Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в Елена като Стоян Стоянов Михайловски. Брат е на Никола Михайловски. Получава високо за времето си образование. Първо учи в родния си град, като един от учителите му е видният борец за църковна независимост Андрей Робовски, а по-късно бива пратен в гръцкото училище в Арбанаси. Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, където негов съученик е Стоян Чомаков. По-късно учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба. Превежда от руски на български и издава през 1844 г. „Православное учение или сокращено християнско богословие“. Книгата е издадена под името Иларион Стоянов Еленчанин, след заглавната страница следва посвещение на родителите му хаджи Стоян Михайловски и Йордана х. Стоянова и предисловие от преводача. През 1845 – 1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов. След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. След Кримската война (1853 – 1856) обнародването на Хатихумаюна донесло нови надежди на българите. На 5 октомври 1858 година е ръкоположен за макариополски епископ от митрополит Паисий Ефески. Ръкополагането му за епископ му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта. През 1859 г. участва в разтурянето на унията в Кукуш. На 3 април 1860 г. по време на така наречената Великденска акция не споменава името на цариградския патриарх. Според църковните канони, чрез това си деяние той фактически отхвърля неговата власт. С решение на Цариградската патриаршия Макариополски е повторно заточен в Света гора (1861 – 1864) заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. След учредяването на Българската екзархия (1870) е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия Синод.
Християните от Търновска епархия на 25 май 1872 г. единодушно при неописуемо тържество изразяват желанието си да имат Иларион Макариополски за свой митрополит. На 12 септември в гр. Бяла бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновска епархия. На следния ден в с. Поликраище, далеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката, като започнал със следните слова: “С неизказана радост, Владико Светий, се обляха сърцата ни, когато ни известиха за окончателното Ви решение да дойдете да пребивавате в пределите на предопределената Вам епархия. Трудно е да се изразят с думи, Владико Светий, Вашите страдания и високи заслуги към българския народ...” От Поликраище към Самоводене народът се придвижил с песни, ликувания и възклицания “Да живее Иларион Търновски!”, дето го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствия в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през р. Янтра- “Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим “храборник” влиза във Велико Търново и “възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси”. В Търново да посрещнат владиката пристигнали от околните градове и отвъд Балкана чак от Казанлък, така че приветствията в града продължили няколко дни. На всички той в отговор благодарял с подходящи слова. След такова знаменито посрещане митрополитът свикал представители от всички околийски центрове на Търновска епархия на “митрополитски събор”. После обходил епархията и навсякъде бил посрещан тържествено. Навсякъде благовестял с кротост, миловидност, “което се изобразявало на лицето му”.
На 13.ІХ.1872 г. новият Търновски митрополит Иларион сред камбанен звън тържествено е посрещнат в старата столица.
Християните от Търновска епархия на 25 май 1872 г. единодушно при неописуемо тържество изразяват желанието си да имат Иларион Макариополски за свой митрополит. На 12 септември в гр. Бяла бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновска епархия. На следния ден в с. Поликраище, далеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката, като започнал със следните слова: “С неизказана радост, Владико Светий, се обляха сърцата ни, когато ни известиха за окончателното Ви решение да дойдете да пребивавате в пределите на предопределената Вам епархия. Трудно е да се изразят с думи, Владико Светий, Вашите страдания и високи заслуги към българския народ...” От Поликраище към Самоводене народът се придвижил с песни, ликувания и възклицания “Да живее Иларион Търновски!”, дето го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствия в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през р. Янтра- “Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим “храборник” влиза във Велико Търново и “възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси”. В Търново да посрещнат владиката пристигнали от околните градове и отвъд Балкана чак от Казанлък, така че приветствията в града продължили няколко дни. На всички той в отговор благодарял с подходящи слова. След такова знаменито посрещане митрополитът свикал представители от всички околийски центрове на Търновска епархия на “митрополитски събор”. После обходил епархията и навсякъде бил посрещан тържествено. Навсякъде благовестял с кротост, миловидност, “което се изобразявало на лицето му”.
На 13.ІХ.1872 г. новият Търновски митрополит Иларион сред камбанен звън тържествено е посрещнат в старата столица.
 | ||
| Посрещане на митрополит Иларион Търновски в старопрестолния град през септември 1872 г. Автор на творбата е професор Иван Петров (1909-1991) |
От 1393 г. той е първият български архиерей на осиротелия след
св. Евтимий престол. По нареждане на дядо Иларион, Браницкият епископ Климент (Васил Друмев) открива
първото българско богословско училище в Петропавловския манастир край
гр. Лясковец, което по-късно прераства в Духовна семинария. На 4.VІ.1875
г. Търновският митрополит Иларион внезапно почива и управлението на
епархията е възложено на епископ Климент Друмев.
Каква власт и воля е имал митрополит Иларион и с какъв авторитет се е ползвал в поробената ни страна, личи от следния случай. По каква причина не се знае, едно българско момиче се явило в Търново в мезлича (турското управление), за да се потурчи. Научил за това, Иларион лично отишъл да поиска да бъде освободено, за да го разубеди. Мюфтията казал: “Олмас, попе” (не бива, попе). “Не съм поп, отвърнал Иларион, аз съм владика с царски берат”, станал и излязъл из мезлича. Стреснал се “мютесарифинът”, скочил и тръгнал подире му до последното стъпало на стълбата да го моли да се върне; ще му предаде момичето. Иларион, без да обръща внимание на тия пашовски обещания, си отишъл в митрополията. Силно разтревожен, пашата се връща в мезлича и почнал на всички съветници, събрали се там, да разправя какъв човек е Иларион, как бил съсипал патриаршията, която била цяло царство и, че му писали от Великата порта да го гледа и варди като “рохко яйце”. Не го сърдете, добавил пашата, защото този човек голямо зло може да докара до главите ни”. След това пашата изпратил с един “жандарин” момичето в митрополията. Иларион тутакси се разпоредил да намерят едно бедно момче, на което дал 4000 гроша и накарал един свещеник да ги венчае без да известява за това на пашата.
Всички тия съобщения, разказани от мен накратко по описание от Милан Радивоев, за посрещането на Иларион и неговата воля като Търновски митрополит, идват да ни явят с каква любов народът се е вживявал в борбата за църковна независимост. Те ни сочат също колко високо народът е ценял усилията за това, особено тия на Иларион, и как се е радвал, че може на роден славянобългарски език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение с надежда и за политическа свобода.
Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.
Родната къща на Макариополски в гр. Елена е музей.
Каква власт и воля е имал митрополит Иларион и с какъв авторитет се е ползвал в поробената ни страна, личи от следния случай. По каква причина не се знае, едно българско момиче се явило в Търново в мезлича (турското управление), за да се потурчи. Научил за това, Иларион лично отишъл да поиска да бъде освободено, за да го разубеди. Мюфтията казал: “Олмас, попе” (не бива, попе). “Не съм поп, отвърнал Иларион, аз съм владика с царски берат”, станал и излязъл из мезлича. Стреснал се “мютесарифинът”, скочил и тръгнал подире му до последното стъпало на стълбата да го моли да се върне; ще му предаде момичето. Иларион, без да обръща внимание на тия пашовски обещания, си отишъл в митрополията. Силно разтревожен, пашата се връща в мезлича и почнал на всички съветници, събрали се там, да разправя какъв човек е Иларион, как бил съсипал патриаршията, която била цяло царство и, че му писали от Великата порта да го гледа и варди като “рохко яйце”. Не го сърдете, добавил пашата, защото този човек голямо зло може да докара до главите ни”. След това пашата изпратил с един “жандарин” момичето в митрополията. Иларион тутакси се разпоредил да намерят едно бедно момче, на което дал 4000 гроша и накарал един свещеник да ги венчае без да известява за това на пашата.
Всички тия съобщения, разказани от мен накратко по описание от Милан Радивоев, за посрещането на Иларион и неговата воля като Търновски митрополит, идват да ни явят с каква любов народът се е вживявал в борбата за църковна независимост. Те ни сочат също колко високо народът е ценял усилията за това, особено тия на Иларион, и как се е радвал, че може на роден славянобългарски език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение с надежда и за политическа свобода.
Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.
Родната къща на Макариополски в гр. Елена е музей.
Няма коментари:
Публикуване на коментар