М. Москов- 1910 г.
Кундураджийският еснаф е бил у ръцете както на турците, тъй и на българите и е бил един от производителните и доходни еснафи: имало цели чаршии, гдето денонощно са работили по няколкостотин души. Кундураджийският еснаф обработвал стоки за една голяма част от северна България. Като почнете от Русе-Варна-Видин — всички градове идели в Търново да търсят кундураджийска стока. Вънкашните търговци поръчвали в Търново по няколко стотин чифта от различни величини обуща и ги откарвали с кола да ги продават по другите градове. Само имало около 60-70 кърпачи по улиците да кърпят вехто, имало и пътни кундураджии, които в продължение на няколко време заобикаляли околните села и се връщали доста богати. В околните села нямало да се обработват и да се продават обуща и селяните идели в Търново да си купуват, и градът есенно време представлявал действителен панаир обущарски. Но не само това. Търновските обущари са разнасяли стоките си и по-далеч в турската империя- по далечните панаири и пазари. Техните стоки стигали и по пазарите и на околните държави. Дюкяните на кундураджиите са били в „арасата“ или растата, гдето е сега мъжката гимназия. Там имало цяла чаршия бобукчийска. х. Димитр х. Ничов там имал около 20 дюкяна. Освен това бобукчии-кундураджии имало и другаде из града. Във всеки дюкян имало 4—5 работници, калфи и чираци.
Не по долу стоял и бояджийският еснаф. Откъде си води началото този еснаф, не може да се каже. Стари хора знаят, че бащите им, дедите им са били бояджии в Търново, а това показва, че бояджилъкът е съществувал преди 200 години. Какво е било по-рано с тоя еснаф, не се знае. Бояджийският еснаф почнал да напредва най-вече от 1830 г., а цветущо състояние достигнал след кримската война, когато се подигнало икономическото благосъстояние на населението, когато животът станал по-безопасен, когато сношенията между селата и градовете станало постоянно Най-вече тоя еснаф виреел в турско време затова, защото нямало да се продават готови изработени и боядисани платове за селското население, и то обработвало вълнени и памучни платове и ги носело в града да се боядисват. Имало на няколко места бояджийски дюкяни, които на брой били достигнали до 20 с около стотина души работници. Средището на бояджийският еснаф били дюкяните, които се намервали там, гдето е сега аптеката бивша на Юрдан Пенчев. Там имало около 40 вакъфски дюкяна. Те принадлежали на един аянин Фезея. Народът ги правил, за да се позволи да се направи черковата св. Константин. Като умрял Фезея, дюкяните станали на внука му х. Али бей, който станал пръв паша в Търново. След неговата смърт всички дюкяни останали вакъфски. От тия 40 дюкяни 12 имало бояджийски. Освен това бояджийски дюкяни имало и в тъй наречената Ичъ махалеси — турската махала. Трябва да се забележи, че турчин нямало бояджия: този еснаф бил изключително на българите. Особено есенно време работата в бояджийските дюкяни кипяла с най-голямата си сила; имало няколко стотин пътници, които обикаляли окръга и събирали платове, прежди за боядисване и от тая си работа добивали прехраната си. Боите доставяли в града двама бележити в тогавашното време търновци х. Павли и х. Кольоолу. Боята било предомствено органическа, нямало химически приготвена боя или поне не била позната на Търновските бояджии. Отвънка купували само кармъз и синило. Останалите бои се набавяли в Турско. Тъй напр. лажуерт боя приготвели от един вид трънки, които се раждат по нас, особено по горите към пустията по Градище, Върбовка и Калугерово. Берат трънките преди да почнат да се зачервяват и ги туряли под сянка да изсъхнат. Турците наричали тая боя Гълабова. Като изсъхнели трънките, ставали дребни зрънца като чер пипер. Счупвали ги и вътре пущали преждата или плата. В Сливен присаждали тия трънки и получавали по-едри плодове и по-силни и се ценели по-скъпо. Всеки един сливненчанин изкарвал по 500 600 оки трънки и продавал оката по 10 —12 гр., а днес се продава 5 гр. оката. Така щото, Сливен имал доста добър доход от това растение. Тия трънки боядисвали зелено. От дървесината на смрадликата получавали жълта боя. Самите бояджии си я приготовлявали тъй: вземали дръвесината, били я върху твърд камък, (всеки си имал пред дюкяна чук), докато се обърне на лика, сетне я варели и в сварената каша туряли предмета, който трябвало да се боядиса. А черната боя добивали от листата на смрадликата. Преди да цъфне, обирали листата ѝ, сушели ги и ги вършели на харман, докато издребнеели. Имало хора, които идели нарочно от балкана, събирали смрадликовите листа, приготвели ги и ги продавали стотех оки 30 — 40 гр. а понякога и 50 гроша. Моравата боя приготовлявали от „топрак-боя“. Около Хасково и Казанлък по канарите расте някакъв си мъх; населението събирало тоя мъх, приготвяло го на парчета като пръст и го продавало. Кармъзът давал алената боя, която приготовлявали тъй: най-напред туряли в кезап няколко парченца калай да го кестердисат и тогава туряли в него кармъза. Отначало калая приготовлявали така: чукали го на тезгяха, докато го изтънят на люспи, нарязвали го с ножици на късове и го пущали в кезапа. По-сетне почнали да го разтопяват в тапсия, сипвали го разтопен във вода и той се разпилявал на малки топчета, които пущали в кезапа да ги кестердисат (пресекат). Всички бои приготовлявали в казан, само синята в кюпове. В търновските бояджийници имало около 40 кюпа, с които работили най-късно до 1895 год. отсетне кюповете били съвсем изхвърлени. Синилото се стривало в гювеч, защото идело в калъпи като сапун, подир това се туряло в кюпа заедно с малко мая — тесто от хляб. То втасвало след една нощ; варили го 24 часа и сетне това турял се плата да ври 3—4 часа в боята. Един кюп събирал само 10 оки прежда или плат. Най-скъпо се боядисвало алено — 16—20 гр. оката, а синьото 8—9 гр. Синилото се продавало 140 гр. или 28 лв. а днес 20 лв. Кърмъзът се продавал 35- 46 гр. ока, а сега 5-6 гр. Той бил скъп тогава, защото се употребявал много във Франция за облеклото на фр. войска. Употребявала се и друга боя — джардишаф-жълта, която донасяли на тънки жълти коренчета. Чукали тия коренчета или ги млели на воденица, като плащали грош за оката да се мели. Тя не била отровна, затова я употребявали да жълтят ракията или орис в коливо. Чиста жълта боя приготвели от смрадлика, а джердишафа смесвали в други бои. Търновските бояджии боядисвали: жълто, червено, зелено, синьо, мораво, черно, кафеяно, турунджияно, масленияно, гевезено, пембеяно (гюлполиено) и техните видове. Патрончият празник на търновските боджии бил св. Преображение Господне — 6/19 август. Днес бояджийството е доста западнало в Търново; останали са 3—4 само дюкяни и те едва се прехранват.
Прочетете още за:
Няма коментари:
Публикуване на коментар