Обвинителен акт на прокурор Ганьо Чолаков, един от прототипите на Бай Ганьо

Съставен от Прокурорския надзор при Търновския окръжен съд по обвинението на Търновския митрополит Климент: 1) във възбуждане населението да въстане против правителството; 2) във възбуждане населението против особата на Негово Царско Височество Княза и 3) в написано оскърбление и разпространяване устно клевета против особата на Н. Ц. Височество Княза.

Обстоятелствата по това дело са тези:

За 14 февруарий т. г., по случай рождений ден на Н. Ц. В. Княза, митрополит Климент е бил поканен от Търновския градско-общински кмет, за да отслужи в Съборната църква „Св. Богородица“ божествена литургия и да извърши надлежното молебствие.
В съший ден утринта в казаната черква се стекло голямо множество народ молящи се, в това число пред вид официалния характер на празника в церквата присъствували всички висши и нисши чиновници от разните учреждения в града, както и цялото офицерско тяло. Божествената литургия се извършила от митрополит Климента заедно с духовенството, и след като се казал светия апостол и евангелие, митрополит Климент застанал пред царските двери на олтара и почнал да държи на присъствуващите в божия храм реч, която наченал с един текст от посланието на апостола Павла към евреите: „Вeрою Мойсей. . . грeха сладость“. Тоя текст, изказан по славянски, той го превел и на български в такъв смисъл, че Мойсей се отказал от фараоновата дъщеря, презрял почестите и благата, които му се предлагали, само и само да запази вярата на народа си. С развиване речта си по така положения текст, митрополит Климент обяснил, че причината на днешното тържество била неделя православия; разказал за значението на тоя празник за нас, българите, като напомнил жертвите, които народът принесъл, за да запази вярата си, гоненията, които претърпял за нея, и споменал, че и тогива вънкашните врагове на вярата ни не са могли да направят нищо, ако не са биле подпомогнати от вътрешните врагове — така също православни.
След това той казал, че както тогива, тъй и сега разни католици и протестанти като гарвани се впили в тялото на нашата православна вяра и че изкушавали народа и се стараели да го накарат да си промени вярата. Обвиняемий, като правял резки преходи от една част на речта си — от тълкуването на текста — към втората, изображавал така зададения въпрос в нас сегашно време, казал още, че и в сегашно време се водела ужасна пропаганда против народа и вярата ни и като убеждавал слушателите си да пазят вярата си непокътната, напомнил, че Мойсеева пример бил най-добър за подражание, а когато у нас ставало наопаки, като изказал и следните изражения: „Има у нас лица високостоящи, които имат претенцията за патриоти, а пък те посягат на вярата ни, но те правят предателство, за което заслужават народния гняв и наказание и народа не трябва да ги остави ненаказани.“ С изказване от обвиняемий митрополит Климент горното изражение между присъствуващите в церквата се забелязало вълнение, негодувание против изказаното, чувало се възражения „Не е тъй“.
Обвиняемият забелязал това вълнение и веднага преминал в речта си да говори върху други предмети: за недържане на постите, за баловете, които стават в постите, и прочее и свършил речта си без да упомене нито дума по случай рождения ден на Н. Ц. В. Княза. Така изложените обстоятелства се установяват от показанията на свидетелите: Стат Николов, Хр. Н. Щърба-ков, Ив. Дюлгеров, Ив. Халачов, Никола Иванов, Недялко Марков, Георги Абаджиев, Дечко Караджов, Никола Симов, Пано Иванов, Алекс. Кана-зирски, Юрд. Костов и др.
При това същите присъствующи свидетели изповядват още, че с така произнесеното слово те ясно разбрали, че обвиняемий митрополит Климент им внушавал, подканял ги да накажат лицата, които изменят вярата, г. е. тия, които искат изменението на чл. 38-й от закона за конституцията — правителството и държавния глава.
Обвиняемий митрополит Климент за виновен не се признава, като казва, че в речта си, която държал на 14 февруарий т. г., не бил намесвал никакви политически работи и че показанията на свидетелите биле неверни, преиначени, или же, че не разбирали изказаното от него; обаче това твърдение се опровергава от показанията на присъствующите свидетели, не е съгласно и с другите обстоятелства по делото.
Прокурорския надзор, като има пред вид гореизложеното и въз основание членове 1,2, 13, п. 15 от Допълненията към Временните съдебни правила, обвинява Търновския митрополит Климент, родом от гр. Шумен, на 49 год., българин, православен, грамотен, под съд и следствие не бил, в това, че на 14 февруарий т. г. с произнасяне на въпросната реч в Съборната церква в гр. Търново е извършил следните запретени от закона деяния: първо, възбуждане населението, събравше се в храма, да върши престъпления, предвидени в чл. 55 от Отоманския наказателен закон /предвиждал е смъртно наказание/, без обаче да се е появило някое действие от горереченото подбуждане — деяние, предвидено и наказуемо по чл. 66-й, II алинея от Отоманския назакателен закон; второ, възбуждал е населението и против особата на Н. Ц. В. Княза, деяние, предвидено и наказуемо по чл. 5-й от Закона за престъпните деяния против особата на Н. Ц. В. Княза, и трето, нанесъл е оскърбление и разпространявал е устно клевета против особата на Н. Ц. В. Княза — деяние, предвидено и наказуемо по чл. чл. 8 и 9 от същия закон; заради това предава го на компетентния Търновски окръжен съд, за съдене заедно с участие на съдебни заседатели.
Настоящий обвинителен акт е съставен днес на 28 май 1893 год. в гр. Търново.
Прокурор: Г. Чолаков

АБАН, ф. 54, арх. ед. 39, препис.

Ганю Чолаков, възпитаник на митрополит Климент, бил преместен за прокурор в Търново във връзка с делото на своя благодетел.

Той имал незавидната брутална смелост да поддържа обвинение срещу благодетеля си- Климент Търновски. "Искам същевременно да увековеча едно име в България, - името на Ганю Чолаков", казвал Алеко на Найчо Цанов, когато му четял в ръкопис разказа си за Ганю Балкански.

Старо Търново

Посрещането на митрополит Климент в Търново и съдбата на враговете му

Некролог от търновското гражданство

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Некролог от търновското гражданство

Търновските граждани — почитатели на Негово Високопреосвещенство Търновския митрополит Климент — със скръб и горест на сърцето известяват всички български граждани из епархията му и другите градове и села на България, че на 10-й того този месец, б.р. в 5 1/2 часът след обед се е поминал в столицата София обичания и незабравим духовен пастир на Търновската епархия Негово Високопреосвещенство митрополит Климент (роден Васил Друмев).
Той се е родил в гр. Шумен около 1841 год., но денят на раждането засега е неизвестно. Първоначалното си образование получил в родния си град. Той още като дете се отличавал със своята скромност, доброта и характер, за което обърнал внимание на своите тогавашни учители Сава Доброплодний и др. Най-сетне той обърнал внимание и на нашия обществен деятел дядо Цанков, по препоръката на когото той постъпил като ученик в Одеската духовна семинария. След като я свършил, той постъпил в Киевската духовна академия и я свършил с права: кандидат богословия. След свършването на Академията той започва своята обществена и литературна деятелност. Около това време нашия патриот Раковски основал Белградския легион от българи, гдето младия Васил Друмев не закъснял да постъпи като охотник доброволец – б. р. . Пак около това време, 1871—1873, е бил поканен от В. Стоянов за редактор на „Българското периодическо списание“, което тогава се е редактирало в гр. Браила. Младият В. Друмев е вземал най-живо участие в списването му. Неговият литературен и поетически талант още от тогава се е развил. Той е автор на „Нещастна фамилия“ — повест, която е карала в тогавашно време много сърца да тупкат и да се възмущават от турското иго. По-сетне, 1871–1873 год., той написал всеизвестната най-любима за българина драма „Иванко, убиецът на Асеня 1-й“, която като художествено и драматическо произведение е доста ценно в нашата литература. Но неговата литературна деятелност трябвало да се замести с духовния сан, който му предлагали. В началото на 1873 год. той е бил поканен от Доростолочервенския митрополит да приеме свещеническия чин като е бил ръкоположен за епископ на Доростолочервенската митрополия с името епископ Климент Браницки. От тук вече той начева своята свещеническа кариера. Като свещено лице той се е отличавал с доброта, нравственост и честност и е бил образец на всички. Когато се наченала войната през 1877–78 г., той е замествал Русенския митрополит. Русенци и до днес помнят неговото застъпничество за запазване населението от турските зулуми. Като се освободил Русчук и Доростолочервенският митрополит се завърнал, тогава дядо Климент в 1879 год. назначили за ректор на Петропавловската духовна семинария. За ръководството на Семинарията може много нещо да се каже, но това ще бъде работа на един бъдещ биограф, защото тук това място не ни позволява да правим обширен анализ на неговата деятелност. Трябва да се знае обаче, че тая Духовна семинария, на която дядо Климент е бил ректор, е дала на обществото много видни граждани, които днес заемат високи постове и боравят с книжнината.
На 3 юни 1884 год. е станал изборът за Търновски митрополит, когато е бил и избран Негово Високо Преосвещенство Климент и се установил да живее в Търново в митрополията. Но и като духовно лице той е вземал участие в нашите политически и обществени борби, което показва, че той е бил човек с по-широко образование и не се е ограничавал само с духовния си живот. И много вярно се произнесе, не помня кой бе, като каза, че „Климент не е бил за владика, а за политика“. Така той в 1881 год. е бил министър-президент, министър на народното просвещение и заместник на Негово Височество княз Александър 1-й. Участвувал е в депутацията при поднасянето подаръци на Негово Императорско Величество Александър ІІ-й. Участвувал е в депутацията при възцаряването на Александър ІІІ-й. В 1896 г. той участвува в депутацията, изпратена от българското правителство при руския император Николай ІІ-й и в много други обществени и държавни работи. Не сме ние, които искаме да го причисляваме към която и да е обществено-политическа група. Ние излагаме самите факти от неговия живот.
Но една най-широка и продължителна част от неговия живот и деятелност се отнася до живота му в Търново, като архиерей и служител на черквата. Неговото високо образование, неговото примерно поведение и строга нравственост са били образцови; неговите благодеяния са всеизвестни. Той почти всичко, което е получавал, го е давал за другите. На него дължат образованието си много младежи, на които той е помагал материално. На много семейства той е спомагал в трудния живот в борбата им с мизерията. По отношение на благотворителността той е бил втори тип на В. Юговия Мариел. Като оратор той беше незаменим за амвона; неговата реч, проста, разбрана за всекиго, ясна, безпристрастна, смела, много пъти горчиво-вярна за някои, задълго звучеше в ушите на слушателя и се слушаше от всички с гробно мълчание. Когато Климент говореше, всички се стичаха в черква и царуваше мъртва тишина. Когато той свършваше речта си с любимото „амин“, всички присъствуващи го подемаха и цялата маса народ викаше „амин“. Тая реч, изказвана много пъти смело, стана причина за един нещастен случай, който е пресен в паметта на търновци и една от най-важните страници от биографията на добрия дядо Климент, който аз ще опиша по-подробно, защото като че ли той стана причина за тоя печален край на живота на Н. В. Пр. Климента в тая още доста ранна възраст.
Беше 14 февруари 1893 год. Празнуваше се Неделята на Православието и царски празник. Официален свят, заедно с учащите се и гражданите, пълнеше черквата „Св. Богородица“. Всичките представители на властта бяха тук: управителя, кмета, командирите на полковете, полицията и всички; започна се литургията. Каза се евангелието и след това дядо Климент, подпрян на жезъла си, се изправи пред амвона; вред всичко наоколо замря. Въдвори се гробна тишина. Дядо Климент почна речта си със свойствената си сладост с думите: „братя христиени“. Не ни е възможно да предадем изцяло тая реч, нито даже отделни части. Само общо ще кажем от казаното. Той говори за Православието, за неговата история, за борбите ни с гърците, за жертвите, които народът ни е дал за черковното ни обединение. Най-сетне той каза тия слова буквално, които не се харесали на официалните представители на властта, именно: „И днес се намират хора високостоящи, които с голямо хладнокръвие гледат как се развива католическата, протестантската и др. пропаганди в ущърб на нашата православна вяра и вместо да вземат мерки за спирането им, те ги насърчават“ и пр. и пр. Тогава в църквата из официалните лица се забеляза едно движение и явно негодувание. Тогавашният командир на 18-ти полк подпол. Абаджиев, управителят Щърбаков и др. представители на властта взеха да си шушнат, че това било насочено „против властта“ и че той с това „бунтува народа“. Не зная дали дядо Климент забележи това, но той бе така спокоен, щото си продължаваше речта, без да обръща внимание на тия неща. Литургията се свърши, народът си разотиде и Н. В. Преосвещенство си замина за митрополията, без да подозира нещо, че е направил, което не се е харесало на някого.
Както казах, това вълнение се направи и забеляза само от официалната публика, че сказката му била „бунтовническа“. Гражданите изслушаха речта най-хладнокръвно. Какво е ставало в него ден, ние после можахме да узнаем. Знае се, че е ставало в него ден събрание на властвуващите, на което са присъствували и неговите политически противници; знае се, че те запитали Стамболова в София телеграфически какво да правят с Климента и че той (Стамболов) им телеграфирал и им дал нужните инструкции, като как да постъпят в случая. Денят 14 февруари премина мирно и тихо, без да се случи някое произшествие, обаче имало е подземно работене. Телеграфът между Търново, Горна Оряховица и Лясковец работел; търновските политически противници правели ужасни приготовления; те събирали приятелите си и ги викали в Търново да дойдат на 15 февруари, като са казали в телеграмата си, че важни работи в интереса на партията имало да станат. В Горна Оряховица Цвикя и Момчилов събрали хората си, състоящи от най-развалените елементи, и образували една конница около 30–40 души. Също и Динов от Лясковец не паднал по-долу. И той изкарал 30–40 коня. В ранна сутрин те потеглили за Търново. И тук работата отивала добре. Халачевци и компания не останали назад. Те събрали хората си, организирали ги добре за предстоящото събитие. Техните хора се състояха от най-развалените елементи, на които имената прикриваме да кажем, за да не оскверним добрата памет на добрия дядо Климент.
Ще кажем само, че с такива хора всякога Халачевци и компания са берели слава за подвизите си. Надойдоха лесковчани, горно-ореховчени и някои поканени гости партизани, кметове и общинари из околните села. В улиците стана особено оживление; забелязваше се движение на тъмни личности с ужасни физиономии. Цвикювци, Момчиловци, Диновци и Халачевци се сговаряха събрани в общината при г-н Кр. Станчева. Около 9 час градският барабанчик извести на гражданите, че се умоляват да присъствуват на събрание в читалището, „гдето имало да се разисква много важен въпрос“. Няколко десетки граждани отиваха към сборното място. Салонът на читалищното здание беше зает от тия тъмни личности. Тогава Халачев, Цвикю и Момчилов известиха на „народа“ защо са се събрали. Те обвиняваха Климента, че бил бунтувал народа и че трябвало да му се отмъсти, като се изпъди от Търново. Викове: „Долу Климент“, псуване, обиди и много други още ‘сладости’ изригваха тия полупияни, полупомрачени хора, наелектризирани от своите водители, които гонеха партизански цели. Най-сетне се реши да отидат на митрополията и да изпъдят омразния им Климент. „Народът“ потегли, воден от горепоменатите хора; лясковчени и реховчани навъзсядаха конете, които стояха привързани в оградата на читалището и образуваха една верига около тая маса хора. Така те потеглиха към Асенювата махала. Много от добрите търновци напуснаха тая тайфа, които не знаяха где и защо отиваха, защото те бяха безразсъдни. Най-сетне наближиха Асенювата махала. Добрите асенювци се чудеха какво е това нашествие. Тълпата се спря пред митрополията; вратите бяха отворени! Никакво съпротивление от никого! Тълпата се спря пред вратата, а една депутация уж, състояща се от Халачева, Цвикя, Момчилов, Кр. Станчев, мисля и др. някои, влязоха в оградата и се отправиха за салона. Духовния съвет заседаваше под председателството на дяда Климента. Те влезли в салона и нарушили заседанието. Обяснили на стареца, че са дошли от името на „народа“, който негодувал от неговото поведение за речта, която държал вчера и че народът искал да си отмъсти, затова го молили първо да напусне Търново, ако не иска да бъде убит. Дядо Климент излезе отвън на чардака и им каза буквално тия думи, които авторът на тая кратка биография чу добре: „Вий лъжите народа! Аз искам да чуя тоя народ сам, иначе няма да изляза.“ Той пристъпи да слезе из стълбата, но те го задържаха. Те се страхуваха от неговото присъствие пред набралото се да гледа от страна общество. В това време един от служителите на дядо Климента — файтонджията му Стойко — искаше да се съпротиви нещо, но той беше тласнат от Цвикя така силно, че падна из стълбата долу на двора, облян от кърви, гдето не след много време умря. Най-сетне те насилствено дигнаха стареца на файтон и го откараха, придружен от конвой лясковчени и горно-оряховчени, за Петропавловския манастир. Какъв е бил негова живот там— това е тайна за биографа. По-сетне се започна втората част на тоя скандал — официалното обвинение в бунтовничество. Той бе даден под съд и осъден от Търновския окръжен съд на вечно заточение. . . По-сетне Търновският апелативен съд го осъди пак на същото наказание. За да дам една характеристика за правосъдието в това дело, небезинтересно ще бъде да кажа тая подробност. Когато делото щеше да се гледа в Апелативния съд, търновският адвокат П. Савов беше помощник прокурора. В. Попов заместваше управителя. Васил Попов телеграфира на Стамболова, че П. Савов ще се нагърби с поддържане на обвинението в Апелативния съд, ако го назначат пълен прокурор на същата апелация. Това е факт, който се доказа от анкетната комисия по делото на Стамболова.
В това време дядо Климент лежеше в Гложенския манастир в Ловчанско, заточен от 13 август 1893 год. До 21 май 1894 год., когато падна Стамболовото управление, когато е бил и амнистиран от застъпилото ново министерство. Неговия процес беше много важен. Защитата, съдиите, говоренето — това да се описва би значело да се напълнят цели коли книги. Това ще е работа на бъдещия биограф, който ще се спре подробно на тия неща. Един факт много важен считам за нужно да съобщя за момента, когато са казали на дяда Климента, че се освобождава. Той казал: „Предпочитам да си остана прост монах в Гложенския манастир, отколкото да отида в София. Аз трябва да ида по-напред в седалището на епархията си и тогава, ако намеря за добре, ще отида пак в София.“ Как стана завръщането на Климента в Търново и това не мога описа тук. То е неописуемо. Никога търновци никого не са посрещали така радостно. Беше се стекъл народа от всички села и градчета около Търновско. Той пак се завърна около обичаните му граждани. Но… не за дълго време… Той беше съсипан физически и душевно. Неговата доста здрава натура не можа да понесе тия удари, макар и да им противостоеше. Не се мина много време и той заболя. Заболя сериозно, тежко. Ужасната болест паралич не закъсня да се яви у него. Той замина за София да се лекува от тая болест. Напусна любимото си Търново и… не се върна вече. Връща се сега… но… мъртъв. Физическите мъки, прекарани в Петропавловския манастир, заточението в скалистия Гложенски манастир, силните душевни сътресения, които прекара в един макар и къс период, му надвиха, и тази блага душа, тоя чуден ораторски и литературен талант увехна и се сломи завинаги…
Няма вече дяда Климента! Няма добрия пастир! Няма да чуваме неговото мощно слово, неговата пълна с поучения реч. Няма благотворителният Климент — и на стотици сиромашки семейства ръцете са пречупени. Умря българския Мариел… Но неговият дух не е умрял за търновци. Той ще живее за вечни времена. Той е неумъртвим!
Нека ние, всички търновци, преклоним глава пред тоя мъченик и нека му отдадем последното целование. Неговият живот има много страници, от които ние ще можем да черпим примери. Нека всички, на които съвестта е чиста, се поклоним пред праха на тоя добър пастир и кажем: Лека пръст, владико добрий! Нека твоята памет бъде вечна! Амин!
гр. В. Търново, 12 юли 1901 год. От почитателите му
АБАН, ф 54, арх. ед. 18, препис от некролога

Из архива на Васил Друмев, митрополит Климент Търновски

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Музикална култура

„Родна песен нас на век ни свързва" 

из общински вестник "Велико Търново" от 1935г.

За подигане музикалната култура в града ни се е работило в миналото и днес се работи. Читалищното кино със своите музикални филми стои на първо място. Художествеността на тези филми с участието на знаменити музикални сили бърже се оценява и населението масово ги посещава. Но, възхищавайки се от музикалните постижения в другите страни, трябва да се работи и у нас за издигане музикалната култура и у нашия народ. С тази благородна задача се е заел съюзът на народните хорове. И в града ни има народен хор „Царевец“ под диригенството на г-н Илия Денев. От няколко години той усилено работи за обединение на музикалните сили в града и издигане на музикалната култура. Извършеното от него е от голямо значение и е наложително едно проучване. Тук ще спрем вниманието на нашите читатели само върху изнесените до сега две сказки концерти. Едната бе на 29. I. н. г., с реферат Италиянският музикален гений от Илия Арнаудов, оперен режисьор и с участието на оперната певица Славка Попова, свършила Виенската консерватория. Втората бе на 5 т. м., вторник, 6 и пол. часа в салона на читалище "Надежда“ с сказка Народната ни песен — национален страж от Георги Стайков, учител по пение в м. гимназия, и музикални номера, изпълнени от народния хор „Царевец“. Г-н Стайков твърде подробно изнесе богатството на народни песни у нашия народ, което говори за големи музикални заложби; обаче, това голямо национално богатство още достатъчно не е оценено и използувано за музикалното възпитание на подрастващото поколение. „Ние малко пеем“, каза г-н Стайков. А пеенето е могъща сила за превъзпитанието на един народ и най-силния белег за цената на неговата обща култура. От тук и голямото значение на образувалите се народни хорове във всяко наше селище и тяхното обединение в съюз. И двата изнесени концерта с подходящи сказки бяxa добре посетени. Това говори, че има вече съзнание за необходимостта от дейност в това направление. Нека това съзнание бъде умело използувано. Нека народният хор продължи избрания път, като урежда подобни сказки и в бъдеще, придружени с музикални продукции. Девизът „Родна песен на век ни свързва“ всякога да бъде ръководното им начало. Чрез пението и народната песен към национален възход. 
Грета Костова-Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Христо Ботев за произхода на българите

Малцина знаят, че есента на 1874 година Ботев завършва превода на книгата „За славянския произход на дунавските българи“ на големия руски учен Дмитрий Иловайски, работил през втората половина на 19 век и началото на 20 век в царска Русия. Изследването върху историята на дунавските българи е отпечатано през 1874 година, по-късно преведено от руски на български от Ботев, и е издадено в Букурещ през 1875 от „Дружество за разпространение на полезни знания”.
Това изследване и неговата история е уникална поради поне три причини. Първо, то отразява една сериозна тенденция в руската академична школа, застъпена от Юрий Венелин, Александър Чертков, Дмитрий Иловайски и други, която отхвърля тезите на немските и австрийски учени за произхода на древните българи. Именно тези печално известни заключения на учените от края на 18 век и началото на 19 век, Енгел, Тунман, Шафарик, последвани от Иречек и Златарски внасят голямото недоразумение в българската история, означено като тюркско-фински или хуно-оногундурски произход на българите.
Определено трябва да съжаляваме за това, че тенденцията застъпена от Д. Иловайски и другите руски учени от този период, не е била наложена като официална сред българската историческа школа. Това щеше да спести много унизителни и напълно погрешни заключения и представи при изучаването на нашето историческо минало. Унизителни заключения за произхода на древните българи, на които и до днес робуват представители на официалната и неофициалната историческа мисъл в България.
Ето как започва изследването на Иловайски, чийто най-известен научен труд е пет томната „История Росии” : „Въпросът за произхождението на русите естествено довежда изследователя до въпроса за произхождението и на другите народи, които са живели някога си в нашето отечество и които са се намирали повече или по-малко в ближни отношения към нашите прадеди. Между тие народи първото място, като речи, принадлежи на българите. За това ние счетохме за необходимо да посветим на тоя народ особено изследование, т.е. да разгледаме колкото е възможно по-вярно оние основания, върху които се е съставило господсвующето за него мнение.”
Второто нещо, което е уникално в това изследване. Днес равнопоставянето на славяни (бих уточнил трако-славяни) и древни българи, все още изглежда за много хора като нещо невероятно, нелепо и невъзможно. До там се стигна след повече от сто години повтаряна погрешна пропаганда. Това противопоставяне до голяма степен изкуствено, между българи и славяни, липсва в труда на Паисий Хилендарски. То до голяма степен липсва и в сведенията на античните автори – гръцки, римски, арабски, арменски и т.н. Равнопоставянето на траки, българи, славяни е било напълно естествено и за нашите възрожденци, Г. Раковски, Ц. Гинчев, М. Дринов, Л. Каравелов и т.н. Ако тези автори са правили някакво разграничение между българи, траки, славяни, то е било в границата на една голяма племенна общност, която наричаме славяно-тракийската или скито-тракийската или славяно-българска.

Третият интересен факт свързан с изследването „За славянското произхождение на дунавските българи” е това, че мнозина от вас го притежават в домашната си библиотека, дори без да подозират това. То е поместено в том 3 от Събраните съчинения на Христо Ботев, издадени през 1976, София. А ето какво пише във в. "Знаме" от 19 януари 1875 г.: „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски, превод от Христо Ботев- "Излязла е вече на български език книгата на руския историк Д. Иловайски, под заглавие „За славянското произхождение на дунавските българи“. Новият и добросовестният труд на г-на Иловайски окончателно разбива туркофинската теория на немската и на славянската историография и хвърля нова светлина както връз произхождението на българският народ, така и връз неговото преселение на Балканския полуостров. Ние рекомендуваме тая книга на нашата читающа публика, а особено на нашите учители и историци."

Прочетете сканираният от мен превод на Христо Ботев:

„За славянското произхождение на дунавските българи“от Д. Иловайски, превод- Христо Ботев

[в. „Знаме“, г. I, брой 6 от 19 януари 1875 г.]
Източник: http://andorey.blog.bg/

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старите български градове

В пътеводителя от 1907г. пише: "Главната входна врата и тя съществуваше до скоро време, като един най-голям и най-важен остатък от крепостта (на скицата). Понеже грозяла уж опасност, тази врата бе срутена, вместо да бъде ремонтирана. Отстрани и над нея се надигаше яка сграда, която, по всяка вероятност, е била един вид казарма на войниците, които са пазили входа."

Шкорпил при третата порта на главния вход на Царевец различил три периода на градеж, за най-ранния от който-пише: "Тези остатъци принадлежат на първата българска епоха в Търново, в която виждаме сходство на материала от подобни постройки в Абоба/Плиска/, Преслав и при римските постройки в околността."

През 1927 г. в сборник, издаден в памет на митрополит Климент (Васил Друмев), Тодор Николов публикувал обстоен очерк върху миналото на Търново. Според него най-старото селище на територията на града от предримската епоха се разполагало на Момина крепост. Римски селища имало на Царевец, Трапезица, Момина крепост и в местностите Дълга лъка, Лакото и Ксилифор.

А запазеният до третата порта на Царевец рустициран зид е сходен по материал и начин на градеж със зидове от Плиска и Преслав. При археологическите разкопки на Царевец са открити са варовикови квадри, дъговидно издялани от вътрешната страна и с трапецовидно напречно сечение — пресечена клиновидна форма. Според Балабанов: “Разкопките от последните години доказаха, че квадровата изодомна зидария е позната и широко употребявана в Тракия преди македонското завоевание (IV век пр.Христа). Достатъчно е да споменем монументалните гробници при Мезек, Стрелча, Калояново, най-ранните крепостни стени в Перник, крепостните стени на Месембрия, както и други обекти, при които е използвана идентична техника на градеж.“ (П. Балабанов, Градове в Древна Тракия преди походите на Филип II, Поселищен Живот в Тракия, втори симпозиум,1986, Ямбол, с.51).

В Плиска и Преслав, се откриват гигантски строежи от големи каменни квадри. За първи път руините на Плиска се споменават от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г., като "останки от древни времена". Не е случайно, че именно строителството на градове се описва в много от старите хроники и документи. От тях научаваме, че на мястото на стария Византион Константин Велики е изградил нова столица на Римската империя. Пак на Константин Велики Псевдо-Кодин приписва основаването на градовете Дористол (Силистра), Плиска и Преслав (ДЯК ком. с.207).
В" Царственик или История болгарская" на Христаки Павлович за император Константин следното: "Въ това време дойдоха Сармати и Скити на Дунай, и Константинъ воинствова на нихъ и победи ги, и направи на Дунавъ мость на място, което се называ желязная врата, въ лето Господне 325. Тога создаде Никополская крепостъ на Дунавъ, и искаше да направи тамо градъ на своето си име, и повеле на народа да носатъ камене, запрещенно му быде обаче во сне, и не направи, а каменете стоятъ и до днесъ на онова място, кое то беше весма красно, и имаше градъ от Иллирика созданъ, именемъ Преслава."

Хаджи Калфа пише: „Стари, опустошени стени от времето на неверниците, които обграждат доста голямо пространство, по-голямо от площта на Цариград, така че в заградената площ има много полета и планини. Стената бе здрава и широка, като останките ѝ личат още. Има големи четвъртити камъни, които жителите употребяват сега в своите строежи“. Това описание на турския географ отговаря на по-ранно описание на французкия учен Бонгарзиус, който през 1585 г., пътувайки от Букурещ с едно посланичество за Цариград, преспал една нощ в Ески Стамбул. Той разказва: „Ески Стамбул, това е Стария Константинопол, крепост, в която има още част от каменни стени от бели камъни с големи размери, разположена на брега на малка река в една долина“. 
 Тези антични градове са превъзхождали дори Константинопол по своята площ и монументалност. Дори турското име на старата ни столица Велики Преслав е Ески Стамбул, което значи Стари Истанбул, Стари Цариград или Стари Константинопол. Тези древни селища са градени с квадри. Този тип строеж е съществувал по времето на траките, които биват завладени от Римската империя. Трябва да се добави и това, че на територията на Преслав са намерени монети от Античността - периодът, в който според Кодин и др. са изградени Плиска и Преслав.
И така виждаме, че траките са строели с квадри. Римското строителство се различава обаче и е със ситен каманяк и тухли, а българите отново строят с квадри. Приемствеността в типа строителство/с квадри/ при траки и българи говори за един и същ народ, завладян от римляните, а когато се освобождават са продължили да строят по същия начин.

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г., Ziezi ex quo vulgares
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

За великаните- гети основали Търново

Петко Р. Славейков казва: "От Бяла имало през баиря надолу могили, които се казвали житовските могили; тамо надолу живеяли, а тука вардели." (СбНУ 2, с. 165). Хората от първото поколение на човешкия род били несъразмерно високи и били наречени „житове“, "джигани" и др.. В северозападна България има много легенди и приказки за много високи хора, които те наричат "Джиджавци", "те често се спъвали, и си чупели костите в малинаците...". Това предание Славейков привежда във връзка с легенда за сътворението на човечеството, първото поколение от което били "високи и едри като житовете", за които той казва, че са народ гети. Според старо българско предание Търново е било построено от великани. Славейков, когато разказва тази легенда ги нарича "житове, народ гети, живеел от другата страна, отдясно на Янтра, минувал отсам реката тука, да прави измама на житата...”. 

Днес някои изследователи предполагат, че гигантите са били всъщност местни, балкански племена, които са впечатлили гърците с огромният си ръст. П. Славейков съобщава за изкопани “Джидови кости” от “гробове с извънмерна височина” край Болярската черква “Успение Богородично” в Търново. Същото е казано и за място край с. Авликьой, между Ихтиман и Самоков: “два ли, три ли гроба дълги, казват ги жидовски или житомерки”. Думата „жидове“ в смисъл на исполини се среща у една част от нашия народ под няколко форми: жидове, житове, житовци, джидове, джидавци и дживдовци. Първите три форми се употребяват повече в Източна България, а колкото се отива към запад преобладават останалите три. Доколкото е нам известно, най-напред печатно споменава жидовете Г. С. Раковски. В своята „Българска старина“, като се старае да намери етимологията на народното ни име, между другото споменува: „Нашите старци и баби в България, когато разкопават человечески стари кости, нещо си по-едри от днешните человечески кости, казват: тейзи са от старите житове, коя реч е равна в значешето си с арии, българи, сейчи, жети или по-право жити. Истото въспоминание ся е съхранило и във влашкий народ в подобни случаи, той казва: „тейзи са старите орачи, арии и пр. Според българския патриот, думата „житове“ излазяла от жито, а „жети или по-право жити“ („житы, житичи = сеяштии“) са се наричали по български гетите и маса-гетите („жети и масажети“), които непременно, според него, са били от български произход."
От събраните вече достатъчни данни излиза наяве, че представлението за исполините, наречени "жидове", и досега е много прясно в паметта на българите в Търновско, една от първа важност люлка на българската средневековна култура. Ето в какви подробности ни го предава един от най-добрите познавачи на природните предания у нас, г. Ц. Гинчев:
,,Едно време, когато направил Господ света, заповядал да се явят и хората. Явили се първите хора — жидовете. Те изникнали из земята, като гъби. Те, като се спънели и паднели, пречупвали си кръста и не можали вече да станат. Най-много ги препъвала къпината, затова те взели да ѝ се кланят и да ѝ колят курбан. Жидовете не се бояли от гръм: кога хващали змеевете да гърмят и да стрелят с огненни стрели отгоре, жидовете взимали големи камъни, като канари, и викали: каменна ми главица! Какво ще ми сториш?... От жидовете и досега се намерват из земята едри дълги кости. Господ като видял, че жидовете се спъват и като паднат, не могат да станат, заповядал да се свършат и изгубят."

Прочетете "Жидове исполини".
Гети /жети/ е единният етноним на древните трако-илирийски народи, с който те са обозначавани от всички древни историци. Фердо Шишич, сръбски историк обръща внимание, че през средните векове сърбите идентифицирали българите с готите и че в средновековна Сърбия името "гот" означава "българин". Великият жупан на Рашка Стефан Неманя (1176-1228) пише: "същото готско племе, наречено и българско....". Готите/гетите са фундаментален етнообразуващ компонент в българския етногенезис и предшественици на днешните българи. Д-р Ганчо Ценов установява и доказва, че древните народи готи и гети по нашите земи са един и същ народ и това сме ние - българите. Древните летописци (най-вече гръцките) наричат едно и също население на Балканите мизи/гети/готи и това е българското.  

Паисий Хилендарски пише в своята история: "Тъй писали за Уалент/Валент в неговите деяния: „Обезумя цар Уалент и пусна готите, преминаха Дунава и се населиха в Тракия. После беше победен и изгорен от тях." А тук направо казва, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия, "а по онова време именували ги готи поради татарите. Така българите се вдигнали в това време и завладели много място от гърците – цялата Търновска, Видинска и Нишка епархия, – станали независими и се заселили нашироко по тия епархии."

При археологическите разкопки по безспорен начин е установено, че средновековната патриаршеска църква е построена върху основите на по-стара църковна постройка — една готска базилика от VI в. Тя била трикорабна с баптистерий към южната страна.  Според историческите извори през 4 в. сл. Хр. в римския град Никополис ад Иструм е била резиденцията на готския епископ Урфила/Улфила/, създал писмеността на готите и превел Библията от гръцки. Той се ползва с изключително висок авторитет пред византийските императори и не случайно е смятан за една от най-великите фигури на тогавашния свят през ІV век. Той е наричан “Апостол на готите”. Ганчо Ценов го нарича основател на българската църква. Поради огромното влияние на Готската култура в Западна и Централна Европа е прието, че готите принадлежат на Източно-Германските племена, което никой от старите автори, обаче не споменава. Според тях те са гети, т. е. стар скитски народ, предшественици на днешните българи.

Днес вече има категорични археологически доказателства, че гетите/готи/мизи, нашите прадеди са обитавали търновските земи. Източноримският историк от 5-6 в. илириецът комес Марцелин нарича "българи" жителите около р. Янтра - а това са Урфиловите "никополци"- " Marcellini Comitis Chronico, edit. Th. Mommsen – Monumenta Germaniae Historiae, AA, XI, I, Berolini 1893, c. 104, 107, 108; ЛИБИ І, 1958, стр. 318

Че населението на Никополис не се е променило през това време научаваме от Йордан - "Гетика" - около 550 г.: "... те имаха за свой епископ и примас Урфила... До ден днешен те живеят в Мизия, в областта около Никопол в подножието на Хемуса. При везеготите преселени в Септимания също се говори за българи. Между писаните около 610 г. везеготски писма има и подписани от "Bulgar comes Septimaniae" - български комес на Септимания. Комес - обществена длъжност, вероятно латинизирано от "комит". Monumenta Germaniae historica, Bd. 3, c. 677. 

Животът в Търново не е прекъсвал в продължение на хилядолетия, доказателство за това са разкритията край църквата “Свети 40 мъченици”. Археологическите разкопки разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век. Има също така извори, от които се съди, че династията на Асеневци е с готски произход. Това са най-вече извори от Западна Европа. В сведенията на един от кралете, който само преминава през българска територия/в това време преминават последните Кръстоносни походи/, се говори за династията на Асеневци. Това е точно, когато избухва въстанието в края на ХІІ век, и се казва “ето, тук готската династия, заедно с българи и власи, са вдигнали това въстание и са отхвърлили византийското господство”. Знаем, че целият род Асеневци са били много високи. В откритите през 1906 г. гробове, които Москов кръщава "Асен и Петър", скелетите са с височина около 2 метра. Скелетът на Калоян, открит от В. Вълов през 1972 г. също е бил гигантски. 
Ще завърша с думите на възрожденският писател Цани Гинчев: "Като вземам предвид нашата поезия, език, нрави, моминската свобода на траките, както ги описва Херодот, комуто любението, седенките, тлаките, хората, беленките и въобще всичката свобода на момата, която се е завардила и до днес, се е видяла много противна в сравнение на техните хареми (гинекии), гдето жената тогава не е била друго нещо в тях, освен една затворена кадъна; като вземам пред вид имената (от които тебе те е страх), които са се завардили и до днес, поверията за жидове (джигани се зоват те в народа и работата им - джиганска работа, което не е нищо друго, а гигани и гигантска работа, от което имаме и глагола джиганя - работя тежка работа), и най-после като вземам предвид, че онова голямо тракийско племе, както го описват старите, което е завземало цял Балкански полуостров, Дакия и зад нея... аз не мога да се примиря с днешната шовинистическа история, която избърсва траките от земното кълбо..."  
Прочетете още: Кои са били древните исполини според Библията
Легендата за основаването на Търново от великани, описана от българските писатели

Жидове исполини

Източници: Ганчо Ценов „Готи или българи“, Историята на св. Паисий Хилендарски, статии от Димитър Николов, Росен Милев 
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова  
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Тракийската теория на Цани Гинчев (1835 — 1894), български писател, просветен деец и публицист

„Великата хипотеза", която той наричаше истина и в която той вярваше, заключава следните две положения::
1. Древните тракийски племена, които според Херодота образували подир индийците най-многобройния народ на света и които са прями преходници на славяните на Балканския полуостров, не са измрели. Те живеят и днес още между нас.
2. Траките са славяни. Те са дали на нашия език особената аналитична форма, която го отличава от другите славянски езици, а в това число и от старобългарския. Eзикът на Кирила и Методия не е трако-славянски, а специално български, бугарски. Бугари, така нарича Гинчев ония славяни, които са се заселили по-късно на Балканския полуостров върху землищата на „туканите" (автохтонните) тракославяни, с които са се смесили. Бугари — от реката Буг, гдето е била първобитната им люлка. Тия свои тези Гинчев облича в няколко по-общи разсъждения за преселението на народите. Eто и самата му „тракийска теория", както ми и е изложил в две писма от 6 декември 1890, г. и от 8 юли 1891 г. Някои малки бележки към неговите мисли ще си позволя да направя към края:
Търново, 6 декември 1890 г.
"Такваз ли беше историята преди многозначущите разкопки на старите цивилизации в Азия и Eгипет? Аз, макар да е казано, че след Христа пророк не бива, ти предричам, че и заварената стара цивилизация на Балканския полуостров, а ако щеш и на цяла Европа ще даде нов свят и блясък на историята и ще освети това, което аз предричам и ти се види сега чудно.... Недей се чуди.... Стъпи високо и погледни върху течението на времето и събитията и ти ще видиш три народа: славяни с хиляди племенни имена, първобитните тукани (туземци), колонисти елини и група латински племена... Другата група е тевтонската, която е нахлула от суровия Север и сама сурова като него.... След това е дошъл манджурският клин и се е забил в сърцето на славянството, та го е разпукал на глиби.... Славянската люлка не е Север, както щат да думат и с каквото щат да доказват. От Балканския полуостров и Южна Европа са се колонизирали славяните на Север, но тогава те не са се звали славяни, това голямо море е имало особени свои местни имена и пристанища. Как ти се чини, в доисторическите времена дали не е имало вътрешни сблъсквания между тая славянска раса, не са ли се стремили по-силните да се задържат все по на юг и са отблъсквали слабите по на север, както учениците отблъскват от собата (пещта) по-слабите си другари зиме, кога се валят да се топлят? Това нещо е естествено, не само между хората, но и още между животните, че ако щеш и между растенията и даже минералите... Това последно нашествие, тъй нареченото „преселение на народите", не е ли вървяло по тоя закон? Тоя страх, гдето е обзел днес цяла Южна Европа от северните ученици, които искат да дойдат при собата да се погреят и да се повеселят на топлината и светлината край Средиземно море, но не върви ли все по тоя закон? Когато тоя закон е съществувал и ще съществува, догдето има топлина и студ, то може ли да се мисли, че хората най-напред са се заврели в ледените обятия на природата? Вед человек не е северно произведение на природата: неговото отечество е топлината и светлината - Екваторът!... Защо всичкият человечески род си представлява рая светъл, хубав, топъл - градина, вечна градина? Не ни ли напомня това нещо инстинктивното чезнение на человека към старото му отечество, от гдето са го принудили някои страшни политически катастрофи и със сълзи на очи е оставил своя веществен рай - своето бащино огнище, гдето животворящото слънце - неговият детински бог му е давало всичко, всичко, що му е било трябвало за неговия поетически-детински живот?... Някои мислят да противостоят на тоя закон, да го спрат и всичката борба, всичкото напрежение, всичката помощ на днешната наука са устремени против това естествено настървение от студа към топлината. Не се спира то!... Догдето съществува студ и лед, мраз и мъгла, дотогава ще се продължава тоя закон с всичката си сила.... Това е борба на злото с доброто, на черния бог - студа с топлината.... Равновесие няма и не може да бъде, защото го няма в самата природа... направете равновесие и цялата вселена ще спре своята машина, всичко ще охладнее, ще изгасне, ще замръзне във веки вечния... И стремлението на славяните и борбата на нашите пре-предеди е вървяла по тоя закон да се върнат пак в отечеството на своите пра-отци, от гдето силата на по-силните ги е изгонила или по-добре - избягали са от хомоти на ненаситния лакомоед. - Как ти се чини, във времето още на Дария, Филипа Македонски, римляните и византийците, не са ли колонизирали свободолюбците на север, гдето като са се усилили и размножили, пак се явявали да отмъстят на грабителя на отечеството и свободата им и са го смазали и заели пак дедината си. Не се ли повтаряше това до вчера, от турското нашествие? Влашко, Южна Русия и Банат не са ли населени с наши хора, които, щом чуха гласа на свободоизвестяющата тръба, се завтекоха да отмъстят за обидата и дойдоха в бащиното си гнездо. Но местението няма да престане, защото старото отечество, макар с най-непълни предания, не се забравя. Приказките за ходенето при слънцето, за златите ябълки, за безсмъртните злати моми са олицетворение на народните идеали за юг. Там им е изворът и туй означават те ... доколкото съм ги разбрал. Като вземам пред вид нашата поезия, език, нрави, моминската свобода на траките, както ги описва Херодот, комуто любението, седенките, тлаките, хората, беленките и въобще всичката свобода на момата, която се е завардила и до днес, се е видяла много противна в сравнение на техните хареми (гинекии), гдето жената тогава не е била друго нещо в тях, освен една затворена кадъна ; като вземам пред вид имената (от които тебе те е страх), които са се завардили и до днес, поверията за жидове (джигани се зоват те в народа и работата им - джиганска работа, което не е нищо друго, а гигани и гигантска работа, от което имаме и глагола джиганя - работя тежка работа), като вземам пред вид и още много други неща (за които тук няма място да ги излагам), като вземам пред вид, че арнаути, гърци, цинцари, ермени, латини, турци (преселенците) са се завардили и досега с езика си, с обичаите си, с поверията и преданията си и най-после като вземам пред вид, че онова голямо тракийско племе, както го описват старите, което е завземало цял Балкански полуостров, Дакия и зад нея - до онова място, гдето карали само коне и живели само пчели - Русия, Южна Русия и т. н. с пчелите на чамовите дървета - аз не мога да се примиря с днешната шовинистическа история, която избърсва траките от земното кълбо... Това е противоречие на логиката. До Юстиниана те са съществували, това е детинство, лековерие и заблуждение, посеяно от нашите врагове, които са се мъчили, а и сега се мъчат да унизят... що думам, да унизят, да унищожат славянския мир, да го стопят в своята пота (тигел) за увеличение на своите гниещи нации, за дойна крава, за мекере, да се качат на гърба му и да го обюздят, та да го употребяват за своите прищевки ... Тъй е било и тъй върви и до днес... Всички иноплеменници с това се занимават, всичкият им политически живот се върти все около тоя фокус... Ний трябва това да го разберем: това е борба за живот и за смърт... Представи си, че ни смазаха... Да не дава Господ!... Ами тогава? 

Аз съм от лагера на ония, които вярват, че траките са били славяни и тъй ще си умра... Ако бяха тия траки - днешните българи - новопришелци славяни, както се напрягат шовинистите и поддържателите им историци да доказват, то и езикът, който се говори днес между всички българи, не щеше ли да бъде със 7 падежа, както е сръбският, хърватският и др. новославянски езици? Как са можали те да го завардят, а ний сме го изгубили? Това не е ли противоречие на здравия разсъдък? Този език с четирите члена: тъ, та, то, те, въ, ва во, ве, нъ, на, но, не, съ, са, со се, е тракийско-славянски; той е наложил своето могъщество на арнаутския, влашкия и гръцкия. Българите, които са дошли и са основали българска държава, са от групата на малорусите и великорусите - средното най-южно и най-развито звено. Те са живели на Буг и край Черното море и твърде е вероятно да са се звали бугари или българи от самата река, както това се е завардило и до днес: моравци, олтени, тимочени и т. н. Току тъй не ни зоват македонците и сърбите бугари. Те са дошли, а може би и да са били викани от тракийските славяни да ги избавят от византийското иго: защо нема съпротивление от тия славяни, които заварили бугарите тука? Не е ли било същото, както това е станало и най-после стана пред нашите очи, гдето ходихме да молим русите да дойдат да ни отърват от византийската наследница - Турция? Ония времена не са ли приличали на сегашните и може ли да бъде инак? Ходът на историята си върви по един път: тука няма нещо магическо, всичкото е естествено, както тогава, тъй и сега... Тези българи са говорили близо, а може би и същото, както и днешните руси. Който се съмнява в това, да иде в Шумненско, Разградско, Силистренско, Русенско и в Добруджа, да чуе как говорят и до днес и как са се завардили кучья, рус. кутья, жерка - воденица, жернов - воденичен камък, стъпа - чутура, ступа, десни (венците в устата), рус. десни. Падежите, глаголът кликам, бобонките на черницата - агуди, р. ягоди и м. др. Ами костюмът на жените, не е ли същият с малоруския, ами клада, ами вечерниците, седенките и т. н. Това не показва ли пак, че оная... теория, която произвежда българите от не знам каква фантастическа азиатска сволоч, е измислена по някои византийски шовинисти диванета летописци. На българите - старите - езикът им се изгубил - на завоевателите езикът се изгубил!? Дали си името пълно-запълно, като гронгерска търговия (трампа с храна), а взели език за име! А това не е ли глупав или безбожен шовинизъм... Ами че този..., който се взема да пише история, сляп ли е да види и глух ли е да се услуша, че ний днес говорим и на двата езика - и на българския, и на тракийския и пишем и на двата? Както народът се е смесил, тъй и езикът е смесен и тракийското, като повече и по-цивилизовано и обвизантийчено, е почело да взема върх над пришедшето. Това първото - тракийското е дало християнската вяра на пришелците, но господствуващият официален език е принадлежал на завоевателите, на него е и преведено Св. писание: ето защо е той толкова близък с руския, защото завоевателите бугари, са говорили тъй, както и русите. Но после ний видим, че като падна България, в Асеневско време езикът се е изменил, а това ще рече, че господарите като паднали, и езикът им взел да пада: взел да преобладава тракийският. Недей мисли, че и тогава тракийските славени са разбирали черковния език, както бугарите. Те са си говорили и тогава човекът, чилякът, жената, детето, къщата и т. н. и който е бил учен, той е разбирал книжовния език, т. е., бугарския. Инак аз не мога да разбера нелогичното и неестественото. Ето туй е то изгубванието на българите заедно с езика им и приемванието на славянския език... напротив тука славянския-българския се е изгубил и се е обтракинизирал или утракил."
Търново, 8 юли 1891 г.
... „Мене ми се чини, че моето пророчествувание все ще се изпълни, че потомците на старите траки не е възможно да са потънали в земята!... Потомците на Ситалка са живи! ... Когато Велизарий е събирал от тях войска, след него не можеше да ги глътне Тракия. Аз съм предчувствително убеден, че като се отделят шопите, но не македонските шопи, а тия от Искъра на запад със Софийско, които са дакийски тракославяни, като се отделят нашите поленци от Търновското поле, Свищовското край реката Янтра до Дунава Русчушко, Разградско и Шуменско с Добруджа, гдето са същите пришедши от Буг българи, другото на юг от Балкана с цяла Тракия до Македония, всичкото население с черните дрехи е тракийско, чак до Сер (Серес) и е най-голямото на Балк. полуостров, каквото си е било и в старо време и още преди да са се явили гърците на света, когато са се били с египтяните, но върху това нещо трябва да се работи и да се копае земята и могилите ... Всичката тайна тук се състои в това, че траките, същи славяни, под римляните са се звали със своето име, дадено им от гърците траки (северни), а по-интелигентните римляни (ромеи), докато им дойде помощ от братята българи-славяни и ги подбуди и принуди да съставят нова държава, да ги отърват от Византия и гърците. Тогава взеха да бележат в историите си, че дошли славяни или по-добре траките станали славяни. Това нещо е било, както аз си представлявам, както с решението на черковния ни въпрос: реши се въпросът и се явиха всичките жители на Тракия българи, а гърците где отидоха?... Такава метаморфоза е станала и с траките, когато са дошли българите от Черно море и се създава държава във византийската, както създадохме ний нова черква във византийската... И в Македония ще бъде същото. Щом всичкият народ признае Екзархията и зачете славянски в черквите и училищата си, ще се явят славяни и ще се изгубят гърците и после ще пишат, които са заблудени подир гръцките интриги, че се явили славяни и погълнали гърците, или ако няма кой да забележи каквото е било в онова време, ще мислят, че цяла Македония е била все гърци, но после избягали в Гърция, както казват, че траките са избягали във Влашко и от тях станали днешните власи! По-диво от това възрение не може и да бъде... Траките избягали във Влашко и се повлашили, а цинцарите, същите власи - римски колонисти, останали на местата си на границите, гдето са били заселени, между Гърция и Тесалия, между Македония и Тесалия, между Тракия и Македония и т. н. да държат и покорност населението и да шпионствуват, си стоят и днес с дрехите си и с езика си! Не е ли това безсмислица и гръцка неразбория, която е повлякла и новите историци?... Но ний трябва да обърнем сериозно внимание на тоя въпрос и да изработим историята на тия тъмни времена. Материалът е готов народът със своята неписана история в умствените му творения и разкопките, но трябва труд, средства и способни критико-историци и археолози ..."
Сега можеш да почиваш спокойно, стари друже! Твоята пророческа тракийска теория, на която ти отдаваше такова грамадно значение, е вече достояние на съвременници и потомци...
Той знаеше, че „шовинистите", против които той така често гърмеше и които поливаше във всяко свое писмо с горещата и разядлива луга на своя сарказъм, няма да го пощадят. Предвиждаше го той това още тогава, когато се стараеше с младенчески жар да спечели в мене един апостол на своята тракийска вяра, но се утешаваше, че науката е пълна с капризи и че всеки, който е изказвал божата истина, е бил осъждан на преследване. Той мислеше за тия работи така: „Напиши и кажи това, която ти диктува твоят ум и разум, че го остави черно на бяло, па ще минат години, а може би и векове и десетки векове и ще се намери някой да поиска да изследва онова, що си изказал, и ще възкреси твоите идеи. А не намери ли се никой и никога, нека пак да отиде всичко на вятъра, гдето най-после ще се слее всичко: и право, и криво, и добро, и зло, и всичко, и всичко..."
Гинчевите мисли за произхождението и съдбата на траките заслужват обаче нашето внимание и инак, а не само като документ за историята на нашата наука и книжнина или като материал за живота на автора. Тракийската теория на Гинчева, колкото да е фантастична, съдържа все пак една здрава научна ядка. Преди всичко идеята, че траките не са изтребени окончателно, че те живеят още, е идея, която се споделя от всички по-сериозни историци и траколози. "Немислимо би било - казва и Томашек, най-личният сега живущ познавач на тракийските племена и диалекти, такъв един голям и важен народ като тракийският да загине съвсем безследно." (Die altern Thraker. I, в Извест. на Виенск. акад., истор.-фил. отд., СХХІІІ т., 1893, стр. 11.) Така подобно и Флигиер, комуто Томашек следва в общи черти. (Fligier, Zur prahistorischen Ethnologie der Balkanhabbinsel в Съобщ. на виенското Антраполог. общ., VI, 267 сл., и в спис. Ausland, Ueber die Herkunft der Rumanen, 1878, стр. 755 - 759.) Тъй и румънският историк Ксенопол (Istoria Rominilor, т. I, 178-184) и други. Херодот нарича траките най-големия народ на света подир индийците и такъв един грамаден народ да не е оставил и най-малко следа? - се пита с изумление и Гинчев. Но докогато Томашек-Швикер, Реслер и др. приемат, че траките продължават да живеят преимуществено или изключително в днешните „Източни Романи (Ostromanen, румъни), Гинчев ги търси преди всичко в българите и тук той се среща донегде с друг един наш изследовач, д-р Басанович, който, поразен от особения тип на голяма част от българското население в Ломско, приема, че тоя тип е специално тракийски. (Вж. Сборник за народни умотв., наука и книжн., т. V, стр. 24, 25.)
От по-новите европейски учени, доколкото ми е известно, само Томашек, Гайтлер и Флигиер допущат, че една част от голямата маса на тракийския народ може прямо да се е пославянчила под влиянието на славянобългарите, без да е била предварително романизирана. Много неща показват, че пославянчените траки или съвсем не са били романизирани или отчасти и че техният език се е употребявал още когато са се появили славяните на Балканския полуостров. (Fligier, Ethnologische Entdeckungen im Rhodopegebirge, стр. 4.)
От тракийското произхождение на днешните българи Гинчев обяснява и някои по-специални български езикови явления - особено послеставния член и отсъствието на старите флективни окончания при имената. Незапознат с по-новите изследвания в областта на историята на нашия език, той предполага, че тракославяните са си говорили в главни черти така, както си говорим и днес, а тъй нареченият черковнославянски (старобългарски) език със синтетичните граматични форми е северно славянско наречие : наречие на завоевателите българи или бугари. И това Гинчево възрение не е нещо ново. Така Копитар, та даже и Миклошич (Syntax, 127; Die slavischen Elemente im Rumanischen 7) допущат, че нашите суфигувани членни форми и други някои граматически форми, които отличават тъй рязко българския език от другите славянски наречия, са специално произведение на трако-илирско-албанско влияние. На подобно мнение е и Флигиер, само че той иска строго да се делят траките от илирците. (Ethnolog. Entedec. и пр., стр. 4.). По културно-исторически съображения той не допуща, че албанците, които никога не са играли някаква по-значителна роля на Балк. п-ов, са могли да предизвикат такива големи аналогични промени в три съвсем разнородни езика, като българския, гръцкия и румънския. Тия изменения се дължат изключително на траките. Като се помена, по-новата славистика счита за възможно да се обяснят явленията, които ни занимават, по чисто естествения път на историческото развитие. Явните аналогии в езиците, които са се развили на старата тракоилирска почва, са твърде големи и още дълго време ще предизвикват навярно съмнението и любопитството на лингвистите и не само на пророчески натури като Гинчева. Колкото за мнението, че българите (тракославяните) искони са си говорили така, както си говорят и днес, това мнение, взето буквално, не издържа, разбира се, никаква критика; взето cum grano salis, то съдържа една здрава мисъл. В много отношения изкуственият език на Кирила и Методия се основава на едно наречие, което няма защо да се предполага, че е било общобългарско. Историята на всички книжовни езици ни учи, че и в случая с нашия по-стар книжовен език за основа трябва да е взето някое отделно наречие, покрай което са съществували вероятно много други, доволно различни от него диалекти и може би по-близо стоящи до сегашните наши наречия, отколкото онова, което е послужило за превеждането на свещеното писание.
Колко би се радвал бедният Гинчев да би знаял приживе, че най-новата наука ще му даде донейде право, както му дава право и когато твърди, че траките са още живи, че те са между нас, само че не се потрудваме да поотворим очи да ги видим: "Но ний трябва да обърнем сериозно внимание на тоя въпрос ми пишеше той и да изработим историята на тия тъмни времена. Материалът е готов - народът със своята неписана история в умствените му творения и разкопки, но трябва труд, средства и способни критико-историци и археолози..." - И тук Гинчев пак е прав. Вярно е траките не може да са изчезнали безследно, ще има траки и между нас и не само между румъните, но от простото предположение до научната положителност има голямо разстояние, което трябва да се измине с лопатата на археолога, мерилките на антрополога и молива на езиковедеца. "Труд, средства и способни критико-историци и археолози..." Има ли тия условия, тогава ще може въпросът да се постави въобще на по-широка почва. Тогава няма да се питаме само: какви следи са оставили романизираните или нероманизираните траки в нашия етнически състав (при всичко, че изследването на тоя въпрос е от по-голяма важност за нас, тъй като то е тясно свързано и с изследването на цял един много важен период от нашата история - основанието на Второто българско царство, в което румъните са взели, каквото ще да се говори, значително участие) а ще се питаме въобще: какво влияние са оказали върху нашия народен тип, върху нашата култура, нашите обичаи, нашия език всички тия многобройни племена, които в историческо време са били в сношение с нас. Ще се касае да се изследват всички чужди съставни елементи на нашата националност, култура, език и пр., един от най-интересните въпроси, каквито науката познава и който може да окаже някое отрезвително влияние и върху известни наши „патриоти", що не са далеч от твърдението, че българският народ си е напълно самобитен и като такъв никога от никого не се е влиял, а следователно няма защо и да подражава комуто и да било.

Иван Шишманов Избрани съчинения, Том 2,1966 г. 

Източник- http://ziezi.net/ginchev.html

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ