Йеромонах Неофит Калчев- учител и народен лечител, излекувал Апостола

Йеромонах Неофит Калчев е роден на 12 май 1848 г. в с. Орешак, Троянско. Баба му и дядо му са били билкари и са започнали да учат малкото момче на билките от най-ранна възраст. Научили го първо да познава лечебните растения, как да се берат, как да се сушат и когато поотраснал, са го запознали с това коя билка за какви болести се използва. И вече когато научил всичко това, го запознали кои с кои билки се комбинират, кои не се понасят и кои билки в различните рецепти играят неутрализираща и хармонизираща роля. В този рай за билките, какъвто е Троянският Балкан, това съвсем не било трудно. През 1867г. настъпва нов период в живота на Неофит. Той става послушник в Преображенския манастир. Стои две години като такъв и през 1869г. е ръкоположен за дякон, а през следващата 1870г. – за йеромонах. Още с отиването си в манастира и през следващите три години той пригажда подходящо място, където съхранява преди това събраните билки и с разрешението на игумена на обителта започва да лекува монасите, а впоследствие и болните миряни, пристигнали там от различни места. При епизодичните си посещения в Преображенския манастир о. Матей Преображенски вижда, че това момче е сериозно, прилежно, работливо, послушно и най-вече разбира много от билки и решава да го направи свой наследник. През декември 1870г. отец Матей отново се връща в манастира. Смъква от коня две големи дисаги, оставя ги в килията на Неофит, като му казва, че вътре в тях са всички негови писания за билките, а също така чертежи, рисунки, приспособления за различни технически съоръжения, за които вече 42-годишният Матей заявява, че са глупости и пропиляно на вятъра време, даже му подсказва, че ако иска, може да ги изгори. Това разбира се не става, поради което и до наши дни има запазени част от чертежите, плановете и рисунките на този „мечтател безумен“. След това отецът моли Неофит, ако делото, за което се борят, един ден се осъществи, а него (Миткалото) вече го няма, нека напише една книга по народна медицина, в която може да спомене рецептите му. Това става.

Отец Неофит Калчев написва книгата „Народен домашен лекар“, в която включва и рецепти на Миткалото, които са му харесали. Книгата има необичаен успех. Приложеното е издание от 1934 г., подарено на баба ми Радка Костова. Тук може да видите и изтеглите книгата.

Нека сега се върнем отново в онази нощ, когато отец Калчев наследява отец Матей и да разберем какво става по-нататък. Миткалото се безпокои за здравето на Левски. Тук трябва да кажа, че о. Неофит е бил в течение на революционното движение, но не се включва пряко и активно в него. Та отчето много се тревожи за раната на Апостола от операцията, която не заздравява добре, въпреки мазилата и мехлемите. Тогава Калчев предлага нов метод за лечение. Билките да се приемат през устата по малко прилагания до този момент метод, известен във фитотерапията като „мацарация“ или студено извличане на полезни вещества без варене или запарване. Билките се нарязват на ситно, поставят се в подходящ съд, може и шише, заливат се със студена вода, престояват според рецептата, прецеждат се и си пият. Основен недостатък – част от полезните вещества не се разтварят, ако не се изчака срока съгласно рецептата. Понякога заради някои от съставките билките трябва да престоят до 12 часа. Основно предимство – могат да се приготвят в движение без печки, огън и тенджери. Това, което е било нужно и на Левски. За да потвърдя написаното дотук, отново ще се позова на Христо Иванов – Големия. Ще цитирам дословно: „Той си носеше (Левски) едни бурени в дисагите и като слези от коня щъ ги натроши на дребно, докато са нагорчат и след това ги пиеше от едно шише с голямо нежелание, щот бяха много горчиви. Знаех имената на тез буренаци, но ги забравих. Шъ трябва да отида до Ловеч, там ги знаят“. Тук искам да коригирам съществено Големия, защото той не е разбрал, по-скоро не е видял какво точно става. Левски би трябвало да е имал две шишета. Като слезе от коня нарязва билките на дребно, слага ги в шишето, налива вода и по този начин си осигурява билковата настойка за следващия ден. След това вади второто шише, което е приготвил от предишния ден, и пие от него. След години питат народния лечител Петър Димков каква ще да е тази билка, която е пиел Апостола, и той, гадаейки точната рецепта, предлага, без да е много сигурен, че една от тях може да е била хайдушкото биле или както е разпространено сред народа – ранилист. Тя може да излекува 47 различни заболявания - главоболие и възпаление на лицевите нерви (фациалис); възпаление на бъбреците; при нервно изтощение и виене на свят, при епилепсия; атеросклероза; ревматизъм и жлъчни заболявания; подагра, радикулит и синузит; астма, кашлица и ухапване от влечуги; срещу паразити в стомаха; при слаба памет, като помощно средство при рак на гърдата и т. н. Защо обаче билката се казва „хайдушко биле“? Защото счукани листа, леко сварени, се налагат като лапа върху рани за бързо заздравяване. Всички хайдути са имали задължително по една пунгийка (кожена торбичка) от тази билка. Тя е известна още от времето на Възраждането като едно от десетте най-лековити лечебни растения по българско. Още при изброяване на болестите, които лекува, осъзнах, че антисептичното действие на билката е едва на 19-то място, което породи известни съмнения, че не би могло само с нея да премине лечението. Започнах да си блъскам главата и да търся начин да разреша проблема. Помогна ми мой приятел – стар психиатър, който през далечната 1969г. с друга група лекари, милиционери и пожарникари, ги закарали до Преображенския манастир. Те имали за задача да открият вредни за държавата документи и на място да ги изгорят. Получило се грандиозно аутодафе и в бъркотията нашият доктор прибрал една книга, свил я на руло и я сложил в лекарската си чанта. Връщайки се вкъщи, разгърнал изданието и с разочарование разбрал, че това са билкарски рецепти, които докторът омаловажил разбираемо защо – 6 години учил медицина и само един семестър фитотерапия, колкото да не е без нищо. Прехвърляйки страниците, му направило впечатление словосъчетанието „хайдушко биле“ и нищо повече. Като заговорихме каква ми е „грижата“, той каза, че може да ми помогне, защото нещо му се въртяло в главата. Отидохме до тях, извади една книга от някакво мазе, разгърна я и онемях. Разкази, случки и билкови рецепти на Неофит Калчев и начини да налучква някои рецепти, които дотогава не са съществували. На 48 страница открих това, което търсех – продължението на разказа за лечението на Левски след студено извличане на полезните вещества от билките. За ранилиста изобщо не става и дума за спор. Двамата свещеници са на еднакво мнение и билката се приема, както сега се казва, „още на първо четене“. Започва спор кое лечебно растение да се използва за подсилване на антисептичния ефект. Миткалото предлага широколистия жиловлек, докато Калчев предпочита сухите корени на черния оман. Тук и двамата се сещат, че след по дълга употреба той има леко токсичен ефект, като може да се получи главоболие, виене на свят и др. Понеже до този момент тази билка и двамата не са я използвали, решили да я приложат върху себе си. Миткалото реже по-едри шайби, а Калчев по-дребни. След съответната студена обработка започват да пият от нея. На третия ден Миткалото получава леки болки в стомаха. Неофит пие билката още два дни и нищо не му става. Решават в една кожена торбичка да нарежат тридесет парчета по мярката на Калчев и да я дават на Левски за през първия месец. След това, ако няма проблем, билката ще се пие още четири месеца, след което следва едно прекъсване от 20 дни и при необходимост лечението продължава с нея. За първи път описание на тази билка дава легендарният лечител от древността Авицена. Той казва, че черният оман е универсално средство за зарастване на кости, меки тъкани и рани. Билката според древния лечител е сред десетте най-лековити лечебни растения по света. Като кръвоспиращо средство Неофит предлага белия равнец и Миткалото веднага се съгласява. Той неслучайно се нарича „мъжка билка“, защото войниците по време на войните са я носили със себе си както ранилиста, защото имала свойството да спира както вътрешни, така и външни кръвоизливи, а проявявала и болкоуспокояващ ефект. Като погледнали дотук рецептата, стигнали до извода, че не стига, че ще е горчива, но и ще мирише твърде лошо, затова взели решение да сложат една билка за благоухание. Миткалото предложил липов цвят, но Неофит не се съгласил и настоял това да е индришето, което се намира във всяка къща през цялата година. След разразилия се разгорещен спор най-накрая надделял здравият разум и се възприело становището настойката да се ароматизира с индришето. Когато вече рецептата е сглобена, Миткалото я носи на Левски и той започва да я пие с отвращение, защото наистина била много горчива. През април 1871г. Дякона пише писмо до Неофит Калчев, в което казва: „Брате Неофите, тъз горичилка, дето ми я дадохте с Матея, май щъ свърши работа, щото туй дето го имах, вече го няма. Обади ми се кога шъ свърши тъз теглилка, щото имам и други важни даятелности“. Калчев веднага му отговаря само с едно изречение: „Шъ пииш бурените до нова година и после шъ додиш в манастира да та видя и тогаз шъ решим какви шъ ги вършим от после“. През месец януари 1872 г. Левски тайно посещава Преображенския манастир. „Доктора“ както са започнали вече да наричат отец Калчев, преглежда раната на Апостола, остава доволен и му казва: „Сега шъ отидеш в един „Баш хамам“ (истинска голяма турска баня, б. а.) шъ стоиш в топлата вода 1 час, след туй шъ вземеш чист бял чаршаф и увит в него шъ стоиш половин час, след което шъ гледаш дъл ша има кърваво петно на чаршафа. Ако има, шъ си обличеш дрехи и шъ гледаш седем дена дали шъ има нещо. Ако няма, благодариш на Бога и хвърляш буренаците“. На изпроводяк Левски иска нещо да остави за спомен на своя изцерител. Неофит казва, че единственият мерак, които има, е да нарисува Дякона, но той решително отказва поради опасенията, че достатъчно негови портрети и рисунки има вече в турските ръце. За да не го разочарова обаче, го утешава с думите, че ако делото, за което се борят, стане и той остане жив, ще дойде в манастира и цял ден ще стои при него да го рисува. Ако обаче това не стане, да нарисува една рисунка от снимките, които може би ще останат, когато ще дойдат и по-добри дни. На тръгване Апостола настоява все пак да остави нещо от себе си и му дава едно чакмаче, (малко кожена торбичка, в която има камъче от кремък с едно сплескано желязце, в което влизат трите пръста на дясната ръка. С лявата се държи кремъка с едно парченце праханка. При замах отгоре надолу между камъчето се получава искра, която запалва праханката и се получава огън, б. а.). Модата на „драсни пали клечицата“ не била дълбоко навлязла в бита на българите. Този подарък за спомен остава да съществува, докато отецът е жив, след което изчезва. След 10-12 дни Неофит Калчев получава тайна бележка само с едно изречение, в което пише „Хвала на Бога и на двама ви с Миткалото, най-после се отървах от тази поразия“. От тази поразия добре, но както знаем, са го следвали къде по-големи поразии, докато се стигне до фаталния край и Левски увисва на бесилото край София на 6 февруари (стар стил) 1873г. Както вече споменахме, след Освобождението Неофит Калчев издава книгата „Народен домашен лекар“, в която помества свои проверени рецепти и тези на Миткалото, които са му вършили добра работа.

Към края на този сборник с рецепти и други здравни поучения той помества и своя рисунка на Левски, правена по фотография на Апостола, както са се били уговорили. Самата рисунка е прилично нарисувана и има сходство със снимката. Художникът е разделил белия лист на 99 квадрата за свое улеснение. Използвал е онази общоизвестна снимка на Апостола с малките тесни вратовръзчици, които били модни по това време. Рисунката беше преснимана на циклостил и в много лошо състояние. Това наложи един известен търновски художник да я ретушира. Нека кажем още няколко думи за Неофит Калчев – този незаслужено забравен родолюбец и лечител. След Освобождението, поради липса на учители, игуменът на манастира му налага послушание (дава му църковна заповед) да напусне манастира без да снема расото и да замине по търновските села да учи децата на четмо и писмо. Дълго време той добросъвестно изпълнява послушанието си, даже хората започнали да го наричат „Стария даскал“. След 1920г., вече в напреднала възраст, отново се завръща в Преображенския манастир и през 1928г. умира в него. Според Биографията му в книгата става известно, че е награден от руския император Николай II с две почетни дипломи за труд и успех. Фердинанд пък му поднася в знак на благодарност, че е спасил Елеонора, /втората му съпруга/ голям масивен златен кръст с 14 сапфира. Отец Неофит благодари сдържано, но пита дали може да го продаде и с парите да бъде изградено западното крило на Преображенския манастир, който нееднократно е бил опожаряван от турците. Царят, както отбелязва Добри Ганчев, гледайки от едно специално сепаре, прикрито със завеса, започва силно да се зачервява, което значело, че се задава ужасна „буря“. Всъщност се разразява истински тайфун. Величието е обхванато от сакскобургготски бяс и многократно наругава отеца, както казва Добри Ганчев.  Кобургът посочва, че реалната стойност на кръста е между 60 и 100 000 френски златни франка, с които могат да се построят три манастира. След тази дълга тирада царят спира, за да си събере ума и да започне нови ругатни. Неофит Калчев събира всичката смелост на своето боголюбиво и верноподаническо сърце и заявява, че този народ 500 години е бил руган така и ругателите от това хаир не са видели. Фердинанд е потресен от тази наглост и е готов отново да избухне, но Добри Ганчев го успокоява. Накрая Фердинанд помирително прави следната уговорка: ако царят умре или го изгонят, кръстът си остава на лечителя и той може да си прави с него каквото си поиска. Ако обаче Неофит Калчев се разболее и е на смъртен одър, да предаде бижуто на игумена, той да го даде на митрополита, а той на патриарха , който може да го използва както намери за добре. Както е известно, цар Фердинанд е принуден да абдикира и на 30 октомври 1918г. окончателно се разделя с България. В един момент йеромонахът обявява кръста за продан. Явяват се двамата габровски тарикати, които казват, че ще дадат за него 60 000 златни лева, обаче на две части, защото сумата е твърде голяма. Действително вадят половината от парите и дядо Неофит им дава кръста „на юнашко доверие”, след което ония изчезват и повече не се появяват. Важното обаче е, че с получените средства свещеникът построява западното крило на манастира и осъществява мечтата си.

Дядо Неофит се разболява и умира на 80-годишна възраст на 22 март 1928г. Погребват го с големи почести, а след отслуженото опело митрополит Филип държи кратка реч, която завършва с думите: „Боже, прости греховете на приснопочившия брат Неофит и не ни лишавай от Неофитовци... тъй нужни в нашето ново време!“.

Източници- http://www.desant.net, книгата "Спомени за княжеското време"- Добри Ганчев
Прочетете още- Спомени на Йеродякон Поликарп за Отец Неофит Калчев 
Как Неофит Калчев вбеси Фердинанд

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ