"Един ден разхождайки се покрай Петропавловския манастир той вижда едно малко овчарче да пасе наблизо овце и да свири на кавал. Сам любител на музика и свирещ отлично на флейта, с която се утешаваше в часове на самота и тегота, той се приближава до овчарчето и го заговарва. Узнава, че той е бедно сираче, схваща, че е умно дете и без много да мисли, пита го:
- Искаш ли да се учиш?
- Искам, отговаря решително овчарчето и тръгва след владиката, тъй както галилейски рибари без много мислене тръгнаха след Христа.
Минаха години и както Давид, благословен и миропомазан от пророка Самуила, от овчарче стана цар, така и това овчарче благодарение на грижитe и жертвите на Климента, свърши богословското училище в Петропавловския монастир, свърши и правнитe науки в Одеския университет и стана отличен юрист. По-после, както се е случвало и другаде, както става понякога и в нашата злочеста България, тоя същия момък в знак на благодарност, пред Търновския окр. съд, като прокурор, обвини в измяна и предателство своя благодетел и възпитател и поиска смъртното му наказание от съда.
Но това, разбира се, не смути ни най-малко тоя човек добър до упоритост. И за него и за всички, ония, които го доведоха до скамейката на подсъдимитe, в своята защитна реч пред съда, в заключението си той каза: „Колкото за тези, които са причина, за да бъда привлечен на тая скамейка, ще кажа, че тe направиха това за да се отърват от преследването на законитe и от наказанието, което им предстои, за гдето подритнаха правителство, потъпкаха закони, и като турнаха своя произвол и своето самоуправство по-горе от всеки закон и власт, извлякоха ме така престъпнически от митрополитския ми дом и ме завлякоха в монастира. Не им се сърдя, не ги осъждам, напротив желая им всевъзможни добрини, а най-много им желая да бъдат във всичките свои работи и предприятия честити и спокойни в съвестта си, както съм аз в тая минута и от цяла душа и сърце моля и ще моля всеблагаго Бога да им прости това беззаконие, което те извършиха и вършат против мен“.
На ония, които го бяха изтезавали по разни начини, тъй, като му се извиняваха по-късно за всичкото зло, що му бяха направили, казваше.
- Искам, отговаря решително овчарчето и тръгва след владиката, тъй както галилейски рибари без много мислене тръгнаха след Христа.
Минаха години и както Давид, благословен и миропомазан от пророка Самуила, от овчарче стана цар, така и това овчарче благодарение на грижитe и жертвите на Климента, свърши богословското училище в Петропавловския монастир, свърши и правнитe науки в Одеския университет и стана отличен юрист. По-после, както се е случвало и другаде, както става понякога и в нашата злочеста България, тоя същия момък в знак на благодарност, пред Търновския окр. съд, като прокурор, обвини в измяна и предателство своя благодетел и възпитател и поиска смъртното му наказание от съда.
Но това, разбира се, не смути ни най-малко тоя човек добър до упоритост. И за него и за всички, ония, които го доведоха до скамейката на подсъдимитe, в своята защитна реч пред съда, в заключението си той каза: „Колкото за тези, които са причина, за да бъда привлечен на тая скамейка, ще кажа, че тe направиха това за да се отърват от преследването на законитe и от наказанието, което им предстои, за гдето подритнаха правителство, потъпкаха закони, и като турнаха своя произвол и своето самоуправство по-горе от всеки закон и власт, извлякоха ме така престъпнически от митрополитския ми дом и ме завлякоха в монастира. Не им се сърдя, не ги осъждам, напротив желая им всевъзможни добрини, а най-много им желая да бъдат във всичките свои работи и предприятия честити и спокойни в съвестта си, както съм аз в тая минута и от цяла душа и сърце моля и ще моля всеблагаго Бога да им прости това беззаконие, което те извършиха и вършат против мен“.
На ония, които го бяха изтезавали по разни начини, тъй, като му се извиняваха по-късно за всичкото зло, що му бяха направили, казваше.
- Аз не зная да сте ми правили нещо лошо. Господ да ви прощава.
Узнал, че един от неговите подчинени Търновски свещеник е играл спрямо него подла роля, той след освобождението си му казва: „Ти си бил против мене, а? Ела тогава да те почерпя“. И го води в митрополията да го черпи и сладко и кафе.
Това всепрощение, което той проявява спрямо най-големитe си дори мъчители не е спасило последнитe от онова възмездие, което Провидението изпраща на ония, които правят зло.
Не като легенда, а като най-верен факт ми разказваха вече двама-трима свидетели, за съдбата на всички, които по един или друг начин бяxa оскърбили или наскърбили тоя човек: едни подлудели, други осакатели, трети измрели в най-големи страдания и нищета.
Околийският началник, който го арестува и който го държи в най-страшен затвор в една килия на Гложенския монастир, като му пали печката посред лято, а не изхвърля от там тенекия с вонещи нечистотии, след време се парализирва цял и за да успокоят Божия гняв над него роднинитe му ходят на гроба на владиката за да изпросят прошка за прегрешенията му.
Полицейският пристав, който си е позволил да бие владиката с камшик, полудява, и тръгва да проси по Горнооряховските улици, бъбрейки неразбрани думи.
Файтонджията, който кара с файтона си низвержения уж Климент, също полудява, и в Горна-Оряховица, всред пазаря, застрелва двата си коня и умира луд.
Никола Цинцарина, който го първи хваща за расото и когото владиката благославя и му напомня, че е млад и че не бива да прави така, изгубва лявата си ръка, с която е посегнал: разсичат я при едно сбиване.
Не по-добра е била участта на свидетелите, които са дали лъжливи показания по Климентовото дело. Особено е пострадал Ив. Дюлгеров, председател на окр. пост. комисия, който наскоро подир гледането на делото изгубва жена си и след малко и сам умира.
Съдиите и съдебнитe заседатели които са го съдили и осъдили, всички са пострадали по един или по други начин. Между последните е и неговия възпитаник, обвинителят Ганю Чолаков. Презрян от всички, непоздравяван от никого, той в угризението на съвестта си е казвал, че му иде да се самоубие, докато най-после умира в страшни мъки.
Едно удовлетворение, обаче, за тоя страдалец за нашата вяра и за нашия народ беше съвсем не това от никого неискано Божие наказание на неговите гонители. То беше тържествената среща, която му се направи на 24 юний 1894 г. след освобождението му от мъченическия затворнически живот.
Навсякъде из пътя му от Гложенския монастир до Търново той е бил радостно приветствуван от населението. Особено тържествени са срещите, които му прави неговото паство с хляб и сол, с цветя и речи — при навлизането му в неговата епархия, и в градове и села. Отвсякъде към дружината, която го придружава от монастиря, се присъединяват негови почитатели яхнали на коне и когато достига до Търново неговата кола вече се придружава от повече от 200 конници. Началник на тая народна гвардия, която в случая напомня оная на папата, е неговия верен почитател Иван Москов, оня същия, който постоянно ходеше в Петропавловския монастир, предварителния затвор на дяда Климента, качваше се на някое дърво близо до монастирското здание и се осведомяваше за здравето и нуждите на затворника.. . Сега и той, презирайки онова страшно и скръбно време, пее заедно с момчетата си, следвайки отблизо с коня си файтона на владиката и песента негова и на другарите му предупреждава още от далеко търновчани за пристигането на техния обичен духовен вожд. В Търново митрополит Климента го очаква още по-приятна изненада. Накрая на града е издигната великолепна арка с надписи — от една страна: „Добре дошел, Baше Високопреосвещенство“, от друга страна: „Правдата и невинността винаги побеждават“.
Многохиляден народ от Търново и окръга очаква владиката при арката, да го приветствува с радостно „осанна“ и да получи благословията му. Сега за тоя народ Климент беше нещо повече от обикновено духовно лице; тоя митрополит сега се връщаше с рядката слава на светец, с ореола на мъченик.
Още докле бешe на предварителен затвор в Петропавловския монастир много лясковчанки разказваха, че виждали нощно време как един старец, облечен в бяло и окръжен с огън се спуска от небето към монастиря, седи там известно време и след това се издига нагоре-нагоре и пак се скрива между звездитe . . .
Сега цял народ знаеше какви мъки е пренесъл в защита на православието неговия архипастир и всички се трупаха да го видят как изглежда след тия страдания и с безкрайната си любов към него да му дадат нови сили за нови велики дела и славни подвизи. Тук за най-голяма радост на тоя всенароден любимец него ден се случва и неговия доблестен защитник Теодор Теодоров, който го приветствува първи с най-прочувствувани думи, а след него го поздравява кмета на града, като за спомен му поднася богато златообковано евангелие и председателката на женското дружество „Радост“, която му подарява от името на дружеството иконата на Спасителя.
Забравил при тая всенародна радост минали беди и патила, тържествуващият верен Христов служител и в тоя момент не се забравя, не забравя, че трябва да бъде добър към своите ближни дори тогава и когато са негови врагове и то врагове най-опасни. Предвиждайки, че възбудения народ, който би го посрещнал при триумфалната арка, би могъл да направи някаква неприятност на явните му по-скоро бивши, отколкото настоящи врагове, той моли да се вземат мерки, за да се запазят къщите и личностите на последните от особена стража. А сам той начело с множеството, което го следва като развълнувано море от глави и сърца, отива в съборната църква и в съслужение с много свещеници отправя благодарствен молебен за тая радост, която Бог изпраща и нему и на паството му. След молебена вдъхновений и окрилений от тоя тържествен за него ден владиката произнася чудно назидателно и примирително слово: „Нека забравим всичко, казва той, нека забравим миналото и нека обърнем погледи към бъдещето. Нека заживеем нов живот на братска любов! Нека забравим всички ежби и омрази. Аз прощавам на всички, които са ме оскърбили или са искали да ме оскърбят“.
„Всички трябва да се обединим в едно за всенародното добруване и за да помогнем на негово царско височество и на правителството му в техните цели и начинания. Нека обичаме България, нека мислим и действуваме само за България!“ Това негово настроение ни най-малко не се изменява, когато си отива в запечатания дотогава, от деня на печалната с него случка, свой митрополитски дом и в една печка негови хора намерват горени ръкописи.
Неговият защитник М. Гайдов взема шепа от тия горени книги, за да ги представи прокурору на окръжния съд и да иска наказание на виновницитe за това вандалство, но пострадалия го спира и не му позволява да прави каквито и да било жалби и разравя стари рани . ..
Когато падна тежко болен вследствие на ония страшни мъчения, на които бе изложен, той също така не продума дума против ония, които бяха причина на болестта му.
Узнал, че един от неговите подчинени Търновски свещеник е играл спрямо него подла роля, той след освобождението си му казва: „Ти си бил против мене, а? Ела тогава да те почерпя“. И го води в митрополията да го черпи и сладко и кафе.
Това всепрощение, което той проявява спрямо най-големитe си дори мъчители не е спасило последнитe от онова възмездие, което Провидението изпраща на ония, които правят зло.
Не като легенда, а като най-верен факт ми разказваха вече двама-трима свидетели, за съдбата на всички, които по един или друг начин бяxa оскърбили или наскърбили тоя човек: едни подлудели, други осакатели, трети измрели в най-големи страдания и нищета.
Околийският началник, който го арестува и който го държи в най-страшен затвор в една килия на Гложенския монастир, като му пали печката посред лято, а не изхвърля от там тенекия с вонещи нечистотии, след време се парализирва цял и за да успокоят Божия гняв над него роднинитe му ходят на гроба на владиката за да изпросят прошка за прегрешенията му.
Полицейският пристав, който си е позволил да бие владиката с камшик, полудява, и тръгва да проси по Горнооряховските улици, бъбрейки неразбрани думи.
Файтонджията, който кара с файтона си низвержения уж Климент, също полудява, и в Горна-Оряховица, всред пазаря, застрелва двата си коня и умира луд.
Никола Цинцарина, който го първи хваща за расото и когото владиката благославя и му напомня, че е млад и че не бива да прави така, изгубва лявата си ръка, с която е посегнал: разсичат я при едно сбиване.
Не по-добра е била участта на свидетелите, които са дали лъжливи показания по Климентовото дело. Особено е пострадал Ив. Дюлгеров, председател на окр. пост. комисия, който наскоро подир гледането на делото изгубва жена си и след малко и сам умира.
Съдиите и съдебнитe заседатели които са го съдили и осъдили, всички са пострадали по един или по други начин. Между последните е и неговия възпитаник, обвинителят Ганю Чолаков. Презрян от всички, непоздравяван от никого, той в угризението на съвестта си е казвал, че му иде да се самоубие, докато най-после умира в страшни мъки.
Едно удовлетворение, обаче, за тоя страдалец за нашата вяра и за нашия народ беше съвсем не това от никого неискано Божие наказание на неговите гонители. То беше тържествената среща, която му се направи на 24 юний 1894 г. след освобождението му от мъченическия затворнически живот.
Навсякъде из пътя му от Гложенския монастир до Търново той е бил радостно приветствуван от населението. Особено тържествени са срещите, които му прави неговото паство с хляб и сол, с цветя и речи — при навлизането му в неговата епархия, и в градове и села. Отвсякъде към дружината, която го придружава от монастиря, се присъединяват негови почитатели яхнали на коне и когато достига до Търново неговата кола вече се придружава от повече от 200 конници. Началник на тая народна гвардия, която в случая напомня оная на папата, е неговия верен почитател Иван Москов, оня същия, който постоянно ходеше в Петропавловския монастир, предварителния затвор на дяда Климента, качваше се на някое дърво близо до монастирското здание и се осведомяваше за здравето и нуждите на затворника.. . Сега и той, презирайки онова страшно и скръбно време, пее заедно с момчетата си, следвайки отблизо с коня си файтона на владиката и песента негова и на другарите му предупреждава още от далеко търновчани за пристигането на техния обичен духовен вожд. В Търново митрополит Климента го очаква още по-приятна изненада. Накрая на града е издигната великолепна арка с надписи — от една страна: „Добре дошел, Baше Високопреосвещенство“, от друга страна: „Правдата и невинността винаги побеждават“.
Още докле бешe на предварителен затвор в Петропавловския монастир много лясковчанки разказваха, че виждали нощно време как един старец, облечен в бяло и окръжен с огън се спуска от небето към монастиря, седи там известно време и след това се издига нагоре-нагоре и пак се скрива между звездитe . . .
Сега цял народ знаеше какви мъки е пренесъл в защита на православието неговия архипастир и всички се трупаха да го видят как изглежда след тия страдания и с безкрайната си любов към него да му дадат нови сили за нови велики дела и славни подвизи. Тук за най-голяма радост на тоя всенароден любимец него ден се случва и неговия доблестен защитник Теодор Теодоров, който го приветствува първи с най-прочувствувани думи, а след него го поздравява кмета на града, като за спомен му поднася богато златообковано евангелие и председателката на женското дружество „Радост“, която му подарява от името на дружеството иконата на Спасителя.
Забравил при тая всенародна радост минали беди и патила, тържествуващият верен Христов служител и в тоя момент не се забравя, не забравя, че трябва да бъде добър към своите ближни дори тогава и когато са негови врагове и то врагове най-опасни. Предвиждайки, че възбудения народ, който би го посрещнал при триумфалната арка, би могъл да направи някаква неприятност на явните му по-скоро бивши, отколкото настоящи врагове, той моли да се вземат мерки, за да се запазят къщите и личностите на последните от особена стража. А сам той начело с множеството, което го следва като развълнувано море от глави и сърца, отива в съборната църква и в съслужение с много свещеници отправя благодарствен молебен за тая радост, която Бог изпраща и нему и на паството му. След молебена вдъхновений и окрилений от тоя тържествен за него ден владиката произнася чудно назидателно и примирително слово: „Нека забравим всичко, казва той, нека забравим миналото и нека обърнем погледи към бъдещето. Нека заживеем нов живот на братска любов! Нека забравим всички ежби и омрази. Аз прощавам на всички, които са ме оскърбили или са искали да ме оскърбят“.
„Всички трябва да се обединим в едно за всенародното добруване и за да помогнем на негово царско височество и на правителството му в техните цели и начинания. Нека обичаме България, нека мислим и действуваме само за България!“ Това негово настроение ни най-малко не се изменява, когато си отива в запечатания дотогава, от деня на печалната с него случка, свой митрополитски дом и в една печка негови хора намерват горени ръкописи.
Неговият защитник М. Гайдов взема шепа от тия горени книги, за да ги представи прокурору на окръжния съд и да иска наказание на виновницитe за това вандалство, но пострадалия го спира и не му позволява да прави каквито и да било жалби и разравя стари рани . ..
Когато падна тежко болен вследствие на ония страшни мъчения, на които бе изложен, той също така не продума дума против ония, които бяха причина на болестта му.
Княз Фердинанд, който бе го посетил на три пъти във време на двегодишното му боледуване в София в дома на неговия зет адвоката Петков, гдето и умря на 12 юлий 1901 година, бешe му казал за това негово държание: „Ваше Високопреосвещенство, вие уста имате, език нямате... Веднаж само, когато болкитe му стават нетърпими, болният казва: „Ядоха ме, ядоха, докато най-после ме изядоха“.
Кой други човек на негово място не би казал нещо повече?
Не приличат ли тия негови думи на оня укор, който известната наша църковна песен влага в устата на Спасителя:„Людие мои, что вамъ сотворихъ и что менe воздасте?"
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново
Вижте още- Обвинителен акт на прокурор Ганьо Чолаков, един от прототипите на Бай Ганьо
Некролог от търновското гражданство
Кой други човек на негово място не би казал нещо повече?
Не приличат ли тия негови думи на оня укор, който известната наша църковна песен влага в устата на Спасителя:„Людие мои, что вамъ сотворихъ и что менe воздасте?"
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново
Вижте още- Обвинителен акт на прокурор Ганьо Чолаков, един от прототипите на Бай Ганьо
Некролог от търновското гражданство
Няма коментари:
Публикуване на коментар