Църквата „Успение Богородично“

Из историята на църквата и манастира "Успение Пресветая Богородица Темниска"- Общински вестник "Велико Търново"-1934 г. Т. Николов 

Едва през втората половина на 18 век почва да се пише за старинния храм, богат с църковно-богослужебен инвентар. Така, в стария търновски църковен кодекс (сега се съхранява в Търновската митрополия) лист 351(опако) съдържа опис на църковни предмети, принадлежащи на църквата „Успение Пресветая Богородица" в Асенова (Долна) махала. Описът е съставен в 1767 год. август 17. Лист 352 (лице) в същия писмен паметник, съдържа опис на църковни предмети за същата църква. Последният е съставен през 1775 год. октомврий 26. На лист 352 (опако) има опис на църковни предмети за същата църква с манастир в Долна махала, във времето на игуменката Пелагия (светското ѝ име Пенка) през 1778 год. октомврий 261). Страница 16 в същия Търновски кодекс съдържа опис на подарените богослужебни предмети от християни в Търновската митрополия от 30 януарий 1804 г. Последният бил съставен от Търновския Митрополит Данаил в присъствието на свещениците и първенците. Между изброените предмети е и позлатеното сребърно евангелие от 1000 драми на църквата "Успение Богородично" в Долна махала. През 1822 год. в една от килиите в двора на църквата „Пресветая Богородица“, живеел някой си йеромонах на служба в Търновската митрополия за няколко време. От тези писмени свидетелства се уверяваме, църквата "Успение Пресветая Богородица" е съществувала във втората половина на 18 и първата половина на 19 век с църковно-богуслужебен инвентар. Последното обстоятелство подчертава, че преди 1767 год., от когато е първият писмен извор, стариният храм е просъществувал много години преди тая дата, за да притежава разнообразни църковни предмети. Писменият документ от 26 октомврий 1788 год. свидетелствува, че заедно с църквата "Успение Богородично" е съществувал манастир начело с игуменката Пелагия). Последното обстоятелство идва да докаже, че девическият манастир е добре организиран начело с игуменката от една страна, от друга, че последният имал дългогодишен живот преди 1778 година. В подкрепа на факта за съществуването на манастир заедно с храма „Успение Пресветая Богородица" превеждаме и следните обстоятелства. През 1822 год. в една от килиите в двора на църквата "Пресветая Богородица" живеел един йеромонах на служба в Търновската митрополия. Многобройните килии, разположени от четирите страни на църквата, били запазени дълго време и след освобождението. По липса на писмени паметници и сигурни вести е трудно да се отговори на въпроса какъв е бил общият вид, големина и пр. на старинния храм през епохата на второто българско царство и през турското робство. Едва през 1856 г. Д-р Васил х. Стоянов Берон дава следните кратки вести за църквата "Успение Пресветая Богородица": "Тая церква е тоже много вета и се намира на левия бряг на река Янтра към cевероизток от церквата Св. 40 Мъчеников; ние споменахме и по-горе мимоходом, че тая церква може да е принадлежала на монастиря св. Лавре, но за жалост ниe не намерихме в нея никакви писмени останки, понеже вътрешната ѝ повърхност на зиданите стени, е покрита с бяла варяна мазанка и не съществуват никакви изображения на светци. Кубето ѝ е тоже развалено и таванът ѝ е нов и от дъски." 
От това кратко свидетелство се уверяваме, че храмът е бил стар, вътрешността му измазана с хоросан, куполът съборен и е наскоро подновяван таван от дъски. През 1862 година върху по-голямата част от основите на старата църква, която описва Д-р Васил х. Стоянов— Берон през 1856г., била издигната по-голяма правоъгълна църква. Стените ѝ били градени от варовникови ломени камъни, цялата засводена с надлъжен полуцилиндрически дървен свод. Градежът ѝ бил правилен и грижлив. Храмът е бил строен от майстор Тодор Чавдаров, родом от село Маноите, Търновско. В 1868 — 1869 година към западната страна на църквата била съградена отворена аркова галерия (заместваща притвора). По-после в отворите на колонадата били поставени джамлъци. Църквата била завършена напълно през 1869 год. във времето на поп Генко. Този факт е засвидетелствуван от надписа върху каменна плочка над входа от притвора в същинската църква. Новият храм не бил изписан с живопис. Цялата вътрешност и вънкашност била измазана с вар. Новата църква "Успение Пресветая Богородица" просъществувала до земетресението от 1913 год. През това време силно пострадала, особено в горните си части, по-после като негодна била съборена до основи. Днес на мястото ѝ се издига нова църква. От разположението на старата църква около 1856 година, — на по-новата 1862 год. и местоположението на многото килии, запазени дълги години след освобождението, можем да си възпроизведем изцяло устройството на църквата "Успение Пресветая Богородица" със светата обител. Последните заемали голямо четвъртито пространство. Манастирските килии били развити във вид на неправилен четириъгълник. Почти в средата на така образувания двор се издигала малка и ниска църква, наподобяваща средновековните храмове. Килиите по източната страна били двуетажни по-големи, а пред тях към двора имало широки ходници — чардаци върху колони. Тези килии били грижливо изработени. Килиите по южната, западната и северната страна , били едноетажни малки, тесни и низки, по-небрежно съградени. През 1887 год. източните килии били съборени при разширяване главната улица в Асенова махала. Южните били съборени през 1894 година. През земетресението в 1913 година паднали килиите по западната и северна страна. Първоначално в югозападния ъгъл на църковния двор се издигала дървена звънарница с дървено клепало, по-после последното било заменено с желязно клепало. През 1894 — 1895 година в югоизточния ъгъл на църковния двор била построена каменна звънарница — камбанария с голяма камбана. Върху последната има следния надпис: „Дар от почитателите на религията Иван Димитров Пенев от село Кованлък и Панайот Савов от Търново на Божествения храм „Успение Пресветая Богородица“ в гр. Търново 1896 година. През земетресението от 1913 година звънарницата — камбанария силно пострадала, по-сетне била съборена до основи. На север от църквата, близко до сега издигащия се голям орех имало кладенец. В по-старо време водата му се смятала лековита. През последните години на турското робство и редица години след освобождението, храмовият празник Успение Пресветая Богородица на църквата — 28 август ( 15 август ст. стил) се празнувал два-три дни с голяма тържественост в присъствието на много богомолци — поклонници. За храмовия празник идвали богомолци от близки и далечни места из търновския край, първенство в посещението имали богомолците от с. Хотница. Голямото посещение на празника се дължало на това, че църквата се славела с чудотворната и целебна икона на Божията Майка с младенеца Иисус Христос. Богомолците — гости нощували в килиите. През време на празника бил устройван малък църковен събор, продавали се разни църковни предмети: кръстчета, икони, броеници и др. В църквата довеждали да нощуват болни и недъгави с цел да получат изцеление, също от време на време в килиите живеели душевно болни, за да получат облекчение от чудотворната и целебна икона на Божията майка с Богомладенеца. На въпроса, кога храмът "Успение Пресветая Богородица" се е развил в енорийска църква на Асенова махала, поради липса на писмени свидетелства и сигурни вести, е трудно да се отговори. На лист 352 (опако) в Стария търновски църковен кодекс се споменува за храмът "Успение Пресветая Богородица" с манастир през 1778 година 26 октомврий. На страница 16 в същия писмен паметник се говори само за църквата "Успение Богородично" в Долна махала. През 1822 година в една от килиите в двора на цървата „Пресветая Богородица“ живял някой си иеромонах на служба в Търновската митрополия за няколко време. Д-р Васил х. Стоянов — Берон през 1857 година пише за църквата "Успение Пресветая Богородица" в Долна махала. От горните писмени паметници се уверяваме, че след 1778 година се известява само за храма "Успение Богородично“. Може да се приеме, че след 1778 година старинният храм се е развил в енорийска църква. През време на двойното робство в църквата богослужението се извършвало на гръцки език, както в градските и отчасти селски храмове на българското отечество. В подкрепа на мисълта ни са запазени и досега в църквата богослужебни книги на гръцки език от 18 и 19 век. През последните години на турското робство и от освобождението до сега в църквата "Успение Пресветая Богородица“ са свещенодействували първоначално по двама свещеници (през турското робство и първите години след освобождението), по-после по един следните свещеници: поп Паскал с поп Иванчо Петев, родом от Асенова махала; поп Иван с поп Генко, родом от Тревна, поп Генко с поп Никола Радевски, родом от Асенова махала. По-после остава да свещенодействува само поп Никола Радевски. Свещениците Михаил Пеев, Инокентий Радевски и Никола Попов са служили по един. Сегашният свещеник е Петър Христов Вълев. В същия храм са служили и произнасяли слова Търновските митрополити: Господин Господин Иларион Макариополски, Климент, Антим, Иосиф и сегашния Митрополит Филип. През време на земетресението в 1913 година в Асенова махала силно пострадаха много църкви, между тях е и църквата "Успение Пресветая Богородица". През 1922 — 1923 година върху мястото на по-старите църкви се издигна сегашната по-голяма енорийска църква. Под пода на последната са запазени основите на по-старите храмове. Новият храм се освети на празника св. Николай Чудотворец (Никулден) 19 декемврий 1923 година от Негово Високо Преосвещенство Господин Господин Филип, Търновски Митрополит. В храма "Успение Пресветая Богородица" се съхраняват църковно-богослужебни книги и разни стари църковни предмети и принадлежности. 
По важни от тях са: 
- Евангелие от Йоана на гръцки език, печатано в 1758 година. Кориците обвити със зелено кадифе. На лицевата страна липсват сребърните пластинки. 
- Евангелие на гръцки език от 1816 година, с кожена подвързия. Свещенное и Божественное Евангелие. Новаго Завета, Цариград 1858. Кориците обвити в червено кадифе. В средата на лицевата страна закована е елипсовидна пластинка с изображение Възкресение Христово. На опакото на първата корица преписка: подарява са туй cвещенно евангелие от царското правителство султаново, чрез градската община Търновска, на църквата "Успение Пресветая Богородица" в долна махала в Търново — 25 февруари 1868. 
- Свещенное Евангелие от 1852 год. Кориците са облечени с червено кадифе. Върху лицевата страна на първата корица е закована сребърна плътна пластинка, голяма колкото корицата. С изображение в средата Възкресение Христово, по ъглите четирмата- евангелисти. 
- Свещенное Евангелие от 1868 година. Корицитe са облечени с червено кадифе. Върху лицевата страна на първата корица е закована сребърна пластинка, голяма колкото корицата. С изображение в средата Възкресение Христово, а по ъглите —четирмата евангелисти. 
- Божественното Свещенно Евангелие на Господа нашего Иисуса Христа. Русчук 1865. Кориците обвити със зелено кадифе. В средата на лицевата страна върху първата корица позлатена сребърна пластинка, с изображение слизането на Иисуса Христа в Ада, по четирите ъгли по една пластинка с евангелистите. В средата върху външната страна на втората корица е закована позлатена сребърна пластинка, с изображение Успение Богородично. По четирите ъгли малки сребърни пластинки с евангелистите. 
Освен тия богато украсени евангелия, има много църковно-богослужебни книги: апостол, евангелия, минеи, псалтири, служебници, требници, велики панахицди, ирмологии и др., с кожена и обикновена подвързия. Повечето от тях са печатани между 1845—1865 година. 
- Напрестолен сребърен кръст със столче, украсен с емайл и филигран. В средището поставен дървен кръст с евангелски сцени.
- Напрестолен сребърен кръст със столче, украсен с филигран и емайл. 
- Малък сребърен полилей, ажурна работа. Сребърни кандила и части от такива, тънка ажурна работа. 
- Икона св. Богородица с Богомладенеца в сребърна ризница. Последната е поставена по такъв начин, че остават да се виждат само образите на иконата, като покрива цялата останала част, включително и рамката. 
- Икона св. Атанасий, в лявата си ръка държи затворено евангелие, с дясната благославя. Поясно изображение. От 18 век. 
- Икона св. Харалампи, в лявата си ръка държи затворено евангелие. Поясно изображение. Около главата има нимб от сребърна пластинка. От 18 — 19 век. 
- Икона архангел Михаил, фигура в цял ръст, стъпил над повален езичник. Около главата има нимб от сребърна пластинка. От 19 век. 
-Икона патриарх Фотий, с дясната ръка благославя. Поясно изображение. 
- От 19 век. Икона Иисус Христос Евергет (Благодетел). 
- От 19 век. Икона Иисус Христос Вседержител в архиерейски дрехи (Иисус Христос „Велик Архиерей“ „Цар Царствующих"), седящ на трон с отворено евангелие на лявото коляно, с дясната ръка благославя. Над раменете му образите на св. Богородица и Иоан Предтеча (Кръстител) в молитвено положение. По рамката са апостолите. 
- От 18 век. Икона Иисус Христос Пантократор (Вседержител). В лявата си ръка държи отворено евангелие, с дясната благославя. Около главата нимб от сребърна пластинка. Поясно изображение. По рамката са апостолите и евангелистите. 
- От 18 век. Икона св. Николай Чудотворец, Фигура в цял ръст. Над раменете му образите на Иисуса Христа и св. Богородица в молитвено положение, с 12 сцени от живота му. 
- От 18 век. Икона Успение Пресветая, представена е цялата композиция: св. Богородица лежи в средата на смъртно легло. Наоколо оплакващи я апостоли, а отзад Иисус Христос с душата на св. Богородица, представена като повито дете. Около главите на Иисуса Христа, св. Богородица и апостолите Петър и Павел има малки нимбове от сребърна пластинка. 
- От 19 век. Икона св. Георги, около главата нимб от сребърна пластинка. 
- От 18 век. Икона Иисус Христос Вседержител в архиерейски дрехи (Иисус Христос, Велик Архиерей“, „Цар Царствующих), с отворено евангелие на лявото коляно, с дясната благославя. Над раменетe му фигурите на св. Богородица и и св. Иван Предтеча в молитвено положение. По рамката са апостолите. 
- От 18 век. Икона св. Параскева, около главата ѝ нимб от сребърна пластинка, с 14 сцени от живота ѝ. От 18 век. 
- Икона трима църковни отци: св. Григорий Богослов, св. Иван Златоуст и св, Василий Велики. Около главите им нимбове от сребърни пластинки. 
- От 18 век. Икона св. Богородица седяща на трон с младенеца в лявата ѝ ръка. Около главите им нимбове от сребърни пластинки. В рамката са апостолите. 
- От 19 век. Икона със седем сцени от „Страстите Христови“: "Тайната вечеря", "Молитва в Гетсиманската градина", „Умиването на краката“, "Воденето към Разпятие", "Разпятие", "Погребение Христово" и "Жените при гроба". 
- От 18 век. Голяма икона св. Мина с 12 сцени от житието Му. Икона св. Иоан Предтеча (Кръстител), държащ дълъг кръст и отворен свитък. 
- От 19 век. Икона св. Богородица седяща на трон с младенеца в лавата ѝ ръка. В рамката са апостолите. 
- От 19 век. Икона горната половина в дясно Бог Отец в ляво Иисус Христос, до долната — в ляво св. Петка, в дясно св. Елена с мъченически кръстове. 
- Икона св. Йоан Предтеча, в лявата ръка държи отворен свитък, с дясната благославя. От 19 век. 
- Икона св. Убрус—Главата на Иисуса Хриса отпечатана на кърпа. Икона св. Параскева с 6 сцени от житието ѝ. Направена от Илия Николов Тлвак 1855. 
- Икона св. Василий, св. Иван Златоуст и св. Григорий Богослов. "Подарил сия икона изобразея настоянием Архимандрита го отца Прокопия Плянкит, Костадин Димитро и мате его Мария: 1854." 
Някои от иконите са постъпили от старинните църкви: „св. Параскева“ („св. Петка“) — Асенова махала и „св. Георги“, след пострадването им през време на земетресението от 1913г. В народния археологически музей — София се намират следните икони, произходящи от храма „Успение Пресветая Богородица" Икона Иисус Христос Вседержител с апостолите в резбарска рамка. От 17 век. Икона св. Георги с 12 сцени от житието му. От 1689 година. Икона Успение на Пресветата Богородица. От 18 — 19 век. 
В емпория (женското отделение) на църквата се съхраняват много малки икони, изобразяващи отделни светии и сцени из Светото писание. През месец август 1922 година при почистване основите на старинния храм, пострадал от земетресението в 1913 година, в насипа на олтара били намерени следните ценни предмети: Средновековна голяма златна обеца, направена от отворена халка, на която е поставено топчесто украшение, във форма на два съединени в основите си конуса. Външният диаметър на халката е 24 м. м„ а вътрешният 22 мм , тяжест 5.5 грама. Масивен бронзов пръстен, направен от халка и елипсовидно лице. Външният диаметър на халката е 25 мм , вътрешният 20 мм„ тяжест 16 грама. Най-интересното в пръстена е полузаличения му надпис върху лицето. Личат ясно буквите: първия ред . . . ОТ, втория Tzo . . . Обецата и пръстенът са подарени от църковното настоятелство на Търновския музей. 
Извори: Ив. Снегаров, Старият търновски църковен кодекс. Сборник в чест на Проф. Л. Милетич. София 1933. Проф. Иван Снегаров, Старият търновски църковен кодекс. Годишник на Софийския университет, VI. Богословски факултет. София 1934. Старият търновски църковен кодекс (Съхраняващ се в Търновската митрополия). 
Вижте още: Васил Берон за църквата "Успение Богородично"
 Средновековният темнишки девически манастир и мощите на св. Филотея
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Георги Петков Калчев(1880-1968г.)- първият ландшафтен архитект

Георги Петков Калчев(1880-1968г.) е първият българин получил академично образование по озеленяване, ландшафтна архитектура и помология. Роден е на 6 декември 1880г. във Велико Търново в семейството на Петко Калчев и Андони Минчева. Баща му има кафене на ул. „Иван Вазов“. Георги отглежда цветя в домашната градина и поддържа вазите по масите в кафенето с цветя. Има братя: Димитър (08.03.1887 – 28.02.1936), учи право в Швейцария, живее и работи във Велико Търново; Христо (28.01.1894 – 11.01.1946), учител в Разград. През 1911г. Георги Петков сключва брак с Пенка Иванова Абаджиева, учителка. Имат синове: Здравко (21.07.1912 – 23.02.1997), учи ветеринарна медицина в Белград, живее и работи във Велико Търново; Иван (08.04.1914 – 18.04.1995), учи право в София, живее и работи в Ловеч. Георги Петков завършва Мъжката гимназия във В. Търново (1898). При посещение на Княз Фердинанд в града получава предложение за работа в царската градина в София. Князът е впечатлен от букет рози, отгледани от Георги. През 1900г. със стипендия от княз Фердинанд е изпратен да учи във Версай (край Париж). След 3 години обучение и стаж в дворцовите паркове на Белгия, Нидерландия и Дания полага държавни изпити пред Министерството на земеделието на Франция. Георги Петков Калчев става първия българин, получил академично образование по озеленяване, ландшафтна архитектура и помология. През Първата световна война е мобилизиран като санитар в Македония, а по-късно става началник на поща в Гевгели. В околностите открива рядко срещани растения. Подарява ги на Цар Фердинанд за колекцията му. Като признателност получава карта за свободно пътуване за цяла Македония. Изпраща всички редки растения за Ботаническата градина в София. Трудовата му дейност преминава като специалист по озеленяване и ландшафтна архитектура, помолог, преподавател в земеделски училища. В края на 1903г. след дипломирането си се завръща от Франция. Започва работа в парк „Врана“ – паркоустройствени работи със залесяване и засаждане на декоративна растителност, изграждане на езеро и няколко алпинеума. Работи по проект за озеленяване на парк „Аязмото“ в Стара Загора. През 1904 г. отива с готов план в Стара Загора. Професионалната му работа се разминава с действията на митрополит Методий Кусев, който не отдава значение на биологичните особености на растителните видове на Аязмото, а сградите за градинарите и за функциониране на парка приема за резиденция на цар Фердинанд и подбужда недоволството на населението. Кметът на града Пенчо Славов подкрепя Георги Петков, но споделя с него, че митрополитът анатемосва всеки, който му се противопоставя. Под заплахата от анатема и безполезни усилия Георги Петков оставя в Общината плана за изграждане на парка и напуска Стара Загора. Преподава в Държавно техническо земеделско училище в Образцов чифлик край Русе, във Винаро-лозарското училище в Плевен (1906). От 1912 г. е управител на Държавния лозов и овощен разсадник в Ямбол, Държавния овощен разсадник в Кюстендил, основава Държавния овощен разсадник в Ихтиман (1915). След войната е назначен за главен общински градинар в Русе (1919). През 1930г. семейството се установява трайно във Велико Търново, става управител на общинските паркове и градини. Някои от изработените планове на Георги Петков за озеленяване и ландшафт: - зелени петна около паметниците на руските воини, загинали през Освободителната война край Свищов; 

- парк около Ловната хижа-музей във Велико Търново (1925);

- Държавно девическо земеделско училище „Боруш“; 

- Градски парк в Русе (1927); 

- местност във Велико Търново за залесяване с черници; 

- „Културна карта“ на Търновското землище със съседните села и землища; 

- залесяване на района на 18 полк във Велико Търново (1930); - стари гробища във Велико Търново (1930); 

- зелено пространство с шадраван, игрище, място за бюстове на народни будители в железничарския пансион във Велико Търново (1933); 

- парк на Незнайния воин, Велико Търново (1933); 

- градинка при черквата „Св. Кирил и Методий“; 

- парк на Държавна болница „Княз Борис“ (1937) с болнична централа, администрация, павилион за заразни болести, изолационен павилион, 2 гардеробни, 2 кожно-венерични павилиона, морга, параклис, пералня, цветарник, кухня, арестантски павилион, жилище за служещи; 

- парк в центъра на Велико Търново, в средата с кръгъл шадраван с водоскоци. 

Министерството на вътрешните работи и народното здраве на 14.09.1939г. одобрява неговия план за залесяване на Велико Търново и необходимия кредит: - на хълма Царевец с 32 000 фиданки чер бор; 

- на Картала с 32 000 акиции; - на хълма Трапезица с 19 200 акации; - около туристическата хижа Хисаря и старите църкви (да се засадят екзотични видове: дугласка ела, сребрист смърч, китайски мехурник, американски червен дъб, турска леска, трепетлика и плачеща върба); 

- на хълма „Света гора“ и южния склон на града (да се залесят с акация, липа и малко бор). 

На 16.10.1939 г. Г. Петков получава писмо от Министър Никола Недев, в което той изразява задоволство от напредъка на работата по залесяването. Съобщава и за отпуснат авансов държавен кредит от 50 000 лв Министър Никола Недев в писмото си пише: „Моля, дръжте ме в течение на въпросите и дано Бог помогне на Вашите методи да залесим хубавото Търново. Много поздрави на всички, които работят по същия план. Вам отлични почитания и благопожелания.” 
На Г. Петков е възложен ландшафтът около стадион „Васил Левски“ в София. Изработва проект за водоснабдяване на водните площи на Борисовата градина от извора на „Свободата“ при Братската могила до главния вход на парка при „Орлов мост“. Разработва озеленяването на парка на 0,5 километър от началото на бул. „Драган Цанков“ заедно с водните площи. Предава своя опит, познание и специализирана литература на Иван Халваджиев, с когото работят в Общинската служба по озеленяване във Велико Търново. След пенсионирането си продължава да работи с него. Иван Халваджиев създава най-добра инфраструктура на предприятие в България – в Комбината за радиотехническа апаратура (Велико Търново), открит през 1963г. След Деветосептемврийския преврат от 1944г. Георги Петков е преследван от властите. По случайност остава жив. Личният архив на Георги Петков се съхранява в Регионалния държавен архив, Велико Търново. 

Обществена дейност: Автор на Правилника за земеделските училища в Княжество България, утвърден е с Указ №78/30.05.1906г. В местния периодичен печат публикува материали, в които дава насоки на съгражданите си как да развиват овощарството в града и околностите, как да опазват природата. Води учителски курсове по градинарство, за създаване на училищни градини. Първият проведен курс е от 29 август до 5 септември 1931г. Автор на книгата „Пълно техническо ръководство по овощарство“ (1943) с научните му експерименти и новите технически постижения в областта на овощарството. Издава част от книгата. Създава албум с изсушени образци на растения, болни от разни болести. Редовен член е на Дружеството на българските агрономи. Участва във всички конгреси. Във В. Търново е известен пчелар. Член е на Управителния съвет на Пчеларското дружество. Изнася лекции по пчеларство в града и региона. Член е на Управителния съвет на Ловно дружество „Сокол“, създадено през 1884г. във Велико Търново. Член е на Дружеството на препараторите във Велико Търново. Дарения: През 1933г. Георги Петков прави дарение на Читалище „Надежда“, Велико Търново от 82 тома литература по градинарство, овощарство и земеделие, предимно на френски език. През 1936г. дарява 64 тома книги на Окръжната библиотека, Велико Търново. 

Източници: https://bg.wikipedia.org, Durnerin, A.L'École Nationale d'Horticulture de Versailles et d'architecture des jardins aus siècle dernier. Доклад. 1999, Личен фонд на Лилия Петкова, В. Търново В-к „Борба“, бр. от 14.06.1994 Парк и дворец „Врана“ „България 1900. Европейски влияния в българското градоустройство, архитектура, паркове и градини 1878 – 1918“. Автори Христо Ганчев, Григор Дойчинов, Иванна Стоянова, Издателство „Арх и Арт“, издания на български език и на английски 

 „Спомени и анекдоти за великотърновци“- Сава Русев, издателство „Георги Бакалов“ Варна, 1985г. 

Прочетете още: Да пазим всички залесените места около гр. Велико Търново

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Александър Добринов (1898 - 1958)- единственият портретен карикатурист на България

ВИРТУОЗ УДИВИЛ НАСРЕД РИМ ШАЛЯПИН
"Имам шарж, сътворен от него. На търновския писател Теодосий Анастасов. А и поименен сърдечен автограф от сина му. Цели две съкровища. Спомен за великотърновчанина Александър Добринов", казва писателят и журналист Иван Тодоров в книгата си "Старо Търново- духът и ликът на времето"..
Бележитият търновец се ражда на Самоводската чаршия в топъл августовски ден две години преди началото на XX век. Тогава тя се наричала улица „Централна“ и там - на реда на хана на хаджи Николи - живеел Христо Добринов: в къщата на Янко Хаджиниколов. Бай Христо и жена му Донка имали шест деца. Бъдещият художник бил предпоследното.
Бащата прехранвал челядта си с гостилничарство: дюкянът му се намирал на споменатата и известна и днес чаршия - в помещението на хаджи Петър Върколака. Двама хаджии и един хаджийски син изредих дотук, но за пътешествие до Божи гроб майсторът на кебапчета и шкембе чорба никога не събрал пари. Но подпомагал, доколкото били възможностите му, и много се радвал на умението на Сандито (тъй всички се обръщали към малкия Александър) да рисува. Седнал на праговете на съседните до тях табашки и кожухарски магазинчета, още преди да тръгне на училище слабичкият и позаекващ малчуган с часове не оставял молива и бележника. Прехласнат, майсторял на листа околните къщи, Янтра, ала най-вече хана на Хаджи Николи. Рисунките били толкоз хубави, че бай Христо с гордост ги окачвал по стените на гостилницата, в която честичко се отбивали да похапнат Стоян Михайловски, Цанко Церковски, Петко Ю. Тодоров...
След Балканската война семейството се преселва в Бяла. През 1915-та младият Добринов кандидатства в Рисувалното училище, но го скъсват на изпита. Една година продава пред „Модерен театър“ кифли, курабии и целувки, майсторени от баща му. И опитва пак. Успява!
Нямало по-горд баща от бай Христо Добринов, когато разбрал вестта, долетяла от София. Но идва и поредната война - от 1916-та, мобилизация и всичко преживяно в онова време Александър Добринов побира в една дума: „Ад!“ В София се сприятелява с Христо Смирненски, става сътрудник на списание „Българан“, другарува с Борис Денев, Константин Щъркелов, Добри Немиров, Борис Руменов (Борю Зевзека). Малък на бой, но с дух и сила на великан, не се свърта у нас и заминава за Виена. Тя го удържа две години, през които и среща, и рисува знаменитости - само Рихард Щраус стига, ако трябва да бъде споменат някой. На семейството си пише: „Радвайте се всички, че съм в контакт с велики хора.“ През 1924-та открива първата си изложба у нас - в известната софийска Тръпкова галерия на улица „Аксаков“. За нея излизат 15 статии, а сред авторите им са Сирак Скитник, Стоян Митов, духовният му баща Александър Божинов...
„Фина, елегантна линия“ - тъй бащата на българската карикатура Божинов пише за любимеца си от Търново.
Пораслият Александър живее от 1927-ма до 1932-ра в Чехословакия. И там и среща, и рисува ангелогласната Христина Морфова, професор Алфонс Муха, президента Масарик...
Ала може би върхът на приказните преживелици е през 1933-та в Рим. Във вечния град във фоайето на един хотел съдбата, а и упоритостта му уреждат среща с Шаляпин. Забързан, легендарният певец скланя на любезната молба да позира. Десет минути. Ни една повече. Но когато вижда шаржа си, поднесен му - ако го хареса - да го подпише, не се сдържа и добавя на рисунката (освен автографа): „Браво, сеньор Добринов!“
Тъй станало и със създателя на радиото Маркони, с виртуоза на словото Луиджи Пирандело, с капризния като разглезена госпожица Кениамино Джили, с десетки още светила от коя ли не област. (Нещо сходно преди десетина години се случи и с Георги Чапкънов пак в Италия. Величественият като лъв Федерико Фелини само подир два-три кратки сеанса тъй е изваян от Чапа, че го прегърва, пленен от виртуозността му. Такава слука спохожда наистина само богоизбраните...)
А през 1934-та в ликвидираното в началото на седемдесетте кафене „Цар Освободител“ Александър Добринов среща госпожица Милка Христова. Още същата година тя му става съпруга и подир това го дарява със син - Любозар. А посетителите на кафенето са увековечени от маестрото в шарж със 106 персонажи: политици, архитекти, писатели, художници, учени, адвокати, военни, съдържателят Илия Югрев и двамата келнери Коста и Иванчо. На него е и той самият. Благодарение нему имаме и днес зрима представа за удивителни хора, за много от които инак само тук-таме из учебници и книги могат да бъдат намерени серийно правени безлични снимки...
Но - много на хубаво не е хубаво.
Тая нашенска приказка се оказва изречена сякаш тъкмо за Добринов. След 9 септември 1944-та той е арестуван (заедно с академик Михаил Арнаудов, Змей Горянин, Димитър Талев, Чавдар Мутафов и други още), месеци чака присъда и е осъден на две години затвор. Вината му е, че е творил в друго време, че е бил в делегации на културни дейци, посетили Германия...
След затвора - с разсипано здраве - го изселват в Луковит. Няма и петдесет, светът е бил с наведена глава в знак на почит пред таланта му, ала е принуден - за хляба - да рисува етикети за консерви, плакати за безопасността на труда, украси за площадни тържества и манифестации.
Съюзът на художниците също не си поплюва: изключва го от списъците си, реабилитира го, после пак го прокужда, пак го приема. Досъсипва го, унижава го. Към края проблесва макар и слаба светлинка: преди новата 1954-та редакторът във вестник „Литературен фронт“ Веселин Йосифов го поканва да направи шаржове на интелектуалци. Умореният стар лъв напряга волята си (тялото вече почти се е предало) и - като за последно, като за показ изригва: само за десетина дни - 26 шаржа. На Димитър Талев и Леда Милева, на Петър Динеков и Николай Лилиев, на Ламар и Емилиян Станев, на Димитър Димов...
Лебедовата му песен е портретът на Константин Кисимов, на бай Косю.
От Панчарево - в София. И обратно. Пак и пак. Докато стане работа, достойна да бъде подписана. Сбрала двама неповторими великотърновчани. На 20 септември 1958-ма, разяден и изяден от рака, Добринов си отива. Не оставя ученици. А и нямало как да е инак. Просто и не може, и е безсмислено да бъде имитиран. Единственият портретен карикатурист на България.
Двадесет и три лета по-рано, през март 1935-та Симеон Радев вече е написал: „Хора като него са фасадата на България пред Европа.“ Тъй е и до ден-днешен.
Автор: Иван Тодоров
Старо Търново
 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

МОЯТА ТЪРНОВСКА ЦАРИЦА- документален разказ

За Нея Велико Търново и Пазарджик биха водили някога борба. Мястото на цариците е до изявените и водачите. И тя безспорно непрекъснато е била на този пиедестал. От род, чиито корени, по пътя на тревненеската ѝ жилка, може би стигат до потомците на укритите в Трявна боляри от последното търновско царство. Такива са легендите и преданията. По най-далечни сведения, има вероятност предците ѝ да тръгват от рода на Папазите, хора векове наред отдадени на духовното просветителство в района, ставащи религиозни водачи, летописци, зографи, учители. Какво не бих дала да тръгна по тази тясна пътечка назад към корените. Опитвах!  Има и други вероятности, които съм се опитвала да проуча. По пътя на родовите си дирения, съпоставяйки имена и фамилии, стигнах чак до предците на майчиния род на Стамболов. Но за съжаление, фактологически трудно доказуемо. Години наред се вглеждах в наличните родословия и се мъчех да попадна на някаква мъничка поне следа.  Градя нейния замък, събирайки дребните камъчета по славния път на дедите ѝ, с малко повече фантазия и някаква интуиция, на която винаги съм разчитала. Може би защото те идват сами при мен, защото знаят, че аз ги търся!
Първите сигурни сведения за нейния род са от Велико Търново, там, където Евгения /първа/, родена в началото на 19-ти век, стои царствено на престола с двете си дъщери Мария и Парашкева,  в годините на появата на първите фотографи в града. За да остане свидетелството за поколенията, че родът е оцелял, че в Зората на България  е бил сред най- уважаваните, че има много сила да продължи напред. Тази Евгения най-вероятно е жената  на един от издигащите се  първенци в района от годините на Възраждането. Истинското му име и фамилия не знаем, но мястото му ще бъде запазено завинаги чрез нея, чрез името, което тя е оставила за поколенията. "Човек и добре да живее, умира и друг се ражда!" е изписано със златните букви на безсмъртието върху колоната в храм, приютил завинаги имената на Основоположниците в основите на Търновград. Остават името и делата.
В моята представа от детските ми години, та чак до сега, моята скъпа баба, майката на баща ми, Михаил Тодоров, ще бъде само едно - най-красивата, най-умната, произлизаща от  един от най-уважаваните родове във Велико Търново. Това е ЕВГЕНИЯ ЦАНЕВА / 28.2.1875- 7.7.1956г./, внучката на първата известна в рода ни Евгения. Дъщерята на Мария и Цаню Цаневи, заели своето стабилно място в историята на следосвобожденско Търново. Брат-  водач, офицер, гордост на рода, гордост на Отечеството- полковник Петко Цанев, героят от всички войни за утвърждаване на България след Освобождениетo!
Когато чета откъслечните сведения от книгата на внучката на Венета Ботева, Венета Рашева, за живота на Иванка Ботева, "Внучката на Венета Ботева разказва", винаги усещам и невидимото присъствие на моята баба. И си спомням как баба многократно ми е обрисувала пленителния образ на Иванка, обяснявайки с жест, който и досега е пред очите ми, как "гърлото ѝ беше все превързано". Съгражданки, съученички в Девическата гимназия, Иванка е с една само година по-малка. Заедно в духа и традициите на времето. Семейната среда е различна, но тяхното познанство и общ път през годините ми дават криле в търсенето и днес. Спирала съм се на много пасажи от тази книга, правила съм съпоставки с оскъдния материал, с който разполагам за баба ми. Общи учители в града, общи занимания с литература и музика, общ до известна степен и път по -нататък в един колеж в Женева. Къде още биха могли да се срещнат в мечтаното бъдеще? Не смея да го произнеса. Нека всеки, който прочете книгата на Венета Рашева, се спре за малко повече на страниците, посветени на нещастната любов между Иванка и пловдивския лекар д-р Христо Аджаров, родом от Калофер. Не е било писано да се случи, но този лекар до края на живота си страда за пропуснатата възможност, не може да забрави дъщерята на Ботев, упреква Венета за неразбирането. Неговият син, също д-р Аджаров, на по-късни години оглавява пазарджишката болница, семейството му живее известно време в Пазарджик и е близко с това на Евгения Цанева, децата на двете семейства често си гостуват. Ако съдбата не се беше намесила така жестоко, за да доведе живота на Иванка до този фатален край, ако житейският ѝ път  беше продължил в онази първично заложена вероятност?  Чии внуци и правнуци щяха да бъдат тогава двете момчета, братя Аджарови, които виждах да идват в дома ни в Пазарджик в детските ми години, които баба Евгения докосваше с любов? Кощунствено е може би да го мисля, но кой друг освен мен има право в днешния ден на тази фантазия?
Зная определено, че литературата, поезията, увлечението по най-добрите руски и световни класици е било част от нейния духовен живот, сама тя е писала стихове, а в лични дневници разменяла със съученичките си за спомен стихове от известни поети. Такъв е бил душевният мир на едно цяло поколение български девойки от онези години. Имала е възможност за чести контакти с писателя Цани Гинчев, с когото има общи родови корени и който е бил неин преподавател в Девическата гимназия. Събирала е всички издания на неговото списание "Труд", за да ги дадат заедно със съпруга си на по-късен етап за подвързване в четири огромни тома, най-голямата украса на моята домашна библиотека. Когато чета неговите романи и повести, вглеждайки се в образите на неговите предци, чийто живот той отразява, си мисля, че някой от тях е и дядото на Цаню /Тодоров/ Цанев, бащата на баба ми Евгения. Нека повече бъдат четени простичките, понякога малко наивни, но изпълнени с огромен емоционален заряд и родолюбие редове на този автор. За мен те са едно автентично свидетелство за епохата, няма откъде да узнаем, да можем да надникнем в бита на българското общество от това време, да узнаем мислите, манталитета, контактите на обикновения човек. Да усетим българската вековна традиция, за това как се оцелява, как се съхранява народността, макар и в този малък свят на Лясковец, Горна Оряховица и Велико Търново. Там има много чистота, непосредственост и честност. Неповлияна от конюнктурния свят на следващите поколения.
Евгения успява да попадне рано и в големия свят, благодарение на стабилността на семейството, баща ѝ е в редиците на най-проспериращите търговци на кожа и други материали в района. Всичко постигнал с  ум и труд. Здравият балканджия, изминаващ пътя на търговията с кожи и други продукти, излезли изпод ръцете му. В свирепите зими пътуващ на кон сам до Цариград  и обратно, през Стара планина. При едно от завръщанията му в Търново се наложило да отрежат вледенения пръст на крака му, за да свалят ботуша. Оттам идва силата на Петко Цанев, оттам добива и своята нравствена устойчивост Евгения. Тя прекарва няколко години  в престижния "Пансион за благородни девици", откъдето минава и Иванка Ботева. За да дойде времето да срещне там своя сърдечен другар и да го придружава после цял живот в нелекия му път на лекар в един сложен, и изпълнен с опасности исторически период. И да му даде заедно със своята всеотдайност на вярна съпруга и майка на четирите им деца, Михаил, Мария, Олга и Милка, и част от своя царствен блясък. За двамата има отделено подобаващо място в документалния роман на д-р Константин Кантарев, "Пролетта на един град".
Декември, 1899г. 

Евгения сключва брак с Д-р Светослав Тодоров, ерудиран, способен лекар, завършил Медицинския факултет в Женева. Евгения Д-р Светослав Тодорова. Така са адресирани вече писмата до нея. Заедно с нея, в Пазарджик идва и част от духа на Търново. Най-уважаваната съпруга на един от най-уважаваните лекари в града. Знаеща много добре своето място, с нищо не парадираща, отдадена на ежедневната грижа за семейството. Съпругата на лекаря, дал своя принос в Балканските и Първа световна война. Лекарят на Втора пехотна Тракийска дивизия и Началник на 4-та Полева болница при Седма рилска дивизия. Получаваща и изпращаща заедно с децата си редовно писма до фронта. Изтърпяла тежестта на най-трудните военни години. Заставайки до сина си, който в годините на масово недоволство от Националната катастрофа на митинг в гимназията сваля и хвърля пред всички ученическата си куртка, за да видят, че на гърба си няма дори и риза! Евгения и семейството ѝ са непрекъснати дарители на нуждаещите се във всички години на живота си в града. Тяхната близост с великотърновския аптекар Петър Трумбев е и роднински обусловена. Съпругата на Петър Трумбев, Мария Трумбева, е първа братовчедка по бащина линия на съпруга на Евгения, д-р Светослав Тодоров. Къщите на двете семейства са една срещу друга, пациентите, минали през кабинета на д-р Тодоров, отивали след това в аптеката на Трумбеви. Запазена е кореспонденция, писмо от фронта, което Петър Трумбев изпраща до сина на Евгения, Михаил. Двете семейства са заедно в много от предприетите дарителски акции в града. Голямата дъщеря на Евгения, Мария Тодорова, работи в аптеката на Трумбев до закриването ѝ. Когато съпругът на Евгения почива през 1930г., тя продължава заедно с порасналия си вече син да бъде основният стожер на семейството. Заедно с децата си минава през техните трудни години, на довършване на къщата, на довършване на образованието им, на превръщането им в много уважавани граждани на Пазарджик. В  годините на и след Втората световна война стоически понася всички несгоди на вдовишкия живот. В запазените писма чета, закуска има само за едната ѝ дъщеря, която тогава работи, и това е филийка хляб с олио, останалите ядат само един път на ден. Евгения плете и изпраща чорапи и ръкавици, както и малко от храната, закупена с купони, на сина си, който тогава работи в Панагюрище. Оцеляват, преодоляват трудността и мъката на времето, което като че ли никога повече няма да бъде лесно за нея. Няма ги радостите и охолния живот на младостта, опора на брат и родители. Няма го и този, на когото се обрича завинаги. За съжаление от страна на единствената ѝ сестра- Кинка няма потомци. В следвоенните години Евгения поддържа единствено връзка със съпругата и дъщерята на брат си, полковник Петко Цанев, но те са далече, до Варна не може да се пътува често. Няма го името на рода в някогашно Велико Търново, той сякаш се стопява и изчезва. Малко изместено настрани от потока на новия живот остава и животът на цялото ѝ семейство в Пазарджик. Предстои дълъг период на адаптация. През цялото това време тя остава вярна на семейната традиция, на ценностите, оформени у нея още в годините на родовия апогей.
Отиде си твърде рано. Трябваше да имаме време за дълги разговори, да науча още тогава, от извора, всичко онова, до което сега полагам големи усилия да достигна. Връзката ми с нея беше и силна, и много крехка. Към мене подхождаше с изключително внимание, като че ли се страхуваше да не наруши хармонията. Усещах върху себе си погледа на мъдрец, който не вижда до себе си детето, а човека, в който то ще се превърне. Може би предчувстваше, че съдбата ни даваше безмилостно кратките шест години. Трябваше да бъда и дете, и възрастна, трябваше да има време да ми предаде тайните. А те бяха скрити в старите книжки от нейното детство, от детството на нейните големи вече деца. Това бяха първите букви, първите прочетени думи заедно с нея, първите разкази за героите от героичните времена. Колкото научени от книгите, толкова и дошли от нейната памет.  Всичко онова, което на по-късни години щеше да бъде строг учебен материал от учебниците по литература, история и пеене, беше в омайващият свят на нашето ежедневно общуване. Заедно с нея четяхме "Под игото", с вълнението на Рада Госпожина /баба се беше занимавала с преподаване на по-малките ученици, когато е била в горните класове на Девическата гимназия в Търново/. Очаквах всеки момент да чуя страховития глас на Боримечката, струваше ми се даже, че го чувам през нощта, идващ отдалече и я питах дали е истина. Светът дойде при мен в ранните ми детски години със словото и тихия дълбок глас на баба, заедно с който може би в моето съзнание отекваха гласовете на предците: "Млада, хубава Стояна търчи с менци за водица". И си представях тази "горска птица" точно като нея в младостта, красива, смела, обичана, тичаща по улиците на Велико Търново. Имаше някаква възторжена радост в часовете, които прекарвахме заедно. Имаше и някаква несподелена мъка в нейната душа, която аз по детски усещах. И досега в главата ми звучи една тъжна градска песен, която често я чувах да пее: "Мойта бащиния мила е край Стара планина".
Moже би заради баба Евгения един ден при нас се отби Бочо Загорски, легендарният сестрин внук на Левски, със снопче светиня, малко късче от неговата коса. Докосвах го едва-едва от страх да не го омърся. Тогава баща ми беше категоричен, че право да го съхранява имаше единствено неговият потомък, посъветва го да предаде косата в музей. На много по-късни години разбрах каква е била съдбата на този златен дар, който така и не се решихме да приемем. Нека бъде съхраняван сега на сигурно място завинаги!
Когато се опитах да възстановя в мисълта си годините, прекарани с  баба Евгения, не очаквах, че толкова детайли ще изплуват в паметта ми. Толкова обикновена във всекидневието, толкова възвишена в представите ми. Един слънчев лъч, осветяващ еднакво силно минало и бъдеше, за да може никой да не сбърка пътя напред! Притежаваше способността на истинските водачи- тихо и деликатно да бъде до всеки, да даде урок и да се оттегли незабележимо, когато знаеше, че можем и сами. Оттегли се завинаги невидимо в съня си, безшумно, както си отиват от този свят само светите хора. При онези, които отдавна чакаха да посрещнат своята Царица.  Дали беше разбрала колко много щяха да ми липсват години наред нейните "приказни" уроци? Дали можеше сега отнякъде да види как ходя по улиците на Велико Търново, как потръпвам, когато се спирам пред дома, посочен ми за "неин"? Какво вълнение изпитах, когато в регистър на Общината открих, че домът на нейните родители, семейство Цаневи, е бил на тогавашната улица "Търговска", 173. С колко хора се срещнах, за да издиря името ѝ, рода ѝ? Как продължавам да ходя по следите на предците си, как продължавам да ги боготворя преди всичко заради нея?
Скъпа моя бабо, Царице на бащиния ми род, Нека знаеш: Получих, съхраних, пренесох всичко до днешния ден! И ще го предам по-нататък, да не се забравя, докато свят светува!
Евгения Гунчева
Снимките са както следва:
1.Евгения/, бабата на Евгения Цанева с дъщерите си Мария/ вляво, майката на Е. Цанева/ и Парашкева.
2.Цаню Цанев, бащата на Евгения Цанева.
3.Сватбената снимка на Евгения Цанева и д-р Светослав Тодоров, 28 декември, 1899 г., София.
4. Кинка Цанева, сестрата на Е. Цанева със съпруга си.
5. Полковник Петко Цанев, брат на Евгения Цанева.
6. Писмото на аптекаря Петър Трумбев, изпратено от фронта до сина на Евгения Цанева, Михаил Тодоров. 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

Споделете и вие историята на вашата търновска фамилия
​

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Катедрален храм "Свето Рождество Богородично"

Из общински вестник Велико Търново от 1934г.

Храмовете в гр. В. Търново, построени от цар Иван Асен II, са били разрушени от турците след падане на Търново (1393г. ). После през четири вековното ни двойно робство в начало на възраждането — след появяването на „славяно-българската история“ от отца Паисия (1762г.) богати събудени великотърновци са започнали да си възобновяват старите храмове, като строят и нови.

Един от тия новопостроени храмове по онова време е бил и „Рождество на Пресвета Богородица" в т. нар. "Болярска махала". За първи път в 1762 год. е била построена една малка църква на рибния пазар, а след 1830г. е възобновена. Тя е била каменна постройка, във форма на кораб, без кубета с каменни стълбове и свод. Тя е втората голяма средищна църква, издигната от майстор Колю Фичето на Рибния пазар в Болярската махала, в средата на възрожденско Търново, през 1842—1844 г. Изградена била от дялан пясъчник с голям главен корниз и двойна, фичевска кобилица от камък и червени тухли. Украсена била с четири колони и елипсовидни прозорци, които придавали особена оригиналност на фасадата. Църквата е била трикорабна. На 30м западно от нея била построена камбанарията, също иззидана от дялан камък. Подът е бил застлан с мраморни плочи. Най-оригиналното във вътрешността на църквата били двата реда капители. Сводовете са били направени от тухли и хоросан. Освен главния вход имало още две странични, симетрично разположени врати, през които се излизало във външните аркади.  Построена е била със средства, събирани от населението по махали. Много видни търновци, търговци и занаятчии са помогнали със средства за нейното построяване. За изграждането ѝ са помагали сдруженията на еснафите — най-вече кожухарите. После еснафите се редували да стават епитропи в новия си храм. След освобождението 1878г. русите го обявили за катедрала. В храма е имало дървен владишки трон с резба, а срещу него амвон. В 1879г. построили царски тронове. Иконостасът е бил дървен с резби. В 1901г. вън в артиката от дясно е бил погребан Митрополит Климент, а в 1914г. — от ляво — митрополит Антим. 

Макар че тази църква днес е заличена напълно от земетресението през 1913 г. много от старите икони са запазени. Освен от Захария Цанюв в нея има икони, рисувани от вещия тревненски зограф и образописец поп Димитър Кънчов (Кръстев) (1815—1885). Едната е Св. Теодор Стратилат, 155x73 см, с подпис „рука поп Димитър и син его (хаджи) Христо в Трявна“ и ктиторски надпис „Благодетел (ктитор) Доктур Тодур поп Димитров от Трявна 1875“. Другата запазена икона от същата църква е на Св. Йоан Предтеча, със същия подпис, в който пак фигурира името на сина му хаджи Христо, което показва, че петият син на поп Димитър също е живописец.

Мара, д-р Игнатова /ученичка/ пише: "През време на земетресението в 1913г. 1 юний, събота, срещу св. Троица, 11:30 часа преди обед, след църковната служба, едва що богомолците излезли, църквата се съборила от силния трус.

Сега наново е възобновена по образеца на „Александър Невски“ в София — с красив и величествен вид и добра акустика. От ляво в олтара е гробът на моя прадядо — архиерейския наместник — Протонатарий х. поп Димитър. На 25 ноември 1934г. Негово Високо Преосвещенство

Митрополит Филип свети вода в храма и започнаха да извършват богослужението, което досега ставаше във временния параклис, построен след земетресението. След като се подреди площадът наоколо и мебелира вътре храмът, през лятото на 1935 година ще стане освещаването на грандиозно-живописната катедрала, която от "Царевец" и "Трапезица" има изглед на величествен конус. Фасадата ѝ е възстановена по чертежите и макета, изработен от Леон Филипов преди земетресението. Сега той се съхранява в експозицията, подредена с макети на Леон Филипов. Строежът на новия храм започва през 1924 година. Десет години по-късно той добива вида, в който го познаваме и днес. Настоящата катедрална (съборна) църква е строена от майстора строител дядо Грозю през 1933г. – 1934г. За оформяне на интериора влагат своя труд много известни майстори и творци. Дърворезбата за иконостаса и владишкия трон е дело на майстора Д. Кушлев. Стенописите са направени през 1954г. от художниците професори Н. Кожухаров, Д. Гюдженов, П. Сеферов и търновския иконописец Атанас Велев. Средствата за зографисването са осигурени от Търновския Митрополит Софроний /1888 - 1961/. Камбаните са руски, изработени стилно и отбелязващи чрез надписи преминаването на река Дунав от Руските освободителни войски. В притвора на катедралния храм се намира гробът на Митрополит Климент /1840 - 1901/, известен от историята и със светското си име Васил Друмев. Негови са думите: "ИМА ПРАВОСЛАВИЕ У НАС- ИМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД, НЯМА ПРАВОСЛАВИЕ- НЯМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД." Забележителен е фактът, че когато търновци изваждат ковчега му от гроба, за да го положат в новопостроения след земетресението храм, откриват тялото му изцяло запазено и нетленно. И днес, макар владиката да не е канонизиран все още за светец, много християни ходят на гроба и просят неговото молитвено застъпничество. 

Източници- общински вестник Велико Търново от 1934г.  http://bg.wikipedia.org http://www.zemetresenie.museumvt.com

Старите снимки са из колекциите на Иван Панайотов и Павел Енчев
Вижте още: Чудотворната икона "Пресвета Богородица Курско-коренна" е била и във В.Търново
 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Турският мост

В Пътеводителя на града от 1907г. пише за Турския мост, че се намира южно под крепостта Царевец и пресича река Янтра към отсрещния хълм Света гора (сега квартал Света Троица). Той е дълъг 60м. и висок 8м. Построен е бил от Али Феруз-бей (често се споменава Али Ферузбеев мост), онзи същият турчин, които е съградил и джамията на Хисара /Царевец/ (1435 год.). Устоите на моста са от дървени пилоти под дъното на реката. Дотогава през реката се е преминавало с лодки (каици). Запазен е доста по-късен спомен за семейството („адмиралтейството”) на Пандура, които се препитавали от превозване през реката с каици. Пролетта на 1897г. се оказва фатална за един от първите търновски мостове. Ферузбеевото съоръжение е съборено до основи от голямото наводнение. Буйните талази с безпощадно разрушителна сила помитат моста, служил безотказно на хората от векове. Документирани спомени свидетелстват, че „Ради Юрданов плаче като дете, кога гледа водната стихия и частите на Ферузбеевия мост да се мятат в едно общо и трагично за сърцето и погледа зрелище”. Макар и с по-бавни от очакваното темпове, общината възстановява моста и той отново заема достойно място в живота на търновци. Така например малцина знаят, че след Освобождението конаците, разположени в близост до Ферузбеевия мост, служат като болнични помещения. През 1923г. в Търново е създаден и Български народен морски сговор с председател подполковник Никола Недев. Организацията имала за цел популяризирането на плавателността на река Янтра и пълноценното използване на голямото водно богатство. По нейна поръчка в град Варна била построена първата спортна лодка в България за 6 гребци, с което се слага началото на водните спортове по река Янтра. По късно били поръчани още две спортни лодки за 4 и за 6 гребци, създадени са дамски, мъжки и младежки клонове на организацията. През 1924г. на завоя на реката под Турския мост било направено и кокетно пристанище, където акостирала малката флотилия.
След Освобождението на Турския мост се чествало и Свето Богоявление (Йордановден), като великотърновският митрополит отслужвал тържествен водосвет и хвърлял кръста в ледените води на река Янтра.

Източници: "Пътеводител на В. Търново и околността му от 1907г." http://strannik.bg

 Снимки- Държавна агенция ”Архиви”

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Чудотворната икона "Пресвета Богородица Курско-коренна" е била и във В.Търново

Една от най-старинните и почитани руски светини е иконата "Пресвета Богородица Курско-коренна". Наречена е така, защото е открита край гр. Курск при корените на едно дърво. Случило се в далечната 1259г., тогава Курск тънел в запустение, разорен от татарите. В покрайнините на града един ловец забелязал неголяма дъска, която лежала в корените на дърво. Когато я вдигнал и обърнал, видял върху нея образът на Божията майка. В този миг станало и първото чудо - там, където лежала иконата, бликнала чиста вода. Светинята пренесли с големи почести в съседния град Рилск. При поредното татарско нашествие иконата била разсечена и двете ѝ половини захвърлени в различни посоки. Когато след време ги открили и ги поставили една до друга, те по чудотворен начин се съединили и образът отново станал цял. Мълвата за чудотворната сила на Курско-коренната икона се понесла из цяла Русия. През 1597г. цар Фьодор Иванович заповядал тя да бъде пренесена в столицата Москва. Тогава върху иконата били изографисани допълнителни изображения - на Бог-Отец и старозаветните пророци. Царица Ирина Фьодоровна поръчала за реликвата скъп обков. По-късно върнали иконата в Курск, а през 1618г. била пренесена в Катедралната църква на Знаменския манастир, издигнат на мястото, където я открили четири века по-рано. Нарекли обителта така, защото Богородичният образ е от иконографския тип "Оранта" - "Знамение". Всяка година с чудотворния образ започнали да правят литийни шествия от Знаменския манастир до Курск и обратно.  "Св. Богородица Курско-коренна" била пазена в Знаменския манастир чак до революцията от 1917г. Драматичната история на Русия от началото на ХХ в. предопределя и драматичната съдба на чудотворната светиня. И което е съвсем неизвестно - я свързва за кратко с България. Когато болшевиките превземат района на Курск, реликвата последователно отива в Ростов и Новоросийск, а след това е изнесена зад граница в Сърбия. През есента на 1920г. Курският епископ Теофан решава да я върне в Севастопол, където по това време се намира щабът на въоръжените сили на Южна Русия под командването на ген. П. Врангел. Дните в края на септември били определени за време на всенародна молитва, пост и покаяние с вярата, че Бог ще избави Крим от болшевишката опасност. Хората с надежда очаквали Курско-коренната икона да се завърне при тях, та дано чудото стане! На път за Севастопол епископ Теофан спира в София, където немалко руснаци намерили втори дом след болшевишката революция. Той пристига на 20 септември, а на следващия ден - празника Рождество Богородично (ст. ст.) "прочутата старинна икона, цяла обкована и украсена със скъпоценности, биде изложена за поклонение в столичната Руска църква, гдето се стичаше многоброен народ", както съобщава "Църковен вестник". Улиците край Руската църква били задръстени от българи и руски бежанци -подобно масово поклонение София комай виждала за първи път. И това било напълно обяснимо - не само руската емиграция търсела надежда и упование свише. По това време българското общество изживявало драмата на следвоенната криза. Чудотворната икона остава в София две денонощия - на 22 септември тя е изпратена до Централна гара с литийно шествие, което тръгва от Руската църква, преминавайки по "Цар Освободител" и "Мария Луиза". Когато влакът потеглил, мнозина коленичили. "Сред богомолците бе и нашата интелигенция - разказва дописникът на "Църковен вестник", - това направи силно впечатление на всички: и на руси, и на българи. Благодарение на руски свещеник до нас е достигнала и една затрогваща история, станала по време на поклонението пред "Св. Богородица Курско-коренна" в София. В евангелието, което стояло на аналой до иконата, намерили пъхнат екземпляр от устава на Съюза на македонските братства. Върху него нечия ръка изписала молитва, която нямало как да бъде открита в нито една богослужебна книга: "Пречиста Богородице, майко, смили се над бедните, онеправдани българи и изгнаници от Македония; и както ти, чудотворна икона, се връщаш в Русия, благослови и нас, нещастните, да се върнем по домовете си. Съкруши нашите видими и невидими врагове и ги прогони далеч. Уталожи, Пречиста майко, велика Русия, обедини я..., простри ръка и над нашето измъчено и ограбено отечество и дай свобода на Македония. Амин!" 

Въпреки масовото поклонение в София и всенародното покаяние в Севастопол, Божията майка нито "дала свобода на Македония", нито "уталожила велика Русия", защото Божият промисъл отредил и за двата народа велики изпитания. С оттеглянето на Врангеловата армия от Севастопол и Крим иконата напуска завинаги руските земи, но не изоставила руснаците. Започва дългото ѝ странстване, което я превръща в духовен спътник на руската емиграция.  

Интересно е, че тази чудотворна икона е била донесена и в Търново, а във връзка с това е публикувано съобщение във вестник "Янтра" от 1935г.

 Курският епископ Теофан занася иконата най-напред в руската църква в Белград, където тя остава до 1945г. През това време светинята често посещава руските емигранти в околните страни. Запазени са свидетелства за много чудеса и различни изцеления, станали чрез Богородичния образ. Към нея руснаците от Белград отправят молитви за закрила и при бомбардировките на града през II световна война. Разказват, че от това време са най-забележителните свидетелства за спасение по чудотворен начин. От 1945 до 1951г. иконата "Св. Богородица Курско-коренна" се намира в Катедралния храм на Руската задгранична църква (РПЦЗ) в Мюнхен. И тук Божията майка не престава да върши чудеса чрез своя образ и освен че изцелява мнозина от тежки болести, помага на немалко разделени след революцията семейства да се съберат отново. На 5 февруари 1951г. Курската икона е пренесена в Синодалната катедрала на РПЦЗ в Ню Йорк, където се пази и досега.

Източници: вестник "Янтра" от 1935г., http://euro2001.net
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ