Другарската колоездачна срeща на Софийските, Г. Оряховските и В. Търновските съюзни колоездачи въ гр. Търново

 Из вестник "Български колоездач"- юни, юли 1904 г.

По инициативата на I Българско Колоездачно Дружество в гр. София, на 1 и 2 август се устрои другарска среща между: Софийските, Г. Оряховските и В. Търновските съюзни колоездачи в старата българска столица В. Търново.

На 31 юни в 8 ч. и 45 м. от Софийската ж. п. гара потегли увеселителния влак, носещ Софийските съюзни колоездачи, семействата им и техните гости на брой около 400 души за В. Търново. След уморителното нощно пътувание в 7 ч. пътуващите с увеселителния трен, осъмняха на Гор. Оряховската ж. п. гара и след един час, на 1 август, потеглиха през живописно дефиле за В. Търново, гдето пристигнаха в 8 ч. 40 м. точно. На ж. п. гара, В. Търновските и Гор. Оряховските съюзни колоездачи, заедно с хилядно множество В. Търновски граждани, с напрегнато нетърпение очакваха своите Софийски другари и гости.

Увеселителният трен, състоящ се от 20 пътнишки вагони, носещ 400-тех Софийски гости, наближи вече старата българска столица, провря се през първия тунел, мина над вълните на Янтра, гостите поздравиха първите гледки на Великото Търново и се мушнаха, заедно с бухтението на трена във втория тунел, над който е разположен една част от историческия амфитеатрален град, за да преминат след малко пак над бистрите води на лакатушната Янтра.

След малко пред погледа на пътующите се показаха белите здания на ж. п. гара и хилядния народ очакващ пристигането на увеселителния влак. В. Търновските и Гор. Оряховските съюзни колоездачи, наредени в строен шпалер на перона, с развети дружествени знамена, очакваха да поздравят първи своите Софийски другари, които от своя страна, със звучния Български химн и гръмогласно ура, отговаряха на дружния другарски поздрав „Здравей“. Указаната среща от В. Търновските и Гор. Оряховските другари и от старо столичните граждани, беше неочаквано радушна и бляскава. Софийските колоездачи и техните гости дошли, с увеселителния трен, да се полюбуват на старата столица и се поклонят пред паметта на починалите Български царе, ще запазат за дълго време мили спомени за тая среща. След като съюзните колоездачи размениха помежду си първите другарски поздравления и запознавания, трите дружества, наредени в строй по два души, потеглиха по станционата улица за града.

В подножието на „Светата гора“, пред входа на историческия град, градският кмет поздрави Софийските и Г. Оряховските съюзни колоездачи с „добре дошли“ в старата Българска столица и пожела успех на другарската им среща. На тоя кметов привет, подпредседателят на колоездачния съюз Н. Юруков поблагодари за гостоприемството, което старостоличаните указват на своите гости новостоличани, дошли да уживат милите спомени за историческите събития, които са се разигравали преди много векове, спомени които вълнуват всяко българско сърце, пред изгледа на амфитеотралната столица на старите български царе.

След като преминахме още веднаж над лъкатушната Янтра, по един голям арков мост, дружествата се спряха пред градското общинско управление, гдето оставиха знамената си и се разпределиха по квартири. След обед в 4 ч., започнаха се в двора на казармите, колоездачните игри и напредварвания.

Колоездачните дефилирания и игри на участвующите в тях 60 души съюзни колоездачи, беше нещо ново за Велико Търновчани и те не еднократно ги поздравляваха с продължителни ръкопляскания.

В шосейното напредварване, което се състоя до 10-й километър по шосето което излиза за селото Балван и обратно, всичко 20 километра, взеха участие 6 души съюзни колоездачи, от които победители се обявиха:

Първий Ан. Сираков Търновски съюзен колоездач, изминал разстоянието за 40 м. и 30 сек., получи първа награда сребърен медал, вторий Петър Бобев Софийски колоездач, изминал разстоянието за 43 минути, получи втора награда бронзов медал и третий Ан. Хаджийски, изминал разстоянието за 43 м. и 45 сек., получи третата награда похвален отзив.

В състезанията на свободните колоездачни игри и колоездачна ловкост, взеха участие 8 души колоездачи и журито, което се председателствуваше от окръжния управители г. Бойчев, определи единствената награда за това състезание, да се даде на Софийския съюзен колоездач Мих. Влахов. Към 7 ч. игрите се приключиха съобщо дефилиране на колоездачите. В 9 ч. вечерта, при бюфета на „Светата гора“, започна нощното градинско увеселение, което трая до късно през нощта, оживлявано от оркестър на Търновското музикално дружество „Струна“, пусканите фоерферки, ракети, балони, бенгалски огньове, пощата, боя с конфекти, танци и веселостта на търновските гражданки, граждани и съюзни колоездачи. При изгледа на осветления амфитеатралния град, построен на срещния бряг на Янтра, това нощно градинско увеселение изглеждаше вълшебно в подножието на тайнствената „Света гора“.

На другия ден, 2 август, от 11 до 1 ч. се състоя другарския обяд в градината при пивоварната фабрика и Бр. х. Славчеви, гдето бе сервирано за 70 души колоездачи. Тук се напиха наздравица: от подпредседателя на колоездачния сьюз Н. Юруков, за преуспяването на колоездачната организация и закрепването в нея на бодър другарски дух и от подпредседателя на I Българско колоездачно дружесво Г. Н. Георгиев, за преуспеването на още младите, но пълни с жизненост В. Търновско и Г. Оряховско колоездачни дружества. Прочете се поздравителната телеграма изпратена от председателя на I Българско колоездачно дружество Борис П. Кисимов и се отправиха поздравителни телеграми: до председателя на колоездачния съюз Полковник Вазов и Кисимов.

Към 4 ч. Софийските колоездачи, изпратени от своите Търновски другари до „Светата гора“ и придружени от Гор. Оряховските колоездачи, отпътуваха с колела, през Лясковец за Гор. Оряховица, гдето прекараха на другарска вечеря заедно с Гор. Оряховските колоездачи и юнаци до 11 ч. през нощта, а след един час изпращани най-радушно от тях с „довиждане“ на третия колоездачен събор в гр. Варна, тръгнаха за София.

София, 28 VIII 1904 г. 
Снимка из колекцията на Росен Т. Петков

Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"

От всички страни на българската земя се стичали в Търново боляри и народ, да помагат на своя цар. По Божие внушение дошли с войските си и воеводите на Камчийската страна — Сеслав и Саца.

Незнаен поет съчинил песен:

Бог изволи да изпрати

от висшето сине небе

святи мученик Димитрий,

че настава вече време

да отмахнем чуждо бреме . . .

Подхванали я гласовити гуслари и тръгнали по българската земя да будят народа — с песни да му открият Божията воля. Не знаели да витийствуват старите наши гуслари. Само струните на гъдулките им жаловито тръпнели, когато разказвали за погиването на златния Преслав, както рапсодите някога оплаквали- погиналата Троя. После късият лък на гъдулката се размахвал буйно като вейка при буря — и върху струните зашумявала бурята на пробудената народна душа, фучала като зов на хиляди бойни тръби, като звън от щитове и копия, като тропот на хиляди коне... И гусларят унесен притварял очи, защото вече не той, а невидима ръка движела лъка. Слушали селските левенти, па стягали навуща и тръгвали към Търново.

Наченала се война. Кървави победи и поражения се редували като броеница от алени и черни зърна. Пет пъти Византия събирала войска и потегляла срещу Търново. Няколко години по ред Хемските клисури кънтели от бойни викове и стенания. Няколко лета по ред над узрелите плодородни поля се издигали облаци дим. Но византийската мощ най-подир била сломена, защото мечът на Небесния стратег предвождал възстаналите българи. И пак преславското лъвско знаме се развело над кулите на Трапезица и Царевец, а черният византийски орел отлетял на юг, подгонен от хиляди стрели и проклятия.

След падането на Първото българско царство, което няколко века не даваше покой на василевсите, византийската политика полагала особени грижи да заличи от земята името българин. Угодливите императорски хронисти избягвали да пишат за България, а когато тя се налагала на перото им, те злоумишлено я сливали с покрайнината отвъд Дунава и я наричали просто „Влахия“. (Така и днес някои завоеватели избягват да нарекат Македония със същинското ѝ име).

Никита Акоминат /Хониат/ означава омразните и все още опасни българи с безлични имена: „обитатели на Хемуските планини — "мизийци" — „власи" — или „загорци". Но след ударите на Асеневци, след възсияването на търновските крепости и дворци, византийците добре си спомнили името българин. Императорските летописци се опитали да хвърлят мрак върху бляскавия подвиг на българските освободители. Същият Никита разказва, че Петър и Асен — васални търновски боляри — се явили при императора Исаак и го молили да ги зачисли в своите военни списъци, като същевременно им подари някакви малодоходни места в Хемуските планини. Но императорът надменно отказал, дори оскърбил своите планински васали, и чак тогава недоволните просители вдигнали възстание. Така мастилото на гръцкият летописец е оклеймило боговдъхновените братя. Но и простият народ, събуден от зов за свобода, не е бил пощаден от клеветата. Не по Божие повеление боляри и пастири били грабнали оръжие, а от груба неволя: — „Бирниците, пише Никита, отнели стадата на овчарите, защото на византийския двор били потребни големи количества месо за угощенията по случай брака на императора с унгарската принцеса. Ограбени и отчаяни, селяните хванали горите и се наредили под знамето на бунтовниците. Така е подправена историята от гръцките хронисти, и жалко, че сме принудени да черпим сведения за миналото ни от техния отровен извор. Но една случайност премахва петното, което угодливият грък се опитва да хвърли върху зората на българската свобода.

На брачното тържество, което се състояло по случай годежа на императора Исаак с десетгодишната дъщеря на унгарския крал Бела, атинският митрополит Михаил Акоминат, изреждайки, според тогавашния обичай, в приветствената си реч най-важните съвременни събития, предпазливо споменава за неуспеха на византийската дипломация да спечели водителите на българското въстание, защото — „подаръците помрачават погледите само на онези, които ги гледат, а не и на тия, които отвръщат очи от тях.

Когато изпитаните средства: лукавство, подкупи и гъркини, не трогнали коравото сърце на богоизбрания вожд, императорът вдигнал войска и тръгнал към орловите гнезда на Хемус. Пет пъти византийските пълчища са налитали, и толкоз пъти се връщали с превити копия. Ето как придворните хронисти се опитали да поласкаят самолюбието на нещастния император, или да го утешат за неуспехите му:

Никита казва в похвалното си слово към василевса: „Ти наказа и самата планина, като изсече растящите по нея лесове, и всичко предаде на плен и пожар“ — А Михаил Акоминат по същия случай, витийствува така: „Откъсна се лукавия роб; на крилата на безумието се издигна в непристъпните планински върхове; опитва се да отхвърли твоето владичество и да се освободи от хомота.

* * *

На тия хули, изречени от придворни ласкатели, българската душа отговаряла с песен, в която незнаен поет оприличавал богоизбраните братя Асен и Петър на два сиви сокола близнаци:

Имала мама имала,

до два ми сиви сокола,

сокола до два близнака.

Скритом ги мама хранила,

хранила още доила,

до де соколи порасли

никой не се научил.

Като соколи растяха

мама им песен пеяла:

нани ми нани соколи!

соколи до два близнака,

растете и порастете,

тежко имане делете,

върла потеря сберете,

бащино царство земете,

бащино още майчино!

Расли соколи, порасли:

един си на кон яздеше,

други си сабя въртеше!

като се двама разделят

един за-други пищяха! 

Мама соколъм думаше:

Я си станете, идете,

бащино царство земете!

* * *

— О, скъпи мои съсипии, вашето каменно мълчание струва повече от тяхното коварно витийство! 726 години вие се борите с разрушението, за да донесете до нас поне белите си кости, и по тях — откъслечни букви и знаци като от буря разпиляни ноти на стара героична песен. Всеки ваш камък е слово, всяка аркада — стих. И която българска душа ви види — окрилява, за да гони назад веквете, да събира разпилените звуци на вашата песен!

Пак обхождам двора. Бурени крият корените си под големи, разхвърляни плочи. Някога те са били наредени стройно една до друга, и по тях са звънтели сребърните шпори на воеводите, когато са дохождали тука да измолят от Небесния стратег и български покровител, благослов за своето оръжие. По тях всеки нов цар идвал с шлем и кафяви болярски обуща, и е излизал с корона и червени царски сандали.

А кой знае, може би под някоя от тези, отбелязани с кръст плочи е почивал прах на някой цар, архиерей или воевода. Или на млада царкиня, която не могла да прежали загинал в равна Тракия левент болярин . . Какви ли видения прелитат тук в тъмна нощ, на Задушница?

* * *

Влизам в черквата. Тя е енокорабна, едва петнайсетина крачки дълга и 7—8 широка. От двете ми страни се издигат възстановени голи зидове, и над тях — сводът на Божието небе. В дъното е олтарната стена, с красиво извита апсида, живописни ниши и пред тях мраморна маса която някога е съхранявала светите дарове. Само тази стена е пощадена от вековете, само тя е такава, каквато cа я съградили двамата братя. По нея още стои изпокъртена и посивяла от времето мазилка, по която личат цветни шарки от някогашна стенопис. Но едва тук-там може да се разпознае нещо. Внимателното око ще забележи само, че е имало две стенописи, една върху друга. Първата е по-светла, с жълто-червеникав оттенък — тя е най-старата, истинската, още от времето на Асен и Петър. Втората стенопис е по-тъмна и е положена върху старата, с цел да я унищожи. Тя е от времето на двойното робство, когато под сянката на ятагана, фенерските гърци унищожаваха паметниците на българщината.

Покрил с нова зография стените фанариотският митрополит, наслагал по тях гръцки надписи и помислил, че е заличил светата правда. Но под коварната завеса, като жарава под пепел, се таили българските надписи. Взирам се по полуизкъртената стена на апсидата и търся последните следи от българската стенопис. В прозореца на олтаря, право към изток, ясно се вижда по-късно сложената гръцка мазилка и до нея, поради откъртването на горния пласт — отново излязла на бял свят истинската стенопис на тази черква. С любов разглеждам красивите в своята наивна простота орнаменти: те представляват силно стилизувана „лоза“ и са изпълнени с тъмносиня, червена и жълта боя. Също такива орнаменти се срещат по стените на Трапезицките черкви — и душата тозчас хвърля нишка между Трапезица и „Св. Димитър"!

Тук-таме по измитите от дъжда стени се мяркат като призраци неясни останки от фрески. Виждам две фигури с пъстри епатрихили; един светец с дълга, избеляла одежда, но с ярко очертани нозе, обути в кафяво-червеникави сандали. По-нататък, между грубо слепените с цимент зидови камъни, останало късче мазилка и върху нея — глава със златен ореол. Светецът е рисуван от български зограф, защото до него ясно личат старобългарските букви. Върху половината от свода на северната ниша личи много добре запазен орнамент: тъмносини извилини върху бяло поле, поставени в червена рамка. Наоколо всичко е изкъртено — вижда се грубия зид — и пъстрия орнамент прилича на мъничък оазис, или на самотна останка върху вълните, след буря и корабокрушение. В съседната източна ниша се вижда призрачна „Пиета“, но натрапена от фанариотски зограф. Тя стои там, за да покаже, как българските врагове търгуват и с небето. Най-добре запазеното кътче от българската стенопис, и може би най-ценното което е дошло до нас, представлява една правоъгълна скрижала, малко полегата, въ ляво от прозореца. Върху яркожълтото поле със сложени едри, черни старобългарски букви. Много малко от тях са заличени и за вещото око не е мъчно да ги разчете. Непосветеният посетител може да прочете само няколко думи. И тръпки го побиват като помисли, че преди осем столетия същите молитвени думи е прочел богоизбраният Асен, когато, коленичил пред олтаря, е чакал архиепископа да му сложи царската корона . . .

* * *

Минали години. Кой знае как, богомолците изоставили старата порутена черква. Покривът се продънил и дъждовете постепенно измивали старата мазилка: завесата била разкъсана от Божия ръка и българските надписи възкръснали. Колко е тъжно, че до нашето освобождение все още е имало запазени доста стенописи, и че небрежността на нашите бащи ни е лишила от тези незаменими реликви! В 1856 г. д-р Васил Стоянович-Берон посетил черквата: покривътъ ѝ бил съборен, дуварите донейде порутени, но по стените все още ясно се различавали изображения на светци и старобългарски надписи. Той преписал един от надписите, от който днес вече няма нито следа: „Господи Боже наш, прилежная сия милости Твоя (молитва) приими от своих раб“ . . .

— Ако светите образи още личеха по тези стени, ние и днес щяхме да видим, че погледите им са помътени от сълзи. Защото те са гледали увенчаването на Богоизбрания Асен, и не след дълго — неговия студен труп, пронизан от меча на вероломен болярин. Една година едвам изминала и на същото място, пред олтаря, вторият от Асеневци лежал в мъртвешки ковчег. Светците съзерцавали бледите лица на българските освободители, заети в дълбока размисъл над съдбата на отечеството. И неизличима тъга скършила веждите на светите образи — тъй си останали натъжени, завинаги, сякаш студените очи ще заплачат . . .

* * *

Отвън апсидата не е полукръгла като отвътре, а е многогълна и мозаично красива, със своите сводести прозорци и слепи арки. Зидана е с цепени камъни и хорсан. Три червени ивици от по четири плоски тухли опасват сивите зидове, и ги правят още здрави. Солидно градена, стена едничка е останала такава, каквато са я направили зидарите на Асеня. Земетресението я е пропукало, но могло да я събори. И днес представлява най-стария паметник от Второто българско царство.

Пълните с вкус архитектурни форми са подсладени със симетрични тухлени украшения, извити в полукръгове над прозорците и слепите арки. Но тези пъстри сводове, напомнящи месемврийските черкви, не са задоволили незнайния Асенов архитект, и над сводовете той извил красиви венци от печени глинени розетки и eмайлирани, кръгли, леко вдлъбнати панички. Търновските грънчари овековечили и своето изкуство, защото те са доставяли на зидарите тези оригинални, хубави и здрави като камък украшения. Също такива тухлени и глинени орнаменти виждаме по арките на черквата „Свети Четирсе“. Имало ги е и на Трапезица, макар че там всичко е разрушено — аз го вярвам, защото сам намерих в пръстта на една порутена черквица две реликви: една тръбовидна розетка от печена глина и една глинена паничка емайлирана зелено. Земетресението от 1913 е пропукало зидовете, но за щастие, без да ги разруши. И жалко е, че някоя груба ръка е сложила по пукнатините широки ивици цимент, и е нарушила красивата хармония на старината

— Аз ще дойда пак, скъпи развалини, но в звездна нощ, когато острите линии на всекидневното се смекчават и незнайни сенки се понасят над вас. Тогава и ромонът на Янтра прилича на човешки говор . . .

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено. 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Константин Щъркелов- царят на акварела

КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ (1889-1961г.), майстор на акварела рисува невероятни пейзажи от Велико Търново. На фронта се сближава с Борис Денев. Свири в джаз бенд, който е дирижиран от Илия Бешков, Дечко Узунов е на тъпана, а дайрето бие Александър Божинов. През 1910 г. излага четири акварела в Тръпковата галерия, които веднага се откупуват. През лятото рисува в Павликени, Севлиево, Габрово и Търново.
След 9 септември 1944 г. обявяв ат Константин Щъркелов за художник, толериран от царя и буржоазията, изключват го от Съюза на художниците и го пращат в затвора. В своя живот майсторът на акварела е честван истински само при един свой юбилей – на 10 февруари 1935 г., когато заедно с десетата самостоятелна изложба на Щъркелов в галерия „Аксаков” в София се отбелязва тържествено и 25-годишната му творческа дейност. По повод на юбилея Щъркелов е награден с орден „Свети Александър”.
През август и септември 1936 г. „виртуозът на акварелната техника” остава в Търново и околностите му и с невероятната си художествена четка твори приказни пейзажи. В писмо от 22 септември до Александър Божинов съобщава: „Работя и съм много доволен. Есента се е разлудяла сред боровете – просто ще ги запали. Гледам като от олтара Царевия град Търнов.” През 1938 г. по Великден и през м. юли отново е в „славното Търново”.
Годината 1944 е изключително трудна за семейството на Щъркелов. При бомбордировките над София домът му е напълно разрушен. Преселват се при родителите на съпругата му във Варна. Но нито Константин Щъркелов, нито някой от приятелите му са можели да си представят тогава, че новите законодатели на художествения вкус след 9 септември 1944 г. ще отредят толкова незаслужено скромно място и значение на големия пейзажист. В бясното им желание да узаконят в изкуството „социалистическия реализъм”, те бързо формират официална листа на т. нар. следовници и носители на „реалистичните” традиции от миналото. Но в нея името на Щъркелов отсъства, въпреки че художественият му възглед е пряко свързан именно с реализма. Той е квалифициран като „официален художник на режима, толериран от царя и буржоазията, налагащ един конвенционален, повърхностен вкус, чужд на истински прогресивните тенденции в изкуството ни от 30-те години”. На 9 октомври 1944 г. е изключен от Съюза на българските художници, арестуван и прекарва в Централния затвор пет месеца, като му е отнето и софийското жителство.

Едва през 1953 г. е възстановено членството на Константин Щъркелов в Съюза на българските художници. През 1958 г. се завръща със семейството си в София и се заселва в новата си къща. Като малка реабилитация на 9 октомври 1960 г. се открива юбилейна изложба по случай 70-годишнината му и 50 години творческа дейност в галерията на бул. „Руски” № 5, а през месец ноември е награден с орден „Св. св. Кирил и Методий” I ст. Година по-късно, на 29 април, умира в София, според думите на дъщеря му Богдана Щъркелова – „художникът, който разговаряше с Бог”.

По повод 25-годишният творчески юбилей на художника и десетата му самостоятелна изложба, вестник „Литературен глас“ публикува обширно интервю с Щъркелов, в което той разказва за живота и творчеството си. 
Разгледайте негови творби

Източници-http://shtarkelov.info, 

книгата" Споменъ за Търново"-Катя Митова-Ганева 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Мечът на Свети Димитър

Из книгата "Между Царевец и Трапезица-пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./

На Д-р Д. РАЕВ
„Той свети мученикъ поменулъ дом и род царей болгарскихъ. И посланъ билъ отъ Бога на помощь и обновление царства болгарскаго въ Търново“.
Отец Паисий
В тясната ивица между Янтра и скалистото подножие на Трапезица, там където свършва Асеновата махала и почва пътя за Арбанаси, почива в мир люлката на Второто българско царство. Една бедна каменна ограда, издигната от родолюбиви търновци още през 1843 година, закрива изгледа на вградения двор и пътникът би отминал равнодушно, без да подозира, че от това свято място трябва да почне неговото поклоничество. Защото из тази черквица е възкръснало Българското царство и чрез нея островърхият Царевец за пръв път е видял посред зидове и кули да се издигат горди палати, навдигащи се да стигнат Византия. Когато малката вратичка на оградата се отвори, погледът среща запустяла градина, разкривени каменни кръстове и в дъното — развалина: черквата Свети Димитър. Камък по камък събаряна от векове, тя е доразрушена от земетресението в 1913 г. — сякаш знамение за разрушените народни идеали. Но старинарите събрали разхвърляните камъни и възстановили голите основи на притвора и средната част на храма, в предишните им линии, но без мазилка, без никаква следа от предишната стенопис, и под открито небе. Стихиите cа пощадили само част от олтаря, само една стена почти, с измити от дъжда стенописи и разкъртени зидове. Над олтаря е сложен малък навес с яркочервени цигли, които нарушават хармонията на тоновете. Би предпочел стари, разкривени и потъмнели от времето керемиди, със сивозелени петна от мъхове и лишеи. Те щяха да напомнят за изчезналия покрив и да сливат мекия си тон със скръбната глухота на старината. Един беден дървен кръст напомня, че тук е светиня. На фона се очертава гордия силует на Царевец, с неговите каменни венци и отсечените линии на Лобната скала.
Това е всичко, що очите виждат.

Църквата, преди да бъде изградена отново

Обръщам поглед към Трапезица, надвесила каменно чело над мен, и се взирам в остатъците от кръгли каменни кули, кацнали върху крайчеца на пропастта.
— Може би там е бил замъка на полунезависимите боляри Асен и Петър. Там те са свиквали българските първенци на таен съвет и са кроели краят на византийската власт.
Колко ли нощи, пален от кръвта на старите ни царе, която е текла в жилите му, Асен е прекарвал в безсъние до някоя бойница на кулата си и е съзерцавал Царевец, обсебен от византийската стража?
И може би в една такава нощ, мракът е бил прорязан от невижданото сияние: — явил му се небесният стратег Свети Димитрий, приковал погледа му; после посочил с меча си нататък, към Янтра и Царевец, и мигом изчезнал . . .
Богоизбраният вожд никому не доверил чудната поличба, но още на утрото повикал майстори да съградят храм в чест на Божия рицар, на същото място гдето посочил огнения меч: при Янтра, в подножието на Трапезица. Градили майсторите без почивка, денонощно, и скоро храмът бил готов. Зографи от гънките на Хемус дошли да изпишат белите стени. И през 1186 година, когато епископи, боляри и народ били съзвани на освещение, станало чудо: иконата на св. Димитрий напуснала Солун и по незнаен път дошла в Търново! И сама си избрала място — при олтаря, вдясно от Спасителя.
—    Бог ни праща небесния стратег, да ни поведе.
—    Той вече се отвръща от гърците.
—    Той е само с нас . . .
Тъй си шепнели велможите и кръвта на дедите им -— Симеоновите и Самуиловите воеводи — клокочила в техните корави сърца. А простият народ се кръстел пред великото чудо и виждал как Божи пръст му сочи избавление. По Божия повеля, отвсъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба. И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи и сънм велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колени, защото дочул незнаен глас:
—- „Този е Божият избраник!“
На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтаря. Изведнъж, той се спрял изумен: погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, в одеяние на златобронен рицар, стоял пред него и приковано го гледал в очите, сякаш чакал от него свещен обет.
— Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.
Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание.  В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелел, да увенчае Асеня за цар на свободна България.
Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“
Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина.
Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:
— „Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому! ...
В същото време св. Димитър помрачил разсъдъка на византийския кастрофилак и той спокойно гледал от кулата си на Царевец, как в подножието се трупа многохиляден народ, дошъл да празнува освещаването на новия храм. И когато смирените богомолци се втурнали подир огнения като светкавица меч на св. Димитър, който им сочил Царевец, — византийската стража била поразена от изненадата и бързо предала крепостта.
Прочетете втора част- Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Летуване

Д-р Борис Недков
Из общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.
На 22 юни настъпи сезона на лятото. Поради голямата оскъдица на слънчеви дни през зимата, човешкият организъм, подобно на всички живи организми от растителен и животински произход, е бил лишен от благотворното въздействие на (всичко оживяващо) — слънцето. Тъй се обяснява, че слабите хора, след прекараната зима, пролетно време не могат да устоят на наново засилващите се огрявания на слънцето и погиват масово. През месеците април и май смъртността е най-голяма за дадено селище. Най-голям дял на смъртните случаи въобще в България се пада на боледуващите от туберкулоза. Схващайки голямата опастност, която грози да изтреби племето ни, и Д-во за борба с туберкулозата и Цар, обърнаха вече вниманието на ръководните фактори за тази опасност. Бацилът на същата навлиза и вирее в организми, живели във влажни и лишени от чист въздух и слънце жилища. Изложен около 6 часа под действието на
трайни лечебни средства. По съществено е да се предпазим от тази напаст, за което до голяма степен ще ни помогне широкото използване на чистия въздух и слънчевата енергия.
От година на година слънцето се използва все повече като лечебно средство и като такова, което засилва, укрепява и калява слабите организми и ги прави по-устойчиви против всякакъв вид заболявания.
Най-добри резултати дава летуването в специални санаториуми и колонии и то при децата от 8 до 14 годишна възраст. Това е възрастта на най-усиления растеж на организма; през това време се боледува най-много от заразни болести — специфични за детската възраст, които отслабват тялото и го правят възприемчиво и за по-сериозни заболявания, каквато е вече споменатата туберкулоза.
Със задоволство трябва да се констатира постигнатото и у нас в това отношение, като се знае, че през последното лято е имало организирани от разни дружества и комитети над 80 детски колонии — морски и планински, дето са прекарали лятото около 5000 деца.
За да не се нахвърляме стремглаво и безогледно към използване на слънчевата светлина, трябва да се прави подбор от лекаря, кои деца ще са подходящи за морско и кои за планинско летуване. Неправилно отправените, вместо полза, могат да си навлекат сигурна вреда.
Подходящи за летуване край морето са ония деца, които страдат от силна анемия, увеличени лимфатични жлези и заболявания от тъй наречената хирургическа туберкулоза (туберкулоза на костите, на ставите и коремната ципа). Смята се, че слънчевите лъчи край морето действат по-силно и по-бързо за пигментиране на кожата, тъй като в помощ дохождат и отразените от водната повърхност лъчи. Поради наситения с водни капчици въздух — той е там по-чист за дишане.
В планинска колония трябва да отиват деца с нервни разтройства, такива прекарали заразни болести, при които биват засегнати белите дробове, като дребна шарка, лоша кашлица и изобщо такива, които често боледуват от бронхити. Също анемичните със силна нервност, които не могат да понесат морския климат — са подходящи за планински курорт. Факторите, които лекуват и закаляват човешкия организъм в планината са: ниското атмосферно налягане, което позволява по-дълбоко дишане, чистият въздух, който по-добре пречиства кръвта, а разреденият въздух, чист от прахове, пропуска повече лечебни лъчи, каквито са ултравиолетовите, а напоследък и изучаваните ултра-морови такива. Възможността за повече разходки из
сенчести пътища и изкачване на височини също допринасят за поощрение на апетита и засилване на мускулатурата.
Повтаряме, че най-разумно слънцелечение се провежда в детска колония, под контрола на вещи ръководители и при постоянен медицински контрол на лекаря. Освен благоприятните климатични условия, които се посочиха по-горе, от голямо значение е и възпитателната страна на колонията.
Деца, особено такива, които са по едно на родители и, които вкъщи насила се хранят, нервничат, не пият мляко, не закусват, и са останали много назад в телесното си развитие, там, в колонията, за няколко дни се приспособяват. Гледайки другите деца да се надпреварват в ядене, то започват с апетит да ядат и ястия, към които по рано са изпитвали отвращение.
Благоприятно действа и режима в една колония върху нервните, неспокойните и много подвижните. Тези, които у дома непрекъснато през деня играят, сутрин рано се събуждат, а вечер късно заспиват — в колонията, поради строгия режим за разпределение на времето, те заедно с другарчетата си стават заран в определено време (7 часа) със звънец, на обед след ядене има задължително 2 часа почивка (на легло), вечер със звънец се ляга и след прочитане на молитва безшумно се заспива.
Този режим, който родителите вкъщи при всичкото си желание и строгост, не са в състояние да проведат — в колонията се провежда естествено, без съпротива, като много от децата продължават да го практикуват и като се завърнат по домовете си. Има достатъчно време и за игра, дето под ръководството на учителите колонистите са постоянно заняти с разнообразни игри, забави и четене на хубави книги.
Режимът на слънчевите и въздушни бани и къпанията трябва да се провежда системно, както на морето тъй и в планината, дето има създадени удобства за това. При системни слънчеви огрявания се постига едно пигментиране на кожата (в никой случай изгаряне отлющване), което се отразява в подобрение на храносмилателните функции на отделните органи, лечение на заболяванията изброени по-горе, добро закаляване изобщо на организма.
Всички, които желаят да преуспее нацията ни, трябва да насочат задружно усилията си да доразвият започнатото дело, а именно като се измъкнат линеющите в нехигиенични жилища и мизерни условия деца, да се поставят за 1—2 месеца през лятото в условия най-подходящи за правилния растеж и закрепване на крехките им организми.

Из архива на сем. Костови

Грета Костова-Бабулкова 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Дружество за реставриране на старините във Велико Търново

Из общински вестник "Велико Търново" от 13 май 1934г.

Научавам се, че наскоро се е основало дружество в Търново да възобнови старините в града ни. Види се, че новооснованото дружество не ще знае, че по-рано е съществувало подобно дружество и се занимавало със същата мисъл и си има своя история. Допреди нашето освобождение нямало лица, които да са мислили да възобновят разсипаните старини, но има, които са очаквали тяхната съдба. Тепърва след нашето освобождение се заговори да се реставрират или да се възобновят старините в Търново, след като се разкопаят и проучат основателно. Това стана като основа д-р В. Берон археологическо дружество и почна да разкопава и проучва някои черкви. (Гледай моята книжка: История на археологическото дружество в Търново, 1912 г.)
Но бившата царица Елеонора подтикна сериозно въпроса да се реставрират търновските старини. Тя идва веднъж в Търново с архитекта Койчев и с бившия цар Фердинанд, свика ни, мене, Бурмова и бившия кмет Мокре, да ни съобщи, че имала събрани около 60 000 лв. и можела да ни ги даде, ако почнем да реставрираме най-напред черковите. Можела да събере още пари, стига да се заловим за работа. Основаното дружество да се немерва под покровителството на княз тогава Борис, днес III, цар на българите. За да се сдобием с нужните суми да посрещнем разноските си по реставрирането на старините, отпечатахме една брошурка за значението на старите черкови в Търново и заедно с един позив изпратихме брошурите до всички председатели на постоянните комисии с молба да предвидят в бюджетите суми да се подновят историческите черкови в Търново, които черкови имат голямо значение за българския народ и са свързани с много важни моменти от живота ни през второто българско царство. Н В. бившата царица Елеонора предложи да се разчисти около черковата Св. Четиридесет, да се разкрият абсидите и основите на черковата, за да се види, какво да се прави с нея. Това стана но пътят край черковата се стесни, и трябваше аз да искам пари от София да се направи двор или стената. Камъните се купиха от Иосифа кафеджията, а варта от един македонец и се направи двора и стълбата, по която се слиза в двора на Св. Четиредесет днес. През това време се появиха два въпроса, които спънаха малко хода на работата:
1. Може ли да се реставрират руини от които са останали само незначителни основи, зарити в земята или останали над пръстта. Реставрация е прибавка на някоя отнета по различни причини част от здание и към останалите му части може да се прибави тази изгубена част. Както например с черковата св. София в столицата ни, иначе ще се строи ново здание, което ще има значение за времето, когато се строи то. В Търново и черковите и крепостите са до основа разорени и не могат да се реставрират, а да се строят нови, както стана с източната страна на хисарската крепост, гдето стърчи днес някаква си грамада от камъни, която грамада ние, по голяма историческа заблуда, наричаме Балдуинова кула. Едно време дядо Цани Гинчев кръсти тази наблюдателна куличка "Балдуинова", и от тогава се повтаря това от учени и недоучени...
Второ. Яви се разногласие между махалените от Асенова махала. Едните от левия бряг на Янтра, които имаха повече пари и можеха да спомогнат материално, искаха да се реставрира св. Димитрий, за да я обърнат в махаленска чернова, други настояваха да се поправи черковата св. Четиридесет, защото е по-важна в историческо отношение, защото е по- здрава и пази толкова векове интересните колони, останали от славното време на Асеня втори.
Докато се водеха така препирните по тези два въпроса, дойде войната и турна край на всичко. Постоянните комисии не можеха след настаналите събития в нашата държава да гласуват бюджетите си и бившата царица Елеонора, която беше главна инициаторка на делото, не можа да внесе събраната сума; някои от членовете заминаха на фронта и тъй се турна край на подетата работа, Научавам се, че се образувало отново дружество за същата цел. Нека то почне от там, гдето ние свършихме.

М. Москов  

Моско Москов- известен изследовател на старата столица, поет, писател, историк, преводач и турист

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За теб, незнайно сърце, което любиш българската старина и виждаш повече отколкото очите виждат

Из книгата "Между Царевец и Трапезица"- 1931г.
Любомир Владикин

Един грамаден железен мост прави салтомортале над Янтра и свързва Марно поле със Света гора. Гледан откъм гарата, неговият широк свод образува стройна рамка, в която като картина се включва част от амфитеатъра на града.   
Какво несъответствие между математическата измереност на моста и своеобразната архитектура на тези полуразкривени къщи! И все пак картината изненадва с оргиналната хармония между модерната техника и старината между романтичното минало и грубото настояще.
— На какво най-много биха се учудили царете ни ако можеха да възкръснат из гробовете си? — запита някой от нас, когато вечеряхме на една трапеза над Янтра и гледахме как влакът изкочи из тунела, притропа по моста и пак се гурна под земята, за да се появи след миг отвъд Света гора, събуждайки урвите с острото си свирене.
Всички помислихме за техническия напредък. Че днес ние като на шега създавам чудеса, за които прадедите ни дори не са могли да мечтаят.
- На какво най-много биха се учудили? - повтори един от компанията и след малко добави.
- На развалините! . . .
Да, той имаше право.
Всеки ден, от всички краища на Третото царство идат юноши на поклонение тук. Те разглеждат, слушат разкази за старината и в душите на едни от тях, развалините почват да се съживяват: позлатени кубета заместват жалките покриви, мрамор и пъстри мозайки заблестяват ... мяркат се боляри и болярки в богати одеяния ... чува се рог и звяк от щитове ... цар Асен влиза с велможите си в ... Свети Четиресе“ и коленичи да благодари Богу за Клокотнишката победа ...
А други — горките, те се отекчават. Те виждат само съборени зидове и не чуват шепота на вековете . . . Щастливци! Те ще станат богати и ще занесат в гроба добре охранени меса. 

А ти, младо девойче, което гледаш унесено и сълзи овлажняват хубавите ти очи, приготви се за тежки разочарования. Ти ще търсиш приказни палати и ще чакаш млад болярин със сребърен шлем, да те приласкае. Но животът ще ти отреди един от онези, които сега се отегчават, и ти ще се топиш, ще страдаш, докато се умориш да бленуваш..
— За теб, незнайно сърце, което любиш българската старина и виждаш повече отколкото очите виждат, аз написах тази книга, и на теб я посвещавам.
* * *
Свечерява се, и аз се прибирам дома, за да видя от високия балкон как залязващото слънце хвърля златочервени петна по каменните венци на четирите хълма— Трапезица, Гарван, Къзхисар и Царевец. Те стоят пред очите ми, един до друг, отделени само от кривулиците на Янтра, като четири огромни замъци, заключени в своите отвесни стени.
Лобът на Гарван е гол и може би затова неговия правилен венец тъй ясно личи. Сякаш чело на римлянин, увенчано с тъмносребърна диадема.
Трапезица и Царевец са по-приветливи. В подножието им множество дървета издигат зелени върхари; горе бедна растителност се стели по сивите скали; в пукнатините виреят храсти с изкривени като корени клони. И всичко се сплита в зелено и сиво, сякаш окичено със зеленина желязо, пред бой или след победа.
Все по-низко нощта спуща тъмни криле. Цветовете се топят в сиво, подробностите се губят. Пъстрите хълмове се превръщат в закръглени силуети — tri-navis — като изгубени в мъгла три кораба, пълни с приказни тайни.
Огледалото на Янтра изчезва. В глъбината под мен се вижда само черна, като че ли с въглен отбелязана кривулица. Но шумът по-ясно долита до ухото, като старинна песен, като шепот на хиляди сенки. Реката разказва, своята повест — разказва за Царевград, Търново, и сякаш ликува, смее се, сърдито бучи и тихо-тихо ридае.
— Открий се като пред Бога, моя душа, и слушай шепота на вековете. Скоро бледа луна ще огрее свещените хълми и ще ги насели с видения . . .
Грета Костова- Бабулкова 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ