НИЙ УМРЯХМЕ —ДА ЖИВЕЙ НАРОДА

XIV

Разпети петък.

Спасителят повдигнал поглед към небето и простенал:

— Господи, Господи, защо си ме изоставил?

Този бил последният му възклик на земята и с него заминал отвъд при Отца си.

Камбаните с болка повтарят тъжната земна участ на Богочовека. И техният звън е още по-тъжен, когато цветята цъфтят, когато по зелената снага на Света-гора трепти свежата пролетна влага и когато грее голямото топло пролетно слънце. После изведнъж става необикновено тихо. Камбаните замлъкват, цветята привеждат главите си, гората става тъмно-синя, а слънцето се скрива зад един черен облак. Бледи и изплашени люде минават по улиците. Те се мъчат да вървят бавно, но сами нозете им ги карат да тичат.

— Най-добрите хора са хванати от низамите...

— Велчо Джамджията заловили и го обковали във вериги.

—     Хванали и капитан Георги Мамарчов.

—  Закриляй ги, Майко Богородице! И твоето чедо са мъчили неверници! В тия хора отиват, курбан за правата вяра. Господи, спаси и помилуй!

—     Не само тях трябва да закриля Бог, а всички ни. Защото пропадна голямото дело.

—     За народа отидоха праведниците!

От Еленския път се задават конници низами. Те ограждат Заговорниците. Пръв е Велчо. Той е спокоен, хладен, но край устните му личи една тънка гънка, която казва: не за мен е мъката ми, а за тези, които очакваха от мен!

Устните са заключени, но очите горят. Те говорят с блясъка си — горд и ненавистен, говорят с тихата си примреженост - ласкава и нежна:

—     Мразя ви, подтисници! Мразя ви с всичката сила на сърцето си, което не можете да обковете във вериги!

Обичам ви, мои бедни отрудени и онеправдани братя, обичам ви, както не съм обичал нищо на този свят. Душата ми е ваша. И дори когато отлети от тялото, тя ще витае над вас, за да ви напътствува и води.

Преди да стигне до конака, групата се одесеторява. От всички страни прииждат хора, стълпяват се край заптиетата, блъскат се да излязат напред, за да бъдат по-близо до своите страдащи водачи.

Гърците дишат с въздишки, очите потъват в сълзи, а юмруците се свиват.

На Баждарлъка един нечовешки писък спира тълпата.

—     Велчо! Господи Божичко, помогни ми! Велчо, къде ме оставяш?

Велчовата невеста, с изкривено от ужас лице, с писък без сълзи и с поглед, който накарва дори старите юзбашии да се стъписат, разкъсва редицата на заптиетата и висва на шията на мъжа си:

—     Не плачи, не плачи!

Леко я отмества на страна Велчо и я заглежда дълго, дълго:

—     Прощавай, невесто- Така било угодно Богу!

—     Не, не, не! — още по-силно заридава бедната жена. Напразно се опитват заптиетата да я отдръпнат. Напразно добри жени се мъчат да я утешат — Оставете ме! Оставете ме! Нека и мене вземат с него! Нека и мене да обесят! Нека ме разпънат на кръст! Нека. . .

Нито една бръчка не мръдва по лицето на Джамджията. Само в очите му безпределната нежност става още по-дълбока и тъмна:

—     Не ме плачи, невесто. Продай всичко. Купи зехтин и запали всички кандила по черковите. Да горят пред Бога, както гореше сърцето ми за свободата на България!

Разпети петък.

Един велик народ разпънат на кръст. Дясната му ръка е Велчо Джамджията.

Към обед от двора на конака излиза една кола за смет. Обиколена е от низами, а след тях вървят цигани, които чакат плячка. Циганите са чакалите на отоманската империя. Още не издъхнала жертвата — те я разкъсват.

На железния стълб сред Баждарлъка окачват едно въже, после повдигат един труп и го провисват. Нито една тръпка, нито едно сгърчване. Турците в страха си бесят и мъртъвците. В разтворените очи на мъченика не личи страдание и ужас, а тиха радост и примирение.

И вяра. Безгранична вяра във възкресението на правдата, светлината, свободата. Низамите приковават към страшния кръст на България и лявата ѝ ръка. Пред пътната порта на Преображенския манастир висва тялото на майстор Димитър Софиялията.

Великият град на царете, царицата на градовете, хранилището на патриаршески скиптри и царски корони — старото Търново — празнува черно разпятие.

Улиците са пусти. Напразно низамите ходят от къща на къща да карат силом българите да излязат на Баждарлъка, за да видят трупа на своя водач Велчо Джамджията.

Мъртвило и униние подтиска всичко.

А две нови бесилки са издигнати накрай града.

Натам повеждат хаджи Йордан Брадата и Колю Гайтанджи: най-младият и най-старият две поколения, които са си подали ръцете, за да служат на едно и също дело. Колко рядко се случва това!

Самите турци не подозират тази страшна истина. Може би ако я бяха подозрели немаше в една верига да обковат лявата ръка на хаджи Йордана и десницата на тепавичаря. Те сами са виновни за събирането на старото с младото, на мъдрото със силното.

Хаджи Йордан намира сили да се усмихне:

—     Разбра ли, Колю Гайтанджи. Турците свързват моето мъдро сърце с твоята силна ръка. Тъй свързани ще си отидем ние от тоя свят и от нашата връзка ще се поучат тия, които ще дойдатъ подире ни.

—     Твоето сърце и моята десница! . . . — повтаря тихо Колю и въздиша. — Така е. Право е. Моето сърце не може да се свърже с никого. То си е нейно. . .

—     На кого?

—     Остави, остави. . .

—     Кажи ми! На Ветка хаджи Дачова ли е сърцето ти?

—     Ти знаеш ли?

—     Да! — отпуска глава старецът и годините му се удвояват. — Научих снощи от самата нея. Не ми каза, но разбрах, защото беше тръгнала да предупреди завераджиите, че баща ѝ е предал народното дело. . .

—     Тя беше тръгнала да ни предупреди?!

Лумва светлина в очите на Гайтанджи Колю.

Сега стъпките му стават по-твърди и уверени. Не отива вече на бесилка, а на празник: най-големият празник, който му остава да празнува. Ветка е разбрала всичко!

Когато минават през Баждарлъка и заптиетата нарочно ги спират пред бесилката на Велчо, Колю се засмива :

—     Хей, агаллар! Така не умират бабите и предателите! Гръцкият владика Господ ще го убие с гръм, а вашият кървав султан ще умре от преяждане! Тъй да знаете. На бесилка умират само юнаци!

Прикладът на едно шишене грубо го блъсва:

Мълчи, разбойнико!

—     Ако мълчи устата ми, сърцето ми ще говори ! Кучета!

Той се извива още веднъж към висналото тяло:

—     Сбогом, бай Велчо. Скоро ще се видим. Ние умираме, ала народът живее! Да живее народът!

И глухо и тъжно отекват в пустите улици неговите пророчески думи.

Настъпва нощ: зловеща черна нощ.

Наистина ли тази вечер е възкръснал Бог и са се разпръснали враговете му? Наистина ли, когато прозвънят дванайсет удара на стария градски часовник, небето ще се разтвори и през светлата пролука ще погледне Бог, за да даде на всички правда?

Дори и малките деца не вярват в тази хубава приказка. Те днес видяха провиснат на бесило своя благодетел. И Бог не прати гръм да порази убийците му. И Бог не позволи да се разтвори земята, за да погълне палачите. Децата насън виждат страшната картина и се мятат в огън. Старите баби трият челата им със светена вода и правят над тях кръстен знак.

А в митрополитската черкова, в храма на Иоакима и Евтимия, владиката Иларион Критски се готви да благовестява:

Христос възкресе.

Черни облаци покриват небосвода. Звездите се срамят да гледат на земята.

И в този мрак на зли духове и тъмни сили, на нечисти заговори и скверност; мрак на часовете, които Бог не ще впише в леточислението, за да не мърсят страниците на вековете — из конака излизат и последните жертви: капитан Георги Буюкли и Иванаки Врачалията. Отвеждат ги низами при аян башията във Видин. Придружават ги и двама българи. Единият поради службата си, а другият поради своята подлост: хаджи Николи Капзамалинът и хаджи Дачо.

Съзаклятниците мълчат. Мълчи предателят. Въздиша бирникът хаджи Николи, а низамите проклинат, че ги карат да пътуват посред нощ.

Два-три мъгливи фенера само повече усилват мрака на улиците. Но на Баждарлъка светлината е повече. Там циганите са наклали огън и се забавляват. Чакат да минат трите дни от наказанието, за да вземат от мъртвия скъпите му дрехи.    

—     Е, хаджи Дачо, знаеш ли кои виси там, а?

—     Хайде! Не ме трови!

Хаджи Николи повдига рамене:

—     Аз ли те тровя ? И таз добра. На твойта душа никаква отрова не приляга. .

—     Мълчи, мълчи!

—     Чу ли какво казал днеска на невестата си, а? Да запалела всички кандила, та да горят, както горело сърцето му за свобода. . .

При вида на страшната група циганите наскачват от местата си и обикалят заптиетата:

—     Тия къде ще ги обесите? А, агаллар, да дойдем ли на помощ? Ако е на Дервента, а?

Хаджи Николи издига тояжката си и я стоварва върху един черен окъсан гръб:

—     Настрана, кучета долни! На страна, че ви избивам до един!

—  Николи, прошепва хаджи Дачо, — къде е обесен хаджи Йордан?

—     Почакай! — със злоба изсъсква бирникът. Почакай! Ще го видиш. Ще му се порадваш.

Ех, ех, черна душа си ти, хаджи!

Надоле към края на града съвсем няма фенери. Там мракът се стълпява още по-противно и тежко: мрак, който може да се пипа. Хаджи Дачо се хваща за ръката на спътника си.

—     Пусни ме! — изкрещява Николи — Пусни ме, ще ме изцапаш. Не виждаш ли, че ръцете ти са кървави?!

Колкото и да е тъмна нощта, бесилките се очертават. Те са по тъмни от тъмнината. Те са като съвестта на предателите.

—     Виждаш ли, — подхваща хаджи Николи. Отсамшната бесилка е на Гайтанджи Колю. А оттатък е на кръстник ти. Върви. Върви скоро се промуши под нозете му и се помоли да ти прости греха. Тичай! Тичай да му се помолиш. Защото и неговото сърце е горяло за свобода. А от такъв огън нито един предател не се е опазил. Чуваш ли ме? Отивай!

—     Моля ти се, хаджи. Пощади ме. . .

—     Ех, ех!

—     Гледай, гледай!

Гласът на хаджи Дачо е дрезгав и див. Туй не е глас, а хъркане на някакво диво животно, наплашено до смърт.

—     Какво да гледам?

—     Не ти ли се струва, че ликът на хаджията свети? Виж! Като че ли отвътре му излиза някакъв пламък и го осветлява, а? Виждаш ли?

Камбаните забиват бързо, живо, с нестихваща и увеличаваща се сила:

—     Христос възкресе!

Не! Не е радостен звънят на камбаните.

Не! Те не възвестяват на людете щастливата вест, че Спасителят е излязъл из земната паст нетленен.

Тази вечер камбаните вият като разярени зверове и отправят страхотна закана:

—     Спасителят възкресе! Чуйте, тирани! Този, който отиде на Голгота да дари на човечеството вечен мир и братство — възкресе! Треперете, тирани, пред светлата вест! Тя иде за всички, които отиват на кръст за доброто на хората! Тя иде за всички, отишли на кръста Господен за вяра!

—     Ще възкръсне правдата и ще се разпилеят враговете ѝ!

... В лято 1837 царствуващият Сарацински цар султан Махмуд II по свое желание и по волята на Бога дойде във Велико Търново. И като престоя два дни, пак отиде на своя престол, дето е поставен, поради наши грехове, от Всевидещият Бог. И след неговото заминаване се яви велик мор. И след мора появи се земетресение. И падна от великото земетресение полиелеят на митрополитската черкова. И дето падна той, там падна и тялото на Архиепископ Иларион и издъхна поради греховете си. . .

... Под тойзи камен се покои мученик хаджи Сергий. Сломен от иго агарянско, поради то что повеждал под клетва завераджии, на лето от Христа Бога в Плоти 1835...

... Упокой, Господи, раби твоея монахиня Елена, в мире Елисавета хаджи Дачова, Еленченка. Упокоилася за нищих и страждущих в морно время; лето 1837 ...

Цялата повест оригинал

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ