За пръв път търновци почитат паметта на Христо Ботев на 2 юни 1887 год.

Из общински вестник "Велико Търново", бр. 13- 15 юли 1930 г.

Търновката Пенка Генова разказва:

"Не е безинтересно да го знаят стари и млади великотърновци, защото за пръв път бе празнувана тая дата 2 юни във В. Търново- без никакъв шум и знание на никого, освен на 7 - 8 души присъствуващи. Това беше през 1887 год. В него време народът не съзнаваше голямото значение за това славно празнуване - преминаването на великия български син и неговата вярна дружина - Хр. Ботев, на българската земя. В него време нямаше български университет и нямаше сегашната златна скъпа студентска младеж -крепителка на величието на милата им родина, която разбра и оцени значението за нас Хр. Ботев с неговата поезия и жертвувание живота си за свободата ни. В горе означената година на същата дата на празника ни покани мен и мъжа ми и още 2-3 семейства бай Юрдан Инджето, всеизвестният близък другар и сподвижник на Хр. Ботев. Той беше тогава съдържател на историческата стара баня „Баш-хамам". В него време великотърновци имаха за развлечение да се събират и гуляят семейно не само по лозята, Мармарлия, Дервентските чешми и монастири, но и вечерно време с печени пуяци и хубаво самоводско вино на „Баш-хамам". На тази година Бай Юрдан, веселият и жизнерадостният въпреки напредналата си възраст, и неговата кротка и мила другарка баба Юрданица бяха приготвили богата трапеза в салона на банята, събрахме се всички към 9 ч. вечерта. Бай Юрданови ни посрещнаха с отворени обятия и голяма радост. Нареди се така, че докато мъжете се окъпят, ние, жените, нареждахме трапезата, приготвяхме мезетата за ракията. След като излязоха мъжете, ний, жените, влязохме, а те почнаха с ракията и мезетата, както му беше тогава редът, и си приказваха за Руско-турската война, в която от компанията ни имаше участници в нея. След всичко това седнахме всички на трапезата и почнахме с голям апетит и весело настроение да ядем и пием. Най-после, след като се нахранихме, бай Юрдан започна да ни обяснява значението на празника, после как се запознал с Хр. Ботев, когато са били в Букурещ гладни и голи, без никакъв подслон, как са ходили да дирят чрез сила прехрана, как Ботев е бил много въодушевен да жертвува младост, здраве и живот за свободата на скъпото му отечество, как в най-критическия им момент на мизерното им материално положение се е явила жената на Ботев- Венета, която е взимала средства от вуйка си, владиката Панарет, как е плакал Ботев при тръгването им за България за скъпите си жена и дете Иванка, че не можал лично да се прости с тях и за утеха им писал, че след България тях е обичал най-много, как са слезли на козлодуйския бряг, как паднали всички на колене и са целували свещената за тях земя, за която отивали да умират по нейните балкани, как са стигнали на местността Вола, как е паднал Ботев и още много работи разправя, които за съжаление, съм забравила. Бай Юрдан се бе толкова екзалтирал и пренесъл в тая страшна трагедия из въстаническия им живот с наляни от кръв очи, та удари така силно масата, като че ли виждаше пред себе си турските башибозуци, а ние всички, захласнати от историческия му разказ, неволно изпискахме, особено ний, жените, като че ли и ний виждахме тая отвратителна сган да идат да ни колят! Всички бяхме сразени от уплаха! Тогава бай Юрдан се упомни, и като ни видя всички пребледнели, се изсмя високо и ни завика - не бойте се, деца, не сме в страшните времена, а се намираме в освободена България, в славното В. Търново, в историческата баня „Баш-хамам" и пред богата трапеза. Ха сега, скъпи приятели, да вдигнем чаша за успокоение борческия дух на скъпия ни незаменим герой Хр. Ботев и за неговите другари, загинали заедно с него, и да пием за здравето на малкото останали другари и за всички вас. Ний се посъвзехме и развеселихме. В това време в отсрещната воденица се зачу да се свири на кавал от един селянин, който донесъл да смели брашно. Веднага Бай Юрдан излезе и го повика да свири на хорото и ние всички жени и мъже излязохме на двора на банята, извихме едно хоро голямо. Гуляят ни продължи до 7 часа сутринта, когато изядохме поръчания от бай Юрдан бюрек от Караивановата фурна и изпихме хубавия пелин.

Така отпразнувахме за пръв път във В. Търново заедно с останалия жив неразделен другар на Хр. Ботев бай Юрдан Инджето, който празник дълбоко се запечати в паметта ми. Сега всички присъствующи на този велик празник, включително и Бай Юрдан, с изключение на малко останали живи са покойници".

Йордан Недев Йорданов с прозвище Инджето, е четник в четата на Стефан Караджа и в Ботевата чета. Прозвището си Инджето дължи на Георги Раковски. Роден е през 1845 г. През 1865 г. взима участие в чета на Стефан Караджа. По подозрение в четническа дейност е заловен при с. Горна Липница и е осъден на 8 месеца затвор. По време на престоя си в Търновския затвор през 1868 г. е единственият свидетел на последните дни на войводата Стефан Караджа. Заедно с брат си Петър Недев Йорданов взима участие в четата на Христо Ботев през май 1876 г. При завземането на Радецки заради техническите си познания стои до машиниста и помага за правилното акостиране на кораба. Йордан Недев поддържа връзката с Врачанския революционен комитет, организиран при пристигането на Ботевата чета. Ранен е в битка с черкезите. Спасява се и стига до Берковица, но там е заловен и е осъден на доживотен затвор. След Освобождението Йордан Недев-Инджето не се стреми към политическа кариера. Взема участие в Сръбско-българската война през 1885 г., като организира доброволческа чета под името "Втора Ботева чета" и участва като неин войвода в боевете със сръбските войски.

Умира на 29 май 1918 г. Неговият надгробен паметник е в гробището на женския манастир "Свети Никола" в с. Арбанаси. 

Снимки из вестник "Ботев лист"- 4 юни 2017 г.

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Легендарната фамилия Бъклови

Константин Д. Бъклов, родоначалник.

 „Братя Бъклови“ е семейно предприятие със седалище в Русе, което се занимава с търговия на едро с различни стоки и свързаните с тази дейност кредитни операции. Фирмата е регистрирана през 1898 година и продължава дейността на създадената през 1880 година търговска къща на Константин Димитров Бъклов, баща на братя Бъклови. Основните стоки, с които търгува предприятието, са обущарски материали, шевни и плетачни машини, галоши и други. Варненският клон на фирмата е основан в края на ХІХ век, софийският – през 1906 година, а пловдивският – в края на 1926 година. В края на 20-те години в управлението на фирмата участват братята Петър, Йонко и Панайот Бъклови, родом от Търново, както и Манол Караначев. Централата се управлява от Йонко Бъклов, а софийският клон - от Петър Бъклов и М. Караначев, който е представител на наследниците на Д. К. Бъклов. Пловдивският клон се управлява от К. Христов, а варненският - от Панайот Бъклов.
От 1918 до 1927г. Петър Бъклов е народен представител на Русе и често защитавал интересите на своите избиратели. Той печелил техните симпатии с изключителното си дар слово. В изборния ден пред дома на брат му Йонко в Русе, където отся­дал за избирателната кампания, се устройвало народно веселие с много музика и кръшни хора. Като запасен офицер той участвал в Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). Награден е с Кръст за храброст и други ордени. Умира в София на 16 октомври 1933 г.
Братя Бъклови били щедри и човеколюбиви, фирмата разпо­лагала с фонд за благотворителни цели, поддържала детски трапезарии, помагали на нуждаещите се. На всички свои дългогодиш­ни служители фирмата помагала с финансови средства, за да си построят собствени жилища. Но особено процъфтявала тяхната благотворителност по време на коледните и новогодишни празници. По 100 бедни учени­ци от Търново получавали галоши и шушони в празничните дни, подарък от фирма „Братя Бъклови".
Такава шетня и суета настъпвала по Нова година, постоянно се зареждали складовете и магазините с шевни машини и велосипеди - едни от най-търсените коледни и новогодишни подаръци. При­повдигнато празнично настроение съпровождало цялата търгов­ска дейност. Украсявали се магазините с гирлянди и коледни елхи. Толкова далновидна била политиката на фирма „Братя Бъклови" по отношение на своите клиенти, та на всеки били изпращани от­крити пощенски картички, на които освен търговските съобще­ния се поставял красиво оформен печат „Честита Нова година". Това било и реклама и уважение към многобройните клиенти.
Всички братя и сестри от фамилия Бъклови били щастливо задомени и имали многолюдна челяд. Живеели сплотено и в най-ху­бави отношения помежду си. Имали една цел - работата и благо­то на семейството. Децата получили добро образование и възпи­тание. За съжаление голямата икономическа криза в края на 20-те години не отминава и „Братя Бъклови" и след 49-годишно същест­вуване фирмата прекратила дейността си. До известна степен става жертва на споровете, амбициите и дрязгите между франко-белгийска банка и Българската търговска банка. Tози банкрут предизвикал много вътрешни семейни катаклизми. Разрушила се стабилността на едно голямо и с традиции семейство. Всички изпитали върху гърба си последиците от печалния завършек на едно дългогодишно и изградено с труд и постоянство благополучие.
Използвани са материали от книгата "Спомен за Търново" на Катя Митова-Ганева

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Големите търновски пожари

Из книгата "Между Царевец и Трапезица- пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./
Велико Търново по склоновете на Орлов връх! Там като че ли не живеят хора. То сякаш е огромна декора, по която личат безредно наслагани правоъгълни петна: бели, жълти, сини, изгубили цвета си от времето. И тези петна са къщи. Примитивен зограф ги нарисувал върху отвесна стена: полуизкривени, накацали една върху друга, най-разновидни по направа и големина. Множество балкони и по тях ярки точки — саксии цветя. Хиляди прозорци отразяват цветовете на слънцето: ослепително бели, горящи в злато, или пурпурни като царска багреница. А нощем, когато цветните петна изчезнат и градът се прелее в силуета на Орловия връх, запалените прозорци изгряват като из земята — сякаш планината гледа с хиляди златни очи. И тази феерия от цветове се отразява в реката. А Янтра като че нарочно се разлива нашироко, приижда до хълма, дори до основите на най-ниските къщи, и едва-едва пъпли, да не разклати своето тъмнозелено огледало, в което живее един друг град: ефирен, неуловим — може би душата на истинския град. Цветните петна на къщитe денем трептят в Янтра, а нощем остава само един огромен полюлей, спуснат от небето по невидима верига. Неговите хиляди свещи припламват във водното огледало като рояк светулки. Но имало нощи, в които тихата гама на огромния полюлей се превръщала в страхотна огнена стихия. Няколко пъти Търново е горяло по цели дни и нощи. В памятописите по корите на някои стари черковни книги в село Арбанаси, се намират кратки бележки, писани от незнайна ръка:
— „1680 г. 20 март. Изгоря градът. — 1680 г. март 25. Цялото Търново изгоря. Само една къща остана, къщата на стария Ибрахим ага“. (Ако се съди по датите, пожарът е траял шест дни).
— „1818 г. На Великден, в четвъртък по 3 часа вечерта, изгоря целия Баждарлък“.
—1845 г. 28 юни. Запали се град Търново нощя сахатя по 3 и изгоря града. Огънят почна от брашовския дюкян, от джамията на Баждарлък и стигна до църквата св. Богородица. На другата година, когато дойде Султанът, пометоха пепелищата и наредиха от двете страни дъски, за да няма изгорялата улица Баждарлък грозен вид“.
И още няколко пъти градът е горял стихийно. На един от тези пожари (4 юли 1847), що опустошил двете училища и 600 къщи, бил очевидец и П. Р. Славейков, който се вдъхновил за следното „даскалско“ стихотворение:
ТЪРНОВСКИ ГОЛЯМ ПОЖАР
Страшен пожар се появи,
Търново града изгори,
Варош махала опожари,
Разплака, млади и стари.
Стари и млади плачеха,
Търговци стоки влачеха,
На края да я изнесат
Тогаз огъня да гасят.
Но огънят се умножи,
Чак до церква доближи,
До церков „Св. Никола“.
Като се буйно въздигна,
Чак до черква достигна.
Когато града гореше,
От нийде помощ не беше,
Син-желт се пламък дигаше
Чак до небето стигаше.
Сутринта кат’ се разсъмна
И огънят се утихна,
Горки изгорели дечица,
Голички с по една ризица,
Без дом, без школа остали,
Пред церква се събрали
Пред церков Св. Никола
(При изгорялата школа),
Там под сушинка да седят
Изгорели книжки да четат . . .

Дали при тези стихийни пожари всички са били обхванати от ужас и грижи да се спасява покъщнината, или все е имало някой незнаен Нерон да съзерцава огнените езици, които са изригвали от хълбоците на планината; да следи как рояци искри са танцували в кълбестия дим; как падащи главни са щипали като разгневени змейове и как в огледалото на Янтра е клокочел пъкъл? . .

Картичка из колекцията на Павел Енчев

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Свидетелство на Борис Миновски за старите търновци

Помня я много добре, Иванка Иванова, учителка по немски в една от гимназиите преди „Девети“, казваха ѝ Калито, защото като млада била много красива. Живееше в края на града, малко под читалище „Искра“, където родителите ѝ имали животновъдна ферма. След 9 септември 1944 г. бързо се разнася из града, че Калито е в затвора, вкарана, макар и за няколко дни, от известната във Велико Търново малограмотна партизанка Роза К., която я бие, и на въпроса „Защо ме биеш?“, отговорила „Учила си немска филология, а не руска...“. Уволняват я, започва да отглежда крави, за да се прехранва, и постепенно Калито става Иванка краварката. Всеки ден с 15-20 говеда от дома си покрай училище „Бачо Киро“ към местността Картала, атракция за децата, които викат подире ѝ: "Краварката иде" . И така до началото на 60-те години, когато в ОК на БКП пристига аграрна делегация от ГДР. Никой от преводачите от немски в града не се наема да превежда в тази специална област, някой се сеща за Иванка краварката и веднага я докарват от обора с мръсните дрехи и галоши. Като я слушат германците не могат да повярват, че това е българка. Питат, как може тази жена да не преподава, а да гледа крави? Квадратните комунистически глави се усещат, че са прекалили, но не ѝ дават работа в града, а я изпращат учител по немски език в механотехникума в Горна Оряховица.
През 1962 г. се откри Висшият педагогически институт в града, по-късно Великотърновски университет. Калито се яви на конкурс по морфология и синтаксис на немския език, заедно с още 20 кандидат, и го спечели. Така повече от 30 години, до края на 90-те години на миналия век, тя беше между най-авторитетните капацитети по немски език в България.
Преди преврата 1944 г. директор на Мъжката гимназия във Велико Търново е Цани Василев, учител по математика, наследник на възрожденски търновски и лясковски родове. Махат го като директор след това, защото шамаросал един нехранимайко, комунист, издирван три месеца за кражби, и го изключил от училище. Да, ама некадърникът се завръща в града, става голям началник и за всеобщо учудване на търновци Цани Василев е изгонен от гимназията. За него няма работа, започва да дава частни уроци и така доживя до дълбока старост, ползвайки се с авторитет и уважение от всички търновци.

А бай Борис Пашов от с. Ресен беше завършил право в края на 20-те години на миналия век в Екс ан Прованс, Франция. Адвокат в София, специалист по гражданско право и член на Демократическата партия. До 1944 г. защищава безплатно много комунисти. Сред тях е Димитър Стоичков (Чолака), като работник-стругар фрезата му отрязва дясната ръка до лакът.
След 9 септември комунистите изгонват бай Борис от София и той си идва във Велико Търново. Изселен, шкартиран като адвокат, лишен от права, без работа, започва да отглежда чушки и домати в с. Ресен. Обаче изважда късмет - срещнал в центъра на Велико Търново самия Димитър Стоичков, по това време първи секретар на ОК на БКП. Бай Борис се стреснал и навел глава, за да се разминат, но Стоичков го спира и му казва: „Другарю, Вие не бяхте ли наш адвокат по делата ни срещу капиталистите?“ Бай Борис кимнал потвърдително. Стоичков го попитал къде адвокатства, и разбрал, че е лишен от права. След две седмици го възстановяват. Ставаха и такива работи!
Та, за късмета стана дума. Всички споменават Марко Тотев като нарицателно за лош късмет, но малцина знаят, че в Търновския регистър на адвокатите от 1895 г. точно това име е вписано под № 1, а Марко Тотев е бил сред уважаваните навремето търновци. Имал е кантори в София и Велико Търново, винаги с фрак и задължителния цилиндър. Не случайно е представлявал корабната компания „Холанд-Америка“. След Освобождението е секретар на губернатора на Велико Търново при руското управление, после съдия и инспектор към Министерство на правосъдието, член на партията на Стамболов, народен представител в IV Народно събрание. Основател е на читалище „Надежда“, бил е окръжен управител на Бургас през 1900 г. Но не за него, а за съдбата на наследниците му искам да разкажа. Синовете му Георги и Никола Тотеви и неговият зет Рашко Атанасов, мъж на щерка му Кръстина, и тримата са търновци, и тримата са генерали от българската армия.
Генерал-майор Георги Тотев командва Втора българска армия в Пловдив, когато тя влиза в Западна Тракия, та оттам получава прякора „Тракийски“. Брат му генерал-лейтенант Никола Тотев е командир на 4-та пехотна дивизия от 1937 г, по-късно е инспектор на пехотата. През 1949 г. е вкаран в концлагера „Богданов дол“, а семейството му е интернирано. Генерал-майор Рашко Атанасов е министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Андрей Тошев. От 1935 г., когато се уволнява от армията, е председател на съюз „Юнак“ до 1940 г., а после е председател на Българския олимпийски комитет до преврата. Осъден е на смърт от „народния съд“ и е разстрелян, а съпругата му е интернирана в Панагюрище. „Такъв им бил късметът на тези видни българи“, ще каже някой, но не Марко Тотев е виновен, а с комунисти са си имали работа!
Има още трима търновци генерали, първи братовчеди от една фамилия - Никола Михов, Никола Недев и Иван Тодоров. Генерал Никола Михов е осъден от „народния съд“ като регент и е убит, генерал Никола Недев е концлагерист в „Белене“, а генерал Иван Тодоров се спасява от съда, защото генерал Де Гол, който му е съвипускник и приятел от генералщабната академия в Сен Сир, Франция, изпраща молба до правителството на ОФ да го пуснат във Франция на лечение и така той и синът му Тодор се спасяват.

Имаше и един много симпатичен майстор-механик, Александър Вилхелм Билетски, дядо Вили му казвахме, срещу кино „Искра“ му беше къщата, а най-отдолу - работилницата. Пристигнал във Велико Търново много малък в края на XIX век със семейството си, бежанци от Буковина, Австро-Унгария. Завършил „Дойче шуле“ в Пловдив, всичко му идваше отръки, дори и на цигулка свиреше. Като започнали първите прожекции на немите филми в кино „Искра“, той ходел вечер, след работа, да ги озвучава. Представи си, цял ден с чук и клещи, а вечер в киното, с бяла риза и цигулка! Кротък и добър човек, с прекрасно семейство.
След „Девети“, нали е чужденец и занаятчия, та след „Девети“ му взимат работилницата и машините и го нарочват за фашист, едва се спасил от концлагер, и то благодарение на добрите му работници, които се застъпват за него. Работеше след това в Промкомбината, всеки го търсеше за услуги, на никого не отказваше, но така и не разбра и все питаше, до края на живота си, защо му отнеха работилницата и му прахосаха живота, кому беше нужно всичко това!
Имаше в България и такива хора, разкажете на децата си!
Из книгата "ПОГУБЕНАТА БЪЛГАРИЯ"- Вили Лилков и Христо Христов 
Свидетелството е предоставено специално за настоящата книга от търновеца Борис Миновски, адвокат и апелативен прокурор.

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Тъжната участ на заслужилите граждани на Велико Търново

На 29 септември 1944 г. във Велико Търново едни от най-видните граждани са извикани в милицията „за кратка справка“ по списък, изготвен от комитета на Отечествения фронт в града. Те никога не се завръщат у дома! Сред тях са бившият кмет Димитър Йорданов, адвокатите Веско Златев, Стефан Моров, Христо Манчев, Генчо Цанев, Станчо Ганчев (за когото по-късно е издаден смъртен акт, в който пише „разстрелян по погрешка“); началникът на околийската инспекция по труда юристът Минко Танков, прокурорът Карапешев, лекарите Стефан Караиванов и Иван Димов, инженер Здравко Златев, свещеник Тодор Тумбев, учителят Стефан Стайков, подполковник Макарий Старирадев - комендант на гара Горна Оряховица, околийският управител Йордан Тенев, търговците Христо Минков и Георги Георгиев, собственикът на содолимонадена работилница Панталей Давидов, фотографът Иван Николов, кръчмарят Йордан Чаталов.
Една седмица по-късно изчезва безследно и учителят Пейчо Марков, син на даскал Марко от село Градище, Великотърновска околия, възпитаник на Военното училище и на Педагогическото училище в Казанлък, истински учител-възрожденец в селото - цигулар и художник. Убит без съд и присъда е и Никола Воденичаров, завършил фармация в Грац, Австрия, собственик на аптека „Пчела“ във Велико Търново.
Жестоките убийства в първите дни след „Девети“ не подминават нито едно населено място във Великотърновско, където целенасочено е избит местния елит:
- в Лясковец са убити кметът Стоян Тахрилов, търговецът Стоян Недялков, офицерите Тодор Рогев и Бончо Гужгоров;
- от Долна Оряховица безследно изчезват кметът Димитър Петров и председателят на местната кооперация Гено Бакалов, търговците Григор Статев и Димо Бакалов, учителят Минчо Минчев - кмет на с. Поликраище;
- в Самоводене местните комунисти арестуват четирима „врагове“ - директора на прогимназията Владимир Попйоргов, търговците Игнат Алурков и Никола Чуклев и бояджията Ангел Михайлов, които безследно изчезват. Това не пречи на новоизлюпените народни милиционери Денчо Ковачев и Банко Банков да поискат откуп от близките на арестувани по 50 хил. лева. Семействата плащат откупа, но така и не ги виждат;
- в Стражица са убити училищният директор Недялко Стоянов, аптекарят Васил Николов Василев; търговецът Георги Бакърджиев и др.
В Горна Оряховица поддръжниците на новата власт също извършват масови убийства. В края на септември 1944 г. в местността „Мешето“ край с. Козаревец са убити без съд и присъда десетки хора от околията и от други краища на страната:
- Петър Николов Бобев от с. Върбица, Горнооряховско, завършил Военно училище с 35-и Рилски випуск през 1915 г. и участник в Първата шетовна война. По-късно завършва и Софийския университет - математика и физика, и става учител и директор на прогимназия „Христо Ботев“ 1 с. Калтинец;
- учителят Никола Кирмагов, търговците Георги Ламбринов - собственик на парфюмерия, Петър Хаджииванов, Стефан Табаков;
- Христо Киранов - собственик на кръчма и бакалница; началникът на локомотивното депо инженер Йордан Марушлиев; секретар-бирниците Стефан Цвятков и Николай Колев; учителят Косю Петров; юристът Михаил Вангелов - кмет на Горна Оряховица (1942-1944); банковият контрольор Стоян Вълчев.
Сред убитите е и Стефан Бояджиев, организатор и собственик на модерно земеделско стопанство, износител на зеленчукови семена за европейските пазари, с търговски представителства в Букурещ, Бърно и Братислава. Той създава уникални календари и каталози за сортове и семена. Придворен доставчик, народен представител в три последователни народни събрания. След 19 май 1934 г. се отегля от политиката, но комунистите не го забравят!
Във Велико Търново подсъдими пред „народния съд“ са 143 души. На смърт са осъдени 38 от тях (екзекутирани са 20 души); на доживотен затвор 17 души, и др. Оправдани са 13 души. Осъдителните присъди включват и конфискуване на имуществото на подсъдимите, лишаване от права за различни срокове и огромни парични глоби.
 По-късно до Самоводене комунистическият режим организира лагер на открита каменна кариера, в който са въдворявани да работят през цялата година лагеристи и политически затворници.

 Из книгата "Погубената България"-

Вили Лилков, Христо Христов

В книгата са включени сведения от архивите на ДС и преки свидетелства за ликвидирането на елита в градовете Габрово, Велико Търново, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Стара Загора, Добрич, Русе, Плевен, Севлиево, Горна Оряховица, Елена, Дряново, както и за почти неизвестните политически съдебни процеси, насочени срещу инженерно-техническата интелигенция...

Книгата „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” – Вили Лилков, Христо Христов с линк за свалене най-отдолу

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Негово Величество Цар Борис III във В. Търново- 24 май 1935г.

 Из общински вестник "Велико Търново"- 1935г.

"Аз всякога не мога да бъда тук, но мислено винаги съм бил във В. Търново и съм черпил поука от миналото на града."

На 24 май 1933 година Н. В. Цар Борис III заедно с Н. В. Царица Иоанна посетиха града ни и взеха участие при отпразнуване деня на светите братя Кирила и Методия и полагане основния камък на новостроящия се Военен дом, читалище музей.

Причинените чувства на радост и възторзи, както и поднесените всеобщи симпатии адмирация към Височайшите гости, бяха твърде големи. Макар Техни Величества да престояха два дни в града, и да удостоиха със своето внимание много лица и места, търновци се разделиха с тях с мисълта и пожеланието за скорошно виждане. За такъв ден се смяташе 18 ноември 1934 година, когато се освещаваше новопостроения Военен дом, читалище музей.

Направената украса на града, участието на многоброен народ от всички градове на окръга и близки села на В. Търново подхранваха силно надеждата, че Н. В. Царят непременно ще участвува на тържеството. Непредвидени обстоятелства попречиха на това всеобщо желание. Надеждата винаги е била най-верния спътник на човека и народите. И ето, занизаха се сериозни и големи приготовления за достойно чествуване стогодишнината от Велчовата завера и освещаване големия паметник, издигнат в чест на падналите воини за свободата и обединението на целокупния народ.

Дните 4, 5 и 6 май 1935 година се смятаха за В. Търново и В. Търновско, а и за българския народ, за дни редки в историята на града и по тази причина много гости бяха наводнили старата столица. И през тези дни на всеобща радост, на велико народно сборище, всеобщото желание бе: и Царят да е между нас. Но и през тези исторически дни, всеобщото желание остана пак открито.

И ето на 24 май 1935 година в деня на св. Равноапостоли Царят заедно с Н. Височество Княз Кирил, за всеобща изненада, се отзоваха между търновци и бяха свидетели на проявена непринудена радост и възторзи.

Негово Величество виждаше и чувствуваше трепета и желанието на В. Търновци и в своята реч на обеда, даден във Военния дом, в отговор на приветствената реч на началника на гарнизона, г-н полковник х. Петков, между другото, каза и знаменателните думи: „Аз всякога не мога да бъда тук, но мислено винаги съм бил във В. Търново и съм черпил поука от миналото на града." 
Снимка от книгата "Споменъ за Търново"
Грета Костова-Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

СТАРО ТЪРНОВО- ПОЛИТИЧЕСКИ ТЕЧЕНИЯ В ГОДИНИТЕ СЛЕД ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА

(първите десетилетия на XX век)

Известно е, че България излиза от Европейската (Първата световна) война с втора национална катастрофа. Наложен ѝ е чудовищният Ньойски договор. След абдикацията на цар Фердинанд българския престол заема синът му Борис III. След войната Търново имал вид на западнал град. Някои казвали даже „град - развалина“: все още личали следите от земетресението през 1913 г. На гражданите тежал старият дълг - 450 000 лева с лихва 12 % за 30 години заради сватбата на княз Фердинанд през 1893 г. Нямало пари. Преглеждайки старите бюджети на градовете, баща ми установил, че по Стамболово време бюджетът на Търново бил като на голям град. Но след убийството на Стамболов средствата за града били отрязани.

Хората с носталгия си спомняли за евтиния хляб преди Балканската война. Хлябът в Горна Оряховица бил по-евтин, защото на съседния град помагал Атанас Буров. Той направил на съгражданите си складове, купил им жито. „Това, което беше за вас Стефан Стамболов, това е за нас Буров“, говорели горнооряховци. Те се гордеели с Атанас Буров.

На пазарището на Марино (дн. Марно) поле за добитък и дърва селяните давали воля на гнева си и не пестели ругатни по адрес на политиците. След люта псувня можело да се чуе: „Туй водачи ли са! Ний кат диванета сме тръгнали подир таквиз мискини!“. Агентите на октроато (пазарна такса) се оплаквали, че селяните ги посрещат с: „Крадат, всички крадат!“ (Това е признание, казано по време на Държавния съд, което се превърнало в крилата фраза и влязло в употреба вместо поздрав на пазара, в кафеджийници и кръчми.)

И на другия - зеленчуков пазар (над халите), при пазаруване хората си разменяли реплики: „Много олекнал българският лев  „Че как няма, като лети на крилата на българска кокошка“ или „Българската кокошка вече снася яйца с тънка черупка“. По време на управлението на БЗНС се казвало „кокошките на Сандя“ (т. е. на Ал. Стамболийски). Като човек с бирнически манталитет, в разказа си за това изключително трудно за страната ни време баща ми наблегна и на следното:

Още по време на войната наяве излезли аферите и гешефтите на българските политици и министри. От Търновския край в Деклозиеровата афера се оказали Райко Даскалов и дясната ръка на Стефан Стамболов — Иван Халачов. Разбрало се, че банковият агент (чиновник) Деклозиер дал за изкупуване на храните толкова милиони, колкото и за подкуп на депутати и министри. Ето какво съм записала дословно:

„Народът псуваше наред управниците, виновни за случилото се. Не пощадиха и Фердинанд. По време на Великото народно събрание в Търново през 1911 г. Гешу (така казваха на Иван Гешов, министър-председател, направил добри закони за селяните, и те им казваха "Законите на Гешу" или "Гешовите закони") се огънал пред Фердинанд и се изменил чл. 17 на Търновската конституция. След това можело да се сключат тайни договори, както искал Кобурга. „Ако беше жив Стамболов, нямаше да допусне такова нещо, палеха се стамбловистите в кафеджийницата на дядо Косю на улица „Гурко“. В разговорите им все Стамболов им беше в устата. Голям гешефтар се оказа и Васил Радославов. Като усети, че ще му дирят сметка, офейка в чужбина. За да не го познаят, маскирал се - облякъл немски шинел. Тайно се измъкнал и Фердинанд. Знаел какво го очаква. Българските генерали нямало да му простят. Нали генерал Иван Фичев, голям стратег, му отказал. И не само генералите. Когато дядо ви Пеню се върна от фронта, разправя как са го попържали войниците по пътя. Войскарите казваха: „Язък за победите на храбрата ни войска!“

След войната партийните бюра възобновили дейността си. Не им било лесно, защото се чувствало „отдръпване от партиите“. В Търново архитект Георги Козаров например обединил около себе си по-предприемчивите и образували едно Търговско-промишлено сдружение, което си поставило за цел стопанското съживяване на града. Със събраните капитали били създадени някои фабрики — „Св. Троица“, ножарската, като акционерни дружества. Самият Козаров станал индустриалец, а след това и член на Варненската търговско-индустриална камара.

Партийните бюра в града започнали да вербуват привърженици на партиите си сред най-младите. „Най-ловък бил народникът Буров. Идвал в Търново да окуражава младите търновски обединисти. Това били слелите се в една партия народняци и прогресисти. На срещи с тях той им препоръчвал да привличат връстниците си чрез туристическото дружество "Трапезица" , организирайки излети, или като ходят на излети, организирани от туристите. Това се оказало привлекателно за гражданчетата. Но в неделен ден на село учениците помагали на родителите си. (Баща ми ходел да пасе овцете.) По време на една сказка Буров казал. „Виждам, вие, младите, сте за република“.

След Европейската война във всички партии според баща ми имало привърженици на републиканското управление. Републиканските веяния дошли от Западна Европа, където рухнали стари монархии. В Търново още преди войната имало привърженици на Републиканската партия. От хазаите си знаеше за голям митинг за република, състоял се на Марно поле по време на Великото народно събрание. На този митинг участвали и жените на дружество „Радост. Женското движение по това време се разраснало. Българките се борели за майчински каси, за участие в училищните настоятелства и за политически права. Тогавашната председателка на дружество „Радост“ Стефанка Абаджиева била много интелигентна жена.

Учителят по история в мъжката гимназия Илия Ил. Добревски (1881-1944), тесен социалист, бил голям поклонник на Френската революция и горещ републиканец. Обичал да събира около себе си учениците и да им говори на различни теми. Препоръчвал им да прочетат книгите на Никола Станев за Френската революция, които се предавали от ръка на ръка. Коалицията Републиканска партия в Търновска околия станала толкова популярна, че на парламентарните избори през есента на 1923 г. в Търновска околия спечелила 50 % от местата в парламента. (3-ма от Демократическия сговор и 3-ма от Републиканската партия - земеделци и комунисти.) Идеята за т.нар. Единен фронт не била тъй популярна и печеливша както тази за република.

Стамболовисткият оратор д-р Петър Шишков, син на търновския учител Тодор Шишков, можел да „съперничи по слово“ на Буров. Някои го считали за бохем, „гледал си рахата“, понеже не приел да стане кмет на Търново. Той обаче си спечелил име на голям оратор. Учил право в чужбина и имал широки познания, което впечатлявало младите. Речите му били пропити с национализъм. Той издавал националистически вестник. Д-р П. Шишков бил приятел на д-р Никола Генадиев, голям стамболовист, като него адвокат, и често идвал в Търново. (За д-р Генадиев баща ми чувал, че е зет на Иван Халачов.) През 1923 г. в навечерието на парламентарните избори бил убит от противниците си. За стамболовистите баща ми разправяше още: „По едно време стамболовистите в Търново се стреснаха. Както беше тръгнало, обединистите можеше да ги засенчат и да станат най-големите им политически съперници. Те излъчиха кмет на Търново. Но след образуването на Конституционния блок през пролетта на 1922 г. стамболовистите се успокоиха". (Официално Обединистката партия се води Обединена народно-прогресивна партия.) В тази партия били авторитетните търновци - журналистът и общественик Стоян Коледаров (живял на ул. "М. Райкович" ), Александър Люцканов - честен и пестелив български министър. Живеещият му в Търново зет - учителят Константин Гюров, бил авторитетен гражданин. В тази партия бил още Михаил Сарафов, брат на д-р Стефан Сарафов, но за разлика от доктора той минавал за „надут човек“. Чиновнически и търговско-занаятчийски град, със силно присъствие на армия (18. пехотен Етърски полк), Търново се славел най-вече като кале (т.е. крепост) на стамболовизма. От 19-20 г. стамболвистите са националлиберали, но търновци продължавали да ги наричат по старому. Ст. Стамболов се превърнал в нещо като полубог за търновци. Една лакардия за него го представяла седнал в Рая на трон от стар дъб, обрасъл с миризливи треви.

Дядокосювата кафеджийница на улица „Гурко“ била едно от старите търновски махленски кафенета. Рибарят дядо Косю, голям стамболовист, събирал „себеподобни политикани“. Отдалеч се чували песните: „Не щеме ний богатство...“, ,Я слушайте, патриоти...“, закачливата за „хубава търновка“. През деня тук се предлагало сладко. Търновки се прочули като майсторки на сладката. Марийка Славкова правела сладко от бели бобонки (плода на черницата) - царското, защото с него черпела Фердинанд, когато отсядал в дома ?. Но след Европейската война търновки били принудени да правят сладка от белени и нарязани на дребно динени кори, подсладени с маджун. В кафеджийницата на дядо Косю бил окачен портрет на Стамболов в цял ръст, подарен на собственика от Иван Халачов и опушен от времето. Разказвала се следната лакардия: Било преди Балканската война. Един зевзек направил „голям кеф“ на стамболовистката клиентела на дядо Косю, като залепил точно под портрета на Стамболов една изрезка на карикатура от вестник - Фердинанд като куче.

  

Със сигурност това е карикатурата „Народно тържество“ (вж. приложението) от Иван Славов (1876-1936). Роденият в Ямбол карикатурист и журналист бил известен с „необикновена смелост“. От него има няколко карикатури, изобличаващи лечния режим на княз Фердинанд. Съден по Закона на особата заради карикатурата „Тези работи тъй стават“ (1907). 

На 17 септември 1922 г. в Търново се провеждат два събора: на блокари и на цвеклопроизводители. Желаещите да участват в тези събори беляковчани, водени от Васил Димитров (БЗНС) и Иван Свирчев — лидер на демократите (от Блока), пристигнали през местността Зеленка на Магарешката поляна (дн. Кооперативен пазар). Човек, за когото се разправяло, че е Райко Даскалов, отишъл при тях и казал: „Къде ви са цепениците?“. Не след дълго този човек донесъл една пушка и я дал на В. Димитров. Не били малко разколебаните, които под различен предлог се отказали от участие в такива събори. Още с първата група, водена от Ив. Свирчев, която заминала за Царевец - мястото на техния събор, баща ми си тръгнал. Наложило се да бяга, докато се добере до Паметника на обесените, и оттам по ул. „Зеленка“ се върнал обратно на село. Човек с тояга го гонил, но той успял да се опази. Видял откъм казармите да се задават ядосани и ръкомахащи офицери. В. Димитров, член на Окръжното ръководство на БЗНС, разказвал, че планът на Стамбола (така земеделците наричали Стамболийски) бил: „Стамболистко Търново и Буровска Ряховица така да се уплашат, че да се помни до девета рода“. Станало известно, че пристигналите земеделци вилняли цяла нощ из града. Кметът Кр. Станчев и владиката Филип протестирали. Р. Даскалов се оправдавал, че нищо не може да направи, защото земеделската тълпа искала да хвърли водачите на Блока в Янтра от Стамболовия мост. Между арестуваните в казармите били Найчо Цанов - лидер на радикалдемократите, народниците Борис Вазов - брат на Ив. Вазов, и Михаил Маджаров. От земеделските водачи в Търново пристигнали Ц. Бакалов, Марко Турлаков, Томов... Свещеник П. Франгов казал, че Фазлъ паша се държал по-добре по време на обсадата на Дряновския манастир. В една странична на ул. „Хаджи Димитър“ (в миналото ул. „Офицерска“) уличка били складирани специално нарязани като цепеници дърва, които били разграбени. Търновци се изпокрили. Само няколко стари комити от ул. „Гурко“ извадили скритото си оръжие и с гърмежи предупреждавали размирените земеделци съборяни. „Както я караше Стамболийски, не можеше да не падне“, казал известният търновски журналист и общественик Александър Пенчев. Видните социалдемократи (широкари) Я. Сакъзов, Бозвелиев от Казанлък осъдили на свой конгрес управлението на Стамболийски и го нарекли „кърджалийско“. (Други подробности за тези събори има в разказа за кмета Кр. Станчев)

През 1922 г. правителството на Ал. Стамболийски взело строги мерки срещу анархистите. Те били наречени разбойници и затова излязъл Закон за изтребление на разбойниците. Търновци не одобрявали този закон и давали за пример как навремето Стамболов водил борбата с разбойници и анархисти. Стамболийски отпуснал около 10 милиона лева за разправа с анархистите. Много млади хора пострадали от т.нар. Оранжева гвардия (бойни ядра от млади дружбаши). След 9-юнския преврат 1923 г. сговористите обявили бойните ядра за разбойнически. Със закон от 1924 г. Ал. Цанков пък отпуснал около 6 милиона лева за пострадалите от тази гвардия. Така маса народна пара отишла залудо. При управлението на БЗНС се провела среща в София с Ал. Стамблийски за уреждане на спор за мерите между Беляковец и Самоводене. Уредена с посредничеството на Ц. Бакалов, приятел на В. Димитров, на тази среща трябвало да отидат кметът на Беляковец Христо Стоянов и земеделският водач В. Димитров. Но по внушение на търновския кмет и на Ал. Пенчев тръгнал и баща ми. На тази част от срещата, на която присъствал баща ми (той доста чакал, докато го извикат), се обсъждало състоянието на кооперациите. Станало ясно, че Ал. Стамболийски иска те да не се управляват от Централно кооперативно ръководство, а да са на подчинение на БЗНС. Той обаче не предполагал, че ще има насреща си млад човек, който от ученически години се интересувал и чел за тези сдружения, основани на взаимопомощта. Кооперациите след Европейската война станали много популярни и броят им нараснал. Баща ми се намесил в разговора и след като не изтраял, се „сдърпал със Стамболийски: „Че какво народовластие ще има тогава? Излиза, че общото събрание е едно нищо. Хората ще напуснат и ще си направят други свои кооперации „И те ще станат наши“, нервно отсякъл Стамболийски, но баща ми продължил: „Че то половината село е на демократите!“. Стамболийски скочил, смъмрил В. Димитров и изпъдил баща ми. Малко след това, благодарение на намесата на Ц. Бакалов, отново го извикали. Казано им било да си вървят по живо, по здраво. Ц. Бакалов изпратил гостите си. Насаме с него, баща ми споделил как навремето дядо му Цанко, предложен от Митрополията за църковен настоятел, не бил избран от беляковчани. „Така е, насила хубост не става!“, съгласил се белочерковецът.

Васил Димитров останал докрай верен на БЗНС, но бил човек, отворен към новото. Затова понякога критикувал Стамболийски. Веднъж, след като се върнал от среща (конгрес) в София, се възмущавал: „Дебела глава има Стамбола. Но ще я счупи, пустичка!“. Друг път в присъствието само на кмета и на баща ми съобщил: „Сега се разбра защо нашите министри не ходят с цървули. Купили им автомобили, пък то в автомобил с цървул не можело . Членовете на БЗНС в Търново били най-много до 50-ина души. Затова на земеделски срещи (събрания) в Търново присъствали и дружбаши от селата. След изключване на някои членове от централното ръководство на БЗНС „изпъдените , както търновци ги наричали, тръгнали да изобличават Ал. Стамболийски. В Търново пристигнал Коста Томов, който, „нахвърляйки се върху Стамболийски, го нарекъл Сандю (подигравателен псевдоним на Стамболийски). Но публиката го „издюкала“ и му напомнила за неговото брутално отношение към блокарските министри. На друга среща Райко Даскалов, голям оратор, говорил за „националния капитал“, но и на него търновци не му спестили подмятания за Деклозиеровата афера. Престрелките между оратори и присъстващи били нещо обикновено. Защото аудиторията се оказвала разнопартийна, което довеждало и до люти реплики и цинични думи. Сбирките на БЗНС много често завършвали със сбивания и с „натъртени глави . Атанас Буров и Янко Стоенчев изобличавали политиката на Ал. Стамболийски. Те били наричани „душманите на Стамболийски“. Търновецът Александър Пенчев (1879-1953) казвал, че Стамболийски е диктатор, а хората му - феодали. Този търновски общественик не пестял енергията си, щом е за полезни селски работи. За Търново той работел чрез дружеството „Стара столица“, а за селата - чрез Народен университет, създаден по подобие на народните университети в северните страни за просвещение на селските маси. След Септемврийското въстание Ал. Пенчев организирал томбола с печалби от книги и списания, за да подпомогне засегнати от това кърваво събитие семейства. Той възлагал големи надежди на Димитър Кушев — министър на земеделието през 40-те години. Родом от Поликрайще, със земеделско образование, Кушев бил просветен и далновиден земеделски министър. В срещи той говорел, че трябва да се наблегне на земеделската индустрия и на сътрудничеството с научни институти. Като Ал. Цанков бил за доходоносните технически култури. Той се запомнил с думите: „Нито педя земя да не остане незасята!“. Дим. Кушев се застъпвал и за фермерското обработване на земята и давал за пример богатите фермери в Америка и Австралия. За съжаление той е съден от Народния съд и получил смъртна присъда. Имало е възможност Димитър Кушев не само да не получи най-тежката присъда, но и да бъде оправдан. По време на съдебния процес главният обвинител Г. Петров казал, че Дим. Кушев „не е сторил нищо особено и трябва да бъде освободен“. В негова защита бил и Антон Югов. Но землякът му Петко Кунин (родом от Михалци) го обвинил за „най-реакционния измежду всички министри на земеделието“. Трайчо Костов пък заявил, че „никой депутат, освен умрелите преди 1941 г., не следва да бъде оправдан“. Изходът от делото бил предрешен обаче и от становището на Политбюро на БРП (к) от 20 януари 1945 г. (Л. Огнянов, М. Димова, М. Лалев. Христоматия по история на България 1944—1948. С„ 1992)
Из книгата "Търновските кметове (1919-1945)- Олга Цанкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ