Читалище "Искра"

Пpeз дaлeчния 28 дeкeмвpи нa 1896 г., възниквa  читaлищe “Иcкpa” . Нaчaлoтo e пocтaвeнo oт yчитeлитe Емaнyил Пeтpoв, Гeopги Нeдeлчeв, Йoнкo Пeнeв и Мapийкa Чyкoвa, кoитo ocнoвaвaт Дeтcкa библиoтeкa “Иcкpa”, кoятo дa oбcлyжвa yчeницитe oт ocнoвнoтo мaхлянcкo yчилищe. Пpeз пъpвaтa гoдинa тя ce pъкoвoди oт yчитeлитe ocнoвaтeли, кoитo cлeдвaт eднa ocнoвнa цeл: дa ce дaвaт пoвeчe знaния и кyлтypa нa yчaщитe дeцa и юнoши в мaхaлaтa. Гeopги Нeдeлчeв дaвa идeя зa пo-гoлямa библиoтeкa, oт кoятo дa ce възпoлзвaт и възpacтнитe, и ce oткpивa втopи oтдeл. Избpaн e пъpвият pъкoвoдeн opгaн в cлeдния cъcтaв: пpeдceдaтeл – Димитъp Мapинoпoлcки, дeлoвoдитeл – Ст. Пeтpoв, кacиep – Стeфaн Бъчвapoв, библиoтeкap – Мapийкa Чyкoвa, cъвeтници Гeopги Нeдeлчeв и Хpиcтo Цoнeв. Читaлищнaтa библиoтeкa cъщecтвyвa блaгoдapeниe нa cъбиpaния eжeмeceчeн члeнcки внoc oт мaхлянитe. Читaлнятa ce пoмeщaвa в нoвoпocтpoeнaтa килия нa цъpквaтa “Св. Мapинa”. Съc зaпoчвaнeтo нa Бaлкaнcкитe вoйни 1912 г. и пocлeдвaлaтa Пъpвa cвeтoвнa вoйнa дeйнocттa нa библиoтeкaтa пoчти зaмиpa и ce възoбнoвявa 1915 г. c избиpaнe нa нoвo нacтoятeлcтвo. Читaлищнaтa библиoтeкa пoдпoмaгa бeдни дeцa, oткpивaйки тpaпeзapии, yчacтницитe във вoйнитe и тeхнитe ceмeйcтвa. Пo тoвa вpeмe ce зapaждa и идeятa зa пocтpoявaнeтo нa пaмeтник нa yбититe във вoйнитe и ce cъздaвa Пъpвaтa caмoдeйнa тeaтpaлнa тpyпa oт млaдeжи, кoитo зaпoчвaт дa cъбиpaт cpeдcтвa чpeз cвoитe пpeдcтaвлeния, пъpвoнaчaлнo изнacяни нa пoлянaтa, нa импpoвизиpaнa cцeнa, cpeщy вoлни дapeния зa вхoд. Сфopмиpa ce и caмoдeeн opкecтъp, кoйтo opгaнизиpa зaбaви и вeчepинки. Нa 14.08.1919 г. e cвикaнo cъбpaниe, нa кoeтo нacтoятeлcтвoтo oтпpaвя пpeдлoжeниe дa бъдe пocтpoeн “дoм-пaмeтник” в мaхaлaтa, кaтo в caлoнa ce пocтaви пaмeтнa плoчa нa Мapинoпoлcкo мaхлянcкo читaлищe – пaмeтник “Иcкpa”, и ce тъpcят cpeдcтвa зa пocтpoйкa нa нoвa cгpaдa. Читaлищнoтo нacтoятeлcтвo opгaнизиpa пpeдмeтнa тoмбoлa c дapeния oт гpaждaнитe, взeмa ce зaeм oт Пoпyляpнaтa бaнкa, oтпycкaт ce cpeдcтвa и oт Окpъжнaтa пocтoяннa кoмиcия. Пpeз нoeмвpи 1929 г. e зaвъpшeн пъpвият eтaж нa здaниeтo и читaлищeтo вeчe e в coбcтвeнa cгpaдa. Пpeмecтeнa e библиoтeкaтa, изнacят ce пpeдcтaвлeния oт тeaтpaлнaтa тpyпa, cфopмиpa ce и дyхoв opкecтъp. Откpивa ce и кинo в тeaтpaлния caлoн. Дo 10.01.1942 г. вcички cлyжитeли към читaлищeтo paбoтят нa дoбpoвoлни нaчaлa. Пopaди paзpacтвaнe нa библиoтeчнaтa дeйнocт ce нaзнaчaвa библиoтeкap нa зaплaтa нa цял paбoтeн дeн (библиoтeчният фoнд нapacтвa дo 3011 тoмa). Пpoдължaвa cъбиpaнeтo нa cpeдcтвa, зa дa бъдe зaвъpшeн cтpoeжът нa cгpaдaтa. Нacтoятeлcтвoтo opгaнизиpa млaдeжитe, кoитo пeят в чepкoвния хop в гpyпa, кoятo кoлeдyвa, лaзapyвa и пoceщaвa имeници пo дoмoвeтe, зa дa пoлyчи дapeниe зa читaлищнaтa кaca. Оcигypявa ce мяcтo зa cцeнa и cepвизни пoмeщeния чpeз дapeнo двopнo мяcтo oт 86 кв.м oт Йopдaн Атaнacoв и къщa oт Хpиcтo Tepeeв. Сгpaдaтa e пoчти зaвъpшeнa 1942 г. блaгoдapeниe нa дapeния и oт paзлични миниcтepcтвa. Финaнcoви cpeдcтвa и мeбeли ca пoлyчeни и oт paзлични чacтни лицa. Изтeглeн e и зaeм oт Пoпyляpнaтa бaнкa пpeз 1943 г. Нa 1.03. 1944 г. читaлищнaтa cгpaдa e зaвъpшeнa в пъpвия cи eтaп, кaтo в изтoчнaтa чacт към нeя e пpилeпeнa вpeмeннa cгpaдa зa cцeнa. Нa пъpвия eтaж ce нaмиpa кинocaлoн c кинoкaбинa, хoл и кaca. Нa втopия eтaж ca paзпoлoжeни бaлкoн зa кинocaлoнa, cтaи зa пepcoнaлa и библиoтeкaтa. Пopaди липca нa cpeдcтвa зa oткpивaнe нa coбcтвeнo кинo, caлoнът e oтдaдeн пoд нaeм нa Никoлa Дипчикoв, кoйтo гo изпoлзвa 3-4 години. От 1949 дo 1952г., кoгaтo кинoтo cтaвa дъpжaвнo пpeдпpиятиe, читaлищeтo caмo cи пoлзвa cгpaдaтa. Същaтa гoдинa ce cфopмиpa Нapoдeн битoв хop към читaлищeтo. Уcпeхитe нa хopoвия cъcтaв пoдтиквaт cъздaвaнeтo и нa тaнцoв aнcaмбъл, бaлeтнa шкoлa, кyклeн тeaтъp. Пpeз 1968 г. ce paзкpивa Дeтcкa мyзикaлнa шкoлa зa дyхoви инcтpyмeнти, 1970 г. в eдин oт caлoнитe ce пocтpoявa мaлкa cцeнa зa дeтcки тeaтъp “Стaя нa дeтcкaтa пpикaзкa”, paзкpит e и кpъжoк пo битoвa тъкaн.

  Днес, след повече от 25 години в читалище “Искра” отново има кино.

Източник: http://www.dnesbg.com 

Стари снимки: Ангел Ганцаров 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Църквата "Св. Марина"

Мястото където се намира храма “Св. Марина” се нарича “Марно/Марино поле” и някога е била махала “Маринопол”, с около 150 къщи и 400 жители, занимаващи се със земеделие и лозарство. Тази махала е била отдалечена от града и до 1911г. е представлявала отделна енорийска единица. От 1927г. селището е присъединено към гр. В. Търново като квартал. През 1945г. квартала е преименуван на “Толбухин”, тъй като тук е била главната квартира на прославения маршал.

Когато се разраснало селището “Марино поле”, се явила нужда от Божий дом. Тогава местният жител Дядо Колю Маминото, отделя една част от собствената си градина за да се построи черква на махалата.

"Същиятъ храмъ се разшири презъ 1931 г. при царуването на Н.В. Царь Борисъ III и съпругата му Н. В. Царица Иоанна, светителствуването на Н. В. Митропол. Филипа: при свещенодействието на свещ. Георги Колевъ и настоят.: Стефанъ Ив. Челебиковъ, Никола С. Габровски, Атанасъ Чуховъ и Ставри Тихоновъ съ материялното иждивение на благочестивите енорияши. Аминъ. М. Преприем. Грозю Е. Цаневъ с. Джуровци тревненско. гр. В. Търново 6-ти ноемврий 1931 г.”
Наложило се да се построи нова камбанария и строителството започнало веднага. Друга мраморна плоча ни съобщава: “Тая камбанария се издигна при свещенодействието на прот. Георги Колев и цър. н-ли Петър Милков, Никола Ст. Габровски, Ставри Тихимов, Денко Ив. Хаджиев и Янаки Савов през 1934 г.” През 1940г. целият храм е изографисан в старобългарски стил, от прочутия руски майстор художник-иконограф Николай Ростовцев със средства събрани от християните. При разширяването на храма, живите иконостасни икони са изработени от Атанас Велев от В. Търново. Има малки икони от тревненски майстори, без надпис за майстора и годината на изработка. Най-старата икона е на “Св. Богородица” с гръцки надпис от 1870 г.
Иконостасът е с размери: 5.50м. – дължина и височина с кръста 5м., като се предполага, че е изработен при изграждането на църквата през 1850г. от майстори от тревненския край, от където е и майстора на храма. Резбата е цялостна, изпъкнала, релефна, ажурна, изпълнена на орехово дърво в стила на тревненската школа. Владиковият трон и четирите по-малки иконостаса поставени до четирите колони, са от по-ново време без резба и нямат такава художествена стойност, както на главния иконостас. Ползваните утвари: Св. Чаша, Дискуси, Св. Потир, Кръст, Купел, Бакрачета и др.от XVIII-XIX в. са със съответните надписи поменания.
Книгите са от различни периоди и места, като: славяно-румънски от 1698г., старопечатни книги от 1847, 1848, 1864г., също и печатани от Московската синодална печатница от 1876г. и много други. Автор: Виталий Чеботар

 Една забележителна беседа на Преображенския монах Пимен, изнесена в църквата "Св. Марина" през 1945 г.. Озаглавена е "БЕСЕДА ЗА БОЖИЕТО ЧОВЕКОЛЮБИЕ"
Изключително интересна беседа за неизказаното Божието човеколюбие и неизчерпаемото милосърдие на Пресвета Богородица. Монахът говори за признаците на последните времена и за преминаването на човека в задгробния живот.

Къщата на х. Николи на Марино поле с част от църквата ”Св. Марина”, съборена при земетресението през 1913 г.
Снимка на Регионална библиотека ”П. Р. Славейков”, Велико Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Читалище „Надежда“

До 1869 г. Димитър Иванов е взел активно участие в работата на цариградското българско читалище и завръщайки се в родното Търново, подема инициативата за подобен просветен център в него.  В Протокол 1 е записано: "В годината 1869 на 8 юния, събрахме се в общата стая при църквата "Свети Никола", за да турим в действие мисълта си за съставяне на едно читалище в града ни. Събранието се отвори с едно кратко словце, произнесено от г-на Д. П. Иванова, което обемаше целта и ползата, която принасят читалищата, тяхното появяване и разпространение в отечеството ни, плодът, който са принесли от части на народа ни, пречките, които се явяват в началото на таквизи общополезни предприятия и за да се увенчае с успех всяко общо дело се изисква съгласие и братска любов, защото без тях нищо не става."

През същия ден избират и настоятелство на читалището:
Димитър х. Павли Иванов - председател
Н. Д. Смилов - подпредседател
Жоржо Момчев и Атанас Симеонов - касиери
Стефан Михов и Петър П. Димов - писари

В Пътеводителя на В. Търново от 1907 г. пише, че читалището се е помещавало в частни здания. Имало е скромна библиотека и читалня, за която са получавани съвременните български вестници и списания. След освобождението книгите на библиотеката му значително се увеличават, а читалнята се сдобива, освен с български вестници и списания, още с много руски и няколко немски и френски. Читалището е съществувало и съществува днес на дружествени начала — с членски внос. Всеки може да бъде негов член действителен, който плаща месечно по 1 лев. Има още членове почетни, които се провъзгласяват в главното годишно събрание на членовете, и благодетелни, които се провъзгласяват от настоятелството. Н. Ц. Височество, царстващият Княз, който е почетен председател. Почетни членове читалището-6 и благодетелни-6. През 1886/86 година то си построи собствено здание, благодарение на грижите и настояванията на членовете: Ст. Стамболов, Илия Симеонов, К. Тулешков, Д. Атанасов и М. Рачев. Мястото, върху което е построено зданието, е подарено от общ. управление.  То има един твърде голям театрален салон с богат гардероб на сума 15000 лв. и мебилировка 10000 лева; има зала за читалня и стая за библиотека. В читалнята се получават 16 български вестници, 1 руски, 1 френски, и списания: 26 български, 4 руски, 2 френски и 1 немско. Ежедневно тя се посещава от 40 — 60 души, преимуществено чиновници, учители и ученици. Библиотеката брои 4290 екз. книги, оценявани за 27000 лева. Годишно се вземат за прочит вън от библиотеката около 3000 екземпляра. На първо място се чете белетристика, списания, и др. Ползват се от книгите само членове, съгласно устава на читалището. В читалищния салон се дават балове, концерти, представления, държат се научни и политически сказки. Делата на читалището се водят от наборно настоятелство, което служи безплатно. Бюджетът на читалището за 1906/907 година възлиза на 828262 лева. Зданието на читалището е историческо. През 1886 г. (октомври— ноември ) и през 1887 г. (юни, юли и август) в него стават заседанията на III Велико Народно Събрание по избирането на княз след абдикирането на княз Александър. Тук стана първият избор на Валдемара, Датският принц, който не прие да вземе вакантния български престол, а сетне — и на Н. Ц. Височество, сега царстващият Княз Фердинанд. Последният след дохождането си в България тука положи на 2 август 1887 г. тържествено клетва за, вярно служене на народа и за пазене на конституцията. В същото здание ставаха заседанията на IV Велико Народно Събрание през месец май 1893год. по изменението някои членове от конституцията за улесняване оженването на княза. В тази зала стана представянето на царските младоженци, Княза и Княгинята, пред представителите на народа. Тук в публично заседание на съда се разгледа през м. юли 1903 г. процеса на Митрополит Климент по обвинението му в подстрекателство на народа към правителството."

 Интересно е да се отбележи, че за пръв път върху фасадата на читалище "Надежда" е изписан девизът „Съединението прави силата“. По-късно националният девиз се издига и върху фасадата на Народното събрание.

Според Пътеводителя читалище „Надежда“ има за цел: умственото и нравственото развитие на членовете му и въобще на другите граждани и възбуждането на обществения живот. Към тази главна цел има и втора: развитието на естетическия вкус у гражданите. За постигане на поставените цели, както личи в запазените от онова време протоколни книги общите читалищни събрания и заседанията на настоятелствата му, още през първата година от неговото съществувание се уреждат неделни сказки урежда се библиотека с читалня, за която се доставят, освен излизащите тогава български вестници, и списания в Цариград, но и два на френски език; открива се неделно училище за възрастни; раздават се полезни книги като награда за добър успех на ученици от българските училища в града; подпомагат се бедни деца от същите училища с учебници; отпускат се парични помощи на бедни, но способни млади търновци дa продължат образованието си в чужди училища, полагало грижи да се уредят читалища в близките села и градове, а с уредените вече поддържало връзки, като ги снабдявало с книги и периодически издания, изпращани до него от централното народно читалище в Цариград). Между средствата за обществена просвета, сказките, държани от по-образованите читалищни членове пред членове на читалището в общите негови събрания, били поставени на първо място. В XII общо събрание на читалището, държано на 12 юли 1870 год., било възложено на настоятелството да се грижи такива сказки да се изнасят всяка неделя. От това личи, какъв интерес са будели тези сказки у интелигентните търновци от онова време. Първа читалищна сказка била изнесена от Д-р Иванчо х. Тодоров на тема: из областта на естествознанието. След него се споменуват в читалищните книжа като най-дейни просветители чрез живото слово от катедрата на читалището тогавашните учители от главното училище: Тодор Н. Шишков, Георги Смилов, Богдан Горанов, а от Петропавловската семинария Недьо Жеков и др. Редовно е давана тази обществена просвета до 1876г., когато читалището било затворено, понеже някои от неговите ръководители били заподозрени от турската власт в бунтарство. След освобождението ни читалището възобновява просветната си дейност в 1879г., като поддържа пак библиотека и читалня и като урежда сказки, представления и литературни забави. До 1887г. читалищното настоятелство се е занимавало непосредствено с тези клонове на просветната дейност на читалището покрай грижите за общото му управление, обаче, от тази година почва да функционира като спомагателен институт при него театрален комитет, съгласно чл. 15 от устава от същата година, и специална комисия за избор на библиотечни книги, съгласно чл. 16. Това се наложило от разширената дейност на читалището по поддържане културна просвета чрез сцената на новото си здание, направено през 1885 год. и за обогатяване на своята библиотека. Пак при значително нарастване на читалищната просвета чрез катедрата през 1910 година се налага да се предвиди в устава на читалището нов спомагателен институт — комитет за сказки, който през 1923 година бива преименуван на просветителен комитет. През същата 1923 година нарасналия интерес към запазване старините в града и около града, както за добро уреждане на съществуващия при читалището археологически музей налага да се създаде археологически комитет с уредник на музея пазител на старините. В чл. 23 на устава от 1910 година се предвижда в общото годишно събрание да се избира специален 5- членен комитет, на който се възлага да се грижи за уреждане публични неделни сказки. В правилника за вътрешния ред на читалището, изработен през 1912 година въз основа на този устав, сказките вече не се наричат неделни, види се защото се намира за удобно да се уреждат и през други дни на седмицата, както става и до сега. В този правилник се предвижда още в начелото на читалищната година комитетът да си начертава общ план за предстоящата просветна дейност през годината, а в началото на всеки месец — програма за сказките през месеца. С устава на читалището от 1923 год. дейността на просветния комитет се разширява: в т. 6 на чл. 20 се нарежда този комитет да се грижи за уреждане публични сказки и народен университет. Да се прокара системност в изнасяните от читалищната катедра сказки до степен да се дават закръглени курсове по разни клонове от науката, литературата и изкуствата беше идеал за просветния комитет и читалищното настоятелство; обаче, оказа се на практика, че тази идея не може се приложи при нашите условия. Направиха се опити в тази посока при участие на лектори местни сили, защото за задържане външни лектори по-дълго време в града за изнасяне един такъв курс липсваха нужните средства, но се оказа, че липсват слушатели, които да се ангажират редовно да посещават тези цикли от сказки: аудиторията менеше състава си при отделните сказки. Това наложи да се изостави идеята за уреждане народен университет за по благоприятно време, а засега читалището да се задоволи с даваните и през миналите години сказки за разпространена просвета, налагана от интереса на посетителите и предложенията на избраните лектори. Затова в устава на читалището от 1931 год. задачата на просветителния комитет наново се ограничава, като съгл. чл. 54, му се възлага да се грижи за уреждане публични, сказки, беседи и изобщо за организиране и ръководене на просветителната дейност на читалището. В кръга на тези задължения просветителният комитет от тази година насам се погрижи да уреди, покрай съществуващите от създаването на читалището библиотека и читалня за възрастни, специална библиотека и читалня за деца, за които се учреди и специален фонд. Вън от това той взема редовно участие в уреждане празника на книгата, като устройва изложба на стари и най-нови книги при читалището. Миналата година се направи опит да се открие детската читалня със съдействието на г. г. учителите от първоначалните училища, като се използуват набавените дотогава книжки от детската литература; обаче, неудобствата, на които се натъкна тогава и за премахването на които не можа и досега да се направи нужното, попречиха да се повтори този опит. Срещу това пак при съдействието на господа учителите при първоначалните училища се очертаха нови перспективи за дейност в тази посока. Дейността на просветителния комитет при читалището се прояви по-интензивно от 1921 год. насам, макар неговото съществувание да се беше наложило още в 1910 година, от която той свършва до днес 25 годишна дейност. За годинитe около двете войни, Балканската и Общовропейската в книжата на читалището не се отбелязва нищо особено по неговата дейност, пък нe можеше и да се прояви през самите военни години. Според събраните сведения от читалищните книжа, през годините 1921—1934 са изнесени от катедрата на читалището 575 народни четения /сказки/ и четения на собствени произведения от наши писатели и поети. В тези четения са взели участие 299 лектори, местни и външни, които по професия се разделят на: 75 професори, 61 писатели, 29 общественици и журналисти, 19 лекари, 50 учители, 5 свещеници. 5 инженери и архитекти, 6 офицера, 7 художници и 43 от разни други професии. Общият брой на посетителите се движи (от 4222—82520). Имало е години, когато интересът на публиката значително е пораствал. От посетителитe болшинството винаги е бивало из средата на училищната младеж, а от възрастнитe — мъжетe винаги са били повече от жените. По години сказките са вървели така: 1921/2—29 922/23-46, 1923/24-47, 1924/25—39, 1925/26-35, 926/27-56, 1927/28—57, 1928/29-27, 1929/30-58, 930/31—47, 1932-41, 1933-43, 1934-50.
Източници- статия на в-к "Велико Търново"- 1935 г., автор
П. Димитров, Пътеводител на В. Търново от 1907 г.

Прочетете също разказа за читалище "Надежда" на Тодор Янков

 Прочетете още- Отчет за 25 годишна дейност на просветителния комитет при читалище „Надежда“
Фотоколаж- Грета Костова- Бабулкова

Документален филм за читалище "Надежда 1869"

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Реч, произнесена 1934 г. по случай 24 май- денят на светите братя Кирил и Методий

Изображение от читанка, която е издадена през 1868г. от Христо Г. Данов

Из общински вестник "Велико Търново"-1934г.

Речта на г-н Николай Кънев по случай 24 май- денят на „Св. св. Кирил и Методий“, произнесена 1934г.

Ваше Високо Преосвещенство, граждани и ученици, 

С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив, 

възправя се далече Балканът горделив, 

в хайдушкия си блян унесен и забравен, 

подобно войн стар, на стража там поставен 

над младо войнство, в безкрайни далнини, 

разтурено на стан. 

В този момент аз взимам думите на поета, за да сравня делото на двамата братя и да покажа, че както Балканът е бдял над българската съдба през цялата ни история, така и писмеността, които ни дариха светите братя Кирил и Методий е била най-верния ни духовен страж през всичкото време на вековната ни история. След падането ни под гърците в 1018 г. апокрифната книжнина и творбите на много неизвестни творци поддържаха националния дух на племето ни, защото всички знаеха, още от Симеоновото време, че езикът който имаме бе облечен с писменост, завещана преди всичко на нас, българите. И след падането ни под турците 1393 год. учениците на патриарх Евтимий - Гр. Цамблак, Киприян Цамблак, К. Костенечки, Владислав Граматик, Димитрий Кантакузин — всички разнесоха нашата писменост далеч зад пределите на родината ни. Власите си служиха с нашата писменост триста години, на русите дадохме нови литературни форми, на сърбите дадохме най-хубавите житейни произведения на времето. Раздавахме щедро богатствата на духа си, за да стане нужда после, след пет-вековно робство, да вземаме чуждо литературно наследство, ние, които по-рано имахме извор на култура. През време на възраждането името и писмеността на двамата братя послужиха отново, като национален подем. Това се вижда от глава VIII на Паисиевата история. Този кратък преглед най-ясно показва значението и ролята на тази писменост, която наистина е била като страж на нашата съдба. Но друго нещо по-велико и по-вечно ни завещаха двамата солунци. То е съвсем ново, макар и проповядвано преди хиляда и повече години. За какво ходиха при сарацините, при хазарите, а после в Моравия? Не само да разнасят новата писменост, изработена от тях, но и да разнасят семената на най-великото учение, завещано от Назарянина. Те учеха народите на слънчева обич, най-необходимата днес, когато народите са на път да сринат чрез омразата до основи съвременната култура, дело на толкоз векове! Двамата братя ясно съзнаваха, че само любовта, голямата общочовешка обич, може да твори велики дела и да подтиква народите към творческо развитие. Само любовта може да вкорени доверие и разбирателство между хората, от там и между народите. Напразни са усилията на следвоенното време да се въдвори мир в Европа, защото липсва най-важното — любов към съседния и далечния народ. Нашият народ всякога е бил миролюбив. Неговата история доказва това. С това ние доказваме, че носим в себе си заветите на великите солунци. Новото правителство, и то декларира из цяла Европа, че желае мир с всички народи, най-вече със съседите. Какво по-хубаво от това? Но кой ще ни разбере? Все пак нашето миролюбие ще ни издигне пред света, то е гордост за нас. С него ние носим богатите заложби на славянския дух. Но докато заветът на двамата братя не стане плът и кръв за днешните народи, българският народ трябва да бъде единен и с готовност да отстоява своите права като народ, призван да носи ценности за цялото човечество. И в името на нашата национална гордост — писмеността — и в името на светлите завети на двамата братя, аз призовавам всички българи да работят задружно за славата и величието на нашето племе. Но славата и величието на нашето племе ще бъде знамето, издигнато високо над главите ни, с думите: мир и любов между всички народи. На тоя свят има само две велики неща: великата общочовешка любов и смъртта. Любовта ни подтиква към подвизи и дела, смъртта запечатва и подчертава великото дело на любовта. Всички по-значителни дела в човешката история са плод на голяма любов към човека и неговия живот. И най-великите учения в областта на етиката са продиктувани от същата велика обич! Само егоистите, водачи на народи и тълпи, са обръщали тази обич в омраза, и на земята са протичали кървави реки. Да пазим свято завета на светите братя и не само- външно, чрез блясък и накит да манифестираме почитта си към тях, но и с душа и със сърце. Прочее, познавайки своя народ, неговото трудолюбие и миролюбие, аз отново призовавам нашите души към единение, мир и любов. Нашата родина ще напредва тогава, когато се топли от идеалите на своите велики мъже. Само така ще принесем и ние нещо към общата съкровищница на света, а това ще бъде за славата и величието на племето ни! 

Прочетете още:  Негово Величество Цар Борис III във В. Търново- 24 май 1935г.

Грета Костова- Бабулкова 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Образованието и училищата в старо Търново

Ето какво ни информира Пътеводителя на Търново от 1907 г.: "Български училища в града е нямало до 1831 годила. Гражданите се гърчеяха, като се считал простак всекиго, който говори български. Често се срещаха писма и сметки, писани с български думи, но с гръцка азбука. Не се знае, кога е бил изхвърлен българският език от употребление. В 1610 г. в Търново се е говорело само по гръцки, като да е бил градът гръцки. Молтке, който придружавал султан Махмуда в пътуването му по неговата държава, като дошъл в Търново на 19 май 1837 год, пише след туй, че неговата гръцка квартира била много весела. От монастиря св. Преображение се е дал тласакът за възстановяването на българския език в Търново. От този монастир на 1831 год. бил поставен в града някой-си Димитър Куцият от Дряново, за да учи децата по български. За училище му служела частна къща. В късо време той бил учител на стотина деца. Събирането на ученици около българския даскал не се харесало на гръцкия владика и по настояване на последния в 1832 год. било открито добре уредено гръцко училище, в което се преподавало по Ланкастерската метода. Дотова време за училища са служили килиите и метосите, гдето се е обучавало на гръцки. Гръцкото училище се изпълнило с ученици—момчета и момичета. По примера на това училище били отворени гръцки училища и в околните градове и паланки. В 1834. год. за български учител е бил условен някой- си абаджи Стойко, но и той не можал да конкурира на гръцкото училище; имал само около 60 ученици. Едвам на 16 март 1839 год. при църквата "Св. Никола" се нарежда и открива българско училище от настоятелите при църквата. Условен бил за учител някой- си Петко Николов, който пръв почнал тука да обучава по Ланкастерската метода. Това училище от 1846 год., насетне силно напреднало: числото на учениците му нараствало, а това на гръцкото —намалявало. Антагонизмът между учениците от гръцкото и българското училища е бил голям. Учениците били насъсквани от учителите си едни срещу други. В 1859 г. до толкова били наострени учениците от гръцкото училище към учениците от българското, щото първите гонели вторите с камъни по улиците. В 1845 г. било открито девическо училище, което постепенно нарастваше. Освобождението завари града чисто български с петокласно мъжко училище и с трикласно девическо. "
Близо двадесет години килийните училища в Търново били местата, където се чувала българска реч. Разкриването на българските килийни училища в Търново и околните селища било дело на отец Зотик. Имало и гръцки училища, които просъществували до 1858 година. Инициативата за взаимно училище била отново на отец Зотик. От името на българското население в Търново първите обществени училища са открити от настоятелството при църквата „Св. Никола”. През 1839г. епитропите на църквата "Св. Никола" откупили една къща и я преустроили за училище. За учител повикали Петко Николов, който по-късно става свещеник. Това било първото обществено взаимно училище. През 1843г. било построено и друго училище в двора на църквата "Св. Никола", в което било настанено взаимното училище с учител Никола Златарски. През 1845-46г. било открито класно девическо училище с учителка Теодора Христова, игуменка на манастира "Св. Никола" в Арбанаси. През 1858 година класното училище се премества в сградата на бившето гръцко школо при църквата “Св. Богородица”. Приема се идеята на дарителя Михаил Кефалов класното училище да се нарича “Св. Кирил”. Организацията в класното училище се дължала изключително на Никола Михайловски. В няколко дописки „Цариградски вестник“ отбелязва успехите на търновските училища с главен учител Н. Михайловски. Годината 1859 може да се нарече върхов момент от историята на учебното дело в Търново. Тогава в града действували мъжко и девическо училище при църквата „Св. Никола“, девическо при църквата „Св. Константин“, мъжко класно при църквата „Св. Богородица“ с 600 ученика и две частни (издържани от еснафите ) в махалите Долна и Марино поле със 150 деца. Училището в Марино поле било открито през 1851г. А в махалата Марино поле, която се състояла от 80 къщи и се считала вън от чертите на града, учител бил свещеникът. От създаване на първите български килийни училища до взаимното и класното училище населението в Търново подпомага учителите за укрепване на тяхното дело в борбата против гърцизма. 

Според Пътеводителя на В. Търново от 1907г. има шест Основни училища, които са по махали и носят следните имена: 1) Петър Дапков- в Марно-поле; 2) Иосиф I— в махала Св. Кирил и Ме­тодий; 3) Митрополит Панарет — при църквата Св. Константин и Елена; 4) Братя Евстатиеви Паница — при църквата Св. Богоро­дица; 5) Никола Михайловски — в Турската махала и 6) Иларион Макариополски — в Асеновата махала. Числото на записаните деца през 1905-1906 учебна година е било 1165 ученици. Обучението се води от 27 учители (18 учителки и 9 учители). За издръжка на основните училища градската община изразходва 16390 лева. 

Търновски ученици в първи клас 1934-35г. пред сградата на училище „Йосиф I”.
Снимка от личния архив на Д-р Стефан Костов

Свидетелството на баща ми от 1937-38г. за завършено основно образование в основно училище "Йосиф I". На първо място е предмета "Вероучение". По всичко има шестици, само по краснопис има пет, но все пак това е бъдещият д-р Костов, а знаем докторите не пишат красиво. 😉

Съгласно Привременния устав за народните училища /1878/ се създават три степени училища: първоначални /3-годишен срок на обучение, като над тях се изграждат другите две степени/; средни /2г. / и главни / 4г./. Въвежда се задължително образование на двата пола. Със Закона за материалното поддържане и преустройството на училищата от 1880г. се утвърждават демократичните начала, залегнали във временните наредби на М. Дринов по народното просвещение. Учението в първоначалното училище продължава 4 години и е безплатно и задължително. Над него се откриват трикласни училища и гимназии с долен 3-годишен курс и горен 4-годишен курс. Училищата се издържат от общините. Със Закона за обществените и частните училища от 1884 г. за пръв път се прокарва идеята за професионална подготовка на учениците - предвижда се някои общообразователни предмети да се изучават с оглед нуждите на земеделието и занаятите.
През 1891г. излиза Закон за народното просвещение, с който образователната система се централизира, управлението и надзорът на всички учебни заведения се предоставят на Министерството на народното просвещение.
Със Закона от 1909г. /ДВ, бр. 49/5 март 1909г./се оформя структурата на образователната система, която се запазва с незначителни изменения в продължения на няколко десетилетия. Съгласно него долният курс на гимназията се преустройва в прогимназия с 3-годишен курс на обучение и служи като продължение на началните училища и основа на средните. Задължителното образование става от 7 до 14-годишна възраст, но фактически се прилага само за децата в началното училище. Курсът на гимназията става 5-годишен. Значителни нововъведения в образователната система се правят със Закона за народното просвещение /ДВ, бр.87/20 юли 1921г./ на Ст. Омарчевски. Утвърждава се задължително основно образование; гимназията се разделя на два курса - долен /3 год., общообразователен - реални училища/ и горен /2 год., общообразователен или специален - гимназии, педагогически и специални училища/.
През 1934г. се извършва реорганизация на учебното дело, като във всяка съставна община са създадени средищни основни училища, под чието пряко ръководство се намират всички училища от района на общината.
НАЧАЛНИ УЧИЛИЩА ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО

-НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ "МИТРОПОЛИТ ПАНАРЕТ" 1929-1934г.
-НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ "Н. МИХАЙЛОВСКИ" 1925-1952г.
-НАРОДНО УЧИЛИЩЕ "СИЛВЕСТЪР ПЕНОВ" 1943-1944г.

ОСНОВНИ УЧИЛИЩА И ПРОГИМНАЗИИ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО

-ПЪРВА НАРОДНА СМЕСЕНА ПРОГИМНАЗИЯ "МАРИОЛА И СТЕФАН БЕЛЧЕВИ" 1936-1944г.
-ВТОРА ПРОГИМНАЗИЯ "ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ" 1915-1944г.

ПЪЛНИ И НЕПЪЛНИ СРЕДНИ ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНИ УЧИЛИЩА

-ДЕВИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ "МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ" 1879-1943г.
-ДЪРЖАВНА МЪЖКА ГИМНАЗИЯ "СВ.КИРИЛ" 1880-1945г.

ТЪРГОВСКИ ГИМНАЗИИ

-ДЪРЖАВНА СМЕСЕНА ТЪРГОВСКА ГИМНАЗИЯ 1919-1953г.

ЗАНАЯТЧИЙСКИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ УЧИЛИЩА

-ПРАКТИЧЕСКО ПРОФЕСИОНАЛНО УЧИЛИЩЕ "МАРИЯ А. ПОПОВА" 1910-1953г.
-СРЕДНО ТЕХНИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ "АНГЕЛ ПОПОВ" 1943-1946г.

ВИСШИ И ПОЛУВИСШИ УЧИЛИЩА

-ИНСТИТУТ ЗА НАЧАЛНИ УЧИТЕЛИ "ЙОСИФ ПЪРВИ" 1940-1947г.
Прочетете още- Стихотворения, посветени на българското училище от преди освобождението  
Най-старата учителка във Велико Търново

Грета Костова- Бабулкова
Източници: книга "Велико Търново през вековете" и Пътеводител на В. Търново от 1907г., Пътеводител за архивните фондове 1492-1944г.
  ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Първата българка, защитила докторска дисертация по философия

Зоя Ставрева е родена през 1883г. в Търново в семейството на Атанаска и Ставри Маринополски. Баща ѝ е търговец, ползващ се с авторитет и с уважението на своите съграждани. От общо петте деца - 2 момчета и 3 момичета, Зоя се откроява с най-буден ум, амбиция и ученолюбие. Завършва с отличие средното си образование в Търново. През 1914 г. завършва висше образование по философски науки в Берн, Швейцария. През същата година подготвя докторска дисертация към Висшия философски факултет на Университета в Берн, която успешно защитава през 1915 г. и е удостоена с научното звание „доктор на философските науки“. Темата на дисертацията ѝ е „Състраданието като основа на морала при Шопенхауер“ (на немски: Das Mitleid als Fundament der Moral bei Schopenhauer). За пръв път в историята на българската философия са разгледани проблемите на метаетиката (наука за трансцендентните нравствени принципи като висши цели на разума), отнасящи се до изследването на първоосновите на морала.

След завръщането си в България Ставрева, в продължение на 24 години преподава философия в Девическата гимназия "Св. Митрополит Климент" в Търново. Паралелно с философските си идеи Зоя Ставрева усилено проучва проблемите в областта на историята на образованието в България. Особено внимание отделя на девическото образование. Тя усилено търси причините, поради които на момичетата се дава възможност да се образоват по-късно, отколкото на момчетата. Като първа и основна причина открива и посочва психологическата нагласа на българина, че на момичетата, като бъдещи майки и съпруги, не им е нужно образование. От значение са и моралните съображения, че смесените класове вредят на нравите на подрастващите. В статията „Девическото образование“ в Търново през 1939г. настоява образованието на жената да бъде приближено повече до живота: „Жената живее в едно раздвоение между нейното духовно призвание, което я насочва към учение и получаване на образование наравно с мъжа, и нейното естествено призвание - майчинството. Даровитата, гениалната жена се открива в учения, в художника, в държавника, във философа. Ето защо участието на жената в живота не се състои само в раждане на деца и водене на домакинството.“ Популяризира научните си изследвания в списанията "Учителска мисъл", "Учителска практика", "Учителски преглед", "Дом и училище". Постоянен сътрудник е на общинския вестник "Велико Търново", както в редица централни и местни вестници. Постоянен сътрудник е на Общинския вестник „Велико Търново“. Изнася сказки в родното Търново и из цялата страна. Като философ и педагог д-р Зоя Ставрева се интересува и от чуждия опит, посещава някои западноевропейски страни, за да се запознае с нови педагогически практики. През 20-те години на миналия век, когато в Съветска Русия народен комисар на образованието е Луначарски, тя поддържа връзка с педагогически институти там. През 1927 г. написва книгата "Татко Песталоци", израз на уважението ѝ към швейцарския педагог, прочул се с възпитанието на болни и изоставени деца. През 30-те години тя популяризира у нас нашумялата немска педагогика на Петер Петерсен, известна като "Йенски план" - по дадена тема детето задава въпроси, а учителят му отговаря. Превежда книгата "Практиката в училищата Йенски план" и я издава заедно с колегата си от София д-р Б. Шанов. Зоя Ставрева е председател на Учителския въздържателен съюз с център Търново (1924-1925). Изнася беседи, представя реферати на световни конгреси във Виена, Хелзинки, Хага. На конгреса, проведен в Търново през 1931 г., става инициатор за обединението на всички въздържателни съюзи. Членува в Дружество на българките с висше образование, основано в София на 29 май 1924 г. Член е и на Класния учителски съюз, на Ученическо дружество „Радост“, активен деец на Червения кръст. Сътрудничи в дружеството "Грижи за бавно развиващи се деца в България". Като германистка членува в Българо-немско културно дружество. Но точно заради него след 9 септември 1944-та е обявена за фашистка. Принуждава се да изгори цялата си библиотека и личния си архив. Оцелява само черновата на дисертацията ѝ и част от личната ѝ кореспонденция, които се съхраняват в Държавния архив във Велико Търново. Ставрева е голям радетел за чист български език. Подобно на историка Никола Станев е против изкуственото възприемане на чуждици в езика. Прави редица дарения на книги. Носител е на множество награди за активна обществена дейност. През 1940 г. Младежкият Червен кръст я награждава със Знак за отличие и свидетелство. Починала на 3 март 1962 г., след почти четиридесет години пълна забрава, през 1982 г. в старопрестолния град от ухо на ухо се разнесе слух: някой се осмелил да пише за философката д-р Зоя Ставрева. За старите търновци, пазещи спомен за видната им съгражданка, това бе приятна изненада. Затова заслужава да се спомене този, който я „преоткри”, както се говореше. Това е философът Божидар Пейчев. В списание „Философски преглед” той помести материал за нея, в който се казва, че на 18 юни 1914 г. тя е защитила дисертацията си „Състраданието като фундамент на морала при Шопенхауер”. Това е станало в Берн, а на следващата дисертацията е отпечатана в Цюрих. Авторът е посочил, че това е „първата българска историко-философска дисертация”, написана с „голяма ерудиция”. След демократичните промени излязоха публикации за д-р Ставрева, а д-р И. Дафов направи превод на дисертацията ѝ. Но все още липсва най-важното – пълна библиография за нея. Досега са открити около 60 публикации, свързани с философията и педагогиката. Ще завърша с думите на д-р Зоя Ставрева, които звучат напълно съвременно: „Аз съм за ред и стегнатост – първо условие за преуспяване”.

Олга Цанкова

Снимки: Дигитален архив - Държавна агенция "Архиви"


Прочетете още нейна статия във в. "Велико Търново" 1935 г.- Денят на детето и ние

Зоя Ставрева – основоположник на метаетиката в историята на българската философия, автор: Росина Данкова

 

"В етиката на Зоя Ставрева Бог, свобода и безсмъртие са нравствени идеи, вкоренени във върховното Благо като Едно. Сам по себе си чистият разум води към върховното Благо чрез тези три Идеи. Богът на Тората, който твори чрез воля (а не по свобода и преизобилие) не може да бъде добър бог. Волята, откъсната от Благото, дори и добронамерена, обръща доброто срещу самото добро. Нравственият закон би следвало да изисква щастие за човека, а не обратно - щастието и удоволствието да се изискват като предпоставка за действието на нравствения закон. Удоволствието не гарантира щастието. Нравствеността не може обаче да се мисли извън фундаменталните идеи на метафизиката, посочени по-горе - Бог, свобода и безсмъртие. Това са човешки екзистенциали. Нравствеността според Зоя Ставрева е свързана с тези три метафизични Идеи, които определят облика на благодатната етика като метаетика. Добродетелта само по себе си предполага наличието на Бог и последващ (след смъртта) живот, който се извисява над телесните въжделения. Богът на Стария завет (и Тората), който действа върху света чрез воля не носи свобода. Една неморална воля, ако не извисява нравствено и чрез дължимото, превръща свободата в необходимост, т.с. в закон. Всяко волеизлияние без морал увеличава страданието, а “законът” се превръща в средство за насилие, вместо да носи свобода и щастие на хората. Както видяхме проблемите на Етиката в творчеството на Зоя Ставрева не остават в обхвата на емпиризма. Тя има силното желание действията на хората в обществото да имат за своя първооснова висшият нравствен дълг. Това гарантира стореното добро да бъде благодатно. Висша цел на етическия разум е върховното Благо. От тази гледна точка добра е тази постъпка, когато е благодатна не само за извършителя, но и за останалите извън него. Ето защо върховното Благо е първооснова на всяко добро, а Етиката трябва да е благодатна наука."

Из 120 години от рождението на д-р Зоя Ставрева и 60 години от нейната кончина във Велико Търново. Търновката Зоя Ставрева  - първият доктор по етика в историята на България- Евлоги Данков  

Прочетете цялата статия-

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Църквата "Св. Иван Рилски" на Трапезица

Първите археологически проучвания на известния от писмените извори средновековен град Трапезица започват точно в неговата северна част, непосредствено след Освобождението /1878г./ и с няколко прекъсвания продължават и през първата половина на ХХ в. Тогава на цялата площ на хълма са открити вече добре известните 17 църкви.

Най-голяма по размер е църква номер 8, известна с името “Св. Иван Рилски”. Непосредствено до нея има следи от други стари сгради, за които се предполага, че са манастирски. По стените на църквата са запазени следи от стенописи. На южната стена, близо до криптата е имало изображения на светци-воини, които в началото на ХХ в. били запазени до пояса. Върху първия пиластър на същата стена е имало изобразена фигура в богато облекло, опряла меч на земята. По южната стена е имало запазени и фрагменти от фрески на светци-постници, държащи в ръце свитъци, като един от тях са били запазени изписани думите: „Царството небесно”. На вътрешната стена на нартекса също е имало изобразени фигури, като една от фигурите вероятно е била изображение на царица, в керемиденочервено облекло. На пиластрите в кръгли медальони е имало изображения на светци, от които две са се били запазили до началото на ХХ век. Известно е, че цар Иван Асен I през 1195г. пренесъл от гр. Средец (София) във Велико

Търново мощите на св. Иван Рилски, които били поставени в специално построената за тях църква на Трапезица. Помещението към южната част на църква номер 8 се приема за мощехранителница. След завладяването на Търново от османските турци, по инициатива на патриарх Евтимий мощите на светеца са пренесени в новата патриаршеска резиденция при храма „Св. Петър и Павел”. Съхраняват се в църквата „Св. Иван Рилски”, който е бил част от голям манастирски комплекс заедно със съседния храм "Св. Св. Петър и Павел". На големите църковни празници се изнасят от нея и с тържествена процесия се поставят в катедралния храм. През 1469 г. рилските монаси получават разрешение да отнесат мощите на своя патрон в Рилския манастир, където са намират и днес. 

Васил Берон пише: „Мощите тия Св. Ивана Рилскаго сега се намират пак в монастиря „Св. Ивана“ в Рилската пустиня на Витоша планина при София, а са се взели от Търново по следующия начин, както се разказва за това в списанието отца Неофита Рилскаго и именно: След като се поутешили бойните времена и работи, някой си филипополский протопоп Яков бил дошъл в Търново при тогавашния гръцки митрополит за своя някоя работа и случайно (или как - неизвестно) узнал, че мощите Св. Ивана Рилски били лежали от много години насам в Архиепископията (т. е. Митрополията) търновска. Тогава тоя протопоп отишел в монастиря Св. Ивана и разказал на тамошните монаси, „че он видял сам мощите Св. Ивана Рилскаго в търновската Архиепископия и им се поклонил“. Тогава, като се известило братството монастирско за това, изпратило нарочно едного от своите иноци, за да доде тук в Търново и да се увери, ако действително тия мощи се тук намират. След като и тоя инок се уверил, че това е истина, възвърнал се назад в монастиря и явил за това на братството. Тогава то вследствие на един соборен съвет доказало за това на благочестивата царица кира Мария или госпожа Мара, дъщеря на благочестиваго деспота Георгия Бранковича, бившаго по него време владика сръбски, и всички я молили, за да изходатайствова пред султан Махмуда II, нейн (ако и не същи) син, да издаде ферман до търновския валия, за да се отпуснат и предадат мощите Св. Ивана Рилскаго пак на същия монастир, отдето те били взети. Госпожа Мария отишла в Цариград, (тя живяла тогава в чифлика си при Серес) и изходатайствовала такъв един ферман, и го предала на братството от Рилския монастир. Някои от братството дошли тук в Търново, за да си искат и вземат мощите, но търновците са упрели, 3 дни крамоли, правили, най-сетне отишли в съда и със силата на султанския ферман монасите надвили, взели си мощите и ги занесли в монастиря „Св. Ивана“, дето и до днес те се намират. Тук впрочем трябва да споменем, че като тръгнали от Търново монасите с мощите Св. Ивана Рилскаго, минали реката Росица и като дошли до Никопол, посрещнал ги един знаменит человек, завел ги в палата си (двореца), гудил мощите в черквицата си (капелата), държал ги 4 дни, угощавал не само тях, но и всичките боляри и други, що ходили на поклонение на мощите. Най-сетне надарил богато монасите и заедно с болярите си изпратил ги до река Осма. Като дошли в София, монасите поставили мощите Св. Ивана в церк. „Св. Георгия“, проседели там 6 дни, оттам те отишли в монастиря, дето и пристигнали на 30 юния 1470 год. Оттогава е останал обичай на 1-й юлия да се отслужва всенощное бдение, както и тогава се отслужило в монастиря „Св. Ивана Рилскаго“, и поклонниците преимуществено отиват и днес, за да се намерят по него време в монастиря. Трябва при това за ясност и уразумение да забележим, че гореупоменатата царица Мария не е оная царица Мара, за коя се пее в нашите песни: „Цар Мурат Мари думаше: - Маро льо, бяла българко...“ и пр.; за тая Мара, която е била дъщеря на цар Ивана Александра и сестра на Шишмана III, се казва, че я називавали Тамара, и когато цар Шишман се принудил да направи съюз със султан Мурата 1-й, то и от нужда, вижда се, рода ради Българскаго била дадена и сестра му Мара, (историците криво и погрешно я називават Тамара), султан Мурату 1-му за жена, (която впрочем доживот не си е променила християнската вяра). И, чудно и дивно нещо! - от тая Мара се е родил Баязид I Илдъръм, жестокият разорител и изтребител на Българското царство, преимуществено же на престолния му град Търново... Человеку настръхват космите, като чете разорителните страшни и зверски дела, извършени от Баязита и сина му Челеби Солимана в най-злополучния град Търново!... Откъм южната страна на сегашнята Митрополия или церквата „Свет. апостолов Петра и Павла“ е била построена там на поляната, дето и до днес съществуват дувари, церквата „Свет. Ивана Рилскаго“; и тя била там построена съобразно с гореизложеното наскоро преди падането и разорението на Българското царство." Мария Бранкович е царицата, която издейства султански ферман за пренасяне на мощите на свети Иван Рилски от старата българска столица Търновград в Рилския манастир. Шествието, с което през 1469 г. са пренесени мощите, е описано от Владислав Граматик, според когото чрез него „западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро“. Мария дарява на Рилския манастир ценна икона на Пресвета Богородица. След падането на Константинопол (1453 г.), Мара изпратила даровете на влъхвите на манастира „Свети Павел” на Атон." 

Из книгата „Археологически и исторически изследвания“ от Васил Берон  

 

Източници: http://www.trapezitsa-sever.info http://museumvt.com 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ