Райна Княгиня като учителка във Велико Търново

След Априлското въстание Райна Княгиня е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана и малтретирана многократно, и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания. Райна присъства и в репортажите на Джанюариъс Макгахан. След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. През месец август 1879 г. българска делегация, начело с Антим І посещава Петербург, за да връчи благодарствен адрес на император Александър ІІ за дарената свобода. Член на българската делегация е епископ Климент (това е писателят Васил Друмев), който произнася трогателна реч. Делегатите посещават и Москва, където епископ Климент предлага на Райна Княгиня да стане учителка във Велико Търново. Там предстояло откриване на Втора девическа гимназия. Първата девическа гимназия била вече открита в София от Марин Дринов. До този момент Райна не е мислила да се връща като учителка в Панагюрище. За това свидетелства нейно писмо до роднини във Варна, с което ги моли да ѝ потърсят учителско място там. На 1 септември 1879 г. Райна се връща в България с две дипломи – едната за учителка, другата – за повивалня бабка, т. е. – за акушерка. Тя е една от първите три учителки в новооткритата Втора девическа гимназия във Велико Търново, заедно с Марийка Ферадова, завършила в Русия и с Тодорка Илиева, завършила в Румъния. Директор на учебното заведение бил епископ Климент. Гимназията в началото си имала 119 ученички, разделени в три класа. В нея Райна преподавала ботаника, история и ръкоделие. В същото време отговаряла и за пансиона. Тук учителства три години и оставя много мили спомени за себе си у своите ученички. През цялото това време панагюрското училищно настоятелство я моли да се върне в Панагюрище, за да учи техните девойчета... 
На тази уникална снимка е Райна Княгиня като учителка във Велико Търново. Годината е 1883 г. Фотографията е заснета и издадена от студиото на О. Марколеско в старопрестолния град и е подарена лично от самата Райна на Кирушка Друмева (племенница на Васил Друмев) с трогателен надпис. 

Прочетете- Райна Княгиня – революционерка, учителка и първа акушерка

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Павликяни, богомили, помаци/ахряни/ и торбеши/македонски помаци/- потомци на арианите

Безспорното първите открили ни истината за ранното християнство по българските земи са: Паисий Хилендарски, архимандрит Кирил Рилски, д-р Ганчо Ценов. Опирайки се на изворите и истинската история на Българската Църква става ясно, че българите са покръстени още от апостолско време. Така изначално Българската Илирийска църква е била апостолска, автокефална и сама си е избирала епископите и патриарсите. Така наречените "покръствания" при цар Михаил/Борис/, а и преди, при първия покръстител- Тервел, не са нищо друго освен преминаване към Римската или Византийската църква. Първоначалните църковни организации по нашите земи са образувани от коренното население тук траки и илири, които безспорно са част от българския народ, като ген, като кръв, култура, древна история и като дух. Има два важни извода: първо, че българи и траки са един и същ народ, разделен на два клона - трако-кимерийци и трако-илири. Вторият е, че с прехвърлянето на древните българи отсам Дунава (още в 3-4 в.), те се сливат със своите родственици траките и образуват един народ с тесни кръвни връзки. 

Ето какво пише по този въпрос Паисий Хилендарски (1762 г.): "И от всички славянски народи най-славни са били българите: първо те нарекли владетелите си царе, първо те имали патриарх, първо те се покръстили, най-много земя те завладели. От всички славянски народи те били най-силни и честни, и първите славянски светии просияли от българския род и език, както по ред написах за всичко това в тази история. И за това българите имат свидетелство от много истории, че е истина всичко за българите както и поменах".
Още след първия "вселенски събор" древната Илирийската църква е обявена за арианска и се преследва и унищожава систематично... Има ясни доказателства, че над 600 раннохристиянски църкви на Балканския полуостров и най-вече в България целенасочено са били разрушени почти до основи в периода 4-6 в. На някои от тези църкви обаче подовите мозайки са оцелели и това дава възможност на сегашните необременени изследователи да ги проучат внимателно като датировка, символика, начин на строеж, художествена школа, особенности на олтара и др.
На павликяните се дават различни названия и се залепват всевъзможни етикети, с които се цели да се покаже, че те нямат нищо общо с християнството и водят началото си от някакви източни езически учения. Самите павликяни, обаче не само твърдят, че са последователи на Христовото учение, но и че техните учители са получили това учение непосредствено от апостолите, на първо място от апостол Павел. Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за християни/ариани/. В този смисъл и най-многочисленото християнско/арианско/ общество извън православната църква възприема названието павликяни. Заслужава внимателно да бъде проучена книжнината и паметниците на обявените за еретици ариани, павликяни, богомили, защото там са запазени неща от най-ранното християнство. По-късната намеса на масони, розенкройцери и дъновисти маскира някои неща и това затруднява доста изследванията и анализа на текстовете.  Проблемът е, че достъпът до тази ценна литература е силно ограничен и засега тя е недостъпна за учените и изследователите.
Трябва да се отбележи и факта, че навсякъде, където се появяват помаци или католици, е имало павликянски и богомилски общини - Пловдив, Родопите, Западна Македония и Косово и т. н. Освен това в Македония  българомохамеданите са наричани торбеши. Така са наричали богомилите  заради   характерната  торба, която  носели  на  гърба  си. Затова,  че  богомилите са приели исляма,  пишат и други изследователи. Арабистът Киряк Цонев за паралелите между богомилството и исляма казва: "В Босна съществуват гробове на богомили с кръстове. В моите проучвания стигнах до извода, че богомилите много по-лесно са приели исляма, отколкото православното християнство.     
- На каква база почива тезата ви?                                    

- На тази, че между исляма и богомилството има и доста общи неща. Богомилите отричат иконите. В исляма икони няма. Богомилите дават предимство на покорството, а така е и в исляма. Богомилите са за мира, което е и в основата на исляма. Самата дума „ислям" включва у себе си понятието "мир". Затова за тях е било много по-лесно да го приемат и да го пренесат в Босна и в районите около нея." В статия на списание- тема за българите в Косово  и  Албания  четем:
     Потомци на богомили
"Из Кукъска Гора мой гид е известният историк, график и резбар Назиф Докле. Той смята, че нашенци са торбеши, потомци на прогонените богомили, намерили убежище из високите планини в Косово, Македония и Северно Косово. Богомилите отричали кръщението с вода, проповядвали пряка връзка между човека и Бога, без посредничество и икони. Богомилите отхвърляли символа на кръста, преклонението пред иконите и християнската йерархия. Назиф Докле казва, че богомилите са приели исляма заради общите неща в религиите. Ислямът няма икони, храмовете му са прости и служат само за молитва. Богомилите са били прогонени, прокълнати от църквата, отдалечени от православната църква и те видели в исляма упование. В богомилството има дуализъм - присъстват доброто и злото. Жените в Гора се борят срещу силите на Сотона (Сатаната), опасен много за трудните жени и децата, Гробник (духа), Вампира, Шейтана (дявола), джин, Джебраил." 

На Балканите въпреки всичко остават села на павликяни, които не се потурчват и запазват особената си вяра чак докъм средата на XIX в. Към тях особено активно е насочена католическата пропаганда. Любен Каравелов свидетелства, че "вече съвсем са се окатоличиле" едва по негово време. Йордан Иванов в етнографската си работа събира много павликянски приказки, които са си живо фолклорно наследство в началото на ХХ в. 
Торбешите също се свързват с богомилите и казват следното: “Наследниците на цар Самуил не са в Преспа. Ние, торбешите, сме наследници на цар Самуил. Самуил е торбешки цар! Началото на богомилството е в югозападната част на Македония – Велес, Прилеп, Битоля, Охрид, Девол, Дебър и нататък. Огромен брой от войските на Самуил са богомили. Ослепените войници на Самуил са избягали към Охрид, долината на река Дрин, Девол, Призрен към Рашка. Има топоним Торбешки мост между Македония, Албания и Косово. После богомилите бягат към Босна, където намират убежище. Названията в топонимията имат връзка с богомилите, защото има дуализъм – Бяла вода, Черна вода, Бели Дрин, Църни Дрин, Бяло море (в Македония се нарича Егейско море), Черно море. Край Вевчани има Черен камен и Бел камен, на черния път за Вевчани има торбешки мост. Дори старото название на Охрид е богомилско – Ахрида, което идва от ахряни.” 

Знае се, че Ахрида/Ахридос е било старото (средновековното) наименование на Родопите, много преди исляма, арабите или турците да имат общо с Европа и Балканите. Наименованието е по-точно на Източните Родопи поради особеността на релефа там, като се пренася в последствие на цялата планина. Ахрида е дума със старобългарски произход, произлиза от старобългарската дума хрид, означаваща рид, скала, хълм, планина. С това наименование "Ахрида" е бил известен и град Охрид в Македония. В старобългарския език има редица особености, една от тях това е звучната и беззвучна (диханна) "Х" (тази особеност е запазена в чешкия и словашкия език). Ахрида се произнася с беззвучна- диханна "х". В някои средновековни гръцки източници името Αχρίδα се споменава наравно с името Ροδόπη. Ахряни пък е название на българите мюсюлмани в Родопите (Смолянско, Маданско и др.) и в Беломорска Тракия. Точно това ме накара да се замисля, че наистина ахряните /помаците/ и торбешите в Македония са свързани със старото българско население, обитаващо долната българска земя /Охридската/ и Родопа планина. По пътя на логиката свързах ахряните с аряните /арианите/. Изводът е, че повечето светлооки и светлокоси „българо-мохамедани” - АХРЯНИ, са – АРИЯНИТЕ, и потомци на богомилите, а диалектът им е близък до архаичния старобългарски език. Купих си и книгата "Ахряне" на Атанас Примовски /Тасо Примо/, автентични родопски разкази, за които самите родопски помаци казват, че са откраднати от Николай Хайтов. Уникалният родопски учител и фолклорист Атанас Примовски е описал по невероятен начин техния живот, традиции, обичаи. Наследете се на техния архаичен диалект в сканираната от мен книга- 

Появата на арианското учение води до значително разделение в християнския свят в началото на четвърти век. Въпросът за същността на Христос, породен от тези спорове води до свикването на Никейския събор в 325 г. от император Константин. Резултатът от него е категоричното осъждане на това учение като ерес и изгнанието на Арий.
Тази доктрина е осъдена окончателно от Втория вселенски събор в Цариград през 381 г. Дотогава (след смъртта на Константин Велики) арианството е било официалното учение на църквата, тъй като след първото му осъждане като ерес през 325 г., следващите два събора го реабилитират напълно. Ариани били и самите римски императори преди император Теодосий, който не им бил привърженик. Чак свиканият от него събор през 381 г. осъжда под негово давление арианството. Въпреки това, арианскато учение остава държавно изповедание в готските кралства, а също се запазва и сред някои други племена.

Източници: http://doktora757.blog.bg, https://www.pomak.eu

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Автор: Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Илия Денев и хор "Царевец"

Илия Денев е роден във В. Търново на 10 III. 1901 год., където добива своето основно и средно образование. Още като ученик в прогимназията той постъпва в хора на покойния Бор. Пилатов, където е пял 5 години, после в хора на Ал. Тереев, и през 1919 год. пом. диригент в хора на П. Бенжев. През 1920 год. той образува свой хор, в състава на който влезли стари и нови хористи, предимно кожари-работници, и пели в Асенова махала в църквата „Св. Богородица“. Със същият хор той пее в Катедралната църква, а от 1925 г. се премества в църквата „Св. Никола“. От 1930 г. хорът на Илия Денев носи името Народен хор „Царевец“. С този хор Г-н Илия Денев е изнасял в Търново и други градове в България духовни и светски концерти. През 1935 г. хорът повторно бил поканен да пее в катедралната църква „Св. Богородица“, където е пял до 1939 год., а след това се премества в църквата „Св. Цар Борис /Св. св. Константин и Елена/“. Хорът на Илия Денев имал добри гласови партии и минавал за един от добрите хорове не само в Търново, но и в България.
В състава му влизали следните хористи: Атанас Савов, Константин Мартинов, Сава Аврамов, Борис Тотев, Георги Стоянов, Минчо Чалъков, Иван Атанасов, Илия Минчев, Димитър Иванов, Петър Патрунчев, Кирил Павлов, Христо Филев, Константин Хартиев Мартин Иванов, Йордан Тодоров, Илия Караиванов, Веселин Костов, Веселин Кочков, Радослав Попов, Пенчо Пелтеков, Стефан Тодоров, Никола Хр. Славчев, Ангел Денков, Илия Маринов, Борис Костакев, Любен Казаклиев, Иван Касабов, Димитър Беров, Тома Пиротски, Никола Овчаров, Илия Станчев, Величко Михаилов, Тодор Пиротски, Христо Попов, Янко Миновски, Боян Беров, Илия Крушев, Матей Ковачев.
На 12 януари 1931г. в Търново е основан клон на Съюза на народните хорове в България. Началото поставят хоровите диригенти Илия Денев, Христо Панайотов и Георги Стайков. Представителният хор на търновския клон на Съюза е бил хор "Царевец" и първият му концерт се състоял на 15 февруари 1931г. на сцената на "Модерен театър". В репертоара му са включени произведения на Д. Христов, П. Бояджиев, Г. Спасов, Новак, Жаров и др. Голямо събитие за великотърновци е следващият концерт на хор "Царевец", който се състоял на Томина неделя. Така този празник се определя за патронен и се превръща в традиция гражданството да бъде уважено с големи концерти. Прочетете още- Музикална култура- 1935 г.

Източници: "История на църквата- "Св. цар Борис/ Св. св. Константин и Елена/, Общински вестник "Велико Търново"- 1935 г.
Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Свещенослужители
„Вие сте светлината на света. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния вашъ отец. (Мат. гл V, 14—16).
И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква. (Лука, гл. XII, 48).
„Да бъде кръстът ви препасан и светилниците ви запалени. (Лука, гл. XII, 35).
След издигане и благоукрасяване на храма, за религиозното въздействие на енориашите са от голямо значение свещенослужителите при храма и певците при същия. Особената украса на храма, благоговейното служене на свещеника, подходящото църковно пение, било единично на клира или хорово, всичко това намира отражение в душата на богомолците и те в смирение и повишено настроение участвуват в религиозната служба. Само на това благотворно въздействие върху душите и сърцата на енориашите може да се отдаде проявената от последните ревност към храма и църковните служби, както и голямата им щедрост при украсата на храма и строежът два пъти на енорийски храм. Ценейки така високо личността и службата на свещенослужителите при храма, ние смитаме за твърде необходимо да дадем необходимите биографични сведения за всякой един от тях.
Редът на енорийските свещенослужители от преди сто и повече години е следния:
1.    Свещ. Никола I чредник
2.    Свещ. Никола II чредник
3.    Свещ. Георги III чредник
4.    Свещ. Иоан IV чредник
5.    Свещ. Марин от 1832 до 1859 под.
6.    Свещ. х. Сава Михов 1840— 1878 г.
7.    Свещ. Сакеларий поп Иван 1846 г.
8.    Свещ. поп Кочо 1855 г.
9.    Свещ. Димо Георгев — 1855 г.
10.    Свещ. Протонатарий поп Димитър 1850 — 1899 г.
11.    Свещ. Димитър х. Николов 1861 —1901 г.
12.    Свещ. Елефтер поп Димитров 1898 —1928 г.
13.    Свещ. Патапи Лизлов 1928 — 29 г.
14.    Свещ. Димитър Радев 1929 г.—

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Панайот Славков- кметът, който подарява хълма Царевец на Фердинанд

Роден е във Търново през 1846 г. През 1875 г. завършва медицинско училище и Факултета по медицина и фармация в Букурещ. След това работи в аптеката към болницата „Св. Панталеймон“ в Букурещ. Славков дава лекарства и превързочни материали на четата на Христо Ботев. Взема участие в Сръбско-турската война от 1876 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г. След войната работи в общинската аптека в Търново и Горна Оряховица. От 1893 г. е кмет на Търново. В периода 1892 – 1893 е министър на правосъдието, а след това и министър на земеделието. Панайот Славков е председател на Петото (1889 – 1890) и Шестото ОНС (1890 – 1892). От 1893 г. е избран за кмет на Търново. Подвизавал се е като верен стамболовист и доживява до 78-годишна възраст. Починал е на 10 март 1924 г. в Търново.
При едно от посещенията на Фердинанд в Търново кметът на града Панайот Славков му подарява хълма, след което прави шеметна политическа кариера. Той е подпредседател на V ОНС, после председател на същото и следващото народни събрания. Последователно става министър на правосъдието и министър на труда и земеделието.
За него д-р Сава Русев в книгата си "Спомени и анекдоти за великотърновци" пише: "Бивш министър, след това кмет на Търново. Имал аптека на Баждарлък, която се казвала аптека «Пчела», и хубава къща на Кая баш. Когато идвал в Търново, цар Фердинанд спирал в къщата на Славков или на Преображенския манастир, където имало запазена стая за него специално. Славков бил богат и бездетен, много горд и сериозен. От къщата до аптеката разстоянието било 200 метра. Отивал си с файтон, много рядко пеш и то ще пристъпя бавно, важно, с бастун в ръка по средата на улицата. Комшия до аптеката му бил Фурнаджиев, който имал бакалница. На Славков му харесали черешите, които продавал Фурнаджиев, и му казал да премери два килограма. Като взел черешите, казал: «После ще ти платя.» Фурнаджиев му отговорил: «На вересия не давам, господин Славков!» Славков се ядосал много, защото за два килограма череши му нямат доверие. После, като се успокоил, казал: «Ашколсун, богат търговец ще станеш.» И наистина Фурнаджиев забогатял и си купил дюкян на главната улица със стаи за живеене.
Славков имал аптека в Горна Оряховица, след това се преместил в Търново. Бил кум на Сребров-адвокат, прокурор, председател на Окръжния съд, минавал за царски човек."

Източници: Протокол на извънредната сесия на Великотърновския общински съвет от 23 юни 1937 г., книга "Спомени и анекдоти за великотърновци"- Сава Русев

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За хаджи Тодор Ст. Фъртунов- дядото на търновския кмет Т. Фъртунов

Йордан Кулелиев

Големият интерес към нашето училищно дело от преди освобождението ме принуди на 23 август 1928 год. да подиря една среща с нашия стар и известен съгражданин х. Тодор Ст. Фъртунов. Намерих го в добро разположение, казах му желанието си и той ми каза:
— Най-напред се учих при даскал Георги Коджов (Старият и многоизвестен учител на търновци, Георги Ив. Коджов, е роден на 2. III. 1832 г., а умрял на 31. ХII. 1891 г. Погребан, в двора на църквата „Света Богородица“). Той ни учеше в къщата си, която се намира срещу църквата "Св. Спас". Седяхме на дъски край стената учехме началний буквар: аз, буки, веди, глаголи... Не пишехме нищо. Носехме по едно дърво и плащахме по 30 гроша месечно.
Освен него в къщи учеше и даскал Иванчо — Морското пати го наричаха. На пясъка писах, когато се учих при църквата "Св. Никола". Даскал Никола Златарски ни учеше по взаимната метода.
— Дядо Тодоре, кажи ми нещо повече за учителя Никола Златарски!
—Той работи и в Митрополията. Бе разумен човек. Отличен учител и църковен певец.
— Кои други учители си спомняш още?
— Даскал Давид учеше и на псалтикия. Даскал Пеню учеше само момичетата. Женското училище бе на ляво, а мъжкото на дясно, като излизаме от стълбата. И аз учих църковно пение при Даскал Михаил от Долна-махла. При него оставах и да спя. Усърдно се учих и той всеки ден ми преподаваше нов урок. От 10 до 15 годишна възраст се учих. Тогава биеха на фалага. Запираха немирни ученици. Черняха лицата им с мастило и ги развеждаха из улиците, като един ученик викаше, каква беля са направили. Понякога виновният ученик покачваха на магаре и го развеждаха из улиците.
Бащи ми беше бакалин в с. Дол. Липница. И там съм се учил.
Когато в Търново убиха х. Минча, аз бях в село.
Избягах от село и дойдох в Търново. Герги Касапина ме настани терзия при бай Коста, бащата на Мих. Сарафов. За шест месеца аз станах калфа. Първи хак — една година—300 гроша, втори хак—600 гроша, трети хак стоях само шест месеца и станах самостоятелен терзия. После станах търговец на манифактурни стоки. Имах свой дюкян, гдето е дюкяна на Бр. Николови. Ходил съм и в Цариград за стоки. През Освободителната война бях доставчик на хляб за руската войска. След това пък станах търговец на църковни одежди и църковни принадлежности. За доставката на такива съм ходил няколко пъти в Русия. С вагони съм товарил стоки от Синодалната типография: църковни книги, църковни одежди, камбани и др.
Дюкян с подобни стоки държах на Баждарлък. Чрез свои плащани хора разнасях и продавах тези църковни принадлежности навред из България, Тракия и Македония. През 1881 г. бях в Москва, когато бе коронацията на руския император Александър III. През 1886 г. ходих на хаджилък в Йерусалим. Два пъти съм ходил в Св. Гора.
— Дядо Тодоре, ти си много ходил, много си страдал. Твоят живот е цяла Одисея. Освен в Русия, Йерусалим, Атон, ти си обиколил цяла България, Тракия и Македония. Ако обичаш, кажи ми как стана печатар?
— И в тази ми работа бях подтикнат от желанието си да бъда полезен на нашите църкви. Купих печатарска машина, с която и днес си служат в печатницата, от търновския печатар г-н Панайотов. Сливенски букви за чер и червен печат изписах от Виена, защото първата книга, която реших да печатам, бе църковния Типик.
Напечатването на тази книга не бе лесна работа. За изпросване разрешение от Н. Блаженство Екзарх Иосиф I ходихме с учителя Недю Жеков в Цариград.
От там преписката се препрати до „Св. Синод“. От Св. Синод имам официално писмо № 84 от 2 юлий 1890 год.
Ето съдържанието на писмото:
„Св. Синод в заседанието си от 27 юний т. г., протокол XXIX изслуша екзархийското писмо от 6 юний т. г. под № 922, с което Негово Блаженство бе изпратил преписката по прегледания от Духовната цензурна комисия Типик на Великата Христова в Цариград църква, преведен от покойния иеромонах Неофит Рилски и представен за ново препечатвание от вас с прибавка към текста и следванието по службите на Преподобна Параскева, Св. Иван Рилски, Св. Иларион Мъгленский, Св. Мъченик Георги Софийски и Св. Кирил и Методий.
Св. Синод, като взе предвид, че вий сте се съобразили напълно с указанията на Духовната цензурна комисия и като намери, че тая книга така изменена ще може с полза да се употребява, като ръководство по всичките църкви в екзархата, реши: Позволява Ви да препечатате с измененията и поправките внесени от Св. Синод поменатия Типик, с условие, че препечатването му ще стане под ръководството на съставителя му Г-н Жеков“.
Типикът отпечатахме в 4000 екземпляра и освен него, почнахме и Житията на светиите в пълен превод от месец септемврий до месец март 1—17 ден. И от тази работа загубих.
Най-после, уморен от многото несгоди в живота, оставих се от каквато и да е работа и сега живея при сина си Стефана.
Горещо поблагодарих на дядо Тодора за голямата откровеност, с която разкри живота си, и си излязох.
От тогава до 18 март 1935 год., когато го срещнех, все си спомнеях за нашия разговор. Вестта, че той веч се прости с живота и отива при Бога, в Когото силно вярваше, ме дълбоко натъжи и застави да изнеса в негова памет настоящите бележки. Той почина на 18 март н. г. на 95 год. възраст.
Бог да го прости!
Прочетете още за кмета Тодор Фъртунов

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Били сме и ще бъдем

Тези, които посрещнаха Новата година в читалище „Надежда,“ между другото, видяха на сцената на читалището годината 1934 год., а под нея — думите: «Били сме“ и датите: 1186, 1207, 1230, 1885 и 1908 година.

При пението на подходящи песни от народния хор, излизаха на сцената войници с подходящо за времето си облекло и военно снаряжение и напомняха миналата военна слава на България и съответната светла страница от историята на В. Търново. След това дойде Новата 1935 и под нея стояха думите:    Ще бъдем!
„Да, каза председателя на читалище "Надежда", "били сме и ще бъдем"!
Видяното и чутото на първата новогодишна вечер в читалище „Надежда“ има своя дълбок смисъл и високо значение. Ние искаме тук да го напомним и да го направим достояние на цялото В. Търновско гражданство.
Настоятелството на читалище „Надежда“, представляващо най-мощната културно-просветна организация в града, в зората на Новата година издига на своето чисто знаме лозунга: „Били сме — ще бъдем!“
Културно-политическата история на града ни говори, че неговите светли страници са написани с усилията и жертвите на цялото гражданство, подпомогнато и от родолюбивото население на България.
Днес, когато старата столица, средище на най-културното население в северна България, по една или друга причина, е онеправдана, разбира се, че на засегнатото население се налага дълг да заработи за запазване спечелените културни ценности, обществени блага и привилегии.
И в този устрем за запазване и печелене на нови културни ѝ стопански блага, по примера на миналото, читалището пак излиза на първа линия и поема тежката задача да работи и по пътя на културата да възвърне загубените обществени и стопански ценности.
Щом това е така, нека всички бъдем в услуга на нашето читалище! Нека то положи нужните усилия да обедини всички ценни културни сили, нека намери най-широка подкрепа от страна на всички официални и неофициални фактори в града и обединени под чистото и свято знаме на читалището насочим усилията и жертвите си към издигнатия лозунг: "Да бъдем".
Това „да бъдем“! да бъде в нас и между нас и всякога с нас до постигане на нашето съкровено желание.
„Били сме! — Ще бъдем!“

Общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ