За теб, незнайно сърце, което любиш българската старина и виждаш повече отколкото очите виждат

Из книгата "Между Царевец и Трапезица"- 1931г.
Любомир Владикин

Един грамаден железен мост прави салтомортале над Янтра и свързва Марно поле със Света гора. Гледан откъм гарата, неговият широк свод образува стройна рамка, в която като картина се включва част от амфитеатъра на града.   
Какво несъответствие между математическата измереност на моста и своеобразната архитектура на тези полуразкривени къщи! И все пак картината изненадва с оргиналната хармония между модерната техника и старината между романтичното минало и грубото настояще.
— На какво най-много биха се учудили царете ни ако можеха да възкръснат из гробовете си? — запита някой от нас, когато вечеряхме на една трапеза над Янтра и гледахме как влакът изкочи из тунела, притропа по моста и пак се гурна под земята, за да се появи след миг отвъд Света гора, събуждайки урвите с острото си свирене.
Всички помислихме за техническия напредък. Че днес ние като на шега създавам чудеса, за които прадедите ни дори не са могли да мечтаят.
- На какво най-много биха се учудили? - повтори един от компанията и след малко добави.
- На развалините! . . .
Да, той имаше право.
Всеки ден, от всички краища на Третото царство идат юноши на поклонение тук. Те разглеждат, слушат разкази за старината и в душите на едни от тях, развалините почват да се съживяват: позлатени кубета заместват жалките покриви, мрамор и пъстри мозайки заблестяват ... мяркат се боляри и болярки в богати одеяния ... чува се рог и звяк от щитове ... цар Асен влиза с велможите си в ... Свети Четиресе“ и коленичи да благодари Богу за Клокотнишката победа ...
А други — горките, те се отекчават. Те виждат само съборени зидове и не чуват шепота на вековете . . . Щастливци! Те ще станат богати и ще занесат в гроба добре охранени меса. 

А ти, младо девойче, което гледаш унесено и сълзи овлажняват хубавите ти очи, приготви се за тежки разочарования. Ти ще търсиш приказни палати и ще чакаш млад болярин със сребърен шлем, да те приласкае. Но животът ще ти отреди един от онези, които сега се отегчават, и ти ще се топиш, ще страдаш, докато се умориш да бленуваш..
— За теб, незнайно сърце, което любиш българската старина и виждаш повече отколкото очите виждат, аз написах тази книга, и на теб я посвещавам.
* * *
Свечерява се, и аз се прибирам дома, за да видя от високия балкон как залязващото слънце хвърля златочервени петна по каменните венци на четирите хълма— Трапезица, Гарван, Къзхисар и Царевец. Те стоят пред очите ми, един до друг, отделени само от кривулиците на Янтра, като четири огромни замъци, заключени в своите отвесни стени.
Лобът на Гарван е гол и може би затова неговия правилен венец тъй ясно личи. Сякаш чело на римлянин, увенчано с тъмносребърна диадема.
Трапезица и Царевец са по-приветливи. В подножието им множество дървета издигат зелени върхари; горе бедна растителност се стели по сивите скали; в пукнатините виреят храсти с изкривени като корени клони. И всичко се сплита в зелено и сиво, сякаш окичено със зеленина желязо, пред бой или след победа.
Все по-низко нощта спуща тъмни криле. Цветовете се топят в сиво, подробностите се губят. Пъстрите хълмове се превръщат в закръглени силуети — tri-navis — като изгубени в мъгла три кораба, пълни с приказни тайни.
Огледалото на Янтра изчезва. В глъбината под мен се вижда само черна, като че ли с въглен отбелязана кривулица. Но шумът по-ясно долита до ухото, като старинна песен, като шепот на хиляди сенки. Реката разказва, своята повест — разказва за Царевград, Търново, и сякаш ликува, смее се, сърдито бучи и тихо-тихо ридае.
— Открий се като пред Бога, моя душа, и слушай шепота на вековете. Скоро бледа луна ще огрее свещените хълми и ще ги насели с видения . . .
Грета Костова- Бабулкова 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ