Реч на д-р Димитър Раев на протестното събрание на 2. XII.1934 г. против позорния Ньойски договор

Из общински вестник "Велико Търново"-1934 г.

Реч на д-р Димитър Раев на протестното събрание на 2. XII.1934 г. против позорния Ньойски договор 

„Няма в света народ, чиято история да е по-трагична от тази на нашия. Ако разгърнем страниците на българската история, край блестящите епохи, създадени от нашите велики царе, ние ще срещнем епохи от десетилетия и столетия, когато чужд крак е тъпкал българската земя и племето ни е носило тежкото чуждо бреме. Безспорно, това се дължи на географското положение на нашата родна земя, на първо място, на хищническите инстинкти на нашите съседи, на второ място, и на съревнуванието на великите европейски държави за надмощие на Балканите — на трето място. Още в зората на нашето освобождение, на втория ден след създаването на Санстефанска България, ние видяхме в Берлин великите държави да си дават първото сражение върху тялото на младото ни княжество и да го разкъсват на части. Така, Добруджа дадоха на Румъния, Моравско на Сърбия, цяла Македония върнаха на Турция, а останалата част разделиха на две, като южната оставиха под васалството на Султана. Още от този момент за всеки българин и за целокупния български народ, се породи един висш идеал — обединението на всички българи в границите на Санстефанска България!

Този идеал е стремежът ни и до днес. Той ще бъде обект на стремежа ни и за в бъдеще до осъществяването му. И в името на този идеал, ние видяхме българският войн още в своите младенчески години — в 1885 година, с голямо геройство и себеотрицание да изтласква из своята земя нападателите сърби и да ги застави да молят за мир.

Тук, ораторът говори за напрежението на българският народ през Балканската и Европейска война, за дадените жертви и проявеното геройство. Посочи измамническата роля, която изиграха обещанията на Северо-Американския Президент Уилсон, изразени в неговите 14 точки, които трябваше да легнат в основата на един, желан от всички народи, мир на правда, мир на истина, мир на човещина...

Българският народ, който никога не е желал без нужда кръв да се лее, видя зад тези обещания своя идеал осъществен. Той сложи своето оръжие. Очакванията на всички ни бяха, че България ще се яви чрез своите делегати, като равноправна членка на международното представителство, което трябваше да осъществи идеалът на човечеството за дълготраен и справедлив мир. За голяма изненада, обаче, нашите делегати в Париж бяха поставени в положението на пленници, затворени в един замък, от който бяха повикани само, за да прегледат проекто-договора за мир, или да го подпишат. Не им бе дадена възможност, нито чрез слово, нито чрез печат да защитят нашата народна кауза. Не само това! Победителите пожелаха да покрусят българския дух. Те на 19 септемврий, когато българският народ ежегодно празнуваше денят на Съединението, предложиха на нашата делегация да прегледа проекто-договора. С това искаха да кажат, че този велик ден, занапред трябва да напомня на българският народ разпокъсването на българското племе. На 27 ноемврий, денят, в който празнувахме всяка година нашата бойна прослава, те предложиха на нашите делегати да подпишат унизителния за народа ни договор. С това те искаха да ни кажат, че в този ден вместо бойна прослава, ще трябва да празнуваме бойно унижение. Най-после, на 3 март, когато празнувахме ежегодно денят на Санстефанска България, ни се предложи да ратифицираме позорният мирен договор. С това искаха да ни кажат, че идеалът ни, да имаме нашето отечество в границите на Санстефанска България, се отдалечава за дълго време... И така, вместо обещанието за справедлив мир, народа ни наново бе окован във вериги. Нови сълзи заляха земята ни!

Но, да не се отчайваме, българи! Нека вземем кураж от новата международна мисъл за ревизията на договорите за мир и да не преставаме да искаме и да протестираме.

Днес протестираме за петнадесети път. Посочваме голямата неправда към нашият народ! Ако нашият народ бе проявил стремеж към завоевание, макар на педя чужда земя, ако беше пожелал да постави във вериги, поне едно човешко същество, съдбата му щеше да бъде заслужена. Но, когато той се би със смелост и героизъм, неотбелязани в историята на народите, когато чрез кипящата кръв на хилядите свои синове пожела да изкупи свободата на поробените братя, Ньойският договор се явява като едно страшно оръжие в ръката на победителя, Победителя, казах? Не, българи! Победител беше този, който с наметнат скъсан шинел, с празна раница на гърба и с продупчени ботуши, с гигантски крачки прекрачи Добруджа на североизток, Дунав и влашката равнина на север, Тимок, Нишава и Морава на запад, Шар, Кожух, Пирин и Родопа на юг, за да се отзове величествен и непоклатим при устието на Дунав и Днепър, в подножието на Карпата, на брега на Охрида и Егея. Не, Ньойският договор стана оръжие в ръката на измамника, който се възползува от обещанията на Северо-Американският Президент.

Ние вярвахме, че подписаният всред страсти и нестихнали вражди мир, за да стане истински мир, ще трябва да бъде ревизиран в духът на казаните обещания. Ние вярвахме и вярваме в това, защото знаем, че има една висша сила, която носи правда и истина на плещите си. Тази висша сила, чрез свои средства, внушава своите повеления, тези внушения се вече чувствуват: Падат корони, разклащат се тронове, загиват президенти.

Издигнат е вече и се носи лозунга: "Чрез ревизия на договорите, към световен мир." Философията на днешното време, обръща този лозунг в обратен смисъл. „Чрез мир, към ревизия на договорите." Това са две противни тези, принадлежащи на два противоположни свята. Когато, ние, победените, усвояваме втория лозунг, ние искаме да убедим света в нашето искрено желание за мир, с цената на всички жертви, и в нашата преданна обич към нашият братски народ от запад...

Граждани, да бъдем преданни приятели на мира. Да дадем и нашата пълна обич на съседите, но нека тя да не бъде по-широка от съзнанието ни за самосъхранение. Когато даваме своята обич да искаме взаимност, но не платоническа. Нали се знае, че приятелят по-лесно дава от неприятеля? От нас се взе всичко със сила. Няма повече какво да ни се взема. Гол и бос е вече народа ни. Ние искаме, сега, приятелски,  да ни се върне нашето и да забравим враждите, ние не желаем да оставаме с впечатлението, че нашето приятелство търсят само, за да намалят враговете си!

Да мълчим ли, за да не смутим сладкият любовен захлас на братските народи? Не, да мълчим не бива! Ние сме длъжни сега, повече от всеки друг път, да кажем как страдат нашите поробени братя, как тежко дрънчат веригите на целия наш народ, поставени така безмилостно в Ньой.

Ние сме длъжни и сега да им кажем, че имаме едно богатство, което никой не е в състоние да ни отнеме. Това е нашият бодър дух. Той ни прави годни да търпим. Той ни дава сили за борба. С него ние ще победим!

Когато днес извикваме: „Долу позорният Ньойски договор!“. „Ревизия на мирните договори!" ние добиваме нова вяра, че нашето племе ще добие своята мощ, че България ще живее и пребъде във вековете!

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Д-р ДИМИТЪР РАЕВ- един забележителен търновски кмет

Роден е на 26.05.1894 г. в с. Стражица, Великотърновско, в семейството на Раю Недялков Раев. 
Д-р Димитър Раев е една от най-светлите личности в историята на старата столица. Завършва средното си образование през 1912 г. в Мъжката гимназия “Св. Кирил” във Велико Търново. През 1920 г. завършва Юридическия факултет при Софийския държавен университет. Вписан е в списъка на Търновската адвокатска колегия на 10.01.1921 г. и започва да упражнява професията с местожителство Велико Търново до 15.07.1925 г. Бил е женен за внучката на Бяла Бона и живеел в нейната къща. Най-напред той бил демократ, а след това станал сговорист. В речите и защитавал честната собственост като неприкосновена, но говорел и за социална справедливост. Поради това бил възприеман по политически разбирания и като социалдемократ.
Димитър Раев бил видна личност в туристическото движение, известно време бил председател на дружество „Трапезица“. В продължение на 10 години (1931-1941 г.) е председател на така популярното по онова време гимнастическо дружество “Юнак”. Бил един от водачите на Всебългарския съюз „Отец Паисий“, чрез който се организирали ежегодни протести срещу Ньойския договор на 27 ноември.
Встъпването на кметска длъжност на Раев станало по един впечатляващ сценарий: пред кметството (конака) той лично засадил няколко дръвчета. По това време Търново било обезобразено от постоянната сеч. Организирано учениците ходели да залесяват околностите на града - Зеленка, Света гора... В акциите се включвали и войници от Търновския гарнизон, които залесили Зеленка с борови дръвчета.
Дословно записаното за този кмет е следното:
„Раев беше напорист човек, с голям замах. Виждаше надалеч, което е хубаво за един управник. Приемаше идеите и ги доразвиваше. Той разгърна цялата си енергия. Нали трябваше да се доказва, че е достоен, и то първи сговористки кмет. Имаше амбицията да надмине стамболовистите. Във всичко влагаше хъс. Той завари много планувани строежи и се зае с тях. Като учено, знаеше как да действа. Сключи заем с банки и веднага започна. Направи помпена станция над Градската градина (дн. Театъра). Освен това възобнови издаването на общинския вестник като привлече кадърни хора: Йордан Кулелиев, Иван Йорданов, Матей Савов... Вестникът не се занимаваше с политика.“
През мандата на Димитър Раев (1925-1928г.) се обръща голямо внимание на изграждането на обществени сгради. На 12.04.1926 г. Градският общински съвет взема решение за построяване на пансион за деца на железничари, който е и единствен в България. На друго заседание от 19.05.1926 г. се одобрява терен за изграждане на пощенска палата. Пак през същата година се дискутира въпросът за построяване на Втора прогимназия “Иларион Макариополски”. Сградата започва да се строи над Градската градина през 1927 г. Изграждането ѝ е съпроводено с много трудности и липса на средства. Благодарение на огромното желание и ентусиазма на общинарите учебното заведение става факт и на 16.09.1928 г. търновци стават свидетели на неговото откриване. По инициатива на амбициозния градоначалник продължава по-нататъшното възстановяване на съборената от земетресението на 1.06.1913 г. сграда на Мъжката гимназия “Св. Кирил”. Друга забележителност, на която е положен основният камък през лятото на 1926 г., е на художествено-занаятчийското училище в града-днес Художествена галерия. Негова заслуга е създаването на комисия през 1926 г., която трябва да определи място за строеж на сграда на Министерството на вътрешните работи и народното здраве. На следващата година Щабът на Търновския гарнизон и запасното офицерство подновяват идеята за изграждането на Военен клуб. Общинският съвет в лицето на кмета Димитър Раев удовлетворява отправената молба и отпуска безплатно искания терен.
Димитър Раев продължил работите по водоснабдяването на града - няколко водоизточника били каптирани. Започнатото от Кр. Станчев електрифициране на града завършило. Търновци казвали: „Бай Станчев тури диреците, при Раев Търново светна.“ Кметуването му съвпаднало с честването на Деня на детето: под строй начело с главните учители децата преминавали през града. На този ден по традиция на бедните деца се давал безплатен обяд в Градската градина. Осъществила се една стара идея на търновци - в града се открила забавачница, която някои наричали подслон.
Раев имал заслуга, която можела да му спечели име на „кмета обединител“, защото успял да обедини търновската интелигенция. Това станало чрез двете кафенета - „Роял“ (на мястото на хотел "Янтра“) и „Борис“, повече известно по името на собственика му Мерджанов като „Кафенето на Мерджана“. Първото кафене станало клуб на сговористите, а във второто по традиция се събирала търновската интелигенция. Постепенно клиентелата на двете кафенета се „омешила“. Разговорите по теми с просветен и културно-обществен характер я обединила.
Имало предложение дори за реставрация на църквата „Св. Петка на Царевец - покровителка на Търново. Запасните офицери пък настоявали за паметник на загиналите във войните. Паметникът на падналите във войните (днес „Майка България“) бил издигнат със средства на окръжната управа. Окръжният управител Йордан Пенчев и кметът Раев се разбирали отлично. Това е пример на най-добро взаимодействие между двама управленци след Европейската война. Двамата, от една и съща партия и колеги юристи, управлявали сговорно. Чрез фондова марка за този паметник били събрани в окръга над един милион лева. Димитър Раев имал добри помощници: Георги Ранков, собственик на бакалия, баща на съдията Ранков, и особено Тодор Фъртунов, за когото казвали "Фъртуна като баща си" . Последният направо тичал, за да уреди в София откриването на Филатурата („Филтис“) в Търново. Авторитетният Владимир Даскалов поел организирането на 50-годишнината от освобождението на България.
При Раев бил забранен поредният конгрес на дъновистите ( бялото братство). Ако стамболовистите не им пречели, то при Сговора църквата се почувствала силна и започнала да спъва дейността на привържениците на Петър Дънов. Църквата била един от стълбовете на сговористкото управление, както често заявявал Я. Стоенчев. Владиката Филип склонил кмета Раев да не разрешава на дъновистите да се съберат за пореден път в Търново.
И Димитър Раев не успял да уреди прословутия сватбен заем (дълг) на Търново. В началото на м. октомври 1928 г., няколко месеца преди края на мандата си, решил да напусне кметския пост. Сговористите били направо попарени. „Няма го Янко Стоянчев да помага“, коментирали търновци. Раев заминава заминава на специализация в Париж (Франция) и Лиеж (Белгия) и се завръща във Велико Търново със защитен докторат по право. Преди да замине на специално събрание в Модерния театър той отчел публично свършеното през неговия мандат. (Обикновено кметовете правели такъв отчет пред съветниците.) Така той дал пример как един кмет трябва да се разделя с поста си. Въпреки седналите на първите редове стамболовисти, той говорил спокойно и уверено. Раев си спечелил авторитет на голям кмет. Къщата на Бяла Бона започнала да се нарича „Къщата на Раев“. По 9.IХ. 1944 г. в нея били настанени телефонистите на съветските части.
След завръщане от чужбина с докторат д-р Раев не пожелал да се кандидатира за общински съветник. Той обаче не се отказал от политиката. Бил ориентиран към Ал. Цанков и винаги го съпровождал при посещенията му в Търново. От началото на август 1941 г. той е назначен за директор на Русенска административна област. От октомври 1941 г. до 15.01.1944 г. заема високата длъжност Областен директор на Скопска област, тогава Скопие е в границите на Царство България. Той привлякъл д-р Панайот Хитров за тамошната здравна служба. Двамата били ликвидирани от сръбските власти през 1945 г.
Източници: книга "Търновски кметове"(1919-1945)- Олга Цанкова, и  статия на Катя Митова-Ганева
Прочетете още- Реч на д-р Димитър Раев на протестното събрание на 2. XII.1934 г.

Димитър Раев заедно със семейството си в Охрид, Теодора Байчева - личен архив

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Основаване на Комитет и построяване на паметник на "Падналия войн"

ИЗЛОЖЕНИЕ

за постройка паметника на "Падналия войн" в гр. В. Търново, по случай освещаването му на 6 май 1935 год.

В. Търново, градът на старите български царе, патриарси и очарователната природа, е бил столица на Второто българско царство цели 207 години. Значи, цели два века той бил политическо, културно и религиозно средище на българския народ и е заемал по значение на полуострова второ място след Цариград. Цели два века той е бил фактор, от който е зависела съдбата не само на българите, но и на останалите народи на полуострова. След като България пада под властта на турците, той пази това първенствуващо положение, не само поради компактното чисто българско население, сред което се намира, но още и поради историческата традиция. Няма въстание в Българските земи, като са почне от 1595 г., дори до освобождението, в което населението на В. Търново и околността да не взема първенствуващо или пък най-дейно участие!

След освобождението ни този град и неговият окръг изпращат едни от най-изпитаните бойци по всички бойни полета. Лозенград, Бунар-Хисар, Чаталджа, Гевгели и други ще бъдат едни от най-светлите имена в нашата най-нова история. Вечна слава и памет на всички паднали за Родината, вечна слава и дълъг живот на всички живи дейци, останали да живеят за гордост и пример на младото българско поколение.

Днес, ако мозъкът на целия български народ е София, неговото сърце е В. Търново. Защото тук най-радостно се посреща и най-малкия отечествен успех, и най-болезнено се чувства и най-дребната българска несполука!

Имайки това предвид, още като се свърши Великата война през 1919 година, всред търновското гражданство спонтанно се заражда идеята да се увековечат величавите подвизи на всички паднали бойци от окръга, от освобождението насам за свободата и обединението на целокупния български народ. Най-ярко, обаче, тази идея се прояви към 1926 година, като се основа и Комитет за въздигане паметник за падналите войни от окръга.

Кратката история на образувания комитет е следната:

I.  Основаване на комитета. През 1926 година група родолюбци от В. Търново повдигат въпроса: по какъв начин да се увековечи паметта на загиналите български граждани от В. Търновския окръг, взели участие във водените войни за освобождението и обединението на българското племе. За тази цел Окръжният управител свиква шефовете на отделните учреждения в града, както и представителите на спортните и културни организации, които решават да се свика едно общогражданско събрание от председателя на дружеството на запасните офицери, което да реши, как и по какъв начин да се увековечи тази памет.

И наистина, на 9 март 1926 година такова общогражданско събрание се свика в "Модерния театър" и избра един единадесетчленен комитет, който да поеме работата от негово име и да почне да действа.

Съставът на този Комитет е следният:

1)    Окръжният управител; 2) Председателят на Федерацията от запасните офицери и подофицери; 3) Началникът на гарнизона; 4) Председателят на окръжната постоянна комисия; 5) Окръжният инженер; 6) Окръжният училищен инспектор; 7) Представител на В. Търновската митрополия; 8) Председателят на дружеството на запасните подофицери; 9) Кметът на В. Търново —тези лица влизат по право. Най-после се избират и две лица като граждани: 10) един банков чиновник и 11) един гимназиален учител.

Тъй основан този Комитет, първата му работа бе да се изработи един устав, който да се одобри от г-н Министъра на вътрешните работи, което нещо в последствие се и изпълни.

Така избран, Комитетът конституира постоянно присътствие: Председател, Окръжният управител; Подпредседател — Председателя на федерацията от запасните офицери и подофицери; Секретар — гимназиалния учител; Касиер — банковия чиновник. Всички служби са почетни, без да се плаща някому нещо за труда.

Названието на Комитета е: Комитет за въздигане паметник за всички паднали воини за освобождението и обединението на Българското племе—офицери, подофицери и войници от В. Търновския окръг през войните: 1877—1878, 1885, 1912 —1913 и 1915—1918 години.

II.    Средствата на Комитета. Своите средства Комитетът е събирал, както следва.

1)  Основен капитал е бил 150,000 лева от един бивш благотворителен комитет.

2)   Дружеството на запасните офицери внася сумата 40,000 лева.

3)    Отпечатаха се фондови марки от 1 и 2 лева за 275,000 лева, които се пласираха във всички училища, както и в много учреждения в града и окръга.

4)    Училищата в окръга дадоха по една забава през 1927 година, като събраните суми се изпращаха на Комитета.

5)    Помощи от общинските бюджети на села и градове от целия окръг. В случая В. Търновската община още на първо време внася сумата 30,000 лева.

6)    Св. В. Търновска митрополия внася периодически по известни суми, събрани от църквите от епархията, а същевременно предвиждаше суми и в редовните си бюджети.

7)    Волни помощи от много популярни банки, земледелски кооперации, фабрики и пр. от окръга, както и дарения от частни лица из гр. В. Търново.

III.    Конкурс за проекто-модела на паметника. На 9 март 1927 година. Комитетът в едно свое заседание изработва програма за произвеждане конкурса за паметника в 13 члена, като избра и журито, което ще се произнесе за трите най-добри проекто-модели. Журито се състои от: Председателя и двама членове от Комитета, двама представители от клона на Българското архитектно-инженерно дружество в гр. В.Търново, един представител на Художествената академия от София, един художник скулптор, посочен от Министерството на войната — всичко седем члена. Комитетът определя I-ва премия 25,000 лева, II-ра 15,000 лева и III-та — 10,000 лева.

Журито се събра на 25 март с. г. и след като прегледа представените проекто-модели, се спря, почти единодушно, на следното положение:

I-ва премия се дава на художника—скулптор Светослав Йоцов, от гр. София за неговия модел с мото "На търновци".

II-ра премия се дава на художник-скулптор от гр. Плевен, III-та на такъв от гр. Русе.

В същия ден се откри изложбата в една от залите на Военния клуб от доставените 29 модела. Изложбата трая една седмица.

IV. Постройка на архитектурната и скулптурна части на паметника. Веднъж спрял се комитетът на проекто-модела, той влиза в свръзка за спазаряване на скулптурната част с г-н Йоцова, комуто възложи гипсовото моделиране на приетия модел, а така също изработването на всички детайли на корпуса на паметника и се установи да му се плати общо сумата 440,000 лева, в която влиза и ръководството лично от него и на архитектурната част.

/Архитектурната част се даде не вече по доброволно спазаряване, а с правилно насрочен търг, който стана на 25 юний 1928 година в окръжното управление от специална комисия. Търгът се възложи на Теньо Ибушев, каменоделец от гр. Казанлък, 369,000 лева, с 23% над девиза. В последствие, обаче, Т. Ибушев почина, и архитектурната част трябваше да се довърши от Комитета по стопански начин. Тази част има височини 11 метра (с фигурата общо 17 м.). Направена е от армиран бетон и дялан твърд варовник от каменоломната при Трошана — над гара В.Търново. Надземната част е от бучардисани камени блокове, споени помежду си с железни и оловени спойки.

Скулптурната част се състои от 6 фигури, от които централната (жена, символизираща България, в слабо коленичево положение, със знаме и лаврова клонка в ръка), имаща височина 6,50 метра, заедно със знамето, а страничните 5 фигури са по 2,25 м.

Основният камък се постави на 23 септемврий 1928 год. в присътствието на многоброен народ.
Полагане основния камък на паметника "МАЙКА БЪЛГАРИЯ"-

23 септември 1928 г. Снимката е направена от Димитър Денчев, убит през Втората световна война. От семейния архив на г-н Венков.

Отливането фигурите от бронз се възложи на Виньали Рафаел, от Будапеща, чиято оферта бе най-износна спрямо многото ония, които Комитетът имаше от Италия, Германия, Австрия, Югославия, Румъния и България.

Главните пунктове за спазаряването бяха:

1)    Бронз първокачествен: 88 части мед, 6 калай, 3 олово, 3 цинк.

2)    Оксидиране и патинация безупречни.

3)    Дебелина между 4 и 10 м. м. според мястото във фигурите.

4)    Срок за изработване фигурите 4 месеца.

Към края на 1934 година фигурите вече бяха готови. Една комисия от три вещи лица — професори унгарци и секретарят на Българската царска легация прегледаха фигурите и ги намерила напълно отговарящи на условията.

Проектът за освещаването и откриването на паметника бе да стане на 28 октомврий 1935 год., бойният празник на В. Търновския гарнизон, докогато ще може да се завърши окончателно всичко около паметника — парк и ограда. С чествуването, обаче, на Велчовата завера, Комитетът реши да слее своето тържество с онова на заверата. И тъй се определи 6 май, Гергьовден, 1935 година — празника на ордена за храброст на българската войска, макар че паркът и оградата не са завършени.

Според плана, предвижда се около паметника един красив парк, който трябва да се огради с каменна ограда от същия камък на корпуса и с железни парапети. Около паметника има два входа: единият срещу Военния клуб — музей, а вторият — срещу площада "На победите". Предвижда се още тази година да се постави в параклиса на паметника мраморна възпоменателна плоча с подобающия надпис, осветявана от вечно горящо кандило.

V. Общи заключения. Паметникът на падналия воин в В. Търново се въздигана Марино поле; ъгъла между габровското и севлиевското шосета, в памет и прослава на всички паднали воини: офицери, подофицери и войници от В. Търновски окръг за освобождението и обединението на Българското племе през войните! 1877—1675, 15-55, 1912—1913 и 1915—1918 години, а същевременно символизира гигантските подвизи и устрем на Българина към достигане на неговия народен идеал.

Общият приходо-разход по постройка на паметника до днес възлиза на:

Приход 1,824,844 лева.

Разход 1,738,055 лева.

ОТ КОМИТЕТА

Из Общински вестник "Велико Търново" от 1935г. 

Старата снимка е направена от Димитър Денчев, убит през Втората световна война. От семейния архив на г-н Венков.

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

НИЙ УМРЯХМЕ —ДА ЖИВЕЙ НАРОДА

XIV

Разпети петък.

Спасителят повдигнал поглед към небето и простенал:

— Господи, Господи, защо си ме изоставил?

Този бил последният му възклик на земята и с него заминал отвъд при Отца си.

Камбаните с болка повтарят тъжната земна участ на Богочовека. И техният звън е още по-тъжен, когато цветята цъфтят, когато по зелената снага на Света-гора трепти свежата пролетна влага и когато грее голямото топло пролетно слънце. После изведнъж става необикновено тихо. Камбаните замлъкват, цветята привеждат главите си, гората става тъмно-синя, а слънцето се скрива зад един черен облак. Бледи и изплашени люде минават по улиците. Те се мъчат да вървят бавно, но сами нозете им ги карат да тичат.

— Най-добрите хора са хванати от низамите...

— Велчо Джамджията заловили и го обковали във вериги.

—     Хванали и капитан Георги Мамарчов.

—  Закриляй ги, Майко Богородице! И твоето чедо са мъчили неверници! В тия хора отиват, курбан за правата вяра. Господи, спаси и помилуй!

—     Не само тях трябва да закриля Бог, а всички ни. Защото пропадна голямото дело.

—     За народа отидоха праведниците!

От Еленския път се задават конници низами. Те ограждат Заговорниците. Пръв е Велчо. Той е спокоен, хладен, но край устните му личи една тънка гънка, която казва: не за мен е мъката ми, а за тези, които очакваха от мен!

Устните са заключени, но очите горят. Те говорят с блясъка си — горд и ненавистен, говорят с тихата си примреженост - ласкава и нежна:

—     Мразя ви, подтисници! Мразя ви с всичката сила на сърцето си, което не можете да обковете във вериги!

Обичам ви, мои бедни отрудени и онеправдани братя, обичам ви, както не съм обичал нищо на този свят. Душата ми е ваша. И дори когато отлети от тялото, тя ще витае над вас, за да ви напътствува и води.

Преди да стигне до конака, групата се одесеторява. От всички страни прииждат хора, стълпяват се край заптиетата, блъскат се да излязат напред, за да бъдат по-близо до своите страдащи водачи.

Гърците дишат с въздишки, очите потъват в сълзи, а юмруците се свиват.

На Баждарлъка един нечовешки писък спира тълпата.

—     Велчо! Господи Божичко, помогни ми! Велчо, къде ме оставяш?

Велчовата невеста, с изкривено от ужас лице, с писък без сълзи и с поглед, който накарва дори старите юзбашии да се стъписат, разкъсва редицата на заптиетата и висва на шията на мъжа си:

—     Не плачи, не плачи!

Леко я отмества на страна Велчо и я заглежда дълго, дълго:

—     Прощавай, невесто- Така било угодно Богу!

—     Не, не, не! — още по-силно заридава бедната жена. Напразно се опитват заптиетата да я отдръпнат. Напразно добри жени се мъчат да я утешат — Оставете ме! Оставете ме! Нека и мене вземат с него! Нека и мене да обесят! Нека ме разпънат на кръст! Нека. . .

Нито една бръчка не мръдва по лицето на Джамджията. Само в очите му безпределната нежност става още по-дълбока и тъмна:

—     Не ме плачи, невесто. Продай всичко. Купи зехтин и запали всички кандила по черковите. Да горят пред Бога, както гореше сърцето ми за свободата на България!

Разпети петък.

Един велик народ разпънат на кръст. Дясната му ръка е Велчо Джамджията.

Към обед от двора на конака излиза една кола за смет. Обиколена е от низами, а след тях вървят цигани, които чакат плячка. Циганите са чакалите на отоманската империя. Още не издъхнала жертвата — те я разкъсват.

На железния стълб сред Баждарлъка окачват едно въже, после повдигат един труп и го провисват. Нито една тръпка, нито едно сгърчване. Турците в страха си бесят и мъртъвците. В разтворените очи на мъченика не личи страдание и ужас, а тиха радост и примирение.

И вяра. Безгранична вяра във възкресението на правдата, светлината, свободата. Низамите приковават към страшния кръст на България и лявата ѝ ръка. Пред пътната порта на Преображенския манастир висва тялото на майстор Димитър Софиялията.

Великият град на царете, царицата на градовете, хранилището на патриаршески скиптри и царски корони — старото Търново — празнува черно разпятие.

Улиците са пусти. Напразно низамите ходят от къща на къща да карат силом българите да излязат на Баждарлъка, за да видят трупа на своя водач Велчо Джамджията.

Мъртвило и униние подтиска всичко.

А две нови бесилки са издигнати накрай града.

Натам повеждат хаджи Йордан Брадата и Колю Гайтанджи: най-младият и най-старият две поколения, които са си подали ръцете, за да служат на едно и също дело. Колко рядко се случва това!

Самите турци не подозират тази страшна истина. Може би ако я бяха подозрели немаше в една верига да обковат лявата ръка на хаджи Йордана и десницата на тепавичаря. Те сами са виновни за събирането на старото с младото, на мъдрото със силното.

Хаджи Йордан намира сили да се усмихне:

—     Разбра ли, Колю Гайтанджи. Турците свързват моето мъдро сърце с твоята силна ръка. Тъй свързани ще си отидем ние от тоя свят и от нашата връзка ще се поучат тия, които ще дойдатъ подире ни.

—     Твоето сърце и моята десница! . . . — повтаря тихо Колю и въздиша. — Така е. Право е. Моето сърце не може да се свърже с никого. То си е нейно. . .

—     На кого?

—     Остави, остави. . .

—     Кажи ми! На Ветка хаджи Дачова ли е сърцето ти?

—     Ти знаеш ли?

—     Да! — отпуска глава старецът и годините му се удвояват. — Научих снощи от самата нея. Не ми каза, но разбрах, защото беше тръгнала да предупреди завераджиите, че баща ѝ е предал народното дело. . .

—     Тя беше тръгнала да ни предупреди?!

Лумва светлина в очите на Гайтанджи Колю.

Сега стъпките му стават по-твърди и уверени. Не отива вече на бесилка, а на празник: най-големият празник, който му остава да празнува. Ветка е разбрала всичко!

Когато минават през Баждарлъка и заптиетата нарочно ги спират пред бесилката на Велчо, Колю се засмива :

—     Хей, агаллар! Така не умират бабите и предателите! Гръцкият владика Господ ще го убие с гръм, а вашият кървав султан ще умре от преяждане! Тъй да знаете. На бесилка умират само юнаци!

Прикладът на едно шишене грубо го блъсва:

Мълчи, разбойнико!

—     Ако мълчи устата ми, сърцето ми ще говори ! Кучета!

Той се извива още веднъж към висналото тяло:

—     Сбогом, бай Велчо. Скоро ще се видим. Ние умираме, ала народът живее! Да живее народът!

И глухо и тъжно отекват в пустите улици неговите пророчески думи.

Настъпва нощ: зловеща черна нощ.

Наистина ли тази вечер е възкръснал Бог и са се разпръснали враговете му? Наистина ли, когато прозвънят дванайсет удара на стария градски часовник, небето ще се разтвори и през светлата пролука ще погледне Бог, за да даде на всички правда?

Дори и малките деца не вярват в тази хубава приказка. Те днес видяха провиснат на бесило своя благодетел. И Бог не прати гръм да порази убийците му. И Бог не позволи да се разтвори земята, за да погълне палачите. Децата насън виждат страшната картина и се мятат в огън. Старите баби трият челата им със светена вода и правят над тях кръстен знак.

А в митрополитската черкова, в храма на Иоакима и Евтимия, владиката Иларион Критски се готви да благовестява:

Христос възкресе.

Черни облаци покриват небосвода. Звездите се срамят да гледат на земята.

И в този мрак на зли духове и тъмни сили, на нечисти заговори и скверност; мрак на часовете, които Бог не ще впише в леточислението, за да не мърсят страниците на вековете — из конака излизат и последните жертви: капитан Георги Буюкли и Иванаки Врачалията. Отвеждат ги низами при аян башията във Видин. Придружават ги и двама българи. Единият поради службата си, а другият поради своята подлост: хаджи Николи Капзамалинът и хаджи Дачо.

Съзаклятниците мълчат. Мълчи предателят. Въздиша бирникът хаджи Николи, а низамите проклинат, че ги карат да пътуват посред нощ.

Два-три мъгливи фенера само повече усилват мрака на улиците. Но на Баждарлъка светлината е повече. Там циганите са наклали огън и се забавляват. Чакат да минат трите дни от наказанието, за да вземат от мъртвия скъпите му дрехи.    

—     Е, хаджи Дачо, знаеш ли кои виси там, а?

—     Хайде! Не ме трови!

Хаджи Николи повдига рамене:

—     Аз ли те тровя ? И таз добра. На твойта душа никаква отрова не приляга. .

—     Мълчи, мълчи!

—     Чу ли какво казал днеска на невестата си, а? Да запалела всички кандила, та да горят, както горело сърцето му за свобода. . .

При вида на страшната група циганите наскачват от местата си и обикалят заптиетата:

—     Тия къде ще ги обесите? А, агаллар, да дойдем ли на помощ? Ако е на Дервента, а?

Хаджи Николи издига тояжката си и я стоварва върху един черен окъсан гръб:

—     Настрана, кучета долни! На страна, че ви избивам до един!

—  Николи, прошепва хаджи Дачо, — къде е обесен хаджи Йордан?

—     Почакай! — със злоба изсъсква бирникът. Почакай! Ще го видиш. Ще му се порадваш.

Ех, ех, черна душа си ти, хаджи!

Надоле към края на града съвсем няма фенери. Там мракът се стълпява още по-противно и тежко: мрак, който може да се пипа. Хаджи Дачо се хваща за ръката на спътника си.

—     Пусни ме! — изкрещява Николи — Пусни ме, ще ме изцапаш. Не виждаш ли, че ръцете ти са кървави?!

Колкото и да е тъмна нощта, бесилките се очертават. Те са по тъмни от тъмнината. Те са като съвестта на предателите.

—     Виждаш ли, — подхваща хаджи Николи. Отсамшната бесилка е на Гайтанджи Колю. А оттатък е на кръстник ти. Върви. Върви скоро се промуши под нозете му и се помоли да ти прости греха. Тичай! Тичай да му се помолиш. Защото и неговото сърце е горяло за свобода. А от такъв огън нито един предател не се е опазил. Чуваш ли ме? Отивай!

—     Моля ти се, хаджи. Пощади ме. . .

—     Ех, ех!

—     Гледай, гледай!

Гласът на хаджи Дачо е дрезгав и див. Туй не е глас, а хъркане на някакво диво животно, наплашено до смърт.

—     Какво да гледам?

—     Не ти ли се струва, че ликът на хаджията свети? Виж! Като че ли отвътре му излиза някакъв пламък и го осветлява, а? Виждаш ли?

Камбаните забиват бързо, живо, с нестихваща и увеличаваща се сила:

—     Христос възкресе!

Не! Не е радостен звънят на камбаните.

Не! Те не възвестяват на людете щастливата вест, че Спасителят е излязъл из земната паст нетленен.

Тази вечер камбаните вият като разярени зверове и отправят страхотна закана:

—     Спасителят възкресе! Чуйте, тирани! Този, който отиде на Голгота да дари на човечеството вечен мир и братство — възкресе! Треперете, тирани, пред светлата вест! Тя иде за всички, които отиват на кръст за доброто на хората! Тя иде за всички, отишли на кръста Господен за вяра!

—     Ще възкръсне правдата и ще се разпилеят враговете ѝ!

... В лято 1837 царствуващият Сарацински цар султан Махмуд II по свое желание и по волята на Бога дойде във Велико Търново. И като престоя два дни, пак отиде на своя престол, дето е поставен, поради наши грехове, от Всевидещият Бог. И след неговото заминаване се яви велик мор. И след мора появи се земетресение. И падна от великото земетресение полиелеят на митрополитската черкова. И дето падна той, там падна и тялото на Архиепископ Иларион и издъхна поради греховете си. . .

... Под тойзи камен се покои мученик хаджи Сергий. Сломен от иго агарянско, поради то что повеждал под клетва завераджии, на лето от Христа Бога в Плоти 1835...

... Упокой, Господи, раби твоея монахиня Елена, в мире Елисавета хаджи Дачова, Еленченка. Упокоилася за нищих и страждущих в морно время; лето 1837 ...

Цялата повест оригинал

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Свети Тривелий, благоверен Цар Български Тервел, Първи Покръстител

Изображение от Преображенския манастир

 Стереотипът по отношение на първите царе в официалната историография е толкова силен, че всяко доказателство се замита под килима, само и само да не опровергае доминиращата хипотеза. Тази стройна конструкция започна да се пропуква едва през последните години..
Оловният печат на Тервел, съхраняван в музея на Дъмбъртън Оукс, САЩ /Dumbarton Oaks Museum, USA/ е изключително ценен за нашата държава. Освен, че е най-ранното автентично портретно изображение на средновековен български владетел, върху задната му страна е гравиран равнораменен кръст, с кръг в центъра т. нар. монограм на Тервел и има надпис - "Богородице, помагай на кесаря Тервел". Много важно е да се отбележи факта, че по време на Тервеловия период българите не са наричани от чуждите летописци нито мръсни, нито нечисти. През цялото това време личи едно почтително, уважително отношение към българите, което ни води до извода, че точно Тервел е Първият Покръстител, както пише Паисий Хирендарски. Според византийските дворцови правила няма как да е бил провъзгласен за кесар, без преди това да е бил кръстен. С титлата "КЕСАР", може да се удостои ЕДИНСТВЕНО -ХРИСТИЯНИН! Един владетел- християнин моли за помощ Бога и св. Богородица при покръстването на своя народ!
Рая Заимова публикува едни много интересни факти в своето изследване за българския владетел Тервел. Тя казва: "През  20-те  години  проф.  Йордан  Иванов  е  първият  лектор  в  Школата  за  живи източни  езици  в  Париж.  Тогава  присъства  на  тържества  по  случай  честване  на годишнина  от  създаването  на  йезуитския  колеж  „Луи  Велики”.  В  труда  на  Дюпон-Ферие за историята и театъра на колежа той намира, че има три програми от театрални пиеси  със  сюжет  за  покръстването  на  българите  от  Тервел,  наречен  Требелиус. Впоследствие издирих още 19 с главно действащо лице Тервел, представяни през ХVІІ и ХVІІІ в. в учебния театър на йезуитите в Западна Европа, а напоследък проф. Надежда Андреева допълни изследванията с още пет немски пиеси от ХVІІІ в. Статистиката показва, че популярността на кръстителя Тервел в католическия свят на  модерното  време  е  много  голяма.  Едни  от  първите  свидетелства  за  това  са  от  светската италианска историография в лицето на Марк-Антонио Сабелико от края на ХV-ХVІ в. –от  които  се  усеща  известна  митичност:  „Както  се  говорело,  първият български  крал- кръстител,  е  Требелиус...” На какво се дължи тази известност на българския владетел сред католиците ако не на това, че той възприема кръщение от Римската църква.

Но нека разгледаме последователно всичко.. Както пише архимандрит Кирил Рилски в своята книга за Българската Илирийска църква: "Илирийските българи първи на Балканите и в Европа приемат християнството от апостол Павел при първото му стъпване на европейския континент към средата на І век сл. Хр. Църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. До 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др." Авторът пояснява също, че една част от илирийските древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуостров и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските, древни илирийски българи са били съвършено подчинени политически под Византия и ославянени, то камските българи се притекли на помощ на своите едноплеменици- Балкански илирийски българи. Като дошъл Аспарух с една дружина камски българи, те се обединили в едно и по такъв начин е било турено основата на първото българско царство. И ето какво пише Паисий за Тервел:"..Българският крал свети Тривелия приел кръщението със своя български народ - в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години. Като нямали книги на своя език, четели и писали на латински и гръцки. Не били здраво затвърдени във вярата, затова българските царе пак се върнали към езичеството, но не целият народ. В град Охрид им бил назначен на петия събор самостоятелен архиепископ, защото цар Юстиниан бил родом от Охрид. Първо наричали Охрид Дардания. На Петия вселенски събор цар Юстиниан помолил светите отци и поставил самостоятелен архиепископ - никой патриарх да не му заповяда. И оградил Охрид с крепост, но в това време българите превзели от гърците град Охрид и поставили там царската столица. В Охрид светият крал Тривелия /Тервел/ приел светото кръщение. И докле имали царския престол в Охрид при архиепископа, живеели в благочестие, а когато пренесли царския престол в Загорие/Преслав/, в Търново, българските царе отстъпили от благочестието и били езичници 92 години. После в 845г. Мортагон, или Михаил, а не Богарис, както пише Барон, приел светото кръщение с целия български народ." Виждаме, че Тервел приема кръщение от Римската църква, но само 50 години българите държали вярата и след това имало отстъпление от нея, за което говори освен Паисий и западни автори като Бл. Клайнер, който казва, че българите възстават против владетеля си като на негово място поставят Телец. Този преврат отдалечава българите от вярата и така постепенно образът на първия Покръстител избледнява до идването на Втория Покръстител според Паисий, който е Св. Михаил-Йоан /наричан още Богорис/, който предприема покръстване от ръцете на Константинополски духовници.  На 5 октомври 869г. в Цариград се свиква VIII Вселенски събор, на който пристигат източните патриарси на Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия и предствител на Рим. На всички десет заседания присъства и българския пратеник Петър, водещ българската делегация. На 28 февруари 870 г. на последния  ден от заседанията българите питат  на  кого трябва да се подчиняват. Един от въпросите, който се разисква,  е създаването на Българска национална църква  и под чия юрисдикция да се намира тя.  По този въпрос интерес представлява споменаването на Илирийската църква. Българският  втори  Покръстител  Михаил  се  е интересувал  тя под чия  юрисдикция  ще  бъде – дали под Римска,  както е била дотогава, или под Константинополска.  Въпрос,  отбягван от официалната ни „историческа” наука, разкриващ ярко еднородността на населението на Мизия, Тракия и Илирия по онова време. В решенията на този Константинополски събор е заявено Българското отечество, което обхваща именно Илирийските провинции: Старият и Новият Епир,  Дардания,  Тесалия,  Илирик и Македония. Защо ли Римските архиереи обявяват българите за древен балкански народ, създал свое отечество там, където никой от съвременните многоуважавани и възхвалявани историци не е открил и най-малката следа от съществуването на българи? Може би тези римски архиереи са били толкова невежи по въпросите на историята, та не са знаели, че българите идват на Балканите едва в края на VІІ век и че нямат нищо общо с древното местно население?!?

На 4 март 870 г., когато се провежда извънредно заседание се разгарят остри спорове относно статута на българската църква. С мнозинството на източните патриарси е решено да се обособи автокефална българска архиепископия под върховеснството на цариградския патриарх. Това предизвиква между Рим и Константинопол  т.  нар.  малката схизма .  Латинските духовници са изгонени от България, а на тяхното място идват още византийски духовници водени от новооглавеният архиепископ Йосиф. Напълно логично е да се приеме, че античните и средновековните хронисти, бидейки съвременници и очевидци на голяма част от описваните от тях събития са ги описали такива, каквито са ги видели със собствените си очи. За разлика от съвременните историци, фалшифициращи злотворно историята на собствения си народ. Именно тази Илирийска България, обявена от Римската църква за Българския патримониум на събора в Константинопол през 869 и 870г., е наричана от Константинополските хронисти Старата Велика България. И ще завърша със словата на Паисий Хилендарски за Тервел: "Светият крал Тривелия се възцарил след крал Батоя /Аспарух/. И той също бил благополучен, великодушен и мъдър, след това и свет и велик божи угодник. Тоя крал нападнал маджарите, покорил ги под своята власт и им наложил голям данък и тегоба заради ония българи, които били изгонили и угнетявали в началото, както казахме. Затова тоя свет крал, велик предводител и български светилник, наказал много аварите и маджарите. Бог го дарувал на българския народ за велика полза, както Мойсея на еврейския род и Константин на латините и гърците, така и него на българите. Той им създал и ги научил на царски и граждански съд и им уредил военния ред. В началото те съвсем не знаели това. Така после приел светото кръщение и просветил целия български народ със своето кръщение. И поради голямата ревност и усърдие, които имал към Христа Бога, оставил престола и всяка мирска слава, възприел монашеския чин и смирение и завършил богоугодно своя живот. Показал на целия български народ със свето и богоугодно дело всеки образ и чин, и им показал царския и християнски чин, по-късно и монашеския чин. Но българите, отначало прости и неизкусни в писането, оставили без памет, служба и празник такъв велик български светилник, светия и блажения крал Тривелия. Не са сторили добре." Българските църкви обаче пазят неговите изображения, които безгласно ни напомнят за забравения крал светец. През XVIII и XIX век известни български зографи от прочутата Самоковска художествена школа са изобразили лика на свети Тривелий Теоктист цар български в множество български църкви и манастири на Балканите. На много от стенописите князът е изобразен с монашеското одеяние, като например в Зографския манастир, Рилския манастир, Троянския манастир, Преображенския манастир, Бельова църква в Самоков, църквата „Въведение Богородично“ в Панагюрище, манастира „Свети Спас“, край с. Лозен, църквата в Старо село, църквата в село Дрен и др. Разгледайте албума с неговите стенописни изображения.
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Поборнически паметник на Варуша

Той е издигнат през 1910 г. в памет на обесените борци за Освобождението на България от турско робство. Този паметник се намира на около 100 м над храм "Св. Атанас", днес "Св. св. Кирил и Методий" в квартал "Варуша". Издигнат е на мястото където са били погребвани обесените при сегашния Паметник на обесените борци за Освобождението на България от турско робство. Поборниците обикновено са били докарвани с каруца поединично от Търновския затвор. На другия ден след обесването е разпореждано телата да бъдат погребани на бунището над тогавашния квартал „Варуша”, където сега се издига Поборническия паметник.  Мястото е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България.

Прочутият войвода Филип Тотю в своята, книга по Велчовата завера на страница 98 казва следното:"Избесените в Търново горепоменати мъченици са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Варуша, над църквата св. Атанас.  
За назидание на разбунтувалата се рая телата на обесените висели три дни на бесилките, след това изхвърлени на боклука, вън от града – над днешната църква „Св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“). Зурли и тъпани събрали всички турци от града и селата, за да видят „хаирсъзите гяури“. Всеки е трябвало да пипне с пръст трупа, да плюе и прокълне. За гавра циганите съблекли труповете и ги оставили съвършено голи  за поругаване. По сведения на П. Р. Славейков, който като дете лично е ходил да види обесените, през нощта кучетата от турските гробища изяли до колене краката на оставените на бесилките въстаници. Труповете били заровени в боклука над бесилките, при долния окоп край западната граница на тогавашно Търново. След време добри християни и роднините на обесените ги прибрали, опели  и  положили в гробове на хорището на Варуша, под местността „Поличката“.
Преданието разказва, че в знак на несъгласие с репресиите от страна на турската власт търновските граждани решават да не се черкуват на връх Великден. И става нещо небивало и нечувано – на връх Великден във всички търновски църкви светели запалени кандила, но останали пусти, без хора. Само владиката Иларион и  някои гръкомани, отправяли молитви в църквите.. Това може би е първият мълчалив протест в българската история.
В основата на паметника личат имената на четниците на Филип Тотю, заловени през 1867 г., в битката при село Върбовка: Цоню Заарлията, Димитър Софиянлията, Никола Софиянлията, Симо Македонеца, Тодор Македонеца, Тодор Шекерджията ... На друга плоча са имената на обесените поборници от 1876г: Свещ. Иван П. Семерджиев, Бачо-Киро, Цанко, Гавраил, Яким, Станчо, Петър, Станю, Кънчо, Рачо, Петър, Ангел, Георги.

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907 г. 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старопрестолният град- средище и огнище на политическо възраждане, национални борби и освобождение

През петвековното политическо и духовно робство в съзнанието, сърцето и душата на старостоличани били запазени най-свято и най-добре вечните образи, дела, идеи, настроения и копнежи на големите политически, културно-просветни, обществени, църковно-религиозни, книжовни и стопански дейци, сподвижници и сътрудници от славната и бележита епоха на Второто българско царство. Търновци най-вече се вдъхновявали и възпламенявали от култа към старината, националните и исторически традиции, паметника и развалината, свързани със смели и величави дела, успехи, подвизи, паметни събития и моменти и пр. Следователно, столицата на Асеневци през вековете на робството била най-чувствителна и непримирима към потисничеството, неправдите и оскърбленията, проявявани с голяма упоритост от господарите на българите, турци и гърци. Не е странно, че тук се подготвяли по-големите и по-сложни обществени и национални борби за духовното и политическо пробуждане и независимост. С пълно основание можем да приемем, че Търново се запазило през вековете като крепост и стълб на българската книжовна, културна и историческа традиция, вяра, език и обичаи, страж на народни сили и дух. С голямо право старопрестолният град застанал начело при създаването и написването на новата петвековна българска история, илюстрована с много красиви и безсмъртни страници, героични подвизи и велики дела из духовното и политическо съвземане и освобождение. В подкрепа на мислите ми ще направя бегъл поглед върху революционните, политически и национални борби на Търново през усилните години на двойното иго.
В 1403 година Фружин, вторият син на Иван Шишман и неговият братовчед Константин, син на Иван Срацимир Видински, застанал начело на въстание в някои погранични градове на Сърбия. В това първо освободително движение взели живо участие много търновски боляри и граждани. Този пръв опит за освобождение бил кърваво потушен от турците. Вероятно, много първенци и граждани от старата столица са подкрепили двата похода в 1443 и 1444 година на полско-маджарския крал Владислав III Варненчик и влашкия войвода Янко Хунияди за освобождението на българския народ от турците. Походът е излязъл злополучен, Владислав загинал в голямото кръвопролитно сражение при Варна в 1444 година.
С по-голям замах и добра организация, външна подкрепа и големи надежди било подготвено голямото Търновско въстание в 1598 г. с главна цел освобождението на България от турското робство. Подготовката и организацията на това смело революционно съзаклятие продължило от 1594—1598 година. Главни водители и дейци в Търновското въстание, били известният дубровнишки търговец Павел Джоржич, братя Скорчевичи от знатно и прочуто дубровнишко семейство, търновският митрополит Дионисий Рали, именит цариградски грък, потомък по майка на византийския император Кантакузин, червенският епископ Иеремия, преславският епископ, ловченският епископ Теофан, никополският знатен българин Тодор Балина, първият благородник в Никополския санджак и много търновски знатни първенци. Водачите на това голямо народно движение разчитали на външна помощ от седмиградския княз Сигизмунд Батори, влашкия воевода Михаил Храбри, молдовския владетел Аарон, римско-германския император Рудолф II. През 1598 година в старопрестолния град било обявено въстанието. За български цар бил провъзгласен един мним потомък на Шишмановци под име Шишман III. Това движение намерило отзвук в Пловдив, Варна и Шумен. Турското правителство било изненадано от този обширен политически заговор и възложило на великия везир Синан паша да потуши въстанието и накаже най-строго водителите. Синан паша с многобройна и добре организирана войска се отправил за Търново. Шишман III с привържениците си избягал в Русия. Търновският митрополит Дионисий Рали заподозрян от турското правителство, като един от главните водители на това съзаклятие, след като се крил известно време, успял да отиде във Влашко, а по-после в Седмиградско. След потушаване на голямото Търновско въстание, в старата столица било въведено по-строго управление. По-именитите и просветени търновски граждани да се спасят от турците, се изселили във Влашко, Трансилвания и др. През усилните и тъжни години за търновци след опита на въстаническото предприятие в 1598 година, последните не паднали духом и отчаяние, най-важното не изгубили вярата, че са призвани за ръководители на големите обществени и национални борби. Така в 1686 година в старопрестолния град се подготвило ново голямо освободително дело. Начело на това въстание застанал княз Ростислав Стратимирович, който се препоръчал за потомък на цар Иван Срацимир Видински. За да има успех това революционно движение, княз Ростислав Стратимирович подирил подкрепа в Русия. През април в 686 година пламнало народното въстание. За водител бил избран Ростислав Стратимирович, под името „княз Търновски". Още в началото движението било издадено от един грък, който взел участие при организиране на съзаклятието, срещу голямо възнаграждение от турското правителство. Многобройна войска се насочила срещу Търново. Повече от гражданите били избити и заместени с гърци.
След едно десетилетие в старата българска столица се подготвя ново освободително народно движение. Главни организатори на това съзаклятие били просветената вдовица Мара от Търново, синът ѝ Стоян и Мирчо Войвода. Стоян и Мирчо Войвода с многобройни сътрудници и сподвижници подготвили революционното движение в Търново и околността. Подготовката протекла от 1695—1700 година. На 10 април 1700 година било свикано голямо събрание. На това събрание за водител на въстанието бил провъзгласен смелият и храбър Стоян, а за помощник — Мирчо Войвода. Ден за народното освободително движение бил определен 25 април, сборно място — Лясковският манастир , "св. св. Апостоли Петър и Павел“. Съзаклятниците трябвало да бъдат клети от отец Софроний, игумен на същия манастир. На 25 април в манастира пристигнали много въстаници като поклоници. В Търново не могло да се запази тайната на съзаклятието пред турската власт. Когато въстаниците узнали, че турското правителство е открило тайната революционна мрежа и е по дирите им, от всички места се отправили за Балкана.
Турското правителство натоварило Кърджали Омер Паша с потушаване на тази освободителна борба. Последният с 75,000 войска се отправил към Балкана и Търново. Старата столица отново била строго наказана. Много първенци и просветени граждани избягали в Сърбия и Влашко. За съдбата на Стояна и Мирчо Войвода почти нищо не се знае. Това народно освободително движение и вдъхновителите му Мара, Стоян и Мирчо Войвода са възпети в народните ни песни.
В Пътеводителя на града от 1907г. пише, че в 1810 г., когато руският генерал, княз Вяземски, завзел с казаците си Търново, "у българите се явила голяма надежда да се освободят от турците. Тези надежди скоро били загубени вследствие войната на Наполеона с Русия."
Според Пътеводителя също в  1828 г. "русите под началството на Дибич-Забалкански стоели в Търново и давали пак голяма надежда за възстановяване на българското царство. Имало много образувани доброволчески чети, които под началството на капитан Мамарчев щели да се съберат в града и да обявят независимостта за България, обаче Мамарчев бил хванат от русите в Сливен и на въстанието се попречило."
Търново не останало чуждо в борбите на балканските народи за освобождението им от турското робство. В сръбското освободително движение се споменуват много търновци. Старостоличани вземат по-голямо участие в гръцката завера от 1821 година. Гърците със своите позиви и агитации за освобождението на христианското население от турската тирания успели да привлекат на своя страна старопрестолния град. В последния бил основан голям подготвителен комитет със задача да организира и изпрати въстаници в гръцката завера. Главни организатори били търновският гръцки митрополит Иоанкий и именитите търновски първенци: хаджи Параскева, именуван княз Търновски, Колю Суровичкин, Петър Кантаржиев, Христо Гайтанджиев, Семко и други. В гръцката завера освен търновци били готови да участвуват от околните градове и села близо до 2000 души, под ръководството на Семко от Търново. Турците успели да разкрият гъстата съзаклятнишка мрежа в Търново и да узнаят кои са главните организатори и дейци. Търновският митрополит Иоаникий бил заловен и изпратен в Цариград, гдето бил обесен заедно с Цариградския патриарх Григорий V. Знатният търновец хаджи Параскев с много свои съмишленици избягал в Цариград. Турското правителство узнало, че той е главния организатор на заверата в Търново и наредило да бъде заловен. Хаджи Параскева да не попадне в турски ръце се хвърлил от високия Ени Буюк хан. Колю Суровичкин, Петър Кантаржиев и Христо Гайтанджиев били обесени. Повече от 40 просветени граждани и първенци били затворени в Търново и след голям откуп освободени.
По примера на гръцката завера от 1821 година, която завършва с освобождението на Гърция от турското владичество била организирана и подготвена в Търново и Търновско Велчовата завера в 1835 година. Последната в отечествената ни история е известна с имената: Капитанско съзаклятие, Търновска размирица, Манастирска завера и Търновско въстание от 1835 година. За главно средище при подготовката на заверата бил избран старопрестолният град, а важните заседания на видните организатори и дейци от съзаклятието в Търновската област ставали в Плаковския манастир „Св. Илия“, намиращ се в Горния боаз (проход) между Търново и Елена, в началото на живописния Къпиновски проход. По видните организатори сподвижници и сътрудници във Велчовата завера са: Капитан Стойков Мамарчов Буюкли от Котел, вдъхновител и командуващ въоръжените сили на заверата, Велчо Атанасов Джамджията (Болтаджията), просветен гражданин, известен търновски търговец- Заверата носи неговото име. Майстор Димитър от София, организатор на 2000 младежи в манастирската завера. Йеромонах хаджи Сергий, игумен на Плаковския манастир „св. Илия" духовен организатор на Заверата. Хаджи Йордан хаджи Иванов Брадата от Елена, организатор на Капитанското съзаклятие в Еленско. Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, най-смелият участник от заверата. Даскал Антон Никопит от Македония, участник в щаба на манастирската завеpa. Георги Станчев от Трявна, организатор на Търновската размирица в Тревнеско. Кольо Гайтанджията, Янко Бакърджията и Ганьо Витанов всички от Търново, хаджи Теодосий, игумен на Килифарския манастир и много други. Планът на въстанието в общи черти бил следния: Народното освободително дело да се обяви на Великден 1835 година, когато щели да се съберат всички работници — дюлгери, организирани от майстор Димитър, под предлог да работят за възстановяване на Варненската крепост, пострадала през Руско-турската война от —1829 година. Работниците щели да избият турските заптии, пазители на крепостта, и въоръжени с добро оръжие, начело с капитан Георги Стойков Мамарчов Буюкли и подпомогнати от търновски съзаклятници, щели да вземат старата столица, да свалят Търновския аянин, да почнат борбата за освобождение и прогласят българската свобода. Търново било избрано за столица на освободеното отечество. Върховното управление щял да поеме Велчо Атанасов Джамджията, под име „княз Търновски". От старата столица въстанието да се разлее по цялата българска земя. Този план бил изработен на великия четвъртък в Плаковския манастир. Това величаво дело било издадено през нощта срещу великия петък. В Пътеводителя от 1907г. пише, че един  Хаджи Юрдан младий от Елена издал въстаниците. В Плаковския манастир били заловени Капитан Георги Стойков Мамарчов и иермонах хаджи Сергий и доведени в Търново. В Елена бил хванат хаджи Йордан хаджи Иванов Брадата, също доведен в Търново. В старата столица били заловени главните съзаклятници: Велчо Атанасов Джамджията, Кольо Гайтанджията, майстор Димитър от София, даскал Антон Никопит, Иванаки Йонков Кюркчията и мнозина други. След кратък съд били осъдени на смърт чрез обесване: Велчо Атанасов Джамджията, хаджи Йордан Брадата, Кольо Гайтанджията и майстор Димитър. На великата събота мъченически увиснали на бесилката Велчо Атанасов Болтаджията на Баждарлък, майстор Димитър при Дервентските порти, Кольо Гайтанджията и хаджи Йордан Брадата при Горните порти. Иванаки Йонков Кюркчията бил изпратен при Видин-валия Хюсеин паша в Ловеч и там обесен, Георги Стойков Мамарчов и даскал Антон Никопит били изпратени в Цариград. Иеромонах хаджи Сергий и иеромонах хаджи Теодосий след големи страдания мъченически умрели. Много от съзаклятниците били затворени и чрез големи откупи били освободени. Така завършил този безсмъртен опит за извоюване на нациионалната свобода, увенчан с величавото дело на съзаклятниците от всички български земи: Северна България, Тракия и Македония. Велчовата завера е първия замисъл на българите да се освободят от турското иго със собствени сили, без да разчитат на външна помощ.
Едва изминали двадесет години от Велчовата-завера, в старопрестолния град се подготвя и организара нов опит за народна освободителна борба, известна под името Дядо Николово въстание от 1856 година. Този заговор добил името си от главния организатор Дядо Никола Филипов или Филиповски. Той бил родом от Силистра или Русе, живял дълго време в Букурещ и участвувал в румънската народна революция. През време на Кримската война идва в Търново като шивач на европейски дрехи. С благия си характер и народен дух бива обикнат от търновци. През 1855 и 1856 година почва да организира народно движение в Търново. В това движение били спечелени граждани от Габрово, Дряново, Трявна, Елена, Лясковец и много села от Търновския край. Това въстание желаело да подчертае всенародното искане да се приложат обещаните от турското правителство хатихумаюна и хатишерифа (държавни реформи и правдини на християнската народност в турската държава). През месец юли 1856 година било прогласено въстанието. В началото му турското правителство открило плана на готвещото се съзаклятие. То завършило злополучно около Трявна. Тук на 2 август 1856 год. Дядо Никола бил пронизан от турски куршум. Така мъченически завършил живота си тоя смел народен водител. Много от неговите сътрудници и сподвижници били заловени и затворени, други се спасили с бягство.
Шест години след Дядо Николовото въстание се подготвил нов опит за народен заговор, известен в родната ни история под името хаджи Ставрево въстание от 1862 година. Идеен вдъхновител и ръководител бил Георги Стойков Раковски, а изпълнител хаджи Ставри Койнов от Сливен. За огнище на това освободително дело била избрана старата столица. Главни организатори и дейци били хаджи Ставри Койнов от Сливен, хаджи Христаки хаджи Николов, хаджи Пандели Кисимов и Никола Кинтиша, всички от Търново, и Иван Гудов от Габрово. През лятото на 1872 година от Търново излязла чета от 150 души въстаници за Лясковския манастир „св. св. Апостоли Петър и Павел“, сборно място за всички съзаклятници. Към тях се присъединили доста въстаници. От Лясковския манастир четата се отправила за Балкана през Къпиновския манастир. Турската власт узнала за движението на въстаниците и изпратила войска. Недалеч от Къпиновския манастир станала срещата. Много от въстаниците били заловени и затворени в Търново, други се спасили с бягство в Румъния и Сърбия. В освободителните чети на Филип Тотю, Панайот Хитов, хаджи Димитър и Стефан Караджата и Бялочерковската чета взели дейно участие много търновци.
В големите народни освободителни движения в 1875 и 1876 година, Търново било избрано за пръв революционен окръг, звено между централния революционен комитет и революционните окръзи в цяла България. Какво е участието на старопрестолния град в тия паметни национални освободителни движения може да бъде засвидетелствувано чрез безсмъртните имена на Стефан Стамболов, Иван Панов Семерджиев, Христо Иванов Големият, Войводата, Христо Караминков Бунето, Иван хаджи Димитров и много други. Търновци взели живо участие и в последната освободителна война 1877—1878 година. Мнозина окървавиха Шипка и спечелиха безсмъртна слава, други дълги години се радваха на свобода, извоювана с много кръв от българския народ.
Търновци, вдъхновявани и въодушевявани от великото и славно минало на българския народ, също от сенките на бележити българи и техни-сътрудници и сподвижници от Второто българско царство, през вековете на робството доказаха и засвидетелствуваха, с много самоотвержени безсмъртни примери и скъпи жертви, че няма по-ценно, по-скъпо и по-мило нещо за един народ освен да притежава духовна и политическа свобода.
Източници: статия на Т. Николов в общински вестник "Велико Търново" от 1935г., Пътеводител на В. Търново от 1907г.
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.