ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
РОДИХМЕ СЕ В МЪКА И НЕВОЛЯ — ТЕЖКА БЕШЕ ТАЗ НАРОДНА ВОЛЯ — ВОЗСТАНАХМЕ НА СМЪРТ ЗА СВОБОДА ; НИЙ УМРЯХМЕ — ДА ЖИВЕЙ НАРОДА!
РОДИХМЕ СЕ В МЪКА И НЕВОЛЯ — ТЕЖКА БЕШЕ ТАЗ НАРОДНА ВОЛЯ — ВОЗСТАНАХМЕ НА СМЪРТ ЗА СВОБОДА ; НИЙ УМРЯХМЕ — ДА ЖИВЕЙ НАРОДА!
ПОЯСНЕНИЯ
Историческият материал
за написването на тази повест(документи, ръкописи, статии, монографии и пр.) ми бяха предоставени на използване от
любезния колега Звезделин Цонев, комуто изказвам сърдечна благодарност. На много места са
употребени турцизми, които съзнателно съм допуснал, за да подчертая особеността
на езика ни през оная епоха. Понеже тези турцизми и до днес се употребяват в
нашия говор, не намирам за необходимо да давам превода им на български.
Какво
е чудо станало
в
Търнова града голяма,
у
Велча у Джамджията!
Велчо
Мариаци думаше:
Мариацо,
първо венчило,
дрехите
да ми извадиш —
дрехите
младоженските —
венчалната
ми премена,
елека
сукналията,
кинтиша
най-големия,
венедишките
чорапи
и
феса анадолския;
да
ми притъкмиш силяха — силяха
седефлията
и моите тежки кобури
със
алтън чифте пищови,
че
ще в Цариград да ида,
в
султановите сараи,
турците
да наковладя,
какво
са глава вдигнали!
Додето
Велчо издума,
дворът
се пълен напълни
със
турци билюк-башии;
турците
Велча хванаха,
та
му извиха ръцете!
I
През август падат
най-много звезди. Те затрептяват,
като ресници на дете, което се готви да заплаче, сетне се откъсват от небето и
полетяват зад далечните черни ридове на планините. Белите нишки, останали по
пътя им, се сплитат в гъста паяжина, сред която се блъска луната, като голяма сребърна
муха.
Легнал на гръб върху
тежко китено чердже, прибрал ръце под тила си и запухкал с малка глинена
луличка, Колю Гайтанджи гледа усмихнат бялата паяжина на падащите звезди. Някога циганка вретенарка му бе казала, че
щом види падаща звезда, каквото
си помисли — ще стане! А сега толкова много звезди падат, че той би могъл да
стане по-богат, по-силен, по-мъдър от цар Соломона, ако наистина Бог чуе и
изпълни всичките му мисли.
Не! Само една мисъл да
изпълни Бог и му стига! Той си има пари, колкото му трябват. Силата му стига да
огъне една тригодишна бука, а мъдростта сама ще дойде, когато косата му побелее
и когато пусне брада. А единствената мисъл, за която се моли на Бога, е
най-мъчната! С тая мисъл той подслажда самотните си вечери, когато лежи на
поляната до тепавицата.
Подслажда ли! И таз
добра! С такава мисъл и най-сладкият ден би се огорчил!
Той протяга ръце, сякаш
се мъчи да разкъса паяжината, да освободи луната, да я скъта в пояса си, а утре да я занесе на
куюмджийската чаршия и от далече да викне:
— Ей, куюмджии, кой е баш майстор, та да ми направи две венчални
халки от месечината?
И ако го запитат куюмджиите:
— За кого е по-малката халка, Гайтанджи Кольо?
Той ще кресне така, че ще
го чуят в четири каази:
— За Ветка хаджи Дачова, куюмджии, за Ветка хаджи Дачова!
Изпратете калфа-башията да ѝ вземе мярка!
Безъ да иска, той изказва
гласно мислите си и се стресва. Лудньо! Тъй ли се мисли?!
Колю се изправя на лакти
и се вслушва. Няма никой. Язът на тепавицата прелива, и водата с тих еднозвучен
шепот се спуска по каменистото корито на малката река. Вятърът тихичко свири на
най-тънките жици на невидима гъдулка, като че ли се мъчи да приспи гората.
В стаята, където спят
двамата ратаи тепавичари, свети малко газениче, но светлината му е толкова
бледа, че едва смогва да пробие замърсеното стъкло на прозореца.
— Значи, никой не ме е чул, — успокоява се Колю и отново се
отпуска на чергата.
— А защо се плаша да мисля за нея? Мигар не съм имотен? Мигар не
съм от род? Тя е от чорбаджийски род, а аз сам съм чорбаджия. Нейните нанизи са
от баща ѝ, а моите сам съм ги припечелил! Утре мога да отида при баща ѝ и да я
поискам!
Той притваря очи и мисли,
колко ще е хубаво, когато хаджи Дачо му протегне голямата си космата десница и
рече с привидна строгост:
— Целувай ръка, Кольо челеби, и си я отведи! До днес сме били
приятели и съседи в чаршията, от днес сме род.
Той ще сложи на Веткиния
пръст халката и, без да видят другите, ще постисне леко дланта ѝ. Тя ще пламне
като божур и ще го укори:
— Ух, какъв си! Потрай!
После ще се вдигне чудна
сватба. Ще повика свирачи от Елена, от Лясковец, от Горна Оряховица. От
свирните им цяла неделя ще кънти Търновският санджак. А вечерта, когато старите
сватове с песни ги поведат към тяхната стая, вън на чардака неговите акрани ще
натъпчат добре дългите шишенета и ...
Два отсечени изстрела
проечават в гората. Колю
Гайтанджи скача. Не беше ли заспал и на сън чул сватбарските изстрели?
Не. Писъкът на куршумите
още се носи из гората, като съсък на грамадна усойница. После ясно се чуват
бързи стъпки. Някой с всички сили тича към тепавицата и напразно се мъчи да
прикрие шума. Издават го счупените съчки.
Колю се навежда бързо,
изважда под чергата дълъг посребрен пищов, тиква го в пояса си и тръгва да
посрещне непознатия беглец.
— Кой е?
Стъпките секват, но едно
бързо, тежко дишане показва, че зад ствола на бряста се крие някой.
— Кой е? — повтаря Колю и изтегля пищова. — Обади се, инак ще те
застрелям, като куче!
— Сстт! — простенва някой— Тихо, тихо! - Кольо, ти ли си?
— Аз съм. Ами ти? Излез, излез!
Една едра сянка се
измъква зад бряста и
се приближава.
— Аз съм Кънчо Бъчварят, не ме ли позна? Господ да те вразуми!
Изкара ми ума! Отървах се от една напаст, та малко остана ти да ме убиеш.
— Хм .. — повдига рамене Колю и прибира пищова — Виж го ти! Аз
съм виновен, че той тича из гората като върколак и, че подире му някой стреля.
На поляната е светло.
Облото бяло лице на луната е спряло точно над нея, като че ли
да разгледа по-добре Гайтанджията и неочаквания му гост. Кънчо се отпуска на чергата, а Колю
наднича през прозореца, да види дали спят ратаите.
— Не са чули нищо, — казва той, когато се връща и сяда — Е? Кажи
сега, кой те гонеше? Кой стреляше подир тебе?
Кънчо дълго се ослушва в
гората, а после отсича:
— Никой не ме е гонил! Никой не е стрелял!
— Така, а? — извива вежди Колю и край устните му се свива гневна
гънка — Ти ли си луд, или мене смяташ за луд? Кажи къде си ходил посред нощ?
От Търново до тука е един час път ...
Кънчо се вдига бързо:
— Не си кадия да ме разпитваш!
Той тръгва към гората,
ала на пътя му изкачат двама кърсердари. Един миг се взират в него, а сетне
любезно поздравляват:
— Добър вечер, Кънчо ефенди! Ти ли си бил? Ние помислихме...
Преди Кънчо да отговори
на поздрава, гайтанджията се изстъпя пред низамите:
— Добър вечер, Мехмед чауш. Вие ли стреляхте преди малко? Ние си
стояхме у майстор Кънча на хладина, когато чухме изстрелите. А то вие сте били
...
— Ние, Колю челеби. Един човек ходеше из гората и носеше чувал на
гърба си. Помислихме, че е крадец, та му викнахме да чака, а той се изгуби в
тъмното ... Не е ли минал от тука?
— А, не е, не е! — твърдо отвръща Колю. — Къде смее да мине от
тука. Нали знае, как си пазя аз тепавицата? И да го изпуснете вие, аз ще го
застрелям ...
Турците свиват по една
цигара от челебийския тютюн, казват по няколко думи, извинявайки се за безпокойството,
и отново тръгват да търсят човека с чувала.
Колю напълва лулата си и
влиза в стаята при ратаите. Кънчо почаква, докато вратата се затвори след него,
отпуска се на колене и зашепва:
— Господи Иисусе Христе, помилуй мя и спаси. Майко Пресвета
Богородице, Закрилнице и Застъпнице! Прости греха ми! Не за корист и зло го
направих, а за правата ни Христова вяра! От почит и любов към стареца го
направих. Аз си зная страха и трепета. Помилуй мя!
Увлечен в молитвата си,
той не вижда, че Колю Гайтанджи излиза от тепавицата и носи в ръце фенер.
Когато съзира фенера да мъждука между стволите на дърветата, той скача като
обезумял и се спуска след тепавичаря:
— Кольо, брат ми бъди! Не отивай там. Като на Бога ти се моля!
Убий ме! Застреляй ме, но не отивай!.. Стой! Стой!.. Не отваряй чувала!! Майко
Богородице!
Вече е късно. Колю се
отбива от пътеката. Подпрян до едно дърво се чернее голямъ чувал. Гайтанджията
отваря бързо устата на чувала, повдига фенера и отскача в страна:
— Боже милостиви!
Фенерът пада от ръката му
и се разбива. Мракът става още по-дълбок и по-противен.
— Кънчо, какво си направил ? Кой е този?!
II
На кръвнина е и на мъка!
Дядо Нефталим със завъртане премества садефената си
броеница от дясната ръка и широко се прекръства.
— Отколе зная, че е така.
Писано ли е да мрат набедени праведници, винаги така падат звездите!
— Както ни е писано, отче игумене, — кротко го прекъсва йеромонах
Теодосий и въздиша.
— Когато мина Дибич генерал, пак така падаха звездите! Няма още
пълни шест години. А колко свят погина? Колко праведници затриха агаряните? Нямат
чет!
— Нямат, — отвръща Теодосий. — И още продължават да избиват!
Тихо пее чучурът на
манастирската чешма. Вечерникът леко огъва върховете на трите тополи, завъртява
се над старата черква и едва чуто посвирва по ръбовете на московските камбани.
Килиите на монасите са
тъмни. Изморени от дневния труд, те са заспали още докато вечерят. Будни са
само игуменът дядо Нефталим и неговият най-добър приятел йеромонах Теодосий.
Може би досега и те щяха да спят, но дъждът от падащи звезди ги задържа на
приказка вън на марангозлията чердак, пред казанджийската одая.
— Тежко и лошо иго агарянско!
— Отче игумене, ти без да щеш повтаряш думите на многострадалния
поп Тодор Жеравналията. Чувал ли си за него ?
Чувах... Преди месец го
затрили...
— Аз все се тъкмех да ти кажа и... — йеромонах Теодосий замълчава
виновно.
И? — извива очи дядо
Нефталим.
— И да ти се изповядам, отче. Наруших канона...
— Господ да ти прости. Какво си прегрешил?
За час време си свалих
расото, — прошепва Теодосий едва чуто и привежда глава.
Игуменът дълго го гледа:
Свалил си расото? Кой ти
даде дрехи да се облечеш?
— Велчо, Велчо Джамджията. Той е верен човек. Той ми ги даде. Разбра
ми желанието и ми ги даде...
—
Какво грешно желание те е накарало да
хвърлиш расото си, отче Теодосие?
Исках да отида в джамията,
когато щяха да потурчват поп Тодора. Исках един верен човек да види, какво чудо
ще направи Господ Бог. Защото знаех, че ще стане чудо. Нещо отвътре ми казваше
...
— Е?
Чудото стана, дядо
Игумене!
Теодосий е облекчен след
направената изповед. Лъчите на луната се пречупват в разширените му зеници. Той
говори бързо, пламенно, с почти мистично увлечение:
— Принудили го — него де, поп Тодора да приеме исляма. Обещали му,
че веднага ще го направят главен ходжа в Търново. И той приел. Приел привидно,
колкото да извърши Богоугоден подвиг и да изповяда твърдата си вяра в кръста.
Като го доведоха в джамията, аз вече бях там. Заптиетата с камшици бяха докарали
мало и голямо да гледат, как един столетник ще си промени вярата. Сърцето ми се
късаше, отче игумене, а пък отвътре нещо все ми вика: „потрай и ще видиш, потрай и ще видиш!“ Турците четоха нещо, после сложиха върху главата на светия
старец една зелена чалма, наметнаха го с зелено джубе и го поведоха да обиколи
джамията отвътре. И тъкмо когато всички турци се радваха, поп Тодор се изправи,
сякаш стана два пъти по-висок отколкото си беше, грабна чалмата, хвърли я, плю
отгоре ѝ и я стъпка.
— Сетне, сетне? — пита игуменът и вече не се сърди на йеромонаха
за нарушения канон. Рече ли нещо старецът?
— Рече: „братия, тежко и лошо иго агарянско! А сетне викна високо:
„доведоха ме да ме обругаят и похулят за светата вяра Христова ! Мене Господ ще
ми приеме душата, а тия тука Аллах да ги съди!“
— Господи, Господи! — широко се прекръства отец Нефталим. —
Благодарим ти, че още даваш светци и праведници на народа ни!
В безцветните му старчески
очи грейва безгранична вяра и чиста молитвена благодарност.
И Теодосий се прекръства.
— А каймакаминът, отче игумене, не даде и да го погребат, както
прилича. Убиха го още в джамията,
мъртъв го обесиха, а тялото му
захвърлиха в една яма на края на града. Само няколко добри жени хвърлиха връз
него по две шепи пръст, и тъй си остана.. . Ходи Велчо чорбаджи при каймакамина
да измоли тялото — каймакаминът го нахокал. Отиде даскал Андон при владиката да
се оплаче — владиката повдигнал рамене и отсякъл: „на такъв поп, такова погребение
се пада!“
— Страшно, страшно!
Дядо Нефталим почти побягна
по чардака до своята килия.
Отива да оплаче светия
изповедник поп Тодор Иконом от Жеравна.
-------------------------
Зора се сипва.
Тъмите бягат на запад,
натрупват се, спластяват се тежко в непрогледна тъмно-синя завеса. А на изток
небето посивява, звездите една след друга изгасват и остава само зорницата да
дочака огнения лик на слънцето.
Пред кованата порта на
Капиновския манастир спират двама млади мъже, повели доресто конче.
— Огледай се, дали не свети в някоя килия.
Единият мъж обхожда
манастирската ограда донякъде и се връща:
— Не свети. Още е рано. Монасите не са станали. Похлопай да ни
отворят. Не! Чакай!
Той поема чукчето на
малката порта и три пъти отсечено почука.
— Кой чука?
— Хайде отваряй и не ме разпитвай! Не ме ли позна?
— Бачо Кольо, ти ли си?
Сънливо ратайче открехва
малката порта. Колю Гайтанджи влиза и тихичко му прошепва на ухото:
— Отвори голямата порта да вкара бачо ти Кънчо коня и после бягай
да спиш. Да не съм те видял да се навърташ из двора, че ще ти скъсам ушите!
Дядо Нефталим тука ли е?
— Тука.
— Аз сам ще го събудя!
И той тръгва нагоре към
стаята на игумена, като се пази да не стъпи на някое разклатено стъпало.
— Дядо игумене, облечи се и скоро слез долу. Аз съм Колю
Гайтанджията. Ела! Има нещо да ти разправя ! Слизай тихичко . ..
Кънчо вързва коня за
вътрешния стълб на вратата, нарамва чувала и тръгва покрай килиите към двора
зад черквата. Там, в сянката на столетните брястове, спят вечен сън покойните
братя монаси.
Колю Гайтанджи и дядо
Нефталим го догонват.
— Какво носи Кънчо? — пита игуменът и някакво странно
предчувствие жегва сърцето му.
— Един покойник, дядо игумене. Един свят покойник.
Кънчо внимателно оставя
чувала на земята, коленичи и почти заридава:
— Донесох тялото на поп Тодор Иконом, отче игумене! Може би голям
грях съм направил, че изрових гроба му, но го направих, за да го погребем по
християнски! Като куче го бяха захвърлили в една яма... Не можах да изтрая да
гледам такава страхотия... Затова го изрових и го донесох. Нозете на отец Нефталим се подкосяват,
очите му се примрежват и гласът му едва смогва да се откъсне:
— Кънчо, Кънчо! Отде взе
толкова сила!
ОРИГИНАЛ
ГЛАВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар