Из книгата "Между Царевец и Трапезица-пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./
На Д-р Д. РАЕВ
„Той свети мученикъ поменулъ дом и род царей болгарскихъ. И посланъ билъ отъ Бога на помощь и обновление царства болгарскаго въ Търново“.
Отец Паисий
В тясната ивица между Янтра и скалистото подножие на Трапезица, там където свършва Асеновата махала и почва пътя за Арбанаси, почива в мир люлката на Второто българско царство. Една бедна каменна ограда, издигната от родолюбиви търновци още през 1843 година, закрива изгледа на вградения двор и пътникът би отминал равнодушно, без да подозира, че от това свято място трябва да почне неговото поклоничество. Защото из тази черквица е възкръснало Българското царство и чрез нея островърхият Царевец за пръв път е видял посред зидове и кули да се издигат горди палати, навдигащи се да стигнат Византия. Когато малката вратичка на оградата се отвори, погледът среща запустяла градина, разкривени каменни кръстове и в дъното — развалина: черквата Свети Димитър. Камък по камък събаряна от векове, тя е доразрушена от земетресението в 1913 г. — сякаш знамение за разрушените народни идеали. Но старинарите събрали разхвърляните камъни и възстановили голите основи на притвора и средната част на храма, в предишните им линии, но без мазилка, без никаква следа от предишната стенопис, и под открито небе. Стихиите cа пощадили само част от олтаря, само една стена почти, с измити от дъжда стенописи и разкъртени зидове. Над олтаря е сложен малък навес с яркочервени цигли, които нарушават хармонията на тоновете. Би предпочел стари, разкривени и потъмнели от времето керемиди, със сивозелени петна от мъхове и лишеи. Те щяха да напомнят за изчезналия покрив и да сливат мекия си тон със скръбната глухота на старината. Един беден дървен кръст напомня, че тук е светиня. На фона се очертава гордия силует на Царевец, с неговите каменни венци и отсечените линии на Лобната скала.
Това е всичко, що очите виждат.
„Той свети мученикъ поменулъ дом и род царей болгарскихъ. И посланъ билъ отъ Бога на помощь и обновление царства болгарскаго въ Търново“.
Отец Паисий
В тясната ивица между Янтра и скалистото подножие на Трапезица, там където свършва Асеновата махала и почва пътя за Арбанаси, почива в мир люлката на Второто българско царство. Една бедна каменна ограда, издигната от родолюбиви търновци още през 1843 година, закрива изгледа на вградения двор и пътникът би отминал равнодушно, без да подозира, че от това свято място трябва да почне неговото поклоничество. Защото из тази черквица е възкръснало Българското царство и чрез нея островърхият Царевец за пръв път е видял посред зидове и кули да се издигат горди палати, навдигащи се да стигнат Византия. Когато малката вратичка на оградата се отвори, погледът среща запустяла градина, разкривени каменни кръстове и в дъното — развалина: черквата Свети Димитър. Камък по камък събаряна от векове, тя е доразрушена от земетресението в 1913 г. — сякаш знамение за разрушените народни идеали. Но старинарите събрали разхвърляните камъни и възстановили голите основи на притвора и средната част на храма, в предишните им линии, но без мазилка, без никаква следа от предишната стенопис, и под открито небе. Стихиите cа пощадили само част от олтаря, само една стена почти, с измити от дъжда стенописи и разкъртени зидове. Над олтаря е сложен малък навес с яркочервени цигли, които нарушават хармонията на тоновете. Би предпочел стари, разкривени и потъмнели от времето керемиди, със сивозелени петна от мъхове и лишеи. Те щяха да напомнят за изчезналия покрив и да сливат мекия си тон със скръбната глухота на старината. Един беден дървен кръст напомня, че тук е светиня. На фона се очертава гордия силует на Царевец, с неговите каменни венци и отсечените линии на Лобната скала.
Това е всичко, що очите виждат.
 |
| Църквата, преди да бъде изградена отново |
Обръщам поглед към Трапезица, надвесила каменно чело над мен, и се взирам в остатъците от кръгли каменни кули, кацнали върху крайчеца на пропастта.
— Може би там е бил замъка на полунезависимите боляри Асен и Петър. Там те са свиквали българските първенци на таен съвет и са кроели краят на византийската власт.
Колко ли нощи, пален от кръвта на старите ни царе, която е текла в жилите му, Асен е прекарвал в безсъние до някоя бойница на кулата си и е съзерцавал Царевец, обсебен от византийската стража?
И може би в една такава нощ, мракът е бил прорязан от невижданото сияние: — явил му се небесният стратег Свети Димитрий, приковал погледа му; после посочил с меча си нататък, към Янтра и Царевец, и мигом изчезнал . . .
Богоизбраният вожд никому не доверил чудната поличба, но още на утрото повикал майстори да съградят храм в чест на Божия рицар, на същото място гдето посочил огнения меч: при Янтра, в подножието на Трапезица. Градили майсторите без почивка, денонощно, и скоро храмът бил готов. Зографи от гънките на Хемус дошли да изпишат белите стени. И през 1186 година, когато епископи, боляри и народ били съзвани на освещение, станало чудо: иконата на св. Димитрий напуснала Солун и по незнаен път дошла в Търново! И сама си избрала място — при олтаря, вдясно от Спасителя.
— Бог ни праща небесния стратег, да ни поведе.
— Той вече се отвръща от гърците.
— Той е само с нас . . .
Тъй си шепнели велможите и кръвта на дедите им -— Симеоновите и Самуиловите воеводи — клокочила в техните корави сърца. А простият народ се кръстел пред великото чудо и виждал как Божи пръст му сочи избавление. По Божия повеля, отвсъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба. И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи и сънм велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колени, защото дочул незнаен глас:
—- „Този е Божият избраник!“
На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтаря. Изведнъж, той се спрял изумен: погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, в одеяние на златобронен рицар, стоял пред него и приковано го гледал в очите, сякаш чакал от него свещен обет.
— Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.
Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание. В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелел, да увенчае Асеня за цар на свободна България.
Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“
Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина.
Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:
— „Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому! ...
В същото време св. Димитър помрачил разсъдъка на византийския кастрофилак и той спокойно гледал от кулата си на Царевец, как в подножието се трупа многохиляден народ, дошъл да празнува освещаването на новия храм. И когато смирените богомолци се втурнали подир огнения като светкавица меч на св. Димитър, който им сочил Царевец, — византийската стража била поразена от изненадата и бързо предала крепостта.
Прочетете втора част- Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"
— Може би там е бил замъка на полунезависимите боляри Асен и Петър. Там те са свиквали българските първенци на таен съвет и са кроели краят на византийската власт.
Колко ли нощи, пален от кръвта на старите ни царе, която е текла в жилите му, Асен е прекарвал в безсъние до някоя бойница на кулата си и е съзерцавал Царевец, обсебен от византийската стража?
И може би в една такава нощ, мракът е бил прорязан от невижданото сияние: — явил му се небесният стратег Свети Димитрий, приковал погледа му; после посочил с меча си нататък, към Янтра и Царевец, и мигом изчезнал . . .
Богоизбраният вожд никому не доверил чудната поличба, но още на утрото повикал майстори да съградят храм в чест на Божия рицар, на същото място гдето посочил огнения меч: при Янтра, в подножието на Трапезица. Градили майсторите без почивка, денонощно, и скоро храмът бил готов. Зографи от гънките на Хемус дошли да изпишат белите стени. И през 1186 година, когато епископи, боляри и народ били съзвани на освещение, станало чудо: иконата на св. Димитрий напуснала Солун и по незнаен път дошла в Търново! И сама си избрала място — при олтаря, вдясно от Спасителя.
— Бог ни праща небесния стратег, да ни поведе.
— Той вече се отвръща от гърците.
— Той е само с нас . . .
Тъй си шепнели велможите и кръвта на дедите им -— Симеоновите и Самуиловите воеводи — клокочила в техните корави сърца. А простият народ се кръстел пред великото чудо и виждал как Божи пръст му сочи избавление. По Божия повеля, отвсъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба. И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи и сънм велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колени, защото дочул незнаен глас:
—- „Този е Божият избраник!“
На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтаря. Изведнъж, той се спрял изумен: погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, в одеяние на златобронен рицар, стоял пред него и приковано го гледал в очите, сякаш чакал от него свещен обет.
— Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.
Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание. В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелел, да увенчае Асеня за цар на свободна България.
Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“
Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина.
Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:
— „Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому! ...
В същото време св. Димитър помрачил разсъдъка на византийския кастрофилак и той спокойно гледал от кулата си на Царевец, как в подножието се трупа многохиляден народ, дошъл да празнува освещаването на новия храм. И когато смирените богомолци се втурнали подир огнения като светкавица меч на св. Димитър, който им сочил Царевец, — византийската стража била поразена от изненадата и бързо предала крепостта.
Прочетете втора част- Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"
Няма коментари:
Публикуване на коментар