Занаятите в старо Търново

Картичка из колекцията на Иван Панайотов

Своя истински разцвет занаятите в Търново до­стигат през втората половина на XVIII в. и през пър­вата половина на XIX в. — столетието на икономическо замогване на българите, които изземват в своите трудолюбиви ръце почти всички основни занаяти, а предприемчивостта си проявяват в търговията, която постепенно се изплъзва от ръцете на гърци, арменци и евреи. В известното съчинение на австрийския пъ­тешественик Феликс Каниц, „Дунавска България и Балканът“ четем: „Дълго Търново останало главен град на Дунавска България, откъдето я управлявали султанските наместници. Преди век Търново бил един от най-важните турски занаятчийски градове, негови­те тъкачници вероятно са разполагали с хиляди ста­нове. Оттогава тази индустрия се отместила по-навътре в Балкана, към Габрово, Беброво, Елена. И днес обаче пазарът в Търново има на разположение скла­дове на местни и чужди стоки, които са висококачествени, снабдяват околностите с необходимото и под­държат оживена търговия към Дунава. Затова до съз­даването на Туна вилает Австрия, Франция и Русия тук имали консулства и в много отношения трябва да се съжалява, че същите били по-късно разпуснати.“ 
В Пътеводителя на Търново от 1907 г. пише, че поминъкът на населението (турско и българско) е бил в занаятите и в търговията. "Силно бяха развити следните занаяти: кожухарският, табашкият, папукчийският, абаджийският, чофаджийският, терзийският, мутафчийският, казанджийският, ковашкият, сарашкият, бояджийският, семерджийският, сапунджийският, памукчийският, подвързашкият и др. Подчеркнатите занаяти се работеха от турци и от българи. Господарите и работниците (майсторите и калфите) от един занаят образуваха един вид общество (еснафь), което се ръководеше от изборен управителен съвет (лонжа). В лонжите се уреждаха работите на еснафа и в тях се е признавало правото на калфите да бъдат майстори, когато покажат; че са изучили занаята и че имат достатъчно събрани пари, за да открият дюкян. Прилежните и по-малко заможните майстори се крепяха и поддържаха от целия еснаф. Еснафите даваха помощи за църквите и училищата. Занаятчиите от един занаят работеха на определени места в града, като имаха дюкяните и работилниците си групирани. По тази причина местата и улиците в града не се определеха другояче, освен с имената: „абаджийската чаршия“, „кожухарският хан“ (гдето се помещаваха работниците на кожухарите), „сарашката чаршия“, „папукчийската чаршия", „казанджийският мегдан" (около който бяха наредени казанджийските работилници и дюкяни), „турските табахани“ и т. н.  Покрай занаятите си гражданите oт двата пола се занимаваха с лозарство, копринарство и такачество на платна и шеяци. Цялата околност на града бе покрита с разкошни лозя, които даваха богат плод. Всяка къща си имаше виното, пращинената ракия и разните други произведения oт сока на гроздето. Бубарството бе силно развито. Никоя домакиня през годината не изпущаше случая да получи стотина гроша oт пашкули. Фабриките на Сарафиди и на Карагьозооглу, край града, свидетелствува за цветущото състояние на копринарството в турско време. В дома си всяко семейство имаше стан и принадлежностите му към него за такане на платна или за шеяци. Лете поляните край чешмите вън oт града се покриваха с платна, изложени за беляне на слънцето."
Постепенно в града се създали три търговско-занаятчийски центъра: Растата (където е днешната гимназия „Кирил и Методий“), Каябаш (площада пред „Царевец“) и Баждарлък (днес площад „Велчова завера“). В последните години на робството се оформя още един, четвърти център — Казанджийският мегдан (стария зеленчуков пазар). На тези търговско-занаятчийски центрове били разположени дюкяните и различните чаршии. На площада „Растата“ бил разположен покритият пазар, който има врати от двете си страни, които вечер се заключват и охраняват. Тук се намирала папукчийската чаршия, състояща се от 20 дюкяна, собственост на х. Димитър х. Ничов (хаджи Мишон); жуюмджийската с 10 дюкяна, и галантерийната. Големи чаршии имало и на „Каябаш“. Тук също имало покрита чаршия на златарски и манифактурни стоки. Абаджийските дюкяни били по днешната ул. „Никола Пиколо“. На Баждарлък били дюкяните, където се продавали готовите занаятчийски произведения. Тук държели дюкяни Велчо Атанасов—Джамджията, Никола Гайтанджията, Георги Кабакчиолу, Георги Кисимов, Пенчо Стоянов Халач, участници в заверата от 1835 г. и Хаджиставревата буна от 1862г. На Самоводския пазар, наричан още Ун пазар (брашнян), били чаршиите бакалска, опинчарска (цървулджийска), ковашка, халаческа. От Баждарлък към Дряновския хан (кино „Модерен театър“) били чаршиите терзийска, мутафчийска, самарджийска. По-голямата част от занаятчиите работели в ханове, които получавали името на съответния занаят абаджийски, терзийски, кожухарски и т. н. Освен за производствена дейност, част от тях са служели като складове за суровина и материали, за готова продукция или за съхраняване на готовата стока. Според уставите на еснафските сдружения работата в дюкяните започвала рано преди зори, почти едновременно по целите чаршии. Работният ден бил дълъг и изнурителен, трудът на чираците и калфите — непосилен. За трескавото всекидневие на занаятчиите Ф. Каниц отбелязва: „Въпреки ранното утро,, на чаршията цареше оживление. И българинът се залавя за работа при кукуригането на петела.“ 

 Един от старите занаяти в Търново е гайтанджийството, процъфтявало до въвеждането на европейската мода след Кримската война. Първото сведение за него е косвено. Знае се, че по време на Мариното въстание 1698—1700г. активно участие взема Мирчо-Гайтанджията, който построил гайтанджийница около селата Леденик и Шемшево, където работили 35 чирака. Друг гайтанджия, свързал името си с прочутата Велчова завера от 1835г., е Никола Гайтанджията, чиято работилница се намирала на Синия вир. В своите спомени, предадени от сина му Пандели Кисимов, старият Кисимов твърди, че в гайтанджийницата на Никола Гайтанджията съзаклятниците правели своите тайни сбирки. Гайтанджийска работилница имало при воденицата на Мекиш Махмуд бей, която по-късно преминала в ръцете на д-р В. Берон, Димитър Ангелов и Хараламби Амиорков. Намирала се на левия бряг на р. Янтра до с. Чолаковци. Друга работилница имало при Велчокъневата воденица, също на левия бряг на р. Янтра, в местността Узунчаир (Дълга лъка). В своите спомени търновецът Киро Тулешков пише, че в 1858г. вуйчо му Пенчо Дончев бил последният гайтанджия, работил на ръчен гайтанджийски чарк. В следващите години се въвежда механичният, водният железен чарк. 

Абаджийството е друг стародавен занаят, твърде почитан и много силно развит особено в годините 1850—1860г., при който се изработва аба — груб вълнен плат, използван за производството на мъжки дрехи. Занаятът е особено популярен сред българите през 18 и 19 век. Под абаджийство понякога се има предвид и терзийството — шиенето на връхни дрехи (аби, потури), когато по Каябаш се наброяват 50—60 дюкяна с по 4—5 души. Имало и по-големи с 10—15 работника, пише К. Тулешков, освен „онези бедни абаджии, които шиеха у дома си или на дюкяна с по един-двама калфи или ученици.“ За шаячна манифактура в Търново с дървени станове съобщава Хр. Гандев. Повечето майстори работели в абаджийския хан (намирал се на северната страна на ул. „Н. Пиколо“). Майстори-абаджии работели още в Бешкатлията хан (също на северната страна на ул. „Н. Пиколо“). Откъм скалата този хан бил на пет етажа и затова го наричали „беш“. Отделни майстори работели в хана на хаджи Парашкеви (улицата от площад „Велчова Завера“ за гара Трапезица), в Текирдаалийския и Терзийския хан. Членовете на еснафа били около 400 души.

Друг силно развит занаят, сроден на абаджийството и също много стар, е терзийството. Най-известният хан, в който работели терзиите, е Челеби Янковият, наричан още Батак хан (намирал се на северозападната страна на ул. „Дервентска“). Отделни дюкяни, в които работели терзии и където се продавала част от стоката им, били разположени от пл. „Велчова завера“ до старата поща. По тази терзийска чаршия през 1853г. се установил в Стамболовия хан като франктерзия Никола Филиповски (Капитан дядо Никола), организатор на въстанието от 1856 година. По-късно в тези дюкяни започнали да продават гайтанджийски и манифактурни произведения. В Търново франк-терзийство учил габровецът Димитър Дечков и през 1862г. отворил първия дюкян в Габрово. Същият през 1870г. купил от Търново за 17 турски лири шевна машина. Този занаят изучили в Търново и Петър и Димитър Мъждракът, след което се преселили в Плевен и открили работилница в съдружие с Панайот Шкипатарът. Към еснафа на терзиите работели и чохаджиите. Те украсявали горното облекло, шиели дрехи от сукно (т. нар. чепкени) и ги везали със сърма, доставяна от Виена и Цариград. Чохаджиите работели в 10—15 работилници. Всеки майстор имал от 2 до 10 души работници. В края на XIX в. известен търновски чохаджия станал Атанас Цонев, който работел със 7—8 чираци и няколко калфи в дюкяна си, построен срещу Хаджиминчовия хан. Прочут чохаджия бил и майстор Дино, който притежавал двуетажен каменен сводов дюкян, запазен и до наши дни, разположен срещу Стамболовия хан. В долния кат била работилницата му, а в горния дюкянът. С красивата си готова стока Дино редовно посещавал панаирите в Узунджово и Цариград. Бил майстор с тежест и завидно материално положение. В Търново бояджийските работилници били групирани на три места в града в непосредствена близост до р. Янтра. Бояджийската чаршия се намирала на южната страна на сегашната ул. „Ст. Стамболов“ Тук била построена и бояджийската чешма, наречена така, защото водата й се ползувала предимно от бояджиите. Работилници имало още на левия бряг на р. Янтра, в съседство с днешния Стамболов мост и около моста на Феруз Абдулах, в турската махала. Най-голям разцвет този занаят достига около 1830г., когато в града има вече 20 дюкяна със 100 души работници — чираци, калфи и майстори. Бои им доставяли външните търговци х. Павли и х. Кольоолу. Обикновено майсторите купували само кърмъз и синило. Повечето от боите си приготвяли сами от корени, стебла и листа на оцветяващи растения като бръшлян, смрадлика, брош, орех и др. Разтворът на боите се правел в казани, а самата боя — в пръстени кюпове. До 1895 г. в Търново се наброяват 40 такива кюпа. Боядисвало се в различни цветове: червено, синьо, зелено, мораво, черно, кафяво, пембяно и др. — както вълна, така и коприна. За успехите на търновските бояджии още през 1848 г. австрийският консул Емануел фон Рьослер пише: „Що се отнася до бояджийииците, тях ги има във всички по-големи места на България, а ония от Търново хвалят най-много от всички други. Развитието на отделните занаяти е икономически обусловено. Те са в зависимост един от друг и съществуването на един е продиктувано от развитието на други. За успеха на занаятите абаджийство, терзийство и бояджийство има значение астарджийството (платнарството). В своите спомени Киро Тулешков сочи, че още в 1806г. в Търново имало около 800 стана, които постоянно тъчели платно. Тази стока била изработвана в големи количества и освен местните нужди задоволявала и вътрешния пазар на империята, а част от нея била изнасяна в Румъния, Сърбия и Австрия. Бащата на Киро Тулешков бил на 9 години, когато го довели от Дряново в Търново да учи платнарски занаят. Във всяка работилница тъчели по двадесет-тридесет стана, а Юрий Венелин сочи, че в Търново имало 1000 такива фабрики. Бащата на Киро Тулешков бил даден при някой си Крачун, много богат платнар, който имал 12 стана и ползувал труда на 11 калфи, а на всеки двама калфи имало по един чирак, който да навива масурите и да връзва скъсаните жици. В Търново се тъчели не само бели платна, които сетне се боядисвали, но и цветни, с пъстри шарки. Употребявали се за ризи, пещимали, хастари и др. и се купували предимно от турското население. Българските жени шиели дрехи от собствено тъкани платове, защото купуването на платно от пазара означавало, че домакинята е мързелива. По тази причина до края на XVIII в. в града не са внасяни платове отвън. От 1850 до 1864г. памукът бил докарван с кервани от Южна България. Суровият памук бил изкупуван от халачите (дръндарите), които го пречиствали, правели на толупчета и предавали на бедните жени, които го предели и продавали на платнарите. Платнарите били по-едри занаятчии-манифактуристи, които от купената прежда произвеждали готова памучна тъкан. За голямо текстилно предприятие през 50-те години се говори в доклада на австрийския консул Рьослер до княз Шванцерберг от 1852г. Киро Тулешков споменава и за един друг занаят — басмаджийството, при който се изработвали и оцветявали (щамповали) кърпи, чимбери, шамии, лица за юргани и др. До средата на XIX в. този занаят бил цветущ и в града работели 15 басмаджийски работилници. Производството на търновските басмаджии се търсело навсякъде. Освен по панаирите на обширната Османска империя тя била изнасяна в Сърбия и Румъния. На този занаят в Търново се учил Маргарит Стоянов, след което се преселил в Плевен и открил своя басмаджийска работилница. Издигнал; се като голям търговец басмаджия и ръководел църковното настоятелство в Плевен. Най-богатият басмаджия в Търново от 1849 до 1860г. бил Тодор Басмаджията, който през 1849г. притежавал работилница с 25 души калфи и чираци, а работното помещение било голямо — 20 м дълго и 10 широко. 

Силно развит бил табашкият занаят, чийто устабашия (първомайстор) години наред бил определен за заместник на Аха Баба — главния ревизор на еснафите, назначаван от цариградското правителство. Отначало табачеството се практикувало предимно от турците. Табакханите им били разположени на левия бряг на р. Янтра, в днешната турска махала. С течение на времето българите, живеещи в Долна махала (днес Асенова), вземат в свои ръце този тежък занаят и го превръщат в потомствена професия. За основоположник на българското табачество се смята някой си Лефтер табак. Българските табакхани били разположени на десния бряг на р. Янтра и в най-големия разцвет през 1870г. варепиците им достигнали до 50 и 100 табакхани. А К. Тулешков съобщава за 300 табашки дюкяна с 10—15 работници. В официалната статистика е отбелязано, че табакханите в Търново били 57—58. Обработените кожи товарели в денковете на кервани и ги изнасяли както за вътрешността на империята, така и за Европа. Оттук този много тачен занаят е пренесен в Габрово чрез Еню Трифонов и Иван Андреев—Гаванаря, където условията за развитието му били много благоприятни. Търновските табаци изнасяли своята стока в Германия, Франция, Италия, Австрия. Всички те годишно обработвали около 200 000 кожи. Около 20 000 тури (бали) се изнасяли годишно вън от България. Търновските табаци участвували в Парижкото изложение през 1876г. и били наградени с диплом и сребърен медал „За труд и изкуство“, а на изложението в Лайпциг през 1878г. търновският табак Руси (наричан „Индустрията“) представил една обработена биволска кожа. Получил златен медал и поръчка от търговска фирма за 100 000 кожи. Свързан с табачеството е кундурджийският занаят или папукчийството, упражняван от няколкостотин души. Този еснаф обработвал стока за една голяма част от Северна България. Търговци от Видин, Русе, Барна и други градове идвали в Търново да търсят кундурджийска стока, като поръчвали по стотици чифтове от различните видове обуща и ги откарвали с коли по другите градове за продан. От тефтерите на еснафите се разбира, че в Търново идвали да пазаруват стока купувачи от 447 села. През средата на века в Търново започнали да изработват лачени обувки. През 1860г. Георги Димитров видял такива обувки, купени от Търново. По техен образец започнал да работи в своята работилница в Плевен. Вехтите обувки се поправяли от 60 кърпачи, а селата се обслужвали от пътуващи кундурджии. Основната част от тези занаятчии били съсредоточени в Текирдаалийския хан, а повечето дюкяни се намирали край мегдана „Растата“. 

Тук била оформена папукчийската чаршия, наричана по името на собственика на двадесетте папукчийскн дюкяна хаджи Мишон. Във всеки от тях работели по 4—5 калфи и чираци.  

На особена почит бил кожухарският занаят, получил голямо разпространение благодарение на силно развитото овцевъдство в района и прочутите салхани, където само през есента изколвали по няколко десетки хиляди глави овце и овни. Не случайно А. Мошин в статистико-икономическия си очерк характеризира Търново като център на „най-добрите кожени заводи“.

Майсторите кожухари работели в кожухарския хан, който се намирал в началото на Болярската махала (северната страна на днешната ул. „Никола Пиколо“ работели и в Текирдаалийския хан. В единия хан работели 100 души, а в другия — 150—200 работника. За кожухарско производство в Търново се споменава и в Търговското ръководство от 1859г. „Търново или Трапезица е с 30 000 жители, повече художници, занаятчии и някои въртят търговия с Влахия, Виена и Цариград. В околностите му излиза доста коприна, кожухарска стока и други такива.“ Търновските кожухари работели с кожи от овце, агнета, ярета, зайци, вълци, лисици, порове, язовци, катерички, диви котки и др. В града имало около 400 кожухари, чиито произведения се отличавали със своята красота и трайност и не случайно тяхната стока се ползвала с добро име и на панаирите в Лайпциг. Виден кожухар бил устабашията на еснафа Йоан Яков, ктитор на църквата „Рождество Богородично“ (на нейно място днес е катедралната църква), починал през 1845г. на 54 години. В двора на църквата е запазена надгробна плоча с надпис: „Йоан Яков, устабашия, първомайстор, на кожухарския еснаф“. От особено значение за кожухарския еснаф била дейността на видния търновски кожухар и търговец хаджи Славчо Хаджипаскалев. От занаятчия-кожухар той се превърнал в най-едрия за времето си търговец, предприемач и лихвар. Активна търговска дейност започнал от 1858г., когато изнесъл за Виена една пратка от 2900 бали заешки кожи за 284,14 талера. Чрез посредничеството на известните виенски банкери братя Думба, хаджи Славчо изнасял големи количества кожухарска стока. Той търгувал както с обработени кожи от своята собствена работилница, така и с кожи, обработени в работилниците на по-дребни кожухари, които му продавали стоката си. За мащабите на неговата дейност говори фактът, че от 400 коли изнасяна кожухарска стока на Узунджовския панаир той сам изнасял 150. „Улицата се препълва — пише Г. Козаров — с волски, биволски и конски коли, колело до колело, натоварени с кожухарска стока от и за хаджи Славчо.“ Натрупал огромни капитали, хаджи Славчо започнал да ръководи целия кожухарски еснаф, който се превърнал в своеобразно акционерно дружество под негов контрол и ръководство. През 1860г. хаджи Славчо отпуснал кредит на редица собственици на табашки и кожухарски дюкяни както в Търново, така и в Севлиево и други градове — на Никола Прокопиев и братя Шишкови от Търново, на Илия Делчев, Димитър Рачев и Анчо Ботев от Севлиево. Той влагал капиталите си и в казанджийското производство. Започнал да търгува с бакъри, влязал в съдружие с Васил Златев от Стара Загора и братя Станеви от Търново. С тях дълго време доставял суровина на бакърджийския еснаф. Занимавал се и с лихварство, отпуснал заеми на дряновските соватчии х. Станьо х. Цончев, Цочо Недков, х. Генчеви. Със заем кредитирал и Стефан Карагьозов при строежа на предприятието му за коприна, спирт и др. Завидното му благосъстояние спечелило доверието и благоразположението на турските власти. От 1863г. до 1870г. на него била възложена доставката на овнешко месо за шуменските гарнизони, а от 1873 и 1874г. заедно със съдружниците си откупил десятъка на търновските села Горна и Долна Липница и Батак. Най-голям разцвет в средата на XIX в. получил мутафчийският занаят, пряко свързан както със земеделието, така и с животновъдството. Мутафчийският занаят е бил свързан с отглеждането на кози, от които единствено се доставя суровината за изготвяне на мутафчийските изделия. Мутафчийството се развивало с разрастването на занаятите и търговията и все по-широко използване на кираджийските кервани. През Възраждането в няколко от най-големите средища на мутафчии са работели стотици майстори. С неговото производство се задоволявали нуждите на селяните — в тяхната полска работа — и конната войска на турската армия. В навечерието на Кримската война 1853 — 1856г. в Търново пристигнали меймури, които възложили на устабашията Пенчо Стойков да достави от еснафа следната стока: 1000 чула, 2000 чифта торби, 4000 кюстека, 2000 юлара, 1000 пайваиа, 2000 гебрета, козиняви киспи за изтриване на конете. След това тук идват няколко табора, за да купуват мутафчийска стока. Освен за вътрешния пазар, търновските мутафчии подготвят свои произведения за пазарите в Русия и Румъния. Работилниците достигнали до 30, били разположени по днешните улици „Гурко“ и „Крайбрежна“, както и по Варуша, а магазините за продажба на готовата продукция се намирали на днешната ул. „Ст. Стамболов“. В доста заможен еснаф били обединени дръндарите (халачите). Дюкяните им били разположени по ул. „Раковски“ и стигали до Дряновския хан. Известен халач в града бил видният революционер, деятел и участник в Априлското въстание Христо Караминков—Бунито. По северната страна на ул. „Ст. Стамболов“, се намирала семерджийската чаршия. Самарджийството (седларстството) достигнало също своя разцвет по време на; Кримската война, когато майсторите получили голяма поръчка за конницата. От нея особено забогатял Папо Самарджията, устабашия на еснафа, баща на революционера Иван Панов. Със спечелените пари той си построил хан на мястото, където е ресторант „Балкан“. От другата група занаяти, свързани с домашния бит, много разпространен бил казанджийският с над 30 дюкяна и 500 души работници. Изработвани били годишно 50 000 оки казанджийска стока. Медта внасяли чрез търговци, а най-много чрез търновското сдружение х. Минчо х. Цачев и Евстати Селвели: от Виена на листове и на кюлчета от Цариград. Вносители на мед били търговците Джорджи Николов и Ганчо х. Балтов от Търново. Дюкяните и работилниците на казанджиите се намирали на Каябаш, Ун пазар (Самоводския пазар) и казанджийския - мегдан (стария зеленчуков пазар). Произвеждали се всички видове домашни бакърени съдове, както и казани за варене на ракия, сапун, петмез, съдове, необходими за сладкарството и свещарството. Бащата на П. Р. Славейков, Рачо Казанджията, устабашия, имал 16 души калфи и няколко чирака. В седемнадесет дюкяна, разположени на ,кастата“ и „Каябаш“ работели изкусни златари (куюмджии). Златарството, развито още от средата на XVIII в., се задържало сравнително дълго и по време на Освободителната война в града все още имало десет дюкяна. Мястото му на важен търговски кръстопът и средище на богат полски край определя Търново и като град с подчертано развито арабаджийство (коларство), железарство и налбантство. За развитието на този занаят в Търново сведение е оставил Г. С. Раковски в кн. „Горски пътник“ от 1854 г. „В истия область Търновска, а особено в Габрово нахождят се и доста изкусни железоделци..“ Из Пътеводител на Търново от 1907г. икнигата- "Велико Търново през вековете"

Картичка из колекцията на Иван Панайотов

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ: Население, поминък, занаяти и фабрики в Търново- Т. Янков

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ