"Имам шарж, сътворен от него. На търновския писател Теодосий Анастасов. А и поименен сърдечен автограф от сина му. Цели две съкровища. Спомен за великотърновчанина Александър Добринов", казва писателят и журналист Иван Тодоров в книгата си "Старо Търново- духът и ликът на времето"..
Бележитият търновец се ражда на Самоводската чаршия в топъл августовски ден две години преди началото на XX век. Тогава тя се наричала улица „Централна“ и там - на реда на хана на хаджи Николи - живеел Христо Добринов: в къщата на Янко Хаджиниколов. Бай Христо и жена му Донка имали шест деца. Бъдещият художник бил предпоследното.
Бащата прехранвал челядта си с гостилничарство: дюкянът му се намирал на споменатата и известна и днес чаршия - в помещението на хаджи Петър Върколака. Двама хаджии и един хаджийски син изредих дотук, но за пътешествие до Божи гроб майсторът на кебапчета и шкембе чорба никога не събрал пари. Но подпомагал, доколкото били възможностите му, и много се радвал на умението на Сандито (тъй всички се обръщали към малкия Александър) да рисува. Седнал на праговете на съседните до тях табашки и кожухарски магазинчета, още преди да тръгне на училище слабичкият и позаекващ малчуган с часове не оставял молива и бележника. Прехласнат, майсторял на листа околните къщи, Янтра, ала най-вече хана на Хаджи Николи. Рисунките били толкоз хубави, че бай Христо с гордост ги окачвал по стените на гостилницата, в която честичко се отбивали да похапнат Стоян Михайловски, Цанко Церковски, Петко Ю. Тодоров...
След Балканската война семейството се преселва в Бяла. През 1915-та младият Добринов кандидатства в Рисувалното училище, но го скъсват на изпита. Една година продава пред „Модерен театър“ кифли, курабии и целувки, майсторени от баща му. И опитва пак. Успява!
Нямало по-горд баща от бай Христо Добринов, когато разбрал вестта, долетяла от София. Но идва и поредната война - от 1916-та, мобилизация и всичко преживяно в онова време Александър Добринов побира в една дума: „Ад!“ В София се сприятелява с Христо Смирненски, става сътрудник на списание „Българан“, другарува с Борис Денев, Константин Щъркелов, Добри Немиров, Борис Руменов (Борю Зевзека). Малък на бой, но с дух и сила на великан, не се свърта у нас и заминава за Виена. Тя го удържа две години, през които и среща, и рисува знаменитости - само Рихард Щраус стига, ако трябва да бъде споменат някой. На семейството си пише: „Радвайте се всички, че съм в контакт с велики хора.“ През 1924-та открива първата си изложба у нас - в известната софийска Тръпкова галерия на улица „Аксаков“. За нея излизат 15 статии, а сред авторите им са Сирак Скитник, Стоян Митов, духовният му баща Александър Божинов...
„Фина, елегантна линия“ - тъй бащата на българската карикатура Божинов пише за любимеца си от Търново.
Пораслият Александър живее от 1927-ма до 1932-ра в Чехословакия. И там и среща, и рисува ангелогласната Христина Морфова, професор Алфонс Муха, президента Масарик...
Ала може би върхът на приказните преживелици е през 1933-та в Рим. Във вечния град във фоайето на един хотел съдбата, а и упоритостта му уреждат среща с Шаляпин. Забързан, легендарният певец скланя на любезната молба да позира. Десет минути. Ни една повече. Но когато вижда шаржа си, поднесен му - ако го хареса - да го подпише, не се сдържа и добавя на рисунката (освен автографа): „Браво, сеньор Добринов!“
Тъй станало и със създателя на радиото Маркони, с виртуоза на словото Луиджи Пирандело, с капризния като разглезена госпожица Кениамино Джили, с десетки още светила от коя ли не област. (Нещо сходно преди десетина години се случи и с Георги Чапкънов пак в Италия. Величественият като лъв Федерико Фелини само подир два-три кратки сеанса тъй е изваян от Чапа, че го прегърва, пленен от виртуозността му. Такава слука спохожда наистина само богоизбраните...)
А през 1934-та в ликвидираното в началото на седемдесетте кафене „Цар Освободител“ Александър Добринов среща госпожица Милка Христова. Още същата година тя му става съпруга и подир това го дарява със син - Любозар. А посетителите на кафенето са увековечени от маестрото в шарж със 106 персонажи: политици, архитекти, писатели, художници, учени, адвокати, военни, съдържателят Илия Югрев и двамата келнери Коста и Иванчо. На него е и той самият. Благодарение нему имаме и днес зрима представа за удивителни хора, за много от които инак само тук-таме из учебници и книги могат да бъдат намерени серийно правени безлични снимки...
Но - много на хубаво не е хубаво.
Тая нашенска приказка се оказва изречена сякаш тъкмо за Добринов. След 9 септември 1944-та той е арестуван (заедно с академик Михаил Арнаудов, Змей Горянин, Димитър Талев, Чавдар Мутафов и други още), месеци чака присъда и е осъден на две години затвор. Вината му е, че е творил в друго време, че е бил в делегации на културни дейци, посетили Германия...
След затвора - с разсипано здраве - го изселват в Луковит. Няма и петдесет, светът е бил с наведена глава в знак на почит пред таланта му, ала е принуден - за хляба - да рисува етикети за консерви, плакати за безопасността на труда, украси за площадни тържества и манифестации.
Съюзът на художниците също не си поплюва: изключва го от списъците си, реабилитира го, после пак го прокужда, пак го приема. Досъсипва го, унижава го. Към края проблесва макар и слаба светлинка: преди новата 1954-та редакторът във вестник „Литературен фронт“ Веселин Йосифов го поканва да направи шаржове на интелектуалци. Умореният стар лъв напряга волята си (тялото вече почти се е предало) и - като за последно, като за показ изригва: само за десетина дни - 26 шаржа. На Димитър Талев и Леда Милева, на Петър Динеков и Николай Лилиев, на Ламар и Емилиян Станев, на Димитър Димов...
Лебедовата му песен е портретът на Константин Кисимов, на бай Косю.
От Панчарево - в София. И обратно. Пак и пак. Докато стане работа, достойна да бъде подписана. Сбрала двама неповторими великотърновчани. На 20 септември 1958-ма, разяден и изяден от рака, Добринов си отива. Не оставя ученици. А и нямало как да е инак. Просто и не може, и е безсмислено да бъде имитиран. Единственият портретен карикатурист на България.
Двадесет и три лета по-рано, през март 1935-та Симеон Радев вече е написал: „Хора като него са фасадата на България пред Европа.“ Тъй е и до ден-днешен.
Автор: Иван Тодоров
Старо Търново
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар