В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК

СТАРО ТЪРНОВО- ПОЛИТИЧЕСКИ ТЕЧЕНИЯ В ГОДИНИТЕ СЛЕД ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА

(първите десетилетия на XX век)
Известно е, че България излиза от Европейската (Първата световна) война с втора национална катастрофа. Наложен ѝ е чудовищният Ньойски договор. След абдикацията на цар Фердинанд българския престол заема синът му Борис III. След войната Търново имал вид на западнал град. Някои казвали даже „град - развалина“: все още личали следите от земетресението през 1913 г. На гражданите тежал старият дълг - 450 000 лева с лихва 12 % за 30 години заради сватбата на княз Фердинанд през 1893 г. Нямало пари. Преглеждайки старите бюджети на градовете, баща ми установил, че по Стамболово време бюджетът на Търново бил като на голям град. Но след убийството на Стамболов средствата за града били отрязани.
Хората с носталгия си спомняли за евтиния хляб преди Балканската война. Хлябът в Горна Оряховица бил по-евтин, защото на съседния град помагал Атанас Буров. Той направил на съгражданите си складове, купил им жито. „Това, което беше за вас Стефан Стамболов, това е за нас Буров“, говорели горнооряховци. Те се гордеели с Атанас Буров.
На пазарището на Марино (дн. Марно) поле за добитък и дърва селяните давали воля на гнева си и не пестели ругатни по адрес на политиците. След люта псувня можело да се чуе: „Туй водачи ли са! Ний кат диванета сме тръгнали подир таквиз мискини!“. Агентите на октроато (пазарна такса) се оплаквали, че селяните ги посрещат с: „Крадат, всички крадат!“ (Това е признание, казано по време на Държавния съд, което се превърнало в крилата фраза и влязло в употреба вместо поздрав на пазара, в кафеджийници и кръчми.)
И на другия - зеленчуков пазар (над халите), при пазаруване хората си разменяли реплики: „Много олекнал българският лев  „Че как няма, като лети на крилата на българска кокошка“ или „Българската кокошка вече снася яйца с тънка черупка“. По време на управлението на БЗНС се казвало „кокошките на Сандя“ (т. е. на Ал. Стамболийски). Като човек с бирнически манталитет, в разказа си за това изключително трудно за страната ни време баща ми наблегна и на следното:
Още по време на войната наяве излезли аферите и гешефтите на българските политици и министри. От Търновския край в Деклозиеровата афера се оказали Райко Даскалов и дясната ръка на Стефан Стамболов — Иван Халачов. Разбрало се, че банковият агент (чиновник) Деклозиер дал за изкупуване на храните толкова милиони, колкото и за подкуп на депутати и министри. Ето какво съм записала дословно:
„Народът псуваше наред управниците, виновни за случилото се. Не пощадиха и Фердинанд. По време на Великото народно събрание в Търново през 1911 г. Гешу (така казваха на Иван Гешов, министър-председател, направил добри закони за селяните, и те им казваха "Законите на Гешу" или "Гешовите закони") се огънал пред Фердинанд и се изменил чл. 17 на Търновската конституция. След това можело да се сключат тайни договори, както искал Кобурга. „Ако беше жив Стамболов, нямаше да допусне такова нещо, палеха се стамбловистите в кафеджийницата на дядо Косю на улица „Гурко“. В разговорите им все Стамболов им беше в устата. Голям гешефтар се оказа и Васил Радославов. Като усети, че ще му дирят сметка, офейка в чужбина. За да не го познаят, маскирал се - облякъл немски шинел. Тайно се измъкнал и Фердинанд. Знаел какво го очаква. Българските генерали нямало да му простят. Нали генерал Иван Фичев, голям стратег, му отказал. И не само генералите. Когато дядо ви Пеню се върна от фронта, разправя как са го попържали войниците по пътя. Войскарите казваха: „Язък за победите на храбрата ни войска!“
След войната партийните бюра възобновили дейността си. Не им било лесно, защото се чувствало „отдръпване от партиите“. В Търново архитект Георги Козаров например обединил около себе си по-предприемчивите и образували едно Търговско-промишлено сдружение, което си поставило за цел стопанското съживяване на града. Със събраните капитали били създадени някои фабрики — „Св. Троица“, ножарската, като акционерни дружества. Самият Козаров станал индустриалец, а след това и член на Варненската търговско-индустриална камара.
Партийните бюра в града започнали да вербуват привърженици на партиите си сред най-младите. „Най-ловък бил народникът Буров. Идвал в Търново да окуражава младите търновски обединисти. Това били слелите се в една партия народняци и прогресисти. На срещи с тях той им препоръчвал да привличат връстниците си чрез туристическото дружество "Трапезица" , организирайки излети, или като ходят на излети, организирани от туристите. Това се оказало привлекателно за гражданчетата. Но в неделен ден на село учениците помагали на родителите си. (Баща ми ходел да пасе овцете.) По време на една сказка Буров казал. „Виждам, вие, младите, сте за република“.
След Европейската война във всички партии според баща ми имало привърженици на републиканското управление. Републиканските веяния дошли от Западна Европа, където рухнали стари монархии. В Търново още преди войната имало привърженици на Републиканската партия. От хазаите си знаеше за голям митинг за република, състоял се на Марно поле по време на Великото народно събрание. На този митинг участвали и жените на дружество „Радост. Женското движение по това време се разраснало. Българките се борели за майчински каси, за участие в училищните настоятелства и за политически права. Тогавашната председателка на дружество „Радост“ Стефанка Абаджиева била много интелигентна жена.
Учителят по история в мъжката гимназия Илия Ил. Добревски (1881-1944), тесен социалист, бил голям поклонник на Френската революция и горещ републиканец. Обичал да събира около себе си учениците и да им говори на различни теми. Препоръчвал им да прочетат книгите на Никола Станев за Френската революция, които се предавали от ръка на ръка. Коалицията Републиканска партия в Търновска околия станала толкова популярна, че на парламентарните избори през есента на 1923 г. в Търновска околия спечелила 50 % от местата в парламента. (3-ма от Демократическия сговор и 3-ма от Републиканската партия - земеделци и комунисти.) Идеята за т.нар. Единен фронт не била тъй популярна и печеливша както тази за република.
Стамболовисткият оратор д-р Петър Шишков, син на търновския учител Тодор Шишков, можел да „съперничи по слово“ на Буров. Някои го считали за бохем, „гледал си рахата“, понеже не приел да стане кмет на Търново. Той обаче си спечелил име на голям оратор. Учил право в чужбина и имал широки познания, което впечатлявало младите. Речите му били пропити с национализъм. Той издавал националистически вестник. Д-р П. Шишков бил приятел на д-р Никола Генадиев, голям стамболовист, като него адвокат, и често идвал в Търново. (За д-р Генадиев баща ми чувал, че е зет на Иван Халачов.) През 1923 г. в навечерието на парламентарните избори бил убит от противниците си. За стамболовистите баща ми разправяше още: „По едно време стамболовистите в Търново се стреснаха. Както беше тръгнало, обединистите можеше да ги засенчат и да станат най-големите им политически съперници. Те излъчиха кмет на Търново. Но след образуването на Конституционния блок през пролетта на 1922 г. стамболовистите се успокоиха". (Официално Обединистката партия се води Обединена народно-прогресивна партия.) В тази партия били авторитетните търновци - журналистът и общественик Стоян Коледаров (живял на ул. "М. Райкович" ), Александър Люцканов - честен и пестелив български министър. Живеещият му в Търново зет - учителят Константин Гюров, бил авторитетен гражданин. В тази партия бил още Михаил Сарафов, брат на д-р Стефан Сарафов, но за разлика от доктора той минавал за „надут човек“. Чиновнически и търговско-занаятчийски град, със силно присъствие на армия (18. пехотен Етърски полк), Търново се славел най-вече като кале (т.е. крепост) на стамболовизма. От 19-20 г. стамболвистите са националлиберали, но търновци продължавали да ги наричат по старому. Ст. Стамболов се превърнал в нещо като полубог за търновци. Една лакардия за него го представяла седнал в Рая на трон от стар дъб, обрасъл с миризливи треви.
Дядокосювата кафеджийница на улица „Гурко“ била едно от старите търновски махленски кафенета. Рибарят дядо Косю, голям стамболовист, събирал „себеподобни политикани“. Отдалеч се чували песните: „Не щеме ний богатство...“, ,Я слушайте, патриоти...“, закачливата за „хубава търновка“. През деня тук се предлагало сладко. Търновки се прочули като майсторки на сладката. Марийка Славкова правела сладко от бели бобонки (плода на черницата) - царското, защото с него черпела Фердинанд, когато отсядал в дома ?. Но след Европейската война търновки били принудени да правят сладка от белени и нарязани на дребно динени кори, подсладени с маджун. В кафеджийницата на дядо Косю бил окачен портрет на Стамболов в цял ръст, подарен на собственика от Иван Халачов и опушен от времето. Разказвала се следната лакардия: Било преди Балканската война. Един зевзек направил „голям кеф“ на стамболовистката клиентела на дядо Косю, като залепил точно под портрета на Стамболов една изрезка на карикатура от вестник - Фердинанд като куче.
  
Със сигурност това е карикатурата „Народно тържество“ (вж. приложението) от Иван Славов (1876-1936). Роденият в Ямбол карикатурист и журналист бил известен с „необикновена смелост“. От него има няколко карикатури, изобличаващи лечния режим на княз Фердинанд. Съден по Закона на особата заради карикатурата „Тези работи тъй стават“ (1907). 
На 17 септември 1922 г. в Търново се провеждат два събора: на блокари и на цвеклопроизводители. Желаещите да участват в тези събори беляковчани, водени от Васил Димитров (БЗНС) и Иван Свирчев — лидер на демократите (от Блока), пристигнали през местността Зеленка на Магарешката поляна (дн. Кооперативен пазар). Човек, за когото се разправяло, че е Райко Даскалов, отишъл при тях и казал: „Къде ви са цепениците?“. Не след дълго този човек донесъл една пушка и я дал на В. Димитров. Не били малко разколебаните, които под различен предлог се отказали от участие в такива събори. Още с първата група, водена от Ив. Свирчев, която заминала за Царевец - мястото на техния събор, баща ми си тръгнал. Наложило се да бяга, докато се добере до Паметника на обесените, и оттам по ул. „Зеленка“ се върнал обратно на село. Човек с тояга го гонил, но той успял да се опази. Видял откъм казармите да се задават ядосани и ръкомахащи офицери. В. Димитров, член на Окръжното ръководство на БЗНС, разказвал, че планът на Стамбола (така земеделците наричали Стамболийски) бил: „Стамболистко Търново и Буровска Ряховица така да се уплашат, че да се помни до девета рода“. Станало известно, че пристигналите земеделци вилняли цяла нощ из града. Кметът Кр. Станчев и владиката Филип протестирали. Р. Даскалов се оправдавал, че нищо не може да направи, защото земеделската тълпа искала да хвърли водачите на Блока в Янтра от Стамболовия мост. Между арестуваните в казармите били Найчо Цанов - лидер на радикалдемократите, народниците Борис Вазов - брат на Ив. Вазов, и Михаил Маджаров. От земеделските водачи в Търново пристигнали Ц. Бакалов, Марко Турлаков, Томов... Свещеник П. Франгов казал, че Фазлъ паша се държал по-добре по време на обсадата на Дряновския манастир. В една странична на ул. „Хаджи Димитър“ (в миналото ул. „Офицерска“) уличка били складирани специално нарязани като цепеници дърва, които били разграбени. Търновци се изпокрили. Само няколко стари комити от ул. „Гурко“ извадили скритото си оръжие и с гърмежи предупреждавали размирените земеделци съборяни. „Както я караше Стамболийски, не можеше да не падне“, казал известният търновски журналист и общественик Александър Пенчев. Видните социалдемократи (широкари) Я. Сакъзов, Бозвелиев от Казанлък осъдили на свой конгрес управлението на Стамболийски и го нарекли „кърджалийско“. (Други подробности за тези събори има в разказа за кмета Кр. Станчев)
През 1922 г. правителството на Ал. Стамболийски взело строги мерки срещу анархистите. Те били наречени разбойници и затова излязъл Закон за изтребление на разбойниците. Търновци не одобрявали този закон и давали за пример как навремето Стамболов водил борбата с разбойници и анархисти. Стамболийски отпуснал около 10 милиона лева за разправа с анархистите. Много млади хора пострадали от т.нар. Оранжева гвардия (бойни ядра от млади дружбаши). След 9-юнския преврат 1923 г. сговористите обявили бойните ядра за разбойнически. Със закон от 1924 г. Ал. Цанков пък отпуснал около 6 милиона лева за пострадалите от тази гвардия. Така маса народна пара отишла залудо. При управлението на БЗНС се провела среща в София с Ал. Стамблийски за уреждане на спор за мерите между Беляковец и Самоводене. Уредена с посредничеството на Ц. Бакалов, приятел на В. Димитров, на тази среща трябвало да отидат кметът на Беляковец Христо Стоянов и земеделският водач В. Димитров. Но по внушение на търновския кмет и на Ал. Пенчев тръгнал и баща ми. На тази част от срещата, на която присъствал баща ми (той доста чакал, докато го извикат), се обсъждало състоянието на кооперациите. Станало ясно, че Ал. Стамболийски иска те да не се управляват от Централно кооперативно ръководство, а да са на подчинение на БЗНС. Той обаче не предполагал, че ще има насреща си млад човек, който от ученически години се интересувал и чел за тези сдружения, основани на взаимопомощта. Кооперациите след Европейската война станали много популярни и броят им нараснал. Баща ми се намесил в разговора и след като не изтраял, се „сдърпал със Стамболийски: „Че какво народовластие ще има тогава? Излиза, че общото събрание е едно нищо. Хората ще напуснат и ще си направят други свои кооперации „И те ще станат наши“, нервно отсякъл Стамболийски, но баща ми продължил: „Че то половината село е на демократите!“. Стамболийски скочил, смъмрил В. Димитров и изпъдил баща ми. Малко след това, благодарение на намесата на Ц. Бакалов, отново го извикали. Казано им било да си вървят по живо, по здраво. Ц. Бакалов изпратил гостите си. Насаме с него, баща ми споделил как навремето дядо му Цанко, предложен от Митрополията за църковен настоятел, не бил избран от беляковчани. „Така е, насила хубост не става!“, съгласил се белочерковецът.
Васил Димитров останал докрай верен на БЗНС, но бил човек, отворен към новото. Затова понякога критикувал Стамболийски. Веднъж, след като се върнал от среща (конгрес) в София, се възмущавал: „Дебела глава има Стамбола. Но ще я счупи, пустичка!“. Друг път в присъствието само на кмета и на баща ми съобщил: „Сега се разбра защо нашите министри не ходят с цървули. Купили им автомобили, пък то в автомобил с цървул не можело . Членовете на БЗНС в Търново били най-много до 50-ина души. Затова на земеделски срещи (събрания) в Търново присъствали и дружбаши от селата. След изключване на някои членове от централното ръководство на БЗНС „изпъдените , както търновци ги наричали, тръгнали да изобличават Ал. Стамболийски. В Търново пристигнал Коста Томов, който, „нахвърляйки се върху Стамболийски, го нарекъл Сандю (подигравателен псевдоним на Стамболийски). Но публиката го „издюкала“ и му напомнила за неговото брутално отношение към блокарските министри. На друга среща Райко Даскалов, голям оратор, говорил за „националния капитал“, но и на него търновци не му спестили подмятания за Деклозиеровата афера. Престрелките между оратори и присъстващи били нещо обикновено. Защото аудиторията се оказвала разнопартийна, което довеждало и до люти реплики и цинични думи. Сбирките на БЗНС много често завършвали със сбивания и с „натъртени глави . Атанас Буров и Янко Стоенчев изобличавали политиката на Ал. Стамболийски. Те били наричани „душманите на Стамболийски“. Търновецът Александър Пенчев (1879-1953) казвал, че Стамболийски е диктатор, а хората му - феодали. Този търновски общественик не пестял енергията си, щом е за полезни селски работи. За Търново той работел чрез дружеството „Стара столица“, а за селата - чрез Народен университет, създаден по подобие на народните университети в северните страни за просвещение на селските маси. След Септемврийското въстание Ал. Пенчев организирал томбола с печалби от книги и списания, за да подпомогне засегнати от това кърваво събитие семейства. Той възлагал големи надежди на Димитър Кушев — министър на земеделието през 40-те години. Родом от Поликрайще, със земеделско образование, Кушев бил просветен и далновиден земеделски министър. В срещи той говорел, че трябва да се наблегне на земеделската индустрия и на сътрудничеството с научни институти. Като Ал. Цанков бил за доходоносните технически култури. Той се запомнил с думите: „Нито педя земя да не остане незасята!“. Дим. Кушев се застъпвал и за фермерското обработване на земята и давал за пример богатите фермери в Америка и Австралия. За съжаление той е съден от Народния съд и получил смъртна присъда. Имало е възможност Димитър Кушев не само да не получи най-тежката присъда, но и да бъде оправдан. По време на съдебния процес главният обвинител Г. Петров казал, че Дим. Кушев „не е сторил нищо особено и трябва да бъде освободен“. В негова защита бил и Антон Югов. Но землякът му Петко Кунин (родом от Михалци) го обвинил за „най-реакционния измежду всички министри на земеделието“. Трайчо Костов пък заявил, че „никой депутат, освен умрелите преди 1941 г., не следва да бъде оправдан“. Изходът от делото бил предрешен обаче и от становището на Политбюро на БРП (к) от 20 януари 1945 г. (Л. Огнянов, М. Димова, М. Лалев. Христоматия по история на България 1944—1948. С„ 1992)
Из книгата "Търновските кметове (1919-1945)- Олга Цанкова
Старо Търново

Няма коментари:

БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА!
Описание Сума
Дарение BGN