Ранното християнство и Българската Илирийска църква

За християнизиране на населението по нашите земи се създават голям брой църковни общини още през първия век на нашата ера и ние разполагаме с трудно оборими данни от историческите и агиографските извори. Така, освен писмата на апостол Павел, в които се назовават поименно първите епископи на двата главни града на Илирик и Тракия през първото столетие на нашата ера, Филипопол и Сирмиум, мартириолозите споменават десетки имена на мъченици, загинали по време на гоненията на християни при управлението на Деций и Диоклециан в ІІІ и началото на ІV век. Покръстването на „цял Илирик“ от апостол Павел и разпространението на християнството по цялата му територия още през І век сл. Хр. потвърждава не друг, а най-ревностният разпространител на елинизма по българските земи, архиепископът на България Теофилакт Охридски. 
Илирийските българи първи на Балканите и в Европа приемат християнството от апостол Павел при първото му стъпване на европейския континент към средата на І век сл. Хр. 
Архимандрит Кирил Рилски пише, че "до 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др." 

В "История на България" от 1667 г. Петър Богдан пише:" Не малко влияние и авторитет за древността на християнската вяра в тези области допринасят седалищата на епископите, с каквито нашите провинции и градове са били украсени от самото начало... Христос установил начина на избор по градове на много епископи. Епископите, наместници на апостолите, приемали от Иисус Христос пожизнено наместничество в църквата, а на тяхно място ги наследявали епископите. И наистина из Тракия, Илирия и съседните области, по свидетелството на Патриарх Никифор, пръв апостол Андрей основал византийската църква, която е част от Тракия - бил прогласил на евангелието във византийската държава, въздигна храм, в който с благочестиви молитви да се призовава Бога. Във вътрешните части на Дакия Климент наследил сардикенската църква по свидетелство на св. мъченик Доротей, епископ на Тир, комуто принадлежат следните думи: “Помня – казва – думите на този Павел, във Филип гл. 4, с Климент и останалите ми сподвижници. Пръв Климент от човеците повярва в Христа и бе направен епископ на Сардика”, на което ще се спрем по-подробно после. Онзи Филип измежду 7-те дякони, който покръсти Симеон и евнуха, беше епископ на скитска Тракия; Андроник, за когото припомня Павел в Рим, е направен епископ на Панония и Урбан, за когото се говори пак там, него на Адрианопол в Тракия пр. Хр. от Андрея, като плавало покрай бреговете на Понтийко море, бил назначен. Хермас, за когото пак там се споменава, беше епископ на Филипополис. Тези неща знаем от синопсиса на Доротей, за когото и Бароний в 33 глава отрече да е бил епископ на Тир, но все пак в приписките към римския матритологий признава, че е бил “мъж, известен с опитността си в много неща, в каквито искате”. Карол, определен от св. Павел за фулиенски абат и абриценски епископ, в своята Свещена География на Илирийската църква казва така. А сега да се говори за църковната епархия ще е толкова полезно и приятно, защото илирийското поприще беше по-славно за великия апостол Павел и като арена, на която така ревностно се сражаваше, щото да може с право да се каже: “Добро сражение водих.” Смяташе името на Илирик за източно, защото обхващаше и Тракия, т. е. частта на българите. И така известно е голямото разпространение на християнството още от началото на българската църква и великолепието на епископските седалища и затова не е чудно, че във великия Никейски синод се били подписали от Мизия Пист Марцианополитански, Марк Коменски или Евбейски. Стратегии Ефестски от провинцията на вътрешна Дакия, Протоген Сардикийски, Марк Метрополитански. Дори в Сардикийския събор се подписват същият Протоген Сардикийски от провинция Дакия, Диоскор от Тракия, Виталий от Дакия Рипензис, Парегорий от Скупска Дардания, Гауденций от Наиска Ахайа." 
С възкачването си на престола, император Юстиниан І (527г. – 565г.), илирийски българин по произход, решава да възстанови властта си над владеещите целия Балкански полуостров българи, удовлетворявайки исканията им. В 545 г. той създава независимата в църковно отношение Архиепископия Юстиниана Прима. Тази църковна институция обединява илирийските епархии, населявани от древни и по-нови времена от илирийските и преселилите се при тях панонски българи.  Не случайно тези земи, където е била Юстиниана Прима влизат в Първото Българско царство. Българските владетели, както пише доц. Вачкова, запазват съзнателно самостойността на югозазападните български земи, като по време на Второто българско царство реално съществуват две български патриаршии – Търновската и Охридската. Историческата памет за раннохристиянските традиции на това население се промъква в т. нар. Дюканжов списък. Защото списъкът на българските архиепископи започва не от църковните глави от 9 век след покръстването, а от архепископа на Сердика от времето на споменатия събор от 343 – Протоген.  А съвременната псевдоистория на България и дума не обелва за българи на Балканите преди VІІ век, камо ли за древните илирийски българи, населили Балканския полуостров преди цели четири хиляди години. България, респективно нейните владетели, са играли ключова роля в голямото средновековно християнско семейство. Този поглед върху нещата коренно променя утвърдените в историографията представи за ролята на България като временно силно царство, но все в сянката на Византия..
Трябва да се отбележи, че още когато били под римска власт, срещу илирийските българи започват нескончаеми опити за асимилация. Особена сила набират тези процеси след обявяването на християнството за държавна религия на Римската империя по времето на император Константин Велики. Към 330 г. той пренася столицата на Римската империя в тракийския град Византион (Константинопол), въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („Сердика е моят Рим“, възкликнал Императорът в Сената). Ако прелистим съвременните изследвания по църковна история, независимо от коя християнска конфесия са техните автори, в най-добър случай ще узнаем, че след Първия вселенски събор в Никея през 325 г., около средата на ІV век в Сердика /днешна София/ и в столицата на Илирик Сирмиум са се състояли шест църковни събори. Предполага се също, че гробът на св. Елена е в днешна София, в антична базилика, намираща се в днешния кв. Лозенец. Междувременно, след окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Указа за толерантност от Милано, се ускорява християнизацията по нашите земи, в която съществена роля играе Улфила, епископ на гр. Никополис ад Иструм (днешен Никюп, Великотърновско), този „съвременний Мойсей“, както е наречен в „Църковната история“ на Филосторгий (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий.

 

Както те, така и Йорданес, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Кирил и Методий половин хилядолетие по-късно. Негов учител е херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Епископ Улфила, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави – „Царствата“ на говорим тракийски-беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език. За целта, като заместител на ползваните дотогава „руни“ („черти и резки“), епископ Улфила създава българската Глаголица, като използва Пра-Глаголицата. Тази азбука няма нищо общо с т.н. „готически шрифт“, ползван в Германия чак до Втората световна война. Обаче именно Илирик се оказва спорна зона между Рим и Константинопол, защото църковно е смятана като част от  Римския диоцез, но политически е минала към Източната Римска империя. Не случайно Паисий Хилендарски пише, че Първият Покръстител е св. Тривелий, благоверен цар български Тервел,  приел кръщение от Римската църква. Вторият Покръстител според Паисий е Св. Михаил-Йоан /Богорис/, който предприема покръстване от ръцете на Константинополски духовници. На 5 октомври 869 г. в Цариград се свиква VIII Вселенски събор, на който пристигат източните патриарси на Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия и предствител на Рим. На всички десет заседания присъства и българския   пратеник  Петър,  водещ българската делегация.  На  28  февруари  870 г.  на  последния  ден   от  заседанията  българите питат  на  кого трябва да  се подчиняват. Един от  въпросите,  който се разисква,  е създаването на Българска национална църква  и под чия юрисдикция да се намира тя. По този въпрос интерес представлява споменаването на Илирийската църква. Българският  втори  Покръстител  Борис-Михаил  се  е интересувал  тя под чия  юрисдикция  ще  бъде – дали под Римска,  както е била дотогава, или под Константинополска.  Въпрос,  отбягван от официалната ни „историческа” наука, разкриващ ярко еднородността на населението на Мизия, Тракия и Илирия по онова време. В решенията на този Константинополски събор е заявено Българското отечество, което обхваща именно Илирийските провинции: Старият и Новият Епир,  Дардания,  Тесалия,  Илирик и Македония. Защо ли Римските архиереи обявяват българите за древен балкански народ, създал свое отечество там, където никой от съвременните многоуважавани и възхвалявани историци не е открил и най-малката следа от съществуването на българи? Може би тези римски архиереи са били  толкова  невежи по въпросите на историята, та не са знаели, че българите идват на Балканите едва в края на VІІ век и че нямат нищо общо с древното местно население?!? На 4 март 870 г., когато се провежда извънредно заседание се разгарят остри спорове относно статута на българската църква. С мнозинството на източните патриарси е решено да се обособи автокефална българска архиепископия под върховеснството на цариградския патриарх. Това предизвиква между Рим и Константинопол  т.нар.  малката схизма. Латинските духовници са изгонени от България, а на тяхното място идват още византийски духовници водени от новооглавеният архиепископ Йосиф ( със светско; име; Стефан). Напълно логично е да се приеме, че античните и средновековните хронисти, бидейки съвременници и очевидци на голяма част от описваните от тях събития, са ги описали такива, каквито са ги видели със собствените си очи. За разлика от съвременните историци, фалшифициращи злотворно историята на собствения си народ. Именно тази Илирийска България, обявена от Римската църква за Българския патримониум на събора в Константинопол през 869 и 870г., е наричана от Константинополските хронисти Старата Велика България. Българските възрожденски истории също потвърждават това. За написването на книгата си Йеросхимонах Спиридон Габровски е ползвал библиотеката на Григорий Цамблак, която се съхранява в манастира "Нямц" в Молдова и съдържа няколко хиляди ръкописа от Второто българско царство. Това е потвърдено от нашата изследователка д-р Лиляна Райчева от историческо дружество "Българска Орда - 1938". Тя е посетила манастира преди около 25 години и е видяла библиотеката с очите си - голямо помещение с рафтове книги. Били са изнесени на катъри от Търново през Дунава, след окупирането му от турците! Никой не ги е изследвал досега, което е срам за българските историци! Това е и част от библиотеката на Патриарх Евтимий, тъй като Цамблак е негов ученик! Самият Патриарх Евтимий е писал също един труд върху българската история, който се счита за загубен. Вероятно обаче е ползван от тези автори. Поп Йовчо Попниколов е ползвал скрити книги от Търновския църковен архив, повечето от които са изчезнали или унищожени. Зографската история е с неизвестен автор и се знае само преписвача ѝ - монахът Яков. Паисиевата история също е много ценна откъм факти, но е пренебрегвана от комунистическите историци, пък и от съвременните!Там има важни сведения за произхода на българите още от библейски времена. Известно е, че има множество преписи на "История болгарская", някой твърдят че са запазени около 60, други считат, че са поне 300 копия. Проблемът се състои в това, че никой не ги е проучил внимателно всички тези копия. Оказва се, че те съвсем не са идентични с оригинала, защото преписвачите увлечени от патоса и идеите на Паисий, преписвайки историята, на съответните места са добавяли неща и факти, които са им били известни, било по устни предания, било от писмени източници, от съответните църковни архиви и манастирски библиотеки или частни притежания, укрити надежно от турци и гърци! При едно мащабно проучване определено ще излязат доста интересни неща...
Източници: http://vardarsko.org https://www.forumnauka.bg
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова

  

В античността траки, пеласги и илири са били считани за три клона на една и съща общност. Така са смятали античните...

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.