Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"
Константин Щъркелов- царят на акварела
След 9 септември 1944 г. обявяв ат Константин Щъркелов за художник, толериран от царя и буржоазията, изключват го от Съюза на художниците и го пращат в затвора. В своя живот майсторът на акварела е честван истински само при един свой юбилей – на 10 февруари 1935 г., когато заедно с десетата самостоятелна изложба на Щъркелов в галерия „Аксаков” в София се отбелязва тържествено и 25-годишната му творческа дейност. По повод на юбилея Щъркелов е награден с орден „Свети Александър”.
През август и септември 1936 г. „виртуозът на акварелната техника” остава в Търново и околностите му и с невероятната си художествена четка твори приказни пейзажи. В писмо от 22 септември до Александър Божинов съобщава: „Работя и съм много доволен. Есента се е разлудяла сред боровете – просто ще ги запали. Гледам като от олтара Царевия град Търнов.” През 1938 г. по Великден и през м. юли отново е в „славното Търново”.
Годината 1944 е изключително трудна за семейството на Щъркелов. При бомбордировките над София домът му е напълно разрушен. Преселват се при родителите на съпругата му във Варна. Но нито Константин Щъркелов, нито някой от приятелите му са можели да си представят тогава, че новите законодатели на художествения вкус след 9 септември 1944 г. ще отредят толкова незаслужено скромно място и значение на големия пейзажист. В бясното им желание да узаконят в изкуството „социалистическия реализъм”, те бързо формират официална листа на т. нар. следовници и носители на „реалистичните” традиции от миналото. Но в нея името на Щъркелов отсъства, въпреки че художественият му възглед е пряко свързан именно с реализма. Той е квалифициран като „официален художник на режима, толериран от царя и буржоазията, налагащ един конвенционален, повърхностен вкус, чужд на истински прогресивните тенденции в изкуството ни от 30-те години”. На 9 октомври 1944 г. е изключен от Съюза на българските художници, арестуван и прекарва в Централния затвор пет месеца, като му е отнето и софийското жителство.
Разгледайте негови творби
Мечът на Свети Димитър
„Той свети мученикъ поменулъ дом и род царей болгарскихъ. И посланъ билъ отъ Бога на помощь и обновление царства болгарскаго въ Търново“.
Отец Паисий
В тясната ивица между Янтра и скалистото подножие на Трапезица, там където свършва Асеновата махала и почва пътя за Арбанаси, почива в мир люлката на Второто българско царство. Една бедна каменна ограда, издигната от родолюбиви търновци още през 1843 година, закрива изгледа на вградения двор и пътникът би отминал равнодушно, без да подозира, че от това свято място трябва да почне неговото поклоничество. Защото из тази черквица е възкръснало Българското царство и чрез нея островърхият Царевец за пръв път е видял посред зидове и кули да се издигат горди палати, навдигащи се да стигнат Византия. Когато малката вратичка на оградата се отвори, погледът среща запустяла градина, разкривени каменни кръстове и в дъното — развалина: черквата Свети Димитър. Камък по камък събаряна от векове, тя е доразрушена от земетресението в 1913 г. — сякаш знамение за разрушените народни идеали. Но старинарите събрали разхвърляните камъни и възстановили голите основи на притвора и средната част на храма, в предишните им линии, но без мазилка, без никаква следа от предишната стенопис, и под открито небе. Стихиите cа пощадили само част от олтаря, само една стена почти, с измити от дъжда стенописи и разкъртени зидове. Над олтаря е сложен малък навес с яркочервени цигли, които нарушават хармонията на тоновете. Би предпочел стари, разкривени и потъмнели от времето керемиди, със сивозелени петна от мъхове и лишеи. Те щяха да напомнят за изчезналия покрив и да сливат мекия си тон със скръбната глухота на старината. Един беден дървен кръст напомня, че тук е светиня. На фона се очертава гордия силует на Царевец, с неговите каменни венци и отсечените линии на Лобната скала.
Това е всичко, що очите виждат.
Църквата, преди да бъде изградена отново |
— Може би там е бил замъка на полунезависимите боляри Асен и Петър. Там те са свиквали българските първенци на таен съвет и са кроели краят на византийската власт.
Колко ли нощи, пален от кръвта на старите ни царе, която е текла в жилите му, Асен е прекарвал в безсъние до някоя бойница на кулата си и е съзерцавал Царевец, обсебен от византийската стража?
И може би в една такава нощ, мракът е бил прорязан от невижданото сияние: — явил му се небесният стратег Свети Димитрий, приковал погледа му; после посочил с меча си нататък, към Янтра и Царевец, и мигом изчезнал . . .
Богоизбраният вожд никому не доверил чудната поличба, но още на утрото повикал майстори да съградят храм в чест на Божия рицар, на същото място гдето посочил огнения меч: при Янтра, в подножието на Трапезица. Градили майсторите без почивка, денонощно, и скоро храмът бил готов. Зографи от гънките на Хемус дошли да изпишат белите стени. И през 1186 година, когато епископи, боляри и народ били съзвани на освещение, станало чудо: иконата на св. Димитрий напуснала Солун и по незнаен път дошла в Търново! И сама си избрала място — при олтаря, вдясно от Спасителя.
— Бог ни праща небесния стратег, да ни поведе.
— Той вече се отвръща от гърците.
— Той е само с нас . . .
Тъй си шепнели велможите и кръвта на дедите им -— Симеоновите и Самуиловите воеводи — клокочила в техните корави сърца. А простият народ се кръстел пред великото чудо и виждал как Божи пръст му сочи избавление. По Божия повеля, отвсъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба. И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи и сънм велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колени, защото дочул незнаен глас:
—- „Този е Божият избраник!“
На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтаря. Изведнъж, той се спрял изумен: погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, в одеяние на златобронен рицар, стоял пред него и приковано го гледал в очите, сякаш чакал от него свещен обет.
— Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.
Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание. В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелел, да увенчае Асеня за цар на свободна България.
Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“
Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина.
Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:
— „Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому! ...
В същото време св. Димитър помрачил разсъдъка на византийския кастрофилак и той спокойно гледал от кулата си на Царевец, как в подножието се трупа многохиляден народ, дошъл да празнува освещаването на новия храм. И когато смирените богомолци се втурнали подир огнения като светкавица меч на св. Димитър, който им сочил Царевец, — византийската стража била поразена от изненадата и бързо предала крепостта.
Прочетете втора част- Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"
Летуване
Из общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.
На 22 юни настъпи сезона на лятото. Поради голямата оскъдица на слънчеви дни през зимата, човешкият организъм, подобно на всички живи организми от растителен и животински произход, е бил лишен от благотворното въздействие на (всичко оживяващо) — слънцето. Тъй се обяснява, че слабите хора, след прекараната зима, пролетно време не могат да устоят на наново засилващите се огрявания на слънцето и погиват масово. През месеците април и май смъртността е най-голяма за дадено селище. Най-голям дял на смъртните случаи въобще в България се пада на боледуващите от туберкулоза. Схващайки голямата опастност, която грози да изтреби племето ни, и Д-во за борба с туберкулозата и Цар, обърнаха вече вниманието на ръководните фактори за тази опасност. Бацилът на същата навлиза и вирее в организми, живели във влажни и лишени от чист въздух и слънце жилища. Изложен около 6 часа под действието на
трайни лечебни средства. По съществено е да се предпазим от тази напаст, за което до голяма степен ще ни помогне широкото използване на чистия въздух и слънчевата енергия.
От година на година слънцето се използва все повече като лечебно средство и като такова, което засилва, укрепява и калява слабите организми и ги прави по-устойчиви против всякакъв вид заболявания.
Най-добри резултати дава летуването в специални санаториуми и колонии и то при децата от 8 до 14 годишна възраст. Това е възрастта на най-усиления растеж на организма; през това време се боледува най-много от заразни болести — специфични за детската възраст, които отслабват тялото и го правят възприемчиво и за по-сериозни заболявания, каквато е вече споменатата туберкулоза.
Със задоволство трябва да се констатира постигнатото и у нас в това отношение, като се знае, че през последното лято е имало организирани от разни дружества и комитети над 80 детски колонии — морски и планински, дето са прекарали лятото около 5000 деца.
За да не се нахвърляме стремглаво и безогледно към използване на слънчевата светлина, трябва да се прави подбор от лекаря, кои деца ще са подходящи за морско и кои за планинско летуване. Неправилно отправените, вместо полза, могат да си навлекат сигурна вреда.
Подходящи за летуване край морето са ония деца, които страдат от силна анемия, увеличени лимфатични жлези и заболявания от тъй наречената хирургическа туберкулоза (туберкулоза на костите, на ставите и коремната ципа). Смята се, че слънчевите лъчи край морето действат по-силно и по-бързо за пигментиране на кожата, тъй като в помощ дохождат и отразените от водната повърхност лъчи. Поради наситения с водни капчици въздух — той е там по-чист за дишане.
В планинска колония трябва да отиват деца с нервни разтройства, такива прекарали заразни болести, при които биват засегнати белите дробове, като дребна шарка, лоша кашлица и изобщо такива, които често боледуват от бронхити. Също анемичните със силна нервност, които не могат да понесат морския климат — са подходящи за планински курорт. Факторите, които лекуват и закаляват човешкия организъм в планината са: ниското атмосферно налягане, което позволява по-дълбоко дишане, чистият въздух, който по-добре пречиства кръвта, а разреденият въздух, чист от прахове, пропуска повече лечебни лъчи, каквито са ултравиолетовите, а напоследък и изучаваните ултра-морови такива. Възможността за повече разходки из
сенчести пътища и изкачване на височини също допринасят за поощрение на апетита и засилване на мускулатурата.
Повтаряме, че най-разумно слънцелечение се провежда в детска колония, под контрола на вещи ръководители и при постоянен медицински контрол на лекаря. Освен благоприятните климатични условия, които се посочиха по-горе, от голямо значение е и възпитателната страна на колонията.
Деца, особено такива, които са по едно на родители и, които вкъщи насила се хранят, нервничат, не пият мляко, не закусват, и са останали много назад в телесното си развитие, там, в колонията, за няколко дни се приспособяват. Гледайки другите деца да се надпреварват в ядене, то започват с апетит да ядат и ястия, към които по рано са изпитвали отвращение.
Благоприятно действа и режима в една колония върху нервните, неспокойните и много подвижните. Тези, които у дома непрекъснато през деня играят, сутрин рано се събуждат, а вечер късно заспиват — в колонията, поради строгия режим за разпределение на времето, те заедно с другарчетата си стават заран в определено време (7 часа) със звънец, на обед след ядене има задължително 2 часа почивка (на легло), вечер със звънец се ляга и след прочитане на молитва безшумно се заспива.
Този режим, който родителите вкъщи при всичкото си желание и строгост, не са в състояние да проведат — в колонията се провежда естествено, без съпротива, като много от децата продължават да го практикуват и като се завърнат по домовете си. Има достатъчно време и за игра, дето под ръководството на учителите колонистите са постоянно заняти с разнообразни игри, забави и четене на хубави книги.
Режимът на слънчевите и въздушни бани и къпанията трябва да се провежда системно, както на морето тъй и в планината, дето има създадени удобства за това. При системни слънчеви огрявания се постига едно пигментиране на кожата (в никой случай изгаряне отлющване), което се отразява в подобрение на храносмилателните функции на отделните органи, лечение на заболяванията изброени по-горе, добро закаляване изобщо на организма.
Всички, които желаят да преуспее нацията ни, трябва да насочат задружно усилията си да доразвият започнатото дело, а именно като се измъкнат линеющите в нехигиенични жилища и мизерни условия деца, да се поставят за 1—2 месеца през лятото в условия най-подходящи за правилния растеж и закрепване на крехките им организми.
Из архива на сем. Костови |
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Дружество за реставриране на старините във Велико Търново
Но бившата царица Елеонора подтикна сериозно въпроса да се реставрират търновските старини. Тя идва веднъж в Търново с архитекта Койчев и с бившия цар Фердинанд, свика ни, мене, Бурмова и бившия кмет Мокре, да ни съобщи, че имала събрани около 60 000 лв. и можела да ни ги даде, ако почнем да реставрираме най-напред черковите. Можела да събере още пари, стига да се заловим за работа. Основаното дружество да се немерва под покровителството на княз тогава Борис, днес III, цар на българите. За да се сдобием с нужните суми да посрещнем разноските си по реставрирането на старините, отпечатахме една брошурка за значението на старите черкови в Търново и заедно с един позив изпратихме брошурите до всички председатели на постоянните комисии с молба да предвидят в бюджетите суми да се подновят историческите черкови в Търново, които черкови имат голямо значение за българския народ и са свързани с много важни моменти от живота ни през второто българско царство. Н В. бившата царица Елеонора предложи да се разчисти около черковата Св. Четиридесет, да се разкрият абсидите и основите на черковата, за да се види, какво да се прави с нея. Това стана но пътят край черковата се стесни, и трябваше аз да искам пари от София да се направи двор или стената. Камъните се купиха от Иосифа кафеджията, а варта от един македонец и се направи двора и стълбата, по която се слиза в двора на Св. Четиредесет днес. През това време се появиха два въпроса, които спънаха малко хода на работата:
1. Може ли да се реставрират руини от които са останали само незначителни основи, зарити в земята или останали над пръстта. Реставрация е прибавка на някоя отнета по различни причини част от здание и към останалите му части може да се прибави тази изгубена част. Както например с черковата св. София в столицата ни, иначе ще се строи ново здание, което ще има значение за времето, когато се строи то. В Търново и черковите и крепостите са до основа разорени и не могат да се реставрират, а да се строят нови, както стана с източната страна на хисарската крепост, гдето стърчи днес някаква си грамада от камъни, която грамада ние, по голяма историческа заблуда, наричаме Балдуинова кула. Едно време дядо Цани Гинчев кръсти тази наблюдателна куличка "Балдуинова", и от тогава се повтаря това от учени и недоучени...
Второ. Яви се разногласие между махалените от Асенова махала. Едните от левия бряг на Янтра, които имаха повече пари и можеха да спомогнат материално, искаха да се реставрира св. Димитрий, за да я обърнат в махаленска чернова, други настояваха да се поправи черковата св. Четиридесет, защото е по-важна в историческо отношение, защото е по- здрава и пази толкова векове интересните колони, останали от славното време на Асеня втори.
Докато се водеха така препирните по тези два въпроса, дойде войната и турна край на всичко. Постоянните комисии не можеха след настаналите събития в нашата държава да гласуват бюджетите си и бившата царица Елеонора, която беше главна инициаторка на делото, не можа да внесе събраната сума; някои от членовете заминаха на фронта и тъй се турна край на подетата работа, Научавам се, че се образувало отново дружество за същата цел. Нека то почне от там, гдето ние свършихме.
За теб, незнайно сърце, което любиш българската старина и виждаш повече отколкото очите виждат
Любомир Владикин
Какво несъответствие между математическата измереност на моста и своеобразната архитектура на тези полуразкривени къщи! И все пак картината изненадва с оргиналната хармония между модерната техника и старината между романтичното минало и грубото настояще.
— На какво най-много биха се учудили царете ни ако можеха да възкръснат из гробовете си? — запита някой от нас, когато вечеряхме на една трапеза над Янтра и гледахме как влакът изкочи из тунела, притропа по моста и пак се гурна под земята, за да се появи след миг отвъд Света гора, събуждайки урвите с острото си свирене.
Всички помислихме за техническия напредък. Че днес ние като на шега създавам чудеса, за които прадедите ни дори не са могли да мечтаят.
- На какво най-много биха се учудили? - повтори един от компанията и след малко добави.
- На развалините! . . .
Да, той имаше право.
Всеки ден, от всички краища на Третото царство идат юноши на поклонение тук. Те разглеждат, слушат разкази за старината и в душите на едни от тях, развалините почват да се съживяват: позлатени кубета заместват жалките покриви, мрамор и пъстри мозайки заблестяват ... мяркат се боляри и болярки в богати одеяния ... чува се рог и звяк от щитове ... цар Асен влиза с велможите си в ... Свети Четиресе“ и коленичи да благодари Богу за Клокотнишката победа ...
А други — горките, те се отекчават. Те виждат само съборени зидове и не чуват шепота на вековете . . . Щастливци! Те ще станат богати и ще занесат в гроба добре охранени меса.
— За теб, незнайно сърце, което любиш българската старина и виждаш повече отколкото очите виждат, аз написах тази книга, и на теб я посвещавам.
* * *
Свечерява се, и аз се прибирам дома, за да видя от високия балкон как залязващото слънце хвърля златочервени петна по каменните венци на четирите хълма— Трапезица, Гарван, Къзхисар и Царевец. Те стоят пред очите ми, един до друг, отделени само от кривулиците на Янтра, като четири огромни замъци, заключени в своите отвесни стени.
Лобът на Гарван е гол и може би затова неговия правилен венец тъй ясно личи. Сякаш чело на римлянин, увенчано с тъмносребърна диадема.
Трапезица и Царевец са по-приветливи. В подножието им множество дървета издигат зелени върхари; горе бедна растителност се стели по сивите скали; в пукнатините виреят храсти с изкривени като корени клони. И всичко се сплита в зелено и сиво, сякаш окичено със зеленина желязо, пред бой или след победа.
Все по-низко нощта спуща тъмни криле. Цветовете се топят в сиво, подробностите се губят. Пъстрите хълмове се превръщат в закръглени силуети — tri-navis — като изгубени в мъгла три кораба, пълни с приказни тайни.
Огледалото на Янтра изчезва. В глъбината под мен се вижда само черна, като че ли с въглен отбелязана кривулица. Но шумът по-ясно долита до ухото, като старинна песен, като шепот на хиляди сенки. Реката разказва, своята повест — разказва за Царевград, Търново, и сякаш ликува, смее се, сърдито бучи и тихо-тихо ридае.
— Открий се като пред Бога, моя душа, и слушай шепота на вековете. Скоро бледа луна ще огрее свещените хълми и ще ги насели с видения . . .
Грета Костова- Бабулкова
За родната къща на П. Р. Славейков
Любомир Владикин
Но само една дума, казана или написана върху паметна плочка, стига, за да обърне в прах натрапниците: - "Тук е роден поета П. Р. Славейков“! И словото превръща бедната колиба в народен храм, както Витлеемската звезда превърна Богобелязаната ясла във всевечно светилище.
Старинен строеж с тесни стълбички, низки тавани и мрачни стаи. И все пак нещо много мило, нещо от душата на дедите ни, които са строители на Възраждането и ратници на Освобождението. Такава е и поезията на дядо Славейкова: непристорена и проникваща до сърцето, като искрена дума.
Старицата, която сега обитава скъпата за българина къщичка разказва, че Петко Славейков като дошъл в Търново от Стара Загора, завел жена си да ѝ покаже бащината къща и, посочвайки стаята в която се родил казал:
—„Виж, Радке, къде съм се измътил!“
Дали скромният дядо Славейков някога е мислил, че два града Трявна и Търново — ще си оспорват честта да бъдат негово отечество? Сигурно не. Само съдбата е имала грижата да свърже звездата му със старата столица на България.
Рождената къща на П. Р. Славейкова
Из спомени на Т. Янков 1939 г.
Редакторът на местния в. „Най-ново време", г. Д. п. Михайлов има любезността да ме заведе да видя къщата, в която се е родил народният поет, учител и народен деец Петко Рачов Славейков и за която, макар и търновец, не подозирах дори съществуването ѝ. По повод сто годишнината от раждането на Славейкова, Михайлов е написал няколко хубави статии във вестника си, от които, между другото се ползувам: „Преди сто години на 17 октомврий 1827 г. — се роди в гр. В. Търново Петко Рачов Славейков, син на Рачо Казанджията, който заедно с баща си се преселили от с. Якоруда, Мехомийско (Разлога) на постоянно местожителство във В. Търново, където до края на живота си е живял и упражнявал занаята си — казанджилък. Къщата на Рача, в която се е родил син му Петко (Рачов Славейков) е горе, където е сега махалата „Св. Атанас", но самата църква с това име — не била още въздигната", пише в една от статиите си г. Михайлов. Както казах, тръгнахме с него и се отзовахме на ул. „Драгоман" пред къща № 1887. Днешната ѝ притежателка г-жа Зойка Д. Василева—една побеляла старица, но твърде приказлива — ни прие любезно, с готовност да ни разведе из цялата къща. Къщата е типична старотърновска сграда — паянтова, двуетажна, многоъгълна, с низки тавани, патоми и стълбички, тънещи в полумрак. Развеждайки ни из къщи, словоохотливата г-жа Зойка успя да се пооплачи от съседа си, който в „дружбашко време" можал да издигне голяма масивна къща, долепена до нейната и много да ѝ повреди. И наистина, стаята, в която е роден П. Р. Славейков е изгубила много, понеже е останала с един прозорец, който е много малък. Стаята е доста малка, низка и полутъмна. Щом става дума за този прославен търновец — поет и борец за църковна и политическа свобода, трябва нещо повече да се каже за него. Г-н Г. П. Христов, като отбелязва в книгата си „Свищов в миналото", че П. Р. Славейков се е учил и в Свищов при знаменитите на времето учители: Емануил Васкидович и Неофит Бозвели, казва на стран. 70 и следното: „Достатъчно е да се спомене за двамата техни ученици П. Р. Славейков и Др. Цанков, най-характерните личности в черковната борба. Те се явяват като истински последователи и на своите учители Н. Бозвели и Еманул Васкидовича".
Ето какво пише г-жа Нели Николова-Ляскова на страницата Старо Търново:
ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАТЕ ДА НАУЧИТЕ ЗА СТАРО ТЪРНОВО
- ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ
- НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
- ИЗСЛЕДВАНИЯ НА В. БЕРОН- 1856 г.
- КНИГИ И ЛЕГЕНДИ НА М. МОСКОВ -1910 г.
- ПЪТЕПИСИ И СПОМЕНИ
- БЕЛЕЖИТИ ТЪРНОВЦИ
- ТЪРНОВСКИТЕ КМЕТОВЕ
- ТЪРНОВСКИТЕ ГЕНЕРАЛИ
- ТЪРНОВСКИ ФАМИЛИИ
- ЛИТЕРАТУРЕН СБОРНИК
- СТАРО ТЪРНОВО В КАРТИНИ
- КРАСИВИТЕ ТЪРНОВСКИ ПАНОРАМИ 💜
- АРХИВНИ КАДРИ ОТ ЦАРСКО ВРЕМЕ
- СТАРИТЕ ВЪЗРОЖДЕНСКИ ИСТОРИИ
- АУДИО ИСТОРИЯ НА П. ХИЛЕНДАРСКИ
- АРХИМ. КИРИЛ РИЛСКИ- УРОК ПО ИСТОРИЯ
- ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ