Св. патриарх Евтимий Търновски - духовник и книжовник

Св. Евтимий, патриарх Търновски е сред най-великите българи и личности от Средновековието, духовник, книжовник и православен светец, най-известният патриарх на България и последният предстоятел на църквата на Второто българско царство. Той е авторитетна фигура в православния свят. Повечето сведения за живота му са от текстове на негови ученици и последователи. Основен сред тях е „Похвално слово за Евтимий“ на Григорий Цамблак. 

Св. Патриарх Евтимий е роден в Търновград от благочестиви и благородни родители, почитани боляри на българския цар. Според някои произхожда от знатния род Цамблаковци. Учи в търновски манастири и приема монашески чин. Привлечен от славата на Св. Теодосий Търновски, около 1350 г. постъпва в Килифаревския манастир, където е  пръв негов помощник и през 1363 г. двамата заминават заедно за Цариград, където скоро след това Св. Теодосий умира. Св. Евтимий последователно постъпва в манастира „Студион“ и лаврата на Свети Атанасий Атонски на Атон. Византийският император Йоан V Палеолог го изпраща на заточение на остров Лемнос, а след освобождаването си се връща в българския Зографски манастир в Атон. Към 1371 г. Св. Евтимий се връща в България и основава манастира „Света Троица“ край Търново. Там поставя основите на Търновската книжовна школа. Той установява правила за правопис и поправил чрез сравнение с гръцки текстове изопачените български църковни книги. Тези коригирани текстове се превръщат в образци за православните църкви в България, Сърбия, Румъния и Русия, използващи църковнославянски език. Привърженик на исихазма, той се бори с ересите и с упадъка на нравите. Евтимий получава известност в целия православен свят и мнозина митрополити и игумени се обръщат към него за тълкувания на богословски и църковни въпроси. Известни са 15 съчинения на патриарх Евтимий – литургични книги, похвални слова, жития и послания. Навярно много от трудовете му са били унищожени или все още не са открити. Негови последователи в книжовното дело са Киприан, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински и Константин Костенечки. През пролетта на 1393г. султан Баязид I стоварва огромна войска пред Търново и го подлага на продължителна обсада. В "Похвално слово за Евтимий" Григорий Цамблак пресъздава най-точно авторитета, който Патриарха има не само сред тогавашните българи, но и сред околните християнски народи: "От добродетелта му се привличаха не само множество люде от българската народност, които той считаше за свой апостолски жребий, но и всички на север ­ до океана, а на запад до Илирик. И само ако го видеха, смятаха това за голяма придобивка; а ако ли пък се удостояваха да го чуят, мислеха това за явно спасение..." Истинското величие на последния български патриарх като духовен водач на своя народ се откроява след завладяването на столицата Търново през 1393г. от турците. Но "както някой доблестен войвода, победен от противниците си, не обръща гръб окончателно, но като събере войските си, извоюва победа", така и Търновският патриарх събира народа в църквата "Св. Петър и Павел" и започва да проповядва българската вяра. Предание разказва, че ръката на палача се вдървила, когато се опитал да посече светия патриарх. 110 видни търновски граждани и боляри са убити, но патриарх Евтимий е помилван и изпратен на заточение в областта Македония.  
Зарите на Евтимиевото дело продължават да сияят над съседни и по-далечни страни и след неговата смърт. "За Русия Търновската книжовна школа изиграва колосална роля в продължение на три века", пише по този повод известния руски учен акад. Дмитрий Лихачов.   
От това време Търновската патриаршия престава да съществува, българската църква губи независимостта си и е подчинена от Константинополската патриаршия. Патриарх Евтимий е канонизиран за светец и паметта му се почита в един и същи ден с паметта на свети Евтимий Велики. Прочетете още- Малко известни факти за гроба на св. Патриарх Евтимий

Може да прочетете онлайн или да изтеглите в pdf една ценна книга „Съчинения на Българския патриарх Евтимий (1375-1393)” от Емил Калужняцки Kałužniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius, Wien, 1901 - оригинален среднобългарски текст 

Похвално слово за Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак

Източници: https://bg.wikipedia.org

Старо Търново

 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Крепостта Стринава (Царовището) и братята Асеневци

Византийският писател Акрополит употребява думата на гръцки Στριναβος, което с латиница се изписва Strinavos.  В латинския език думите strenuue (силен) и stringo (стягам, завързвам) и struo (натрупвам, построявам, издигам) стоят най-близо до значението на понятието силна, издигната високо крепост, каквато изворите описват крепостта Стринава.
Изворите говорят че българите са обсадени в "Стринава". Още през 20-те години на миналия век Васил Аврамов предположил, че става въпрос за крепост близо до Дряново. Жестоко разкритикувана най-вече от Златарски неговата теза не се е приела тъй като тогава се е смятало че такава крепост край Дряново просто няма, а се е приело че думата "Стринавос" е сгрешено записване на Тринавос. Днес със сигурност се знае, че крепост "Стринава" на около 2 км. от Дряново си съществува и е известна сред местното население.
Ето какво пише Васил Аврамов в книгата си - "Войната на България с Византия в 1190 г." от 1929 г. .. Като прочетем по-внимателно сведенията, които ни дават тримата византийски историци: Акрополит, Никита и един анонимен автор, ние не можем да не дойдем до заключение, че щом император Исак Ангел бил заплашен от мнимия български беглец, че куманите вече ще минат Дунава и ще му прескочат пътя на отстъплението към Варна и Месемврийския проход, той още на сутринта напуснал обсадата на крепостта Стринава и избрал, като най-кратък път за Тракия — Верейския.. От това пък следва, че крепостта и паланката Стринава трябва да се търси непременно в предпланините на Балкана, на север от Крън и бездруго — в областта на Верейския път, на някое много стратегическо и важно място. Вследствие на това, в 1923 и 1926г. ние положихме всички усилия, обходихме по-голямата част от Търновско, Дряновско, Тревненско и Габровско и се помъчихме дано открием развалините на тази толкова важна за нас крепост и да разрешим спорната историческа проблема. Резултатите, които добихме, са блестящи и ние ще ги изложим тук на благоусмотрението на читателите си. Във време на екскурзията си през 1923г. из околността на гр. Трявна, за да видя местата и да събера данни за крепостта Стринава и за старите пътища, аз поканих градския кмет г-н Д. Златев и учителя Г. Б. Даскалов да ме придружат и те дойдоха...
Разположен в предпланините на Балкана, в една хубава долина, оросявана от Дряновската река, градът Дряново не само че е бил отдавна културен, административен и търговски център, но е бил и доста важен комуникационен пункт. Пътищата, които в старо време, пък и сега, са излизали от него на юг към Балкана и на запад към Габрово, са били няколко и са се съединявали при разни пунктове с Верейския път, а особено при близкото тук с. Царева-ливада. Това село е и сега станция на държавното шосе, направено от Търново за Балкана от Мидхат паша и на ж. пътната линия за Тракия и Габрово. Преданията, които чух в Дряново и във всички околни села, именно: Муця, Гърня, Копчелий, Царева-ливада, Добрените и пр. за нашето плато и за крепостите, свързват тези укрепления и околността им със създателите на второто българско царство — Асеновците. „Там, на височината, в „Града“, е било „Царовището“ на цар Асена, казаха всички старци и баби. Долу, в югоизточното подножие на височината, лежи една обширна местност, от няколко хиляди кв. м., и се нарича „Цар Асеник“. „Там е лагерувала войската на цар Асена, казват същите старци и баби. А на запад от тази местност се простира една обширна ливада, която се нарича "Цар Асенова“ или само „Царева-ливада“. „Там, прибавят същите старци и баби, са пасли конете на цар Асена“.

И действително, местността «Цар Асеник“ и досега продължава да се нарича със същото име.

Какво е имало там и дали тя е служила само за лагер на войските, не е известно; но, според друго предание, съобщено ми от много стари хора, а особено от 80-годишния иеромонах Неофит Калчев, там до преди 40 години се виждали развалините на един параклис, издигнат по случай престояването мощите на св. Ивана Рилски и на св. Петка, при пренасянето им в Търново. Това място се счита за „свято“ и, според сведенията на свещеника от с. Царева-ливада, съобщени ми чрез П. Робов, от Дряново, на това място всяка година се извършва маслоосвещение и се свети вода против градушка на "разметния понеделник“, след Томина неделя. Също и ливадата на цар Асена носи названието си „Царева-ливада и до днес. Такива названия и предания, свързани с личността на цар Асена, не се срещат никъде другаде в цяла България. До прокарването на шосетата от Търново за Дряново, Габрово и Трявна от знаменития турски реформатор Мидхат паша, пространството на Царева-ливада“ стояло голо, необработено; но след това там се издигнало едно ханче от някой си дряновец, за посрещане и изпращане на пътници. То стояло усамотено до освобождението на България, но след това, вследствие на голямото движение по шосетата, селището се увеличи и образува самостоятелна селска община. След прокарването пък на ж. пътната линия от Русе за Тракия, през Търново, Дряново, Царева-ливада, Трявна и Борущица, а също и за Габрово, с. Царева-ливада стана нов значителен възел на пътищата и на ж. пътните линии; положението на селото продължава да се подобрява и издига в широк размер и днес ливадата на цар Асена представлява една хубава паланка, която ежегодно привлича нови поселенци и постоянно подбива в търговско отношение своя съсед и околийски център — Дряново, като продължава да се краси със старото си название „Царева-ливада“.
Запазените в народа предания за "Царовището“ на цар Асена, за местността „Цар Асеник“, за неговия военен лагер там, за издигнатия на същото място параклис за спомен на престояването тук мощите на св. Иван Рилски и на св. Петка и за „Царева-ливада“, са от особена важност за нас и заслужават да се спрем по обстоятелствено върху тях. За да си обясним тези предания, ние ще си позволим да изкажем две хипотези.
1.    Историята не е могла да обясни досега: де е било първоначалното жилище на Петра и Асена и изобщо на техния род, преди революцията в 1186г., когато те са били още боляри. Вярно е, че тe обявиха въстанието в Търново, но не е чудно това да е станало там, като главен център в Хемските планини, както Никита нарича Търново, а не защото там са били техните родови владения. Наистина, когато станали царе, те издигнали там палатите си, оттдето местността добила названието „Царевец“, но това не решава въпроса за техните по-стари жилища. Известно е, че българските боляри, които, подобно на византийските по онова време, са владели обширни земи, са живели в силно укрепени кули, разположени на високи и стръмни скали, дето са могли да се считат напълно за безопасни и че като се уповаваха, казва Никита, на своите тесни планински клисури и се надяваха на многобройните си укрепления, разположени на високите и стръмни скали — те (българите от Балкана) изобщо бяха упорити срещу ромеите, но в настоящия случай те произведоха открито въстание, с намерение да отмъстят... Вследствие на тия съображения, аз допускам, че до въстанието жилището на Асеневци може да е било в Стринава. След въстанието пък те са засилили нейните укрепления и цар Асен, облягайки се на тяхната здравина, е приел да се затвори там при нашествието на императора. Не ще съмнение, че тези колосални крепости, както ги представляват сега остатъците им, са изисквали много време за разширението им; затова, види се, във време на похода на императора в 1187г., цар Асен се затворил в Ловченската крепост, която, като по-малка, тогава е била достатъчно пригодена за обсадата, а в 1190г. - в Стринавската.
2.    Втората хипотеза е, че, до въстанието, Стринава, със своите скали и височини, може да не е била жилище на Асеновци, но да е била онова същото скалисто място в Балкана, което Петър и Асен, заедно с поднасяне молбата да бъдат записани във военните списъци на византийската армия, искали от императора Исак Ангела в гр. Ипсала да им го отстъпи с грамота, а той отказал да им го даде. Какви са били съображенията на императора за това, не е известно; но това място не е могло да бъде някой непристъпен и забит в небесата връх или скала, който да не служи за нищо. То сигурно е било от високо стратегическо значение и им е било необходимо за техните преднамерени военни цели, именно за да се укрепят там във време на проектираното въстание. Това искане те направили в 1183г., т. е. след като сръбският велик жупан Стефан Неман се отметнал от Византия в 1180г., след нахлуването на норманите в империята и след погрома им при Димитрица на 7 ноември 1185г., нанесен от пълководеца Алекси Врана. Тогава брожението за въстание в България е било вече силно обзело балканската страна, вследствие лошото положение на империята и задигането на добитъка на нашите балканджии за сватбата на императора. След въстанието, обаче, мястото е било окупирано от Асена и приспособено в една грамадна крепост. Във всеки случай, в преданието за „Царовището“, за "лагера" и за „ливадата“ на цар Асена при височините до гр. Дряново, се крие нещо необикновено и показва, че то не може да се придобие от едно временно пребиваване там на цар Асена, а се е изисквало едно по-дълго живеене. Ако пък до резолюцията в 1186г. тези две наши мнения могат да се считат като две прости хипотези, то след въстанието и започването на дългата война, Стринава е вече представлявала едно действително „Царовище“ на Асена и негов военен лагер. Това ние виждаме не само в преданието, но и в други исторически и етнографски факти и данни, колкото те и да не са изрични и положителни. Тези факти са:
В Monumunta spectantia historiam slavorum meridionalium, vol. Ill, p. 246—247, издадени от Югославянската академия на науките в Загреб, през 1872г., намираме следующия документ, издаден от цар Иван Александра в 1352г. на Венецианската република: Клетва и договор на цар Александра: "В моето царствуване давам право на моите приятели и братя свободни венецианци и се заклевам, за през моето царствуване, в името на Отца Бога, св. Дева Мария и светия истински кръст и св. Параскева, от Дресево, и моята душа, че всички търговци венецианци могат да пътуват и идват със своите кораби и стоки из цялото ни царство здрави и сигурни“.
Освен издаването на този документ, подобно на онзи от цар Иван-Асена II, даден на Дубровнишката република, цар Иван Александър изпратил от гр. Никопол и едно писмо до венецианския дож Андрея Дандоло, в което, като му съобщава за издадения документ, процитирва клетвата и договора в писмото си и там пак повтаря, че се кълне, между другото, и в св. Параскева, от Дресево. Пита се: кое е това Дресево и каква е била тази св. Параскева Дресевска?
Още при публикуването на тези важни документи за нашата история, ученият Цигони се произнесе, че Дресево е сегашният град Дряново и така върви досега това мнение в науката.  Моите досегашни изледвания за Дряново и, главно, за пренасянето на мощите на св. Петка-Параскева, за спиране на тържественото шествие при Царева-ливада, на м. "Цар Асеник", и за "преспиването" на мощите в гр. Дряново, дето на мястото бил издигнат манастир, а след това ежегодно на празника на светицата тук, както и в Габрово, започнали да се събират събори, които от XIII в. продължават и досега, — идат напълно да подкрепят същото мнение. Същевременно документите на цар Иван Александра идат, по косвен начин, да подкрепят нашите издирвания за Стринава.
Ние си обясняваме заклеването на българския цар в св. Параскева Дряновска така: независимо от това, че Стринава е била една от най-знаменитите български крепости, след обсадата на царя Асена I в нея и след бляскавата победа над византийците, тя е станала най-ценното и най-любимото място за войската и народа, а особено за неговите тогавашни и последующи царе. Вследствие на това, тя е била много често посещавана. Освен това, издигната на едно високо плато, всред очарователната Дряновска долина, дето растат всички плодове и лозя, и кацнала високо в облаците на една скалиста и уединена местност, всред предпланините на Балкана, обрасли с гори, и отдалечена от Търново само 25км., — тя е представлявала една прелестна лятна резиденция на българските царе и техните свити. През зимните времена пък тя е служила като много удобна станция за лов, на какъвто българските царе и боляри се отдавали най-страстно.
Главното място за черкуване при такива дълги, летни и зимни, пребивавания на царете и велможите, както и на гарнизона от крепостта Стринава и на народа от околността, не ще съмнение, е бил близкият тук град Дряново и неговият монастир св. Петка-Параскева, издигнат на западния край на град Дряново и почти до самите поли на крепостта. Този манастир и светицата, неговият патрон, са добили названията си от града Дряново, така, както е добил името си и сегашният дряновски манастир, св. арх. Михаил, както ний го срещаме той да се именува още в 1502г., макар той да е издигнат в западния край на стринавската височина, в пролома на дряновската река, и да е три пъти пo-далеч от гр. Дряново. Така е добил названието си и прохода през пролога на реката — „Дряновски дервент“, както той се нарича в султанските фермани и в сиджил-тефтерите на Софийската кадийска архива, от XVI—XVII в. Общо взето, Дряново и Стринава са представлявали нещо съвсем близко и неразделно. При това, Дряново и тогава, и сега е било главният център в цялата тукашна покрайнина, а Стринава — негова крепост. 

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Йеромонах Неофит Калчев- учител и народен лечител, излекувал Апостола

Йеромонах Неофит Калчев е роден на 12 май 1848 г. в с. Орешак, Троянско. Баба му и дядо му са били билкари и са започнали да учат малкото момче на билките от най-ранна възраст. Научили го първо да познава лечебните растения, как да се берат, как да се сушат и когато поотраснал, са го запознали с това коя билка за какви болести се използва. И вече когато научил всичко това, го запознали кои с кои билки се комбинират, кои не се понасят и кои билки в различните рецепти играят неутрализираща и хармонизираща роля. В този рай за билките, какъвто е Троянският Балкан, това съвсем не било трудно. През 1867г. настъпва нов период в живота на Неофит. Той става послушник в Преображенския манастир. Стои две години като такъв и през 1869г. е ръкоположен за дякон, а през следващата 1870г. – за йеромонах. Още с отиването си в манастира и през следващите три години той пригажда подходящо място, където съхранява преди това събраните билки и с разрешението на игумена на обителта започва да лекува монасите, а впоследствие и болните миряни, пристигнали там от различни места. При епизодичните си посещения в Преображенския манастир о. Матей Преображенски вижда, че това момче е сериозно, прилежно, работливо, послушно и най-вече разбира много от билки и решава да го направи свой наследник. През декември 1870г. отец Матей отново се връща в манастира. Смъква от коня две големи дисаги, оставя ги в килията на Неофит, като му казва, че вътре в тях са всички негови писания за билките, а също така чертежи, рисунки, приспособления за различни технически съоръжения, за които вече 42-годишният Матей заявява, че са глупости и пропиляно на вятъра време, даже му подсказва, че ако иска, може да ги изгори. Това разбира се не става, поради което и до наши дни има запазени част от чертежите, плановете и рисунките на този „мечтател безумен“. След това отецът моли Неофит, ако делото, за което се борят, един ден се осъществи, а него (Миткалото) вече го няма, нека напише една книга по народна медицина, в която може да спомене рецептите му. Това става.

Отец Неофит Калчев написва книгата „Народен домашен лекар“, в която включва и рецепти на Миткалото, които са му харесали. Книгата има необичаен успех. Приложеното е издание от 1934 г., подарено на баба ми Радка Костова. Тук може да видите и изтеглите книгата.

Нека сега се върнем отново в онази нощ, когато отец Калчев наследява отец Матей и да разберем какво става по-нататък. Миткалото се безпокои за здравето на Левски. Тук трябва да кажа, че о. Неофит е бил в течение на революционното движение, но не се включва пряко и активно в него. Та отчето много се тревожи за раната на Апостола от операцията, която не заздравява добре, въпреки мазилата и мехлемите. Тогава Калчев предлага нов метод за лечение. Билките да се приемат през устата по малко прилагания до този момент метод, известен във фитотерапията като „мацарация“ или студено извличане на полезни вещества без варене или запарване. Билките се нарязват на ситно, поставят се в подходящ съд, може и шише, заливат се със студена вода, престояват според рецептата, прецеждат се и си пият. Основен недостатък – част от полезните вещества не се разтварят, ако не се изчака срока съгласно рецептата. Понякога заради някои от съставките билките трябва да престоят до 12 часа. Основно предимство – могат да се приготвят в движение без печки, огън и тенджери. Това, което е било нужно и на Левски. За да потвърдя написаното дотук, отново ще се позова на Христо Иванов – Големия. Ще цитирам дословно: „Той си носеше (Левски) едни бурени в дисагите и като слези от коня щъ ги натроши на дребно, докато са нагорчат и след това ги пиеше от едно шише с голямо нежелание, щот бяха много горчиви. Знаех имената на тез буренаци, но ги забравих. Шъ трябва да отида до Ловеч, там ги знаят“. Тук искам да коригирам съществено Големия, защото той не е разбрал, по-скоро не е видял какво точно става. Левски би трябвало да е имал две шишета. Като слезе от коня нарязва билките на дребно, слага ги в шишето, налива вода и по този начин си осигурява билковата настойка за следващия ден. След това вади второто шише, което е приготвил от предишния ден, и пие от него. След години питат народния лечител Петър Димков каква ще да е тази билка, която е пиел Апостола, и той, гадаейки точната рецепта, предлага, без да е много сигурен, че една от тях може да е била хайдушкото биле или както е разпространено сред народа – ранилист. Тя може да излекува 47 различни заболявания - главоболие и възпаление на лицевите нерви (фациалис); възпаление на бъбреците; при нервно изтощение и виене на свят, при епилепсия; атеросклероза; ревматизъм и жлъчни заболявания; подагра, радикулит и синузит; астма, кашлица и ухапване от влечуги; срещу паразити в стомаха; при слаба памет, като помощно средство при рак на гърдата и т. н. Защо обаче билката се казва „хайдушко биле“? Защото счукани листа, леко сварени, се налагат като лапа върху рани за бързо заздравяване. Всички хайдути са имали задължително по една пунгийка (кожена торбичка) от тази билка. Тя е известна още от времето на Възраждането като едно от десетте най-лековити лечебни растения по българско. Още при изброяване на болестите, които лекува, осъзнах, че антисептичното действие на билката е едва на 19-то място, което породи известни съмнения, че не би могло само с нея да премине лечението. Започнах да си блъскам главата и да търся начин да разреша проблема. Помогна ми мой приятел – стар психиатър, който през далечната 1969г. с друга група лекари, милиционери и пожарникари, ги закарали до Преображенския манастир. Те имали за задача да открият вредни за държавата документи и на място да ги изгорят. Получило се грандиозно аутодафе и в бъркотията нашият доктор прибрал една книга, свил я на руло и я сложил в лекарската си чанта. Връщайки се вкъщи, разгърнал изданието и с разочарование разбрал, че това са билкарски рецепти, които докторът омаловажил разбираемо защо – 6 години учил медицина и само един семестър фитотерапия, колкото да не е без нищо. Прехвърляйки страниците, му направило впечатление словосъчетанието „хайдушко биле“ и нищо повече. Като заговорихме каква ми е „грижата“, той каза, че може да ми помогне, защото нещо му се въртяло в главата. Отидохме до тях, извади една книга от някакво мазе, разгърна я и онемях. Разкази, случки и билкови рецепти на Неофит Калчев и начини да налучква някои рецепти, които дотогава не са съществували. На 48 страница открих това, което търсех – продължението на разказа за лечението на Левски след студено извличане на полезните вещества от билките. За ранилиста изобщо не става и дума за спор. Двамата свещеници са на еднакво мнение и билката се приема, както сега се казва, „още на първо четене“. Започва спор кое лечебно растение да се използва за подсилване на антисептичния ефект. Миткалото предлага широколистия жиловлек, докато Калчев предпочита сухите корени на черния оман. Тук и двамата се сещат, че след по дълга употреба той има леко токсичен ефект, като може да се получи главоболие, виене на свят и др. Понеже до този момент тази билка и двамата не са я използвали, решили да я приложат върху себе си. Миткалото реже по-едри шайби, а Калчев по-дребни. След съответната студена обработка започват да пият от нея. На третия ден Миткалото получава леки болки в стомаха. Неофит пие билката още два дни и нищо не му става. Решават в една кожена торбичка да нарежат тридесет парчета по мярката на Калчев и да я дават на Левски за през първия месец. След това, ако няма проблем, билката ще се пие още четири месеца, след което следва едно прекъсване от 20 дни и при необходимост лечението продължава с нея. За първи път описание на тази билка дава легендарният лечител от древността Авицена. Той казва, че черният оман е универсално средство за зарастване на кости, меки тъкани и рани. Билката според древния лечител е сред десетте най-лековити лечебни растения по света. Като кръвоспиращо средство Неофит предлага белия равнец и Миткалото веднага се съгласява. Той неслучайно се нарича „мъжка билка“, защото войниците по време на войните са я носили със себе си както ранилиста, защото имала свойството да спира както вътрешни, така и външни кръвоизливи, а проявявала и болкоуспокояващ ефект. Като погледнали дотук рецептата, стигнали до извода, че не стига, че ще е горчива, но и ще мирише твърде лошо, затова взели решение да сложат една билка за благоухание. Миткалото предложил липов цвят, но Неофит не се съгласил и настоял това да е индришето, което се намира във всяка къща през цялата година. След разразилия се разгорещен спор най-накрая надделял здравият разум и се възприело становището настойката да се ароматизира с индришето. Когато вече рецептата е сглобена, Миткалото я носи на Левски и той започва да я пие с отвращение, защото наистина била много горчива. През април 1871г. Дякона пише писмо до Неофит Калчев, в което казва: „Брате Неофите, тъз горичилка, дето ми я дадохте с Матея, май щъ свърши работа, щото туй дето го имах, вече го няма. Обади ми се кога шъ свърши тъз теглилка, щото имам и други важни даятелности“. Калчев веднага му отговаря само с едно изречение: „Шъ пииш бурените до нова година и после шъ додиш в манастира да та видя и тогаз шъ решим какви шъ ги вършим от после“. През месец януари 1872 г. Левски тайно посещава Преображенския манастир. „Доктора“ както са започнали вече да наричат отец Калчев, преглежда раната на Апостола, остава доволен и му казва: „Сега шъ отидеш в един „Баш хамам“ (истинска голяма турска баня, б. а.) шъ стоиш в топлата вода 1 час, след туй шъ вземеш чист бял чаршаф и увит в него шъ стоиш половин час, след което шъ гледаш дъл ша има кърваво петно на чаршафа. Ако има, шъ си обличеш дрехи и шъ гледаш седем дена дали шъ има нещо. Ако няма, благодариш на Бога и хвърляш буренаците“. На изпроводяк Левски иска нещо да остави за спомен на своя изцерител. Неофит казва, че единственият мерак, които има, е да нарисува Дякона, но той решително отказва поради опасенията, че достатъчно негови портрети и рисунки има вече в турските ръце. За да не го разочарова обаче, го утешава с думите, че ако делото, за което се борят, стане и той остане жив, ще дойде в манастира и цял ден ще стои при него да го рисува. Ако обаче това не стане, да нарисува една рисунка от снимките, които може би ще останат, когато ще дойдат и по-добри дни. На тръгване Апостола настоява все пак да остави нещо от себе си и му дава едно чакмаче, (малко кожена торбичка, в която има камъче от кремък с едно сплескано желязце, в което влизат трите пръста на дясната ръка. С лявата се държи кремъка с едно парченце праханка. При замах отгоре надолу между камъчето се получава искра, която запалва праханката и се получава огън, б. а.). Модата на „драсни пали клечицата“ не била дълбоко навлязла в бита на българите. Този подарък за спомен остава да съществува, докато отецът е жив, след което изчезва. След 10-12 дни Неофит Калчев получава тайна бележка само с едно изречение, в което пише „Хвала на Бога и на двама ви с Миткалото, най-после се отървах от тази поразия“. От тази поразия добре, но както знаем, са го следвали къде по-големи поразии, докато се стигне до фаталния край и Левски увисва на бесилото край София на 6 февруари (стар стил) 1873г. Както вече споменахме, след Освобождението Неофит Калчев издава книгата „Народен домашен лекар“, в която помества свои проверени рецепти и тези на Миткалото, които са му вършили добра работа.

Към края на този сборник с рецепти и други здравни поучения той помества и своя рисунка на Левски, правена по фотография на Апостола, както са се били уговорили. Самата рисунка е прилично нарисувана и има сходство със снимката. Художникът е разделил белия лист на 99 квадрата за свое улеснение. Използвал е онази общоизвестна снимка на Апостола с малките тесни вратовръзчици, които били модни по това време. Рисунката беше преснимана на циклостил и в много лошо състояние. Това наложи един известен търновски художник да я ретушира. Нека кажем още няколко думи за Неофит Калчев – този незаслужено забравен родолюбец и лечител. След Освобождението, поради липса на учители, игуменът на манастира му налага послушание (дава му църковна заповед) да напусне манастира без да снема расото и да замине по търновските села да учи децата на четмо и писмо. Дълго време той добросъвестно изпълнява послушанието си, даже хората започнали да го наричат „Стария даскал“. След 1920г., вече в напреднала възраст, отново се завръща в Преображенския манастир и през 1928г. умира в него. Според Биографията му в книгата става известно, че е награден от руския император Николай II с две почетни дипломи за труд и успех. Фердинанд пък му поднася в знак на благодарност, че е спасил Елеонора, /втората му съпруга/ голям масивен златен кръст с 14 сапфира. Отец Неофит благодари сдържано, но пита дали може да го продаде и с парите да бъде изградено западното крило на Преображенския манастир, който нееднократно е бил опожаряван от турците. Царят, както отбелязва Добри Ганчев, гледайки от едно специално сепаре, прикрито със завеса, започва силно да се зачервява, което значело, че се задава ужасна „буря“. Всъщност се разразява истински тайфун. Величието е обхванато от сакскобургготски бяс и многократно наругава отеца, както казва Добри Ганчев.  Кобургът посочва, че реалната стойност на кръста е между 60 и 100 000 френски златни франка, с които могат да се построят три манастира. След тази дълга тирада царят спира, за да си събере ума и да започне нови ругатни. Неофит Калчев събира всичката смелост на своето боголюбиво и верноподаническо сърце и заявява, че този народ 500 години е бил руган така и ругателите от това хаир не са видели. Фердинанд е потресен от тази наглост и е готов отново да избухне, но Добри Ганчев го успокоява. Накрая Фердинанд помирително прави следната уговорка: ако царят умре или го изгонят, кръстът си остава на лечителя и той може да си прави с него каквото си поиска. Ако обаче Неофит Калчев се разболее и е на смъртен одър, да предаде бижуто на игумена, той да го даде на митрополита, а той на патриарха , който може да го използва както намери за добре. Както е известно, цар Фердинанд е принуден да абдикира и на 30 октомври 1918г. окончателно се разделя с България. В един момент йеромонахът обявява кръста за продан. Явяват се двамата габровски тарикати, които казват, че ще дадат за него 60 000 златни лева, обаче на две части, защото сумата е твърде голяма. Действително вадят половината от парите и дядо Неофит им дава кръста „на юнашко доверие”, след което ония изчезват и повече не се появяват. Важното обаче е, че с получените средства свещеникът построява западното крило на манастира и осъществява мечтата си.

Дядо Неофит се разболява и умира на 80-годишна възраст на 22 март 1928г. Погребват го с големи почести, а след отслуженото опело митрополит Филип държи кратка реч, която завършва с думите: „Боже, прости греховете на приснопочившия брат Неофит и не ни лишавай от Неофитовци... тъй нужни в нашето ново време!“.

Източници- http://www.desant.net, книгата "Спомени за княжеското време"- Добри Ганчев
Прочетете още- Спомени на Йеродякон Поликарп за Отец Неофит Калчев 
Как Неофит Калчев вбеси Фердинанд

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Фамилия КОСТОВИ

Много къщи и сгради в нашия град се събарят и заменят с нови, които се превръщат в хотели, търговски центрове и др. Постепенно се губи облика на този старинен град. Изчезнаха и старите дюкяни (магазинчета), които пресъздаваха духа на старо Търново. Бавно умира и споменът за личностите, които допринасят за икономическото и културното развитие на старата столица. КОСТОВИ е моята фамилия, в памет на която реших да се посветя на старо Търново. Казвам се Грета Стефанова Костова- Бабулкова и съм създател и администратор на блог и страница Старо Търново.

Родоначалник на фамилията е Стефан Костов- търновски фабрикант, мой прадядо. През 1895 г. Стефан П. Костов в съдружие със Станчо х. Доб­рев Церовски и Ефросина Витанова купуват фабрика „Янтра“ от задлъжнелия П. Велков. През 1906г., след като продават мелница „Янтра“ на нейния основател П. Велков, съдружниците Ст. П. Костов и Ст. х. Д. Церовски се разделят. Първият основава бонбонена фабрика .„Малина“, а вторият — пивоварна фабрика. Стефан Костов купува стара къща, била турски хан в миналото, намираща се на ул. Макензен - днешната главна улица. Всички останали къщи на тази улица са строени след Освобождението. След Първата световна война някои фабрики се откриват на долния етаж на къщата на търговеца. В предната част е магазинът, а зад него — фабриката. Такава е и фабриката на ул. „Макензен“ (сега Независимост) – т. нар. Бонбонена фабрика „Малина“ на Ст. П. Костов и син със 7 работници. В книгата му за приходи и разходи на фирмата се вижда, че е вземал стоки от известните по това време фабрики- Шоколадова фабрика „Велизар Пеев“ и  софийската сладкарска фабрика „Малина“ на Стефан Балъкчиев 

Неговият син Иван Костов (1898-1952г.), с прякор Малината продължил дейността на баща си и се прочул с производството на бонбони и карамели, които продавал в своята сладкарница "МАЛИНА". Ето запазен плик с инициалите на сладкарницата..

 Всъщност, името на доста известната през 80-90 години на XX век сладкарница "Малина", малко по-надолу по главната улица е заимствано именно от сладкарницата на дядо ми. Като малка тази сладкарница ми беше любима, без да зная фактите, защото баща ми почина рано, когато бях едва 13-годишна, а неговите родители пък са починали когато той е бил на 20 години. 

Понеже повечето спомени за моята фамилия са ми разказвани от стари търновци, аз реших да събирам материали и спомени за старо Търново и да ги качвам в интернет, така че те да бъдат достъпни за всички, които се интересуват. Надявам се моите трима сина някога да продължат започнатото от мен..

Но да продължа за дядо... От спомени на стари търновци също разбрах, че е бил и известен търновски зевзек, който с нетрадиционни средства, принуждава общинската власт да построи първата обществена тоалетна в тази част на града. Може да прочетете спомените на Д-р Сава Русев за него по-долу.

Семейство Костови, са едни от дарителите на манастира "Св. Никола" в с. Арбанаси, затова костите им се съхраняват в костницата на манастира. Също са едни от дарителите на църквата „Св. Никола" в Търново.  На плочата с имената на дарителите и благодетелите на храма имената на моите дядо и баба - Иван и Радка Костови са на предпоследния ред.

Радка и Иван КОСТОВИ на терасата на къщата им.

Домът им, като всеки християнски дом е бил известен със своето гостоприемство. Домакинята не можела да премете къщата си от постоянно идващите гости, най-често клирици- монаси и свещеници.  Гостували са и известни личности, като Илия Бешков например, който подарява на дядо ми лично албум със свои рисунки.

Посвещението гласи: "На Иван Костов за много години!" 13 януари 1945 г. Бешков
 
След национализацията Иван и Радка Костови почиват в една и съща година-1952 г., като оставят сина си пълен сирак. Завършил вече медицина, синът им д-р Стефан Иванов Костов, мой баща (1927-1985г.) преживява много тежко тяхната загуба.

Живее със своята сляпа баба, за която се грижи до смъртта ѝ. Бива принуден от властите да продаде на безценица два етажа от фамилната къща, намираща се на тогавашната ул. "Г. Димитров" сега ул. "Независимост". 
Д-р Стефан Костов по-късно се жени и остава да живее със семейството си в бившите помещения на малката фабрика, която е имал баща му на 1-вия етаж. Беше един от известните зъболекари във Велико Търново.

Надявам се, че търновци ще успеем да съхраним и опазим нашия красив град с невероятна история. Нека всеки допринесе с каквото може. Нека бъдем по-отговорни относно наследството, което ще оставим на нашите деца. Истинските търновци милеят за града си.

ИЗ СПОМЕНИ И АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ от Д-р Сава Русев за ИВАН КОСТОВ – МАЛИНАТА 

Имаше сладкарски магазин на главната улица, до хотел Габрово. Работилницата му беше зад дюкяна и излизаше на задната улица Дондуков. Под работилницата имаше кивгирлия мазе. Кивгирът беше вграден навътре и се получаваше закрито място, което беше удобно за клозет. Наблизо нямаше клозет и всички дюкянждии от главната улица ходеха в кивгира. Над него беше прозорецът на сладкарската работилница, която миришеше на клозет. За да отучи хората да ходят там, Иван наредил на чираците, щом усетят, че някой отива там, да го заливат с кофа помия. По този начин много хора отвикнали да ходят там. Един ден някакъв външен човек, добре облечен, с нова хубава шапка, непознаващ града, му дало зор. Търсил човекът тук клозет, там клозет, най-сетне по миризмата намерил кивгира. Когато почнал да се орахатява, едно от чирачетата го видяло и изпълнявайки заръката на чорбаджията си, го заляло с кофа помия. Човекът се разкрещял, почнал да псува и така ядосан отишъл в дюкяна да се кара. Иван, като видял, че влезлият е цял облян в помия и ядосан, разбрал каква е работата. Човекът взел да се кара на Иван,а той ни лук ял, ни лук мирисал. Почнал да се извинява, че е станала някаква грешка, повикал чирака и почнал да го хока. След като пострадалият си отишъл, Иван казал на чирака следното: когато има някой външен човек, непознат, да го залива с чиста вода, а ако е от еснафа — с помия. Това накарало всички дюкянджии да направят постъпки пред общината за построяването на клозет на тази улица. Така кивгира на Иван Малината вече не го замърсявали и в работилницата не миришело на клозет.  

Любопитно е, че този проблем продължава и до днес, тъй като няма функциониращи обществени тоалетни 😉.

 Запазила съм личните карти на баба Радка и дядо Иван

 

    Баба ми Радка е родом от Бяла Черква, а нейният баща е бил търновец, който се преселва в Бяла Черква и е известен  опълченец- Петър Николов Петрушев. Ще се радвам да прочетете и неговата история. Моя прадядо-опълченецът- Петър Николов Петрушев

 

Грета Костова-Бабулкова

Споделете и вие историята на вашата търновска фамилия

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Йеромонах Зотик- разкрива първите килийни училища в Търново

Разкриването на българските килийни училища в Търново и околните селища било дело на отец Зотик. Отец Зотик е от онези незаслужено забравени личности на Възраждането, чийто усилия около уреждане на духовния живот в началото на ХІХ в. в Търновския край, го налагат сред авторитетните фигури на времето. Според Славейков той е родом от село Демирканлии Охридско, според други източници - селото се казва Ахмаморлии. На 15 години той постъпва в Патриаршеския манастир „Света Троица”, после отива в Рилския манастир, където се научава да чете и пише и се подготвил за монах. Не остава там, а отива да учи във Влашко при прочутия за времето си учител Серафим в манастира „Калдрушану”. Престоява 12 години в Света Гора, през 1821г. се завръща в манастира „Света Троица”. Не се знае със сигурност светското му име, но за настоящия разказ по-важно е да се припомни делото му. Отец Зотик излиза на историческата сцена след времето на Гръцката завера. Според акад. Иван Радев той явно е бил свързан със заговора, защото след разкритията не само бяга от Атон, но е арестуван и прекарва няколко месеца в затвор в гр. Сер. В Търново се сближава с Велчо Атанасов - Джамджията, бил поканен за учител на децата му. Отец Зотик си поставя задачата да пробие прогръцките настроения в Търново и околността. Тези му желания го водят към откриването на килийно училище и учителстването. Килийното училище в Търново е свързано с името на този светогорски монах. Той бил ревностен патриот и затова цялостната му дейност била насочена към разпространяване на българско четмо. По инициатива на един от най-богатите и дейни еснафи в Търново — абаджийския, през 1822 г. се открива българско килийно училище с учител отец Зотик. Обучението се води в Ламбриновата къща (днес мястото на ул. „Г. Мамарчев“ № 10). Училището на Зотик действува само две години, след което гръцкият владика Иларион Критски го закрил. Освен училището на Зотик и на куция Димитър, в Търново има по това време и други частни килийни училища: на Велчо Атанасов Джамджията, който открил в своя дом училище за своите Деца и за децата на близки роднини; на абаджията Стойко, при когото първоначално учил П. Р. Славейков. В тези училища броят на учениците не надвишавал повече от 10—15. През 1829—30 г. Преображенският манастир, чийто игумен бил отец Зотик, разкрил свой метох в Търново на Самоводския мегдан. Две години по-късно в него било открито българско килийно училище. Поотделно тук учителствували Димитър от Самоводене, Стойко от Кованлъка, куция Димитър от Дряново, Петко Николов от Елена и др. Даскал Стойко бил абаджия в Търново и „знаел що-годе да прочита българско четмо“, затова отец Зотик го убедил да открие училище в къщата си, а след две години му освободил стая в метоха. Учението му се състояло в прочит на букваря, часослова и псалтиката на чисто руско произношение. Разкриването на българските килийни училища в Търново и околните селища било дело на отец Зотик. Той обикалял селата, навсякъде убеждавал хората за създаване на българско училище и където виждал будни младежи, които можели да четат български, ги довеждал за помощници на учителя Стойко. В първите килийни училища, като това в Самоводене, Преображенския метох, а също и частните в Търново, обучението ставало в малки, прихлупени стаи. Учениците от 4—5 до 10 сядали наред по земята, постлана с рогозки, защото дъсчен под тогава не е имало дори в Търново, и се учели да четат на старобългарски, т. е.„аз, буки, веди“. Писането ставало с паче перо или орлово. С него се пишело върху добре обработена заешка кожа, която опъвали върху лопатовидна дъска и това се наричало „шкедра“. Върху нея се пишело с мастило, което лесно се изтривало с мокра кърпа. Основната задача на обучението в килийните училища била да се запознаят с „аз-букито“, след това с часослова, псалтира, апостола и светчето и най-после, който искал да стигне дълбокия корен на учението, изучавал псалтиката. Той вече бил добър учител. На петгодишна възраст, около 1832 г. П. Р. Славейков постъпил в училище, където най-напред изучил буквите, написани на дървена паникида. След това учил църковнославянски буквар, часослова, псалтира и светчето и за цялото това обучение той пише: „Пет години учех при разни учители все именити. . ., всички книги изучавах да скланям и превеждам уж на български, но да пиша името си не можех, от аритметика нито едно действие не знаех.“ Килийното българско училище не давало достатъчни познания, тъй като самите учители не били подготвени, но те поддържали народностния дух, българския език и затова броят на учениците с всяка измината година нараствал. Даскал Димитър от Самоводене разказва за голямото желание на еснафите от Търново децата им да учат в българско училище. Върху една своя книга той записал: „Тогази дядо Зотик ми каза: „имам епитропи от абаджийския еснаф в града, които желаят да си учат децата на български език. Питай баща си и ако те остави да дойдеш в Търново на нашия метох да учиш 4—5 деца, ще ти заплатят хората 120 гроша. Парите ще вземеш от едного. Той беше Стойчо абаджията от Кованлъка. Първите ми ученици бяха Стойковите деца — Данчо и Ламбуша и на дългия Георги абаджията самоводченина децата Ннколаки и Киряки“. До пролетта учениците на даскал Димитър се увеличили до 60, „защото бягаха от греческото училище, че не ги оставяли да хортуват български.“ Близо двадесет години килийните училища в Търново били местата, където се чувала българска реч. Те съдействували за запазване на славянската писменост и поддържали националното съзнание у народа. След откриване на Габровското училище през 1835 г., което бележи нов етап в българското учебно дело, в Търново бил направен опит за въвеждане на новобългарско училище. С Габровското училище започва епохата на светските обществени взаимни възрожденски училища, което трае приблизително до 1868 г., когато у нас започва да се въвежда класно-урочната система на обучение под името звучна метода. Разбира се, светски и взаимни училища у нас има и преди Габровското. Инициативата за взаимно училище била отново на отец Зотик. „В едно тъмно здание — пише П. Р. Славейков, без да посочва кое и годината (вероятно 1835—1836) — едно момче на име Петко, ученик на отца Рилица, беше помощник на учителя Стойко и предаваше уж словесна граматика, но много слабо“. И след това продължили да преподават часослова и псалтира. След построяването на цървата „Св. Никола“ през 1836 г., отец Зотик, даскал Стойко и други търновски първенци направили молби и с големи трудности издействували разрешение богослужението да се води на български език. П. Р. Славейков пише, че тук „в църквата „Св. Никола“ се заражда българщината в Търново“. Именно в новопостроената църква в празничните дни пеел един от учениците на Неофит Рилски, Петко Николов от Елена, който работел като абаджия в Търново. Сладкогласият църковен певец и славянобългарската църковна служба привличали българите от целия град. През 1839г. епитропите на църквата "св. Никола" откупили една къща и я преустроили за училище. За учител повикали Петко Николов, който по-късно става свещеник. Това било първото обществено взаимно училище. През 1843г. било построено и друго училище в двора на църквата "Св. Никола", в което било настанено взаимното училище с учител Никола Златарски. През 1845-46г. било открито девическо училище с учителка Теодора Христова, игуменка на манастира "Св. Никола" в Арбанаси. Срещу откуп, даден на владиката Иларион Критски от търновски еснафи, бил назначен за игумен на една позабравена църковна обител – Преображенския манастир. През 1825г. отец Зотик заедно с двадесет монаси се заема да върне към живот светинята. Тя била запусната и разрушена след кържалийските размирици. Първият в новата ѝ история игумен бавно, с много усилия го превръща в мощен център за религиозно-народностна дейност, истинска българска твърдина, духовно училище за подготовка на монаси и игумени за монашеските братства. Постиженията на братството са значителни. За няколко години монасите-спътници на отец Зотик поемат най-важните духовни постове в съседните манастири - началничеството в „Света Троица”, игуменството на Килифаревския и Петропавловския манастир, изповедта в девическия арбанашки манастир „Свети Никола”. Манастирът „Св. Никола” всъщност е творческо дело на отец Зотик – учреден е от него през 1833г. в една от арбанашките църкви. Школата на Отец Зотик успява да се наложи сред монашеските братства из целия Търновски край. Освен с управление на църковни-религиозни дейности, братята по стара традиция се занимават с книжовна и книговезка дейност. Ренесансовите деятели имат за своя главна черта неспокойствието, желанието да свършат много дела на „ползу роду”. Отец Зотик не само строи, не само създава духовна школа, а и подпомага българските училища в Търновския край. Освен това е един от първите агитатори на българската кауза, още преди Неофит Бозвели да започне мисията си. Този народен трибун намира свои съидейници в лицето на Велчо Атанасов Джамджията, капитан Георги Мамарчев, майстор Митю Софиянлията, х. Йордан Брадата и Колю Гайтанджията. Малко позната е дейността на отец Зотик по Заверата. Истината е, че благодарение на него Преображенският манастир се превръща в място за гражданска и политическа активност. Затова говори арестуването на Уста Митю Софиянлията в манастира и мъченията, на които е подложен самия отец след предателството на Заверата. Отец Зотик оцелял след Заверата, но станал жертва на чумата само две години по-късно - през 1837г. Заедно с чумата дошъл гладът. Той и братята отворили житницата на манастира, не само раздавали жито, но мелели брашното, месили и пекли хляб за останалите без родители деца и за немощните старци. В третия ден на Рождество Христово той събрал братята да им съобщи, че наближава денят, в който с него ще се случи едно събитие, което е по Божията воля. Като всички светии, бил надарен с пророческо предчувствие за края. На другия ден отецът, когото още приживе, наричали „свети Зосима”, отишъл да посети болните в метоха в Самоводене, заразил се от коварната болест и умрял. Отец Зотик напуснал историческата сцена, а делата му са почти забравени. Дядо Зотик като духовен наставник на сестринството в манастира „Св. Николай Чудотворец”, умира там по време на чумна епидемия. Монасите го пренасят в Преображенския манастир и го погребват.

Схимонах Зотик е един от малкото монаси, които се осмеляват да извършват богослужение на църковно славянски език, който не се ползвал в православните български храмове и манастири след поробването на България. Както се знае по време на османското робство проповедите в православните църкви се извършвали на гръцки език, непонятен за по-голямата част от българското население. За схимонах Зотик, бащата на Петко Р. Славейков е казал „почитаха го като светец и като такъв по живот беше”. 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПРЕОБРАЖЕНСКИ МАНАСТИР

Преображенският манастир се намира в живописния Дервентски пролом на река Янтра, на около седем километра северно от Велико Търново. Разположен е в подножието на отвесен скален венец, което придава допълнителен колорит на местоположението му и позволява на посетителите да се насладят както на изграденото от хората, така и на сътвореното от природата. Може би основната причина да не знаем кога точно е основан Преображенският манастир е, че в момента той не е разположен на мястото, на което е бил през Средновековието. За това свидетелстват останките от големи зидове и купищата дялани камъни, намиращи се на около половин километър южно от сегашната обител. Средновековният манастир се е намирал на около 500м южно от сегашния. За това свидетелстват проведените през 1952г. сондажни проучвания. Открити са фрагменти от стенописи в стила на Търновската живописна школа, от търновската трапезна керамика, декоративни кръгли и четирилистни устиета и панички. Както повечето християнски средища, и „Св. Преображение Господне” става жертва на опустошения и разорения в първите векове след завладяването на България от Османската империя. Това е едно от възможните обяснения за запустяването му, но е вероятно то да се дължи също така на свличане на огромни скални маси от доминиращия над местността венец или желание обителта да се скрие от враждебни очи. Възстановяването на манастира започва през 1825г. по инициатива на назначения за игумен родолюбив българин отец Зотик. За възстановяване на старата църква отец Зотик и монасите получават султански ферман от султан Махмуд хан през 1832г. Три години по-късно започва строежът на новата централна манастирска църква "Преображение Господне" от майстор Димитър Софиялията, обесен още същата година като участник във Велчовата завера. Строежът завършва Колю Фичето. По проект на Колю Фичето през 1850 - 1860г., зад църквата е издигната и кулата с часовника (окончателно завършена 1870г.). Интересна е и историята записана в кондиките на манастира как Колю Фичето е помогнал и за укрепването и на парижката Св. Богородица, където той лично е поканен да премахне голяма пукнатина и ремонтирал сградата с гениалните си умения. Част от ремонтните работи по манастира също са негово дело. Друг изтъкнат възрожденски майстор живописецът Захарий Зограф от 1849-до 1851г. изписва църквата отвътре и отвън с прекрасни стенописи. Интерес представляват композициите му "Страшният съд” и "Колелото на живота. Стенописите на Захари Зограф, са съхранени до наши дни. Изпълнени са в характерните за неговото творчество, композиция, иконографска схема и стил. Изобразените български светци, самочувствието да изпише личният си портрет в притвора, светлият колорит, любопитните персонажи, етнографските и др. подробности, разкриват богатият му възрожденски дух. Интерес представлява композицията му "Страшният съд", разположена върху цялата източна стена на притвора като най-горе фронтообразно е изобразено Христос като праведен съдия. При изписване на облеклото на женските фигури е показана характерната женска носия в търновския край - сукманът и сокая. Интересно е съдържанието на договора на Захари Зограф с манастирската управа. На един пожълтял от времето лист, писан на 20 август 1848г., четем следното: „Извествуваме ние долуподписаните какво се согласихме сос господина Захария Зографица, за да изобрази церквата святого преображения Терновского обителя олтаря... сос сичкото му изкуство... и на сичките венци злато да удари сос най-тънка работа що е досега работил. А ние духовници се обещаваме, сос контракт и печатом монастирски и с наши своеручни подписи потверждаваме да му заплатим за негова труд и харчове, сиреч бои, злато и сичко друго що е нужно, само монастирска да бъде врата и ерентията и яденето ще му даваме според негови деликатни стомах. (пак според кондиката много печени пилета е изял). Цената определихме 24 000 гроша и уречението ни е да му ги плащаме доде соверши работата, сиреч кога изобрази церквата, според обещанието му, тогава да му платим сичката сума за горните грошове. Тия потверждаваме с подписи и печатом нашим. Дадохме 500 гроша пей". /Следват подписите/. 
В Пътеводителя на В.Търново от 1907г. пише, че "Във всичките си сгради монастирът има 90 стаи за гости и за живеене на монасите, 11 за дърва и други принадлежности, грамадни чардаци пред стаите, 3 мази, 2 готварници, 1 фурна, пералня, баня и големи яхъри за добитък. В южните сгради се помещават трапезарията, готварницата, пералнята и съвещателната стая, които са интересни за виждане. Трапезарията е покрита със стенна живопис. Между многото библейски светци, виждат се образите на Св. Ивана Рилски, Св. Теодосия Търновски и др. В съвещателната стая между другите стенни украшения вижда се ферманът от 1870г., с който се учредява Българската екзархия."
Освен централната църква в манастира има още три църкви. Църквата "Благовещение" е строена през 1863г. от уста Колю Фичето. Стенописите са дело на Станислав Доспевски. Подземната църквичка "Св. Андрей" е малка, вкопана в земята. Строежа е през 1935г. от майстор Димитър Софиялията като подземен параклис. Повечето от иконите са работени от папа Витан, един от най-ярките представители на Тревненската школа. Църквата "Възнесение Лазарово" е най-късна. Строена е през 1891г. като кръстовидна в манастирските гробища. Преображенският манастир в годините на своето съществуване свързва името си и с борбата на българския народ за църковна независимост; национална просвета и политическа свобода. През последните години на робството той става истинско революционно гнездо. Тук живеят и развиват народополезна дейност отец Зотик - игумен, патриот и възобновител на манастира, отец Матей Преображенски - сподвижник и съратник на Васил Левски, йеромонах Харитон - предводител на четата на западния район на Първи революционен окръг. През 1877 - 1878г. руският император Александър II подарява на манастира камбана 750кг., а императрица Екатерина – кристален полюлей изработен във Венеция и поставен в църквата "Св. Преображение Господне". От 2003 година насам са извършени множество реставрации по стенописите на храма Св. Преображение Господне чрез Фондация „Интелектуални проекти” под ръководството на Симеон Петров и с реставраторските умения на Лозинка Арнаудова и Светла Мечкуева. Реставраторите са добре известни в професионалните среди с редица паметници на културата, някои от тях от световно а други от национално значение, които са реставрирали. Такива са Боянска Църква и Свещарска Гробница- включени в листата на световните паметници на ЮНЕСКО . Проучвали, документирали и взели участие в реставрацията на паметници от национално значение. Само една малка част от финансирането на реставрацията са дарение от държавата в лицето на Министерство на културата и Евро-Българския културен център. Голяма част от даренията са от частни дарители най - големите сред които са Дейвид Арчър и Христо Георгиев. Благодарение на тях цялата южна фасада на църквата Преображение Господне днес е реставрирана, както и редица други стенописи вътре в църквата. 

Използвани са материали на Симо Петров и от Пътеводител за архивните фондове 1492-1944г., Пътеводител на В. Търново от 1907г. Презентация- Грета Костова-Бабулкова

Прочетете още: Манастир „Св. Преображение Господне“ (Положение и разположение)

Възобновяване на монастиря — Отец Зотик

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Eдинствената фабрика построена от Колю Фичето

Малцина знаят, че руините край Южния пътен възел са били част от градежа на великия майстор Колю Фичето.

 Ето къде се намират последните останки от този уникален строеж.  Някога тук е била МОДЕРНАТА ФАБРИКА ЗА КОПРИНА.  Това е единственият по рода си обект на Колю Фичето, след като той си спечелва световна известност с градежите на мостове, църкви и къщи. Фабриката е правена заедно с къща на ската точно срещу автогара „Юг”. Поръчва я видният местен индустриалец Стефан Карагьозов. В нея той прави коприна. Сградата е разположена в района на Старото военно училище, но покрай строежа на казармите и Южния пътен възел е почти разрушена, а малкото, останало от нея, е скрито зад храсталак. Докога такива емблематични места ще тънат в разруха и забрава...

Снимка: в. Борба

Източник: Пътеводител на В. Търново от 1907г., https://www.borbabg.com

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ