НИЙ УМРЯХМЕ —ДА ЖИВЕЙ НАРОДА I-II глава

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
РОДИХМЕ СЕ В МЪКА И НЕВОЛЯ — ТЕЖКА БЕШЕ ТАЗ НАРОДНА ВОЛЯ — ВОЗСТАНАХМЕ НА СМЪРТ ЗА СВОБОДА ; НИЙ УМРЯХМЕ — ДА ЖИВЕЙ НАРОДА!

ПОЯСНЕНИЯ

Историческият материал за написването на тази повест(документи, ръкописи, статии, монографии и пр.) ми бяха предоставени на използване от любезния колега Звезделин Цонев, комуто изказвам сърдечна благодарност. На много места са употребени турцизми, които съзнателно съм допуснал, за да подчертая особеността на езика ни през оная епоха. Понеже тези турцизми и до днес се употребяват в нашия говор, не намирам за необходимо да давам превода им на български.

Какво е чудо станало

в Търнова града голяма,

у Велча у Джамджията!

Велчо Мариаци думаше:

Мариацо, първо венчило,

дрехите да ми извадиш —

дрехите младоженските —

венчалната ми премена,

елека сукналията,

кинтиша най-големия,

венедишките чорапи

и феса анадолския;

да ми притъкмиш силяха — силяха

седефлията и моите тежки кобури

със алтън чифте пищови,

че ще в Цариград да ида,

в султановите сараи,

турците да наковладя,

какво са глава вдигнали!

Додето Велчо издума,

дворът се пълен напълни

със турци билюк-башии;

турците Велча хванаха,

та му извиха ръцете! 

I

През август падат най-много звезди. Те затрептяват, като ресници на дете, което се готви да заплаче, сетне се откъсват от небето и полетяват зад далечните черни ридове на планините. Белите нишки, останали по пътя им, се сплитат в гъста паяжина, сред която се блъска луната, като голяма сребърна муха.

Легнал на гръб върху тежко китено чердже, прибрал ръце под тила си и запухкал с малка глинена луличка, Колю Гайтанджи гледа усмихнат бялата паяжина на падащите звезди. Някога циганка вретенарка му бе казала, че щом види падаща звезда, каквото си помисли — ще стане! А сега толкова много звезди падат, че той би могъл да стане по-богат, по-силен, по-мъдър от цар Соломона, ако наистина Бог чуе и изпълни всичките му мисли.

Не! Само една мисъл да изпълни Бог и му стига! Той си има пари, колкото му трябват. Силата му стига да огъне една тригодишна бука, а мъдростта сама ще дойде, когато косата му побелее и когато пусне брада. А единствената мисъл, за която се моли на Бога, е най-мъчната! С тая мисъл той подслажда самотните си вечери, когато лежи на поляната до тепавицата.

Подслажда ли! И таз добра! С такава мисъл и най-сладкият ден би се огорчил!

Той протяга ръце, сякаш се мъчи да разкъса паяжината, да освободи луната, да я скъта в пояса си, а утре да я занесе на куюмджийската чаршия и от далече да викне:

—     Ей, куюмджии, кой е баш майстор, та да ми направи две венчални халки от месечината?

И ако го запитат куюмджиите:

—     За кого е по-малката халка, Гайтанджи Кольо?

Той ще кресне така, че ще го чуят в четири каази:

—  За Ветка хаджи Дачова, куюмджии, за Ветка хаджи Дачова! Изпратете калфа-башията да ѝ вземе мярка!

Безъ да иска, той изказва гласно мислите си и се стресва. Лудньо! Тъй ли се мисли?!

Колю се изправя на лакти и се вслушва. Няма никой. Язът на тепавицата прелива, и водата с тих еднозвучен шепот се спуска по каменистото корито на малката река. Вятърът тихичко свири на най-тънките жици на невидима гъдулка, като че ли се мъчи да приспи гората.

В стаята, където спят двамата ратаи тепавичари, свети малко газениче, но светлината му е толкова бледа, че едва смогва да пробие замърсеното стъкло на прозореца.

—   Значи, никой не ме е чул, — успокоява се Колю и отново се отпуска на чергата.

—     А защо се плаша да мисля за нея? Мигар не съм имотен? Мигар не съм от род? Тя е от чорбаджийски род, а аз сам съм чорбаджия. Нейните нанизи са от баща ѝ, а моите сам съм ги припечелил! Утре мога да отида при баща ѝ и да я поискам!

Той притваря очи и мисли, колко ще е хубаво, когато хаджи Дачо му протегне голямата си космата десница и рече с привидна строгост:

—    Целувай ръка, Кольо челеби, и си я отведи! До днес сме били приятели и съседи в чаршията, от днес сме род.

Той ще сложи на Веткиния пръст халката и, без да видят другите, ще постисне леко дланта ѝ. Тя ще пламне като божур и ще го укори:

—     Ух, какъв си! Потрай!

После ще се вдигне чудна сватба. Ще повика свирачи от Елена, от Лясковец, от Горна Оряховица. От свирните им цяла неделя ще кънти Търновският санджак. А вечерта, когато старите сватове с песни ги поведат към тяхната стая, вън на чардака неговите акрани ще натъпчат добре дългите шишенета и ...

Два отсечени изстрела проечават в гората. Колю Гайтанджи скача. Не беше ли заспал и на сън чул сватбарските изстрели?

Не. Писъкът на куршумите още се носи из гората, като съсък на грамадна усойница. После ясно се чуват бързи стъпки. Някой с всички сили тича към тепавицата и напразно се мъчи да прикрие шума. Издават го счупените съчки.

Колю се навежда бързо, изважда под чергата дълъг посребрен пищов, тиква го в пояса си и тръгва да посрещне непознатия беглец.

—     Кой е?

Стъпките секват, но едно бързо, тежко дишане показва, че зад ствола на бряста се крие някой.

—    Кой е? — повтаря Колю и изтегля пищова. — Обади се, инак ще те застрелям, като куче!

—     Сстт! — простенва някой— Тихо, тихо! - Кольо, ти ли си?

—     Аз съм. Ами ти? Излез, излез!

Една едра сянка се измъква зад бряста и се приближава.

—     Аз съм Кънчо Бъчварят, не ме ли позна? Господ да те вразуми! Изкара ми ума! Отървах се от една напаст, та малко остана ти да ме убиеш.

—     Хм .. — повдига рамене Колю и прибира пищова — Виж го ти! Аз съм виновен, че той тича из гората като върколак и, че подире му някой стреля.

На поляната е светло. Облото бяло лице на луната е спряло точно над нея, като че ли да разгледа по-добре Гайтанджията и неочаквания му гост. Кънчо се отпуска на чергата, а Колю наднича през прозореца, да види дали спят ратаите.

—     Не са чули нищо, — казва той, когато се връща и сяда — Е? Кажи сега, кой те гонеше? Кой стреляше подир тебе?

Кънчо дълго се ослушва в гората, а после отсича:

—     Никой не ме е гонил! Никой не е стрелял!

—     Така, а? — извива вежди Колю и край устните му се свива гневна гънка — Ти ли си луд, или мене смяташ за луд? Кажи къде си ходил посред нощ? От Търново до тука е един час път ...

Кънчо се вдига бързо:

—     Не си кадия да ме разпитваш!

Той тръгва към гората, ала на пътя му изкачат двама кърсердари. Един миг се взират в него, а сетне любезно поздравляват:

—     Добър вечер, Кънчо ефенди! Ти ли си бил? Ние помислихме...

Преди Кънчо да отговори на поздрава, гайтанджията се изстъпя пред низамите:

—     Добър вечер, Мехмед чауш. Вие ли стреляхте преди малко? Ние си стояхме у майстор Кънча на хладина, когато чухме изстрелите. А то вие сте били ...

—     Ние, Колю челеби. Един човек ходеше из гората и носеше чувал на гърба си. Помислихме, че е крадец, та му викнахме да чака, а той се изгуби в тъмното ... Не е ли минал от тука?

—     А, не е, не е! — твърдо отвръща Колю. — Къде смее да мине от тука. Нали знае, как си пазя аз тепавицата? И да го изпуснете вие, аз ще го застрелям ...

Турците свиват по една цигара от челебийския тютюн, казват по няколко думи, извинявайки се за безпокойството, и отново тръгват да търсят човека с чувала.

Колю напълва лулата си и влиза в стаята при ратаите. Кънчо почаква, докато вратата се затвори след него, отпуска се на колене и зашепва:

—     Господи Иисусе Христе, помилуй мя и спаси. Майко Пресвета Богородице, Закрилнице и Застъпнице! Прости греха ми! Не за корист и зло го направих, а за правата ни Христова вяра! От почит и любов към стареца го направих. Аз си зная страха и трепета. Помилуй мя!

Увлечен в молитвата си, той не вижда, че Колю Гайтанджи излиза от тепавицата и носи в ръце фенер. Когато съзира фенера да мъждука между стволите на дърветата, той скача като обезумял и се спуска след тепавичаря:

—     Кольо, брат ми бъди! Не отивай там. Като на Бога ти се моля! Убий ме! Застреляй ме, но не отивай!.. Стой! Стой!.. Не отваряй чувала!! Майко Богородице!

Вече е късно. Колю се отбива от пътеката. Подпрян до едно дърво се чернее голямъ чувал. Гайтанджията отваря бързо устата на чувала, повдига фенера и отскача в страна:

—     Боже милостиви!

Фенерът пада от ръката му и се разбива. Мракът става още по-дълбок и по-противен.

—     Кънчо, какво си направил ? Кой е този?! 

II

На кръвнина е и на мъка!

Дядо Нефталим със завъртане премества садефената си броеница от дясната ръка и широко се прекръства.

— Отколе зная, че е така. Писано ли е да мрат набедени праведници, винаги така падат звездите!

—     Както ни е писано, отче игумене, — кротко го прекъсва йеромонах Теодосий и въздиша.

—     Когато мина Дибич генерал, пак така падаха звездите! Няма още пълни шест години. А колко свят погина? Колко праведници затриха агаряните? Нямат чет!

—     Нямат, — отвръща Теодосий. — И още продължават да избиват!

Тихо пее чучурът на манастирската чешма. Вечерникът леко огъва върховете на трите тополи, завъртява се над старата черква и едва чуто посвирва по ръбовете на московските камбани.

Килиите на монасите са тъмни. Изморени от дневния труд, те са заспали още докато вечерят. Будни са само игуменът дядо Нефталим и неговият най-добър приятел йеромонах Теодосий. Може би досега и те щяха да спят, но дъждът от падащи звезди ги задържа на приказка вън на марангозлията чердак, пред казанджийската одая.

—     Тежко и лошо иго агарянско!

—  Отче игумене, ти без да щеш повтаряш думите на многострадалния поп Тодор Жеравналията. Чувал ли си за него ?

Чувах... Преди месец го затрили...

—     Аз все се тъкмех да ти кажа и... — йеромонах Теодосий замълчава виновно.

И? — извива очи дядо Нефталим.

—     И да ти се изповядам, отче. Наруших канона...

—     Господ да ти прости. Какво си прегрешил?

За час време си свалих расото, — прошепва Теодосий едва чуто и привежда глава.

Игуменът дълго го гледа:

Свалил си расото? Кой ти даде дрехи да се облечеш?

—     Велчо, Велчо Джамджията. Той е верен човек. Той ми ги даде. Разбра ми желанието и ми ги даде...

—  Какво грешно желание те е накарало да хвърлиш расото си, отче Теодосие?

Исках да отида в джамията, когато щяха да потурчват поп Тодора. Исках един верен човек да види, какво чудо ще направи Господ Бог. Защото знаех, че ще стане чудо. Нещо отвътре ми казваше ...

—     Е?

Чудото стана, дядо Игумене!

Теодосий е облекчен след направената изповед. Лъчите на луната се пречупват в разширените му зеници. Той говори бързо, пламенно, с почти мистично увлечение:

—     Принудили го — него де, поп Тодора да приеме исляма. Обещали му, че веднага ще го направят главен ходжа в Търново. И той приел. Приел привидно, колкото да извърши Богоугоден подвиг и да изповяда твърдата си вяра в кръста. Като го доведоха в джамията, аз вече бях там. Заптиетата с камшици бяха докарали мало и голямо да гледат, как един столетник ще си промени вярата. Сърцето ми се късаше, отче игумене, а пък отвътре нещо все ми вика: „потрай и ще видиш, потрай и ще видиш!“ Турците четоха нещо, после сложиха върху главата на светия старец една зелена чалма, наметнаха го с зелено джубе и го поведоха да обиколи джамията отвътре. И тъкмо когато всички турци се радваха, поп Тодор се изправи, сякаш стана два пъти по-висок отколкото си беше, грабна чалмата, хвърли я, плю отгоре ѝ и я стъпка.

—     Сетне, сетне? — пита игуменът и вече не се сърди на йеромонаха за нарушения канон. Рече ли нещо старецът?

—     Рече: „братия, тежко и лошо иго агарянско! А сетне викна високо: „доведоха ме да ме обругаят и похулят за светата вяра Христова ! Мене Господ ще ми приеме душата, а тия тука Аллах да ги съди!“

—     Господи, Господи! — широко се прекръства отец Нефталим. — Благодарим ти, че още даваш светци и праведници на народа ни!

В безцветните му старчески очи грейва безгранична вяра и чиста молитвена благодарност.

И Теодосий се прекръства.

—     А каймакаминът, отче игумене, не даде и да го погребат, както прилича. Убиха го още в джамията, мъртъв го обесиха, а  тялото му захвърлиха в една яма на края на града. Само няколко добри жени хвърлиха връз него по две шепи пръст, и тъй си остана.. . Ходи Велчо чорбаджи при каймакамина да измоли тялото — каймакаминът го нахокал. Отиде даскал Андон при владиката да се оплаче — владиката повдигнал рамене и отсякъл: „на такъв поп, такова погребение се пада!“

—     Страшно, страшно!

Дядо Нефталим почти побягна по чардака до своята килия.

Отива да оплаче светия изповедник поп Тодор Иконом от Жеравна.

-------------------------

Зора се сипва.

Тъмите бягат на запад, натрупват се, спластяват се тежко в непрогледна тъмно-синя завеса. А на изток небето посивява, звездите една след друга изгасват и остава само зорницата да дочака огнения лик на слънцето.

Пред кованата порта на Капиновския манастир спират двама млади мъже, повели доресто конче.

—     Огледай се, дали не свети в някоя килия.

Единият мъж обхожда манастирската ограда донякъде и се връща:

—     Не свети. Още е рано. Монасите не са станали. Похлопай да ни отворят. Не! Чакай!

Той поема чукчето на малката порта и три пъти отсечено почука.

—     Кой чука?

—     Хайде отваряй и не ме разпитвай! Не ме ли позна?

—     Бачо Кольо, ти ли си?

Сънливо ратайче открехва малката порта. Колю Гайтанджи влиза и тихичко му прошепва на ухото:

—     Отвори голямата порта да вкара бачо ти Кънчо коня и после бягай да спиш. Да не съм те видял да се навърташ из двора, че ще ти скъсам ушите! Дядо Нефталим тука ли е?

—     Тука.

—     Аз сам ще го събудя!

И той тръгва нагоре към стаята на игумена, като се пази да не стъпи на някое разклатено стъпало.

—    Дядо игумене, облечи се и скоро слез долу. Аз съм Колю Гайтанджията. Ела! Има нещо да ти разправя ! Слизай тихичко . ..

Кънчо вързва коня за вътрешния стълб на вратата, нарамва чувала и тръгва покрай килиите към двора зад черквата. Там, в сянката на столетните брястове, спят вечен сън покойните братя монаси.

Колю Гайтанджи и дядо Нефталим го догонват.

—  Какво носи Кънчо? — пита игуменът и някакво странно предчувствие жегва сърцето му.

—     Един покойник, дядо игумене. Един свят покойник.

Кънчо внимателно оставя чувала на земята, коленичи и почти заридава:

—     Донесох тялото на поп Тодор Иконом, отче игумене! Може би голям грях съм направил, че изрових гроба му, но го направих, за да го погребем по християнски! Като куче го бяха захвърлили в една яма... Не можах да изтрая да гледам такава страхотия... Затова го изрових и го донесох. Нозете на отец Нефталим се подкосяват, очите му се примрежват и гласът му едва смогва да се откъсне:

— Кънчо, Кънчо! Отде взе толкова сила!

ОРИГИНАЛ

ГЛАВА

I-II

III 

IV-V

VI

VII-VIII
IX
XI-XII

XIII-XIV

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Народността на старите македонци и българи

Нашите прадеди са знаели народността на древните българи и македонци, затова в детския буквар от 1868г., предназначен за македонските българчета пише- "Гръмопоклонският Български народ". Знаем, че в античността бог на гръмотевиците е бил Зевс, за който обаче сме били убеждавани, че е бог от гръцката митология. Първоначално обаче Зевс е пеласгийски бог. Името пелазги е употребявано в най-старо време; в историческо време това име се замества от името траки или мизи. Ето какво обяснява Д-р Ганчо Ценов: "Гърция е населявана, преди дохождането на гърците, с пелазги, един "варварски", т.е. негръцки народ. Върху езика на пелазгите Херодот пише: „Какъв език са оротували пелазгите, не мога да кажа сигурно… Ако, обаче, се съди по останалите живи пелазги…, трябва да кажем, че те са оротували един варварски език. Щом това е тъй, жителите на Атика, която е пелазгска земя, с преминаването им към елините, са възприели друг (елински) език“ (Херодот I, 57–58). Това е казано 450 години преди Р. Хр. Гърците, значи били дошли едно време на полуострова при пелазги, които те ту изпъдили, ту погърчили.  А Страбон пише за пелазгите: „Що се отнася до пелазгите, всичко свидетелствува, че те са един стар народ, който е бил разпространен в цяла Елада, особено между етолците в Тесалия“. Също и Омир означава тесалийските жители в областта Лариса, на юг от р. Пенеос, като пелазги (JI. II. 840 и пр). Трог Помпей (Justin VII, 1, 3) пък пише, че македонците са от пелазгски произход. Ето защо македонците не са считани за гърци. Те не са считани за гърци, защото са от пелазгски произход.  От тие пелазги — аргийци — е произлязъл македонският цар Александър първи, затова гърците са го считали за негрък, или варварин. На друго място (V, 2, 4) Страбон пише, че и епиротските племена били, според много автори, от пелазгски произход. Поливий потвърждава Страбона и пише, че повечето етолци не са гърци (αύτών γαρ Αιτωλών ούκ έισιν Έλληνες οί πλοίους XVIII, 5, 8). Понеже македонците, етолците и акарнанците са от пелазгски произход, Тит Ливий пише, че те са оротували един и същи език (Aetolos, Acarnanas, Macedonas eiusdem linguae homines XXX, 29). Като пелазгски народ, македонците са оротували същия език, както и пелазгските етолци и акарнанци. Ето защо гърците не са разбирали македонския език; не са го разбирали, защото той не е бил гръцки. Страбон, като описва Пиерия, която е лежала южно от Македония и югоизточно от долното течение на р. Бистрица, пише: Пиерия, Олинт, Пимпла и Либерта са стари тракийски местности и планини, които принадлежат сега на македонците (р. 471, 17). По-натам Страбон пише, че селищата на тия тракийски пиерци се простирали чак до р. Пенеос. Тъй че и според Страбона тракийците са се простирали до р. Пенеос. А понеже македонците живееха не само на север от р. Пенеос, но и на север от р. Бистрица, те са спадали към тракийската раса.  Разликата между гърци и македонци е изтъкната и в деянията на апостолите, в които се казва, че, когато апостол Павел, заедно с ученика си Тимотея, се намирали в Троя, на азиатския бряг на Дарданелите, той имал видение: един македонец стоял пред него и го помолил да дойде в Македония. Той дошъл във Филипи, (който, ако и географски да е тракийски град, тогава се е считал за македонски град), а след това заминал за Атина или за Гърция. Апостолите, прочее, са правели разлика между македонци и гърци... Тези мизи или траки са били главните противници на гърците в Троянската война. Йордан пише, че Телеф, сестриният син на троянския цар Приама, който е бил мизийски княз и чиято държава се е простирала от устието на Дунава до Истрия, е паднал убит в тая война, която е станала най-вероятно в Тесалия."  В статията си „Българи в Троянската война“ известният български математик и изследовател на старата ни история Йордан Табов обосновава тезата, че всъщност името пеласги е изопачено име на българите (пеласги=пеларги=пелагри=белагри=българи). Тази наставка е добавена в по-късни времена към първоначалния корен бълг-, бълаг-, в който корен началният съгласен Б гърците са предавали с помощта на буквата П, тъй като нямат в езика си до ден днешен нито звук, нито съответно буква Б. Тези «пелаги», а всъщност «белаги», «бълаги» са дали името на македонската област Пелагония, която всъщност в оригинал ще е звучала като Белагония, или Бългония. Може би именно от това име, чрез обеззвучаване на звук Г да иде и името Балкани–от Бългани. Свидетелството на римския историк Помпей Трог дава интересни подробности определяйки пеласгите за най-древното население на Македония и добавяйки, че държавата им е носела името Пеония (Justinus, Epitome of the Philippic History of Pompeius Trogus, VII-1).  
Йоан Цеца, един от най-образованите византийски учени за времето си, с енциклопедични знания бил убеден, че старите пеони са били българи, за което съдим от следните цитати:
"И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,
на брой две хиляди и петстотин …" 
"А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,
да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те
[глупците] смятат, че Аксиос е различен от Вардара,
и казват, че се пише с дифтонг…"   
По време на Троянската Война, пеоните са на страната на троянците. Йаон Цеца е безспорен авторитет и ерудит; неговите сведения се ползват с доверие. Нещо повече, на базата на цитати в негови произведения и записки специалистите възстанавяват загубени ценни антични текстове. Мнението и текстовете на Цеца са много ценни за съвременната наука. И както казва Йордан Табов в своята статия: "Обаче другояче се отнасят към същия Цеца съвременните "официални" изследователи на историята на България. Те са изправени пред една деликатна задача: да "олекотят" сведенията му, защото тези сведения противоречат на техните конструкции. Днешната българска историческа наука твърдо отстоява мнението за късната поява на българите на Балканския полуостров. А именно привържениците на това мнение Цеца нарича "глупци"! Очевидно е, че за тях категоричната позиция на Цеца е неприятно препятствие." 
Луций Ариан нарича пеони, агриани, траки (от земите между Стара Планина и Бяло Море) и илири най-мъжествените и войнствени народи на Европа. Според древните автори агрианите, както други пеонски племена са влезли във времето на Филип в състава на Македонската държава, но царете им не били премахнати. След присъединяване на Пеония към Македония, македонските царе полагали доста грижи и за повдигане на културата в новите области, най-вече с основаване на нови градове, уреждани по образеца на македонските градове.  По-късната съдба на Пеония е тясно свързана с общата съдба и история на Македония. В Пеония живеел в класическо време бизонът. Споменава се също и дивият бик (тур), чийто рогове пеонците употребявали за пиене. Пеонците пили бира, направена от ечемик, също боза, приготвена от просо, примесена с някаква миризлива билка. Пеонската жена била прочута по пъргавина и трудолюбие. Колко прилики само с пеоните имаме. Дори старият български символ-герб е бил бика

Във възрожденските истории и в Царственика на Христаки Павлович ние четем за близките отношения на македонци и българи още по времето на Александър Македонски: "И така цялата България след смъртта на Перун остана под Александрова власт. Двамата обаче синове на Перун, които отведе Александър в плен, направи ги князе в своето царство, и отиде с тях на война и победи Пор Индийски и много други царства. И когато се върнаха, те помолиха Александър да им даде една част земя, и Александър им даде своето отечество Македония през 5038 г. от Сътворението на света.. Той им даде и грамота, написана на кожа със златни букви: „Народ славен и непобедим на война”. Даде им още и кралски сан за тяхното мъжество и за великата победа, която постигна с тях навсякъде. И така Александър остана във Вавилон, а българите приеха име славно и се нарекоха Славяни и Македонци. От тях се страхуваше не само Изтокът, но и Западът, Германия, мисля, Италия и самият велик Рим даже до 5604 година от Сътворението на света, докато беше крал в България." Също пише за император Траян, "като прие скиптъра на царството си, събра велможите си и ги попита дали има държава, която не се покорява на Римската държава. Те му отговориха: „Славянският род, който ходи с Александър Македонски и покори света, те не само не са покорни на царството ти, но и данък ти вземат.“. Тогава Траян каза: „Какъв е този народ, който не се покорява на великия Рим, на който се покорява светът? Ние имаме под своята власт Рим, Франция, Германия, Испания и цялата Африка и Азия, Понта, Армения, Колхика, Верия и цялата източна страна..“  
Предполагаме колко е бил възхитен от този славен и непобедим български народ Александър Македонски, за да им повери собствената си земя. Защо обаче този факт го няма в днешните учебници по история на българи и македонци?

Нека сега поясня за името славяни, което е споменато най-напред от живелите в 6 век хронисти Прокопий и Йордан. И двамата считат славяните за скитски народ, който от правреме живял в Дакия, на север от Дунава, или в днешна Румъния. Йордан пише, че от долното течение на р. Драва до р. Днестър живеят склавените, а от Днестър до Днепър — антите, пак славянско или скитско племе. Същото се разбира и от Прокопия. Южно от тия склавени и анти, по брега на Черно море, живеели според Йордан българите (Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt. — Getica V, 37). И, за да поясни по-добре, где са живяли българите, Йордан казал на Равенския козмограф, че в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят. (Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam interiorem modo Bulgari habitant ut testatur mihi multotiens dictus Iordanis cosmographus. — Ravennat. Cosmogr. IV, 6).

"Троянските народи са имали друг език, не са били гърци. По време на Троянската война е станало, прочее, сблъскване между две разни раси, между елини и мизи или българи. Ако и областта Лариса, която се намира на юг от р. Пенеос, е отбелязана като населена с пелазги и елински неприятели по време на Троянската война, тогава не остава никакво съмнение, че не само Македония, но и цяла Тесалия по онова време не е била елинска и жителите на тези местности са спадали към тракийската раса и са били мизи.  Македонците се нарекоха българи, подобно на другите тракийски племена, защото са стари мизи. Тия мизи, както в Тракия, тъй и в Илирия, се нарекоха след края на 4 в. българи. Накъсо казано, не е имало унищожаване или пък изчезване на старите македонци. Тъй че, както днешните гърци са потомци на старите гърци и днешните албанци на старите албанци, тъй и днешните македонци са потомци на старите македонци. С това се решава не само проблемата за народността на македонците, но и проблемата за народността на българите изобщо. "- както пише д-р Ганчо Ценов. 
Архимандрит Кирил Рилски пише за древната Илирийска Българска църква.. "До 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Българската апостолска църква на Балканския полуостров в Илирия е първата основана църква от св. апостола Павла от древните илирийски българи, от които илирийски древни българи е произлизал и св. Климент, сътрудника на св. апостола Павла при основаването на Българската църква, който е и бил пръв български епископ на тази древна апостолска църква, за когото говори и самият св. апостол Павел в своето послание към Филипийците в в. IV гл , 3 ст. Църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. Тази древна българска църква в Илирия е била подчинена на църковната власт до 535 година на Римския папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на византийския император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от византийския император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др. Блаженейши архиепископи и глави на поместнитe самостоятелни църкви." За неелини, или мизи, които се казват сега българи, се създаде архиепископията Първа Юстиниана. Със своята архиепископия Юстиниан отдели духовно илирийските мизи, или българи, от гърците. 

 Източници: Ганчо Ценов-"Народността на старите македонци"

Сказка, държана на 4 ноемврий 1938 г. в София

Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов. 

Пеония - Една област на стара Македония Иван Велков

 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Ами, ако Търново беше столица..

На 22.III/ 03.IV.1879 г. Учредителното събрание, което заседава във Велико Търново, обявява София за столица на Третата българска държава. Виж ⏩ Протоколите на Учредителното Българско Народно Събрание в Търново. 
Това решение оказва решаващо влияние за развитието както на българската държава като цяло, така и на отделните региони в нея. Макар и ролята на инициатор за избиране на София за столица да се приписва на големия български възрожденец и учен Марин Дринов, идеята за това битува в средите на българския интелектуален и революционен елит още от времената преди Освобождението. Тогава като естествени кандидати за столица изпъкват няколко града. Разбира се, на първо място ще поставим Търново – историческият център на българите, споменът за славното минало и символът на приемственост от средновековното царство.

Пловдив – много важен търговски и културен център, изпъкващ пред останалите "претенденти” с благоприятното си географско положение, способстващо връзките му с най-големите икономически средища на Балканите по онова време – Истанбул, Солун, Одрин и Атина.
Русе – "Малката Виена”, както е наричан градът, обаче може да се конкурира с Пловдив по стратегическо положение. Докато градът под тепетата е "отворен” за търговия и влияние към Средиземноморския басейн и Османската империя, Дунав свърза Русе с едни от най-напредничавите градове на Стария континент – Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е "вратата” за навлизане на всички новости в българските земи както от този регион, така и от Русия. София също е приемана от много възрожденци за подходящ избор за столица на България, след като страната възстанови независимостта си. Безспорно нейно предимство е географското ѝ положение, което я поставя приблизително в центъра на Балканския полуостров. По този начин тя се явява естествено средище на всички пътища, които пресичат региона. Градът е относително голям и за разлика от Пловдив и Русе има по-добра естествена защита срещу евентуални вражески нападения.
Бурните събития около Руско-турската война и последвалото разделение на българските земи от Берлинския договор (1878 година) обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вариант, защото изобщо не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е подходящ поради непосредствената си близост с румънската граница и липсата на каквато и да било естествена защита, освен лесно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав.
По този начин да си оспорват титлата "Столица на Княжество България" остават Търново и София. И двата града имат солидни аргументи в своя подкрепа. Освен безспорното си предимство в исторически аспект Търново притежава солидна защита, защото от считаната за основна опасност тогава Османска империя го делят мощните склонове на Стара планина, а и останалите граници на младата държава са достатъчно далеч, за да има армията възможност да защити града дори и при изненадващо нападение. Не трябва да се забравя и близостта (спрямо София) на Търново до основните пристанища, разположени на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която безспорно би способствала развитието на търговията и международните връзки. В естествен аргумент се превръща и фактът, че именно тук заседава Учредителното събрание, което трябва да постави основите на Третата българска държава. София обаче не отстъпва на Търново. Макар и никога да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът притежава забележителна история и преобладаващо българско население, а след като на Берлинския конгрес земите, населени с българи, са разделени, тя придобива още един силен "коз" за избор на столица - намирайки се в близост до Македония, Западните покрайнини и имайки лесен достъп до Източна Румелия, София се явява естествен център, от който да бъдат ръководени евентуалните военни действия за обединяване на разпокъсаната народност. Не е за пренебрегване и фактът, че Временното руско управление, което ръководи страната в преходния период на изграждане на български институции, се премества именно тук, след като е принудено да напусне Пловдив заради откъсването на Източна Румелия. Сред предимствата на София се нарежда и силното "лоби", което тя има в лицето на Временното руско управление и княз Александър Дондуков-Корсаков.
В крайна сметка при гласуването на 3 април 1879 година (22 март стар стил) в Учредителното събрание патриотичният плам надделява над историческото съзнание и София е избрана за столица на Княжество България, макар и само с два гласа преднина. С население от около 12 000 души и тотална липса на инфраструктура (много съвременни пътешественици описват улиците на София като кални коловози) градът е изправен пред много предизвикателства и в края на XIX и началото на ХХ век претърпява бурно развитие. От своя страна Търново губи голяма част от стратегическото си значение и постепенно икономическото му значение намалява. Елитът на Старата столица се пренася в новата и спомага за развитието ѝ. В културно и историческо отношение обаче старопрестолният град запазва безспорното си предимство дълги години.
Днес е трудно да се отсъди еднозначно доколко изборът на Учредителното събрание е бил удачен. Местоположението на София не успя да помогне за присъединяването на населените с българи територии в Македония и Западните покрайнини, а в днешния геополитически контекст то е меко казано неподходящо. Българската столица се намира далеч от всички съществуващи и потенциални търговски центрове на страната - Черноморското крайбрежие е на около 400 километра, за да се достигне до Видин, Лом и Русе (основните дунавски пристанища) е необходимо да се мине през неудобните старопланински проходи. Пътната артерия към Средиземноморския басейн по долината на Струма е все още само мечта, а политическата обстановка отвъд най-близката граница, западната, е такава, че едва ли в обозримо бъдеще пътищата оттам ще могат да бъдат използваеми за пълноценна връзка с европейските ни партньори. Да не говорим, че струпването на значимите икономически центрове в южната част на страната и по Черноморието десетилетия наред обрича Северна България на нищожни темпове на развитие и я превръща в (не)изчерпаем източник на мигриращи към столицата и чужбина човешки маси.
Можем само да гадаем какво би се случило, ако Търново бе избрано за столица. Предпочитаме обаче да оставим това за по-задушевна обстановка, в която бюрото е заменено от маса, а клавиатурата - от питие. Сега само бихме си позволили да акцентираме върху два факта, с които искаме да успокоим не малкото търновци, които и досега смятат, че градът им е ощетен на онзи 3 април 1879 година. Ако беше станало столица, в момента Търново нямаше да е запазило и една десета от очарованието и характерността си, които му дават облик пред света и привличат туристи в него. И още нещо - сега (по неофициални данни) София наближава 2 млн. души население. Търново няма природни дадености да осигури пространство за живот дори на част от толкова хора. А и едва ли има "кореняк" софиянец, който да харесва това, в което се е превърнал родният му град. От своя страна Търново (макар и да преживя бум на строителството) все още е място, на което хората могат да живеят човешки...
Стоян Николов 

 

 Снимка: https://www.instagram.com/gbabulkova

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Бойна тревога и поход на Търновския пехотен полк

Христо Бодаков
Спокойна лятна нощ е легнала над Велико Търново. Ярките лунни лъчи огряват целия град. Уличните лампи уморено блещукат. Навсякъде царят тишина и спокойствие. Само отмерените тихи стъпки на часовите, обхождащи своите обекти, отекват в нощта. Караулите бдят на порталите пред щаба, пред знамето на полка, имуществените складове и бойната техника. В спалните помещения нощните дневални се мъчат да преодолеят налягащата ги дрямка. Тишина, завладяваща тишина цари навред. Изведнъж медната войнишка тръба надава боен призив: "Тревога!" Тя зове отговорно и напрегнато за бързото изпълняване заповедта на командващия. В спалните помещения настъпва трескава подготовка и суетня. Всички се втурват към плаца с оръжие в ръка, скатани раници и друга материална част. В това време на другия край на района в унисон приглася призивът и на другата тръба. Техните трели тревожно и настойчиво подканват ротите. На плаца се чува шум, глъчка, откъслечни команди, цвилене на коне, товарене на каруци - изобщо всички са обхванати от трескава подготовка за срочното изпълнение на заповедта.
По калдаръмените улици на Велико Търново отеква тропотът на свръзките, които съобщават на своите началници за обявената тревога. Скоро се чуват стройни команди и подреждане на взодовете и отделенията. В този момент полковият оркестър подхваща марш и всички през портала се отправят към Стамболовия мост. Преминаването е в свободен строй, съгласно изискванията на марша. Полкът се насочва по посока Света гора и трудовите казарми. За отмерена и спокойна крачка и отпадане на предишното напрежение оркестърът подхваща мелодията "Пусни ми, мари лельо, Тодорке, двама на лозе да идем". Полкът поема по шосето към село Шереметя и се изгубва в далечината. Командването вече провежда своите мероприятия. Селяните по полето радушно посрещат войниците, радвайки им се като на свои синове, като ги даряват с плодове.
Над Велико Търново се развиделява. По комшулуците се разменят коментари как били разбудени от нощната тръба. След ден-два общинският барабанчик съобщава на гражданите, че "Утре того четвъртък полкът се завръща от поход. Поканват се всички да го посрещнат". В уречения ден и час от арбанашката чешма Каменец се задава челото на колоната и бавно-бавно се насочва към Асенова махала. Походът преминава покрай руините на църквата на царете Асен и Петър "Свети Димитър", по каменния мост на река Янтра до църквата "Св. 40 мъченици", по "дългия" път покрай "Сечената скала" на Царевец челната колона излиза на Каябаш. Оттук, след кратко подреждане, строят тръгва по ул. "Иван Вазов". По тротоарите около Баждарлък, по ул. "Търговска" се трупат любопитни граждани. Търговците вече са преустановили работата си и се включват в множеството. Колоната преминава покрай пощата, Модерния театър (сега там е построено поредното недоразумение) и се отправя към Паметника на обесените. Полковият оркестър с капелмайстор Стаю Касабов изпълнява военен марш. Възседнал алест кон, командирът на полка води своите бойци. С кавалерийска стойка, облечен в бойна униформа, запасан с офицерска амуниция, окачил на колана си тежък кобур, накривил кепе-крумовка и на гърди с войнски бинокъл, командирът на полка действително вдъхва респект. Конят му стъпва напето, оседлан с бланково кавалерийско седло и нагръдник. В лявата си ръка командирът държи двойни поводи - твърд и мек. След него с маршова стъпка напет знаменосец носи на лявото си рамо знамето на полка, завито в предпазен чохал. Стройни млади офицери му асистират. Те също са в бойна униформа и въоръжени с пистолети. Зад тях следва Щабът на полка и оперативните офицери с окачени бинокли на гърдите, преметнали през рамо полски офицерски чанти и планшети. Следват ги вестовоите, преметнали през рамо карабини. На чилест кон язди командирът на Първа дружина. Ротите ги следват в походен строй. Войниците са с раници, на чийто външен капак са прикрепени каските. Преметнали през рамо сухарни торби и неизбежните войнишки канчета, те са запасали паласки, ножове, шанцови инструменти. На главите са с кепета-крумовки. От вятъра и жаркото слънце лицата им са получили бронзов загар, погледът им е малко поуморен, но стъпката е бодра, войнишка!
В строя на похода следва полковата свързочна рота. Свързочниците са преметнали полските телефонни апарати, а на самарите на мулетата им са монтирани катушките и телефонните централи. Знаем, че военната тактика определя свръзките като нервите на боя. Следва полковата тежкокартечна рота - на самарите са прикрепени картечните тела, триногите и сандъчетата с картечните ленти. Полковата минохвъргачна рота също взема участие със своята материална част - минохвъргачки и лафети. С насмешка я определят заради минохвъргачките като "женската" батарея... Следва обозът - хубави, здрави, масивни каруци със шперплатови покривала, боядисани в тъмносиво, впрегнати в добре гледани коне от плевенска порода с бланкови шлеи (хамути без гривни на врата)... Следва лазаретът на полка... И процесията завършва с димящата полска подвижна кухня. Колоната навлиза по ул. "Макензен". Пред кафене "Цар Борис" на Стефан Бозата са насядали десетина пенсионери, които при задаването на колоната застават почтително - и командирът на полка им отдава чест. Те изправят снага, подпрени на бастунчетата си, свалят шапки, почитайки знамето на полка. Винаги, когато в Търново са минавали бойните знамена, мъжете свалят шапки и застават мирно.
Двата тротоара са заети от много граждани посрещачи. Те възторжено аплодират редиците и им поднасят цветя. От балконите също ги приветстват с цветя. Пред Девическата гимназия ученичките с дяволити възгласи поздравяват бойците, подхвърляйки закачки към младите офицери и фелдфебел-школници. Това развеселява всички в строя. Пред бакалията на братя Пелтекови колоната спира. Тоя ред, дисциплина в строя и войнски дух са показател за умението и за патриотичното възпитание на командния състав от старши и младши офицери, подофицери и фелдфебели. Хвала на командирите, хвала на тия мъже, отдали живота си на военното поприще.
...Полковият оркестър заема място вляво пред склада на Марин Качков. Командирът застава пред дюкяна на търговеца Фъсев. Звучи маршът "Бдинци, лъвове, титани": ротите преминават с бодра маршова стъпка, поздравявани от командира за добре изпълнената бойна задача. В отговор отеква мощно войнско "ура". Строят се оттегля в казармата. Младите офицери бързат да се приберат при семействата си. На малки групи по-старите офицери се отправят бавно към питиепродавницата на Йордан Чатала. Той вече ги очаква, за да пият по питие, отдъхнат и разкажат по някоя мъжка лакардия. Те си допиват питието и се прибират по домовете.
В полка настъпва затишие и спокойствие. Само старшите фелдфебели подреждат войниците си за почивка и възстановяване на силите. Нали затова им казват "майка на ротата". Вечерната проверка и отбоят слагат край на войнишкото всекидневие. Луната кротко огрява казармения плац. Тишина. Отмерените стъпки на часовите отекват в нощната тъма.
Октомври 2009
С любезното съдействие на Марин Бодаков

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

„ПОДВИЗИТЕ” НА ЗЛАТАРСКАТА ШКОЛА

Тя е натрупала доста актив. Ето някои от тях:
- Тя налага идеята, че сме пришълци в собствената си земя. Така дава права на съседите ни за териториални претенции към нас. И те ги използват.
- Тя измисля митичното племе "прабългари" – дивашко монголско чергарско племе с неизяснен произход. Така ни сродява с турците и им дава право за претенции към нас. Изключва ни от семейството на белите народи. Дава на македонистите богат материал.
- Тя налага у нас идеята за "славянско море" в миналото ни и в жилите ни. Така дава право за претенции на Русия към земите ни.
Но върховото ѝ достижение е РАЗКЪСВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В НЬОЙ И КАРТИТЕ НА ЗЛАТАРСКИ !!! Васил Златарски и учениците му, които оглавяват научните учреждения в България дават в ръцете (не лично, разбира се) на дипломатите на Великите сили и Гърция карти, според които Тракия и Македония не са български земи. С тях в Ньой формално се оправдава разкъсването на България и хвърлянето на стотици хиляди българи под робство. Картите излизат в чуждоезични трудове на Златарски и сътрудниците му. На български не посмяват да ги публикуват. Резултатът от Ньой е, че и днес повечето българи в България сме потомци на бежанци...
Това е главното престъпление на историческата наука в България към българския народ - че докато той се бореше за национално обединение, тя работеше срещу него. С картите на Златарски и неговите сътрудници, дипломатите на Гърция и Великите сили аргументираха разкъсването на България пред българската делегация и с тези карти се изгавриха над българския народ. Васил Златарски години работи, за да им ги даде в ръцете. "За да преподава своите лъжовни схващания, че Тракия и Македония не са български земи, схващания, които се оказаха катастрофални за съдбата на българския народ при определяне границите на неговата държава в Neulli (Ньой), Златарски е получил от държавата заплата около седем милиона лева." /Материали от съдебното дело на д-р Ганчо Ценов/
Подписването на Ньойския договор. Тежкото задължение се пада на Ал. Стамболийски. Веднага след това той демонстративно счупва писалката, с която е заставен да подпише. В Ньой българските делегати са третирани по-скоро като безгласни арестанти, отколкото като дипломати.
ЗЛАТАРСКАТА ШКОЛА Е НА ВЛАСТ И ДНЕС !!!
Тази школа и днес държи научните учреждения у нас. Тези учреждения продължават да провеждат линията ѝ - по същия начин вече цял век. И досега не са се отказали от нейните постулати Заради тази историческа наука, българския народ и до днес търси прародината си някъде из Азия и никой не може да му я намери. Учебник след учебник си противоречат. За безкрайните гаври на които подложиха прабългарите златарските последователи няма да стигнат томове. След повече от 100 годишни експерименти и издевателства, българинът вече не знае какъв е, откъде е и за къде е...
 Много малко българи знаят, че Ганчо Ценов защитава дисертация в Берлин, относно готите, като доказва по безспорен начин на германските историци, че готите не са предци на германците, а едно от многото "тракийски" племена и са предци на българите, германските учени дори са принудени предвид неговите безспорни доказателства да го признаят, но не и официалната "историография" в България с глупавото оправдание, че "... трябва да се пренапише цялата древна история..."
Също така д-р Ганчо Ценов печели съдебно дело срещу Васил Златарски, като доказва своята теория за автохтонния произход на българите, но тъй като цялата "аристокрация" в "научната историческа" (а всъщност псевдонаучна и псевдоисторическа) сфера е на страната на българофобите и Златарски д-р Ценов е забранен за изучаване и в учебниците по история няма и следа от неговите проучвания, което е много жалко и губим само ние- българите. Прочетете още за отхвърленият от историците и академичната общност най-български историк Д-р Ганчо Ценов. Едва ли някой друг български историк е изричал толкова силни и категорични думи като д-р Ценов: „Нашата религия е нашата история”.. „Не земята, не богатството, не езикът даже, но историята прави от известна група хора народ и че без история няма народ. Прочее има история, има народ; няма история, няма народ.”

На снимката: Демонстрация срещу Ньойския договор, десет години след подписването му
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
Източници: https://bgistoria.jimdo.com/ , http://www.sitebulgarizaedno.com/

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Защо траките изчезнаха от нашите учебници

Проф. Крум Балтаджиев

Този въпрос е много уместен, като се имат предвид най-новите открития на тракийски гробници, могили, храмове, градове и антични съкровища в това число и тракийска писменост, новите открития за Потопа в Черно море преди 7600 години и т.н. Преди да изчезнат от учебниците, траките "изчезнаха" от историята. Така се процедираше с неудобните от политическа гледна точка народи и те съгласно ленинско-марксистко-сталинските концепции "изчезваха" от историята. Тази руска теория за "изчезналите" народи беше разработена отдавна. Първо народите изчезваха теоретически (на книга), а след това и физически по сталинския принцип: "Има народ - има проблем, няма народ - няма проблем". В по-ново време проводници на тази теория в Русия са: С. А. Плетнева, П. И. Пучков, Д. В. Шелов, В. В. Седов, Г. Е. Афанасиев, И. Зрдели и някои други. Естествено сред "изчезналите" народи на първо място са тези с български произход или генетически свързани с българите - скити, буртаси, хазари, половци (кумани), хуни, печенеги (баджанаци), анти и авари.
Траките трябваше да "изчезнат", защото това влизаше в противоречие на изгражданата геополитическа ос: Москва-Белград-Атина.

За да се засилят позициите на Атина, трябваше да бъде скрита истината за древната история на България и тракийската култура, която беше на по-високо стъпало от гръцката. Трябваше също да бъдат заличени и древните връзки между траки и българи, по този начин се отваряше дупка в българската история и даваше основание да се твърди, че днешните българи (в това число и македонците) нямат нищо общо с античното население на Балканския полуостров - една опашата лъжа!
Траките, според Херодот, били най-многобройния народ на земята след индийците, обаче автори като проф. Велизар Велков, проф. Василка Тъпкова-Заимова* и особено акад. Димитър Ангелов се опитват да ни убедят, че през Римската епоха те били: "романизирани и елинизирани"; "етническото им съзнание било променено"; "траките се претопили"; "провинциите Долна Мизия, Тракия и Македония пострадали от нашествия и се обезлюдили"; "на Балканите станали големи етнически промени до идването на славяните IV-V в."; "в пограничните провинции по долното течение на Дунав населението било силно варваризирано"; "траките били подложени на асимилационни процеси"; "антропологическата и биологична пъстрота сред тракийския свят се увеличава"; и т. н. Според акад. Димитър Ангелов през Римското и Византийско владичество, траките почти изчезнали под влияние на неблагоприятни фактори: чести войни, варварски нашествия, опустошителни епидемии, отвличания в робство, емиграции, претопяване, асимилация и т.н. Въобще, траките започват да се "изпаряват" и да "изчезват", защото така са наредили отгоре!
Фалшификациите на тракийското наследство, пренасящи се и върху древната българска история, започват още при многобройните "редактирания" и преписи на Омировия епос. Още там се прави нагъл опит да се прикрият много факти и обстоятелства от древната история на Балканския полуостров, които обаче през последните години бяха изнесени на бял свят.
Това, че траките и древните македонци (трако-илирийци) били "изчезнали" през античността и нямали нищо общо с българите, продължава да се тиражира и днес. Божидар Димитров в книгите си "Десетте лъжи на Македонизма" и "Българите и Александър Македонски" твърди, че древните македонци били "гръцко племе" и че нямали нищо общо със съвременните македонци. Той дори адмирира разрушителната теза на еврокомисарите, според която поради тази причина "Македония трябва да се откаже или от името си или от историята си"!... Тук вече и слепите би трябвало да прогледнат и да разберат за какво става въпрос.

Друг пример от същия автор показва с какво точно се занимава той, пускайки дезинформации в публичното пространство. Друг пример от същия автор показва с какво точно се занимава той, пускайки дезинформации в публичното пространство. В книгата си "Десетте лъжи на Македонизма",  Димитров дава копие от български надпис на цар Самуил, в който има пасаж, определящ цар Самуил като "цар на Българи и Ромеи". Надписът е открит през 1997 г. на каменна плоча в българска църква на територията на Гърция. Той е изпратен като снимков материал и реплика от гръцки граждани от български произход до Божидар Димитров. Първоначално Божидар Димитров обяви надписа за фалшив в една публикация във в. "Македония", а след това се отметна и каза, че е оригинален. Междувременно гръцките власти откриха надписа и го унищожиха!... Същият Божидар Димитров се обяви и категорично против експедициите на проф. Петко Димитров (БАН) и проф. Робърт Балард за търсене на следи от библейския потоп в Черно море и предпотопните селища по нашата стара брегова линия. Въпреки заявените цели на експедицията, Божидар Димитров ги обвини, че под предлог, че търсят "потъналия Ноев ковчег", всъщност правят проучвания за нефт. Явно Божидар Димитров като виден комунист не е чел Библията и затова не знае, че Ноевият ковчег не е потънал! Самият професор Балард обяви награда от 10 милиона долара ако някой го открие. Нека не забравяме, че все пак проф. Балард откри кораба "Титаник" и е човек, който се занимава със сериозна наука за разлика от Божидар Димитров, който впрегна историческата наука и археологията в служба на ДС, БКП/БСП и собствения си джоб!...Комунистически фалшификатори, тоталитарни цензори и "историци" в периода 1944-89 г.
След 1944 г. идеологията и политиката трайно се настаниха в българската историография. Това грубо погазване на научните принципи донесе огромни беди за българската история и тя беше осакатена по един вандалски начин. Ето какво пише по този въпрос историкът Стефан Чурешки: "...Антинаучната същност на марксизма и присъщата на логиката му омраза към способните и умни хора доведе до насилие както над знанието за историята, така и над самите учени... На мястото на старите аристократични професори и доценти, в университета дойдоха полуграмотни партийни деятели и/или просто лумпени, изучавали историята и философията в шумкарската си кариера... Освен това новоизлюпените "учени" с партиен стаж и кръжочна грамотност ползваха преките наставления на съветски историци и философи, които от своя страна бяха много добре подготвени фактологически, но бяха непочтени и превратни в тълковното изложение на историческото знание. Така в българската наука се стигна до страхотно псевдонаучно и партийно съчетание, унищожаващо както качеството на непосредственото знание, така и морала в науката. А за някаква духовност и дума не може да става".
По-нататък става ясно, че фактическият идеолог на марксизацията в България е Рубен Аврамов Леви* (Директор на обединената школа на Коминтерна в Москва 1941-43 г, секретар на ЦК на БКП - 1950 г., председател на Комитета за наука, изкуство и култура и министър на културата -1952-57 г.). Под негово давление и това на Васил Коларов, конкретни надзорници и ръководители на историята стават Туше Влахов и Тодор Павлов.
При прегледа на документи и архиви прави впечатление появата на специфични еврейски имена в българската историческа наука след 1944 г. като: Рубен Аврамов Леви*, Леон Соломонов Асланов*, Ели Хаим Ешкенази*, Жак Натан Примо*, Берта Якова Калаора*, Давид Буко Коен*, Исак Самуилов*, Ана Фаденхехт*, Давид Беневенисти*, Давид Соломон Елазар*, Клара Йосиф Пинкас*, Самуел Франсес*, Димитрина Митова Джонова*, Ашер Ханакел*, Домна Кристин*, Фидел Барух*, Роберт Меламед*, Ребека Клейтман*, Жак Рафаел Ескенази* и др., всички яростни активисти и идеолози на БКП!
Тези "български историци" пишеха нашата история и затова тя беше не само осакатена, но и опорочена! Механизмите, по които ставаше това в общи линии са обобщени в книгата на Стефан Чурешки. Авторът се спира и върху някои конкретни нови гимназиални учебници (за IX, X и XI клас), като анализира и критикува техните автори, които продължават да се носят по инерцията и шаблоните, очертани по заповед от Москва и кой знае от къде другаде, от комунистите - "историци" с чуждоземни имена! Във връзка с горното са критикувани историците: проф. Андрей Пантев, гл.ас. Борислав Гаврилов, проф. д-р Милен Семков, Иван Колев и Димитър Тафков.
Фалшификациите на българската история след 1944 г. свързани с идеологията рефлектират по най-различен начин. Много се спори например дали преди 1944 г. в България е имало фашизъм. Комунистическите "историци" са категорични за това и дори залепят съответния етикет "монархо-фашизъм"! Фашизъм обаче е имало в Италия по времето на Бенито Мусолини - Дуче*. Думата идва от латинското "фашио" (сноп пръчки завързани заедно с ликторската секира, като символ на единството и правосъдието в римските легиони). В България фашизъм преди 1944 г. не е имало. Ако твърдим обратното,
твърде вероятно е да се окаже, че "първият фашист" може да е  бил кан Кубрат, тъй като именно той дава завета за единство на синовете си със снопа пръчки. Този завет и досега стои изписан на фасадата на Народното събрание и в герба на България!...
Във връзка с това съм по-склонен да приема, че нещо подобно на "фашизъм" имаше в тоталитарния период (1944-89 г.). Точно за това беше и забранена книгата на бившия президент д-р Желю Желев ("Фашизмът") за появата на известни аналогии между "фашизъм" и "комунизъм" (тоталитаризъм). В днешно време някои прибавят към тези категории и "глобализма" ("Новия световен ред " или "Рах Аmericana")!...
Главните съветници на комунистическия диктатор Тодор Живков бяха хора от вашата черга, като: Нико Мойсей Яхиел*, Жак Натан Примо*, Пепо Менахем Коен*, Исак Соломон Паси*, Нансен Бехар*, полк. Валери Таджер*, Леон Фабрикант*, Соломон Франсез* и др. За да се прикрият тези факти сега някои искат да се закрие Комисията по досиетата. Интересно е, че две от темите, по които тя искаше да работи са: "Изграждането и дейността на КДС и МВР в периода 1944-48 г." и "ДС и българската историческа наука". Както казва народът : "Де го чукаш, де се пука".

 Прочетете още: ФАЛШИФИКАЦИИ И МАНИПУЛАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ФАЛШИФИКАЦИИ И МАНИПУЛАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

сп. „Авитохол”, кн. 20-21/2002 г.
Проф. Крум Балтаджиев
"Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне."
„Оплакали се дърветата от гората на Господ, че брадвите безжалостно ги секат. Господ ги изслушал внимателно и накрая попитал: - А колко от вас станаха дръжки на брадвите?!?”... български народни мъдрости

ВЪВЕДЕНИЕ
Обуначването на нацията започва с изопачаването и преиначаването на нейната история. Вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно. Обезличаването на народите чрез фалшифициране на историята беше дело на комунистите интернационалисти, но то е дело и на глобалистите- космополити - разлика в подходите и методите няма! Риба се лови в мътна вода - колкото по-мътна, толкова по-добре; Разделяй и владей!...
През всичките векове, българската история е била подлагана на нагли манипулации, безочливи фалшификации, кражби и директно унищожение (горене на книги, рушене на културни паметници и геноцид спрямо живите носители на историческата истина и традиция). В това отношение, най-големите вреди на българската история са нанесени от гърците, турците, евреите, руснаците и сърбите! В по-ново време грубата игра беше заменена с някои по-рафинирани средства и методи, но това не променя нещата. Например - Световната банка отпуска някаква жалка целева субсидия на Министерството на образованието и срещу това го обвързва с договор, нейни специалисти да изготвят учебните програми, по които ще учат българските ученици и студенти. И за да са нещата точни - в това не участват български експерти за да не объркат нещо. Точно и ясно!...
Наскоро четох, че в САЩ в училищата не се изучава предмет "История". Това ме потресе, но същевременно ми стана ясно защо американската нация се състои от жизнерадостни идиоти, които вярват на всичко, което се каже по телевизията или е написано във вестник!...
В Съветският съюз и неговите сателити от соц. лагера, по времето на болшевизма и тоталитарния комунизъм се учеше история. В България също. Но тази история беше така деформирана и изопачена, че последствията още личат в учебниците. Дали се е променило нещо у нас през последните две петилетки и нещо. Нищо подобно - главите на децата се тъпчат с все същите исторически сурогати и свободни съчинения, подплатени с комунизъм и марксистко-ленински постулати (20). Дори става и по-лошо, като например старите догми да се заместват с нови - когато политиката влезе с кални ботуши в покоите на науката, не очаквайте нищо добро!
Вземете например един от новите учебници по "История на България" за кандидат-студенти и зрелостници (2001-2002 г.) под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев (87) и ще видите познатата схема - Колко са велики славяните; с тях започва историята на България; дивашките и нискокултурни "прабългари"; траките липсват!? Защо да не липсват, след като указанията са да се разтягат повече локуми за Византия и елините. В същия "учебник" Старата Велика България на кан Кубрат е сведена до едно малко петънце, намиращо се между Фанагория и р. Сал. Човек да се чуди защо точно чуждите хронисти са наричали тази българска държава "Стара" и "Велика". Че кое ѝ е "великото", след като според учебника на Васил Гюзелев там е имало едва ли не само няколко села!... В момента българските учебници по история продължават да са пълни с антинаучна марксистко- ленинска и сталинска идеология, която трови душите и на новите поколения (20). Отделни автори правят някакви опити да променят нещата, но това са гласове в пустиня. Вредите, които са нанесени са толкова големи, че всичко се движи по инерция и старите клишета се мултиплицират непрекъснато. Редица изследователи и учени считат, че трябва да дойде едно ново поколение необременени историци, които да напишат истинската история. Проблемите тук обаче са два- Първо старите комунистически кадри продължават да обучават в познатия ни стереотип новите поколения студенти и ученици и по този начин се "само възпроизвеждат", както се изрази преди време един наш учен. Новите политически повеи започват да налагат и някои нови стереотипи далеч от обективната реалност. Тук по "принципа на махалото" се отива в другата крайност което е също толкова вредно. В стремежа си да изгоним комунизма от учебниците по история, неговото място беше веднага заето от обезличаващия и безроден глобализъм и космополитизъм. Напоследък определени кръгове непрекъснато, упорито и садистично насаждат в обществото "либерално-демократични" теории, според които "трябвало да се загърби миналото", "да сме по-толерантни", "етнически търпими", "да не дразним съседите", "да не се изтъкваме чрез историята", защото това е "национализъм" и т.н. А видите ли национализма и патриотизма са нещо много лошо и представете си, че объркат нечии планове!... Тази олигофренска политика (наричано от някои антиглобалисти сполучливо „толерастия” по аналогия с педерастията!) вече дава горчиви "плодове". От учебниците по история започват да изчезват цели раздели и децата получават някакви половинчати и осакатени знания. Полуистините обаче никога не са градивни и не носят нищо добро. Те не могат да заместят истината и съдържат негативен и разрушителен елемент. Това в още по-голяма степен важи за историческата истина и манипулациите, които я замъгляват. В новите учебници по история първо изчезнаха траките (по-нататък ще обясним подробно защо); след това турското робство стана "турско владичество", а малко по-късно "турско присъствие на Балканите". Както е тръгнало не бих се учудил след време турското робство и геноцидът спрямо българите и арменците в Османската империя да бъдат представяни като "хуманитарни операции" на башибозука и редовните турски войски!... Във връзка с това научихме, че съвсем наскоро една учителка от гр. Лом - Клара Петкова*, в час по родинознание учела децата, че от "турско робство са ни освободили САЩ", а който твърди обратното е "комунист"!!!... Коментарът е излишен. Същата учителка сега обаче е депутатка на НДСВ в Народното събрание!?!
Но нека бъдем последователни и да разкрием механизмите, чрез които се фалшифицира българската история. Настоящето изследване няма за цел да обхване цялата тази проблематика, защото става въпрос за огромен масив от информация, обработката на който в никой случай не е по силите на отделен изследовател. По-важното е да се сложи акцент върху начина, по който са фалшифицирани

МЕХАНИЗЪМ НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ
Когато се работи със старите автори (т. нар."извори") трябва да се има предвид, че в повечето случаи чуждите хронисти са били враждебно настроени срещу българите и не са били особено обективни при отразяването на събитията. Независимо от това, тези текстове са по-достоверни от по-късните интерпретации и преводи, особено тези, писани през последните сто години (88). И наистина, още от края на XIX век историческата наука в България започва да бъде използвана като политически инструмент и идеологическо оръжие за прокарване на различни идеи, вредящи на България. В началото това беше панславизма, после еврейския комунизъм и марксизъм, а в наши дни този комунизъм се трансформира в безроден и обезличаващ юдео-масонски космополитизъм и глобализъм!... Обективното отразяване на историята е труден процес, защото обикновено официалните историци са зависими от управляващите кръгове. Така е било през всички времена. Точно затова адмирирам "Българска Орда -1938" и сродните на нея патриотични и културно-исторически организации, че застъпват модела на интердисциплинарното българознание, което разбива монопола на официалните конюктурни и продажни историци. Така неправителствените организации и независимите експерти могат да бъдат коректив на лъже-историците и да се отстоява историческата истина!
В по-новата ни история, Паисий, Раковски, Спиридон Габровски, поп Йовчо Попниколов, анонимния автор на „Зографската история” и др. са първите историографи, направили тази решителна крачка. След тях обаче в нашата историческа наука са намесват външни сили, които и полагат жалоните на най-големите фалшификации и манипулации на българската история. Ето какво пише по този въпрос големият наш изследовател-българист д-р Тачо Танев - "...На това отгоре, изграждането на делото на българската история се осъществява първоначално от чужденци, които прокарват в българската история своите небългарски концепции. А сетне мнозина българи заработват за изграждането на нашата история, но заучавайки А-Бе-то на съвременната историческа наука, те остават ученици на чужденците и следователно, техни епигони. И така, българската история, както днес е оформена след едно 100-годишно съществуване на нова България, е изградена в едрите си черти според представите и схващанията на чужденците. Най-главните ѝ положения всъщност са предостатъчно явно оформени съобразно със съвременните политически интереси на чуждите народи..." (54).
По-важните от тези чужди учени писали българската история са - Н. С. Державин (руснак); М. Сперанский (руснак); Константин Иречек* (чешки евреин); Якоб Веис* (евреин); Карел Шкорпил; Херменгилд Шкорпил(чешки евреи); Ф. И. Успенский (руснак); Юрий Венелин; Павел Йосиф Шафарик* (чешки евреин); И. В. Ягич (руснак); проф. В.Томашек (чех, австроунгарец); Геза Фехер* (унгарски евреин), и др. Наред с тези имена в по-ново време се появяват и цяла плеяда други чужденци и чуждоземни имена на "български историци"с небългарски произход. Най-накрая в тази печална редица се появяват и български историци слуги и ибрикчиина "силните на деня" („дръжките на брадвите”), към тях се причисляват и една особена категория "историци" с привидно български имена, но с небългарски или смесен произход и с чуждо етническо самосъзнание! Тази последна категория "историци" е най-опасна и вредна и трябва систематично да бъде разобличавана за фалшификации и подривна дейност насочени срещу България!... За да се ориентира читателят кои точно сили стоят зад фалшификациите на българската история, ще дадем един частен пример.
Когато д-р Иван. Д. Шишманов "доказва", че сборникът "Веда Словена" на Стефан Веркович е "фалшификат", веднага получава по-висока степен в масонската ложа, където членува. В обобщен вид се вижда, че основната българска история писана и преповтаряна през последните сто години е творена главно от чужденци и шпиони на чужди правителства. Сега вече на всички би трябвало да им стане ясно, защо имаме такава осакатена и накъсана история, пълна с бели полета и премълчани истини.
Нека видим по какъв начин се фалшифицира историята и видовете фалшификации, които имаме
1. Укриване и унищожаване на факти и документи (изнасяне на ценни ръкописи в чужбина); директно унищожаване на исторически книги.
2. Манипулации и инсинуации (грешни внушения).
3. Крадене на история (приписване на определени събития и културни достижения и паметници на други народи).
4. Премълчаване на важни събития и обстоятелства.
5. "Редактиране" и цензура на изворов материал.
6. Откровени и нагли фалшификации.
7. Репресии и физическо унищожаване на историци и хора от интелигенцията, отстояващи историческата истина.
Всички тези методи са прилагани и се използват и сега за фалшифициране на българската история под една или друга форма.
Ще изброим и основните пунктове за фалшификация и след това ще дадем примери от съответниге трудове на "историци".

ОСНОВНИ ПУНКТОВЕ ЗА ФАЛШИФИКАЦИЯ
1. Произход и Прародина на българите.
2. Етимологията на името "българин".
3. Понятийния апарат.
4. Езиковия проблем и писмеността.
5. Религия и приемане на християнството.
6. Разцепване на българския суперетнос на десетки изкуствени малки етноси.
7. Създаване на теории за "изчезналите" антични народи на Балканския полуостров и липсата на приемственост между тях и днешните българи.
8. Омаловажаване делото на изтъкнати историци възрожденци и такива в по-ново време.
9. Чрез манипулации и инсинуации създаване на лош имидж на българите и насаждане на чувство на вина и други такива.
С произхода и прародината на българите ("прабългарите") е спекулирано безкрайно много. Общо взето до сега беше натрапена теорията, че "прабългарите" са били някакво малко „тюркско племе” от състава на т.нар. "хунски съюз" (т.е. някакви полудиви "номади монголоиди"), които, идвайки на Дунава, се претопили в "славянското море" и станали "бели хора"!?... Прародината беше препратена някъде неопределено далеч в монголските степи, с презумпцията, че щом там сега живеят монголци и тюрки, значи и "прабългарите" са били такива! Тази теза беше разработена главно от руски учени с намерението да отблъсне дунавските българи от "тюркския" им произход, с оглед традиционната им непоносимост и неприязън към турците (въпреки, че "тюрки" и "турци" са две различни понятия) и те да се "припознаят" като "славяни"!... Същата схема беше приложена и спрямо волжките българи, на които беше залепен етикета "татари", за да се срамуват те от своите корени (въпреки, че нямат нищо общо с историческите татари) (44) и да им закрепи чувство на вина, комбинирано с комплекс за малоценност!
Ето какво казва по този въпрос д-р Тачо Танев "Руската версия на българската история е изцяло изградена върху следното - От край време съществува една велика славянска общност, от която българите са се отделили още от времената на своята стара история. Тази относително малка група от южните славяни, нарекли се "българи", в новите времена следва да се възвърне и приобщи към великата славянска страна - Русия" (54). Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то проводник облечен с мантията на висшата историческа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в току-що излюпващата се българска историческа наука руската версия и почти всички наши историци, кога по-послушно, кога по-непослушно я следват ето вече над 100 години (54). Ето какво пишат за произхода на българите и други такива "историци" - ибрикчии - Александър Фол*, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков и Костадин Петров - "Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова-племенна общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на реката Иртиш..."(9). По-нататък същите автори подчертават, че историята на България започва със славяните, които се появили още в III-о хилядолетие пр. н. е." Империята на българите край Кавказ - Стара Велика България - е представена като "Прабългарски съюз Старата Голяма България", а за връзките с хуните и Хунската империя няма нито една дума. Тези българофоби представят българите като някакви номадски племена, ядящи конско месо и живеещи в палаткови лагери, състоящи се от юрти. За старите български владетели преди кан Кубрат не е казано нищо! Българите са представени като нискокултурни диваци и конекрадци, които с набезите си безпокояли Византийската империя (9).
В многотомната "История на България" (т.2) на БАН, Васил Гюзелев, Станчо Ваклинов, Петър Петров, Димитър Ангелов, Борислав Примов*, Василка Тъпкова - Заимова* и др. пишат - "Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др." (1). Отново се говори за "Прабългарски военно-племенен съюз Велика България", "прабългарите-номади", нищо не се споменава за българските градове край Кавказ и в Средна Азия, а противно на това се твърди, че "прабългарите живеели в юрти, землянки, надземни постройки" и "номадски станове". Историята на Дунавска България отново се започва със славяните. Българската държавност започва след кан/цар Аспарух (681 г.). Древната история е орязана... С малки изключения почти същите тези преповтарят и Веселин Бешевлиев (5); акад. Димитър Ангелов (2); Ст. Младенов; Иван Шишманов; Станчо Ваклинов (4) и редица други автори, пишещи главно след 1944 г. и слугувайки на панславянските и комунистически идеологии. В писанията на всички тези автори, които залягаха в официалните учебници от комунистическо време, с фини манипулации българите трябваше да бъдат откъснати от хуните и другите сродни етноси и по този начин да се скъса връзката с древната ни история. По това време негласно на учените беше забранено да се занимават с древната българска история преди кан Аспарух (668-695 г.). Забрана наложена със седем печата!... Според д-р Тачо Танев - "Забраната се състои в това, че е прогласена веднъж завинаги неразбиваемата "научна аксиома" - Най-древните далекоизточни хуни (по руски "сюнну", но и "хунну") нямат нищо общо с европейските хуни (по руски "гунну"), а европейските хуни нямат нищо общо с Испериховите българи (по руски "булгари" или тюрко-булгари", но не и "българи" (болгары), както руснаците определят дунавските българи след покръстването им) и, най-сетне, че Испериховите българи ("булгари", "тюрко-булгари"), нямайки каквито и да са предшественици, пристигнали на Балкана в нищожно на брой количество и взели та се претопили и безследно изчезнали всред „славянското море", като необяснимо защо или по някаква неосъществена случайност, това "славянско море" възприело да се назовава БЪЛГАРИ (по руски "болгары"). Така, че днешните "болгары" нямат нищо общо нито с Испериховите "булгары", нито с "гунни"-те, нито със "сюнну" или "хунну" (някои от тях наричани от Димитър Съсълов „хунори”). Тази "научна" логика, която търси само разликите, но в никой случай не и приликите и общото, спокойно може да се нарече "Разделяй, за да владееш чрез науката!..." (54)
Тук специално внимание бих искал да отделя на автора Петър Добрев (36, 37, 38, 39, 40, 41), който отрича тюркската и славянската теория за произхода на българите, но заедно с това отхвърля и връзката с хуните, като доста агресивно защитава тази своя теза. Връзката с хуните обаче е безспорна и има редица документи и доказателства за това. Проблемът, който заобикалят Петър Добрев и споменатите по-горе комунистически автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е събирателен термин за 26 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя в III в. пр. Хр. Те не могат да бъдат определени като" тюрки", тъй като тюрките като държавна формация се появяват шест века по-късно. Тези 26 народа хуни не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (дунху или жун - монголоезични) и западни (ху или хунори- ираноезични). Българите като европеиди спадат именно към втората група! Тази втора група е тясно свързана с трако-кимерийците, скитите и сарматите, а също и саките, които са населявали пояса между Балканския полуостров, Черно море, около Кавказ и Каспийско море, Средна Азия и далече на изток до областта Ордос в сърцето на Китай, както и в Южен Сибир. Те са представлявали една етно-културна общност на конните народи. Въпреки разните спекулации, антропологически българите (в т. ч. и "прабългарите", които ние наричаме "древни българи") са определени като индоевропейци, кавказки тип от причерноморската група и известни сходства с памиро-ферганската група. По отношение на волжките българи Петър Добрев също има грехове, защото без да е направил необходимите изследвания твърди най-отговорно, че били изчезнали през ХІІІ-ХІV в., точно както тръбят и всички руски енциклопедии! След като се твърди това, трябва да се обясни и факта, защо след превземането на Казанското царство (Волжка България) от руснаците в 1552 г., цар Иван Грозни си присвоява титлата "Цар на руси и българи". Това се повтаря и при всички следващи владетели и е отразено писмено в техните официални държавни печати!... Също така към днешна дата в Руската федерация (републиките Татарстан, Чувашия, Башкирия, Кабардино-Балкария и др.) има над 20 млн. души, които се самоопределят като българи, независимо че в паспортите им пише друго. По тези въпроси са излезли множество книги (42-52) и всеки може да ги прочете, ако го пожелае... По въпроса дали в Руската федерация (РФ) има българи, трябва да се питат самите българи, които живеят там, а не руснаците или руските възпитаници в България, които са женени за рускини и предават и продават българските национални интереси, маскирани като патриоти и загрижени "историци"!
В потвърждение на казаното по-горе е фактът, че през последните години руските учени ограничиха използването на термини като "тюркски народи", "тюркски езици", "тюркска култура", и го заместиха с "алтайски народи", "алтайски езици", "алтайска култура" и т. н. По отношение прародината на древните българи няма единно становище, независимо от записаното в школските учебници и дебелите томове на БАН. Напоследък все повече наши и чужди учени се изказват в полза на тезата, че българите са автохтонно население на Балканския полуостров и Причерноморието. След катаклизъм - потоп в Черноморския басейн преди около 7600 години една част (т. нар. "траки") са останали тук, а по-голямата част от населението трако-кимерийци мигрира на юг в Мала Азия и Месопотамия (по-късно известни като шумери), а друга част през Кавказ отива на изток чак до Тарим (Северозападен Китай) и съседни области (т.нар. хуни или хунори). След време българите се съсредоточават в Балхара (Бактрия) и около Кавказ, откъдето се завръщат отново в Европа и на Балканите, за да се слеят със своите родственици траките (28). Пръв е изказал подробно аргументирана теза за автохонност на българите на Балканите проф.д-р Ганчо Ценов още в началото на миналия век (25, 26, 27). В своите трудове той се опира предимно на сведения от старите антични автори и критикува някои български историци като - Васил Златарски, Ст. Младенов, Иван Шишманов, а също и Ватрослав Ягич, Голубински и Шафарик*, че укриват факти по тези въпроси и защитават славянофилски и българофобски теории вредни за България (26, 25)!
Най-оригинална и точна формулировка за произхода на древните българи дава д-р Тачо Танев, който ни определя като древен народ със собствена идентичност - "Българите са един велик самостоен народ в историята на човечеството, и освен това, те са един от най-древните живи и до днес народи на земята, с богато собствено народно предание" (54). Той ги свързва също така и с хуните (техния западен клон), с който нямат етнически различия. 
Фалшифицирането на произхода и прародината на древните българи е последвано и от манипулации и изкривяване значението и етимологията на името "българин". Могат да бъдат изброени над 50 версии за значението на българското народностно име и повечето от тях не са верни. В това отношение най-злостно е определението на проф. В. Томашек, който "научно" обяснява името БЪЛГАРИ, че то означава "боклук" (от турското "буламач" - т.е. "сбирщина от мелези", "смес от много етноси"), с което име били наречени "останките от разбойническия боклук, побегнал и събрал се около бреговете на Азовското море след приключването на Великото преселение на народите" (54).
На В. Томашек пригласят и редица наши учени, начело с проф. Стефан Младенов, проф. Васил Златарски и акад. Димитър Ангелов, които свързват името "българин" с тюркския глаголен корен bulg, което значи "размесвам", "меся". В такъв смисъл названието "българин" се тълкувало като "смесен", "нееднороден" (т.е. "мелез"). Стефан Младенов дава интерпретация като "смесени скитници"; Павел Йосиф Шафарик* като - "крайненци" (т.е. хора, обитаващи покрайнините), а унгарския тюрколог И. Немет тълкува името "българи" в смисъл на "метежници", "бунтовници" (2). Повечето от тези интерпретации са неверни и клеветнически и петнят светлото българско име. След като са залегнали обаче като постулати в българските учебници, подобни "научни теории" дават основание на българофобите и мизантропите-глобалисти да ни атакуват с човеконенавистни теории, целящи да предизвикат у съвременните българи някакъв комплекс за малоценност. Това се прави планирано и целеносочено по определна схема, която се следва от години. Плъзгайки се по тази логика, в редица чужди енциклопедии името "българин" се тълкува в подобен "вулгарен" смисъл, като му се придава значение на "варварин", "човек от простолюдието", "дивак-мелез" и дори "содомит"!? Последното се използва във Франция във връзка с "бугрите" (богомили, катари, албигойци и др.) свързано с верските борби и догми. В гръцка енциклопедия името "българин" е залегнало като - "мръсна дума, с която се обиждат запалянковците на някои футболни отбори от Солун"!... Сърбо-македонистите използват същия претекст, за да ни наричат "бугари-татари" и т. н. Наскоро във в. "Дейли телеграф" една журналистка - Зенга Лонгмор* написа следното - "Българите са етническа смес от славяни, турци и гърци. Думата "болгар" значи смесица и може би затова те са по-толерантни към външни хора* (81). На тази провокация българската общественост реагира остро и бяха отправени искания за екстрадирането на Зенга Лонгмор* от страната и обявяването ѝ за "персона нон грата" в България, както и британския вестник "Дейли телеграф" да бъде осъден за обида на нацията (82)!
По-нататък ще обясним част от каква кампания срещу България са подобни изказвания и твърдения, почиващи на "обективната българска история"... Истината за българското име е съхранена в старите хроники. В своите пътеписи за посещенията си във Волжка България, арабският пътешественик норм. Абу Хамид ал-Гарнати (1135 г.), пише, че в град Болгар (столицата на Волжка България) той прочел книгата "История на България" ("Булгар Тарихи"), на чиято първа страница се обяснявало значението на името "българин". То е следното - "БЪЛГАРИН" значи "МЪДЪР ЗНАЕЩ ЧОВЕК", "УЧЕН ЧОВЕК" (44)! Това е точното значение на думата и всякакви други спекулации се неуместни и вредни. В допълнение на горното, името произхожда от верния корен ПАЛК и БЪЛГ- (от "бАлкари" и "бЪлгари"), който корен като име на народ, означава "светлите", "силните", "сияйните", "синове на светлината" (т.е. носители на светлината и знанието). Нека не забравяме и факта, че редица български племена кутригури, уногури, утигури и др. носят наставката "гури", а думата "гуро" на санскрит значи "Учител", "Висш духовен наставник"!... Трябва да отбележим също в тази насока изключително ценното изследване – дисертация на покойния наш историк Христо Тодоров- Бемберски „Името българи-история и същност”, ИК „Огледало”. В този свой уникален труд Христо Бемберски доказва на базата на огромен изворов материал, че думата „българин” означава „гражданин” (човек от града). Тази етимология на народностното ни име е възникнала в много древни времена, когато повечето народи са живеели в малки селища и землянки, докато българите са живеели предимно в белокаменни градове и крепости и това е доказан факт и от археологията!
(следва втора част)

„Старият бряст” от художника Евгени Курдов

 Прочетете още:

Защо траките изчезнаха от нашите учебници

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. История на България, колектив, т. 1-8, БАН, 1979-1999 г.
2. Акад. Димитър Ангелов. Образуване на българската народност, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
3. Петър Петров; Васил Гюзелев. Христоматия по история на България, т. 1, Ранно средновековие 5-10 в. , изд. „Наука и изкуство”, София, 1978 г.
4. Проф. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура 6-11 век, изд. „Наука и изкуство”, София, 1977 г.
5. Веселин Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
6. Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум славяни и прабългари, БАН, София, 1982 г.
7. Иван Богданов. Именник на българските ханове, изд. На Отечествения фронт, София, 1981 г.
8. 50 години Институт по история при БАН, ред колегия: Валери Стоянов и Антоанета Запрянова, ИК „Гутенберг”, София, 1999 г.
9. Кратка история на България, антори: Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Костадин Петров, редактори чл. Кор. Проф. Илчо Димитров и доц. Милчо Лалков, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
10. Мавро Орбини. Царството на славяните - 1601, откъси; под редакцията на Тодор Сарафов, съставител Надежда Драгова, изд. „Наука и изкуство”, София, 1983 г.
11. Христоматия по тракология, т. 1, съставители Александър Фол и Димитър Попов, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1989 г.
12. Христо Данов. Траки, изд. „Народна просвета”, София, 1982 г.
13. Богдан Богданов. Омировият епос, изд. „Народна просвета”, София, 1976 г.
14. Детелин Вълков. Кой кой е в „Илиада” и „Одисея”, изд. „Литера Прима”, София, 1999 г.
15. Александър Фол. Политическа история на траките, изд. „Наука и изкуство”, София, 1972 г.
16. Александър Фол. Тракийската култура. Казано и премълчано, изд. „Рива”, София, 1998 г.
17. Димитър Попов. Тракология, изд. „Лик”, София, 1999 г.
18. Светлана Янакиева. Предгръцка Беотия. Палеобалкански и ономастични и митологични елементи, изд. „Днес”, София, 1994 г.
19. Божидар Динков. Пеласгите. Една загадка на Балканите и Егеида, изд. „Любомъдрие”, София, 1999 г.
20. Стефан Чурешки. Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история, София, 1999 г.
21. Петър Чолов. Български историци. Биографично-библиографски справочник, София, 1999 г.
22. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950 г., том 1, София, 1995 г.
23. Франсоа Шаму. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха, изд. „Български художник”, София, 1979 г.
24. В.С. Сергеев. История на древна Гърция, под редакцията на проф. Н.А. Машкин и А.В. Мишулин, държавно издателство „Наука и изкуство”, София, 1950 г.
25. Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите, изд. „Златен лъв”, Пловдив, 1998 г.
26. Йордан Табов; Климент Василев. Възкръсващата история на д-ръ Ганчо Ценовъ, София, 2001 г.
27. Проф. Ганчо Ценов. Народността на старите македонци, брошура, София, 1938 г.; второ издание сп. „Авитохол”, кн. 16/2001 г.; София.
28. д-р Дориян Александров. Древните български владетели преди кан Кубрат, сп. „Авитохол”, кн. 18-19/2002 г.; София.
29. Ясен Кавадарков. История на България, т. 1, Грешки в историята, изд. „Гутуранов”, София, 1999 г.
30. Ясен Кавадарков. Неизяснени моменти от историята на Византия, сп. „Исторически алманах”, бр. 1/1999 г., София.
31. Ясен Кавадарков. Десислава – княгиня Евтимия Тертер-Шишман – най-голямата писателка на 14 век, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
32. Александър Мошев. Исторически корени на мита за Кентаврите, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
33. Божидар Димитров. Българите и Александър Македонски, изд. „Тангра ТанНакРа” и Център за изследвания на българите, София, 2001 г.
34. Божидар Димитров. Десетте лъжи на македонизма, изд. „Анико”ЕООД, София, 2000 г.
35. Петър Добрев. Мисли пред храма на вековете. Как за един век три пъти беше опошлена българската история, ИКК „Славина-РМ”, София, 2000 г.
36. Петър Добрев. Кои сме ние българите. Книга за изгубената нишка на нашето минало или кратък курс по българознание, ИК „Галик”, София, 2000 г.
37. Петър Добрев. По следите на една научна сензация. Сказанието на Атиловите хуни, ИКК „Славина-РМ”, София, 1997 г.
38. Петър Добрев. Българи, тюрки, славяни, ИК „Огледало”, София, 1996 г.
39. Петър Добрев. Европа започва от България, ИК „Галик”, София, 2001 г.
40. Петър Добрев. История разпъната на кръст, част първа: Заблудите на 19 век; част втора: манипулацииет ана 20 век; ИК „Славина-РМ”, София, 1998 г.
41. Петър Добрев; Милена Добрева. Древно-българска епиграфика, изд. Център за изследвания на българите и „Тангра - ТанНакРа”, София, 2001 г.
42. Бахши Иман. Джагфар Тарихъ. Свод булгарских летописей, т. 1-3, ред. „Болгар иле”, Оренбург, 1994 г.
43. А. Ашняки. Българите башкири през вековете и днес, изд. „Светлик”, София, 1998 г.
44. Проф. Алфред Халиков. Кто мы – булгары или татары?, Казан, 1992 г.
45. Гусман Халил. Мы болгары, а не татары, Болгарский национальны конгрес и ИК „Огледало”, Казан-София, 2000 г.
46. Абрар Каримулин. Татары: Этнос и Этноним, Татарское книжное издательство, Казан, 1989 г.
47. Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза Волжских булгар, Санкт-Петербург, 1997 г.
48. У.Ф. Батыров; А.Д. Собянин. Булгары: неизвестная история очень известного народа, ж. „Профи”, № 6-7/1999 г.
49. Гайнетдин Ахмеров. История на Волжка България („Булгар Тарихъ”); превод, предговор и коментари – доц. д-р Татяна Яруллина, ИК „Огледало”, София, 2001 г.
50. Гаяз Изхаки. Идель – Урал, изд. „Камаз”, Набережние челны, 1993 г. (първо издание Берлин, 1933 г.).
51. Всемирный конгресс татар (второй созыв); Издание Всемирного конкресса татар, Казань, 1998 г.
52. Христо Маджаров. Големият заговор срещу българите, изд. „Алфиола”, Варна, 2001 г.
53. Димитър Съсълов. Бележки върху книгата на проф. Димитър Ангелов „Образуване на българската народност”, Българска Орда, Известия, кн. 1 (59) 2000 г., София.
54. д-р Тачо Танев. Възловите въпроси на старата българпска история, Българска орда, Известия, кн. 2 (60) 2000 г., София.
55. Димитър Съсълов. За българското писмо. Българска Орда, Известия, кн. 1 (61) 2001 г., София.
56. Неизменниятъ антропологиченъ обликъ на българите (сборник), Димитър Д. Съсълов. Заблуждения по потеклото на днешните българи, изд. „Монархическо-консервативенъ съюз”, София, 2000 г.
57. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2001 г.
58. Л.П. Бушчин. История на СССР, изд. „Наука и изкуство”, София, 1956 г.
59. Христоматия по история на България 1944-48 г. Народна демокрация или диктатура, редакция: проф. д-р Любомир Огнянов, ст.н.с.к.п.н. Митка Димова и Атанас Свиленов, „Литературен форум”ООД, София, 1992 г.
60. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия Райх в България, съставител: Витка Тошкова, изд. „Христо Ботев”, София, 1992 г.
61. България – своенравния съюзник на Третия Райх, (сборник от документи); съставители: Витка Тошкова, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилян Нойков, изд. „Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г.
62. История на прабългарите: потребност от нов подход. Преоценки, 1, 2, 3 част, изд. „Тангра-ТанНакРа”, София, 1998-2000 г.
63. Българи и евреи, сборник, 1 и 2 част, изд. Център за изследвания на българите, организация на евреите в България „Шалом”, „Тангра-ТанНакРа”, София, 2000 г.
64. Годишник. Алманах за историята на евреите в България. С притурка на годишник на еврейския исторически музей – София, Организацията на евреите в България „Шалом” и Бней Брит „Кармел”, София, 1998-99 г.
65. Евреите по българските земи (Judaica Bulgarica), анотирана библиография, съставители: Жак Ескенази и Алфред Криспин, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимооотношения, София, 1999 г.
66. Мая Калбург Тодорова. И белите пътища плачеха под нозете им. Популярна история за еврейството по българските земи, издателска компания К&К, 1991 г.
67. Пламен С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни, изд. „Зограф”, Варна, 1998 г.
68. д-р Николай Панайотов. Разчетена е най-древната писменост в света от преди 7000 години; За евреите и юдаизмът – преди 7000 години, в. „Народен будител”, бр. 7-8 (64-65), Варна, 2000 г.
69. д-р Николай Панайотов. Изгарям си дипломата, културна дискусия, в. „24 часа”, 10.04.2001 г.
70. д-р Николай Панайотов. Отворено писмо до специалистите на „Нешънъл Джиографик” господин Робърт Балард, чрез редакцията на в. „Стандарт” и в. „Морски Труд”, гр. Варна, 27.03.2001 г.
71. д-р Светлозар Попов. Научно откритие или....?, в. „Народен будител”, бр. 2 (69), Варна, 2001 г.
72. Кирил Туджаров. Спасяването на българските евреи през Втората Световна война, в. „Народен будител”, бр. 4 (71) 2001 г. и бр. 7 (74), Варна, 2001 г.
73. Малкият Давид – България победи злия Голиат – хитлеристката машина, интервю на Феня Декало, „Осанна и ...разпни го”! Анита Комитска, в. „Македония”, бр. 4/31.01.2001 г., София.
74. Сами Рафаел. Някои упорито се стремят да навредят на интересите на България, в. „Македония”, бр. 31/02.08.2000 г., София.
75. Лъчезар Тошев. За спасените и неспасените, в. „Анти”, 20-26.10.2000 г.
76. Димитър Сепетлиев. Романизирана скандална хроника на царското време. Цар Борис III, том 3, Нова история на България в 8 тома, ИК „Свети Димитър”, Германия, 2001 г.
77. Иво Жейнов. В архива на ДС се пазят схеми за черни каси от 1944 г. Народната власт грабела наред българи, евреи и всички, които имали пари, в. „Демокрация”, 24.07.2001 г.
78. Ясен Кавадарков. Българската писменост от праисторията, в. „Новата култура”, бр. 2/25.01.2001 г.
79. проф. Йордан Йорданов. Спорът славяни ли сме или прабългари е излишен...., в. „Македония”, бр. 12/22.03.2000 г.
80. Oskar Bar. Geographie Europas, Lehrmittelrerlag des kantons, Zurich, 1979, 1989 (второ издание).
81. Вестник ни изкара смес от славяни, турци и гърци (редакционна), в. „24 часа”, 17.07.2000 г.
82. д-р Дориян Александров. Българите – мелези?! Клеветят ни по поръчка, в. „24 часа”, 25.07.2000 г.
83. Знамето на победата забивано два пъти, „Памет” рубр., в. „Труд”, 09.05.2001 г.
84. Алберт Бенбасат. Цензурата – анатомия и начин на употреба, в. „Про&Анти”, 24-31. 05.2001 г.
85. д-р Илия Илиев. Византийското наследство и седемте славянски племена са измислици. Вече ги няма Руската империя и подкрепяната от Великите сили Югославия; време е да учим истинската си история, в. „Монитор”, 18.10.2001 г.
86. д-р Илия Илиев. Българската православна църква е независима от 535 г., в. „Монитор”, 22.10.2001 г.
87. История на България. Учебник за кандидат студенти и зрелостници 2001-2002 г., под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев, 2-ро издание, изд. „Габеров”, Велико Търново, 2001 г.
88. Димитър Табаков. Историята на българите в ръцете на славяно-маниаците, сп. „Авитохол”, кн. 13/2000 г., София.
89. Подробни и нови издирвания по старата българска история според знаменития французки историк Lebeau, събрал и превел от оригинала д-р Христо Т. Стамболски, печ. „Балкан”, София, 1914 г.
90. Любен Дилов – син. Свободата е възможността да правиш информиран избор, сп. „Мобиклуб”, бр. 4/2001 г.
91. Изчезнувшие народы, сборник, под редакцией д.и.н. П.И. Пучкова, составитель к.ф.н. С.С. Неретина, изд. „Наука”, Москва, 1988 г.
92. Мурад Аджи. Кипчаки. Древная история тюрков и Великой Степи, ОАО Типография „Новости”, Москва, 1999 г.
93. Мурад Аджи. Полынь половецкого поля, ТОО „Пик Контекст”, Москва, 1994 г.
94. Мурад Аджи. Европа, тюрки, Великая Степь, изд. „Мысль”, Москва, 1998 г.
95. Дмитрий Еремеев; Михаил Мейер. История на Турция в средните векове и ново време, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, София, 1998 г.
96. История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, превод от френски Галина Меламед, изд. „Рива”, София, 1999 г.
97. Ст.н.с. д-р Давид Коен. Български евреи загинали по времето на Холокоста, в. „Еврейски вести”, бр. 5 и 6/2002 г., издание на Организацията на евреите в България „Шалом”, София.
98. Симчо Коен. Състрадание и кураж за нашето спасение, в. „Еврейски вести”, бр. 6/2002 г.
99. Йосиф Илел. Говори еврейския исторически музей. Нашите мадони, нашите партизански джоконди, в. „Еврейски вести”, бр. 5/2002 г.
100. Тамара Шишманова. Как южната ни съседка преиначи историята, в. „Монитор”, 02.04.2002 г.
101. Комунистическият рекет над евреите, в. „Демокрация”, 12.02.2002 г.
102. Капка Тодорова. В България се ражда антисемитизъм. Фашистка литература залива пл. „Славейков”. Евреите у нас са уплашени, в. „24 часа”, 18.03.2002 г.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ