След падането на Първото българско царство, което няколко вeка не даваше покой на василевсите, византийската политика полагала особени грижи да заличи от земята името българин. Угодливите императорски хронисти избягвали да пишат за България, а когато тя се налагала на перото им, те злоумишлено я сливали с покрайнината отвъд Дунава и я наричали просто „Влахия“. (Така и днес някои завоеватели избягват да нарекат Македония със същинското ѝ име).
По Божия повеля, от всъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба.
И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи сонмът велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колене, защото дочул незнаен глас:
— Този е Божият избраник!
На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтара. Изведнъж, той се спрял изумен, погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, стоял пред него и приковано го гледал в очитe, сякаш чакал от него свещен обет.
— Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.
Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия, и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание. В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелил, да увенчае Асеня за цар на свободна България.
Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“
Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина. Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:
— Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому!...
Влизам в черквата. Тя е енокорабна, едва петнайсетина крачки дълга и 7—8 широка. От двете ми страни се издигат възстановени голи зидове, и над тях — сводът Божието небе. В дъното е олтарната стена, с красиво извита апсида, живописни ниши и пред тях мраморна маса която някога е съхранявала светитe дарове.
Само тази стена е пощадена от вековете, само тя е такава, каквато са я съградили двамата братя. По нея още стои изпокъртена и посивяла от времето мазилка, по която личат цветни шарки от някогашна стенопис. Но едва тук-там може да се разпознае нещо. Внимателното око ще забележи само, че е имало два стенописа, един върху друг. Първият е по-светъл, с жълто-червеникав оттенък — той е най-старият, истинският, още от времето на Асен и Петър. Вторият стенопис е по-тъмен и е положен върху стария, с цел да го унищожи. Той е от времето на двойното робство, когато под сянката на ятагана, фенерските гърци унищожаваха паметниците на българщината. Покрил с нова зография стените фанариотският митрополит, наслагал по тях гръцки надписи и помислил, че е заличил светата правда. Но под коварната завеса, като жарава под пепел, се таили българските надписи.
Взирам се по полуизкъртената стена на апсидата и търся последните следи от българския стенопис. В прозореца на олтара, право към изток, ясно се вижда по-късно сложената гръцка мазилка и до нея, поради откъртването на горния пласт — отново излязъл на бял свят истинският стенопис на тази черква. С любов разглеждам красивите в своята наивна простота орнаменти: те представляват силно стилизувана „лоза“ и са изпълнени с тъмносиня, червена и жълта боя. Също такива орнаменти се срещат по стените на Трапезицките черкви — и душата тозчас хвърля нишка между Трапезица и „Св. Димитър“!
Тук-таме по измитите от дъжда стени се мяркат като призраци неясни останки от фрески. Виждам две фигури с пъстри епатрихили; един светец с дълга, избеляла одежда, но с ярко очертани нозе, обути в кафяво-червени нови сандали. По-нататък, между грубо слепените с цимент зидови камъни, останало късче мазилка и върху нея — глава със златен ореол. Светецът е рисуван от български зограф, защото до него ясно личат старобългарските букви.
Върху половината от свода на северната ниша личи много добре запазен орнамент: тъмносини извилини върху бяло поле, поставени в червена рамка. Наоколо всичко е изкъртено — вижда се грубия зид — и пъстрия орнамент прилича на мъничък оазис, или на самотна останка върху вълните, след буря и корабокрушение. В съседната източна ниша се вижда призрачна „Пиета“, но натрапена от фанариотски зограф. Тя стои там за да покаже, как българските врагове търгуват и с небето.
Най-добре запазеното кътче от българската стенопис, и може би най-ценното което е дошло до нас, представлява една правоъгълна скрижала, малко полегата, в ляво от прозореца. Върху яркожълтото поле са сложени едри, черни старобългарски букви. Много малко от тях са заличени и за вещото око не е мъчно да ги разчете. Непосветеният посетител може да прочете само няколко думи. И тръпки го побиват като помисли, че преди осем столетия същите молитвени думи е прочел богоизбраният Асен, когато, коленичил пред олтара, е чакал архиепископа да му сложи царската корона . . .
Минали години. Кой знае как, богомолците изоставили старата порутена черква. Покривът се продънил и дъждовете постепенно измивали старата мазилка: завесата била разкъсана от Божия ръка и българските надписи възкръснали. Колко е тъжно, че до нашето освобождение все още е имало запазени доста стенописи, и че небрежността на нашите бащи ни е лишила от тези незаменими реликви! В 1856 г. д-р Васил Стоянович Берон посетил черквата: покривът ѝ бил съборен, дуварите донейде порутени, но по стените все още ясно се различавали изображения на светии и старобългарски надписи. Той преписал един от надписите, от който днес вече няма нито следа: — „Господи Боже нашъ, прилежная сия милости Твоя (молитва) приими от своих раб“ . . .
Ако светите образи още личаха по тези стени, ние и днес щяхме да видим, че погледите им са помътени от сълзи. Защото те са гледали увенчаването на Богоизбрания Асен, и не след дълго — неговия студен труп, пронизан от меча на вероломен болярин... Светците съзерцавали бледите лица на българските освободители, застинали в дълбока размисъл над съдбата на отечеството. И неизличима тъга скършила веждите на светите образи — и те тъй си останали натъжени, завинаги, сякаш студените им очи ще заплачат . . .
Отвън апсидата не е полукръгла като отвътре, а е многоъгълна и мозаично красива, със своите сводести прозорци и слепи арки. Зидана е с цепени камъни и хоросан. Три червени ивици от по четири реда плоски тухли опасват сивите зидове, и ги правят още по-здрави. Солидно градена, тази стена едничка е останала такава, каквато са я направили зидарите на Асеня. Земетресението я е пропукало, но не е могло да я събори. И днес тя представлява най-стария паметник от Второто българско царство. Пълните с вкус архитектурни форми са подсладени със симетрични тухлени украшения, извити в полукръгове над прозорцитe и слепите арки. Но тези пъстри сводове, напомнящи месемврийските черкви, не са задоволили незнайния Асенов архитект, и над сводовете той извил красиви венци от печени глинени розетки и емайлирани, кръгли, леко вдлъбнати панички. Търновските грънчари овековечили и своето изкуство, защото те са доставяли тези оригинални, хубави и здрави като камък украшения. Също такива тухлени и глинени орнаменти виждаме по арките на черквата „Свети Четирийсет мъченици“. Имало ги е и на Трапезица, макар че там всичко е разрушено —- аз го вярвам, защото сам намерих в пръстта на една порутена черквица две реликви: една тръбовидна розетка от печена глина и една глинена паничка емайлирана зелено.
Земетресението от 1913 е пропукало зидовете, но за щастие, без да ги разруши. И жалко е, че някоя груба ръка е сложила по пукнатините широки ивици цимент, и е нарушила красивата хармония на старината, вместо внимателно да запълни само пукнатините. Днес поклонникът трябва да притвори очи, за да не вижда това варварство и да съзерцава само красивите аркади, в които незнайният архитект е овековечил поетичната си душа.
Натежа от толкова спомени душата ми. И се отдалечих от свещената сграда, сякаш осем столетия ме гледаха през развалините, и аз не можех да издържа погледа им.
— Аз ще дойда пак, скъпи развалини, но в звездна нощ, когато острите линии на всекидневното се смекчават и незнайни сенки се понасят над вас. Тогава и ромонът на Янтра прилича на човешки говор . . .
Прочетете още: Васил Берон за църквата "Св. Димитър"
Благочестивият и славен цар Асен стари
Асеновата махала
Прочетете още: Васил Берон за църквата "Св. Димитър"
Благочестивият и славен цар Асен стари
Асеновата махала
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар