Общински вестник "Велико Търново" от 1935г.
Прочутият войвода Филип Тотю в своята, книга по Велчовата завера на страница 98 казва следното: „Старата ми майка, сега жива, 90 годишна дъщеря на Велчевия брат Вълчо, и двамата родом от с. Килифарево, разказва следното: Велчо Джамджията често отивал за стоки вън от България и се срещал с Георги Мамареца, който му открил плана и Велчо го одобрил и приел да стане апостол за осъществяването му. Дошъл си в Търново, събрал своите познайници, открил им предложението на Георги Мамареца и те всички го одобрили и положили "вярна клетва". Бунтовният комитет или, както бил наречен тогаз „Тайно дружество“, бил съставен от първенците българи в Търново, от които майката на пишущия помни: Ганю Витанов, Силистралията, Момчил Налбантина, Стоян Добруджалията, Цаню Бабукчията, (нейни комшии) Стоян поп Николов, (Симитя, нейн мъж), Колю Гайтанджията, Момчо Казасина, Никола Бояджията, хаджи Петър Бояджията, Димитър Софиялията, Желязко Бакърджията, Никола Стамболоолу, Георги Кабакчоолу, Димитър книжарина (Варената), хаджи Петър Бояджията, Стария хаджи Юрдан Кръстев (Брадата) от Елена, хаджи Сергий, хаджи Теодосий (игумен на Килифарския монастир) Георги Мамареца, Петко (Велчов зет) хаджи Сергий (игумена на Плаковския манастир) и много други още от Габрово, Лясковец, Дряново, Ловеч, Русчук и пр.“
Ганю Силистралията избягал. Велчо Джамджията претърпял най-ужасни мъки, каквито надали е търпял някой от първите християни в Рим: късали и скубали ноктите му, стискали и усуквали месата му с нагорещени клещи, окачвали му конска торба на главата с негасена вар и я тупали отдолу и пр. и като не изказал нищичко, най-после му претрошили свирките на краката и му смазали главата с дървета и, почти мъртав, го изнесли от затвора рано сутринта и го обесили пред дюкяна му, „Интен гечсин" (през въже да мине), Колю Гайтанджията уловили и заедно със стария хаджи Юрдан обесили ги на „дараджата". Димитра Софиялията обесили на „Дервенските порти", а Иванаки Йонков закарали в Ловеч и там го обесили. Избесените в Търново горепоменати мъченици са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Варуша, над църквата св. Атанас. Хаджи Сергий и хаджи Теодосий, като ги мъчили и тях най-страшно, заточили ги в Мала-Азия. За назидание на разбунтувалата се рая телата на обесените висели три дни на бесилките, след това са изхвърлени на боклука, вън от града – над днешната църква „Св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“). Зурли и тъпани събрали всички турци от града и селата, за да видят „хаирсъзите гяури“. Всеки е трябвало да пипне с пръст трупа, да плюе и прокълне. За гавра циганите съблекли труповете и ги оставили съвършено голи за поругаване. По сведения на П. Р. Славейков, който като дете лично е ходил да види обесените, през нощта кучетата от турските гробища изяли до колене краката на оставените на бесилките въстаници. Труповете били заровени в боклука над бесилките, при долния окоп край западната граница на тогавашно Търново. След време добри християни и роднините на обесените ги прибрали, опели и положили в гробове на хорището на Варуша, под местността „Поличката“. Днес там е Поборническият паметник. Преданието разказва, че в знак на несъгласие с репресиите от страна на турската власт търновските граждани решават да не се черкуват на връх Великден. И става нещо небивало и нечувано – на връх Великден във всички търновски църкви светели запалени кандила, но останали пусти, без хора. Само владиката Иларион и някои гръкомани, отправяли молитви в църквите.. Това може би е първият мълчалив протест в българската история.
Така трагично завършва първият самостоятелен опит за организиране на освободително движение вътре в страната. Жестоките и крайно сурови мерки, който турската власт предприема спрямо заловените съзаклятници, свидетелстват красноречиво за мащабите на подготвяното въстание, което си поставяло за цел да отхвърли вековното османско владичество и да възстанови българската държава.
Ганю Силистралията избягал. Велчо Джамджията претърпял най-ужасни мъки, каквито надали е търпял някой от първите християни в Рим: късали и скубали ноктите му, стискали и усуквали месата му с нагорещени клещи, окачвали му конска торба на главата с негасена вар и я тупали отдолу и пр. и като не изказал нищичко, най-после му претрошили свирките на краката и му смазали главата с дървета и, почти мъртав, го изнесли от затвора рано сутринта и го обесили пред дюкяна му, „Интен гечсин" (през въже да мине), Колю Гайтанджията уловили и заедно със стария хаджи Юрдан обесили ги на „дараджата". Димитра Софиялията обесили на „Дервенските порти", а Иванаки Йонков закарали в Ловеч и там го обесили. Избесените в Търново горепоменати мъченици са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Варуша, над църквата св. Атанас. Хаджи Сергий и хаджи Теодосий, като ги мъчили и тях най-страшно, заточили ги в Мала-Азия. За назидание на разбунтувалата се рая телата на обесените висели три дни на бесилките, след това са изхвърлени на боклука, вън от града – над днешната църква „Св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“). Зурли и тъпани събрали всички турци от града и селата, за да видят „хаирсъзите гяури“. Всеки е трябвало да пипне с пръст трупа, да плюе и прокълне. За гавра циганите съблекли труповете и ги оставили съвършено голи за поругаване. По сведения на П. Р. Славейков, който като дете лично е ходил да види обесените, през нощта кучетата от турските гробища изяли до колене краката на оставените на бесилките въстаници. Труповете били заровени в боклука над бесилките, при долния окоп край западната граница на тогавашно Търново. След време добри християни и роднините на обесените ги прибрали, опели и положили в гробове на хорището на Варуша, под местността „Поличката“. Днес там е Поборническият паметник. Преданието разказва, че в знак на несъгласие с репресиите от страна на турската власт търновските граждани решават да не се черкуват на връх Великден. И става нещо небивало и нечувано – на връх Великден във всички търновски църкви светели запалени кандила, но останали пусти, без хора. Само владиката Иларион и някои гръкомани, отправяли молитви в църквите.. Това може би е първият мълчалив протест в българската история.
Така трагично завършва първият самостоятелен опит за организиране на освободително движение вътре в страната. Жестоките и крайно сурови мерки, който турската власт предприема спрямо заловените съзаклятници, свидетелстват красноречиво за мащабите на подготвяното въстание, което си поставяло за цел да отхвърли вековното османско владичество и да възстанови българската държава.
Прочетете още: Първият български книжар- Велчо Джамджията
Източници: Общински вестник "Велико Търново" от 1935г. http://www.razkazvachite.com
Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар