възвещаващ падането на Одрин...

Унесен в спомените си, ген. Михов се сепва от нечий заповеднически глас:

- Хайде, господа регенти, дойде вашият ред!

Извеждат ги с вързани отзад ръце и ги качват на чакащата отвън камионетка, която ги закарва до изровени от самолетни бомби ями в Софийските гробища, където палачите ги застрелват. 
Не бива да си затваряме очите за зловещия факт: за по-малко от година новата комунистическа власт избива повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението си насам. 

Един кратък спомен от племенницата на генерал Никола Михов. Регент на царство България. Екзекутиран с присъда от Народния съд на 1 февруари 1945 г. заедно с царските регенти, министри, голяма част от народните представители на тогавашното Народно събрание, много родни офицери.

  Прочетете още: Н. Михов, Н. Недев и Ив. Т. Иванов – трима генерали от една търновска фамилия
 

Източник: http://macedonia.kroraina.com 

Български загадки: Защо си нямаме аристокрация?

Григор Николов

В този свят, дето стана едно глобално село, току се срещнем с някой чужденец, па било то и в интернет, и той започне да се хвали, че неговият род е давал барони и графове от 10-12 века назад. Те, разбира се, са получавали благодорнически титли в резултат най-вече на военни заслуги към краля. Именно заради войни, робство, политически интриги и борби ние пък днес си нямаме български род, който да се похвали със западната аристократична дълговечност. Друг е въпросът, че приблизително половин век в самостоятелната история на страната ни аристокрацията и интелигенцията се унищожава...

В резултат на заговори умират първите трима царе на Второто българско царство. Асен е убит от братовчед си Иванко, а същата съдба сполетява и брат му Петър. При най-малкия брат Калоян заверата за убийството има и чуждестранен привкус – физически убиец е куманинът Mанастър. Когато племенникът им Иван Асен II се възкачва на престола, убива властващия Борил и голяма част от приближените му. Не е изминал век и цар Тодор Светослав, син на Георги Тертер, след 13-годишно заложничество при куманите през 1298г. заема българския престол, след което избива недоволните боляри, предвождани от Смилец. Тъй се слага началото и на почти генетичната българска традиция и до днес да не вярваме, слушаме и да се съобразяваме с управляващите.

Когато Търново пада под турска власт, около 100 боляри и семействата им са прогонени от Царевец, но са оставени живи. През лятото на 1394г. турците заточват в Мала Азия голяма част от тях. Там някои историци дори търсят наследници на Шишмановия род. Доколко това е истина?

Българи са заселени насилствено в Мала Азия още по времето на българо-византийските войни и последвалото византийско робство. Първите боляри, за които се знае този факт, са от фамилията на Асеневци в началото на XIII век. Те влезли в дипломатически отношения с императорския двор и някои преминали там на служба. Боляринът Мицо за бойни заслуги към византийската империя получил от императора феодално владение в Мала Азия. Синът му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, пак по заслуги бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. След като Ивайло въстава, императорът, усещайки заплаха, начело с Мицо влиза с войски в България и българският потомък е посаден на царския трон като Иван Асен III. Ивайло обаче разбива византийците и третият Иван Асен се връща отново в Мала Азия. Умира в Цариград.

Петко Славейков във вестника си „Македония“ в броя от 18 октомври 1869г. пише: „При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бурса… И до днес в един край на Бурса една местност носи названието Булгар махалеси, "но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители.“ Народният поет допуска, че те са се преселили в Одрин и Цариград. След като турците превземат България, някои от българските боляри приемат исляма, за да оцелеят. В турски хроники е записано, че край Бурса е умрял плененият от султан Баязид през 1396г. владетел на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман, Александър, приел исляма и името Сюлейман. Баязид го направил управител на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана при потушаване на различни бунтове. Александър бил убит през 1420 г. в бой с въстаници в Анадола.

През 1396г. друга част от болярите предвидливо напуснала бившата столица и се оттеглила по късна доба към Еленския балкан. Там основали село Беброво. В околността му още от времето на Борис I е имало манастири. Те са унищожени от Емин ага скоро след падането под турско робство и районът е наречен Тозлук, което на турски значи прах и пепел. Околните села са населени с турци, но самото Беброво си остава чисто българско. Жителите му не се захванали да работят земя и да гледат животни. Не са се женели помежду си, а е знайно, че открай време българинът не е сключвал брак между кръвни роднини. Всичко това говори за по-особен произход на жителите му. Още през XV в. къщите на селото били големи и каменни, жителите му въртели оживена търговия, използвали наемни работници и развивали усилено четмото и писмото българско. Бебровчани са пътували доста често по Балканския полуостров и затова турците се допитвали до тях по важни въпроси. Дори жените им със заповед на султана били пратени да учат гъркините в Цариград да тъкат аби за аскера.

Знатни търновски родове се заселват и в Ковачевица. Макар днес в него да живеят само шестдесетина постоянни жители, навремето селото е имало няколко махали. За една от тях – Костадин, се знае, че е основана от търновски първенци. Те били изгонени от столицата още преди падането на България под турско робство, защото се противопоставяли на Иван Шишман и не били съгласни с жена му – еврейката Сара.

Историците все още нямат единно мнение и за създаването на Копривщица. Според едно от тях млада болярка се заселила на мястото на днешния град, тъй като местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си, тя заминала за Одрин, измолила от султана ферман и чрез него станала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии. Във фермана селото било наречено Авраталан – „женска поляна“. Други пък са убедени, че това е само легенда, но вярват, че след падането на България под турска власт в местността се заселили бежанци – потомци на болярски родове, търговци и скотовъдци със стадата си.

Днес със сигурност знаем, че потомци на знатен болярски род има в Русия в град Рилск край Курск, който е кръстен на Иван Рилски. Историята е свързана с митрополит Киприан. Той е от една от най-известните за времето си търновски фамилии Цамблаковци, които се посвещават на духовенството и не оставят потомство. Киприан става монах в Килифаревския манастир. Учи и в прочутия за времето си Студийски манастир край Цариград, а после прекарва в Света гора 10 години. Връща се в Цариград и като патриаршески пратеник заминава за Русия. През 1379г. при едно от пътуванията си с мисия за Цариград минава през Търново, където се среща с болярина Воейко и му разказва за дейността си в Русия. На следващата година е ръкоположен за Всеросийски митрополит. Киприан е погребан в Успенския събор в Москва през 1406г., а след 36 години е канонизиран за руски светец. По негово настояване през 1384г. с отряд от 150 души Воейко отива на служба при руския княз Дмитрий Донски. Посрещнат е с почести и кръстен лично от Киприан в Чудовския манастир с името Прокопий. Заради военни заслуги Воейко получава като имение село Каломенское под Москва. Българинът се оженил за дъщерята на руския болярин Таварков – Ксения. След сватбата московският княз им предоставя за владение град Дмитров. Починал по времето на княз Василий Дмитриевич, удостоен с титлата болярин, Воейко сложил началото на знатен руски аристократически род. От него са Василий Воейков, който става войвода на Новосибирск и племенникът му Сергей Воейков, игумен на Троицко–Сергевския манастир.

Друг духовник от рода – монахът от Загорския манастир Ювеналий Воейков, оставя родословно дърво до края на ХVIII в. Следващият потомък на рода Иван влиза в свитата на цар Петър I, изпратен е да учи на запад и става известен руски дипломат. Роденият през 1778г. Александър Воейков е генерал в руската армия и се отличава в боевете с Наполеон. Внукът му, също Александър, е основоположник на климатологичната наука в Русия. Генерал Василий Воейков е помощник-началник на руската императорска главна квартира.

Болярски корен се открива и в произхода на Пиер дьо Ронсар, френски поет от XVI в. и член на Плеядата, наричан от своите съвременници Принцът на поетите. Той създава няколко елегии за далечната си прародина, в които пише, че е е разположена там, където „Дунав е най-близко до Балкана и до Родопите, родината и на древния Орфей“. Някои генеалози смятат, че в България семейството е владеело търновското село Къпиново и името Ронсар е пряк превод на къпина, трън, на френски – rons. Семейство Ронсар се е преселило във Франция в първата половина на ХIV в. пак в резултат на болярски междуособици. Първият, който става известен във Франция, е Бодуен Ронсар, основател на френския клон на фамилията. Това се случва в първите години на Стогодишната война. И естествено, прибавя към фамилното си име благодорническата частица „дьо“. Бащата на Пиер дьо Ронсар – Луи, е бил и част от дворцовата свита на крал Франсоа I. Неговата съпруга и майка на поета пък е от старото и благородническо семейство дьо Шодрие. Самият Пиер е техният най-малък син, роден през 1524г. Става паж на най-големия син на краля Франсоа, а после и на неговия брат – херцога на Орлеан. Когато Мадлен Френска се омъжва за шотландския крал Джеймс V, Ронсар е преместен на служба при него. След завръщането си във Франция през 1540г. отново е на служба при херцога на Орлеан. Напуска тези придворни длъжности и със свои братя по перо поставя началото на групата „Плеяда“ и на литературен кръжец, който пише на простонароден език. Приживе популярността му е огромна, а и френските крале попечителстват неговото творчество.

Ростислав Стратимирович, мним потомък на видинския цар Иван Страцимир, вдига Търновското въстание през 1686г., ранен е от турците, крие се в Балкана и после заминава за Москва, където става княз. Банатският българин Гиура Качамак пък, основател на село Винга в Румъния, имал еднакви привилегии с придворните на австрийската императрица Мария Терезия. Банскалията Михаил Герман става пръв министър на Сърбия при Карагеорги и Милош Обренович и през 1815г. е изпратен с мисия по признаването на младото княжество при руския император Александър I. Имали сме барони и из Унгария, като братята Петър и Христо Накови, из Италия, като Стефан Дуньов, и още, и още.

Още по-интересна е аристократичната история на Стефан (Стойко) Богориди. Тя буди патриотичното чувство на Г. С. Раковски, Александър Теодоров-Балан и Марко Балабанов. Стойко е внук на Софроний Врачански от сина му Цонко. Според различните биографи той се е родил в Котел между 1770 и 1780г. Завършил е в Букурещ Висшата княжеска школа, където името му било сменено на Стефан, защото на гърците Стойко им се сторило простовато. Тук трябва да добавим, че школата била покровителствана и издържана от гръцките князе. С такова високо за времето си образование Стефан отива на висша служба в султанския дворец в Цариград. През 1798г. бил в Египет като придружител на Хосреф паша и министъра на външните дела Ибрахим ефенди. Министърът го препоръчал на управителя на Молдова Скарлат Калимахи. По това време тази държава се управлява от Русия и Турция, но през 1812г. руснаците я напускат – Наполеон е тръгнал да превзема Москва. Скарлат Калимахи назначава Стефан Богориди за управител на Галац, който по това време е молдовски. Тогава българинът се жени за гъркинята Ралу Сканави, чиито родители били от остров Хиос, но баща є станал банкер в Цариград и управлявал съкровището на майката на султана. След гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г. Стефан Богориди се върнал в Цариград с жена си и децата си Смарагда и Никола. По-късно се родили Янко, Александър, Ана, Хариклия и Мария. Оттам султанът го изпратил да води преговорите с руския император Николай I за съдбата на Влашко и Молдова и за промяна на малоазийската граница с Русия, скрепени с Одринския мирен договор през 1829г. Авторитетът на Богориди като дипломат в Цариград, освен на тогавашния султан Махмуд I, печели благоволението и на наследниците му – Махмуд II и сина му Абдул Меджид. Махмуд I му дава правото да се вози из Босфора в лодка с 12 гребци, докато за пашите гребели само трима. Една от клаузите на мирния договор била, че князе на Влашко и Молдова не можели да бъдат турци, а хора от т. нар. рая, но назначени от султана и одобрени от руския император. Махмуд I предложил Стефан Богориди. Николай I се съгласил, защото познавал дипломатическите му умения. Тогава обаче избухнало полско въстание. Поляците отишли при султана, за да искат помощ в борбата си срещу Русия. Техен преводач бил Стефан Богориди. Русия разбрала за двойната му игра и императорът не го назначил за молдовски княз. За вярна служба султанът обаче му предложил да посочи кандидат за молдовски княз, който той щял да задължи да се ожени за дъщерята на Богориди – Смарагда. Така българинът се озовал в положение да избира едновременно и княз, и зет. Той посочил Михаил Струдза.

Султанът, вече Махмуд II, счел това за малка отплата и решил Богориди да стане княз на остров Самос до малоазийския бряг на Турция. Българинът князувал до 1850г., т.е. 17 години. После го наследил синът му Янко и Гаврил Кръстевич, с чийто баща Богориди бил приятел, а Гаврил станал негов ученик. Стефан Богориди е инициатор за избиране на Вселенски патриарх през 1841г. и по тази причина – приятел със следващите вселенски патриарси Константин I Синайски, Антим I и Антим II. Последният заедно с целия клир извършва венчавката на дъщеря му Мария с Янко Фотиади (по-късно посланик на Турция в Лондон) на 2 декември 1851г., а на сватбата присъствал и султан Абдул Меджид. Стефан Богориди се застъпва пред султана за искането на сънародниците си в техните епархии да се поставят българи владици вместо дотогавашните гърци. Той подарява и своята къща край Златния рог, която била построена с пари от султанската хазна, за първа българска черква в Цариград през 1848г. В завещанието си дарява пари за строителството на нова църква в Котел и за издръжката на тази във Фенер. Умира през 1858г.

Както е известно, княжеската титла се предава по наследство. Внукът на Стефан от сина му Никола – Емануил, се установява във Виена. Жени се за французойка и една от дъщерите му става контеса на Рим.

Откъснатата от България автономна област Източна Румелия според Берлинския договор е под политическата и военната власт на турския султан, но с генерал-губернатор, избиран на 5 години и одобрен от Великите сили. Двамата губернатори на Източна Румелия са свързани с князете на остров Самос – сина на Стефан Богориди – Александър, и Гаврил Кръстевич. Кои други, ако не те, които са били в султанския двор, са най-удобни за тази длъжност? Младият Богориди се връща в Цариград, а после заминава за Париж. Като истински княз живее в хотел „Терминус“, а малко преди смъртта си през 1910г. отива в санаториум. Погребан е в гробището „Пер Лашез“. Това са пълните с обрати прераждания на българските болярски родове. Но не у нас, а в чужбина. 

Из книгата “Български загадки” от поредица Istoria Incognita на ИК “Сиела”. Григор Николов е завършил българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий“. Журналист е с над 30-годишна практика и има над 2000 публикации в периодичния печат. Работил е във вестниците "Борба" – Велико Търново, "Вечерни новини", "24 часа" и "Сега". Интересите му към неизвестни теми в родната история датират от средата на 80-те години на миналия век с първите му материали в списание Родолюбие, орган на Комитета на българите в чужбина. През 2004г. печели престижната награда „Паница“ за журналистическо разследване на историята, придобиването, използването и трактовката на проблема на кого са т. нар. Царски имоти. http://e-vestnik.bg/15343