САМО ЕДИН БРЯСТ НАПОМНЯ.. /Легенда за Шишмановия бряст/

Мрачен, със свъсени вежди стоеше Шашман прав пред черковата св. Петка около палатите в крепостта, която днес се нарича Хисар/Царевец/ в Търново и някакви си обезпокоителни мисли го измъчваха. Макар и царствено величествен, с меч на бедро, той се вълнуваше силно в душата си. Изпитите му погледи блуждаеха от връх на връх, от чука на чука, които бяха потънали в девствени лесове. Палатите отляво, крепостите около него като че се показват недостатъчни, за да го запазят от опасността, която го заобикаляше. Неприятелят от ден на ден стягаше обръча и се приближаваше към столицата на Българската земя. Беше ранна пролет, тънък остър ветрец духаше от северните височини, та изстудяваше въздуха. Пред черковата бяха насядали войници край огъня и се греяха. Няколко главни догаряха сред пепелта.
Шишман гледаше със завист войниците, защото знаеше, че те не предвиждаха голямата катастрофа, която застрашаваше престола му. Царят въздъхна, сложи ръка върху меча си и си помисли:
— Да, Бог е решил; той е обрекъл държавата ми на опустошение и то заради бащините и моите грехове. Раздорите в палата, несъгласията в държавата, ето до какво докараха!
И очите на Шишмана се просълзиха. Но изведнаж погледите му се озариха от една необикновена светлина; той се ободри, махна с ръка и каза;
— Колкото е строго Божието правосъдие, толкова е милостиво и Божието сърце. Ръката на Бога е справедлива; тя наказва, но и прощава... Господи, нека бъде знак това, че ти ще ни простиш.
И грабна Шишман една главня от огъня.
— Ако се хване и отрасне тази главня на дърво, Божията милост ще се наклони към нас и Господнята десница ще ни дойде на помощ.
И бодна Шишман главнята в земята. И чуха войниците думите му. Шишман замина скоро към пределите на отечеството, за да го брани и не се върна вече.
Не се мина дълго време и неприятелят нахълта в столицата на Шишмана и я плени безпощадно — плени я, разори я, опустоши я! Ала главнята остана под развалините и един ден — о, чудо! — израсна дръвце между камъните и почна да расте, да крепне, да дебелее, да заяква и се издигна дърво клонато и високо над другите дървета. И го видяха българите роби и го познаха — познаха пред черковата Шишмановото дърво и се възрадваха тайно в душата си, за гдето Бог се смили над нещастната Българска земя и скоро ще ѝ прати, свободен и честит живот! Със скрита радост бабата сочеше дървото на своето внуче и му казваше шепнишката:
— Виждаш ли баби, онова дърво?
То е Шишмановото дърво. Той го посадил от главня и го благословил да израсне голямо дърво, ако Бог е решил да ни прости и да ни възвърне свободата.
Старецът води внучето си, сочи му отдалеко дървото и му казва:
— Помни, че онова дърво е израснало от главнята, която нашият някогашен цар Шишман посадил, за да видим, дали Бог ще ни прости прегрешенията и дали ще ни отърве от агарянците.
И почна да крепне вярата в българина, че царството на турчина наближава края си и пак ще настанат дни честити за българина след тежката и безподобна робия. И майката, и бащата тешаха децата са и ги ободряваха във злочестините им, като им предсказваха дни благати и лета благоприятни.
И колкото дървото се усилваше и крепнеше, толкова се усилваше надеждата в сърцето на българина, че ще настанат благоприяни времена.
И това дърво доживя да види свободна Шишмановата държава. Но уви! Като погледна от високо и далеко, потрепна от ужас и върха му посърна от жалба. То видя потресни работи и не можя да утрай от тъга да не наведе чело: върхът му клюмна и посърна!...

Любопитно: По свидетелство от XVII век на българският католически архиепископ и книжовник от Чипровци, автор на първата история на България и един от инициаторите на Чипровското въстание, Петър Богдан Бакшев брястът е съществувал: „Само един дялан от камък кладенец на двора изглежда да е от старо време. До него се зеленее величествен бряст, на който е прикован надпис: „Това дърво да се пази!” Тоя бряст е свързан с трогателна легенда. Кога да падне Търново под турците, брястът изсъхнал. Цар Шишман при избягването си из Царевец казал: „Когато този бряст пак се раззелени, българите ще се избавят от турското робство и България ще се възроди.” 

Източник: http://www.strannik.bg

Край Шишмановият бряст на 20 май 1918 г. 

На табелата се разчита: "Ограда, построена по заповедъ на ... ФЕРДИНАНДЪ I и царъ Български за запазване това дърво, местното предание за което говори, че: Когато Българский Царъ Иванъ Шишманъ напущалъ крепостта "Хисаря" обсадена отъ Турците, вземалъ една ... брястово дърво..........".

„Когато този бряст пак се раззелени, българите ще се избавят от турското робство и България ще се възроди. ” В Пътеводителя от 1907 г. пише: "Преди освобождението легенди тайно се шепнеха от уста в уста и произвеждаха своя ефект: младежите се окуражаваха, записваха се за въстаници и се подготвяха за успешна борба с турците. На „разсъдливите младежи“ (а такива почти нямаше тогава) и на децата се показваше големият бряст, който е в двора на джамията и който представляваше главнята, израснала сега в голямо разкошно дърво. Това дърво в дънера си днес представлява дебелина в два човешки обхвата и на него днес има прикован надпис: „Това дърво да се не бута“. Този надпис е закован на дънера на бряста при джамията въз Царевец по заповед на царя. Поставенето на надписа е било извикано от обстоятелството, че се намерили злосторници, които под предлог да намерят имане в дънера почнали да дълбаят дървото и да копаят около него. За съжаление, около средата на XX век всички брястове в Търново умират поради заболяване и мястото постепенно е забравено. Днес всичко е разрушено и забравено.. Но един бряст напомня за тези съдбовни времена, за една забравена и разрушена църква.. ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА, ПОСВЕТЕН НА ТОЗИ БРЯСТ
Прочетете още: Старият бряст на Царевец /Легенда за Шишмановия бряст/-Ангел Каралийчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старият бряст на Царевец /Легенда за Шишмановия бряст/

Ангел Каралийчев

Който не е ходил във Велико Търново на Царевец, той не знае за големия бряст, разперил своите могъщи клони над развалините на старите дворци, болярски къщи, черкви и кули. От голямата непристъпна крепост на древната българска столица, която е опасвала като камен колан града, сега са останали само голи полусрутени стени, обрасли с тръни и коприва и разхвърляни камъни, по които лятно време се приличат зелени гущери. И никой не помни славата на отминалото време. Само старият бряст, който иде от пет века далечина, е останалият жив свидетел от времето на цар Иван Шишмана. Той помни навярно трепета на горещата царска ръка, която се е докосвала до него. Помни и последния сън на последните защитници на великата столица. И може би нощем, когато градът долу заспи и кротък вятър полюшне клоните, брястът почва да разказва. Но кой разбира шепота на листата?
Между народа ходи стара легенда за стария бряст…
Анадолските турци, поведени от Челеби Сюлеймана, яхнали на черни коне, с бели чалми, боздугани и криви ятагани, след като потъпкали родната земя, се появили пред желязната врата на Царевец и там спрели. Поискали ключа на българското царство. Но цар Иван не им го дал. Тогава Челеби Сюлейман побил червен байрак със сребърен полумесец на Гаргабаир, седнал пред осипания със звезди шатър и казал на пашите:
— Довечера искам този байрак да се ветрее над най-високата кула на крепостта!
Пашите повели черния мравуняк. Пламнал страшен бой. Били се като зверове нападателите, но отстъпили поразени, когато паднала нощ. На другия ден боят отново пламнал.
Войниците от крепостта хвърляли камъни, огън, стрели и копия. Денем земята около крепостните стени натежавала от трупове, които падали като обрулени плодове. А нощем, когато стотина бели рогове от малоазийски бикове огласяли изтръпналата околност и обаждали на османските турци, че боят свършва, те бърже нарамвали труповете и очиствали бойното поле, за да налетят с нова стръв, когато зора зазори.
Три месеца време траяла обсадата. Шишмановият град не се давал. Челеби Сюлейман повикал своя син една вечер и го попитал:
— Кажи, Исмаиле, как да превземем този град?
— Господарю — отвърнал младият му син, — да разбием стените на крепостта с топ, да съборим кулите и позлатените черковни кубета. Да поискаме топ от падишаха.
— Погледни, Исмаиле, колко е хубав градът! Високи дворци и черкви, нечувано имане, можем да го разрушим само за един ден. Можем да изравним със земята този град, но знаеш ли колко векове са го градили българите? Не искам да разрушавам туй юнашко гнездо. Ще го взема цяло. Тук ще спра и тук ще прекарам старините си. Погледни каква благословена земя! Виж гората, тъмна вековна гора, виж сините скали, над които се вият орли, виж реката — опасала града като сребърен колан. Тука е рай, Исмаиле. Иди кажи на арабина да удари барабана под стените на крепостта. Нека обади на обсадените, че давам пет магарета, натоварени със злато. Пет магарета, натоварени със сухо злато, ще дам на оня, който ми донесе ключа от Желязната врата!
Същата нощ, когато станало тъмно като в рог, един предател скочил от Балдуиновата кула и се завтекъл към шатрата на Челеби Сюлеймана. Тогава един таен пратеник се вестил в двореца пред цар Иван Шишмана и му казал:
— Бягай на юг! Ключът на Желязната врата е в ръцете на турчина. Бягай на юг! Там ще намериш верни боляри и войници.
Царят излязъл от двореца. На върха на Царевец горял един голям огън. Натъркаляни край огъня, хвърлили на земята щитовете си, в ризници, със стиснати в ръце ножове, спели страшно уморените войници. Била тъмна нощ, нямало жива душа наоколо, а само шумът на Янтра тревожел техния последен сън.
Царят минал между заспалите, отишъл при огъня, взел една горяща главня и я вдигнал нагоре. Жълточервен пламък огрял лицата на бранниците, блеснали ризниците и щитовете им, целунали ги огнени целувки по челата.
Очите на цар Иван подирили Бога в близкото небе и устните му зашепнали:
— Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека да бъде волята ти! Но стори тъй, че в тази главня да остане семката на моя народ. И когато донякога главнята се разлисти и покарат от нея млади клончета, нека този ден бъде първият ден на свободата над моята земя! И той побил горящата главня в земята, погледнал с бащина болка войниците, които трябвало да напусне завинаги и с твърда стъпка тръгнал. Яхнал белия си кон, подкован наопаки със сребърни подкови, излязъл вън от крепостта през тайното подземие и препуснал по хълма към Светата гора.
На другия ден Царевец останал без цар, а ключът на крепостта бил в ръцете на Челеби Сюлеймана.
Нахлули страшните анадолски турци и подгонили като дивеч защитниците.
Подирили царя Иван Шишман. Пуснали подире му най-бързата конница, по Драгижевския път, гдето двама пътници го срещнали яхнал на бял кон.
Сутринта още цар Иван Шишман стигнал до един бостан, където стопанинът, наведен, сеел дини.
— Какво сееш, дядо? — попитал царят.
— Дини — отвърнал бостанджията и като познал царя, изтръпнал.
— Да даде Бог — благословил царят нивата — до пладне милините плод да вържат, а довечера да има узрели дини!
И отминал.
Надвечер турската потеря стигнала до бостана. Единият от конниците обърнал коня си, нагазил към колибата на стареца и го попитал:
— Дядо, мина ли оттука вашият цар?
— Мина ами.
— Кога мина?
— Отколе, синко, когато сях дините. — И старецът откъснал две големи узрели дини, срязал ги и подал, по един резен на гонителите. Те яли и се върнали назад.
Стои сега над развалините на Царевец старият бряст, който е израснал от побитата главня през оня ден, когато московският цар напоил коня си на Дунава. От някаква зла буря са откършени два здрави негови клона, а долу, край каменните стени на крепостта, се вие Янтра и шуми и пее.

Източник: https://chitanka.info
Прочетете още: САМО ЕДИН БРЯСТ НАПОМНЯ /Легенда за Шишмановият бряст

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За фамилията Стоеви, по спомени на тяхна наследница

 "Великотърновското училищно настоятелство от свое име и от името на 140 бедни деца, които се хранят в безплатните ученически трапезарии, изказва голямата си благодарност на братя Стоеви – индустриалци в гр. В. Търново, за подарените от тях 1250 лева за един обяд на децата по случай три месеца от смъртта на майка им Иванка Енева Стоева вместо панихида." Из Общински вестник “Велико Търново”, бр. 8 1939 г.

Нишестената фабрика на "Братя Николай и Стефан Стоеви" е основана около 1922 г. Произвеждали са се нишесте, кола и лепила. Национализирана и закрита 1948 г. Родоначалник и баща на братята е бил Еньо Енев.  Ето пощенски картички с инициали на фирмата-

Превод на картичката от  Margarit Voigt, от фамилията Стоеви:

 "Търново 25 юли 1921г. 

Господине, Желаещ да вляза в контакт с Вашата известна фирма, бих искал да узная разните артикули, с които Вие разполагате, тяхната цена и условия на заплащане... Аз бих си позволил да Ви предложа нашите ...поръчки. 

С уважение: Еню Стоев"

 

Купил, преди Освобождението къща, строена от някой си бей, намираща се на ул "Ст. Стамболов"№ 51, точно след свлачището, срещу Модерния театър.

Сега тази къща е реновирана и изглежда чудесно. В тази именно къща, дядо Еньо и баба Иванка отглеждат своите 9 деца, родени всички около 1890 и 1906 г., разказва една от наследниците му-Margarit Voigt. Баща ми Георги е последното им дете. Но 1913 г. идва земетресението и дядо Еньо хваща вероятно холерата, затварят ги на Марино поле, баща ми е бил на 7 годинки и е избягал от лагера, а дядо Еньо е починал. Децата остават сираци, но къщата е още тяхна. Децата са Андрей, Никола, Стефан, Пенка, Бояна, Христо, Мара, Георги, едно дете е починало. Бояна се омъжва за Стоян Радев и той откупува къщата от братята и сестрите. Тя има три деца, едното от които е Светозар Радев, който се жени за Иванка Радева, която стана моята учителка по френски и която аз боготворях, без да зная, че сме роднини! Тя има едно дете, Стоян Радев, моят прекрасен братовчед Стоян, който напусна къщата, защото им направиха блок там където е сега хотел Панорама, белокаменните блокове преди свлачището. Аз много обичах къщата и много ми беше мъчно, че така я напуснаха. Но те се радват на новия си апартамент, естествено условията на старата къща бяха много неизгодни за живеене. Но тя остава Старата Къща на Дядо Еньо. Кой ли Бей я е строил? Не знаем.
Междувременно братята израстват и купуват къща на баба Иванка при игрището Юнак. Там израстват баща ми Георги и сестра му Мара. Братята Никола и Стефан купуват къща за Мара на Главната улица, прекрасна къща, там се ражда братовчед ми Божидар. Междувременно фактически всички, освен баща ми, имат къщи по Главната улица. Никола Стоев открива фабрика за нишесте при Старата гара. Стефан Стоев открива фабрика за каучук или вече забравих за какво при Новата гара. Помня и двете. При Новата гара къщата беше за мене, тогава дете, като замък. Тя като че ли още съществува, мъчно ми е отида да я видя, роднините са я продали. Вилата на Трапезица се разруши, там всичко се разруши.
И двете фабрики бяха национализирани. Чичовците ми бяха интернирани, а в моето досие стояха като фабриканти. Божидар почина, изгорял в къщата си, миналата година. Аз съм много свързана със Стоян Радев, сина на Ваня и Зарко Радеви, с децата им и внуците. Зарко беше тоя, който държеше генеологичното дърво, сега Стоянчо го държи.
Андрей е починал във Франция, но никой не знае, защо през двадесетте години е отишъл там. Баща ми го е посещавал в Париж, но никога не ни е говорил защо чичо Андрей е заминал за Париж. Аз посетих хотела, в който са живеели двамата братя, но бях толкова млада и заета с моите неща, че не проучих точно. А сега сигурно всички са си отишли от тоя живот. Христо има къща с огромна тераса на покрива, отпред има друга, нея са му национализирали, беше останал само синът Ваньо, и той почина. Дъщеря му още пази къщата. Това е семейството на Стоеви. Огромно. И все на Главната улица.. Аз тръгвах като дете от Лимонадената фабрика и отивах до Бъждарлък и ги посещавах всички.

Пощенски картички из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Подновяване на града

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.)

За голямо съжаление, търновци полагат големи усилия да подновят града си. На мястото на старите и оригинални къщи, много от които, сами или в съчетание с околните, представляват интересни гледки, биват заменявани с нови от доволно безвкусна архитектура. Сградите, например, в споменатия вече булевард „Макензен"/ул."Независимост"/, имат една отегчаваща еднообразност. През последно обаче време възникват постройки с по-красива и привлекателна вънкашност. Наистина, новите постройки са много по-удобни от старите. Тая любов към балконите е тъй общообхващаща, че балкони висят дори и в най-тесните и затънтени улици и улички, където те нямат решително никакво значение, поради липса на изглед. При това, ще отбележим още една, свойствена на Търново, характерност: рядко има в града нова или стара къща без тъй наречената „тъмна стая". И всъщност „тъмните стаи" са тъмни и в повечето случаи служат един вид за килери. Като се отклонявам от задачата си и отбелязвам всичко това, правя го, като търновец, чистосърдечно и от доброжелателство. Нашият град е един вид „град-музей", от който много чужденци са се възхищавали и са го описвали — ето защо той трябва да запази своята оригиналност и типичност. Подновявайки се, новите сгради трябва да имат, въпреки своята масивност и удобства, стария свой вънкашен изглед, за да привлича. С една дума градът трябва да си остане и за в бъдеще „един уникум в Европа", както казва Иречек. От това ще спечелят търновци, тъй като винаги ще има наши и вънкашни посетители, което е и от икономически съображения практично и изгодно. Въпреки гореизброените недостатъци, все пак В. Търново е един прославен със своята история и романтика град. Не напразно Молтке го нарича още преди повече от 80 години „най-романтичният град", който е видял. И за да запазим неговата особеност и чар, можем да вземем пример от европейците които по вкус и разумение ни превъзхождат. Те ревниво пазят своите старини и стари градове. Общинските управи в градове като Нюренберг, Прага и др. имащи стари и интересни градски части, не допущат модернизирането им, като при поправки и преустроявания се запазват старите им архитектурни форми и изгледи. Свободен и съвременен строеж се допуща в новите им квартали. Такива градове, или части от тях, са един вид градове-музеи, какъвто би трябвало да остане и Търново в старите свои части. Добре разбран, този обичай е вече въведен в някои градове — Трявна, Дряново, Тетевен и др. — в които има стари и интересни къщи.

Желателно би било да бъдат запазени в Търново някои от по-интересните къщи. Например къщата на Стоянчеви (на „Казанджийския площад“), къщата на Константинови (в махалата „Св. Никола"), Сарафовата (под „Св. Константин“) и др. Не трябва да се повтори грешката на един от търновските кметове, който в своето голямо усърдие за благоустрояването на града, събори една от най-големите исторически ценности: главния портал на Царевец. — Препоръчително е в случая да се прочете статията на художника Н. Танев „Из нашата земя“ въ в. „Днес“ от 15 февр. 1938 г., както и тая от Д. Николов: „Романтичното в нашите градове умира“, „Дневник“ от 13 август 1937 г. ➡ Продължение

Снимка из колекцията на Иван Панайотов

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Петър Кермекчиев учредява фонд "За народно образование"

ПЕТЪР ХАДЖИ НЕНЧОВ КЕРМЕКЧИЕВ (26 юли 1826 – 10 ноем. 1881) – търговец. Роден в Търново. Син на видния търговец хаджи Ненчо, който има кантора в Балкапан, Цариград, и търгува с кожи и други произведения в Лайпциг; участник в църковнонационалната борба. П. Кермекчиев получава начално и средно образование в гръцкото училище в родния си град. Завършва колежа „Рефорцу“ на Бейоглу в Цариград (1844–1848). Владее няколко езика. Завръща се в Търново, където се сближава с пристигналия в града Лайош Кошут. През 1854 г. е секретар на Юмер паша в Шумен. През 1860 г. заминава за Русия и постъпва в Одеското търговско училище. Става секретар в английското консулство в Галац, Румъния. Един от членовете на основаното там „Дружество с акции“, финансиращо издаването на вестници. Започва търговия с жито, натрупва значително състояние, но влага целия си капитал в банката на Никола Христов и фалира. Участва в обществено-политическия живот на букурещките българи и в борбата за разрешаването на българския църковен въпрос. През 1876г. е член на делегацията, приета от руския император Александър II (дипломатическа мисия за мирно уреждане на българския въпрос). П. Кермекчиев продължава да се занимава с търговия. По време на Руско-турската война (1877–1878) отново натрупва голямо състояние, като осъществява транспорта на мунициите на руските войски от Букурещ до Търново. Установява се в Русе и в съдружие с Иван Симеонов организира доставката на хляб за руските войски в България. Поради заболяване се отказва от търговията и влага всичките си средства в кантората на Евлогий Георгиев. С молба от 10 апр. 1881г. до дипломатическо агентство в Букурещ П. Кермекчиев възлага на българското правителство грижата за своите имоти и пари. На 15 май 1881г. брат му Костаки Н. Кермекчиев, сестра му Евгена Н. Кермекчиева и митрополит Панарет Рашев предявяват искане до българския дипломатически агент в Букурещ Кириак Антонов Цанков да му бъде наложено опекунство, което да се грижи за здравословното и материалното му състояние. На основа на заключение на медицинска комисия, с протокол от 18 май с.г. Кириак Антонов Цанков определя за опекуни митрополит Панарет Рашев, д-р Георги Атанасович, Иван Грудов, Юрдан X. Димитров и от страна на агентството – Димитър Великин. През същата година П. Кермекчиев заминава на лечение в Австрия, Италия, Варна. Умира в Букурещ.
На 27 ноем. 1879 г. П. Кермекчиев прави завещание, с което оставя по 20 хил. лв. на двамата си братя, по 10 хил. лв. на трите си сестри и 5 хил. лв. на дъщерята на румънския депутат и министър Г. Гицу – Елена. „Тъй като от детинството съм живял в Ромъния, дето винаги съм срещал братска любов и братство между ромънския и българския народи“ – пише той в завещанието си, прави дарение от 20 хил. лв. на Девическото сиропиталище „Елена Домна“ под контрола на румънското правителство. Приходът на този капитал е предназначен за издръжката и възпитанието на бедни момичета. Надзора по изпълнението на това дарение възлага на Г. Гицу. 20 хил. лв. дарява на ефорията на болницата „Св. св. Козма и Дамян“ и у-щето „Св. Кирил“ в Търново (вж. „Ефорията на върховното училище „Св. Кирил“ и болницата „Св. св. Козма и Дамян“ – фонд) и 20 хил. лв. – на църквата и у-щето „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ. Остатъка от състоянието си П. Кермекчиев оставя на „милото и любимото ми автономно отечество България, в лицето на българското правителство, с единствената цел, щото от този имот да се състави един вечен фонд под наименованието „Фонд за народно образование Петър Н. Кермекчиев“. Приходите са предназначени за издръжка на българи „за придобиване и допълнение научното развитие в образована Европа“. Кандидатите трябва да са завършили успешно четирикласни училища в България, да не разполагат със средства за продължаване на образованието си и да издържат конкурс. За изпълнител на завещанието и за осъществяване на надзор над изпълнението на волята си посочва Стефан Берон.
След смъртта на П. Кермекчиев българското правителство разпорежда всички ценни книжа и суми по завещанието да се вложат в БНБ. Наследството му е оценено на 287 250 зл. лв. и 96 хил. рубли. В касата на Кермекчиев са намерени и много ценни книжа, полици, разписки и др., които са изпратени на МНП. Министерството започва издирване на длъжниците и събиране на дължимите суми, с което увеличава капитала на фонда. Голяма част от дълговете обаче се оказват несъбираеми – някои длъжници са починали, други са несъстоятелни или издължени по давност.
След покриване на задълженията по завещанието, през 1882 г. е основан фонд „Петър H. Кермекчиев – за народно образование“ към МНП. В изпълнение волята на дарителя още през учебната 1883/1884 г. започва отпускането на стипендии по реда, установен за държавните стипендии и помощи.

Прочетете още в Енциклопедия "Дарителството"
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Дарителите-Братя Белчеви

Стефан и Панайот Белчеви са родени във Велико Търново в многолюдното семейство на неграмотни еснафи, които правят всичко възможно да дадат на синовете си сравнително добро за времето си образование при най - известните тогава учители Никола Златарски, Петко Славейков и Никола Михайловски. Тези учители освен знанията си им предават и голямото си преклонение към просветата и образованието. Полученият в наследство респект двамата братя материализират в края на живота си чрез направените дарения в полза именно на образованието. Заедно с баща си те създават дружество за изработване на медни изделия и търговия с тях. Постепенно дружеството разширява доста дейността си. През 1877г. Стефан Белчев започва да се занимава самостоятелно с манифактурна търговия, а брат му Панайот и баща им продължават в съдружие бакърджийството.
Признателното гражданство на Велико Търново ще запомни братя Белчеви най-вече с даренията, направени от тях в полза на родния град:”...Подписаният Стефан Минчев Белчев, като се въодушевявам от идеята да бъда полезен на моите съграждани и сънародници, по мое желание, непринуден от никого, след зряло обсъждане, завещавам след смъртта си, всичкия си движим и недвижим имот по следния начин: ... всичкият ми капитал да се внесе на хранение в Българска народна банка във фонд на име “Мариола и Стефан Белчеви”. Когато сумата достигне 200 000 лв. златни, Стефан Белчев желае 100 000 лв. от тях да се употребят за построяването на едно първоначално общинско училище във Велико Търново, което да носи името “Мариола и Стефан Белчеви”. Останалите 100 000 лв. да останат във фонда в банката, като лихвите му ще се изплащат на Търновската градска община за поддържане на първоначалните училища в града. Съпругата му, Мариола Белчева също дарява за благотворителни цели различни суми на читалище “Надежда”, на благотворително дружество “Радост”, Стопанското училище, ученически трапезарии, църквите “Св. Никола” и “Св. Атанас” и др.
По - малкият брат, Панайот Белчев също образува семеен дарителски фонд “Марийка и Панайот Белчеви” , чрез който завещава 20 000 лв. златни на читалище “Надежда”, 5 000 лв. златни на стопанското училище “Трудолюбие”, 2 000 лв. на ученическата трапезария при Търновската мъжка гимназия и 500 лв. на дружество “Св. Иван Милостивий”. И двамата братя Белчеви умират през 1910г., като чрез своите завещания не само обезсмъртяват имената си , но и осъществяват най - горещото желание на своя живот - да бъдат полезни на народа си. Това желание Стефан Белчев лично изразява в края на завещанието си: “...Моля моите съграждани да приемат скромното ми благотворително пожертвование като акт на голямата ми любов към града, в който съм се родил, живял и желая да бъда погребан. Горещото желание през целия ми живот е било да мога със скромните средства, с които разполагам да бъда полезен на народа си в просветно отношение и да изплатя дълга си към народното училище за полученото на младини от него. От дълбочините на мрачния гроб, моля моите съграждани да не ме забравят”.
ЮЛИЯ ДЕНЧЕВА - гл. експерт ТЕРИТОРИАЛЕН ДЪРЖАВЕН АРХИВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО http://bg.theoldcapital.eu  

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

По главната улица

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.)
Извивайки надясно, ние съглеждаме съединеното вече с града село—предградие Марно поле, посред което живописно се издига камбанарията на църквата „Св. Марина" и, хвърляйки поглед към осеяното с летни къщи Мармарлийско възвишение, завиваме и тръгваме по главната улица... А филмът бързо и непрестанно се развива — декорите всеки миг се сменяват. Ето градската градина, между нови, красиви здания, в реда на които изпъква приличната сграда на девическата гимназия, отдето се открива правият, като линия, булевард „Макензен", застроен със съвсем приличащи едно на друго двуетажни здания с магазини и непременно висящи над тях железни балкони. Булевардът и цялото негово разноименно предълго продължение е застлано с каменни блокчета, а тротоарите — с циментови плочки, при извънредна чистота и редност. Върху височината над булеварда и по нейните стръмнини амфитеатрално се групират във веселяща окото пъстрота нови сгради, над които, всред раззеленили се дървеса, изпъкват зданията на Държавната болница. Погледът неуморно се плъзга по шарената декора и за миг спира върху изпъкващото насреща възвишение, отрупано с къщи—Вароша, или „Варуша", на търновско наречие, това е кварталът „Св. Атанас", от който започва този на „Св. Никола", с живописно издигащите се камбанарии на тия църкви. Картинният изглед става още по-красив в потока на мекото априлско слънце. При паметника, въздигнат за спомен на избесените в турско време въстаници, отново завиваме в източна посока, отивайки все по главната улица, която ту се губи в завои, ту отново се явява. Тя е единствената удобно проходима улица в града. На лично място, от двете ѝ страни, зеят отверстията на тесни и стръмни улички, някои от които имат стълбички, стремително отиващи към дълбочината им. Всяка една от тях е колкото живописна, толкова и оригинална със своите тясно притиснати една до друга от твърде странна архитектура къщи — всякакъв вид еркери и най-възможни издадености, доходещи до смели и дори смешни ухитрявания за използуване на лошото и неудобно за строеж място. Но все пак то е използувано, при опасни завои, а нейде и при ходове под самите къщи. Над някои от тия чудни, прилични на сухи кладенци улички, се грамадят постройки, в хаоса на които окото напразно дири смисъла на жилища с относителни поне удобства. Но при все това, в тия жилища са отхранени ред поколения, които са дали видни лица на България. Знайните, например, и заслужили на отечеството генерали Муткуров и Ив. Фичев са отрасли в една от тесните, стръмни и тъмни улички — „Фичевото сокаче". ➡Продължение
Снимка из колекцията на Иван Панайотов 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ