Търновската гара

Из колекцията на Иван Панайотов

Нейната поява е резултат от търга, обявен от Народното събрание за построяване на железопътна линия от Русе до старопрестолния град. Наддаването спечелил русенският предприемач, банкер и политик Стефан Симеонов. За четири години по протежение на близо 130-те километра били изградени осем гари, десет спирки, много кантони и двата влакови тунела (тях ги дължим на италиански майстори и работници) между Трапезица и Търново. Ей тук му е мястото да вметна, че спирка „Трапезица“, намираща се на 121 километра от Русе (тъй - до 1936-та, когато влаковете започнали да тръгват от Русе - Пристанището и пътят им надолу, на юг се удължил в сравнение с дотогавашния с осем километра) официално била открита на 20 януари 1906-та, а спирка „Самоводене“ дълго се водела притежание не на БДЖ, а на ...Светия Синод. Към края на август 1900 година линията Русе - Търново била готова, но преди тържественото откриване направили - за по-голяма безопасност - проби с товарни композиции и последна техническа инспекция. Когато всичко било и изпитано, и изпипано докрай, г-н Симеонов лично докладвал за успешното завършване на поверения му строеж. Официални покани за присъствие на тържествения водосвет били изпратени до княза, членовете на правителството, видни депутати, ръководството на железниците. За участие в тържеството протоколът изрично изисквал цивилните да са с рединготи и цилиндри (мъжете), дамите да са с черни рокли, а военните - в представителна, парадна униформа. Като почетен гост и заслужил деец на железопътното дело тук бил и Ованес Саваджиян - арменец, дотогавашен началник на гара Татар Пазарджик (днес - само Пазарджик). Него назначили и за първи началник на търновската гара. На тържеството присъствал и влюбеният в България Джеймс Баучер-кореспондент на лондонския „Таймс“ за страната ни. (На негово име по-късно бива кръстена и марка нашенски цигари, а след смъртта и погребването му в Рилския манастир пощенската ни администрация издава поредица марки с лика му - изключително рядка практика и жест на отдаване на чест и тогава, и сега, особено пък когато става дума за чужденец). Източно от приемното, главното помещение била разположена магазията, а на противоположната страна на железните коловози, не към Янтра, а на баира, по който се извивал пътят за града, имало гостилница и питиепродавница с маси на открито, където търновчани, при хубаво време - в очакване на трена - сръбвали бира... Оттам гледката към внушителните казарми и центъра била наистина запомняща се. Пак там чакали и файтонджиите, чиято тарифа за курс до града била 1 лев и 50 стотинки (за един или двама души), а за - два лева (децата не се броели, те пътували гратис). Общинското откриване станало „на часа десет заранта“, както казват на професионалния си жаргон железничарите, а Стефан Симеонов и Ованес Саваджиян князът наградил с ордени. Фердинанд е известен с пристрастието си към салтанатите, със склонността си и да получава и да раздава медали, бижута, игли с монограма си, но в тоя случай отличията били наистина заслужени. Било 8 октомври 1900 година.

Иван Тодоров- "Старо Търново- духът и ликът на времето" 

Снимки из колекцията на Иван Панайотов
Прочетете още: Как се е стигало до Търново от други градове през 1907г.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Стани благодетел!

Църквата "Свети Спас"

Според запазените архивни снимки църквата "Свети Спас" във Велико Търново е една от най-колоритните сгради, строени от Колю Фичето, четвърта подред. Разположена е на скалата на Халваджи-баир наблизо до новия турски конак /днес исторически музей/, 250 крачки западно от църквата „Св. Богородица" и източно от „Св. Константин и Елена“. В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише, че църквата "Св. Спас" или "Възнесение", е въздигната през 1858 - 59год. върху мястото на старата, малка и ниска каменна църква. Тази църква е наречена тъй за спомен и в чест на някогашната съсипана патриаршеска църква, находяща се върху Хисара /Царевец/. Тя е с три храмови празника: Св. Спас или Възнесение, Св. пророк Илия и Три Светители. Под нея има малка църква-гробница. Тъй като църквата Св. Спас е била близо до турския конак, била е наоколо заобиколена само с турски къщи, които наскоро до освобождението са били откупени от българи, предполага се, че съсипаната църква, на мястото на която е въздигната сегашната, е била останала още от времето на българското царство и е била частна църквица, — на някой знатен болярин. Сегашната църква Св. Спас е забележителна по своите особености в архитектурно отношение. Тя е най-солидно съзиданата църква." По-късно на северната и южната фасада били вградени няколко мраморни надгробни плочи с гръцки надписи, взети от гробищата на старата църква, намираща се на същото място. Едната от плочите е поставена от д-р Никола Пиколо, взета от гробовете на родителите му. Както в повечето от търновските черкви и околните манастири в средата на XIX век, в „Св. Спас" се помещавало килийно училище. В килията на свещеника или клисаря, която е била запазена до края на 80-те години на XX век, намираща се на запад, в близост до Икономическия техникум, преди Освобождението се е помещавало класното девическо училище, което първоначално е било при черквата „Св. Никола", а след разрастването си се мести при „Св. Спас".

Църквата „Св. Спас“ е трикорабна базилика с размери 27,80/12,20м. Освен същинската църква, олтара и артиката под потона се е намирала крипта (гробница) с вход откъм южното църковно лице. Сградата е зидана с ломен камък; отвън църквата е измазана с оранжевочервена варова мазилка. Камъните са фугирани с варов разтвор. "В нея интересен беше главният дъгов корниз на източното и западно лице. Кривата, в която се извиваше този корниз, представляваше двойната фичевска кобилица. От всички останали страни църквата беше опасана с интересен дъгов корниз върху трапецовидни пиластри от тухли, измазани с варова мазилка. Църквата нямаше нито кубета, нито камбанария. Интерес представляваше също и галерията (женското отделение), която имаше барокова линия."

Земетресението от 1913 година е оказало най-голямо влияние върху облика на стария град на Велико Търново. То уврежда над две трети от сградите. Всички творби на Колю Фичето във Велико Търново поне частично са засегнати, някои са разрушени. Сред най-тежко пострадалите е самата църква „Св. Спас". Разрушен е изцяло покривът до кота корниз, като източната апсидна част е засегната най-много. Възстановени са намиращите се в съседство катедрала „Св. Богородица" и „Св. св. Константин и Елена", също пострадали от земетресението. Но за съжаление за възстановяването на третата черква в непосредствена близост- „Св. Спас", не достигат средства. Църквата остава в руини вероятно до 30-те години на XX век, когато кварталът променя коренно своя облик. През 1935 година е надстроена сградата на Икономическия техникум в съседство на запад. През 1939/40 година започва строителството - на запад между „Св. Спас" и конака - на комплекса библиотека-музей с автор арх. А. Дамянов. Заедно с това е променена и нивелетата на тангиращата до черквата от север улица - днес ул. „Иванка Ботева" - като е направена корекцията за повдигането ѝ в участъка на „Св. Спас" с цел намаляване на наклона до по-плавен и удобен. Корекцията на нивелетата води до обезсмисляне на северния вход, а също така поставя сградата в неблагоприятно положение на пътя на атмосферните води. Вероятно в началото или в средата на 30-те години черквата е преустроена в градски салон за забави, използван често от учениците на съседното училище. Каменната зидария е частично допълнена до нивото на първия етаж - т.е. до кота корниз на около 5,5 м, поставена е дървена двускатна покривна конструкция, която драстично променя облика на сградата в едноетажна. Останките от галерията са премахнати. Двата странични входа са зазидани. От югоизток е добавен комин, необходим за отопление.  Отвътре е измазана и е приспособена в салон за сказки и събрания. До края на 80-те години църквата функционира като градски салон. Междувременно е декларирана като паметник на културата. През май 1988 година е сключен договор с 20-годишна давност между Митрополията, чиято собственост остава имотът, и Регионалния музей във Велико Търново за възстановяване на сградата в първоначалния ѝ вид по проект на НИПК” и използването ѝ за експозиционна площ за колекцията от икони на музея. Строителните работи започват през лятото на 1988 година, когато е разрушен покривът, демонтиран е подът и са изпълнени стоманобетонните стъпки на колоните. Политическите промени от 1989 година и произтичащата от тях липса на средства за финансиране слагат край на строежа. През 1998 година са поставени частични защитни покрития над каменните пластики на трите входа. Останалата част от зидовете е изложена на атмосферните влияния и оставена да се руши към днешна дата повече от двадесет години. Съдбата на сградата остава нерешена и до днес - като отворена рана в сърцето на стария град. Ако трябва да обобщим споделената информация от търновци- сградата явно се е ползвала като архив на тогавашната милиция, защото в помещението е имало разхвърляни снимки от престъпления (обири, убийства), папки с документи, учебници по криминалистика. Преди също е била салон и там са се провеждали събрания на ОФ. През комунистическо е била използвана и за боксов салон.
За съжаление сега тя се намира в много окаяно състояние. Колко е срамно за града ни, че такъв великолепен храм, построен от великия майстор Колю Фичето е в такова окаяно състояние и се руши! Църква Св. Спас е забележителна по своите особености в архитектурно отношение. В уникалната църква прочутият майстор използва за пръв път своя патент – двойната Фичева кобилица, но част от елементите ѝ са се откъснали. В момента руините на „Св. Спас” са и своеобразно сметище, а уникалният градеж се доразрушава, независимо че се намира на основен туристически маршрут.   

На 07.01. 2018г. по сигнал на Старо Търново​ се извърши масово почистване на църквата и района около нея, благодарение на доброволният труд на около 70 търновци, организирани от Доброволно чистене - Велико Търново​.

Архитект Радосвета Кирова е експертът, изработил проект за възстановяване и адаптация на културния паметник- ОТВОРЕНА РАНА В СЪРЦЕТО НА СТАРИЯ ГРАД НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО – РУИНИТЕ НА ЦЪРКВАТА “СВ. СПАС” за възстановяване и адаптация на емблематичната църква, строена от Колю Фичето.
От Община Велико Търново смятат, че именно по него трябва да се направи обектът и да се отвори за туристи. За целта са необходими не повече от 20 хил. лв., които може да осигури и местният бюджет. „Има и вариант да се обединят в общ проект всички обекти на Колю Фичето, които са в лошо състояние – включително съседната „Св. Константин и Елена“ и Стамболовият хан, и да се търси общо по-голямо финансиране“, коментират от общината.
Дано в скоро време се предприеме нещо за запазване и реставрация на всички архитектурни шедьоври на Колю Фичето, за да могат бъдещите поколения също да им се възхищават.

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г., Проект на архитект Радосвета Кирова- ОТВОРЕНА РАНА В СЪРЦЕТО НА СТАРИЯ ГРАД НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО – РУИНИТЕ НА ЦЪРКВАТА “СВ. СПАС 
http://maistorat-na-mostove.com http://bg.wikipedia.org https://www.borbabg.com
Снимки: Грета Костова-Бабулкова  

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Забележителности- Пътеводител от 1907г.

Из Пътеводител на В. Търново от 1907г. 

"Пътникът, идещ от гарата, може да разгледа забележителностите на града по следния ред: Направо по пътечката срещу гарата се изкачва при руския паметник над Светата гора , върху който прочита този надпис:

От този връх, като разгледа града, възвива се на запад и вижда лозята с вилите (колибите), казармите на Морно-поле, това последното и пътищата, които водят за в града. По западната пътека на Св. гора пътникът слиза на шосето, водещо от гарата за града. Минава по Стамболовия (дъговия) мост и се озовава на Морно-поле. Тука, отляво, като върви, остават казармите и Габровското шосе, което води за бирената фабрика на Н. х. Славчов & С-ие, а срещу него е

градската градина, в бюфета на която се отбива, за да се поразхлади с някаква напитка. В началото на града е зданието на девическата гимназия „Митрополит Климент“, в което се отбива. Като продължи пътя си по улица „Булевард“, спира се при паметника на обесените, гдето всяка година в първата неделя след 11 май/по църковния календар/ се отслужва панахида за обесените патриоти през време на въстанието (1877г.). Тука са били обесени: Цанко Дюстабанов, свещеник И. Гъбенски (от Габрово), Иван Панов от Търново), даскал Киро (от Бела-Черкова), 7 души селяни — дюлгери, между които баща и син (от Габровски колиби) и др. Ако пътникът желае, може из улица „Зеленка“ да се изкачи на Орловия връх (Картала), за да мине покрай „Жидов-гроб“ и дойде на „Поличката“ /панорамната гледка/, от където почти изцяло ще види града, заедно с извивките на р. Янтра. От тука слиза по единствената пътека за града и разглежда църквите под ред: „Св. Атанас“/ днес Св. св. Кирил и Методий", „Св. Никола“, „Св. Константнн и Елена“, (където се спира пред статуята на Букурещския владика Панарет Рашев, „Св. Спас“ и съборната църква „Св. Богородица“. Интересно е да се огледа града от камбанарията на тази църква затова, ако иска, качва се горе при пожарникарския пост. Като разгледа съборната църква, пътникът отива в историческото читалище Надежда", а от там се упътва за Царювец (Хисара), който е описан по-рано. От Царювец слиза в Асеновата махала, където разглежда църквата „Св. Четиредесет мъченици“, „Успение Пр. Богородици", цар- Шишмановата баня и митрополитската църква „Св. Апостоли Петър и Павел“. Връща се назад, минава по Владишкия мост, и като тръгне по пътя за Арбанаси, отбива се да разгледа църквата „Св. Димитър“, а от там се изкачва на „Трапезица", която разглежда, след като е чел описанието ѝ. Пътникът напуща Трапезица, като слиза през прелеза, който е на югозападната страна на тази местност. Ако е изморен, той минава по желания мост и през „Туристовската пътека“ се изкачва на Баждарлък“ при хотелите, където си почива с чаша бира или други напитки. Ако ли пък не е уморен и смята да ходи за с. Арбанаси и Горна-Оряховица, той след слизането си от Трапезица, завива към югоизточния край на Асеновата махала, за да разгледа църквиците „Св. Параскева", старите къщи от Асеново време, десния устой на моста срещу църквата „Св. Четиредесет мъченици“ и църквата „Св. Георги". След това се упътва за Арбанаси, за да иде от там през град Горна-Оряховица за гара Горна-Оряховица и се качи, според пътя си, на железницата."

Източник на текст и снимки: "Пътеводител на В. Търново и околностите му от 1907г." 

Грета Костова- Бабулкова
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Славният български произход

  Ако трябва да учим истинската история на българите, трябва да вкараме задължително в учебниците на младите българи истината за величието на техните предци. А то е реално и потвърдено от стотици исторически свидетелства.
Ето българската история на старите възрожденски автори, която е толкова подценявана от официалната българска историография. Посочвайки римските императори от тракийски произход за българи, тези стари български истории ни посочват и тракийският произход на българите.
Вижте какво пише в Зографската история..

А ето какво пише и в Царственика на Христаки Павлович..

  Видният ни пpоcветител Ваcил Апpилов в cвоите “Бългаpcки книжици или на кое cлавянcко племе пpинадлежи Киpиловcката азбyка” напpаво кaзва: “Ние не знаеxме, че Източната Римcкa импеpия е имала не cамо cановници и пълководци, c които тя cе е гоpдеела, и кaкъвто е бил Белиcаpий (Велизаpий) от бългаpите (cловените), но още има и импеpoтоpи, кaкъвто е бил Юcтин I, Юcтиниян I, Юcтин II и Македонец Ваcилий, негли и дpyги мнозина.”

МАКСИМИН ТРАКИЕЦЪТ (ок. 173–238)

е първият трако-илирийски император на Рим. Максимин е роден през 173 година в Северна България. Родителите му са обитавали селце в подножието на Стара планина. Епитетът Тракиецът показва ясно към кой етнос е приналежал този способен войник. Баща му се казва Мичо, майка му - Абаба. В името си като император е заложил българската година на възкачване "Вер". През три годишното си управление (235-238) не стъпил нито един път в Рим. Резидирал в Мизия. Българските Възрожденски автори споменават Максимин като "български кесар" (Зографска история).

ЮСТИН (450-427)

е тракиец, който благодарение на бързата си кариера в римската армия става император в Константинопол, а по-късно подпомага възкачането на племенникът си Юстиниан на престола. Авторът на Зографска история го приема за българин по род.  

ЮСТИНИАН ВЕЛИКИ - УПРАВДА (483-565)

е един от най-обичаните и същевременно най-мразените владетели на Източната Римска империя. Той възстановява много постройки и крепости в Тракия и дава на траките правото на самостоятелна църква, наречена Първа Юстинияна или Охридска архиепископия.

През 529 г. Юстиниан затваря езическата школа в Атина, т. е. Гърция е била езическа, докато България е християнска.

Българин по род според Зографска история. Босненският епископ Иван Марнавич казва през 1621 г. в резюмето на анонимната биография на Юстиниян I: "Сардика с течение на времето получи днешното си име София от храма на Юстинияна.

ВАСИЛ I- император на Византия 867-886
Основателят на "македонската" династия е българин. Както пише по-горе в Царственика и също в "История  во кратце о болгарском народе славенском", 1792г. на Иеросхимонах Спиридон Габровски

  "За Тома отстъпника Говори Бароний: Тома обсади Константинопол в лято господне 822. Този Тома беше от прост род, слуга на някой сенатор в Константинопол, който за прелюбодеяние с жена му беше осъден на смърт. Той избяга при сарацините и там се отрече от християнската вяра. Там живя 22 години и се представи на Константин кесар, че е син на Ирина, и като събра хора, завладя Армения и други царства. След това умножи войнството си и дойде под Константинопол: и по земя, и по вода воюваше с града. Българският крал, с добра воля като помагаше на кесар Михаил, дойде под Константинопол и изби цялото томово воинство и самия него хвана жив, и отсече ръцете и нозете му и го уби. За това добро, което стори българският крал на кесар Михаил, той организира трапеза, искайки да му отдаде чест. Беше на това угощение Васил Македон, който обслужваше царската трапеза. Двамата царе много се веселиха и българският цар помоли кесаря да изведат борци да се борят, той имаше един борец много як българин. И кесарят извади от своите, и този българин все побеждаваше. Васил Македон като гледаше, изменяше лицето си. Като го видя кесарят, му рече: "Защо изменяш лицето си, можеш ли да се бориш?" а той му рече : "Ако заповяда твоята власт". И така, се бориха, отначало изглеждаше, че българинът побеждава, след това Васил хвана българина за главата и за двата крака и го занесе на трапезата и гърците започнаха да се смеят. Българският цар попита Васил откъде е и от какъв род. Той рече: "Родом от Македония". Царят рече: "Умееш ли по български?", а той му заговори по български, и тогава царят позна, че Василий е родом българин. И отвърна, рече на Михаил: "Аз искам грък да се бори, не българин". И така се разотидоха с голяма слава и чест и с много дарове бе изпратен Богарис от кесаря в своята земя. "  

Васил бил прислужник на византийския император Михаил, но след време го убива и слага началото на българската (македонската)  династия, управлявала Византия от 867г. до 1056г.

Използвани се материали от http://ziezi.net  http://sparotok.blogspot.bg

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Св. Теодосий Търновски (ок.1300-1362 г.)

   В Паисиевата история в Изложение за българските светци под номер 22 пише: "Светият преподобен Теодосия Търновски, ученик на свети Григорий Синаит, просиял в Сливенската гора във времето на цар Иоан, Асенов син, и патриарха свети Евтимий. Там царят съградил много манастири по подобие на Света гора Атонска и бил началник и наставник над всички тия манастири светият отец Теодосия Търновски. Бил родом от Търново, благороден и честен, но оставил всяко мирско пристрастие и се отдал на Бога вседушно и всесърдечно просиял с чуден и свет живот. Така и неговите ученици много просияли със свет живот и тия манастири. Поставяли неговите ученици за търновски патриарси и много епископи из България и красели епископите си със своя чуден живот и учение."

Съвсем млад става монах в манастира “Св. Никола” при Арчар (при руините на римския град Рациария). Там прекарва там доста време и добре свиква с постническия живот. След смъртта на своя духовен отец Иов, младият монах се връща в Търново. Св. Теодосий постъпва в прочутия търновски манастир през онази епоха манастир “Св. Богородица Одигитрия”. 

Както пише В. Киселков: "Примамван от славата на престолния град, след смъртта на учителя си Йова, жадният за книжовна и религиозна мъдрост Теодосий напуснал монастира Св. Никола и се запътил за Търново, уверен, може би, че там ще найде учител, за какъвто е бленувал. Когато пристигнал, той се настанил в прочутия по онова време монастир Св. Богородица, известен още под името Одигитрия (Пътеводителка). Последният се намирал надясно от р. Янтра, срещу самия град, в местността Св. Гора. Както днес, така и преди шест века тая местност се отличавала с богатата си растителност и с изобилната си вода. "
После за кратко време пребивава в една от обителите при града-крепост Червен, Русенско (Ивановския скален манастир) и в т. нар. Епикерниев манастир край Сливен.
Със своята исихастка школа преп. Теодосий Търновски създава нова епоха в Българската църква, която повдига духа и културата на монашеството и на православното благочестие. Преподобният Теодосий Търновски бил ученик на преп. Григорий Синаит, основателят на исихасткото учение. През 1335г. основоположникът на исихазма Григорий Синаит се заселва в Парория (област около Странджа) и основава там манастир. Теодосий Търновски се установява при него и два пъти посещава Търново със специална задача - среща се с цар Иван Александър и измолва от него материална помощ за Парорийската обител. В пост и молитва се подвизавал и в Келифарската гора край В. Търново, където основал манастир и просветна школа. Килифаревският манастир, създаден около 1350 г. от св. Теодосий Търновски и неговия събрат св. Роман Търновски с подкрепата на цар Иван Александър. Създадената от св. Теодосий книжовна школа привлича монаси от близки и далечни страни, а сред неговите ученици са св. Евтимий, патриарх Търновски, св. Дионисий Дивни, св. митрополит Киприан Московски и др.
В. Киселков пише:"Според биографа, Теодосий се отличил като защитник на православието и на църковния събор в Търново през 1360 година. Повод да бъде свикан самият събор дали евреите в Търново. Надявайки се, че втората жена на Ивана Александра Теодора, която била покръстена еврейка, не ще остави незащитени своите сънародници, търновските евреи почнали явно да хулят божествените храмове, да оскърбяват свещениците, да безчестят иконите и да вършат редица други непристойни работи, чието описание дори в книгите било недопустимо. Щом се научил за тази противоцърковна дейност на евреите, килифарският пустинолюбец взел „съжителя си и еднаквия с него по нрав Романа“ и отишъл при Ивана Александра. „Като се срещна насаме с него, той му разказа за непристойното начинание на ония, т. е. на евреите, и как и до колко те са се устремили към злобата. И до толкова подтикна царя към ревност, щото без никакво отлагане заповяда бързо да се свика събор... Правдиви ли са посочените дотук вести за Теодосия като горещ защитник на православието и като неуморим борец против еретиците? — Не, те не са верни и не могат да бъдат верни. Недопустимо е да се мисли, че един исихаст, какъвто е бил Теодосий, който търсел безмълвие, самота и покой из планинските пустини, който странял от хората, който постоянно се отдавал на молитви и съзерцания в келията си, отчужден дори и от собствените си ученици, според показанията на Цамблака, ще изневери на своята отшелническа природа и на законите и духа на Синаитовото учение, за да отива в шумната столица, да се бори словом с еретици, да настоява пред цар и патриарх да свикват църковни събори, за да има възможност да блесне със своите „светли победи“ над еретиците. Подобни подвизи не може да върши един примерен исихаст. Тях не ги е вършил Григорий Синаит на Атон, в Цариград или в Парория; тях не ги е вършил и Синаитовият ученик Роман, един истински отшелник: затова тях не ще е вършил и нашият килифарски пустинолюбец. Ако би могло да се вярва, че Теодосий е напущал безмълвието си, за да води прения с еретиците по стъгди и събори в Търново, то логически би следвало да се повярва и най-невероятното, а именно, че търновските църковни власти не са виждали, що става в града, и не искали или не могли да опазят пасомите си от еретическите заблуди. Като че в Търново нямало нито един умен човек, от патриарха до последния монах или свещеник, който да схваща, че със своите проповеди Теодорит, лъжеинокът Теодосий, Лазар, Кирил и проповедниците на иудейството подкопават устоите на морал и религия, на църква, общество и държава, а като че само килифарският пустинолюбец всичко виждал, всичко чувал и всичко разумно могъл да върши, което е от полза за самата църква. Нещо повече, търновският патриарх бил прост човек и недоумял що да върши в критични за паството и за църквата му моменти! А нима и светската власт е търпяла да гледа Лазара в адамовски костюм да дохожда улиците? Нима и тя е трябвало да чака съвети от килифарския отшелник? Подобно отнасяние към историческите извори може да е простено за един средновековен агиограф, който черпи материали от легендите, за да прослави любимеца си, без да съзнава, че същите легенди са засенчили образа на търновския патриарх Теодосий, който именно се е борил против еретиците в Търново, ала за един съвременен изследовател, същото отнасяне е недопустимо. Затова и ние подчертаваме мисълта, че борбите против всички ереси и еретици в Търново са били водени от търновското духовенство. Най-вероятно е в казаната борба да е проявил повечко амбиция и енергия патриарх Теодосий или някой търновски монах със същото име, а случайното съвпадение на името на единия или другия с това на килифарския пустинолюбец да е създало през XV век легендата, какво уж Теодосий Килифарски най-много се проявил в борбата против еретиците. И тази именно легенда ще е използувал късният съставител на житието и чрез нея е дал възможност на съвременната историческа наука да дойде до съвършено погрешни и неиздържащи критика заключения. Не ще съмнение, че и много от вестите по въпроса за борбите с еретиците в България около средата на XIV век ще са преувеличени. Колкото се отнася до вестите за килифарския пустинолюбец като някакъв борец против ересите, ние считаме за правдиво само съобщението, че той е присътствувал на събора в Търново през 1360 год. Теодосий е живял и се подвизавал в строго отшелничество в монастира си в Килифарската планина до последната година от живота си, т. е. до 1363 год., без да се мести където и да било и без да основава другаде нов монастир.."
Така В. Киселков заключава, че "Споменът за Теодосия, ако и до известна степени за сметка на негови съименници е бил запазен и в литераратурата ни. Вероятно, подтикнат от предполагаемото Теодосиево житие от Калиста, неизвестен автор се заел да напише по-пълен очерк за живота на Теодосия. В работата си той ще е използувал не само Калистовия труд, но и онези легенди, които са се носили тогава между монашеството и населението в Търново и търновската околности. А от уважение към цариградския патриарх и от препалена монашеска скромност, в надслова на съставения от него нов, компилативен труд за Теодосия той оставил да фигурира като автор цариградскиятъ патриарх Калист."
 За Теодосия ни е оставил две-три ценни бележки и Григорий Цамблак в своето похвално слово за Евтимия. Същото е направил и Паисий Хилендарски в своята първа история на българските царе и светии. Ето какъв отглас от някогашния подвижнически живот на Теодосия в сливенския край ни предава Паисий: "Светият преподобен Теодосия Търновски, ученик на свети Григорий Синаит, просиял в Сливенската гора във времето на цар Иоан, Асенов син, и патриарха свети Евтимий. Там царят съградил много манастири по подобие на Света гора Атонска и бил началник и наставник над всички тия манастири светият отец Теодосия Търновски. Бил родом от Търново, благороден и честен, но оставил всяко мирско пристрастие и се отдал на Бога вседушно и всесърдечно просиял с чуден и свет живот. Така и неговите ученици много просияли със свет живот и тия манастири. Поставяли неговите ученици за търновски патриарси и много епископи из България и красели епископите си със своя чуден живот и учение."

В. Киселков завършва с думите: "Когато се запознал с Теодосиевото житие по сборника на Владислава Граматик в Рилския монастир и след като го преписал Паисиевият последовател пък иеросхимонах Спиридон се възмутил отдън душа, дето българите не се погрижили да съставят служба на светеца, а го оставили на вечно забвение... А за да подтикне съвременниците си, особено — монашеството, да му отслужват помен всяка година на 27 ноември/10 декември н.ст./, самият Спиридон съставил на Теодосия съответната служба, понеже последният мълком бил вече признат за светец от народ и църква.."
Житие на св. Теодосий Търновски от В. Киселков 1926 г.

 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старо Търново- местоположение

Ето как е описано живописното местоположение на Търново в Пътеводителя от 1907г.

Със своите завои в Търновската котловина Янтра прорязва и заобикаля няколко бърда и чуки, които мие от няколко страни, като им дава форма на полуострови, от които три обръщат вниманието на туриста. Върху единия от тях, именно върху средния, който е най-големият, е построен градът Търново с повечето от своите махали, къщите на които са сложени амфитеатрално като че натрупани една върху друга. Този полуостров се почва на запад от тъй наричания „Картал-баир“ (турско име, което значи на български „Орлов-връх“. Нарича се тъй поради многото въдещи се някога тук орли, хранени от турците) и се простира към изток, като има по права линия дължина около 2 километра, а ширина от 50—300 метра. Най-високата избучена част на полуострова е западната, която с тясна ивица от скали (292м57 над морското равнище) се свързва с „Картал-баир“. Тази скалиста ивица се казва „Поличката“. Наклоните към реката тука достигат до 45° и повече. Към север стръмнината на места се спуща почти под прав ъгъл до самата Янтра, а към юг и изток тя терасовидно се понижава, като образува на юг поляната, наречена „Марно-поле“ (190м над а на изток се свършва с един ред от скали, които образуват скалиста стена във вид на мост, широка 3—5 метра и дълга до 100 —150 метра. Началото на тази мостовидна стена се казва по турски „Кая-баш“, което значи „Глава на скалите“. По тази стена минава пътя за „Хисара“ (Царювец), който съставлява източния край на полуострова. Хисарът има форма на легнал (сложен) чук, дръжката на който съставляват мостовидно наредените скали, а самият чук се простира по посока от север към юг, издува се в средата си, като образува една коническа чука (252 м. над морското равнище), наричана по турски „Чан-тепе (Звънарски връх), поради високата звънарница, която тука се е издигала при превземането на града от турците. На юг краят на „Хисара“ отведнъж като прерязан се снишава в една ниска, равна, оваловидна поляна (150м. над м./р.), наречена „Френк-хисар“. Вторият полуостров лежи на юг от първия, като се простира, в противоположност на последния, от югоизток към северозапад тъй, че водата на Янтра го мие от север, запад и югозапад. Северният му склон е обрасъл с гъста гора от разни видове дървета — това е „Светата гора“ (265м- над м/р при паметника, 286м- при табията), през която минава прокараното през 1892 год. шосе за Шумен. На югозападния му склон се простира шосето за гарата Търново (158м -14 над м/р), а самата гара се пада тъкмо срещу северния край на „Устието“ (описаното по-горе дефиле), в местността „Белянка“ (наречена тъй, защото в турско време тука търновчанките са белили платната си), на десния бряг на Янтра. Североизточният склон на полуострова е застроен с къщи, които съставляват една махала от града, наричана сега „Турска“, защото само в нея след освобождението са останали да живеят няколко турски семейства, размесени с български. Третият полуостров е на север от първия; той има форма на една трапезовидна височина (210м- над м/р), срязана отгоре с плоскост малко наклонена към югозапад, а околовръст оградена с венец от скали, отвесно издигнати на 60 —70 метра откъм водата на Янтра и откъм безводната страна. Този полуостров е прочутата „Трапезица“, която е заградена откъм запад, юг и югоизток с водата на Янтра, а откъм север — с малката долинка, по която сега е прокарано шосето за гара „Трапезица“ и за монастиря Св. Троица." По източния и южния склонове на Трапезица, между скалите и брега на реката, са построени къщи, които съставляват едната половина от махалата, която до освобождението се казваше „Долна-махала“, а след освобождението се преименува на „Асенова“. Другата половина къщи от Асеновата махала са разположени на срещуположния, на левия бряг на р. Янтра, под скалите на северозападния склон на Хисара.
Трите описани полуострова са били съединени помежду си в турско време с два дървени моста, сложени върху високи каменни устои. Тези мостове и сега ги има. Единият, който съединява средния полуостров с южния при полите на източния кран на „Светата гора“ се казва „Турският мост". Той е дълъг 60м. и висок 8м.. Построен е бил от Али Феруз-бея (често се споменува Али Феруз-беюв мост), онзи същият турчин, който е съградил и джамията на Хисара (1435 год.). Другият мост, който е дълъг 100м. и висок 7м., съединява северния полуостров със средния, именно двете половини на Асеновата махала, се казва "Владишки", защото е бил построен с пари от Търновските вдадици, но кога — не се знае. Владиката търновски е имал грижата да го поддържа в добро състояние. Освен това, на няколко места по течението на реката през града, там, гдето реката е плитководна или гдето има воденици, трите тия полуострови се съединяват и със стъпала от камъни или с язове, по които лесно се минава от единия бряг на другия. След освобождението се построиха още три моста, железни, които направиха съобщението между описаните полуострови още по-лесно: единият, дълъг 100м. и високъ 30м, е сводов (само с една дъга) — той съединява „Марно-поле“ със „Светата гора“, а другите два са на каменни устои — на тях е сложено платното на ж.п. линия Русе—Търново, за която цел са и построени...

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г. и книгата "Велико Търново през вековете" Тодорка Драганова, Йордан Димитров- съставители

Грета Костова- Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Търново - градът на висящите градини

 

 Вижте оригинала- Списание "Нешънъл Джиографик", Октомври 1907
National Geographic Magazine, October 1907

През октомври 1907 г., четири години след излизането на първата статия за България, страната ни отново се появява на страниците на National Geographic - този път с един класически пътепис за Търново, поднесен с много чувство за хумор. Авторът Феликс Кох тръгва по тесните улици, за да открие жителите...и жителките на града

Попаднах на него само благодарение на един турист - обикновен и безцелен турист, който не искаше да изминава дълги разстояния наведнъж и когото бях изкушил да ме придружи в България.

- Защо да не пренощуваме в Търново? - помоли той. - Фон Молтке го нарича най-очарователното място на света. Слушай това - и той ми прочете една-две страници от описанието: синьо ориенталско небе, живописни костюми, агънца, които скачат по зелени ливади, и т.н. Дните бяха горещи, колите - прашни, а chef de la gare (т.е. кондукторът) - изпечен мошеник; а да ви кажа истината, цяла България е толкова живописна, че за човек е мъчително да мине през нея за по-малко време, отколкото трябва.  В четири и половина трансрумелийският експрес на Българските държавни железници ни остави в Търново. Гледката не беше вдъхновяваща. Малко ливади, няколко планински каруци - каквито у нас съм виждал единствено в бандитските райони на Кентъки - и майка с дете.

Това обаче не ни смути. По целите Балкани железниците целенасочено избягват градовете. Казаха ми, че обичаят се появил още по турско време, когато градовете плащали големи суми на железопътните компании, за да ги избягват - с цел разхайтени войници да не се мотаят из тях във времето между два влака. Днес обаче съм по-склонен да вярвам, че това е дело на местните политици, които искат да предоставят на файтонджиите от техния избирателен район възможността да си изкарват прехраната на гърба на странниците. От гарата тръгваше хубав селски път, по който ни понесе файтонът - между отчасти покрити с дървета високи урви, които стигаха до жълтеникави скали, издигащи се от красива виеща се река. Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът - Търново. Прекрасно, където всяка къща е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в излинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки с почернели от времето греди. Жълто и синьо красяха други къщи.

Заобиколихме хълма - едното от двете стръмни възвишения, на които се издига Търново - и спряхме при Борис, търновския „Уолдорф-Астория". Записах в дневника първото си впечатление от къщата - „приятна, но примитивна". След това двамата с туриста се отправихме навън да обиколим Търново. Градът се намира от двете страни на гигантска планина. В нейната основа има долина, от която се издига друга планина, където са останките от предградията. Именно от тези склонове се издигат къщите - високи и тесни и с всякакви форми - все по-високо по улиците, които я карат полекичка и на зигзаг, така че човек никога не знае дали мястото, за което е тръгнал, се намира на върха или в подножието на планината. Съответно и къщите се намират само на горната страна на пътя и когато погледнеш изотдолу минаващите мулета, те изглеждат все едно крачат по покривите. Постройките в Търново имат и още една отличителна черта. Обикновено хората на Балканите не са особено щедри по отношение на прозорците и особено тук - където стъклата са двойни срещу суровите планински зими - броят на прозорците може да се приеме като показателен за размера на кесията. Но без значение дали хората са бедни или богати, прозорците изобилстват на тази страна на къщата, която е обърната към красивата река - а тя обикновено е задната. За тези от нас, които са свикнали на турския базар, определено беше изненада да открият прозорци на задната страна на български дюкян.

Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом има в средата на фасадата на втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи. От двете страни на балкона има единични прозорци и в дъждовно време тя се оттегля зад тях. Колкото и да е странно, в Търново богаташките къщи се ограничават до два етажа; бедняците обитават четири- и пететажните сгради, които се дават под наем. Но нека се върнем на балконите. Много от тях не се задоволяват с олеандрите, ами имат опънат отгоре си свод от лоза, така че българската дама да се скрие в беседка от листа, от която на воля да къса висящите сладки гроздове и да хвърля люспите върху минувача в тясната алея или - по-често- на сравнително широката улица отдолу.

Но ние сме почнали да разнищваме Търново парче по парче, което ни лишава от чара на цялото. Трябва да пообиколим навън, тук и там, вън и вътре в тази страна на нибелунгите, да отбележим туй и онуй как се появява и изчезва и да се насладим на цялото. Нека последваме улицата, където и да ни заведе. От едната страна къщите се издигат нагъсто, което се дължи на различната им височина и форма, и тук позлатените кубета на една българска църква разчупват еднообразието. Сега слизаме по хълма и горните етажи са надвиснали над нас като в Нюрнберг, само че тук са толкова близки, че почти се допират до стените на съседите, и ние вървим в непрекъснат здрач. Продължаваме към казармите и пазарния площад, една решетъчна структура, разделена на две за конюшни, и достигаме до сърцето на града. Поглеждаме назад и улавяме гледката на градините по покривите. Наемателите на големите постройки също имат балкон на втория етаж, но на горните етажи няма балкони и те се налага да вземат въздух и да простират седмичното пране на покривите. Там, сред храстите, хората седят подобно на нашите модни нюйоркчани на хиляди мили на запад.

Улицата става неравна, тъй като плочите са се разхлабили. Тук има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато", тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати - прътите с нанизите лук са заменени от изящни ковани железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина - изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обръщение се намират монетите на толкова много страни. Лихвата, която взема, е четири цента на долар и осемдесет, като е напълно доволен от тази си комисиона. Оттатък има пазари с хранителни продукти и още с шапки и дрехи - дюкяни с чехли и костюми. Във всички тях стоят дружелюбните местни хора, които са много щастливи да позволят на „американски" да разгледа стоката им, стига само да могат на свой ред да го зяпат. България може и да е разбойническа страна и трябва да признаем, че по южната граница имаше места, където не се чувствахме съвсем в безопасност, но като общо от всички народи в света българският е сред най-гостоприемните към прекрачилия прага му странник.

Завиваме по павирана улица, която е само пет фута широка и върви нагоре. Тук най-ниският етаж на къщата е без прозорци, построен от камъни и хоросан, с тежки дървени врати и още по-тежки железни клепала, както и с малко препречено с решетки прозорче от едната страна на входа, което да служи като шпионка, преди посетителят да бъде пуснат вътре. Човек може да си спомни за Али Баба и четиридесетте разбойника, като види керваните от магарета да спират пред тези врати и любопитните мулетари с чалми на главите да чукат и да чакат да им отворят. Тук-там решетките разкриват турски харем. Но турците почти са изпразнили България и рядко можеш да срещнеш техния език и костюм. Напускаме този квартал и влизаме в следващия, където прозорците са качени още по-високо на стената. Къщите гледат настрани, както е в Румъния, и към малки градинки между плочите на улицата. Внезапно излизаме на високата и островърха пожарна кула, „центъра" на всеки български град.

Гледката от това място и от малкото възвишение отзад е несравнима. Нито Неапол по залез, нито заливът Джорджиън бей, нито Которският залив могат да оставят толкова трайно впечатление; тъй като на всичките им липсват тези багри, които тук ни представят редиците къщи от двете страни, намръщените скали от зад и старата турска джамия - като тези, които се виждат по снимките на стария Витлеем - на гребена на хълма.

Тук намерихме изкушаваща малка кръчма и се отбихме да опитаме местната бира и пресните смокини, които мястото можеше да предложи; след това продължихме обиколката. Най-накрая бяхме открили Изтока - Изтока от книжките с приказки.

Уличките ставаха все по-тесни - всъщност толкова свити на места, че мъжете с кобилици за вода на раменете едва съумяваха да минат. Там където се разширяваха, пред къщите се появяваха веранди и имаше малки прозорчета, през които можехме да надникнем към варосани стаи с железни кревати и религиозни картини по стените.

Няколко ученици, които играеха в сянката на една градинска стена, скочиха на крака и ни поздравиха, като минавахме край тях. Забелязахме шапките им - с обръчи от чортова кожа, плоско дъно от ален плат и позлатен малтийски кръст. В България и момчетата, и момичетата носят еднакви униформи, които се променят съвсем малко съобразно с това, в кой клас са; и ако някое дете направи беля, човек само трябва да мине през съответната класна стая, за да открие виновника. Освен това тази еднаквост премахва завистта между бедни и богати.

Търново затваря магазините си. Продавачите свалят нанизите от плоски червени сушени колбаси, които са окачени на сергиите подобно на редицата семена на акация. Един офицер от армията със сини панталони и шапка и куртка в бяло взема своето овнешко печено и касапинът затръшва вратата. Прибират манната небесна от дюкяните с плодове, а там където се продават луксозни свещи, туркиня с покрито лице, от което се вижда само частта между горната устна и клепачите, бърза да направи последна покупка.

Една сграда, подобна на аркада, но без покрив, подслонява редица дюкяни, които също затварят.

Канехме се да посетим някои от тях, когато приятелят сграбчи ръката ми по свойствения за него конвулсивен начин.

- Виж! О, виж! Това е гордостта на България! - каза той и въздъхна нервно.

Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът му, и там, на балкона, стоеше балканската Мадона - една от тези редки красавици на южната славянска раса (иначе не особено известна с красивите си жени), която остава в спомените на човек много след като всяка друга йота от градовете и къщите е била забравена. Моята търновска лейди беше достойна за четката на художника - така както я видяхме, обрамчена от прозореца на старинната триетажна къща и с цветята на галерията в основата на платното. Очите ѝ имаха черно-кафявия цвят, характерен за южните Балкани; кожата ѝ беше маслинена, а косата ѝ, разделена на път - гарвановочерна. Истинска Жулиета за някой балкански Ромео. Но тя не би участвала и в най-малкия флирт и - уловила погледите ни - извърна глава, разкривайки половин дузина фини плитки, които се подаваха изпод забрадката. След това изчезна в стаята. Приятелят влезе в пекарната отдолу и купи самун местен хляб - „да хапне нещо", както каза, но всъщност нахрани с по-голямата част прасетата и кончетата, които срещнахме по княжеското шосе. Въздържах се да възразя, само отбелязах, че местните хора ни гледат накриво заради тази екстравагантност. В Търново хлябът струва цели четири цента самуна.

Трима ученици, които говореха френски, ни последваха и след това станаха наши водачи. Отведоха ни на пазара за месо, където старите турци спореха сред агнешки плешки, от които капеше мазнина, а волове теглеха тежките каруци към ковашката махала. Там селяните с раирани ризи и потури водеха кончетата си да бъдат подковани.

И най-накрая, в самите покрайнини, където човек може да види африканския бивол, полегнал край каруцата, в която е впрегнат, докато селянинът върши работата си в града или докато - вече по-късно - пали край животното огън, събира семейството, пече лютивите чушки (мангото или лютите камби на Балканите) и пие вино. Моят приятел обаче не прояви интерес. Образът на Жулиета още се мержелееше пред очите му. Затова се отправихме към хотела за вечеря, после аз към бележника, а той към леглото, докато грамофонът на долния етаж гърмеше с откъси от „Кармен".

Източник: http://www.nationalgeographic.bg

Грета Костова- Бабулкова 

 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ