Реч на д-р Димитър Раев на протестното събрание на 2. XII.1934 г. против позорния Ньойски договор
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
„Няма в света народ, чиято история да е по-трагична от тази на нашия. Ако разгърнем страниците на българската история, край блестящите епохи, създадени от нашите велики царе, ние ще срещнем епохи от десетилетия и столетия, когато чужд крак е тъпкал българската земя и племето ни е носило тежкото чуждо бреме. Безспорно, това се дължи на географското положение на нашата родна земя, на първо място, на хищническите инстинкти на нашите съседи, на второ място, и на съревнуванието на великите европейски държави за надмощие на Балканите — на трето място. Още в зората на нашето освобождение, на втория ден след създаването на Санстефанска България, ние видяхме в Берлин великите държави да си дават първото сражение върху тялото на младото ни княжество и да го разкъсват на части. Така, Добруджа дадоха на Румъния, Моравско на Сърбия, цяла Македония върнаха на Турция, а останалата част разделиха на две, като южната оставиха под васалството на Султана. Още от този момент за всеки българин и за целокупния български народ, се породи един висш идеал — обединението на всички българи в границите на Санстефанска България!
Този идеал е стремежът ни и до днес. Той ще бъде обект на стремежа ни и за в бъдеще до осъществяването му. И в името на този идеал, ние видяхме българският войн още в своите младенчески години — в 1885 година, с голямо геройство и себеотрицание да изтласква из своята земя нападателите сърби и да ги застави да молят за мир.
Тук, ораторът говори за напрежението на българският народ през Балканската и Европейска война, за дадените жертви и проявеното геройство. Посочи измамническата роля, която изиграха обещанията на Северо-Американския Президент Уилсон, изразени в неговите 14 точки, които трябваше да легнат в основата на един, желан от всички народи, мир на правда, мир на истина, мир на човещина...
Българският народ, който никога не е желал без нужда кръв да се лее, видя зад тези обещания своя идеал осъществен. Той сложи своето оръжие. Очакванията на всички ни бяха, че България ще се яви чрез своите делегати, като равноправна членка на международното представителство, което трябваше да осъществи идеалът на човечеството за дълготраен и справедлив мир. За голяма изненада, обаче, нашите делегати в Париж бяха поставени в положението на пленници, затворени в един замък, от който бяха повикани само, за да прегледат проекто-договора за мир, или да го подпишат. Не им бе дадена възможност, нито чрез слово, нито чрез печат да защитят нашата народна кауза. Не само това! Победителите пожелаха да покрусят българския дух. Те на 19 септемврий, когато българският народ ежегодно празнуваше денят на Съединението, предложиха на нашата делегация да прегледа проекто-договора. С това искаха да кажат, че този велик ден, занапред трябва да напомня на българският народ разпокъсването на българското племе. На 27 ноемврий, денят, в който празнувахме всяка година нашата бойна прослава, те предложиха на нашите делегати да подпишат унизителния за народа ни договор. С това те искаха да ни кажат, че в този ден вместо бойна прослава, ще трябва да празнуваме бойно унижение. Най-после, на 3 март, когато празнувахме ежегодно денят на Санстефанска България, ни се предложи да ратифицираме позорният мирен договор. С това искаха да ни кажат, че идеалът ни, да имаме нашето отечество в границите на Санстефанска България, се отдалечава за дълго време... И така, вместо обещанието за справедлив мир, народа ни наново бе окован във вериги. Нови сълзи заляха земята ни!
Но, да не се отчайваме, българи! Нека вземем кураж от новата международна мисъл за ревизията на договорите за мир и да не преставаме да искаме и да протестираме.
Днес протестираме за петнадесети път. Посочваме голямата неправда към нашият народ! Ако нашият народ бе проявил стремеж към завоевание, макар на педя чужда земя, ако беше пожелал да постави във вериги, поне едно човешко същество, съдбата му щеше да бъде заслужена. Но, когато той се би със смелост и героизъм, неотбелязани в историята на народите, когато чрез кипящата кръв на хилядите свои синове пожела да изкупи свободата на поробените братя, Ньойският договор се явява като едно страшно оръжие в ръката на победителя, Победителя, казах? Не, българи! Победител беше този, който с наметнат скъсан шинел, с празна раница на гърба и с продупчени ботуши, с гигантски крачки прекрачи Добруджа на североизток, Дунав и влашката равнина на север, Тимок, Нишава и Морава на запад, Шар, Кожух, Пирин и Родопа на юг, за да се отзове величествен и непоклатим при устието на Дунав и Днепър, в подножието на Карпата, на брега на Охрида и Егея. Не, Ньойският договор стана оръжие в ръката на измамника, който се възползува от обещанията на Северо-Американският Президент.
Ние вярвахме, че подписаният всред страсти и нестихнали вражди мир, за да стане истински мир, ще трябва да бъде ревизиран в духът на казаните обещания. Ние вярвахме и вярваме в това, защото знаем, че има една висша сила, която носи правда и истина на плещите си. Тази висша сила, чрез свои средства, внушава своите повеления, тези внушения се вече чувствуват: Падат корони, разклащат се тронове, загиват президенти.
Издигнат е вече и се носи лозунга: "Чрез ревизия на договорите, към световен мир." Философията на днешното време, обръща този лозунг в обратен смисъл. „Чрез мир, към ревизия на договорите." Това са две противни тези, принадлежащи на два противоположни свята. Когато, ние, победените, усвояваме втория лозунг, ние искаме да убедим света в нашето искрено желание за мир, с цената на всички жертви, и в нашата преданна обич към нашият братски народ от запад...
Граждани, да бъдем преданни приятели на мира. Да дадем и нашата пълна обич на съседите, но нека тя да не бъде по-широка от съзнанието ни за самосъхранение. Когато даваме своята обич да искаме взаимност, но не платоническа. Нали се знае, че приятелят по-лесно дава от неприятеля? От нас се взе всичко със сила. Няма повече какво да ни се взема. Гол и бос е вече народа ни. Ние искаме, сега, приятелски, да ни се върне нашето и да забравим враждите, ние не желаем да оставаме с впечатлението, че нашето приятелство търсят само, за да намалят враговете си!
Да мълчим ли, за да не смутим сладкият любовен захлас на братските народи? Не, да мълчим не бива! Ние сме длъжни сега, повече от всеки друг път, да кажем как страдат нашите поробени братя, как тежко дрънчат веригите на целия наш народ, поставени така безмилостно в Ньой.
Ние сме длъжни и сега да им кажем, че имаме едно богатство, което никой не е в състоние да ни отнеме. Това е нашият бодър дух. Той ни прави годни да търпим. Той ни дава сили за борба. С него ние ще победим!
Когато днес извикваме: „Долу позорният Ньойски договор!“. „Ревизия на мирните договори!" ние добиваме нова вяра, че нашето племе ще добие своята мощ, че България ще живее и пребъде във вековете!
Няма коментари:
Публикуване на коментар