СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

МОЯТА ТЪРНОВСКА ЦАРИЦА- документален разказ

За Нея Велико Търново и Пазарджик биха водили някога борба. Мястото на цариците е до изявените и водачите. И тя безспорно непрекъснато е била на този пиедестал. От род, чиито корени, по пътя на тревненеската ѝ жилка, може би стигат до потомците на укритите в Трявна боляри от последното търновско царство. Такива са легендите и преданията. По най-далечни сведения, има вероятност предците ѝ да тръгват от рода на Папазите, хора векове наред отдадени на духовното просветителство в района, ставащи религиозни водачи, летописци, зографи, учители. Какво не бих дала да тръгна по тази тясна пътечка назад към корените. Опитвах!  Има и други вероятности, които съм се опитвала да проуча. По пътя на родовите си дирения, съпоставяйки имена и фамилии, стигнах чак до предците на майчиния род на Стамболов. Но за съжаление, фактологически трудно доказуемо. Години наред се вглеждах в наличните родословия и се мъчех да попадна на някаква мъничка поне следа.  Градя нейния замък, събирайки дребните камъчета по славния път на дедите ѝ, с малко повече фантазия и някаква интуиция, на която винаги съм разчитала. Може би защото те идват сами при мен, защото знаят, че аз ги търся!
Първите сигурни сведения за нейния род са от Велико Търново, там, където Евгения /първа/, родена в началото на 19-ти век, стои царствено на престола с двете си дъщери Мария и Парашкева,  в годините на появата на първите фотографи в града. За да остане свидетелството за поколенията, че родът е оцелял, че в Зората на България  е бил сред най- уважаваните, че има много сила да продължи напред. Тази Евгения най-вероятно е жената  на един от издигащите се  първенци в района от годините на Възраждането. Истинското му име и фамилия не знаем, но мястото му ще бъде запазено завинаги чрез нея, чрез името, което тя е оставила за поколенията. "Човек и добре да живее, умира и друг се ражда!" е изписано със златните букви на безсмъртието върху колоната в храм, приютил завинаги имената на Основоположниците в основите на Търновград. Остават името и делата.
В моята представа от детските ми години, та чак до сега, моята скъпа баба, майката на баща ми, Михаил Тодоров, ще бъде само едно - най-красивата, най-умната, произлизаща от  един от най-уважаваните родове във Велико Търново. Това е ЕВГЕНИЯ ЦАНЕВА / 28.2.1875- 7.7.1956г./, внучката на първата известна в рода ни Евгения. Дъщерята на Мария и Цаню Цаневи, заели своето стабилно място в историята на следосвобожденско Търново. Брат-  водач, офицер, гордост на рода, гордост на Отечеството- полковник Петко Цанев, героят от всички войни за утвърждаване на България след Освобождениетo!
Когато чета откъслечните сведения от книгата на внучката на Венета Ботева, Венета Рашева, за живота на Иванка Ботева, "Внучката на Венета Ботева разказва", винаги усещам и невидимото присъствие на моята баба. И си спомням как баба многократно ми е обрисувала пленителния образ на Иванка, обяснявайки с жест, който и досега е пред очите ми, как "гърлото ѝ беше все превързано". Съгражданки, съученички в Девическата гимназия, Иванка е с една само година по-малка. Заедно в духа и традициите на времето. Семейната среда е различна, но тяхното познанство и общ път през годините ми дават криле в търсенето и днес. Спирала съм се на много пасажи от тази книга, правила съм съпоставки с оскъдния материал, с който разполагам за баба ми. Общи учители в града, общи занимания с литература и музика, общ до известна степен и път по -нататък в един колеж в Женева. Къде още биха могли да се срещнат в мечтаното бъдеще? Не смея да го произнеса. Нека всеки, който прочете книгата на Венета Рашева, се спре за малко повече на страниците, посветени на нещастната любов между Иванка и пловдивския лекар д-р Христо Аджаров, родом от Калофер. Не е било писано да се случи, но този лекар до края на живота си страда за пропуснатата възможност, не може да забрави дъщерята на Ботев, упреква Венета за неразбирането. Неговият син, също д-р Аджаров, на по-късни години оглавява пазарджишката болница, семейството му живее известно време в Пазарджик и е близко с това на Евгения Цанева, децата на двете семейства често си гостуват. Ако съдбата не се беше намесила така жестоко, за да доведе живота на Иванка до този фатален край, ако житейският ѝ път  беше продължил в онази първично заложена вероятност?  Чии внуци и правнуци щяха да бъдат тогава двете момчета, братя Аджарови, които виждах да идват в дома ни в Пазарджик в детските ми години, които баба Евгения докосваше с любов? Кощунствено е може би да го мисля, но кой друг освен мен има право в днешния ден на тази фантазия?
Зная определено, че литературата, поезията, увлечението по най-добрите руски и световни класици е било част от нейния духовен живот, сама тя е писала стихове, а в лични дневници разменяла със съученичките си за спомен стихове от известни поети. Такъв е бил душевният мир на едно цяло поколение български девойки от онези години. Имала е възможност за чести контакти с писателя Цани Гинчев, с когото има общи родови корени и който е бил неин преподавател в Девическата гимназия. Събирала е всички издания на неговото списание "Труд", за да ги дадат заедно със съпруга си на по-късен етап за подвързване в четири огромни тома, най-голямата украса на моята домашна библиотека. Когато чета неговите романи и повести, вглеждайки се в образите на неговите предци, чийто живот той отразява, си мисля, че някой от тях е и дядото на Цаню /Тодоров/ Цанев, бащата на баба ми Евгения. Нека повече бъдат четени простичките, понякога малко наивни, но изпълнени с огромен емоционален заряд и родолюбие редове на този автор. За мен те са едно автентично свидетелство за епохата, няма откъде да узнаем, да можем да надникнем в бита на българското общество от това време, да узнаем мислите, манталитета, контактите на обикновения човек. Да усетим българската вековна традиция, за това как се оцелява, как се съхранява народността, макар и в този малък свят на Лясковец, Горна Оряховица и Велико Търново. Там има много чистота, непосредственост и честност. Неповлияна от конюнктурния свят на следващите поколения.
Евгения успява да попадне рано и в големия свят, благодарение на стабилността на семейството, баща ѝ е в редиците на най-проспериращите търговци на кожа и други материали в района. Всичко постигнал с  ум и труд. Здравият балканджия, изминаващ пътя на търговията с кожи и други продукти, излезли изпод ръцете му. В свирепите зими пътуващ на кон сам до Цариград  и обратно, през Стара планина. При едно от завръщанията му в Търново се наложило да отрежат вледенения пръст на крака му, за да свалят ботуша. Оттам идва силата на Петко Цанев, оттам добива и своята нравствена устойчивост Евгения. Тя прекарва няколко години  в престижния "Пансион за благородни девици", откъдето минава и Иванка Ботева. За да дойде времето да срещне там своя сърдечен другар и да го придружава после цял живот в нелекия му път на лекар в един сложен, и изпълнен с опасности исторически период. И да му даде заедно със своята всеотдайност на вярна съпруга и майка на четирите им деца, Михаил, Мария, Олга и Милка, и част от своя царствен блясък. За двамата има отделено подобаващо място в документалния роман на д-р Константин Кантарев, "Пролетта на един град".
Декември, 1899г. 
Евгения сключва брак с Д-р Светослав Тодоров, ерудиран, способен лекар, завършил Медицинския факултет в Женева. Евгения Д-р Светослав Тодорова. Така са адресирани вече писмата до нея. Заедно с нея, в Пазарджик идва и част от духа на Търново. Най-уважаваната съпруга на един от най-уважаваните лекари в града. Знаеща много добре своето място, с нищо не парадираща, отдадена на ежедневната грижа за семейството. Съпругата на лекаря, дал своя принос в Балканските и Първа световна война. Лекарят на Втора пехотна Тракийска дивизия и Началник на 4-та Полева болница при Седма рилска дивизия. Получаваща и изпращаща заедно с децата си редовно писма до фронта. Изтърпяла тежестта на най-трудните военни години. Заставайки до сина си, който в годините на масово недоволство от Националната катастрофа на митинг в гимназията сваля и хвърля пред всички ученическата си куртка, за да видят, че на гърба си няма дори и риза! Евгения и семейството ѝ са непрекъснати дарители на нуждаещите се във всички години на живота си в града. Тяхната близост с великотърновския аптекар Петър Трумбев е и роднински обусловена. Съпругата на Петър Трумбев, Мария Трумбева, е първа братовчедка по бащина линия на съпруга на Евгения, д-р Светослав Тодоров. Къщите на двете семейства са една срещу друга, пациентите, минали през кабинета на д-р Тодоров, отивали след това в аптеката на Трумбеви. Запазена е кореспонденция, писмо от фронта, което Петър Трумбев изпраща до сина на Евгения, Михаил. Двете семейства са заедно в много от предприетите дарителски акции в града. Голямата дъщеря на Евгения, Мария Тодорова, работи в аптеката на Трумбев до закриването ѝ. Когато съпругът на Евгения почива през 1930г., тя продължава заедно с порасналия си вече син да бъде основният стожер на семейството. Заедно с децата си минава през техните трудни години, на довършване на къщата, на довършване на образованието им, на превръщането им в много уважавани граждани на Пазарджик. В  годините на и след Втората световна война стоически понася всички несгоди на вдовишкия живот. В запазените писма чета, закуска има само за едната ѝ дъщеря, която тогава работи, и това е филийка хляб с олио, останалите ядат само един път на ден. Евгения плете и изпраща чорапи и ръкавици, както и малко от храната, закупена с купони, на сина си, който тогава работи в Панагюрище. Оцеляват, преодоляват трудността и мъката на времето, което като че ли никога повече няма да бъде лесно за нея. Няма ги радостите и охолния живот на младостта, опора на брат и родители. Няма го и този, на когото се обрича завинаги. За съжаление от страна на единствената ѝ сестра- Кинка няма потомци. В следвоенните години Евгения поддържа единствено връзка със съпругата и дъщерята на брат си, полковник Петко Цанев, но те са далече, до Варна не може да се пътува често. Няма го името на рода в някогашно Велико Търново, той сякаш се стопява и изчезва. Малко изместено настрани от потока на новия живот остава и животът на цялото ѝ семейство в Пазарджик. Предстои дълъг период на адаптация. През цялото това време тя остава вярна на семейната традиция, на ценностите, оформени у нея още в годините на родовия апогей.
Отиде си твърде рано. Трябваше да имаме време за дълги разговори, да науча още тогава, от извора, всичко онова, до което сега полагам големи усилия да достигна. Връзката ми с нея беше и силна, и много крехка. Към мене подхождаше с изключително внимание, като че ли се страхуваше да не наруши хармонията. Усещах върху себе си погледа на мъдрец, който не вижда до себе си детето, а човека, в който то ще се превърне. Може би предчувстваше, че съдбата ни даваше безмилостно кратките шест години. Трябваше да бъда и дете, и възрастна, трябваше да има време да ми предаде тайните. А те бяха скрити в старите книжки от нейното детство, от детството на нейните големи вече деца. Това бяха първите букви, първите прочетени думи заедно с нея, първите разкази за героите от героичните времена. Колкото научени от книгите, толкова и дошли от нейната памет.  Всичко онова, което на по-късни години щеше да бъде строг учебен материал от учебниците по литература, история и пеене, беше в омайващият свят на нашето ежедневно общуване. Заедно с нея четяхме "Под игото", с вълнението на Рада Госпожина /баба се беше занимавала с преподаване на по-малките ученици, когато е била в горните класове на Девическата гимназия в Търново/. Очаквах всеки момент да чуя страховития глас на Боримечката, струваше ми се даже, че го чувам през нощта, идващ отдалече и я питах дали е истина. Светът дойде при мен в ранните ми детски години със словото и тихия дълбок глас на баба, заедно с който може би в моето съзнание отекваха гласовете на предците: "Млада, хубава Стояна търчи с менци за водица". И си представях тази "горска птица" точно като нея в младостта, красива, смела, обичана, тичаща по улиците на Велико Търново. Имаше някаква възторжена радост в часовете, които прекарвахме заедно. Имаше и някаква несподелена мъка в нейната душа, която аз по детски усещах. И досега в главата ми звучи една тъжна градска песен, която често я чувах да пее: "Мойта бащиния мила е край Стара планина".
Moже би заради баба Евгения един ден при нас се отби Бочо Загорски, легендарният сестрин внук на Левски, със снопче светиня, малко късче от неговата коса. Докосвах го едва-едва от страх да не го омърся. Тогава баща ми беше категоричен, че право да го съхранява имаше единствено неговият потомък, посъветва го да предаде косата в музей. На много по-късни години разбрах каква е била съдбата на този златен дар, който така и не се решихме да приемем. Нека бъде съхраняван сега на сигурно място завинаги!
Когато се опитах да възстановя в мисълта си годините, прекарани с  баба Евгения, не очаквах, че толкова детайли ще изплуват в паметта ми. Толкова обикновена във всекидневието, толкова възвишена в представите ми. Един слънчев лъч, осветяващ еднакво силно минало и бъдеше, за да може никой да не сбърка пътя напред! Притежаваше способността на истинските водачи- тихо и деликатно да бъде до всеки, да даде урок и да се оттегли незабележимо, когато знаеше, че можем и сами. Оттегли се завинаги невидимо в съня си, безшумно, както си отиват от този свят само светите хора. При онези, които отдавна чакаха да посрещнат своята Царица.  Дали беше разбрала колко много щяха да ми липсват години наред нейните "приказни" уроци? Дали можеше сега отнякъде да види как ходя по улиците на Велико Търново, как потръпвам, когато се спирам пред дома, посочен ми за "неин"? Какво вълнение изпитах, когато в регистър на Общината открих, че домът на нейните родители, семейство Цаневи, е бил на тогавашната улица "Търговска", 173. С колко хора се срещнах, за да издиря името ѝ, рода ѝ? Как продължавам да ходя по следите на предците си, как продължавам да ги боготворя преди всичко заради нея?
Скъпа моя бабо, Царице на бащиния ми род, Нека знаеш: Получих, съхраних, пренесох всичко до днешния ден! И ще го предам по-нататък, да не се забравя, докато свят светува!
Евгения Гунчева

Снимките са както следва:
1.Евгения/, бабата на Евгения Цанева с дъщерите си Мария/ вляво, майката на Е. Цанева/ и Парашкева.
2.Цаню Цанев, бащата на Евгения Цанева.
3.Сватбената снимка на Евгения Цанева и д-р Светослав Тодоров, 28 декември, 1899 г., София.
4. Кинка Цанева, сестрата на Е. Цанева със съпруга си.
5. Полковник Петко Цанев, брат на Евгения Цанева.
6. Писмото на аптекаря Петър Трумбев, изпратено от фронта до сина на Евгения Цанева, Михаил Тодоров. 

Разгледайте снимките
 

Споделете и вие историята на вашата търновска фамилия
Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

Няма коментари:

Публикуване на коментар