Любомир Владикин (1891 – 1948)
— Кой пръв е основал града на това пречудно място?
Никой историк не може да ни каже. Само народната мълва знае тайната. Обикновени хора като нас не са могли да се поселят по тези хълмове. Защото по каменните венци на хълмовете и днес още личат следи от мечовете и ноктите на свръхчовеци, които са довършили и загладили Божието дело, за да направят своето селище по-красиво и по-непристъпно.
Първите поселници са били някакви гиганти, или „житове“ както ги нарича преданието. Те се чувствували много добре тук, защото били защитени от досадните джуджета, които като чакали нападали нощем селищата. Не било трудно за житовете да се изкачват по стръмнините: на един скок те прескачали реката и с едно затичване възлизали от хълм на хълм. Житовете обичали спокойствието и имали вкус към красотата. Затова доста време употребили да направят склоновете на трите хълма по-стръмни и по-непристъпни, а околовръстните каменни ивици — отвесни и гладки като венци.
Една сутрин, на върха на днешното село Арбанаси се появили конници. Островърхите шлемове на ездачите се откроявали върху бледото небе като шипове на боздуган. На дългите копия се развявали препорци, прилични на конски опашки.
Дълго време незнайните гости съзерцавали хълмовете в долината и обмисляли нещо. Житовете също ги наблюдавали от върха на Царевец и, кой знае защо, зарадвали се когато конниците се повърнали и изчезнали отвъд.
Но радостта на житовете не била за дълго. Тяхното лошо предчувствие скоро се оправдало. Същите незнайни конници се появили в долината на Янтра, откъм Дервента. Те напредвали спокойно и смело. Начело, върху едър кон, яхал строен мъж, с увиснали, черни като гарван мустаци. Шлем и броня сияели на слънцето като чисто злато. От двете му страни, малко по-назад от него, яздели на бели коне двама снажни копиеносци. На копията им се веeли по две конски опашки: едната бяла, другата черна.
Житовете проводили пратеник да заплаши конниците със смърт, ако не се върнат. Но те не разбрали житовския език, и понеже пратеникът се държал дръзко, един конник го намушил на копието си и го хвърлил в реката. В същия миг от трите хълма полетели като град камъни. Конниците се пръснали в разредени редици и вихром се хвърлили напред. Страшна била борбата. Житовете хвърляли каменни блокове, големи колкото тригодишен юнец, но конниците ловко избягвали ударите, нападали житовете поотделно и им нанасяли смъртни удари с боздуганите си. Привечер боят се свършил. Едри камъни и тела заприщвали реката и тя шумяла сърдито. Коне и конници лежали по стръмните урви. Житовете били победени и върху всеки един от трите хълма се развявала конска опашка, затъкната на дълго копие. Същата нощ върху трите хълма пламнали високи огньове. Чували се тракания по щитовете и странни песни, които приличали на трясък от горолом: победителите погребвали мъртвите си, според своя обичай... Победителят се именувал Крум, кханс юбиги — велик хан на българите.
Змей Горянин (1905-1952)
И кой е можел да излезе в борба с житовете, ако сам не е бил полубог? Кой би могъл да издигне копие срещу титан, ако сам не е титан и ако десницата му не е подкрепяна от Този, Който промишлява доброто и злото?
В тиха слънчева утрин, когато само славеите пеят и из леса се носи ромонът на потоците— по тесните каменни пътеки към жилищата на житовете вървели конници.
Слънцето чупело румените си лъчи в медните шлемове на ездачите, а сетне ги хвърляло във водите на Янтра, като кървави петна. То предчувствувало кървавата битка и давало знамение. Как може да се разкаже двубой на богове?
Някога, спомням си, че като дете, гледах картината на Васнецов „Борба на великани“. Спомням си, че скришом отрязах от списанието тази картина, занесох я в училище и с детска убедителност разправях на другарчетата си, че тя представлява хан Крум, когато побеждава враговете си, и никога не подозирах, че някогашната ми детска фантазия ще бъде толкова близо до действителността.
Наистина, един титан по мищци и мускули застава срещу един титан по дух и мъдрост. Единият пази своето спокойствие — другият твори историята, културата, народностната мощ на племето си. Единият се хваща за тежък каменен блок, като че ли желае да повдигне земята, другият повдига копието си, същото онова копие, което отбелязва границите на Велика България!
И побеждава вторият. Побеждава ювиги кан Крум—страшният и справедлив, строгият и милостив цар, хан и повелител на българите!
От този ден Велико-Търново е велико.
Няма коментари:
Публикуване на коментар