Христо Кабакчиев (1879 – 1970г.)

Христо Кабакчиев е български художник, живописец. Роден 1879г. в Търново. Произхожда от семейство с будни възрожденски и революционни традиции. През 1899г. завършва първия випуск на Рисувалното училище. Учителства във Велико Търново, Копривщица. Художник на Етнографския музей в София. Твори в областта на историческия жанр и архитектурния пейзаж. Сюжетите му са предимно от старото Търново; къщи, улици, квартали, църкви, интериори, развалини от Царевец, Трапезица, Асеновата махала. Работи предимно с акварел, с подчертана любов към детайла, етнографска точност и документалност на композицията. Значителна част от творчеството му е унищожена от бомбандировките (1944г.). Преживе няма самостоятелна изложба. Умира на 17.03.1970г. в София. 
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

Източник: http://auction-victoria.com

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЕЛЕГИЯ ЗА СТАРАТА КЪЩА

Автор: Иван Тодоров

На снимката- Кина Стефанова Иванова (1901-1988г.) и Иван Тодоров Иванов (1901-1973г.)

Те бяха хора от друг свят. Баба и дядо. Родени на прага на миналия век в Плаково, скоро подир сватбата си се преселват в Търново. И в края на двайсетте вече са на „Любен Каравелов“ 40. Къщицата беше на един кат, с хубава маза и малка, ала пъстра градина. На дядо - пощенец, не му се опираше нищо. Имаше всякакви земеделски и други инструменти, наредени, почистени и в постоянна бойна готовност и с тях можеше да направи почти всичко. Кокошки и петел живееха в курника, същинско тухлено и топло стайче като за човек, с полози, напълнени догоре със слама, а петлетата винаги си имаха име. Тъй бе и с прасето в кочината, на което - по някаква превърнала се в традиция нагласа - гальовно все му викаха Гошо. Тогава хора и животни все още си приказваха...
Под чешмата бе поставено издълбано от камък корито, с пробита дупка в единия му край, за да може да се оттича водата и да полива цветята наоколо. Те бяха сладката грижа и радост на баба. Лалета и зюмбюли най-напред, после дойде времето на гиргините, големи колкото футболни топки, кичести и високи на бой, сетне настана модата на т.нар. „корейки“ (хризантеми с тънки и деликатни ветрилообразни листенца на цветовете), на десетките видове рози... Гордо показвахме и зелената, и черната си роза, разменяха се сортове със запалени любители на хубавото от Института по розата и етерично-маслените култури в Казанлък (там се вихреше един фанатик на красотата - Христо Чорбаджийски), от Дъскот (в него бе царството на френския възпитаник Кольо Мошев), от село Батак, където се конкурираха Александър Досев и Здравко Даскалов... А цветя се разменяха и с всяка съседка, сдобила се с нещо ново и екзотично. Като се почне от „чесначе“ от цариградско индрише, ставащо като храст, от невиждано мушкато и се стигне до омаен кактус, който цъфтял ама всяка година, и до коледниче, от онез, дето напъпват и се усмихват на стопаните си - подтиквани сякаш от дядо Боже - и пред Нова година, и по Великден.
Тук е споменът и за червените и жълти климатиси, подпрени на специално скованите дървени прелки, прилични на стълбички; и за нежните листица и цветчета на синята „морска пяна“ от двете страни на пътеката от пътната врата до къщата; на пъстрите и елегантно източени гладиоли, грижливо изваждани и прибирани всяка есен в щайги на тъмно и сухо в мазата.
Пак там, но и в стаите и антрето - малко преди първата слана - се прибираха всички саксии (а те бяха десетки), за да излязат навън пак в края на следващия април.
Лете дядо със сгъваемото си ножче „чекийка“ на младини ходел да ашладисва с калеми и лико рози и дървета (присади) в градините на мераклии в някогашните търновски лозя.
Ала не по-малка страст му бе техниката. Един от първите радиоапарати в началото на трийсетте гръмва в дома ни. Радиото е „Филипс“, с кафява бакелитова кутия, с малко стъкълце с написани на него станциите, които може да лови, и с две копчета - за пускане и настройка. Лампово, разбира се. И работи и днес.
А защо гърмяло ли? Ами защото след покупката дядо го монтирал на специална подложка, която му бил измайсторил, отворил прозореца и го пуснал тъй мощно, че и да го чува чак на двора, през отворения прозорец, но да го чуват и на улицата, а, най вече - комшиите. Скастрен от баба, блюстителка на реда и благоприличното, едвам скланял да го понамалява, но до края си обичаше силната музика...
Още от лудешките си ергенски години, когато свирел на тромбон в плаковската духова музика. В една от няколкото конкуриращи се банди, които - подир някой спор кой да бъде цанен на поредната сватба - завършвали накрая пиперливия диалог и с бой с инструментите, когато другите аргументи вече били изгърмени. На следния ден греещият като слънце тромбон - вече на бистра глава и ум - бил грижовно и с умиление поправян. Защото на него - в сравнение с крехкото кларне, тъй казваше дядо на кларинета, се разчитало при битките много повече. Желанието да е в крак с най-новото - въпреки че не бе заможен- не го остави и сетне. В началото на шейсетте, вече преселени в София, един от първите купени телевизори в квартал „Павлово“ - немски „Стадион“, бе нашият.
Но да не се отдалечаваме толкоз надалеч от къщата си в Търново. Нейните стопани спяха във фантастично изпипана орехова спалня от съседа-дърводелец Абаноса. Работилницата му бе в началото, от лявата страна на сегашната улица „Хан Аспарух“ (прежна „Ганка Рашева“). С дървени царги отстрани, с пружини и огромни табли- да си подпира човек удобно гърба и главата, реши ли да се изтегне на кревата...
В друга от стаите бе металното легло „персон и половина“ с картинните си сюжети, тип „плаващи лебеди в езеро“, и с месинговите си топки над четирите крачета. За дядовата професия споменах, а баба работи известно време в една предприятийце, гръмко кръстено Млекоцентралата, на улица „Мармарлийска“, след това оглавява Филатурната фабрика (за производство на коприна) до Гарата, ала - озовала се вкъщи - едно от големите й удоволствия бе плетенето на миля и на покривки „българска бродерия“. Какви ле не модели се изработваха, модели (също като цветята) се разменяха с комшийки и други със същото увлечение. Лакмусът за най-голям майсторлък - като се завършеше една работа и се огладеше (но не направо, а през кърпа) - бе да се покаже, че и отзад е докарана тъй чисто и хубаво, както и откъм лицето.
Друго място за свещенодействия бе кухнята. С печката с няколко колела за готвене, лъскани с отдавна забравения вече бял прах, наричан „Икономия“, с витите кюнци, белосвани с боята „Щъркел“, с долното и горно зареждане на тия лами за кюмюр и дърва „Вулканъ“ (тъй се казваха), с пещите им за печива, в които зиме вечер се слагаха и тънки тухлички, с които по-възрастните топлеха краката си под юргана, като легнеха. Младите - открай време -раздвижват в спалнята кръвта си по друг начин... Та приказвахме за готвене.
И тогава е имало готварски книги и списания, но баба готвеше както я бе научила майка й. Знаеше на кое колко му трябва, за да уври хубаво, на кое колко - да се опече и да хване изкусителен цвят, кога да се сложи ориз, домат, картоф, лук... Всичко се режеше на дървен танур, на ситно, колкото по на ситно - по-добре, там се накълцваха и дробинетата за пълнене, кокошите дреболии за чорбите, които грееха златисти и ухаеха примамливо, там се ситнеха и зеленчуците за гювечите, за салатите. Не съм запомнил гозба без мерудия, винаги под ръка имаше и копър, малки къдели чубрица, черен и червен пипер, дивисил за агнешкото, триге (един особен камък, който се образува в буретата с вино, и после го начукват на прах) - най-добрата подправка за рибя чорба, която придава кисела жилка, непосилна и за най-силния и рекламиран купешки оцет...
За сладката из чекмеджетата пък се пазеха и чакаха индийски орехчета, там бяха и продълговатите тенекиени формички за кекс (особено популярен по някое време бе т.нар. „Ден и нощ“), металните фигурки за правене на тестени звездички, търкълца, триъгълничета: все курабийки, които се поръсваха с канела, а най-отгоре им се туряше и по половин орехова ядка.
Много се тачеха и затова често се посягаше и към ванилията, лимонтузуто, към корите на лимона.
В края на лятото наставаше времето за туршиите - турени или в буркани с венец от копър, който затискаше и не даваше на зарзавата да изплава и да се задържа само най-отгоре, в сагата на саламурата от вода, сол и оцет, или в малки каченца.
Киселото зеле си бе работа за дядо, претакането на армеята (продължаваше нейде към половин месец) - също, и всичко това ставаше в дървена каца с канелка най-отдолу. Веднъж втасали, зелките се ядяха и готвени, и на салата - поръсена с червен пипер и полята с олио (като няма зехтин или дървено масло, както мнозина му казваха, и то върши работа), и на чорба - с добавен праз или лук задължително църнатата на някое от колелата на светналата печка люта петелка. Поне веднъж в седмицата, обикновено в неделя, зиме се правеха и цели тави с пуканки - от пуклив мисир, чийто зрънца като на празнична заря пукаха и едно през друго напираха да вдигнат във въздуха капака на алуминиевата тенджера с нагрятата предварително мазнина на дъното й...
Въпреки че не използваше готварски книги (или тъкмо заради туй), почти всяка оправна домакиня в ония години си имаше тетрадка с рецепти. Тъй бе и с баба. В тетрадките най-много място бе отредено за сладкишите, тортите, ликьорите, а тук-таме имаше и по някоя интересна плетка за пуловер. Спомням си, че тия рецепти нерядко носеха името на жената, от която са научени. Например: „Кадаиф от Марчето“. И, отгръщайки старите странички, ще ви го цитирам. Ако имате мерак, опитайте да си го направите:
„Продукти: 500 грама кадаиф, 200 грама краве масло, 100 грама орехчета - ядки.
Нарежда се и се пече.
За сиропа - 1. 5 кг вода и 1 кг захар. И кората на един лимон.
Залива се - едното студено, другото - горещо. “
Ето и една „Торта от три кори“:
„За 1 кора - 2 яйца, 6 супени лъжици захар, 6 супени лъжици брашно, 4 супени лъжици олио, 1 чаена лъжичка амонячна сода. Разбива се хубаво и се пече.
За крема - 4 лъжици захар (супени), половинка прясно мляко, 4 лъжици брашно. И още - 1.5 пакетче краве масло и една чаша пудра захар.
Млякото се вари и се бърка непрекъснато да не хваща корица. След като изстине, се смесва. Кравето масло „сеубива“ със захарта. За миризма - ванилия или кората на един лимон. Корите се напояват със сироп и се мажат с крема. Слага се плодът и се гарнира. “
Да свършим с един „Ягодов сладкиш“, който изглежда най-пипкав за приготвяне:
„Продукти за тестото: 4 яйца, 200 грама хладка вода, 150 грама олио, 250 грама едра захар, 4 чаени лъжички какао, 250 грама брашно, половин пакетче бакпулвер.
Продукти за крема: 1 буркан компот от ягоди, 2 супени лъжици нишесте, 250 грама краве масло, 250 грама пудра захар.
Приготовление на тестото: 4 жълтъка се разбиват със захарта, водата и олиото. Когато вече не се чувства захарта, прибавяме брашното заедно с какаото и бакпулвера. Тестото се изсипва в по-малка тавичка, намазана с масло и посипана с брашно. Поставяме да се пече на средна температура във фурна, предварително загрята.
Приготвяне на крема: отваряме буркан с ягоди, изсипваме сока, да остане само плодът. В 200-250 грама ягодов сок разбъркваме две лъжици нишесте и се вари да стане гъст. Оставяме го да изстине. Разбъркваме на пяна маслото и захарта и прибавяме студеното сварено нишесте сягодовия сок. Ягодите намачкваме и прибавяме към крема. Така става по-лек и по не се чувства маслото. Студен, сладкишът се намазва с крема и най-отгоре се настъргва шоколад. Готов, сладкишът се нарязва на продълговати пръчки или триъгълници с нож, който предварително се потапя в гореща вода. “ Понякога накрая пишеше: „Става много хубаво.“ Наистина ставаше. А на някои от страниците можеха да се видят и рисунки на сладкишите, обагрени с цветен молив.
...Още нямаше телевизия, дикторът по радиото известяваше, че е време за сутрешна гимнастика, аз съм малчуган, спи ми се и чувам всичко в просъница, рано е, но дядо е станал, за да разрине пъртина до вратата, да запали печката, да нахрани кокошките с поръсен с топла вода от чайника хляб, нарязан тъй, че да могат лесно да го преглъщат с тесните си гърла, баба трополи макар и приглушено и тя, гледайки да не ме събуди, но трябва да се шета и времето не чака...
Тъй минаваше година подир година.
Остана ми урокът, че - дойде ли ноември, трябва да сте купили 150-200 килограма картофи и да сте ги наредили в мазата, за да не тичате за кило-две до магазина в снега, редом с него да са връзките праз, заринати в пясък до кацата със зелето, нейде там - редом - са и морковите, плитките с чесън и лук да висят от пироните на гредите, върлините с отбраното най-хубаво и здраво грозде и с подковите суджук и те да са си на местата и да цари спокойствие, че сте сколасали да сторите всичко навреме и сте готови за каквито и да било изненади.
Тъй бе навремето в Търново.
.. .Баба и дядо поеха по реда си, единият по-рано, другият подире му, но споменът е жив. И от тях, и за тях.
Старата къща на „Каравелов“ 40 от трийсетина години я няма, а на мястото й е жилищен блок. Срещу му - отгоре, откъм пазара напира и друг. Но поне духът на живелите преди си е тук. Слава Богу, на него поне никой не може да посегне...
Из книгата "Старо Търново. Духът и ликът на времето"
Старо Търново
Споделете и вие историята на вашата търновска фамилия

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Истината за българския цар-мъченик св. Йоан Владимир

Стенопис на Свети Йоан Владимир, цар Български в Лозенския манастир

Паисий Хилендарски в своята история за българския цар св. Йоан Владимир изтъква факти, които в официалната история са напълно различни. Четейки Паисиевите слова, както и историята на Христаки Павлович става ясна цялата истината, която умело е прикрита в официалната история, позоваваща се на чужди източници, а пренебрегваща своите. Едва ли има друга държава, чиято история да е писана от чужденци и техните български последователи, които изцяло обслужват чужди интереси.. Имам чувството, че всички съседни народи са се възползвали от нашата история... Гърците, как хубаво са преиначили историята за един велик български цар- св. Йоан Владимир, защото жена му- гъркиня и нейният брат са същинските убийци на царя-мъченик. Сърбите пък, са взели фактите около смъртта на нашия цар-мъченик и са направили техния княз мъченик. Голото приемане на настроението на чуждите летописци /сърби и гърци/ от страна на нашите историци родиха мита за българския цар-убиец. Пръв в това отношение отново е Златарски, който насажда това отношение, след което една дълга върволица от автори започват да следват неговите стъпки, предатели на истинската българска история! Защо не приемате какво е написал един "прост" и смирен монах/Паисий Хилендарски/! Ето, прочетете истината за българския цар-мъченик: "След Радомир се възцарил Йоан-Владимир. Българите изгонили Гаврила, Самуиловия син, във Влахия и поставили Йоан, Ароновия син. Арон бил Самуилов и Давидов брат. Свети Йоан-Владимир царувал три години и водил отначало чист, свят и богоугоден живот. Гръцкият цар отново се вдигнал срещу този Йоан с голяма сила, но той с молитва към Бога и силно упование излязъл с малко войска и победил гърците. И се върнали тогава посрамени назад. Но имал жена гъркиня и също шурей при себе си, с чин магистър. Те със своята сестра били еретици, новатиани, не обичали светия цар Владимир заради православието и чистия му живот и се нагласили да го убият. Тоя негов шурей го убил на път в една гора, отсякъл му главата върху коня, както вървял напред. Той по божие повеление не паднал от коня, но взел в ръце своята глава и подкарал коня си. Преминал много места и пристигнал в манастира, който в началото сам си съградил: там слязъл от коня и предал Богу дух, И досега в този манастир, в Елбасанската страна, неговите мощи почиват нетленни и цели и дават много изцеление. На 22 май целият този край го чествува. Той има житие и служба, хубаво съставена, с бдение и славословие и с голямо тържество и похвала. Тук накратко написахме за тоя свети цар Йоан-Владимир. На гръцки са преведени житието и службата му, но много погрешно: или житието е писано по-късно, след много време, или някой сърбин или грък го е променил и са искали да скрият неговия род, че е от рода на българските царе. Написали, че бил от сръбски род, син на Немана Симеона, но са сбъркали много, не знаели през кои години е живял Симеон Сръбски. В това време в Сърбия съвсем не е имало крале, а камо ли техни царе. Симеон Неман и неговите синове били крале много години след това и за всички свети сръбски крале е известно и е написано кой где е умрял и где са техните мощи и гробове. Чети сръбския родослов, ще намериш в кое време са живели Самуил и Симеон и свети Йоан-Владимир и ще узнаеш как писателите са погрешили в това или са скривали рода и отечеството на свети Йоан-Владимир. След убийството на Йоан, гръцкият цар без съпротива влязъл в Охрид. Там в Охрид свети Йоан бил прекарал три години от своето царуване. И ония убийци му предали цяла България. Без съпротива пристигнал, отворил хазната и царското съкровище, изнесъл много злато и сребро безброй и раздал на своите войници. Взел много царски венци и корони и скъпоценни камъни. Показал голяма милост към царица Мария, жена на цар Йоан, и към петте им дъщери; знаел, че тя му е предала българското царство и убила своя мъж. И дошъл от Търново патриарх Давид и двама български барони, Богдан и Миробизо, донесли ключовете от тридесет и пет български града и предали ключовете и градовете на гръцкия цар. Той поставил Миробоза и Богдана отново за барони на България. Така българското царство паднало окончателно под гръцка власт заради греха на Самуил, българския цар, и заради новатианската и арменската ерес, които се били умножавали в Хоридската страна между българите. Но по-късно свети Иларион, епископ Меглински, и свети Теофилакт изкоренили и унищожили съвършено тия проклети ереси от България." Също в Поменика на светците под номер четири пише: "Четвъртият е свети цар Иоан-Владимир, Ааронов син; царувал в Охрид три години, водил свет и богоугоден живот и бил убит от жена си и шурея си заради чистия си и въздържан живот и заради православната вяра. И досега неговите мощи почиват нетленни в Елбасанската страна, както се каза по-напред за него." 
В хрониката на Йоан Скилица се разказва, че скоро след превземането на Охрид и Преспа, Василий II отишъл в Костур, a „там били доведени при него двете дъщери на Самуил, които щом видели Мария, жената на Йоан, застанала до императора, нахвърлили се върху нея, едва ли не за да я убият..."   И това е била естествена тяхна реакция, защото тя била една от предателите и съучастница в убийството на своя мъж. А вината за падане на България под византийско робство според Паисий има повече Самуил: "Докато бил в началото почтителен към Бога и светците и Бог му помагал. После се развратил и Бог го изоставил. Подигнал се със завист срещу своя род и царското семейство и избил цялото семейство. Оставил само Йоан, син на неговия брат... Така Самуил заради проливането на невинна кръв, когато избил своя царски род, прогневил много Бога и Бог изпратил гнева си върху него и върху цяла България и ги предал в гръцки ръце за много време, както ще се каже".
Красноречив факт, че е важно кой пише историята, защото за съжаление наши владетели биват очерняни, за да се възхвалят вражески такива, които са имали основна цел в живота да работят против България. Не може да не благодарим за това, на родната историческа наука, която подправя преводи и си наглася изворите, за да подкрепя открито българофобски теории. В конкретния случай, трябва да благодарим и на църквата, която в своето издание на "Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев), възхвалява вместо българския цар сръбския владетел Йован Владимир. Ето какво пише в Буквар от Кузман Шапкарев предназначен за македонските българчета.

 

 Битолския надпис, изсечен според официалната история по нареждане на цар Иван Владислав.. Може ли според вас един убиец да напише следното: "През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-ти ден, и се завърши в месец (…) в края...."    
Този надпис е на българския цар-светец Йоан Владимир.
                                     Вечна му памет!

  Източници: "Царственик или Болгарская история"-Христаки Павлович, История-Паисий Хилендарски, http://samoistina.com
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

За голямата благодетелка Мария А. Попова

Из Брой 26. Общински вестник „Велико-Търново“ от 1932г.

Хубавият спомен напечатан в Общинския вестник от уважаемия Г-н Вл. Даскалов за големия благодетел, неговия незабравим приятел, г-н Ангел Попов, сега покойник, ме подтикна да си спомня и аз за голямата благодетелка, г-жа Мария А. Попова, моя добра приятелка, съпруга на покойния Бачо Ангел Попов сега и тя покойница.
В. Търново не се гордее само със своите доблестни граждани, някои покойници, някои още живи, които допринасят със своя неоценим труд било материално, било в културно отношение за издигането на любимия им роден град В. Търново. То се гордее и със своите доблестни гражданки, които със своя патриотичен дух и труд са допринесли много просветни и благодетелни дела. Но в последно време г-жа Мария Попова допринесе най-голямо благодеяние на родния си град.
Тя беше идеална и като съпруга и като гражданка и като благодетелка. Тя като съпруга е работила заедно със съпруга си за издигането на висотата на положението своето индустриално дело — фабриката за произвеждане на макарони, фиде и бяло брашно. Тя с него заедно е ходила да изучават в Италия производството на горните артикули, тя е била добра помощница на съпруга си в търговията. Като гражданка тя беше една от редките гражданки със своето благородство и интелигентност. Като благодетелка тя беше милосърдната майка на бедните и страждущите. Нейното високоблагородно и хуманно дело е да завещае собствената си голяма къща с големите приходи за издръжката на стопанското училище, да даде добър занаят на стотици бедни девици, показва каква жена е била. Като председателка на женското дружество „Радост“, тя работеше неуморно за издигане на дружеството. В нейно време се създаде и стопанското училище при дружеството. Тя много се страхуваше, че с малкото средства на дружеството, трудно ще се издържа училището, но казваше ми тя, че това училище не ще го остави да пропадне докато е жива и след смъртта си. Тогава аз бях избрана целоводителка при нея като председателка и често сме бивали заедно у дома ѝ за разглеждане и подписване разни писма и сметки. Аз я обичах като своя умна и добра приятелка, а и тя беше любезна към мене и в много неща ме съветваше като по-стара и преживяла много неприятности в живота.
Един ден тя пожела да ме заведе на фабриката, за да я видя. Когато навлязохме към фабриката, аз останах очарована от хубавата картина, която ми се представи пред очите. Възхитена от видяното неволно казах на г-жа Попова:
- Вий сте щастливи с това богатство, което ще Ви даде възможност да проживеете добре старините си, а не като мене в непосилен труд, с нищожна заплата като чиновник да издържам и семейство. В това време тя се обърна към мене с очи пълни със сълзи, като ми каза с тъжен глас:
- Не е вярно! Ти си много по-богата от мене, защото ти имаш две хубави деца — два ангела, които само Бог може да ти ги отнеме. С това богатство ти имаш цел в живота си и знаеш защо се трудиш. Те ще ти бъдат опора и утеха на старините ти. А аз и мъжът ми се блъскаме и трудиме за всички.
Туй нейно тъжно изказване ме много трогна, и мене окуражи, като се почувствувах бодра и щастлива, че съм майка на тия две деца, за които не жалих ни труд, ни спокойствие, за да ги възпитам и дам добро бъдеще. Нейните думи се сбъднаха. Сега те ми са утеха, гордост на старините ми. А многоуважаемата ми добра приятелка г-жа Попова почина далеч от своя любим роден град В.Търново, в София, без да е имала около нея своя близка родна ръка, за да затвори уморените ѝ очи от дългогодишен неуморен труд. Прочее, вярвам, че нейната велика памет никой търновец или търновка не ще я забравят, в туй число и аз.
Дълбок поклон пред незабравимата памет на покойницата!
Пенка Генова-София  

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

МИХАЛ-БЕЙОВЦИ В ПРЕДАНИЕТО И ИСТОРИЯТА

Юрдан Трифонов

В книжнината ни пръв обърнал внимание на Михал-бейовци Раковски. В бележки 28 и 29 на своя "Горски пътник" той споменува за Михал-бейовци в Одрин, Бяла, Ихтиман и Плевен. За произхода им Раковски имал невярно мнение, като ги считал за потомци на някакъв Михал-бей, който бил родом от Бяла и се сражавал с турците в 1598 год. Явно е, че той е смесвал прадеда на Михал-бейовци с влашкия воевода Михаил Храбри (Витязул), който наистина е воювал в тая година с турците. Но за вакъфите, управлявани от Михал-бейовци, особено за одринския, Раковски е имал достатъчни за времето сведения. За мнимия прадядо на рода той пише:"В лято же 1596 прослави се други един български предводител на съюзници българи, Михал-бей от Бяла, днес малко село близо до Търнова. Он е съвоювал с турци против маджари и се е отличил сяйно в нея битка. Бяла, коя е била в него време знаменит град, даде му се от султана за награда. Но турци след малко са го отровили и негови синове са потурчили. От тяхни потомци още и днес владеят в Бяла и в Летница, село в търновское окружие, със стара преимущества под именем чари-баши, кое значи събирачи на съюзния българи войници [...] От Михал бейюво име спомени са остали следния. В Ихтиман, окръжие малко, от няколко български села близо до Горний Самоков, се нахожда и до днес едно спахийско турско домородство, михал-беювци назваемо, види се, че са потомци потурнаци поменатаго Михал бея".

П. Р. Славейков също се е интересувал много от Михал-бейовци. Понеже той е знаел вече по-добре българската история, па е бил запознат доста и с историята на Турция, не е можел да допуща, че Михал-бей е живял в 1596г. и да го смесва с влашкия воевода Михаил Храбри. И Славейков се е опитвал да използува за разяснение историята на Михал-бейовци сведенията за вакъфите, управлявани от тях. Такива сведения той е имал главно пак за одринския; но в тях намираме една важна подробност, която липсва у Раковски, именно, че в джамията на Михал-бея в Одрин се намирал гробът на последния, както и онзи на Хадър-бея. Славейков е сгрешил само в това, гдето е считал Хадър-бея за баща на Михал-бея, когато всъщност е било обратното. Той пише: "Досега се знаят джамията и мостът Михалбегови в Одрин. Преди последната война (думата е за руско-турската в 1877-78г.) се виждаха в джамията неговият гроб и гробът на баща му Хадърбей. Седят ли сега, не зная. А защо той се казва Михал-бей, а баща му Хадър-бей, тоже не е обяснено." Наедно с това Славейков съобщава, че е чувал от търновските и плевенските мютевелии какво потеклото им било от Гази Михал-бея, който, уж, произлизал от царския род в Търново, но бил потурчен още в първите времена, когато дошли турците. Същите мютевелии били му говорили и за запазени от тях хрисовули, но той не бил ги виждал. Въз основа на техните сведения Славейков бил готов да допусне, че "булгар Михал-бей", за когото се говорело в една турска история, ще да е бил един от синовете на цар Ив. Шишмана: "И ние се съмняваме, пише той, да не е той друг някой син на Шишмана, прикриван под името Хадър-бей." Малко по-горе в същата статия, в която дава тия сведения, Славейков пише: "колкото за Иван Шишмана и Гаази Михал бея в Одрин, ако не са син и баща, то са някой много близък род, доколкото може да се разбира по преданията и вакъфите им". Немският пътешественик Каниц, който посетил Плевен в 1871г., като говори за тогавашния мютевелия Омер-бей и за неговите големи приходи, прибавя, че прадедът му Гаази Али-бей бил получил от султан Мурада 18 села за своето отстъпничество от християнството. Следователно, според това, що слушал Каниц в Плевен, Михал-бей живял във времето на султан Мурада, когато и приел мохамеданство. Наедно с Омер-бея, Каниц споменува и за двамата братя Нури-бей и Махмуд-бей, за които съобщава, че произлизали от някакъв български воевода, чиито грамоти за благородство те ревниво пазили. Нещо подобно разправял и един юноша от бейски произход из Търново пред чиновници на руското посолство в Цариград преди освобождението. За това ни е оставил сведения Конст. Иречек в своя дневник. "Висковски, пише той, ми разправя за Михалбейовци в Търново и Плевен, стари династии, двамата братя (думата е за двама бейове) имали малък дворец в Търново, в който имало уж мебели за около 60,000 фр. Имали, каже, стари пергаменти, корона, български жезъл и други подобни работи. Единият юноша (по-малкият брат) в несъгласие с по-стария за един процес заминал за Цариград и там се запознал с Висковски, който го въвел в руската легация. Игнатиев изпратил Висковски, Христо гавазина и младото бейче в Търново, обаче било лято, брат му бил на чифлиците, бейчето се разболяло и експедицията не свършила нищо; тримата (Висковски, Христо и беят) са и фотографирани заедно. По-рано с тях преговарял консулът Рачински, искал да откупи всички тези работи, обаче пропуснал сгодния момент".

Разпространеното между някои търновчани вярване, че Михал-бейовци били от български произход, е предадено най-пълно от Ц. Гинчев в неговата повест "Ганчо Косерката". Ето какъв разговор е вложил той в устата на няколко второстепенни лица в повестта:

- Бейска работа, рекоха дервишите, като гледаха това изобилие [думата е за продукти, приготвени за бейско угощение]: раят дошъл на земята за тях, а нашата - яж сухи крушели и пий вода...

- От българското старо бейство му е останало това богатство, рече Димир-Дишлията, като си припомни как са потурчали насила баща му, - той твърде не го е спечелил...

- Че българин ли е Рашид-бей - попита по-малкият дервиш, който беше откъде Багдат родом и малко познаваше търновчани, - аджаип! [= чудна работа]... аз пък го мислех хасъл [= същински] турчин...

- Всичките бейове, гдето ги видиш тука, са българи дьонмета [отстъпници] [...] Беевете са, не ги ли чуваш, като се прекорясват "Михал-бей, българи", изтурчени едно време, когато са превзели турците Българистана; тогава са техните прадеди приели исляма и са си завардили чифлиците със селата и селяните със земите.

В този разговор, вложен в устата на търновчани турци, е загатнат и изворът на вярването, че Михал-бейовци са били българи. Този извор е самото им фамилно име, което на турци и българи се е виждало необяснимо инак, освен ако се приеме, че те са били българи. Това име е влияло не само в Плевен и Търново, а и другаде, гдето е имало бейове да го носят. Така, в едно прошение, подадено в 1889г. от Рагъб-ефенди, мютевелия на ихтиманския вакъф, до Министерството на финансите за отпущане на пари срещу вакъфските имоти, се казва: "по тоя начин ще запазите от опропастяване една седемстотин годишна фамилия, която е от българско произхождение, което се потвърждава от самата фирма на Гаази Михал-бей"...

За Михал-бейовци се е говорило преди Освобождението и в Търново. Но връзките на тамошните бейове с Михал-бейовци, ако е имало такива връзки, ще да са били далечни. Вакъф на име "Михал-бей" или "Михал-бейоглу" там не е имало. Повечето вакъфи, като онзи на Сулейман-паша от 1808г., на хаджи Фейзула от 1807г. и др., са били нови и са получавали доходите на кафенета, фурни и др. здания, които доходи са служили за поддръжка отчасти на джамии и медресета, но главно на чешми. Голям и стар вакъф е бил само основаният от Фируз-бея и неговият син Гаази Али Фируз-бей, който построил в 1436 и хубавата джамия на Хисаря, вероятно на мястото на едновремешната църква "Св. Петка". За тази джамия и за моста на Янтра при турската махала, наричан Фируз-бейов, е отивала част от десетичния приход на селата Мурад-бей, или Горни-Турчета (сега Бяла черкова), Михалци, Павликяни и Омур-бей, или Долни-Турчета (сега Стамболово). Мурад-бей и Омур-бей са били от рода на Фируз-бея, както се вижда, между друго, и от продавателните актове на имотите им. Някои предания, особено в с. Михалци, са свързвали техния произход и с Гаази Михаил-бея; но тия предания изглежда да се дължат главно на името на селото.. От с. Михалци вярването, че бейовете на 4-те казани села са имали роднински връзки с Гаази Михал-бея, е преминало и в Търново, гдето тия бейове обикновено са живели. Същото вярване ще да се е поддържало и от някои болярски християнски принадлежности, които ще да са били донесени плячка от околните християнски държави, с които Турция е воювала. Шукри-бей, един от двамата последни потомци на Фируз-бея, обичал да говори пред селяните, особено когато попийвал, за своя български произход. Той споменувал и за някакво кандилце, което семейството строго пазело. Това навежда на мисъл, че някой техен дядо или прадядо е бил грабнал и потурчил някоя българка. За такова нещо загатва в повестта си "Ганчо Касерката" Ц. Гинчев. За българка Труфана, жена на Алиман Али-бея, се помни и в село Михалци. Прочетете повече

Пишете, ако имате информация за фамилия Ферузбееви, живели на хълма Царевец и след освобождението 1878г. безследно изчезнали..

Снимка из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТУРИСТИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО „ТРАПЕЗИЦА – 1902” - ТРАДИЦИЯ И ИСТОРИЯ

Дружеството е основано през 1902 година от група ентусиасти, последвали призива на Алеко Константинов за отдих сред природата. Те приканват съвременниците си да опознаят туристическите и историческите забележителности на България и съдействат за утвърждаване на толерантността, познанието и духовното развитие чрез активен здравословен и емоционален начин на живот.
В началото на 1902 година Александър Теодоров - Балан, председател на Българското туристическо дружество, се обръща към Моско Москов с молба за съдейства за учредяване на "туристическа задруга" във Велико Търново. Моско Москов се отзовава с готовност на поканата. На 2 март 1902 година той свиква първото подготвително събрание в салона на читалище "Надежда". На него писъстват около 50 любители на природата и родния град - учители, чиновници, общественици.
На 17 март 1902 година в дома на адвоката Михаил Сребров на ул. "Читалищна" 12 се провежда втора среща, която се счита за Учредителна, тъй като на нея се избира първото настоятелство на туристическото дружество и се обсъжда и приема проектоустава. На 9 май 1902 г. се свиква общо събрание, на което се приема името на дружеството - "Трапезица". Мотивът за това е, че на историческия хълм вече са направени първите разкопки, открити са основите на 17 църкви и хълмът е атрактивен за туристически посещения. Няколка месеца след основаването си, Туристическо дружество "Трапезица" става домакин на Втория туристически събор. Още същата година то посреща и първия чуждестранен турист - французин.
Моско Москов, Стоян Коледаров, Цоньо Герганов, Леон Филипов, арх. Георги Козаров, Йордан Кулелиев, Стефан Върлев, Стоян Бояджиев, Димитър Геров, Михаил Петков, Тотю Дюлгеров, Христо Шипчанов, Деян Станков, Георги Исапов (Хондро), Кръстьо Ников  и още много имена могат да бъдат добавени към първостроителите на туристическото движение в Търново. 

Настоятелството на Българско туристическо дружество "Трапезица" на сцената в салона на хижа "Трапезица" в Търново. 11 апр. 1928г.  източник

По своя характер туристическата дейност в началото е културно-просветна, родолюбие, инициативи за изучаване и съхраняване на историята, представяне на театрални и оперни постановки,  вечеринки, забави, концерти и излети сред природата, благотворителни инициативи. Много са инициативите, които тръгват от него:
- 13.12.1903 г. - Благотворителен бал във Велико Търново, средствата от който се използват за залесяване на поречието на река Янтра и хълмовете около града. Впоследствие балът се превръща в една от традиционните благотворителни инициативи на Дружеството, възстановена в съвременната му история през 2007 г.
- 1904 г. – по инициатива на дружество "Трапезица" се създава археологическа секция към местния клон. Издирени, проучени и описани са много местни старини. В специални витрини са изложени снимки на исторически и природни забележителности от околностите на Велико Търново.
- 1904  г. – открива се безплатна ученическа спалня по инициатива на арх. Георги Козаров, на втория етаж на прогимназията, в къщата на братя Паница. Отпечатани са и първите туристически рекламни материали.
- 1905 г. – организира се общоградски излет до Царевец и Трапезица, а на традиционния благотворителен бал през декември за пръв път прозвучава туристическият марш "Балкани" по текст на Кирил Христов и музика на Иван Константинов. Този марш е химн на туристите и до днес.
- 1907 г. – издава се Туристически пътеводител, чиято подготовка започва още през 1905г. с безвъзмездния труд на Леон Филипов, арх. Георги Козаров, Никола Марков, Димитър Багрилов и инж. Христо Сапаров. Постъпленията от 4-хилядния тираж са определени за изграждане на първата туристическа хижа в България – на Царевец.
- 24 май 1922 г. – освещаване на първата туристическа хижа в България „Трапезица” на хълма Царевец, която се превръща в притегателен център на културно-просветната дейност на туристите.
- 1925 г.  - опити за проникване, изучаване и описване на околните пещери от доц. Рафаил Попов, който проучва Мадарското плато и открива Омуртаговия надпис при Чаталар. 
- Издава се списание „Турист”.
- 14 юли 1960 г. – първи ученически поход от Тимок до нос Емине с водач учителя Любомир Войников.
- 25 октомври 1960 г. - откриване на първия скален заслон в местността Устето. Пуска се тролей над Устето.
И днес, водеща е ролята на дружеството в развитието на пешеходния туризъм, ориентирането, алпинизма, катеренето, ски-туризма, ученическия туризъм, водните спортове, планинското колоездене, художествената самодейност.
Сред традиционните обществено значими дейности на Туристическо дружество „Трапезица-1902” е оформянето, маркирането и обезопасяването на туристически маршрути и пътеки в околностите на Велико Търново. През 2013 година  благотворителната кампания е посветена на възстановяване на най-популярните маршрути. Дружеството се грижи за поддържането на екопътеки в региона с дължина над 200 км.

  Източник

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР- Сребърно монетосечене

Известни са два типа сребърни плоски монети на цар Иван Александър. Върху единият, царят е представен сам, а върху другия - със сина си Михаил Асен. От типа "царят сам" в Търново са намерени 5 екз. Един от тях е препечатан върху сребърна монета на Михаил Шишман /"царят конник"/. Това препечатване свидетелства, че в първите години от управлението на цар Иван Александър имало недостиг на сребро и се наложило използването на по-стари сребърни монети.

Вторият тип сребърни монети е най-масовото българско сребърно монетосечене. Върху него са представени цар Иван Александър и най-големият му син от първия му брак Михаил Асен /Таб.ХХХП/.

Досега от България са известни над 50 колективни находки, съдържащи 6 500 сребърни монети от този тип/’ Само в Търново са намерени 1029 екз. /141 единични и 889 от 4 колективни находки/. Анализът на многобройните търновски монети, съобразен с данните от проучените находки от други места, даде възможност да се изяснят и уточнят някои въпроси относно поминала на това сребърно издание, организацията на търновската монетарница, както и да се изгради една относителна хронология на отделните монетни емисии, белязани със съответни отличителности. 
В Търново са открити 4 колективни находки със сребърни монети на Иван Александър с Михаил Асен. Едната от тях, която е втора по количество от известните /791 екз./, е намерена в едно от приземните помещения на Двореца на Царевец. /Обр.З/. Тя изцяло се състои от сребърни монети от типа "Иван Александър с Михаил Асен". С изключение на 2 екз.5 на всички останали монети върху лицевата и опакованата страна е гравиран обърнат монограм на титлата "ЦАРЬ".

Според съкращенията на епитета "благоверен", изписан вляво от фигурата на Иван Александър, монетите се обособяват в две основни групи - със сложен и с обикновен монограм /Таб. XXXII/. Екземплярите със сложен монограм се отличават с много добра изработка, точно центрирани печати и средно тегло между 1,55 - 1,60 г., размер 19-20 мм. Монограмът на Михаил Асен е в четири основни варианта. Средното тегло на втората група, чиито екземпляри имат един и същи съкратен монограм на епитета "благоверен", е между 1,45 - 1,55 г. Те се отличават с опростена изработка и неоформени ядра с размер 20-21мм. Средното тегло на екземплярите от колективната находка "Двореца" е в границите на 1,45 - 1,60 г. и отразява понижението на тегловния стандарт на монетите от типа "Иван Александър с Михаил Асен" за периода от 1337-1350 г.

Втората колективна находка е намерена на Северозападния склон на Царевец в руините на голяма жилищна сграда /Обр.З/. Тя съдържа 10 сребърни монети на Иван Александър с Михаил Асен, 35 билонови и 1 медни монети на Иван Шишман. Съставът на малката находка показва, че тя е укрита или изгубена в началото на 70-те години на XIV в. при управлението на Иван Шишман. Средното тегло на сребърните екземпляри е 1,10 г., размер 18-19 мм. Всички монети имат нормално изписан монограм на титлата "ЦАРЬ",

но върху някои от тях той е заменен със звездички. Третата колективна находка съдържа 20 сребърни монети на Иван Александър и Михаил Асен. Тя е намерена в подножието на хълма "Трапезица". Върху запазените екземпляри монограмът на титлата "ЦАРЬ" е нормално изписан, а тяхното средно тегло и размер е 1,0 г. 18см. Анализът на трите колективни находки показва, че нормалният монограм на титлата "ЦАРЬ" фиксира доста по-леки и съответно по-късно отсечени тегловни емисии. Това добре се отбелязва и при единичните находки от Търново. От общо 141 единични монети 86 екз. имат обърнат монограм на титлата "ЦАРЬ", средно тегло 1,45 - 1,60г.; 21 екз. с нормален монограм на титлата "ЦАРЬ", средно тегло 1,30г.; 9 екз вместо монограми имат по три точки или звездички, средно тегло 0,65 г. и размер 16-18 мм. Същите данни предоставят колективните и единични находки от сребърни монети на Иван Александър с Михаил Асен, намерени в други райони на България или съхранявани в чужбина /СССР, Румъния, Македония, САЩ/. Върху два ниско тегловни екземпляра /0,87 и 0,72 г., диам. 17-19 мм./, копиращи сребърните монети на Иван Александър с Михаил Асен, вместо обичайните монограми на царя и на неговия син, е гравиран монограм на Иван Шишман. Върху обратната страна монограмите също са заменени с групички от по три точки. Известни са екземпляри от типа "Иван Александър с Михаил Асен" с тегло 0,50 г. и без надписи, които са препечатани върху нискотегловни сребърни монети на цар Иван Срацимир. От друга страна, монетите на видинския цар с такъв нисък тегловен стандарт са сечени след 1370г. Наличието на монети от типа "Иван Александър с Михаил Асен", предимно с понижено тегло в колективните находки, укрити след 60-те години на XIV в., показва, че това сребърно монетосечене е издавано не само след смъртта на Михаил Асен /+1355г.?/ и съвместното управление на Иван Александър с Иван Шишман, но и през първото десетилетие на самостоятелното владичество на Иван Шишман. Отсъствието на сребърни монети по-леки от 1,0 - 1,10 г. и размер под 19 мм в находки, укрити или изгубени преди тази дата, потвърждава мнението, че т.нар. "грошове" и "полугрошове" на Иван Александър с Михаил Асен представляват екземпляри от един и същи номинал, но издавани с постепенно намаляващо тегло в продължение на близо 40 години. Подобно тегловно понижение на сребърните монети се наблюдава в Дубровник и Сърбия. Както сребърните монети на Теодор Светослав, Михаил Шишман Асен и на Иван Александър /тип "царят сам"/ са сечени по системата "аlреzо", така и изданието от типа "Иван Александър с Михаил Асен" е произвеждано по същата система - отсичане на определено количество монети от определена тегловна единица по дадено теоретическо тегло за всяка монета, без да се следи стриктно теглото на отделните екземпляри да отговарят на приетото теоретично тегло. Колективната находка от Двореца, съставена изцяло от сребърни монети на Иван Александър с Михаил Асен, дава известни косвени данни за организацията на монетното производство в Търново. Екземплярите от групата със сложен монограм на епитета "благоверен" и обърната титла "ЦАРЬ", освен с високото си тегло, се отличават с много добра изработка.

Това са монети от първата емисия на сребърното монетосечене на Иван Александър с Михаил Асен, отсечени около 1337г., по случай предстоящата сватба на царския син с Мария-Ирина, дъщеря на византийския император Андроник III Палеолог. Тези монети били сечени до около началото на 40-те години като след тази дата започнало производството на екземпляри от нова емисия, най-масовата. Отличителното за нея е изписването на обърнат монограм на титлата "ЦАРЬ", а епитетът "благоверен" се състои само от буквите "ББ” /Таб. XXXII/. Според данните от колективните и единични находки е видно, че от средата на 50-те години производството на сребърни монети чувствително намаляло. Характерните белези за емисиите, сечени след смъртта на Михаил Асен, са нормалният монограм на титлата "ЦАРЬ", а епитетът "благоверен" е изписван с две букви "ББ" или само с "Б". Наред с ограниченото издаване на сребърни монети се понижавало и тяхното тегло. Това се дължало на редица политически и икономически причини -откъсване на областите, от които се добивало сребро в резултат на турските нашествия и сръбската окупация като Родопите, районите около Велбъдж, Кратово, Ново бърдо и др.; временното завладяване на Видинското царство от унгарците, постоянните раздори с Византия; големите парични разходи около войната с Амадей Савойски за освобождаването на пленения цар Иван Страцимир.

Отличителното за емисиите, сечени през 60-те години и в началото на управлението на цар Иван Шишман, е тяхното твърде ниско тегло и малки размери /0,50 - 0,80 г. и диам. 15-17 мм/. Гравираните монограми могат да се определят като подражателни, а в повечето случаи те са заменени с групички от по три точки или звездички.

При комплексния анализ на сребърните монети на Иван Александър с Михаил Асен, намерени в Търново, бяха направени опити за сравняване на двойките печати, с които те са били отсечени. Така например, от прегледаните 790 екземпляра се установиха само 1 двойка лицеви и 4 двойки еднакви опъкови матрици при монетите от Първа хронологична фаза; 5 двойки лицеви и 6 двойки опъкови матрици при Втора хронологична фаза. Подобно съотношение е отбелязано при проучването на други колективни и единични находки със сребърни монети на Иван Александър с Михаил Асен. В колективната находка от с. Арчар от 304 екз. са установени 6 лицеви и 14 еднакви опъкови матрици. Тези все още непълни и оскъдни данни подсказват за няколко милиона сребърни монети, произведени в монетарницата на Търново за периода 1337-1355г.

 Тип III /Иван Александър с Михаил Асен/

Лице: М  IW
            А  А
          ЧР  ЧР
Иван Александър / вдясно/ и Михаил Асен / вляво/, със стеми, дивитисиони и лороси, държат помежду си лабарум с дълга дръжка. Д. ръка на царя, и съответно л. ръка на по-младия цар, са положени върху гърдите им.
Опако: Т  Р
        NB
Схематичен модел на град Търново, представен като крепост с три кули и засводена порта.
Източник: Книга "Монети и парично обръщение в Търново XII-XIV в." с автор Константин Дочев

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ