Първата българка, защитила докторска дисертация по философия

Зоя Ставрева е родена през 1883г. в Търново в семейството на Атанаска и Ставри Маринополски. Баща ѝ е търговец, ползващ се с авторитет и с уважението на своите съграждани. От общо петте деца - 2 момчета и 3 момичета, Зоя се откроява с най-буден ум, амбиция и ученолюбие. Завършва с отличие средното си образование в Търново. През 1914 г. завършва висше образование по философски науки в Берн, Швейцария. През същата година подготвя докторска дисертация към Висшия философски факултет на Университета в Берн, която успешно защитава през 1915 г. и е удостоена с научното звание „доктор на философските науки“. Темата на дисертацията ѝ е „Състраданието като основа на морала при Шопенхауер“ (на немски: Das Mitleid als Fundament der Moral bei Schopenhauer). За пръв път в историята на българската философия са разгледани проблемите на метаетиката (наука за трансцендентните нравствени принципи като висши цели на разума), отнасящи се до изследването на първоосновите на морала.

След завръщането си в България Ставрева, в продължение на 24 години преподава философия в Девическата гимназия "Св. Митрополит Климент" в Търново. Паралелно с философските си идеи Зоя Ставрева усилено проучва проблемите в областта на историята на образованието в България. Особено внимание отделя на девическото образование. Тя усилено търси причините, поради които на момичетата се дава възможност да се образоват по-късно, отколкото на момчетата. Като първа и основна причина открива и посочва психологическата нагласа на българина, че на момичетата, като бъдещи майки и съпруги, не им е нужно образование. От значение са и моралните съображения, че смесените класове вредят на нравите на подрастващите. В статията „Девическото образование“ в Търново през 1939г. настоява образованието на жената да бъде приближено повече до живота: „Жената живее в едно раздвоение между нейното духовно призвание, което я насочва към учение и получаване на образование наравно с мъжа, и нейното естествено призвание - майчинството. Даровитата, гениалната жена се открива в учения, в художника, в държавника, във философа. Ето защо участието на жената в живота не се състои само в раждане на деца и водене на домакинството.“ Популяризира научните си изследвания в списанията "Учителска мисъл", "Учителска практика", "Учителски преглед", "Дом и училище". Постоянен сътрудник е на общинския вестник "Велико Търново", както в редица централни и местни вестници. Постоянен сътрудник е на Общинския вестник „Велико Търново“. Изнася сказки в родното Търново и из цялата страна. Като философ и педагог д-р Зоя Ставрева се интересува и от чуждия опит, посещава някои западноевропейски страни, за да се запознае с нови педагогически практики. През 20-те години на миналия век, когато в Съветска Русия народен комисар на образованието е Луначарски, тя поддържа връзка с педагогически институти там. През 1927 г. написва книгата "Татко Песталоци", израз на уважението ѝ към швейцарския педагог, прочул се с възпитанието на болни и изоставени деца. През 30-те години тя популяризира у нас нашумялата немска педагогика на Петер Петерсен, известна като "Йенски план" - по дадена тема детето задава въпроси, а учителят му отговаря. Превежда книгата "Практиката в училищата Йенски план" и я издава заедно с колегата си от София д-р Б. Шанов. Зоя Ставрева е председател на Учителския въздържателен съюз с център Търново (1924-1925). Изнася беседи, представя реферати на световни конгреси във Виена, Хелзинки, Хага. На конгреса, проведен в Търново през 1931 г., става инициатор за обединението на всички въздържателни съюзи. Членува в Дружество на българките с висше образование, основано в София на 29 май 1924 г. Член е и на Класния учителски съюз, на Ученическо дружество „Радост“, активен деец на Червения кръст. Сътрудничи в дружеството "Грижи за бавно развиващи се деца в България". Като германистка членува в Българо-немско културно дружество. Но точно заради него след 9 септември 1944-та е обявена за фашистка. Принуждава се да изгори цялата си библиотека и личния си архив. Оцелява само черновата на дисертацията ѝ и част от личната ѝ кореспонденция, които се съхраняват в Държавния архив във Велико Търново. Ставрева е голям радетел за чист български език. Подобно на историка Никола Станев е против изкуственото възприемане на чуждици в езика. Прави редица дарения на книги. Носител е на множество награди за активна обществена дейност. През 1940 г. Младежкият Червен кръст я награждава със Знак за отличие и свидетелство. Починала на 3 март 1962 г., след почти четиридесет години пълна забрава, през 1982 г. в старопрестолния град от ухо на ухо се разнесе слух: някой се осмелил да пише за философката д-р Зоя Ставрева. За старите търновци, пазещи спомен за видната им съгражданка, това бе приятна изненада. Затова заслужава да се спомене този, който я „преоткри”, както се говореше. Това е философът Божидар Пейчев. В списание „Философски преглед” той помести материал за нея, в който се казва, че на 18 юни 1914 г. тя е защитила дисертацията си „Състраданието като фундамент на морала при Шопенхауер”. Това е станало в Берн, а на следващата дисертацията е отпечатана в Цюрих. Авторът е посочил, че това е „първата българска историко-философска дисертация”, написана с „голяма ерудиция”. След демократичните промени излязоха публикации за д-р Ставрева, а д-р И. Дафов направи превод на дисертацията ѝ. Но все още липсва най-важното – пълна библиография за нея. Досега са открити около 60 публикации, свързани с философията и педагогиката. Ще завърша с думите на д-р Зоя Ставрева, които звучат напълно съвременно: „Аз съм за ред и стегнатост – първо условие за преуспяване”.

Олга Цанкова

Снимки: Дигитален архив - Държавна агенция "Архиви"


Прочетете още нейна статия във в. "Велико Търново" 1935 г.- Денят на детето и ние

Зоя Ставрева – основоположник на метаетиката в историята на българската философия, автор: Росина Данкова

 

"В етиката на Зоя Ставрева Бог, свобода и безсмъртие са нравствени идеи, вкоренени във върховното Благо като Едно. Сам по себе си чистият разум води към върховното Благо чрез тези три Идеи. Богът на Тората, който твори чрез воля (а не по свобода и преизобилие) не може да бъде добър бог. Волята, откъсната от Благото, дори и добронамерена, обръща доброто срещу самото добро. Нравственият закон би следвало да изисква щастие за човека, а не обратно - щастието и удоволствието да се изискват като предпоставка за действието на нравствения закон. Удоволствието не гарантира щастието. Нравствеността не може обаче да се мисли извън фундаменталните идеи на метафизиката, посочени по-горе - Бог, свобода и безсмъртие. Това са човешки екзистенциали. Нравствеността според Зоя Ставрева е свързана с тези три метафизични Идеи, които определят облика на благодатната етика като метаетика. Добродетелта само по себе си предполага наличието на Бог и последващ (след смъртта) живот, който се извисява над телесните въжделения. Богът на Стария завет (и Тората), който действа върху света чрез воля не носи свобода. Една неморална воля, ако не извисява нравствено и чрез дължимото, превръща свободата в необходимост, т.с. в закон. Всяко волеизлияние без морал увеличава страданието, а “законът” се превръща в средство за насилие, вместо да носи свобода и щастие на хората. Както видяхме проблемите на Етиката в творчеството на Зоя Ставрева не остават в обхвата на емпиризма. Тя има силното желание действията на хората в обществото да имат за своя първооснова висшият нравствен дълг. Това гарантира стореното добро да бъде благодатно. Висша цел на етическия разум е върховното Благо. От тази гледна точка добра е тази постъпка, когато е благодатна не само за извършителя, но и за останалите извън него. Ето защо върховното Благо е първооснова на всяко добро, а Етиката трябва да е благодатна наука."

Из 120 години от рождението на д-р Зоя Ставрева и 60 години от нейната кончина във Велико Търново. Търновката Зоя Ставрева  - първият доктор по етика в историята на България- Евлоги Данков  

Прочетете цялата статия-

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ